Дейвид Уилц
Човекът от ФБР (21)

Глава 21

Едгар Рапъртс не можеше да повярва на късмета си. Бе поел по пряка връзка между Спрингфийлд и Питсфийлд — поне така му изглеждаше на картата — и се бе оказал на непрекъснато стесняваш се черен път, които заплашваше да се превърне в говедарска пътека. Беше се влачил почти половин час зад прекалено предпазливо волво: всичките му опити да го задмине бяха обезсърчени от насрещното движение — а и тези хълмисти, лъкатушещи планински пътища не предлагаха кой знае колко възможности за надминаване. По пътя като че ли нямаше други коли, освен тази отпред, но когато стигнаха сектор с прекъснати линии за преминаване, изневиделица се материализира друга кола, насочи се право към него и го притисна към волвото. Междувременно пътят като че ли се стесняваше с всеки километър.

И все пак късметът му се оказа по-добър, отколкото се бе надявал: когато бе принуден да спре пред единствените светофари в някакво село, разположено в подножието на планина, я видя да спира срещу него, насочена в обратна посока. Не успя веднага да си спомни името й, но нямаше никакво съмнение, че това бе тя. Спомни си дори мътнозеления „Додж Чарджър“: бе го следвал от търговския, център до мотела й.

Тя не го видя, дори не погледна към него. Когато светна зелено, мина край него на по-малко от шест метра. Нямаше начин да я сбърка. Лицето й бе отпечатано в паметта му с цялата сила на преживяната травма. Спомни си как дърпаше дрехите му, как настояваше да я чука с цялата сила на възможностите си, как изискваше още и още, как му се надсмиваше и предизвикваше, как го заплашваше с бръснач в ръка.

Дий, така се казваше. Налудничавата Дий, щурата Дий. И нещо много важно: тя беше сама. Дий без чудовищния си приятел.

Едгар направи завой на пресечката и я последва. Задържаше колата си на добро разстояние от тази на Дий, опитваше се да премисли възможностите. Искаше да я арестуват. Не, не само арест: искаше я осъдена, натикана в дранголника, заключена поне за пет-шест години. Да усети какво той бе чувствал там, в багажника на колата си. Проблемът беше как да уреди този въпрос така, че самият той да остане в сянка, за да не стигнат нещата до жена му. А не е ли по-добре първо да я начука, а след това да предизвика ареста й? Независимо от бруталните последствия Едгар все още помнеше сексуалното приключение с Дий — а и как да го забрави, когато то бе най-буйното, най-вълнуващото от всичко, преживяно досега в тази област! А и на нея явно й бе харесало. Но беше ненаситна и там бе коренът на проблема. Едгар затърси начини да я притисне някъде сама и невъоръжена: тогава ще й осигури толкова секс, колкото тя можеше да издържи — но не когато тя го искаше, а когато той реши, че е време за повече. Например да я върже към леглото — защо не? Изсмя се при тази мисъл, но после осъзна, че не е чак толкова необичайна, колкото му се стори в първия момент. Вършат се такива неща, бе го чел някъде. Но го правеха по желание, там е цялата работа. Не желаеше да се подложи на риск от съдебно преследване. Е, няма да я отвлече, разбира се, не бе и необходимо: тя бе типът жена, която може да бъде убедена да опита подобен експеримент. Обзалагаше се, че ще й хареса, има си хас! По график трябваше да преспи в Питсфийлд, но имаше начини да разтегли престоя си поне до две нощи.

Едгар си разреши да се приближи малко до колата й, за да огледа главата й по-ясно. Симпатична жена беше. И секси. Много секси. Налудничава, да, но похотлива като него самия. А сега е и сама, слава богу.

„Едва ли ще се наложи да я насилвам“ — мислеше си той. Щом разбере, че е в неин интерес, сама ще се натисне. Единственото, което трябваше да направи, бе да заплаши, че ще насъска ченгетата, и да се закълне, че ще свидетелства срещу нея — как ще разбере, че заплахата му е само блъф? Не е насилване, нито шантаж — само леко подтикване в определена насока. А после — вкарай я в мотел без бръснач и останалото ще стане от само себе си. Нямаше намерение наистина да я върже — въпреки че изкушението бе голямо.

