Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (5)

Глава 5

Домът на Бекер в Кънектикът беше само на около четирийсет и пет минути с кола до търговския център в Стамфърд. Той отиде до града по „Мерит Паркуей“, като оглеждаше внимателно централната разделителна линия на магистралата. По време на разговора с Карин паметта не му беше изневерила: една кола можеше да премине от магистралата на разделителната ивица само за сметка на сериозна повреда на ниското предпазно перило и самия автомобил. По тази ивица имаше пръснати тук-там цветни лехи, както и редица от дървета — почти толкова много, колкото от двете страни на магистралата. Ако човек шофира с голяма скорост по нея, остава с впечатление, че се движи сред една от широколистните гори на Нова Англия. За каращия бързо движеща се кола през лятото тази магистрала бе неясно зелено петно, а през есента пламтеше с разкоша на есенната широколистна гора, която от време на време разкриваше неочаквани простори. Магистралата бе известна с необикновената си красота, въпреки че като пътна връзка с Ню Йорк едва изпълняваше предназначението си, независимо от четирите си платна. Но заради гората наоколо бе гордостта на Кънектикът и щатската администрация полагаше големи грижи за поддръжка на централната разделителна ивица.

Тя не бе място и за пешеходци: такъв човек щеше да бъде забелязан от дузини (ако не от стотици) шофьори всяка минута. Бекер си отбеляза мислено да отдели време за разследване на работниците по поддръжката: униформите не ги правеха невидими, но с тях не се набиваха чак толкова на очи.

Бекер премина с колата в лентата до централната разделителна линия и смъкна прозореца си. До него кротко лежеше пластмасова торба за отпадъци, купена тази сутрин, натъпкана с три чувалчета по дванайсет килограма и половина слама и трици за котки, и добре затворена с тиксо. Първо се опита да повдигне инертната маса от седалката до себе си и я прехвърли през тялото си с дясната ръка, докато шофира с лявата. Направи няколко опита, като спираше всеки път, когато ставаше очевидно, че ще изтърве колата.

После се опита да шофира с колене, за да може да вдигне торбата с две ръце, но когато се насили да го направи, почти незабавно загуби контрол над колата. Следващата му стъпка бе да настани торбата на коленете си и да я повдигне от тази позиция към отворения прозорец: абсолютно невъзможно бе да отваря вратата — това изискваше отдалечаване от разделителната ивица. След няколко несполучливи опита Бекер успя най-сетне да пропъхне успешно торбата през прозореца. Гневно изсвирване на клаксон го накара да осъзнае, че, първо, е завъртял колата опасно и, второ, скоростта му бе спаднала до около шейсет и пет километра в час. Гневни шофьори профучаваха край него от вътрешната страна и му правеха недвусмислени знаци.

„А аз още дори не съм изхвърлил чувала през прозореца“ — помисли си той. В момента, когато бутне торбата в разделителната ивица, в девет случая от десет ще се блъсне или в предпазния парапет, или в друга кола. Нямаше начин да изхвърли нещо с такава тежест, седнал зад волана на кола, още повече в движение. Най-много да успее да бутне торбата достатъчно далеко от колата, за да не попадне под колелата. Бекер се оттегли в дясната лента, като все още балансираше торбата на рамката на отворения прозорец: трябваше да даде възможност на образуваната зад него колона от коли да се изниже. Среднощ движението намаляваше и това вероятно би улеснило нещата, но не до необходимата степен.

