Джеймс Уайт
Оперативна намеса (3)

КРЪВЕН БРАТ

Когато три дни по-късно Конуей беше повикан в кабинета на главния психолог, О’Мара му каза:

— Това не е чисто медицинско назначение, докторе, макар че този елемент е най-важният, разбира се. Ако проблемите ви предизвикат политически усложнения…

— Тогава ще ме направлява огромният опит на специалистите от „Културни контакти“ на Мониторния корпус — завърши вместо него Конуей.

— Тонът ви, докторе — каза О’Мара сухо, — съдържа косвена критика към прекрасната група мъже и същества, към която имам честта да принадлежа…

Третият присъстващ в стаята продължи да издава бълбукащи звуци, докато се въртеше бясно като някакво голямо, органично молитвено колело^[1], но инак не каза нищо.

— Обаче си губим времето — продължи О’Мара. — Разполагате с два дни преди корабът ви да потегли към Кюфтето — достатъчно време, струва ми се, човек да си стегне панталонките, били те лични или професионални. Най-добре проучете подробностите по този проект колкото се може по-добре, докато все още имате удобна обстановка, в която да работите. Макар и неохотно — допълни той, — реших да изключа доктор Приликла от тази експедиция — Кюфтето не е място за същество, което е толкова свръхчувствително към емоционално излъчване, че на практика се свива и умира, ако някой мисли неприятни неща за него. В замяна ще разполагате с Шурешън, който изрази доброволно желание да ви служи като екскурзовод и съветник — макар че защо ще го прави, след като съвсем буквално е бил отвлечен и почти го убихме, е загадка за мен…

— Правя го, защото съм толкова смел и милостив, и всеопрощаващ — обади се Шурешън с равния си, транслиран глас. Все тъй въртейки се, добави. — Аз съм също проницателен и алтруистично настроен и се интересувам само от възможно най-доброто и за двата ни вида.

— Да — съгласи се О’Мара с внимателно неутрален тон. — Но нашата цел не е напълно алтруистична. Планираме да разузнаем и проучим медицинското оборудване на родната ви планета с идеята да окажем помощ в тази област. Тъй като ние също сме щедри, алтруистични немного етични, тази помощ ще ви бъде дадена тъй или иначе безплатно, но ако ни предложите да ни предоставите определено количество от тези инструменти, квазиживи приставки, приспособления или както и да решите да ги наречете, които произхождат от вашата планета…

— Но Шурешън вече ни каза, че расата му не ги използва… — започна Конуей.

— И аз му вярвам — съгласи се О’Мара. — Но знаем, че те идват от неговата родна планета и вашият проблем — тоест, един от проблемите ви, докторе — е да намерите народа, който ги използва. А сега, ако нямате други въпроси…

Няколко минути по-късно те вече бяха нелюбезно изпроводени в коридора. Конуей погледна часовника си и въздъхна:

— Време за обяд. Не знам вие как сте, но аз винаги мисля по-добре с пълна уста. Вододишащата секция е само на две нива над нас…

— Много мило от ваша страна, но осъзнавам колко неудобно е за вашия вид да яде в моята околна среда — отвърна Шурешън. — Моето животоподдържащо оборудване съдържа интересна подборка от храна и, макар че съм напълно неегоистичен и внимателен, когато става дума за удобството на приятелите ми, ще се връщам вкъщи след два дни и възможностите ми да изпробвам многовидови условия и контакти са ограничени. Бих предпочел да използвам хранителните помещения на вашите топлокръвни кислорододишащи събратя.

Облекчената въздишка на Конуей беше непреводима. Той просто каза:

— След вас.

Когато влязоха в столовата, лекарят се опита да прецени дали е по-добре да хапне на крак като тралтан или да рискува да си докара множествена херния на мелфианската желязна девица. Всички земно-човешки маси бяха заети.

Конуей се настани на мелфиански стол, а Шурешън, чиито хранителни запаси бяха разтворени във водата му за дишане, паркира мобилната си животоподдържаща система близо до масата. Докторът се канеше се да поръчва, когато се получи малка задръжка. Торнастър, отговорният диагностик от Патологията, се вмъкна в столовата, насочи по едно око към тях, докато с другите две оглеждаше залата като цяло и издаде звук, подобен на мелодично тръбене с рог.

