Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мълчалив свидетел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strange Screams of Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Найджъл Макриъри

Заглавие: Предсмъртни писъци

Преводач: Надежда Розова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: английска

Художник: Георги Станков

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-789-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10702

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Окръг Фултън, Джорджия, САЩ

Федералният агент Едуард Дойл наблюдаваше внимателно как пасаж дребни искрящо сини риби-луни се стрелнаха в бистрите води на езерото и се скриха сред тръстиките наблизо. Напрегна се да види накъде отидоха, но рибките се изгубиха. Агентът топна някога бялата си носна кърпа във водата, изтри широкото лице и месестия си врат и натъпка мокрия парцал обратно в джоба на панталона си. Лятото беше незапомнено горещо и това определено го измъчваше. Не че не обичаше да е топло — в края на краищата беше отраснал в Калифорния, където почти през цялата година грее слънце — но въздухът по Западното крайбрежие беше сух и много приятен, а този тук бе влажен, задушлив и прилепваше към кожата като треска, която всеки миг ще пламне.

Дойл беше едър, тромав, близо петдесетгодишен човек с двадесетина килограма наднормено тегло, които не му се отразяваха никак добре. Престана да се интересува от външния си вид преди години. Никога не бе минавал за привлекателен мъж, но след като жена му го напусна, той съвсем се занемари и се опитваше да убеди сам себе си, че е важно не как изглеждаш, а какво си постигнал. До настоящия момент не бе изневерявал на тази своя философия.

Вдигна ръка и заслони очи от обедното слънце. Жестът му извади на показ неприятно на вид мокро петно. Потта се бе стичала от мишницата по ръкава на зле ушитата му памучна риза.

Старият катер вече наближаваше брега и бе потънал толкова дълбоко във водата, че Дойл можеше да зърне крайчеца на черния найлонов чувал, в който се намираше тялото. Бяха го сложили, без много да се церемонят, върху дъските на палубата и той се поклащаше в синхрон с нейното движение, сякаш страховитото му съдържание бе възкръснало и се мъчеше да излезе навън.

Катерът не беше собственост на полицията, но го бяха взели назаем от човека, открил тялото. Беше толкова раздрънкан, че Ед се чудеше как изобщо се задържа над водата. Зелената и червената боя по очуканата дървена обшивка беше почти олющена и отдолу се виждаха няколко големи пробойни в корпуса, който бавно загниваше. Очевидно беше пригоден да превозва по-скоро рибаря особняк и кучето му, отколкото половината служители от шерифството на окръга. Маломощният дизелов мотор изнемогваше под тежестта на доста пълния съдебен лекар и четиримата плещести заместник-шерифи, които съставляваха екипажа. Дойл винаги се чувстваше добре при вида на някой по-пълен от него: служеше му като оправдание за окаяното състояние на собственото му тяло.

Чудеше се защо никой на борда на катера не се бе замислил върху факта, че след като тялото е открито на малък остров насред езерото и наблизо няма други лодки, убиецът най-вероятно е използвал същия съд, за да закара жертвата си до острова. Всички веществени доказателства на борда вероятно вече бяха негодни или се бяха смесили със загниващото дърво и бяха завинаги изгубени. А и какво друго можеше да очаква човек от обитателите на този пущинак?

Ед погледна към партньорката си — Катрин Золхайм, която разпитваше селяндура, открил тялото. Той седеше върху един пън и пушеше саморъчно свита цигара, привидно равнодушен, но явно доволен от значимостта, която внезапно бе придобил. Ролята му не беше особено решаваща, но несъмнено щеше да добие по-голям драматизъм, след като довечера в любимия си бар преразкажеше историята образно и до най-малките подробности. Животът на повечето хора протичаше монотонно, затова откриването на труп, при това вероятно жертва на убийство, сигурно представляваше голямо събитие в ежедневието на обикновените хора. Вероятно години наред щяха да черпят този човечец, само и само да им разказва историята.

Пристигането на голям тъмносин автомобил накара Дойл да откъсне вниманието си от сцената. Колата спря горе на брега и отвътре излязоха двама мъже, които следяха всеки негов ход през последната година. Бяха облечени в стандартните сини костюми, носеха тъмни очила и някак успяваха да изглеждат невъзмутими дори при тези обстоятелства. Не направиха опит да се приближат, но наблюдаваха всичко, облегнати отстрани на автомобила.

Първия път, когато се появиха на местопрестъплението на едно от убийствата, които Дойл разследваше, той им се изрепчи и настоя да знае кои са и — още по-важно — кого представляват. Отвърнаха му, че ако присъствието им го дразни, трябва да се обърне към шефа си — Марк Барток, в Бюрото. Ед разговаря с Барток при първа възможност, но той извъртя нещата. Държа се уклончиво и дори отбранително и агентът не узна нищо. Двамата мъже се появиха и при второто, и при всички следващи убийства, така че постепенно взаимно свикнаха с присъствието си, макар и да не се бяха сближили. Те никога не се месеха в разследването му, но Дойл не можеше да не мисли за онова, което сигурно ставаше зад кулисите.

Пренебрегна двамата неканени гости и се обърна към брега, когато катерът се вряза в него. Золхайм беше приключила с разпита и се присъедини към партньора си. Дойл навлече маската на заученото си безразличие и се престори, че не я забелязва, но в действителност следеше всяка нейна стъпка с повишено внимание. Тя беше висока и привлекателна и принадлежеше към новото попълнение от високоинтелигентни и мотивирани агенти, обречени да се издигнат до върховете на кариерата. Не можеше да не й се възхищава — и дори да я желае — но се примиряваше с наложените му ограничения и се опитваше да се държи хладно и резервирано в нейно присъствие. Неведнъж го беше хващала да я гледа „непрофесионално“ и той се бе чувствал длъжен бързо да отмести поглед, смутен и притеснен от въздействието, което му оказваха младостта и привлекателният й външен вид. И все пак неговият чин беше по-висок и поне засега тя трябваше да изпълнява нарежданията му. Това му харесваше: обичаше да контролира нещата. Беше едно от малкото удоволствия, които му доставяше властта.

Шерифът и неколцина от заместниците му издърпаха на брега чувала с тялото и го положиха небрежно върху спечената земя до езерото, като оставиха единия край потопен във водата.

Дойл впери поглед в лекаря и попита:

— Е, какво можете да ни кажете?

Мъжът сви масивните си заоблени рамене:

— Мъртва е. От насилствена смърт. Ще се видим на аутопсията.

Той се заклатушка към двамата мъже в костюми, които се бяха отдалечили от колата и го чакаха, за да разговарят с него. Ед не очакваше да научи повече: знаеше, че това ще стане след аутопсията. Раздразнено поклати глава. Погледна към един от заместник-шерифите и кимна по посока на чувала. В подобни случаи се ползваше с известен авторитет и не възнамеряваше да пада толкова ниско, че да коленичи в праха и лично да отваря чувала. Заместникът клекна, дръпна ципа и бавно откри полуразложения труп на млада жена.

Беше мъртва от доста време. Патологът едва ли щеше да успее да им съобщи нещо повече от приблизителното време на смъртта. Дойл знаеше, че няма да разберат със сигурност откога е мъртва, докато не я идентифицират. След това идваше ред на дългата и трудоемка работа по събирането на свидетелски показания с цел да установят какво е правила през последните дни, а ако имаха късмет, и през последните часове от живота си. Бе наясно, че в един свят, който от ден на ден става все по-безразличен и анонимен, това отнема време, а то, както винаги, ги притискаше. Все пак от беглия оглед на жалките останки вече бе убеден, че аутопсията, насрочена за по-късно следобед в моргата на окръг Фултън, ще потвърди, че това е дванадесетата жертва.