Когато пътят се поизчисти, Бекер пак премина в лентата до централната разделителна ивица и блъсна торбата с все сила с двете си ръце, като крепеше волана с колене: успя да го грабне, преди да се блъсне в парапета. Торбата обаче удари парапета, разкъса се на две и пълнежът й се разпиля по платното. В огледалото за задно виждане забеляза, че първата кола зад него предпазливо заобикаляше разкъсаните чувалчета и припляскващите на вятъра късове пластмаса. Ако бе изръсил торбата малко по-навътре в платното, щеше да причини задръстване. Засега бе успял да предизвиква само забавяне на движението в продължение на няколко минути: докато вятърът от минаващите коли откъсне пластмасата от боклука и го запрати в луд танц по магистралата. „А това беше най-доброто, което съумях да направя“ — помисли си той. Знаеше, че физически е по-силен от много мъже благодарение на създадения навик да се поддържа във форма. Многократно бе изкачвал стръмни скали само с помощта на въже и мускулите на ръцете му бяха почти железни. Ако бе по-висок и имаше по-голяма дъга на отблъскване, торбата вероятно щеше да мине над парапета. Например от кабината на дизелов камион. Но движението им по „Мерит Паркуей“ беше забранено: да се шофира камион по тази магистрала бе открита покана за арест от щатската полиция. Фактът, че тялото на момчето Шапиро се е намирало в централната разделителна ивица, се обясняваше само по два възможни начина: или убиецът го е пренесъл през двете ленти на магистралата и го е пуснал там, или е невероятно силен мъж. Бекер се запита дали не преследва чудовище в няколко аспекта.

* * *

Търговският център на Стамфърд се състоеше от магазини около свободно място с фонтан и няколко редици пейки за почивка. Асансьори и ескалатори осигуряваха достъп от приземния до по-високите етажи. От всеки етаж имаше изходи към гаража, които обикаляха успоредно централната търговска част. Приземният етаж бе с три входа за пешеходци откъм улицата. В остъклени будки до изходите за паркинга имаше охрана, но Бекер забеляза още на влизане, че тя следеше неотстъпно само потока от хора. „Вероятно няма да забележат, ако някой се опита да вкара микробус през изхода към асансьора“ — помисли си Бекер. Охраняващите нямаха кой знае каква стойност като свидетели. Те бяха поставени там поради няколко причини: първо — остъклените будки бяха настрана от потока пазаруващи и нямаше да досаждат на клиентите с неприятни мисли за сигурност; второ — близостта им до изходите целеше да накара крадците на дребно да си помислят добре, преди да задигнат нещо (въпреки че опитът бе доказал ограниченото въздействие на този факт върху хора с определени навици и начин на мислене); трето — ъгълът зад асансьорите бе относително изолирано място, предразполагащ терен: за евентуални неприятности, в случай че наблизо няма охрана.

Бекер знаеше обаче, че случаят, с който се беше ангажирал, бе станал на друго място. Мъжът с работното име Ламънт Кранстън беше грабнал плячката си някъде във вътрешността на търговския център и бе минал край охраната с момчето вече изцяло под негов контрол. Всичко друго би било прекалено рисковано: детето или ще извика на охраната, или ще се хвърли на пода и ще направи сцена, или нещо друго, за да привлече вниманието им. Ламънт беше успял шест пъти — четири пъти от места като това. Какъвто и да е методът му, той в никакъв случай не беше случаен — напротив, той беше ефективен и засега объркваше Бекер.

Изкачи се на четвъртия етаж откъм гаража, опря се на перилата и се загледа в трескавото движение на тълпата напред-назад под него. Беше събота и търговският център гъмжеше от хора: реализация на представата на всеки търговец за щастие и успех. По пейките около фонтана опъваха уморени нозе изтощени съпрузи със стъклен поглед и мрачни изражения: нещастниците явно бяха с нисък праг на търпение, когато ставаше въпрос за пазаруване. Там се скупчиха за кратко и няколко юноши и подрастващи момичета — само колкото да си сверят плановете, преди да се разпръснат отново. Истинското гъмжило от хора бе в магазините и залите за продажба на хранителни продукти. Отгоре то изглеждаше като хаотичното на вид движение на мравки, които винаги съумяваха някак да си вършат нещата по достоен за уважение начин. Бекер съчувстваше на грогясалите съпрузи, проснати по пейките, но това беше естествено: той самият не бе купувач.

