Карън Робърдс
Когато дойде часът (44)

44.

Проследяването на сина на Грейс се оказа по-трудна работа, отколкото Тони беше предполагал. Той седеше зад бюрото си в управлението по-късно същия следобед, загледан в просветващия екран на компютъра, и нямаше все още нищо налице. Фактът, че бебето се беше родило в частна клиника, доста забавяше нещата. Никъде не можеше да намери документирано неговото раждане. Просто нямаше бебе на име Дъглас — моминското име на Грейс, — което да е отбелязано, че е родено на тази дата в окръг Франклин, където Грейс му беше казала, че е станало раждането.

Тони дори не допускаше възможността Грейс да беше объркала някои от основните факти. Събитията, съпътстващи раждането на детето й, дълбоко се бяха запечатали в съзнанието й.

Въпреки всичко щеше да намери момчето. Сега, след като знаеше какво търси, беше просто въпрос на малко полицейска работа. След като намереше свидетелството за раждане, щеше да се заеме с архивите за осиновяването. Рано или късно щеше да се натъкне на мръсотията в живота.

Въпросът беше какво щеше да прави с хлапето, когато го намереше? Грейс никога нямаше да обвини и осъди сина си, сигурен беше. Всъщност тя по-скоро щеше да се просне в краката му и да го моли за прошка.

Съдейки по това, което беше извършило това момче, то вероятно имаше доста сериозни проблеми, за да нахлува така в къщата на Грейс и да стигне дотам, че дори да умъртви хамстера на Джесика. Вероятно хранеше и огромно отвращение и неприязън към Грейс.

При мисълта за ада, през който беше преминала Грейс, не само напоследък, а и през всичките изминали години, обвинявайки се за деянието си, Тони почувства как вътре в него бавно започна да се надига гняв. Ако това дете причинеше още мъка на Грейс, първата му мисъл беше, че ще го удуши, независимо от незавидната му съдба на изоставено бебе. Предчувстваше, че се задават неприятности с главно Н, когато намереше детето. Грейс щеше да страда, Джесика — на която трябваше да кажат — щеше да изпадне в дори по-голямо объркване, а самото момче му се струваше, че щеше да влезе в ролята на новия Тед Бънди.

Смяташе да се обади първо на момчето и да направи всичко възможно, да му вдъхне нужното страхопочитание, преди дори да каже на Грейс къде се намира то. Терористичните заплахи бяха последното нещо, в което смяташе да обвини хлапето, и то само ако решеше да прояви неподчинение.

Странно, но никога не му беше идвало наум, че веднъж, след като приключи с криминалната страна на въпроса, вече изобщо не трябваше да го касае този случай. Ако касаеше Грейс и Джесика, то значи касаеше и него.

Моите момичета.

Устните му се извиха в иронична полуусмивка. Точно това бяха те за него, най-после го беше разбрал. Неговите момичета, майка и дъщеря. Неговите. Странно как животът му се беше затворил в пълен кръг.

Грейс му беше казала, че го обича. След това тя изцяло се беше отдала на плача си, а той беше погълнат от бърсането на сълзите й, за да могат да проведат някакъв смислен разговор. С острото си чувство за отговорност Грейс, разбира се, беше настояла да спазят проклетия краен час на техните срещи в един часа.

Вечерта се очертаваше доста сериозен разговор.

— Как върви? — Гари Сандифър стоеше до бюрото му, загледан в екрана на монитора, който автоматично прехвърляше архивите с документите за осиновяванията, и търсеше момче от окръг Франклин с посочената от Грейс година на раждане. Детето беше родено в окръг Франклин и определено все още живееше тук, иначе нямаше да може да тормози по този начин Грейс. Не му костваше много голямо усилие да направи извода, че осиновяването беше станало също в този район, така че Тони включи и това в параметрите, които зададе наново в търсещата програма на компютъра.