То беше транслирано обратно с обичайния лишен от емоции глас, който каза:

— Видях ви да влизате, докторе и приятелю Шурешън, и се почудих дали бихме могли да обсъдим мисията ви за няколко минути — преди да започнете да се храните…

Както и цялата си тралтанска раса, Торнастър беше вегетарианец. Конуей имаше избора да яде салата — храна, която считаше достойна само за зайци — или да почака, както началникът му бе предложил, за пържолата.

На масите около тях хората привършваха храненето си и тръгваха, пълзяха или, в един от случаите, излитаха, за да ги заместят също тъй разнообразен набор извънземни, а Торнастър все още продължаваше да дудне за методите за разглеждане на данни и образци, които би трябвало да му пращат, както и ефикасната организация на тази медицинска визита с планетарни размери. Като същество, отговорно за анализирането на тази планина от входящи данни, той имаше много конкретни представи за това как трябва да се свърши предварителната работа.

Но най-сетне патологът се оттегли, Конуей си поръча пържолата и в продължение на няколко минути мълчаливо се занимаваше с общохирургическа операция с нож и вилица. После осъзна, че транслаторът на Шурешън издава ниско нестройно ръмжене, което вероятно беше еквивалент на непреводимия звук, който земянин би издал, когато си прочиства гърлото. Попита:

— Въпрос ли имате?

— Да — отвърна Шурешън. Издаде още един непреводим звук и продължи. — Смел и издръжлив, и емоционално стабилен съм аз…

— И скромен също тъй — допълни Конуей сухо.

— … но не мога да не почувствам лека загриженост за утрешното посещение в кабинета на съществото О’Мара. По-точно, ще боли ли и ще има ли странични умствени ефекти?

— Ни най-малко и абсолютно никакви — обясни му Конуей успокоително. После се зае да описва процедурата, използвана за свалянето на мнемозаписи на информационна касета, като допълни, че всичко това е напълно доброволно и ако процедурата предизвиква у Шурешън някакви умствени или физически смущения, той може да си промени намеренията по всяко време, без това да означава загуба на уважение. Той просто правеше голяма услуга на Болницата като позволяваше на О’Мара да свали запис от него — касета, която да им позволи да придобият пълни и ценни познания за света и обществото, в които Шурешън живее.

Въртящият се все още издаваше еквивалента на „Ох, дявол го взел…“, когато приключиха обяда си. Малко по-късно се отдели, за да се повърти самостоятелно из изпълнените с вода секции на АФЖЛ, докато Конуей се насочи към собственото си отделение.

Още преди да съмне, щеше да му се наложи да се заеме със „стягането на панталоните“, като се запознае с условията на Кюфтето и изготви някои доста подробни планове за процедурата преди пристигането — ако не по друга причина, то просто за да създаде у Монитора, който щеше да му асистира, представата, че докторите от Галактическата болница знаят какво правят.

Точно в момента отговаряше за отделение от покрити със сребърна козина гъсеници келгианци и болничното родилно отделение за тралтани. Беше началник и в малко отделение за хъдлъри, с техните кожи като гъвкава броня, чиято система за изкуствена гравитация беше нагласена на пет g и чиято атмосфера беше гъста мъгла под високо налягане, и за топкоподобното същество с класификация ТЛТУ, идващо кой знае откъде, което дишаше пренагрята пара. Отне му доста повече от няколко часа да се оправи с този сноп „краища за връзване“.

Лечението и възстановяването на пациентите напредваха добре, но той се чувстваше задължен да размени по някоя дума с всички тях и да им каже довиждане, защото щяха да бъдат изписани и да се върнат по домовете си много преди той да се прибере от Кюфтето.

* * *

Конуей хапна набързо и на крак до една количка за инструменти, след което реши да звънне на Мърчисън. Обаждаха се реакциите на дългогодишната му медицинска целеустременост, помисли си той цинично, и започваше да мисли само за собственото си егоистично удоволствие…

Но в Патологията му казаха, че сестра Мърчисън е дежурна в метановото отделение, облечена в малко танкче — добре защитено, претрупано с нагреватели отвътре, обкичено с охладители отвън — което беше единственото средство да се влезе в Студената секция без едновременно да се замразиш до смърт за секунди и да избиеш всеки пациент в отделението с топлината си.