Золхайм сякаш прочете мислите му, вдигна поглед към него и кимна. Трябваше да признае, че не й липсва смелост. Когато отвориха чувала, дори някои от изпечените мъжаги от Джорджия отстъпиха назад, отместиха очи и започнаха да поемат дълбоко въздух, за да се преборят с гаденето. Но Катрин продължи да наблюдава невъзмутимо, бдително и професионално. Това му допадна.

Дойл клекна и огледа едната китка на момичето. Макар тялото да бе престояло на открито известно време, по костите все още имаше достатъчно плът, за да бъдат направени някои първоначални заключения. Нямаше следи от ожулване, от въжета или белезници. Подобно на предишните две жертви, и тази е била надвита по някакъв друг начин.

През последните месеци в поведението на убиеца бяха настъпили явни промени. Преди да бъдат убити, първите няколко жертви са били вързани, а устите им — запушени. Но при последните три нямаше признаци за подобни действия, беше ги поставил в подчинение по друг начин, който все още не бяха успели да установят. Освен единствената рана от нож на корема, нямаше други признаци на насилие, а токсикологичните изследвания не показаха нищо. Ако стилът на убийствата не беше толкова сходен, спокойно можеха да заключат, че извършителите са различни. Поради това портретът на убиеца, който Дойл сглобяваше парче по парче вече месеци наред, трябваше да бъде изграден наново с оглед на променения му начин на действие.

Докато размишляваше върху това, няколко мухи се възползваха от възможността да излетят от чувала и с бръмчене литнаха на свобода. Ед не знаеше дали са били затворени вътре, когато са дръпнали ципа на чувала, или току-що са се родили от някоя тъмна кухина на разлагащото се тяло. Дръпна ципа и с това пресече пътя към свободата на следващите бегълки.

Вдигна поглед към полицая, чието лице беше най-малко прежълтяло.

— Намерихте ли дрехите й?

Полицаят кимна:

— Бяха сгънати прилежно, както вие предположихте.

— А обувките?

Мъжът поклати глава:

— От тях няма и следа.

Дойл отново отправи поглед през езерото към обраслия с дървета остров.

Заглавията по повод серията убийства бяха драматични и сензационни, докато вестниците се надпреварваха кой ще прикачи на убиеца най-яркия и зловещ псевдоним: Хищника, Касапина, Убиеца канибал. Според Ед подобни определения само повишаваха самомнението на престъпника, затова самият той отказваше да ги използва и го наричаше просто „той“ или „него“. Смяташе, че към пресата — официално или не — вече е изтекла твърде много информация. По-добре щеше да е да премълчат някои неща, защото сега всеки перко можеше да се яви и да направи самопризнания за убийствата, понеже разполага с достатъчно подробности, и да му изгуби времето.

„Той“ спохождаше кошмарите на Дойл, откакто преди две години откриха в Аризона третото тяло. Сънищата бяха мрачни и зловещи не поради тревожно живите цветни изображения на ужаси и кръвопролития, които умът му фабрикуваше, а поради това, че надушваше злото с цялото си същество. Ефимерно, безформено и неуловимо, то ставаше все по-осезаемо, докато Ед се луташе сляпо из сивкавата мъгла на съзнанието си и се опитваше да открие и проумее какво го ужасява толкова. Дори след като се събудеше, миризмата на смърт и разложение не го напускаше, а оставаше в ноздрите и по устните му.

Агентът усещаше, че „той“ просто изчаква напрежението у него да нарасне застрашително, преди да осъществи поредната си фантазия и да открие следващата си жертва. Както става с повечето серийни убийци, периодите между убийствата, през които все още бе в състояние да контролира желанията си, ставаха все по-кратки, а броят на жертвите нарастваше все по-бързо.

Ревът на един реактивен самолет B-17, който летеше съвсем ниско, го изтръгна от мислите му и набразди с вълнички гладката повърхност на езерото. Дойл вдигна поглед и видя как сребристото тяло на изтребителя се завърта на триста и шестдесет градуса, преди да се издигне почти вертикално и да изчезне в ясното тюркоазено небе.

Изведнъж над шумотевицата се извиси глас:

— Насам! Насам!

Един от заместник-шерифите тъкмо се подаваше иззад китка дървета, навели клони над езерото. Направо хвърчеше от вълнение и непрекъснато сочеше назад към дърветата.

Ед не помръдна. Нямаше нужда да гледа какво е открил полицаят. Вече знаеше.

 

 

Военновъздушна база Лиймингъл, Кеймбриджшър

Ритъмът на „Настроение“ на Глен Милър отекна в огромния самолетен хангар и увлече младите американски авиатори и техните развълнувани дами във вихъра на танца, като ги принуди да воюват за свое местенце на бързо пълнещия се дансинг.

Сам изпищя от удоволствие, когато партньорът й без всякакво усилие я завъртя първо на едната, а после и на другата страна, преди отново да я притегли към себе си и да я преметне през гърба си. Не бе в състояние да контролира нищо и не й пукаше. Просто следваше мъжа и само се молеше да не се пльосне на пода. Нямаше от какво да се безпокои. Беше в ръцете на истински майстор.

Най-сетне музиката спря, Сам се обърна и изръкопляска одобрително на оркестъра. Беше толкова въодушевена от вечерта и от танците, че не усети кога започна да подскача и да свири с уста заедно с останалите от купона. Погледна към партньора си — майор Робърт Хамънд, който размахваше юмрук във въздуха и ръмжеше одобрително. Беше доволна от себе си и от решението си да дойде. Чувстваше се отпочинала и освежена и се радваше, че се е откъснала от ежедневието.

Учуди се, че получи покана за танците и след като хвърли бегъл поглед на картичката, я забрави за няколко дни. Предполагаше, че става дума за някое полуофициално събиране като онези, които вероятно бяха свързани с работата й и се организираха от време на време за установяване връзка между американската военновъздушна база и някои прослойки на местното общество.

Интересът й към мероприятието бе възбуден отново от Тревър Стюърт, неин колега и единствения друг съдебен патолог в графството. Беше ходил на няколко подобни забави и каза, че били „диви“ и му давали повод да се поотпусне малко. Но след това Сам си помисли, че поради кризата на средната възраст, през която преминаваше, и непрекъснатия поток от млади жени, влизащи и излизащи от живота му, Тревър сигурно вижда в тези събирания предимно удобен случай да се запознае с още жени, по възможност в униформа.

Въздушната база Лиймингъл се намираше на около шестнадесет километра от Кеймбридж и бе малък оазис на американския начин на живот и култура в сърцето на английската провинция. Имаше си бейзболно и футболно игрище и дори собствени ресторанти и магазини. Базата съществуваше повече от петдесет години и по време на Втората световна война бе изпълнявала ролята на един от главните американски командни центрове за бомбардировачите.

Сам разгледа нетърпеливите и възбудени лица на летците на дансинга и се запита колко ли млади мъже са посещавали подобни мероприятия по време на войната, а после са намирали смъртта си някъде над Германия, когато самолетите им са били взривявани. Радваше се, че младите мъже тук ще доживеят до следващата танцова забава и изпита признателност към загиналите.