— Върви — кимна не особено въодушевено Тони. Без дори да го е обмислял, той изведнъж осъзна, че тайната на Грейс трябваше да си остане това, което беше: тайна, поне що се касае за хората в полицейското управление. Той щеше да намери момчето, да го сплаши достатъчно за това, което досега беше извършило, да го предпази от това да бъде изправено в съда, да направи всичко, което беше нужно, за да облекчи нещата заради Грейс. Що се отнасяше до техния отдел, всичко щеше да приключи с един доклад, в който заключението да гласи: неизвестен извършител.

Никой нямаше да го е грижа. Отделът им имаше да разрешава доста по-сериозни престъпления от това да преследва убиеца на един хамстер и на човека, който си правеше шеги с местната съдийка и дъщеря й.

— В най-добрия случай мога да ти отпусна още една седмица — промърмори Сандифър, като поклати със съжаление глава. — След това ви изтеглям всичките от този случай.

— Вече работите по случая Вос? — попита го Тони. Оплетен в това негово разследване, той се чувстваше като ученик в класната стая, нетърпеливо очакващ да бие звънецът, който да го освободи да прави това, което наистина му се иска. В този случай то беше да залови Вос.

— Вече започнахме.

Тони направи кисела физиономия. Знаейки какви са чувствата му по отношение на Вос, Сандифър го потупа по рамото.

— Не мисля, че ще го хванем до една седмица — рече той успокоително и се отправи към кабинета си.

Петдесет и пет момчета на относително една и съща възраст бяха осиновени в този окръг в годината, която интересуваше Тони. Той изобщо не очакваше да са толкова много. Разпечата списъка, сгъна го, пъхна го в джоба си и се изправи. Скучна работа го очакваше — да провери всичките тези момчета, но в крайна сметка повечето работа, която вършеше, беше от подобно естество.

Но този път не беше съвсем същото. Беше четири и половина и трябваше да се прибира у дома.

Когато паркира колата на обичайното място две улици по-надолу и влезе през страничната врата, той забеляза четири или пет момичета, които играеха баскетбол на площадката пред къщата. Те не го забелязаха когато мина през двора, затрупан до глезените с паднали есенни листа от дърветата. Тони с изненада забеляза, че Джесика не е между тях. Той все още се чудеше какво ли можеше да означава това, когато влезе вътре в къщата.

Джесика и Глория Байер бяха в кухнята. Глория стоеше с две ръце, подпрени на масата, и гледаше загрижено Джесика, докато тя с ненормално бледо лице седеше на един висок стол и пиеше портокалов сок. Кучетата се бяха проснали в краката й. Те се изправиха да посрещнат Тони, размахаха опашки и ноктите им потракнаха върху пода.

— Здрасти, Тони. — Глория го погледна почти с облекчение. И нейната работа никак не беше лесна — по цял ден да играе ролята на бавачка на Джесика. Като се усмихна вътрешно, Тони реши, че на него много повече би му харесало да играе бавачка на майката на Джесика.

Разбира се, дори да бяха назначили Глория да пази Грейс, тя едва ли и тогава би изпитала такова удоволствие като него.

— Има ли някакъв проблем? — Тони потупа и двете кучета и погледна към Джесика.

Джесика направи физиономия. Погледна го в очите и се опита да се изплъзне от въпроса.

— Нищо особено. Просто сутринта забравих да си сложа инсулина. Малко ми е паднала кръвната захар.

— Навън, докато играеха баскетбол, изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне — добави безмилостно Глория.

— Обади ли се на майка й? — попита Глория Тони.

— Не! Не! — Отговори рязко Джесика. — Казах й да не се обажда на майка ми и ти недей, моля те, Тони, чуваш ли? Взех си инсулина и сега пия този портокалов сок, ще се оправя. Просто не намесвай майка ми.

В първия момент Тони не каза нищо. Смешно оцветеният кичур в косата й днес беше лимоновозелен на цвят, забеляза той, от което очите й изглеждаха много сини. Тя наистина ужасно много прилича на майка си, помисли той, и това беше достатъчно да я направи скъпа и близка за него, въпреки че още не можеше да прецени характера й.

— Добре — каза меко той, като закачи якето си на закачалката и отвори хладилника, за да си налее портокалов сок.