Той успя да се свърже с нея чрез интеркома в сестринската стая на отделението, но, като се имат предвид ушите и на хората, и на другите, които вероятно подслушваха, говореше късо и професионално за настоящата си задача и за вероятността сестрата да се присъедини към него на Кюфтето в ролята си на патолог, след което предложи, когато смяната й свърши, да обсъдят подробностите на възстановителното ниво. Откри, че това ще стане чак след шест часа. Докато тя говореше, на заден фон се усещаше полъх на изумително сладкото деликатно мислене — като съскане на сблъскващи се снежинки, помисли си той — в отделение пълно с интелигентни кристали, които телепатират един към друг.

Шест часа по-късно те се срещнаха на възстановителното ниво, където изкусното осветление и някои наистина вдъхновени постижения в пейзажното изкуство придаваха илюзия за огромно пространство, заключено около малък тропически плаж, ограден от скали и отворен към морето, което сякаш се простираше на километри пред тях към несъществуващия хоризонт. Единствено извънземната растителност, издигаща се от скалите, пречеше на залива да изглежда досущ като нормален тропически плаж някъде на Земята, но все пак пространството беше главен проблем на Галактическата болница и се предполагаше видовете, които работят заедно, и да се забавляват заедно.

Конуей се чувстваше много уморен и осъзна внезапно, че би му се наложило да започне сутрешния обход на отделенията си само след два часа — ако имаше обходи все още, разбира се. Но утре — днес, по-точно — щеше да е дори по-тежък ден, ако добре познаваше О’Мара, а нямаше да е напълно себе си…

Когато се събуди, Мърчисън се бе надвесила над него с изражение, в което се смесваха веселие, раздразнение и загриженост. Тя го сръга в корема и отбеляза:

— Заспа насред думата ми преди повече от час! Това не ми харесва — кара ме да се чувствам несигурна, нежелана, непривлекателна за мъжете — тя пак го мушна в диафрагмата. — Очаквах да чуя някаква вътрешна информация най-малкото. Някакви идеи за проблемите и опасностите на новата ти задача и колко време ще те няма. Или най-малкото очаквах топло и нежно сбогуване…

— Ако искаш да се биеш — със смях отбеляза Конуей, — нека се преборим…

Но тя му се изплъзна и хукна към водата. С лекаря по петите си, тя се гмурна сред бурното вълнение, обкръжаващо един тралтан, когото учеха да плува. Конуей си мислеше, че я е загубил, но една тънка загоряла ръка се обви изотзад около врата му и той нагълта половината изкуствен океан…

… докато отново си поемаха дъх на горещия изкуствен пясък, Конуей й разказа за новото си назначение и за касетата, която ще бъде взета от Шурешън и която му предстоеше да си качи съвсем скоро. „Декарт“ заминаваше чак след трийсет и шест часа, но през повечето време той щеше да има халюцинацията, че е подвижен геврек, който вероятно смята всички земни женски за безформени и неприятни торби тесто или може би нещо още по-лошо.

Няколко минути по-късно те напуснаха възстановителното ниво, като обсъждаха най-добрия начин да уредят освобождаването на Мърчисън от лапите на Торнастър, за чиято слонска раса думата „любов“ беше само непреводим звук.

Всъщност нямаше съществена нужда да напускат възстановителното ниво. Просто земната човешка ГБГЖ-раса беше единствената в Галактическата федерация с табу към нудизма и един от малцината видове с неприязън към правенето на любов на обществени места.

* * *

Шурешън вече си беше тръгнал, когато Конуей пристигна в кабинета на О’Мара.