Запозна се с Боб Хамънд на един от множеството семинари по криминалистика, които напоследък все по-често задръстваха графика й. Заниманията бяха посветени на всевъзможни теми: от серийни убийства и психологически портрети до изследване на местопрестъплението и анализ на почерци. Тъй като беше една от петте жени съдебни патолози в Англия и Уелс, служителки на Министерството на вътрешните работи, от нея се очакваше да посещава повечето подобни семинари и да бъде сочена като пример за равнопоставеността на половете в света на съдебната патология. Всичко това, разбира се, бе пълна дивотия, но тя ходеше с удоволствие и следваше начертаната стратегия.

Беше изнесла беседа за установяване времето на настъпване на смъртта, когато Хамънд се приближи до нея през една от почивките за кафе и се представи. Беше командващият службата за сигурност в Лиймингъл и както става с повечето полицаи, независимо дали са на служба в армията или не, разкриването на едно престъпление за него представляваше не просто работа.

Той започна с въпрос за нещо, което Сам бе споменала в беседата си, а после продължиха да разговарят за различни любопитни и необичайни случаи. Обикновено тя бързо се изморяваше от подобно общуване, защото то често биваше предсказуемо и досадно, но у Хамънд се таеше някаква страст, проявяваща се в начина, по който говореше за работата си. Страст, която Сам споделяше.

Хамънд беше малко над четиридесетте, висок и привлекателен, с атлетична фигура и волево изражение. Имаше силно развито чувство за хумор, което тя винаги бе намирала за очарователно. В момента течеше последната, трета година от назначението му в Англия и макар да бе пътувал много, надяваше се скоро да напусне Лиймингъл.

Сам като че ли долови нещо от носовия бостънски говор в акцента му и беше сигурна, че е от Нова Англия или някъде отблизо. С учудване разбра, че е роден и отрасъл в Атланта, Джорджия, и се зачуди как е успял да се отърве от характерния провлечен южняшки изговор. Знаеше, че собственият й белфастки акцент все още е много явен, независимо от годините, прекарани в Англия.

Поканата за танците беше за двама, но Том беше дежурен, а Марша — нейната приятелка и колежка от лабораториите по съдебна медицина в Скривингдън, беше в Даръм на някакъв курс. След като двамата души, които бе най-нормално да покани за придружители, не бяха свободни, Сам се зачуди дали да не отиде сама. Отначало идеята не й се понрави особено, но после си каза — защо не? В края на краищата беше зряла жена, която е напълно способна да се погрижи за себе си, ако някой пиян летец реши да се пробва. Не беше сигурна дали причината се крие в примамливото обещание за една необикновена вечер — с усмивка си припомни как Тревър й описа събиранията като „диви“ — или в желанието отново да се види с Боб Хамънд. Но каквато и да беше причината, тя в крайна сметка прие поканата и престана да се опитва да анализира мотивите си толкова дълбоко.

Щом пристигна, я насочиха към паркинга, където скоро откри свободно място. Навсякъде гъмжеше от млади хора — всички си проправяха път към музиката, която гърмеше от огромен хангар от отсрещната страна на голямо игрище. Сам постоя в колата няколко минути и наблюдаваше потока от хора, запътили се към хангара като пеперуди, привлечени от светлината. Всички бяха толкова млади, така кипящи от живот.

Смъкна сенника и се огледа. Изглеждаше, както се казва, „добре за възрастта си“. Полагаше грижи за това. Ходеше на джогинг, вдигаше тежести и спазваше режим на хранене, но каквото и да правеше, времето течеше неумолимо, а тя гледаше на това достатъчно реалистично, за да приеме, че макар да е възможно да забави стареенето, няма начин да го спре.

Тази мисъл я накара да се почувства не на мястото си, натрапник в света на младите. Като че ли щеше да е по-добре да си почине пред бумтящата камина с хубава книга и чаша вино, отколкото да се опитва да се състезава с двадесетгодишните.

Това настроение не беше характерно за Сам, която обикновено се чувстваше щастлива и доволна както от външния си вид, така и от оптимистичния си поглед върху живота. Бутна сенника на мястото му, пъхна ключа обратно и се накани да избяга.

Едно почукване по прозореца на шофьора я възпря, все още стиснала ключа. Вдигна поглед и видя Боб Хамънд, който й се усмихваше изпод елегантната си фуражка. Сам прогони нежеланите си мисли, усмихна му се в отговор, пъхна ключа в чантата си, отвори вратата и излезе навън.

Хамънд очевидно се радваше да я види.

— Сега ли идваш?

Тя кимна неловко — като ученичка, която са спипали на местопрестъплението.

Робърт бързо се огледа.

— И си сама? Без Том?

— Не, той има нощно дежурство.

— Съжалявам, щях да се радвам да се запознаем.

Ала нито в гласа, нито в поведението му се долавяше и помен от разочарование. Несъмнено лъжеше, но тя се почувства поласкана. Не беше сигурна как е узнал за Том, понеже тя смяташе, че връзката им е добре пазена тайна. Но след това, като се сети какво работи Хамънд, реши, че в осведомеността му няма нищо странно.

— Ами — продължи той, — след като няма други, ще се радвам аз да ти кавалерствам тази вечер.

Майорът протегна ръка и Сам положи своята отгоре, а той я погледна и каза:

— Между другото, изглеждаш страхотно, в случай че забравя да ти го кажа по-късно.

Тя се усмихна. Реши, че въпреки всичко, може би ще прекара приятно.

 

 

Настроението се промени, когато обявиха последния танц. Сам разпозна „Лунна серенада“. Беше една от любимите на баща й. Боб Хамънд я притисна още по-плътно до себе си и й се усмихна. Сам не беше сигурна дали се дължи на чувствата, предизвикани от музиката, или просто на необикновеното й разположение и повода, но някак неусетно положи глава на рамото му и се остави бавно да я води по дансинга. Чудеше се колко ли други местни момичета са се влюбвали по същия начин по време на танците през последните петдесет години и им завиждаше.

Музиката замлъкна и бе рязко заменена от пронизителния вой на сигнала за въздушна тревога, последван незабавно от избухването на флуоресцентни зелени и червени фойерверки из целия хангар, имитиращи немски бомби. Хората се разбягаха от дансинга, като се заливаха от смях и пищяха от удоволствие.

— Действа всеки път — захили се Хамънд. — Най-добрият начин да опразниш дансинга.

Той я хвана за ръка и я поведе към един от изходите.

 

 

Все още възбудена от вечерта, Мери Уест бе отведена, по-точно полуотнесена от хангара от летеца Рей Стречъм, с когото излизаше през последните няколко седмици. Мери беше от Литъл Бонингтън — селце близо до базата. Беше навършила осемнадесет години, дребничка и хубава, с гъста, естествено руса коса. Никога не й бяха липсвали обожатели, но почти не познаваше живота извън собственото си селце и графството.

Запозна се със Стречъм преди няколко седмици в местната кръчма и моментално се влюби в него. Приличаше на американска филмова звезда — като онези, които според вестниците се мъкнеха сред „тълпи обожателки“. Излъчваше самоувереност и дързост, които я плениха. Никога не се бе чувствала по-щастлива.