След като появата на Тони я освобождаваше от дежурството и явно назряващите неприятности, Глория си тръгна, като се сбогува припряно. Джесика допи и последните капки от сока си и го погледна с известна доза отчаяние.

— Ще кажеш на мама, нали?

Тони въздъхна, облегна се на отсрещния край на масата и се загледа в сока си.

— Джес, не започвай, моля те! Знаеш, че трябва да й кажа. Нали не искаш хората да започнат да й казват, че не си взимаш лекарството, и чак тогава да решиш да се поправиш? Толкова е просто…

Джесика го погледна.

— Господи, мразя тази проклета болест! — избухна тя.

— Нямаш и представа колко си щастлива, че я имаш.

— Какво? — Джесика се втренчи невярваща в него.

Той кимна с глава.

— Да. Щастлива. И знаеш ли защо? Защото може да се контролира. Всичко, което се иска от теб, е да си слагаш инсулина навреме, да внимаваш какво ядеш и всичко ще е наред.

— И трябва да съм щастлива от това?

Тони я изгледа продължително. След това каза:

— Разказвал ли съм ти за Рейчъл? Дъщеря ми? Не? Ами аз имах дъщеря. Сега трябваше да е на твоята възраст, ако беше жива, но не е. Умря, когато беше на единадесет години. Имаше кистозна фиброза. Това е болест, която не се лекува. И тя мразеше болестта си точно както ти мразиш своята, но нито тя, нито аз можехме да направим нещо. Никакво лечение не можеше да я спаси. Бих дал всичко, което имам — всичко, което имам, дори живота си, без да се замисля дори за миг, ако можех да се боря с болестта й само с две инжекции на ден и някаква специална диета.

Той спря да говори. Джесика го гледаше с широко отворени очи. След известно време той успя да се усмихне мъчително.

— Затова си щастлива, разбираш ли? Толкова ужасно щастлива.

— Тони, съжалявам… — Джесика изглеждаше ужасена.

Тони кимна и още веднъж отпи от сока си.

— Майка ми знае ли?

Той отново кимна. Странно, помисли си той, но колкото повече говореше за Рейчъл, толкова по-лесно ставаше. Все още изпитваше огромна болка, но вече го нямаше усещането, че ще умре от силата й.

— Тони?

— Мммм?

— Ти харесваш майка ми, нали?

Той моментално се притесни. Джесика и Грейс бяха живели дълго време сами и кой знае как щеше да се почувства тя, ако някой трети се присъединеше към тях, дори да беше някой, когото Джесика харесваше толкова много, колкото него самия. Обаче кимна с глава.

— Мислил ли си някога да… е, може би да я поканиш на среща или нещо такова?

Тони хвърли едно око към нея и положи всички усилия да запази достатъчно безизразно изражение на лицето си.

— Ти нямаш нищо против?

Джесика поклати глава.

— Ако се беше омъжила за някой от мъжете, с които е излизала, трябваше да избягам от къщи. Обаче ти ставаш.

Този път Тони не можа да сдържи емоциите си. Стана му много забавно, любопитно, а и го бяха заварили неподготвен, затова дори малко се трогна и нямаше начин да скрие реакцията си.

— Да не би случайно да се опитваш да сватосаш майка си?

Джесика повдигна рамене.

— Не просто за някой. Но аз съм първа година в гимназията. След четири години ще постъпя в колеж. Не мога да понеса мисълта, че ще трябва да замина и да оставя мама съвсем сама. Не бих имала кой знае колко против, ако до нея имаше някой като теб.

— Ти се опитваш да сватосаш майка си! — Тони не можеше да се въздържи. Лицето му се озари от широка усмивка, като си представи как щеше да реагира Грейс, ако можеше да чуе разговора им.

— Нали няма да й кажеш? — Джесика изведнъж се притесни.

Тони се разсмя високо и звучно.

— Мога ли да кажа на майка ти, че всъщност дъщеря й ми е предложила да се омъжа за нея от нейно име? — Той поклати глава. — Обаче идеята ти ми харесва, Джес. Наистина.