Той беше ловец. Откри жертвата си на четвъртия етаж в безистена с видеоигри: пред присвяткващите екрани стояха като хипнотизирани дузини деца на възраст от шест или седем до седемнайсет или осемнайсет години, а в очите им се отразяваха дракони и каратисти. Това бе като детска пещера на съкровищата за деца с агресивна нагласа или с извратени наклонности. Докато родителите пазаруваха, децата им се мотаеха наоколо, смесваха се, изчакваха любимата си игра или се хвърляха на друга — като собственици на монетни апарати в Лас Вегас. Само много прилежен и параноичен наблюдател можеше да не изпуска от очи даден индивид продължително време: все едно да се мъчиш да следиш една-единствена рибка сред непрекъснато променящ се пасаж от подобни риби.

Ламънт не е бил затруднен нито от непрекъснатото движение вътре в групата деца, нито от броя им, но той явно е човек, подчинен на определена идея: вероятно оглежда една такава група, избира жертвата си, изчаква подходящ момент и удря с бързината на акула. Какво ли отделя жертвата му от другите? Дали избраните момчета отговарят на определен тип, предпочитан от убиеца? По-уязвими ли изглеждат от другите? По-близо до специфичния естетичен вкус на Ламънт? Дали той съумяваше да установи само с поглед кое дете от многото ще му се поддаде най-лесно и ще попадне в мрежите му? Или избираше плячката без особени предпочитания само за да задоволи садистичния си глад? Дали набелязваше жертвата си още при първия поглед и действаше без бавене, или я изучаваше известно време? Но как бе възможно да направи така, без да привлече нежелано внимание към себе си?

Дори сега, докато стоеше настрана от децата и само ги наблюдаваше, Бекер имаше чувството, че събира погледите на всички наоколо. Огледа се, за да разбере дали го следят. Ламънт ще изглежда, разбира се, като купувач, т.е. ще носи пазарска чанта и пакети. В този момент в безистена влезе мъж с късо подстригана коса и обувки, които го причисляваха към богатата средна класа, въпреки че дънките и свободната риза с остро деколте бяха част от универсалната униформа на нацията за двата почивни дни в края на седмицата. Мъжът се приближи до едно от момчетата и извика високо името му. След като изчака достатъчно дълго, за да подчертае независимостта си, юношата се обърна и изгледа гневно и нацупено баща си с характерното за тази възраст отрицание на собственото семейство. Когато си тръгнаха заедно, мъжът се опита да постави бащински ръка на рамото на момчето, но то приклекна, изплъзна се и закрачи демонстративно напред, като че ли нямаше нищо общо с баща си.

Мъжът погледна Бекер и се усмихна уморено — знаеше, че всеки мъж на определена възраст може да се отнесе с разбиране към малката драма и да предложи съчувствие. „Драма, толкова обикновена, колкото е самото човечество“ — помисли си Бекер. Тя се повтаря непрекъснато във всички търговски центрове и други публични места в страната. И все пак преди седмица само тук се беше разиграло нещо подобно и бе завършило с нелепата смърт на едно дете… Бекер бе забелязал тази среща между баща и син, но дали някой друг би имал сериозна причина да обърне внимание на неща толкова обикновено? А ако мъжът не беше бащата, ако момчето бе по-малко, на възраст, когато родителите все още предупреждават децата си да не говорят с непознати, как ли щеше да изглежда тази среща отстрани? По какъв начин мъжът щеше да убеди детето да тръгне с него?

„Може би всъщност няма процес на подбор — помисли си Бекер. — Какво, ако Ламънт просто се възползва от всяка благоприятна възможност, например ориентира се към едно дете от групата, което се набива в очи по някакъв начин — не по външен вид, а чрез неочаквано движение? Вероятно първото дете, което се отдели от другите.“