Макар винаги да бе живяла близо до базата, Мери преди не беше влизала в нея, затова веднага прие поканата на Рей за танцовата забава в хангара. Не каза на родителите си къде отива, защото знаеше, че няма да одобрят и ще се опитат да я спрат, а това само щеше да предизвика излишна кавга. Не знаеше защо те толкова ненавиждат базата и младите американски авиатори. Нали и майка й някога бе излизала с един американец на служба в Лиймингъл! Сигурно е била влюбена, защото едва не заминала за Щатите заедно с него. Но това се бе случило преди повече от осемнадесет години и тя сигурно е забравила колко забавни могат да бъдат американците. Затова Мери каза на родителите си, че отива при приятелка в Сейнт Айвс.

Стречъм я поведе към един от големите хангари. Щом стигнаха в най-отдалечения му край, я привлече към себе си, прокара пръсти през косата й и я целуна пламенно по устните, а след това я притисна към стената на хангара.

Лицето му беше съвсем близо до нейното, той я погледна в очите и нежно каза:

— Обичам те, Мери. Обичам те още от първия миг.

Гласът му звучеше искрено и тя вярваше, че говори истината. Самата тя усещаше, че чувствата й към него се задълбочават. Обхвана красивата му глава и горещо го целуна. Никога не бе целувала по този начин местните момчета и цялото й тяло пламна от страст.

Но когато ръцете му започнаха бавно да се плъзгат нагоре по бедрата й, страстта й се превърна в загриженост. Не престана да го целува, но не беше сигурна дали иска онова, което той очевидно желаеше. Макар че никога не би си признала, все още бе девствена. Не че беше целомъдрена — бе излизала с много момчета от селото и преживяването винаги й бе харесвало — но никога не бе „стигала до края“ и не беше сигурна дали го желае и в този момент. Трябваше да измисли как да го спре, без да разруши връзката. Искаше да бъде с него, но не заради секса, или поне не точно сега, притисната до мръсната стена на някакъв хангар посред нощ. Не си го беше представяла така в мечтите си.

Когато той понечи да свали бикините й, тя стисна ръката му и го спря.

— Не, не сега, не тук — помоли Мери. — Не бива така, не бива. Почакай!

Стречъм я погледна и за миг се поколеба, но нямаше никакво намерение да спира. Вдигна ръцете й над главата, като същевременно страстно я целуваше, за да заглуши протестите й, пъхна коляното си между краката й и ги разтвори. Няколко минути по-късно Мери усети как разкъсва бельото й.

 

 

Сам почака на изхода, докато десетките участници в танците се изнизваха от хангара със смях и закачки и се отправяха към домовете или квартирите си, развълнувани и възбудени. Не след дълго Боб Хамънд й донесе палтото и я загърна в него, а после си сложи фуражката и я намести под точно определен ъгъл.

— Ще те изпратя до колата.

Гласът му беше дълбок и спокоен. Тя си помисли, че е най-сексапилният глас, който някога е чувала.

Докато си проправяха път на излизане от хангара, към тях се приближи едър мъж към шейсетте или малко над тази възраст. От ширита на фуражката му и от разноцветната, дебела пет сантиметра лентичка с ордени на куртката му ставаше ясно, че е важен човек и той го съзнаваше. Приближи се към Хамънд с протегната ръка. Боб се изпъна и му козирува, преди да се ръкуват.

— Още една великолепна вечер, Боб. Убеждавам се, че съм бил прав да те задържа под свое командване. Това беше най-доброто прощално тържество преди пенсиониране, на което съм присъствал.

Хамънд отвърна с нужното уважение:

— Поласкан съм, сър, и благодаря за бележката ви. Ще липсвате на всички ни.

Генералът саркастично се усмихна:

— Как ли пък не! — След това се обърна към Сам: — А коя сте вие, млада госпожице?

— Това е доктор Саманта Райън, сър. Тя е съдебният патолог на района. Сам, запознай се с генерал Артър Уилмът Браун. Той е главнокомандващ на нашата Източна военновъздушна част и се пенсионира тази седмица след…

— … много години във военновъздушните сили — прекъсна го генералът и се ръкува със Сам. — Трябваше да се пенсионирам много отдавна, но решиха, че не могат без мен.

Тя каза просто:

— Генерале.

— Много необикновена професия за жена — продължи Браун. Дръпна дланта си от нейната и я огледа. — Надявам се, че миете ръцете си. — Обърна се към офицера зад себе си и се подсмихна: — Хубаво е, че най-красивите момичета все още се падат на нашите момчета, нали, полковник?

Полковник Ричард Къли беше командир на базата почти от година. Беше офицер от кариерата, който бе развил в изкуство способността винаги да прави верните ходове и да познава верните хора. Сам знаеше малко за него, а и не го харесваше особено. Повечето хора, изглежда, смятаха, че е само „форма без съдържание“ и тя усещаше, че имат право.

Къли кимна и се усмихна почтително.

— И през последната война беше така — отбеляза генералът. — Всички хубави момичета бяха наши. — Изгледа Сам и закри устата си с ръка, като че ли щеше да разкрие някаква тайна. — Бих казал, че в района има доста, които се смятат с двойна националност.

Изсмя се високо на собствената си шега и погледна Къли, който също се засмя в подкрепа на шефа си.

Сам го гледаше безизразно, без намек за усмивка. Генералът видя, че шегата му не я развесели, смехът му секна и той неловко се отдалечи, следван от Къли, който метна гневен поглед на Хамънд, сякаш майорът бе виновен за неудобното положение, в което бе изпаднал началникът му. Боб извинително вдигна вежди към Сам. Тя се усмихна с разбиране и го хвана за ръка.

Хамънд сметна, че би било добре да обясни поведението на висшия офицер:

— Генерал Артър Уилмът Браун е…

— В небрано лозе? — прекъсна го тя.

Той се позасмя тихо и продължи:

— Човек със заслуги към военновъздушните сили. Носител е на „Ордена за храброст на Конгреса“, на „Сребърна звезда“, три пъти е кавалер на „Пурпурно сърце“, най-добрият пилот във Виетнам и герой на цяла Америка.

Сам метна красноречив поглед към лявата предница на куртката на Хамънд, върху която имаше почти толкова лентички с ордени, колкото и върху тази на Браун.

— На мен ми се струва, че ти самият си герой.

Робърт сведе очи към гърдите си.

— А, тези ли! Повечето съм спечелил, докато седя в дълбоки бункери и раздавам заповеди на хора, които са по-смели от мен.

— Убедена съм, че това не е истина.

— Аз не съм Браун. Знаеш ли, самолетът му се разбил във Виетнам, но той все пак успял да се добере до базата, след като цели осемдесет километра вървял през джунгла, по-голяма част от която била в ръцете на Виетконг. Вестниците писаха за това тогава.

Сам вдигна поглед към него.

— Изглежда, е голяма работа.

— У дома е истинска легенда. Все още сам пилотира самолета си. Момчетата го обожават. Имат го за нещо като скапания Джон Уейн.

Хамънд осъзна какво бе изрекъл току-що, покашля се и неловко измърмори:

— Извини ме, просто ми се изплъзна.

Тя му се усмихна окуражително:

— Езикът на войниците. Баща ми беше полицай. Беше почти същото.

Боб въздъхна с облекчение и продължи:

— Факт е, че е истински задник и най-големият тъпак след Макартър. Живее на старата си слава от Виетнам.

— Но продължаваш да го наричаш „сър“.

