Карън Робърдс
Когато дойде часът (10)

10.

Късно същата нощ, дълго след като Джесика беше заспала, Грейс се вмъкна в стаята й, движейки се съвсем тихо, за да не я събуди. Светлината в стаята беше изгасена, но лампата в коридора светеше, точно както и предната нощ. Сноп светлина падаше върху леглото на Джесика. Грейс го последва и за миг остана загледана в дъщеря си. Джес спеше прегърнала с ръце възглавницата, а тялото й беше извито в стегната 5-образна форма под завивките. Косата й беше прибрана назад в плитка и привързана със синя панделка, нежната извивка на бузата и чистата линия на лицето и шията й се открояваха. Това беше любимата й дълга бяла нощница от изкуствена материя на малки сини точици с предница и ръкави на волани. С нея тя отново приличаше на малко момиченце, сладко и уязвимо. С изключение на нежното свистене на дишането й и непрекъснатото въртене на Годзила в клетката, стаята, както и останалата къща, беше съвсем утихнала.

Лекарят от спешното отделение бе потвърдил подозренията на Грейс: Джесика не си взимаше инсулина по схемата и не спазваше определения режим на хранене. Като се прибавеше и пиенето, и марихуаната, всичко това принуди Грейс да действа. Тя беше майка и това беше нейното дете. Трябваше да упражни контрол.

По страните на Джесика имаше следи от сълзи. Почти нежни сребристи пътечки, които се забелязваха единствено когато Грейс се наведе към нея, за да придърпа одеялото и да я завие. При вида им сърцето на Грейс се сви от болка. Толкова я заболя, че й се прииска да обвие ръце около дъщеря си, да я прегърне силно, да й обещае, че всичко ще бъде наред, и да я увери, че мама въпреки всичко я обича.

Но не можеше. Този път, след такава провокация, тя трябваше да остане твърда. Мерките относно дисциплината, които беше наложила, оставаха. Не можеше да отстъпи.

В името на Джесика.

Устните на Грейс се изкривиха. В името на Джесика: не беше ли целият й живот посветен на нея?

Един поглед я убеди, че всичко в стаята беше наред. Завесите бяха дръпнати. Вратата към съседната баня беше затворена. Раницата на Джесика я очакваше до леглото, отворена, но подредена с книгите и папките за следващата сутрин. Гуменките й бяха сложени близо до чантата; разбира се, в сряда имаха физическо.

Всичко беше както трябва, изобщо нямаше нищо необикновено. И все пак нещо не беше съвсем както трябва.

Грейс не можеше да разбере какво точно беше то.

Погледът й отново обиколи стаята, този път по-бавно. Компютърът беше изключен, чантата приготвена, обувките — също. Годзила тичаше в клетката си. Будилникът навит: оттам, където беше застанала, Грейс виждаше светещото червено копче, което значеше, че е навит.

Погледът й падна върху Господин Мечо, седнал с пухкавото си дупе както винаги на нощното шкафче до будилника. На почетното място, откъдето можеше да наблюдава Джесика, докато спи. Светлината от коридора едва го осветяваше, отразявайки се в блестящите му черни очи, които сякаш оживяваха в тъмното.

Грейс потрепери. После реши, че сигурно Пат го беше взела от дивана в хола и го беше върнала на обичайното му място. В това нямаше нищо странно или зловещо.

Разбра и какво не й се струваше наред в стаята на Джес. Предишната вечер там беше влизал някой. Непознат, който беше вървял по килима, беше докосвал вещите на Джес, беше оставил отпечатък от присъствието си във въздуха. Той — или тя — не беше откраднал нищо. Нищо, освен любимото мече на Джесика, което беше захвърлил като непотребно на пътя.

Въпреки че май единствено Грейс вярваше на тази история.

Когато им се обади, преди да се прибере, от полицията казаха, че не са намерили никакви доказателства за влизане с взлом. Офицер Джелински, а после и началникът му, я бяха изслушали търпеливо, но беше ясно, че няма да назначат разследване за нещо, което дори не вярваха, че е станало, особено когато единственото нещо, което тя твърдеше, че е задигнато, бе някакво си плюшено мече — което се беше намерило.

Грейс не беше казала на Джесика за човека, нахълтал в къщата. Все пак нямаше смисъл да я плаши без причина. Вместо това бе споменала, че е намерила Господин Мечо навън, и я беше попитала дали тя го е взела, или знае как се е озовал там. Джесика отрече да има нещо общо с нощните похождения на Господин Мечо. Каза, че го е оставила да си седи там, където винаги си е бил, когато тя излиза.

Така че фактите около нощното пътуване на Господин Мечо оставаха неясни. Грейс вече се беше примирила с идеята, че такива щяха и да си останат. Никой — освен нея — не изглеждаше особено заинтересован; все пак нямаше пострадали.

Но сега Грейс погледна към Господин Мечо и се почувства неспокойна. Движена от инстинкта си, тя заобиколи леглото и го взе от обичайното му място. Той беше мек и пухкав в ръката й, както винаги. Колко пъти през целия живот на Джесика го беше взимала в ръцете си? Грейс се замисли. Сигурно наброяваха хиляди.

Блестящите му черни очи я гледаха в мрака. Взирайки се в него, Грейс неволно потрепери, а след това се упрекна за глупавото си поведение. Но въпреки това го взе със себе си на излизане от стаята и го сложи на най-високата полица в собствената си стая, преди да си легне.

Изпитваше странното чувство, че Господин Мечо вече не е такъв, какъвто беше преди. Че е променен, не, опетнен от нечие злокобно докосване.

Доста време мина, докато тя най-накрая заспа.