Толкова ли беше гладен Ламънт? Нима всяка жертва можеше да му свърши работа? Дали обикаля търговския център и изчаква, докато попадне на някое самотно дете, или го намира в удобно място и едва тогава нанася удара си? Бе напълно възможно, но Бекер вътрешно се противопостави на идеята. Първо и преди всичко, този начин на действие бе прекалено опасен и, второ, той влизаше в противоречие с факта, че до този момент никой не бе забелязал нещо необикновено. Ако Ламънт вършеше това просто ей така, в ход, ако се хващаше за първата възможност, той ще бъде принуден да бърза и неминуемо ще направи грешка. Още по-важно беше поведението му след това. Ламънт държеше децата около два месеца и едва тогава ги убиваше. Това означаваше грижа: осигуряване на квартира, на храна, инвестиране на време и напрегнато внимание дни наред. Жертвата трябваше да бъде наблюдавана, вероятно пазена, покорена, притискана в ъгъла. Ламънт явно не беше луд сексуален маниак, който бързаше да завлече нещастните момчета в някой тъмен ъгъл, за да задоволи страстите си. Напротив, той живееше с тях цели два месеца. Нямаше смисъл — дори извратения смисъл на серийния убиец — да посвещава толкова много труд и време на случаен избор.

Освен това Бекер знаеше, че нещата не стават по този начин. Серийните убийства, като всяка друга страст, имат емоционален характер. Мъжете не се влюбват във всеки тип жена; те винаги реагират на шаблон, имплантиран в ранните години от живота им: може би от майката, първата възлюбена, бавачката, медицинската сестра. Напълно възможно е обектите на страстта им да изглеждат много различни в очите на другите, но всички те притежават някои особености на оригиналния модел, чиито следи остават тайна за света, но са дълбоко издълбани в сърцето на влюбения.

Колкото и деформирана да е приликата с оригинала или колкото и превратностите в живота да са изкривили личното възприемане на този модел от убиеца, процесът остава един и същ. Като всеки човек, гърчещ се в мъките на страстта, убиецът реагира на импулсите на стария модел…

Бекер слезе с ескалатора на приземния етаж, без да изпуска от погледа си децата наоколо. Толкова много — и така свободни: моткат се наоколо сами или с връстниците си с пари в джобовете, а в главите — без следа от страх… Децата, които някога висяха по уличните ъгли или ритаха тенекиени кутии по опустелите привечер улици на предградията, сега се събираха по търговските центрове. Не ставаше въпрос за ново явление, но досега Бекер не му бе обръщал внимание.

Някои от тях бяха с родителите си, но дори и те оставаха сами, когато възрастните потъваха в някой магазин, който отговаряше на интересите им. „Знаете ли къде са децата ви? — питаше ги мълчаливо Бекер. — Къде точно? На другия край на търговския център? Зад ъгъла, зазяпани във витрината на съседния магазин? На какво разстояние от тях според вас дебне опасността? Колко време смятате ще й е нужно, за да удари по детето ви?“ Едва се сдържаше да не им изкрещи: „Пазете децата си, за бога! Между нас има чудовища!“

Спря се до момче, което се взираше с широко разтворени очи в изложба на телескопи зад шлифованото стъкло на някаква витрина. „Ела с мене — призова го мислено той. — Какво трябва да направя, за да те подмамя да дойдеш с мене?“

Възможно ли е да го упои? Бързо, предпазливо бодване с игла и по вените му ще запулсира натриев пентотал, ще превърне мозъка му в суперчувствително желе… А критичните секунди, преди наркотикът да задейства? А дългият преход извън търговския център с момче, чиито крака са толкова несигурни, колкото и мозъкът му?

Бекер отхвърли идеята. Убиецът Роджър Дайс упояваше жертвите си, но след като ги издебне сами късно през нощта. Само дебелината на ризата бе спасила Бекер от неговата игла и му беше дала възможност да го хване. Този метод нямаше място посред бял ден сред тълпа от хора.

Вгледа се отново напрегнато в момчето. Много отдавна не бе говорил с деца. Какво да каже, за да примами момчето да тръгне с него? Каква фантазия, каква мелодия на Хамелинския свирач^[1] ще изкуши едно момче да пристъпи в опасността? Ако мъжът до детето е гигант, притежаващ силата и сръчността да изхвърли тялото му през прозорец на кола, докато я шофира? Каква примамлива мелодия трябва да изсвири тогава?

Момчето забеляза погледа му и се измъкна, почувствало нещо не съвсем в ред. И Бекер се отдалечи. „Мразя тази шибана работа“ — помисли си той с въздишка.