— Да, госпожо, продължавам да го наричам „сър“, а ако се наложи, дори ще му целувам задника и ще му благодаря за тази привилегия. Но искам да знаеш, че не одобрявам поведението му.

Сам тихичко се засмя. Сещаше се за някои медицински светила, чиито „задници“ също бе готова да целува едно време, макар никога да не би си го признала.

Беше станало значително по-хладно, отколкото при пристигането им, и макар паркингът да не беше далеч от хангара, Сам се радваше, че бе взела сакото си. Паркингът беше пълен с млади хора, които искаха вечерта да продължи колкото е възможно по-дълго. Хамънд мрачно се подсмихна при вида на момче и момиче, които бяха толкова погълнати един от друг, че не забелязваха нищо наоколо.

Сам проследи погледа му, а той изказа на глас мислите си:

— Винаги е било така.

— Значи все още е вярно?

Боб изглеждаше объркан.

— Твърде много секс, твърде много пари, твърде дълго тук.

Усмивката му стана по-широка.

— Е, заплащането вече не е толкова добро.

Загледа се в нея, докато тя не се изчерви и не отмести поглед.

Стигнаха до колата й и Сам протегна ръка.

— Благодаря за прекрасната вечер.

Хамънд кимна и пое ръката й, но вместо да се сбогува, я привлече към себе си, нежно погали лицето й и се наклони над нея. В последния момент Сам леко се извърна и Робърт целуна бузата, а не устните й.

Тя отстъпи и забеляза разочарованието, изписано на лицето му. Харесваше Боб и не искаше да го наранява.

— Съжалявам. Не би било честно спрямо Том. Няма да мога да се справя с две връзки едновременно.

Хамънд кимна, все още здраво стиснал ръката й.

— Предполагам, тук трябва да кажа, че той е истински щастливец, но няма да го направя. Ако някога ти дойде до гуша от англичаните, имай ме предвид.

Тя се усмихна, целуна го по бузата и прошепна в ухото му:

— Ти си първи в списъка.

Робърт се усмихна — гордостта му остана ненакърнена — а Сам се качи в колата си и потегли към портала. В огледалото за обратно виждане зърна как той потъна в мрака на базата.

Беше й нужен малко повече от час, за да се върне у дома. След като напусна правото и добре осветено главно шосе, пътищата станаха тесни и тъмни и това забави придвижването й. Под бледата и разсеяна лунна светлина дърветата, които през деня се извисяваха толкова горделиво, изглеждаха някак причудливо осакатени, както се бяха привели над автомобила й, и препречваха пътя на и бездруго оскъдния лунен светлик, а клоните им изплуваха в лъчите от фаровете й като дълги криви пръсти, които сякаш искаха да я изтръгнат от удобната вътрешност на колата.

Колкото и да обичаше тази местност, мрачният й вид нощем винаги напомняше на Сам за избелелите викториански снимки на хора и места, които вече не съществуват. Въображението, което обикновено държеше под строг контрол, при тези обстоятелства се развихри свободно. Детските й страхове и суеверия изплуваха изпод покрова на логиката и зрелостта като мехурчета газ от дъното на блато, които зловонно се пукаха и набраздяваха гладката повърхност.

Стори й се, че мина цяла вечност, преди да отбие и да започне уверено да се изкачва по черния път към дома си, въртейки волана непрекъснато, за да избегне грамадните дупки, които с всеки изминал ден се умножаваха. Неведнъж беше говорила със собственика на фермата по този въпрос. Той мило й се усмихваше, кимаше и я уверяваше, че веднага ще се погрижи, но не си мръдваше пръста. Напротив, положението се влошаваше още повече.

Сам вкара колата през портите на къщата, спря пред входната врата, а лампата над нея блесна и освети цялата алея. Когато излезе от колата, Шоу, преданият й котарак, се появи и се отърка в глезените й. Тя се усмихна, наведе се и го вдигна.

— Какво търсиш навън?

Лекичко го погали, преди да отключи и да отвори вратата.

 

 

Военните полицаи Карл Саймънс и Уилям Джонсън пропуснаха танците. Дежурният сержант направи всичко възможно охраната на базата така да се сменя, че хората да присъстват на повечето събития, но този път на двамата злочести постови не им провървя. Такава им беше работата и те бяха започнали да гледат философски на нещата. Чакаха отвън, когато танците свършиха, и наблюдаваха как пийнали и щастливи летци се перчат с приятелките си, а намеренията им за това как ще прекарат остатъка от нощта бяха съвсем очевидни.

Трябваше да признаят, че танците бяха привлекли повече млади и красиви жени от когато и да било. Изглежда, организаторите бяха окуражили и някои студентки от Кеймбридж да дойдат и дори им бяха уредили специален транспорт до базата. Стратегията несъмнено се оказа успешна. Двамата офицери от охраната се надяваха, че поне няколко от тях ще имат сестри или приятелки и че са оставили телефонните номера и адресите си.

Когато хангарът най-сетне се опразни, а купонджиите със смях и викове се отправиха към домовете си, двамата мъже въздъхнаха с облекчение и чувство за безпомощност. С облекчение, защото всичко бе минало спокойно, почти без проблеми и без нито един арест, и с безпомощност, защото не бяха успели да се запознаят с нито едно красиво момиче.

Джонсън погледна към партньора си.

— Толкова много жени и толкова малко време.

Саймънс се засмя:

— Втори хангар?

Джонсън му отвърна с лукава усмивка:

— Втори хангар.

Мястото беше известно с това, че много авиатори водеха там момичетата си, търсейки уединение. Това не беше позволено, разбира се, и тъкмо по тази причина всички го правеха. Двамата мъже вече бяха решили, че понеже нямат възможност да се позабавляват тази нощ, не ще позволят и на никой друг да го направи. Преизпълнени с добродетелни мисли, те закрачиха към хангара.

 

 

Сам бързо се съблече и се мушна в леглото. Том Адамс вече бе заспал, лежеше по гръб, леко извил глава настрана, и дишаше дълбоко. Тя се притисна до него, обви го с ръце и крака и почувства топлината на тялото му. Макар нищо да не бе станало с Боб Хамънд, изпитваше вина, задето тайничко бе желала обратното и само здравият й разум я бе възпрял. Сега искаше просто да се извини на Том за нещо, което се бе случило единствено в мислите й. Знаеше, че е глупаво, но нищо не можеше да стори. Имаше нужда да се почувства уверена във връзката им и да се убеди, че всичко е наред. Положи глава върху гърдите му и долови бавното ритмично туптене на сърцето му. Това я накара да се почувства в безопасност.

Бяха заедно вече близо година. Тя упорито отказваше да му позволи да се премести в дома й, но той оставаше през повечето почивни дни и компанията му й доставяше удоволствие. И все пак не бе съвсем доволна от начина, по който се развиваше връзката им. Прекарваха безкрайно много време в обсъждане на „съвместното си бъдеще“. Той искаше повече, включително брак и деца, но тя не знаеше дали желае това и натискът започваше да я дразни.

Никога не се бе чувствала истински близка с някого, с изключение на баща си, а сега и с племенника си Рики. Не изпитваше дълбока привързаност дори към майка си. Чувстваше го като задължение, което се очаква от нея като дъщеря, особено напоследък, когато старата жена се разболя. Не беше особено близка и със сестра си и усещаше известно съжаление заради това. Двете бяха толкова различни, че понякога за Сам беше трудно да повярва, че са деца на едни и същи родители. „Твърде много приличаш на баща си“ — беше обвинението, което й хвърляха, когато нещата у дома не вървяха особено добре. Ако беше вярно — а вероятно бе точно така — тогава Уин пък приличаше прекалено много на майка им.