Едгар пое дълбоко дъх и се опита да прекрати сексуалните си фантазии. Твърде дълго се бе влачил по пътищата сам, а самотата играеше лоши шеги на въображението… Никога не беше така сексуално активен вкъщи, както по време на пътуване: досега не му бе хрумвало да връзва жена си. Нито пък тя се бе сещала за подобна възможност, което бе част от проблема. Ако Мими имаше поне малко вкус към сексуални експерименти, ако поне му показваше, че го желае, ако всеки път не се налагаше Едгар да започва увертюрите… вероятно нямаше да бъде в такова състояние. Спомни си Дий на четири крака върха килима да реве като животно. „Исусе, трябва да има някакъв начин. Шибай я първо до омаломощаване, после викни ченгетата да я арестуват. Или просто я начукай, ако не успееш с второто. Но го направи така, че да си върнеш за гадния й номер!“ Увлечен в мислите си, той почти настигна колата й, преди да разбере, че е спряла на прелез. Тя погледна в огледалото за задно виждане и той видя очите й да пробягват по лицето му. „Разбира се, че си спомня за мен — помисли си той, — има си хас да забрави онази нощ!“ И тъй като тя вече знаеше, че той е тук, налагаше се да направи нещо или просто да се обърне и да изчезне. Сред проблясващи светлини и оглушителни свирки през прелеза се заточи товарен влак. Край — Дий бе хваната в капан: бе притисната между влака отпред и колата на Едгар отзад. В този миг тя задържа очите му в огледалото и той забеляза, че устните й се раздвижиха. Сега бе моментът да излезе или само да я погледне в огледалото, да обърне колата и да забрави всичко.

Все още не съвсем наясно как да започне и какво да каже, Едгар се приближи до колата на Дий и се наведе към нея, широко захилен.

— Представи си само каква среща! — възкликна той.

— Светът е малък — отвърна тя. Влакът дигаше такъв шум, че той едва я чуваше.

— Спомняш ли си за мен?

— То се знае — откликна тя с подигравателна усмивка. Едгар си спомняше добре тази усмивка. Дяволски секси, сякаш го предизвикваше да предприеме следващата стъпка. — Ти си Лайл.

Едгар погледна за миг влака и си пожела наум да се изниже по-бързо. Продължаваше да не е наясно какво смята да каже, но не му се искаше да го крещи.

— А ти спомняш ли си за мен? — запита тя.

— Не съвсем — отговори Едгар, опитвайки се да й сервира копие на собственото й подигравателно хилене. — Ти си Дий.

— Добро момче.

— Точно мислех за теб — продължаваше Едгар.

— Гледай само какво съвпадение! И аз мислех за теб. — Тя го погледна изпод полуспуснати клепачи. — Искаш да минеш пръв? Първата стъпка принадлежи на мъжа, винаги съм го предпочитала така.

— Като че ли не беше точно така, но няма значение — подхвърли Едгар. — Чудех се всъщност дали да извикам ченгетата и да им кажа къде ще те намерят, или да те отведа до най-близкия мотел и двамата да се споразумеем там.

— Имаш ли телефон в колата си?

— Не.

— В такъв случай как ще се обадиш на ченгетата оттук? Така че по-добре ще е да се отбием в най-близкия мотел.

— Надявах се, че ще кажеш точно това.

— Истината, Лайл, е, че най-близкият мотел е моят.

— О, не — поклати глава Едгар. — Няма да ходим в твоя мотел.

— Защо не? Ще започнем да се работим само след пет минути.

— Защото онази горила, приятелят ти, ще бъде там.

— О, Аш не е в мотела.

— Не е, така ли?

— Не.

— Откъде да знам, че наистина не е?

— Казвам ти, че не е. Не ми ли вярваш?

— За идиот ли ме вземаш?

— Да, Лайл, как позна? — Гледаше го с ослепителна усмивка и Едгар реши, че не я беше чул добре заради вбесяващото монотонно тракане на влака.

— Кълна се, че Аш не е в мотела — повтори тя.

— Защо да ти вярвам?

— Защото той е тук — каза тя, хвана го светкавично за връзката и го дръпна към себе си. За секунда той си помисли, че иска да го целуне, но после задната седалка неочаквано оживя, надигна се и към него се протегна огромна лапа. Едгар неволно се дръпна, но Дий го държеше здраво вътре в колата, навила връзката му около ръката си. Той усети смазващата длан върху гърлото си, преди да успее да зърне лицето и огромното туловище на Аш, който внезапно се материализира изпод одеялото.