Мъжката тоалетна беше на приземния етаж зад ъгъла на третия щанд за сладолед и замразено кисело мляко, забелязан от Бекер в сградата досега. Зад щанда имаше къс коридор, следваше фоайето, постлано с плочки, и тоалетната. Магазинът за сладкиши на Стайнхолц бе два етажа по-горе. Ако Стайнхолц работеше на щанда за сладолед, имаше вероятност да забележи момче, отговарящо на предпочитанията му, да влиза в тоалетната и съответно да действа инстинктивно. Но не и от два етажа по-горе. Ако ги измъква от тоалетната, би следвало да прави това, което Бекер вършеше в момента — да влезе, да се мотае и да чака.

Изправен пред умивалника, Бекер незабелязано разглеждаше влизащите в огледалото пред себе си. Тоалетната бе много удобен терен за Ламънт. За разлика от момичетата, момчетата не ходеха в тоалетните на групи. Някои идваха сами, като се отделяха от тълпата, и Ламънт можеше да ги има на разположение за колкото време си иска. Известни бяха много криминални случаи на отвличане на деца и бебета от професионалисти по този начин. Те обикновено действаха в добре организирани групи, които отклоняваха мотаещи се или изоставени за момент без внимание деца иззад гърбовете на майките им, боядисваха косите им в умивалниците, сменяха дрехите им за по-малко от минута, като междувременно някой от тях не допускаше други хора в тоалетните. Когато престъпниците и жертвата им пак се смесваха с хората само няколко минути по-късно, охраната — ако дотогава някой бе потърсил помощта й — се оглеждаше за друг цвят грейки или дълги руси къдрици, сега отрязани и почернени…

Но този начин на действие бе ефективен само с малки деца, които не се сещат да викат за помощ и могат да бъдат отнесени на ръце или откарани с детска количка. При десетгодишни момчета това бе невъзможно. Бекер стоеше пред умивалника, миеше си ръцете отново и отново, като се опитваше да засече времето. Ако грабне момчето до себе си в този момент, постави на вратата табела „Затворено“, колко време ще измине, преди някой притеснен непознат да се втурне в тоалетната, независимо от надписа. Или пък някой от администрацията провери какво става? Невъзможно бе да предвиди точно времето, но знаеше, че няма да бъде много — със сигурност недостатъчно дълго. А какво ще прави с момчето междувременно? С какви средства е възможно да се накара едно десетгодишно момче да си държи устата затворена и да не вика за помощ? С пистолет, опрян до главата му? Възможно, но малко вероятно.

„Ламънт знае нещо за децата, което аз не знам“ — заключи Бекер. Излезе от търговския център с неприятното чувство на нечистоплътност след целодневна работа навън. Не бе постигнал нищо друго, освен да събере куп доказателства, че нещо, вече неколкократно правено, няма начин да се извърши…

Седнал зад волана на колата си на паркинга, той се загледа над бетонните укрепления в града, който се разстилаше под него. Смрачаваше се: бе престоял в търговския център часове наред, за да избегне истинската работа, която му предстоеше да извърши сега. Бе опитал първо лесния начин — другият бе толкова болезнен…

Отпусна глава на волана, вторачен в контролното табло на колата. Нямаше измъкване: ако се заеме сериозно да направи нещо повече от повърхностната помощ, която вече бе дал, налагаше се да навлезе напълно в проблема. Нямаше смисъл да го опипва отвън и да продължава със смешните си опити да определи размера, формата и същността му на базата на видимото. Крайно време бе да престане да се държи като слепец, който се стреми да определи теглото на слон по тежестта на хобота или опашката му. Трябваше да обгърне напълно проблема. Дори нещо по-лошо: налагаше се да влезе вътре в него, да хване пулса му… Тази необходимост го изпълваше със страх, но той знаеше, не Карин Крист очаква от него точно това. Бе много способен в рутинната полицейска работа, която разрешаваше много случаи: там бе добър като всеки друг и дори по-добър от повечето си колеги. Но не в нея се проявяваше геният му.