Том се размърда, надвеси се над нея и нежно я обърна по гръб. Прегърна я силно и се взря в лицето й, а тя усети слабото му стегнато тяло над своето.

— И кое време е според теб?

— Съвсем навреме. А според теб?

Лицето му беше намръщено като на баща, който мъмри дъщеря си.

— Добре ли прекара?

Сам забеляза капана във въпроса и реши да не признава, че й е било хубаво без него.

— Щеше да е по-добре, ако и ти беше там.

Той разбра номера, но въпреки това остана поласкан.

— Значи ти липсвах, така ли?

Тя реши, че е получил достатъчно комплименти за една нощ, затова отвърна дяволито:

— Не за дълго. Имаше твърде много добри кандидати.

Лицето му се отпусна, той й отвърна с усмивка, която направи бръчиците около очите му по-дълбоки. Бавно се надвеси над нея и устните му леко докоснаха нейните, преди да се плъзнат надолу по голото й тяло. Зацелува нежно гърдите й и погали настръхналите зърна, после ги захапа леко. Беше добър любовник, силен, но внимателен, а нейната наслада му доставяше не по-малко удоволствие от неговата собствена. Както сам казваше, не обичаше да бърза, а да се любува на всеки миг по пътя към насладата. Ласките му й доставяха удоволствие и Сам усети, че постепенно започва да откликва. Дишането й стана по-учестено, сърцето й заби по-бързо. Гърбът й се изви, когато здраво обгърна тялото му, и изстена, щом любовникът й най-сетне проникна в нея.

 

 

Беше късно и Джонсън и Саймънс вече се готвеха за почивка. Не успяха да намерят нито една двойка, независимо че претърсиха всички обичайни места: задната част на хангара, седалките около стадиона за бейзбол и футболното игрище. Беше непривично за една танцова забава. Обикновено всички се впускаха в това като зайци. Или момичетата бяха станали по-целомъдрени, или бяха открили някое друго, много по-удобно място. Както и да е, забавлението им се провали. Обичаха да наблюдават известно време и да оценяват нищо неподозиращата двойка по десетобалната система, а след това, малко преди кулминацията на екстаза, да излязат от прикритието си и да попитат авторитетно на висок глас:

— Може ли да знаем какво правите тук?

Реакцията обикновено беше доста бурна и поосвежаваше дежурствата им. Бяха решили да напишат книга за различните извинения, които бяха чували, да не говорим за фалшивите имена и адреси, давани им дори от хора, които познаваха. Тази вечер обаче положението беше различно — просто безсмислено обикаляне на студа. Единственият лъч надежда в иначе мрачната им вечер беше малката черна вечерна чанта, която намериха в дъното на втори хангар. На няколко метра от чантичката откриха и червени памучни бикини, които бяха разкъсани и лежаха захвърлени.

Джонсън ги вдигна с палката си.

— Някой май е бързал.

— Така изглежда.

Той размаха гащичките с палката и на едно място забеляза тъмно петно. Разгледа ги по-внимателно и потърка тънкия памучен плат между пръстите си. Подозренията му се потвърдиха: беше кръв.

— По бикините има кръв — извика той на партньора си.

Саймънс беше започнал да разглежда съдържанието на чантата и не се заинтересува от разкритията му.

— На някои момичета изобщо не им пука.

Джонсън кимна в знак на съгласие, но откритието го бе разтревожило. Освети наоколо с фенерчето си. Вниманието му бе привлечено от тъмно петно върху ниско окосената трева. Не беше голямо, но все пак изглеждаше странно. Просто не му даваше мира. Приближи се, клекна и прокара ръка по него. Лепнеше. Обърна ръката си с дланта нагоре и я освети с фенерчето. Беше кръв.

— Тук има още кръв — каза той.

— Местопрестъплението — отвърна партньорът му. — Сигурно тук са го направили.

Обяснението не задоволи Джонсън.

— Или пък някой е бил наранен. Няма да е за първи път.

Саймънс поклати глава и се присъедини към него, като освети тревата с фенера си. Веднага стигна до заключение:

— Има кръв само на едно място. Ако се е случило нещо лошо, защо няма и други следи? Освен това, ако е станало нещастие, досега щяхме да чуем.

Джонсън още веднъж огледа наоколо и не откри нищо смущаващо. Реши, че партньорът му сигурно има право, и стана. Саймънс отново взе да рови в чантата. Освен обичайните джунджурии, откри билет за танците тази вечер, портмоне с около три лири и карта за автобус, издадена на името на Мери Уест, върху която беше посочен адрес недалеч от базата. Двамата мъже се загледаха в снимката.

— Сладка е — отбеляза Саймънс. — Бих могъл да й направя голяма услуга.

— Аз също — съгласи се Джонсън. — Може пък да й хареса да сподели и с нас. Два пъти по-приятно и два пъти по-забавно.

Саймънс се засмя. Щяха да компенсират провалената си вечер, като я посетят и й зададат някои много неудобни въпроси. Тръгнаха си, предвкусвайки с усмивка какво им предстои.

Прекосяваха игрището за бейзбол на път към портала и топлината на контролната кабина, когато Джонсън забеляза слаба светлина в една от складовите бараки в отдалечения край на поляната. Светлинката се движеше във вътрешността на постройката и проблясваше ту тук, ту там, преди да угасне. Двамата мъже знаеха, че вътре има само различни видове износена спортна екипировка от съоръженията в базата. Останаха доволни от себе си. Изглежда, бяха открили поне едно от новите, „по-удобни“ места, където явно ходеха двойките.

Докато забързано се приближаваха към склада, на входа му се очерта неясният силует на човек, който очевидно носеше нещо. Приличаше на чанта, но бяха твърде далеч, за да са сигурни. Джонсън освети с фенерчето си фигурата, ала не успя да разкрие никакви подробности. Той ускори крачка и извика:

— Веднага спрете, господине! Знаем кой сте!

Това беше изтъркана лъжа, но понякога вършеше работа. Човекът сякаш се поколеба за момент и се почуди как да постъпи, след това хукна да бяга и се изгуби в мрака на базата.

Джонсън напъха фенерчето в колана си и се втурна след него, като преди това извика на колегата си:

— Провери склада.

Саймънс притича до вратата на бараката, за да не даде възможност на никой друг да избяга. После високо нареди:

— Излез навън! Знаем, че си вътре. Няма нищо страшно, просто излез навън.

Не последва отговор.

— Хайде, побързай! Повярвай ми, имам си и по-приятни занимания. Не ме карай да влизам, за да те измъкна. Няма да ти хареса, ако го направя.

Складът остана потънал в тишина. Саймънс извади палката от колана си и удари два пъти силно с нея по вратата на бараката.

— Последна възможност.

Отново тишина.

— Добре, като искаш да се правиш на глупак, сърди се на себе си.

Той широко отвори вратата, освети с фенерчето пред себе си и бавно пристъпи вътре.

 

 

От другата страна на поляната фигурата, която Джонсън преследваше, се шмугна между складовите заслони и снабдителските вагонетки в далечния край на базата. Постовият осъзна, че задачата му е безнадеждна, и понеже се надяваше да научи името на мъжа от другия човек в склада, който е бил с него, натика палката обратно в колана си и се отказа от преследването.