Така се случи, че приятелките на Джесика останаха почти до вечерта, след това се отбиха Джаки и децата и вечеряха с тях. Свикнал с типичната за неговото голямо семейство близост, Тони приемаше присъствието на сестрата на Грейс и децата й философски. Единственият проблем беше, че просто не му се удаде възможност да поговори насаме с Грейс. Не можа дори да я целуне, когато тя се прибра у дома.

След като Джаки и потомството й си тръгнаха, Грейс и Джесика разчистиха в кухнята и разговаряха известно време. Наблюдавайки ги от мястото си на дивана пред телевизора, Тони отново беше поразен от силата и стабилността на взаимоотношенията им.

Както беше казал на Джесика по-рано този ден, тя наистина имаше късмет.

Крамър и Чюий бяха застанали пред вратата и искаха някой да ги пусне навън. Той стана и им отвори, а те се втурнаха на двора и с яростен лай отвърнаха на джафкането на някакво куче надолу по улицата. Тони погледна часовника над вратата на килера. Беше десет и пет.

В петък вечер Джесика можеше да стои до колкото късно иска вечерта.

Той седеше и умираше от желание да остане с Грейс насаме, но това сякаш въобще нямаше да стане, поне не веднага, ако съдеше по начина, по който майка и дъщеря разговаряха една с друга.

Така ли ставаше винаги в живота?

— Ще отида да изхвърля боклука — промърмори той и се упъти към пълната кофа с отпадъци до хладилника.

Грейс кимна, толкова погълната от нещо, което Джесика й разказваше, че той дори не беше съвсем сигурен дали изобщо го чу. Почувства се като бащата в семейството, който е останал някъде назад от нещата, които вълнуваха близките му.

Но чувството, че отново е част от едно семейство, беше прекрасно.

Той издърпа найлоновата торба от кофата, завърза я отгоре на възел, остави я на пода и сложи на мястото й друга торба. След това вдигна торбата и тръгна към вратата.

Крамър и Чюий бяха отишли зад гаража и душеха нещо. Невъзможно беше да види какво има там, в тъмното. Тони пусна торбата с боклук в големия метален контейнер в гаража и отида да огледа. Нощта беше прекрасна, топла и ясна, с огромна оранжева луна съвсем ниско над хоризонта и безброй блещукащи около нея звезди. Циганско лято. Обичаше това време. Беше любимият му годишен сезон.

Рейчъл беше починала през едно такова циганско лято.

Споменът му навя горчиво-сладка тъга. Тя също много обичаше циганското лято.

Когато се прибра обратно в къщата, той смяташе да изкара Грейс и Джесика навън на двора, за да се порадват на красотата на нощта.

Може нищо друго да не беше научил в живота си, но поне знаеше как да се радва на всичката красота и вълшебство на всеки един нов ден.

Кучетата скимтяха и ровеха нещо, скрито в сянката на гаража. Там беше доста по-тъмно и Тони не можеше да различи много добре това, което бяха намерили.

Каквото й да беше то, определено не го беше имало по-рано на това място в двора, сигурен беше.

Предметът лежеше на тревата до самата стена на гаража, черен, с нещо като цилиндрична форма, и голям, повече от пет фута дълъг. Като смръщи вежди, Тони осъзна, че се взира в нещо увито в огромна торба за смет, подобна на тази, която той току-що беше изхвърлил, цялата омотана в тиксо на гъсти сиви ивици.

Тогава Крамър разкъса с лапа найлона и нещо, което приличаше на натъпкана до пръсване бяла ръкавица, изскочи навън. Двете кучета го подушиха и започнаха да вият.

За свой ужас Тони осъзна, че втренчено се беше загледал в бледа и подпухнала човешка ръка, която все още беше част от някакво тяло.

В мозъка му като гонгове гръмнаха хиляди сирени. Косата му настръхна на тила. Крамър се огледа наоколо, излая на нещо точно зад него и докато Тони се обърна и посегна към пистолета си, нещо, което му се стори като бейзболна бухалка, го удари с невероятна сила отстрани по главата и в очите му избухнаха звезди. След това всичко потъна в мрак.