Ако Бекер наистина искаше да помогне, ако имаше някакъв шанс да попречи на Ламънт да отвлече и убие още едно дете, той трябваше да се вживее в снимките на жертвите му и тази необходимост го изпълваше с ужас. Както винаги, цената бе гадно висока…

* * *

Всекидневната на Бекер наподобяваше сцена на масово клане: пръснатите по пода снимки на убитите момчета създаваха впечатление на куп измъчени миниатюрни трупове, проснати в нозете му. Преди да ги подреди на пода, бе светнал всички лампи в стаята и бе поставил любимия си стол с облегалката плътно към стената. Бе свикнал със страха, но това не означаваше, че го посреща с разтворени обятия. Той често го посещаваше, но никога не му е бил приятел и Бекер винаги вземаше всички възможни мерки да намали въздействието му. Реагираше на филмите на ужасите с уплахата на малко дете, преднамерено четеше само безобидна документална и историческа проза без сцени на жестокост и насилие: нямаше нужда от изкуствени стимулатори на въображението си, измъчено от реалните ужаси на действителността. Отпуснати сред безопасния уют на всекидневните си, другите можеха да следят с приятна възбуда как луди размахват окървавени брадви над безпомощни момичета и поверените им бебета по малкия екран, но Бекер изтръпваше и бързо отклоняваше погледа си. За разлика от тях той знаеше колко близо до действителния живот бе фантазията на автора…

Под ярката светлина цветът на раните изпъкваше силно на бледия фон на мъртвите детски тела. Първоначалното посиняване на натъртените места бе избледняло след смъртта, но запазената разлика в наситеността на цвета ги разделяше достатъчно ясно на по-стари и по-нови по отношение на момента на убийството. По-старите бяха започнали да избледняват, последните, резултат на побой, нанесен в деня на смъртта, изпъкваха наситено синкави сред белезникавата мъртва плът. Момчетата са били систематично и жестоко бити известно време преди умъртвяването им: в продължение на кратък период, вероятно около три седмици, според докладите от лабораторията по съдебна медицина. „Кратък период, по дяволите!“ — помисли си подигравателно Бекер. Двайсет и един ден мъчение бе равностойно по продължителност на цял един живот…

Седеше на стола си, вторачен напрегнато в снимките, заставяше се да огледа всяка една подробност, да се потопи в ужаса и божата на момчетата. После се насили да се изправи срещу собствения си ужас, прекоси стаята и загаси лампите една след друга.

Отпусна се на пода сред снимките и разреши на демоните да се спуснат срещу него… Пак бе вкъщи, но не сред безопасността на всекидневната си. Въображението му го отнесе в непрогледната тъмнина на килера от първите съзнателни години на живота му…

Усети живо плътността на обграждащата го тъмнина, бременна със заплаха, жива, дишаща във врата му, впита в гърба му… Тя като че ли се увиваше около него като гигантска змия, мускулите на гърба му се свиваха предупредително, оглушаваха го с писъци да се помръдне, да се обърне, но той знаеше, че ако ги послуша, ще стане още по-лошо: вероятно ще се изправи лице в лице с това живо, страховито Нещо и ще бъде изпепелен от пламтящите му очи…

Не знаеше колко дълго е престоявал, затворен в този килер: там времето спираше, минутите се отброяваха само от ужасеното пулсиране на кръвта във вените… Никога не бе разбрал с какво точно беше заслужил наказанието, към което килерът бе само прелюдия. Вцепенен от ужас, напрягаше се до болка да си спомни каква детинска беля го бе осъдила, каква постъпка бе изискала такова възмездие. Едва много по-късно в живота си най-сетне беше разбрал, че от значение бе наказанието, а не прегрешението…

Обикновено го държаха много дълго време сам в тъмнината, треперещ от ужас пред страховитите създания, които изпълваха пламналото му детско въображение, не по-малко измъчен от страха, да не би да го забравят, да го изоставят… С облекчение посрещаше отварянето на вратата и се изправяше почти с радост пред мъчителя си — самотно, нещастно клъбце от ужас и страх…

И ето го пред него, обекта едновременно на любовта и отвращението му. Тежки стъпки по стълбите. Кисела воня на бира от дъха му. Безцветен тон, който постепенно преминаваше в гневни крясъци.