— Ще се видим по-късно, приятел, който и да си.

С тези думи той се обърна и се запъти обратно към склада. Само след няколко минути отново се озова на мястото, където бяха видели фигурата за първи път. С нетърпение очакваше да разбере кого е заловил Саймънс вътре. Надяваше се да е момичето, чиято снимка бяха открили на картата за автобуса. Смяташе, че може би ще успеят да я убедят да им „сътрудничи“, ако те в замяна й обещаят да не раздухват случая. Очакването извика усмивка на устните му и той ускори крачка, за да не дава на партньора си повече преднина.

Беше съвсем близо до склада, когато видя как Саймънс залита заднишком от вратата, сякаш нещо невидимо го беше изритало или ударило, а след това се превива одве, пада на колене и започва неистово да повръща върху тревата. Озадачен, Джонсън извади пистолета си от кобура. Внезапно всяка сянка започна да му се струва зловеща и неспокойно се огледа наоколо за тайния нападател на партньора си. Не видя нищо, никого. Клекна и успокоително положи ръка върху рамото на приятеля си, като не спираше да се взира в мрака, за да открие тайнствения враг.

— За бога, Карл, какво има?

Саймънс продължаваше да повръща и да се държи за корема. Неспособен да изрече и дума, той само посочи с трепереща ръка към вратата на склада. Джонсън бавно влезе вътре, опънал напред ръката с пистолета и готов да стреля по всекиго и всичко, което изникне неочаквано от мрачната вътрешност. Направи само няколко крачки, преди да усети, че подметките на ботушите му започват да лепнат и да издават странен мляскащ звук, докато се движи. Освети пода с фенерчето си. Той сякаш се движеше, течеше около краката му и запълни мигом вдлъбнатината, която левият му крак остави, след като го вдигна от земята. Джонсън стисна пистолета си още по-здраво, насочи фенерчето надолу към пода и проследи струята до задната част на помещението, докато най-сетне стигна до облак разчорлена руса коса. Тя обкръжаваше като ужасяваща рамка бялото като мрамор лице на млада жена. Главата й беше неестествено извита назад и леко извъртяна на една страна. Полуотворените й очи бяха вперили празен поглед в него, а устата й зееше в беззвучен предсмъртен писък.

 

 

Сам положи глава върху гърдите на Том, като галеше лицето му и прокарваше пръсти през косата му. Той отвръщаше на ласките й, лекичко потупвайки тила й. Лежаха така в полумрака, а тя почти чуваше как умът му щрака, докато се опитва да намери най-подходящия момент и най-удачната тактика, за да повдигне отново въпроса, по който май разговаряха постоянно, особено след като се любеха. Той смяташе, че тогава тя сваля гарда и е най-слаба. Почти й се прииска Том да си запали цигара — тогава може би щеше да насочи мислите си към нещо друго. Най-сетне мъжът се размърда и дойде ред на неизбежното.

— От колко време сме заедно?

„Господи, толкова е предсказуем“, помисли си Сам, но на глас каза:

— Следващия месец ще стане година.

— Цяла година — усмихна й се той. — Времето лети, когато ти е приятно, нали?

Тя кимна с глава върху гърдите му:

— Най-дългата година в живота ми.

Том лекичко дръпна косата й.

— Много ти благодаря.

Сам вдигна глава и му се усмихна.

— А на теб приятно ли ти е?

— Да, но искам да ми стане още по-хубаво.

Знаеше какво има предвид той.

— Още не. Не съм готова.

Отново положи глава върху гърдите му и зачака той да започне да изрежда безкрайния низ от причини, поради които трябва да се оженят.

— Защо не? Ние се разбираме, нали? Подхождаме си в повечето неща и, честно казано, липсваш ми. Проклетият ми апартамент изглежда още по-празен, отколкото ми се струваше преди.

— Трябва да проявиш малко търпение.

— Вече мина цяла година. Ако това не е търпение, тогава какво е! Колко търпелив трябва да бъда?

— Не знам. Това е важно решение. Скоро — отговори тя и отново вдигна поглед към него. — Когато реша да споделя живота си с някого, искам да бъде завинаги. Затова имам нужда да съм сигурна.

Том се постара да добие засегнат вид. Познаваше това негово изражение и обикновено то постигаше желания ефект. Наистина не искаше да го наранява, но това вече започваше да й омръзва и присъствието му я дразнеше.

— Причината не е у теб, а у мен. Може би прекалено дълго съм била сама и съм свикнала да живея по собствени правила. Просто ми дай малко простор и още малко време.

— Малко простор ли, Сам? Та напоследък те виждам единствено в края на седмицата, при това само когато никой от двама ни не е на повикване.

— Този уикенд и двамата сме на повикване и въпреки това сме заедно.

— Да, но е ужасно връзката ни да продължава по този начин. Като че ли е микровълнова печка: започне ли да звъни, изключи я.

Сам въздъхна. Знаеше, че скоро ще трябва да вземе решение, защото в противен случай рискуваше да го загуби, а това беше дилема, без която най-спокойно би могла да мине. Преди да успее да продължи, пейджърът на Том сложи край на разговора.

Той отново я измери с поглед.

— Ето го пак звънеца на печката.

„Той ме спаси“, с облекчение си помисли тя. Претърколи се, за да му даде възможност да изчете съобщението и да се премести по-близо до телефона. Бързо започна да натиска копчетата. Преди да набере последната цифра, Сам се пресегна и стовари ръка върху вилката. Том изненадано вдигна поглед.

— Първо набери сто четиридесет и едно, ако обичаш — твърдо каза тя. — Не искам всички ченгета да разберат с кого прекарваш нощите си.

Том кимна с разбиране и натисна бутончето с номер сто четиридесет и едно, преди да довърши набирането.

Сам прошепна в ухото му:

— Отивам да си взема душ.

Напрегнатата нощ — като се започне от танците в базата и се стигне до това, че се бе любила с Том — я караше да се чувства разгорещена и потна и макар да беше късно, мисълта за хладката освежителна вода беше истинско блаженство. Измъкна се от леглото и се запъти гола към банята. Том я наблюдаваше как се отдалечава, докато чакаше да отговорят на обаждането му. Може и да не беше съвсем млада, но, господи, наистина изглеждаше добре. Въздъхна възхитено, когато от другата страна най-сетне вдигнаха.

— Инспектор Адамс. Търсили сте ме.

Гласът от другата страна звучеше хладно и делово, съвсем типично за оператор в контролната зала, помисли си Том.

— Открили са трупа на момиче в американската военновъздушна база Лиймингъл. Групов началник Фармър вече тръгна натам и би искала да се присъедините към нея възможно най-скоро.

Той записа подробностите в бележника, който Сам държеше до телефона.

— Знае ли се вече коя е?

От другата страна настана пауза, докато операторът изучаваше екрана на компютъра си.

— Все още не разполагаме с тази информация. Ще се постарая да ви осведомя колкото е възможно по-скоро.

— Добре, веднага тръгвам.

Операторът явно не остана съвсем доволен.

— Извинете, сър, но имате ли нещо против да ми кажете от кой номер се обаждате? Изглежда, има някакъв проблем с компютъра ми. По неизвестни причини номерът ви не е бил регистриран.