* * *

Джак чуваше гласовете неясно, всички звуци бяха приглушени от одеялото и тялото на мъжа върху него. Колата бе спряла, чуваха се свирки и тракане на влак (вероятно бяха спрели пред прелез), после разговор между мъж и жена, които се мъчеха да надвикат шума. Мъжът не лежеше в истинския смисъл на думата върху него, а го обгръщаше като огромна черупка, която го задържаше на седалката или, колкото и странно да звучеше, сякаш го закриляше.

Неочаквано тя изчезна: тялото на мъжа се вдигна нагоре. Джак видя светлина, повдигна глава и примигна. Видя ръката на мъжа да се протяга над седалката отпред и чу странен гъргорещ звук: сякаш нещо бе заседнало в гърлото на някого.

Момчето видя вратата на колата пред себе си, стисна дръжката и изпълзя изпод одеялото и изпод тялото на мъжа — той като че ли го бе забравил. В следващия момент Джак бе вече на пътя и се впусна в бяг, без да вижда накъде, само да избяга колкото може по-далеко, колкото може по-бързо, за да не го хванат мъжът и медицинската сестра. Ужасяващият гъргорещ звук отзад стана по-силен, по-отчаян, но Джак успя да избяга от него. Той скочи в плитка, суха канавка, близо до релсите, и затича по нея. Влакът тресеше земята, опасно близо до него, и Джак неволно се сви, изненадан, че не го бе забелязал досега.

Почти веднага разбра, че бе сгрешил. Канавката ставаше все по-дълбока, неравната й повърхност намаляваше скоростта му, хващаше го като в капан. Нямаше друг избор, освен да продължава право напред: всеки опит да се измъкне от нея на по-равна земя щеше да му отнеме много време, а той знаеше, че трябва да бяга, сякаш го гонят по петите, въпреки че още не се бе обърнал да види дали наистина го преследват. Не смееше да го направи, знаеше, че ще бъде парализиран от страх, ако види някой да се носи след него.

Не чуваше нищо, а и как ли можеше да чуе каквото и да било под оглушителния рев на влака. Колелата тракаха по стоманените релси и вагоните се люлееха над него, като че ли се канеха да се преобърнат в канавката и да го смачкат.

Успоредна на релсите, канавката направи завой и като че ли потъна направо под колелата на влака, който продължаваше да се ниже, и после се заиздига нагоре, ставаше все по-плитка и по-плитка с всяка стъпка. На края й видя първата къща, до нея — още една. Само след няколко стъпки ще изскочи на полето и ще изтича до къщите и хората — и безопасността!…

Направи скок и усети, че нещо го хваща здраво за ризката. Увисна за миг по корем на ръба на канавката, размахал безпомощно ръце, за да възстанови равновесието си, докато нещото го теглеше надолу. В задния двор на къщата забеляза момиченце, вторачено в него от въжената си люлка. То несигурно вдигна ръка, приело, че може би той размахва ръце за поздрав.

Джак се изхвърли настрана и бързо се завъртя, все още на ръба на канавката. Наведе неволно глава и се озова лице в лице с медицинската сестра. Тя дишаше тежко, озъбена от усилие. Джак се дръпна назад и тя свлече ризката от тялото му, сякаш одра заек. Неочаквано освободен от хватката й, Джак се търколи и седна, все още вторачен в медицинската сестра в канавката. Преди да успее да се изправи, тя го хвана за глезена. Искаше му се да закрещи, докато тя го теглеше обратно в канавката, но имаше нужда от дъха си, за да продължи съпротивата си. Забеляза, че момичето от люлката наблюдава зашеметено как той изчезва сантиметър по сантиметър в канавката. Успя да изпищи за миг, преди да изчезне напълно, и твърда ръка да захлупи устата му.

Докато го влачеше по канавката обратно към колата, медицинската сестра го наричаше „съкровище“ и „скъпо мое момче“, но Джак беше прекалено изплашен, за да схване смисъла на думите й. До колата чакаше огромен мъж, друг висеше отпуснато от голямата му ръка. Големият мъж изглеждаше озадачен, стискаше здраво другия за гърлото и го държеше, сякаш не особено сигурен какво следва да направи по-нататък — като че ли другият бе играчка, станала безполезна след края на играта. Изглеждаше като котка, объркана и загубила интерес, неспособна да си обясни как така мишката изведнъж се бе озовала в устата й.