Побоите започваха като баналност, към която човек се придържа прилежно, макар и уморено.

— Надявам се, че имаше достатъчно време да помислиш върху поведението си…

Или:

— Майка ти ми се оплака, че си лошо момче…

Или:

— Нещо да кажеш в твоя защита?…

И всички тези рутинни изречения се произнасяха с такъв тон, като че ли имаше възможност за дискусия, шанс за милост или извинение. Жестока измама, която често подвеждаше малкия Бекер да вярва, че ще му се даде възможност за оправдание или за молба за милост и ще му се размине само с един удар за назидание.

Но секунди по-късно тънкото було на цивилизованост изчезваше и заедно с ударите върху малкото момче се сипеха крясъци: „копеле“, „кучи сине“.

Разбира се, момчето Бекер плачеше, стискаше с ръце краката на баща си, обещаваше да бъде добро, обещаваше да бъде усърдно, обещаваше, обещаваше… Като че ли някой се вслушваше в тънкото му ужасено гласче. Като че ли имаше начин да избегне наказанието от ръцете на родители, които изпитваха удоволствие от жестокостта към собствения си син. Като че ли имаше такава ужасяваща постъпка, която да оправдае подобен побой над едно дете от ръцете на най-близките му…

* * *

С течение на времето най-много го нараняваше именно фактът, че точно най-близките, най-любимите му хора проявяваха редовно такава неоправдана жестокост спрямо него. Тялото се възстановяваше от побоя и ставаше все по-силно. Но оставаше повтарящият се шок, зашеметяващата истина, че мъчителите му, които гледаха на неговото тяло като на заложник и източник на извратено удоволствие, бяха хората, които той обичаше най-много в света… От това болеше най-силно и то нанасяше най-дълбоката и непоправима вреда…

Защото невинаги отношенията между тях бяха такива. Понякога те като че ли го обичаха: примерно баща му ще разроши косата му със същата огромна ръка, която нанасяше удари… или ръмжащият глас, който засилваше ударите с обиди, ще го похвали за физическата му сръчност… Имаше моменти, когато те се смееха на шегите му или го поздравяваха за успехите му в училище, седнали около масата за вечеря. Дори понякога майка му го погалваше с топли, нежни ръце, успокояваше го с усмивка и шепнеше настоятелно „никога не казвай никому“. Никога. Никому. Да каже какво става в семейството му означаваше да рискува да загуби завинаги любовта им. Да загуби семейството си. Малкият Бекер рано научи стойността на тайните и по-дълбоката истина, че всеки крие по нещо.

Имаше и моменти, когато бесовете на баща му го обхващаха така неочаквано, че той просваше момчето на пода с внезапен удар с юмрук или с ритник. Но тези непланирани, импровизирани побои ставаха рядко и свършваха бързо. Те като че ли плашеха и двамата му родители с характерната за тях неочаквана избухливост и случаен каприз.

Бекер знаеше, че баща му счита себе си за разумен човек с логично поведение и добър контрол — той дори се гордееше с това. Внезапното насилие противоречеше на поддържания от него образ. Родителите му предпочитаха подреденото, предварително решеното и планирано „разумно“ наказание. Обичаха да го бият по начин, който съответстваше на вижданията им на хора от средната класа.

Сега, обгърнат от тъмнината на всекидневната си, възрастният Бекер пак се свиваше от рязката шокираща болка на жестоките удари, нанасяни в детството му, стискаше се за краха на баща си, хленчеше и стенеше, плачеше и обещаваше… и си създаваше своя собствена версия на истината за човешката природа — и за своята собствена. Години по-късно, под живото въздействие на тази тъмна страна от детството му, Бекер сформира свой собствен тип на човек, доста различен от заобикалящите го. Но не от всички. Знаеше, че не беше сам в деформирания си свят или в изкривения, грозен модел на отблъскваща страст, която беше опустошила част от сърцето му. Там имаше и други… И той притежаваше необходимия изстрадан опит и власт да ги познае… Питаше се дали те щяха да го разпознаят, преди да е станало твърде късно…