Том Адамс знаеше, че няма никакъв проблем.

— Да, имам против, любопитна сврако!

Затръшна слушалката, раздразнен от любопитството на оператора, и с нежелание се измъкна от леглото. Откъсна страницата от бележника и я пъхна в джоба на панталона си, след това забързано се отправи към банята. Сам тъкмо излизаше изпод душа. Той взе хавлията и за секунда възхитено се загледа в нея.

— Ще ми подадеш ли кърпата или просто ще си стоиш и ще ме зяпаш? — попита тя.

— Ще си стоя и ще те зяпам.

Сам се пресегна, грабна кърпата от ръцете му и се уви в нея на път за спалнята.

Том я последва и започна да се облича.

— Трябва да вървя. Намерили са трупа на някакво момиче.

Сам започна да се подсушава.

— Къде?

— Във военновъздушната база Лиймингъл.

— Какво? Та аз бях там само допреди няколко часа!

— Това дава нова насока на разследването. Вече си заподозряна.

— Коя е тя? Служителка в базата?

— Все още не знаят — сви рамене Том.

— Била ли е на танците в хангара?

— Вече ти казах, че не знам. Не знам нито как е била убита, нито защо, нито разполагат ли вече със заподозрян. Ще ти позвъня по-късно и ще те държа в течение.

Докато говореше, телефонът иззвъня.

— Едва ли ще се наложи — каза Сам. — Мисля, че това е за мен.

Том се намръщи.

— Аз съм на повикване, забрави ли?

Той кимна:

— Тогава ще те почакам да се приготвиш.

Тя поклати глава:

— Няма да го направиш. Не е нужно да си гений, за да се сетиш какво става между нас, ако се появим заедно.

— Това никога няма да стане, нали? — горчиво попита той.

Сам не му обърна внимание и вдигна слушалката.

— Доктор Райън на телефона.

 

 

Хамънд изпълни процедурата до последната подробност. След като извърши кратък оглед на тялото на момичето, той отцепи района и незабавно се свърза с местните полицейски служби. Саймънс и Джонсън съблякоха дрехите си, които бяха поставени в чували и надписани, а от двамата бяха снети първоначални показания. Полковник Къли пристигна около половин час след като бяха открили тялото. Беше в ужасно и малко истерично настроение. С маршова стъпка се приближи до Хамънд и остро попита:

— Боб, какво става тук, по дяволите?

Майорът се изпъна и козирува официално, преди да отговори:

— Мъртво момиче, сър. Изглежда, е убийство.

— Мътните го взели, само това ми липсваше! Генералът е още тук. Сигурен ли си, че е убийство?

Хамънд кимна.

— Коя е тя?

— Все още не сме напълно сигурни, сър. Смятаме, че…

— Недей да смяташ, Боб, а открий — рязко го прекъсна Къли. — С моя късмет, може да се окаже дори от фамилията Чърчил или нещо подобно.

Робърт спокойно заяви:

— Смятаме, че най-вероятно е местно момиче на име Мери Уест. Била е на танците тази вечер. Двамата офицери, които са открили тялото, намерили тези неща във втори хангар малко преди това.

Подаде на Къли картата за автобуса и разкъсаните бикини.

— Симпатична е — отбеляза той.

— Вече не.

Къли му върна картата.

— Да, предполагам, че е така. Колко време ще е нужно, за да знаете със сигурност?

— Правим всичко по силите си, сър. Информирахме местната полиция. Групов началник Фармър вече е на път за насам и разбрах, че са изпратили униформен полицай да провери адреса от картата.

Къли възбудено закрачи напред-назад. Хамънд стоеше невъзмутимо и мълчаливо. Отдавна познаваше настроенията на началника си и знаеше, че ще е най-добре просто да изчака да му мине.

— Само това ми липсваше, по дяволите! Ще излезе във всички вестници в страната. Ще стигне и до пресата в Щатите. Мътните го взели, Боб, как допусна да се случи подобно нещо? Е, вече мога да си завра повишението в задника. Английска кучка! Защо е позволила да я убият тъкмо в моята база?

Къли се мяташе наоколо, почервенял от гняв. Двамата мъже останаха известно време загледани един в друг, след това полковникът отстъпи. Познаваше Боб отдавна и го ценеше. Ако някой бе способен да оправи цялата тази каша, и то бързо, това беше Хамънд. Той опознаваше местните власти за броени седмици след пристигането на новото си назначение и знаеше как да ги накара да направят онова, което искаше. Би било страхотна глупост да го отстрани точно в този момент.

Къли се приближи към бараката и се мушна под опънатата лента, отцепваща района.

— Е, хайде да поогледаме тази бъркотия.

Робърт се опита да го спре:

— Не съм сигурен, че…

Преди да успее да довърши, полковникът вече бе на входа и надничаше вътре. Хамънд бързо го настигна, за да се опита да ограничи до минимум поразиите, които шефът му можеше да нанесе на местопрестъплението.

— Може би ще е по-добре да не влизате вътре, сър. Искам да кажа, че гледката е доста неприятна.

Това не разубеди Къли.

— Първо преживей една истинска война като тази във Виетнам, после ме учи какво е неприятна гледка, майоре.

Робърт бе служил и в Гренада, и в Залива, но Къли неведнъж бе давал да се разбере, че не смята това за истинска война.

Хамънд язвително промърмори под мустак:

— Обожавам миризмата на напалм сутрин.

Това беше любимата реплика на полковника от филма „Апокалипсис сега“.

Около склада вече бяха поставени прожектори, чиято светлина пронизваше мрака във вътрешността. Къли се подхлъзна на съсирващата се кръв, докато си проправяше път към тялото на момичето, а Боб обмисляше извиненията, които ще се наложи да поднесе на британските полицаи, когато пристигнат.

В действителност Къли беше работил като чиновник, прикрепен към щаба в Сайгон, и бе свидетел само на малка част от истинските бойни действия. А видяното от него едва ли го бе подготвило за гледката, която го очакваше вътре. Хамънд знаеше, че войната създава своя собствена атмосфера. Споделеното преживяване, съзнанието, че е въвлечен в това заедно с всички останали, че не е сам, помагаше на човек да се подготви за онова, което би могло да се случи и на което би станал свидетел, и в крайна сметка му показваше как би могъл да приеме смъртта.

Но тук, в една военна база в мирно време, в сърцето на английската провинция, Къли изобщо не беше подготвен за онова, което видя. Зави му се свят от гледката на мъртвото младо момиче, чиято кръв изцапа подметките на лъснатите му до блясък обувки. Той стисна рамката на вратата, когато светът се преобърна пред погледа му. Хамънд видя как краката на Къли започнаха да се огъват, здраво прихвана командира си под мишниците и го измъкна от склада, преди да се строполи на земята. Направи това не от съчувствие или от уважение към Къли, а защото трябваше да запази местопрестъплението непокътнато и да предотврати нанасянето на нови вреди. Полковникът вече бе оставил следи от големите си подметки навсякъде наоколо и Робърт много добре знаеше, че това ще навреди на неговата професионална характеристика, а не на тази на Къли.

Погледна към командира си, който лежеше по очи на земята, за да се съвземе, и се гърчеше и пъшкаше като пияница на тротоара в търговската част на града. „Напалмът май не е детска работа, а?“, каза си Хамънд наум. И все пак предпочиташе Къли да остане в това състояние: поне нямаше да вреди повече.