— Вече всичко ви е известно, докторе — каза психологът, докато той и асистентът му лейтенант Крейторн, го връзваха към информатория. — Но все пак съм длъжен да ви предупредя, че първите минути след прехвърлянето на касетата са най-неприятни — точно тогава човешкото съзнание се чувства, сякаш го е завзело извънземното alter ego. Това е чисто субективно явление, предизвикано от внезапния прилив на извънземни спомени и преживявания. Трябва да се опитате да запазите гъвкавостта на съзнанието си и да се адаптирате към тези чужди, понякога много чужди впечатления колкото се може по-бързо. Как ще го направите си е ваш проблем. Тъй като тази касета е съвсем нова, ще наблюдавам реакциите ви, в случай че възникнат усложнения. Как се чувствате?

— Добре — отвърна Конуей и се прозя.

— Не преигравайте — отвърна О’Мара и щракна бутона.

Лекарят дойде на себе си след няколко субективни секунди. Намираше се в малка, квадратна чужда стая, чиито стени и форми, както и обзавеждането, бяха прекалено прави и ръбести. Две гротескни същества — малка част от съзнанието му настояваше, че са му приятели — бяха надвиснали над него, изучаваха го с плоски мокри очи, хлътнали в две лица, направени от безформено розово тесто. Стаята, обитателите й и самият той бяха неподвижни и…

Той умираше!

Конуей внезапно осъзна, че е бутнал О’Мара на пода и седи на ръба на кушетката му със стиснати юмруци, плътно притиснал ръце към гърдите си — и се люлее бързо напред-назад. Но движението изобщо не му помогна — стаята все още беше прекалено ужасяваща, главозамайващо стабилна! Виеше му се свят до повръщане, зрението му избледняваше, задушаваше се, губеше усещането си за допир…

— Полека, друже — обади се меко О’Мара. — Не се бори с него. Адаптирай се.

Конуей се опита да го наругае, но звукът, който се чу, беше като скимтене на изплашено животинче. Той се люлееше напред-назад, все по-бързо и по-бързо, клатеше глава насам-натам. Стаята подскачаше и се въртеше, но все още беше прекалено стабилна. Стабилността й беше ужасяваща и смъртоносна. Как, запита се с отчаяние, човек се адаптира към смъртта?

— Вдигни му ръкава, лейтенант — каза О’Мара настоятелно. — И го задръж мирен.

И тогава Конуей изгуби контрол. Извънземното същество, което очевидно го владееше, не би могло да позволи никому да обездвижи тялото му — това беше немислимо! Той скочи на крака и се хвърли на бюрото на О’Мара. Все още опитвайки се да издири начина на движение, който ще успокои извънземния в главата му, той запълзя на четири крака през организираната бъркотия на бюрото, въртейки и клатейки глава.

Но на извънземния в него му се виеше свят от стабилността, а земно-човешката част от него беше замаяна от прекомерното движение. Конуей не беше психолог, но знаеше, че ако не измисли нещо много бързо, ще приключи кариерата си като пациент — на О’Мара — вместо като лекар, понеже извънземният му беше твърдо убеден, че умира, сега и веднага.

Дори и само субективно, умирането щеше да е ужасно травмиращо преживяване.

Когато се покатери на бюрото, му беше хрумнала една идея, но докато по-голямата част от съзнанието му се намираше в плен на панически реакции, му беше трудно да си спомни каква точно. Някой се опитваше да го издърпа и той риташе, докато не го пуснаха, но от усилието загуби равновесие и падна с главата надолу във въртящото се кресло на О’Мара. Почувства, че се търкаля към пода и инстинктивно протегна крак да спре падането. Креслото се завъртя на повече от сто и осемдесет градуса, тъй че той ритна отново, и отново. Столът продължи да се върти, неравно в началото, но после по-гладко, след като му хвана цаката.

Облегалката на стола се врязваше болезнено в хълбока му, лявото бедро и коляното бяха отпуснати на седалката, а с десния си крак се отблъскваше равномерно от пода. Не беше много трудно да си представи, че околните шкафове, лавици, вратата на кабинета и силуетите на О’Мара и Крейторн лежат странично, а той, Конуей, се върти вертикално. Паниката му започна полека да отслабва.

— Ако ме спрете — каза Конуей и имаше предвид точно това, което казва, — ще ви ритна в муцуните…

Изражението на лицето на Крейторн, когато влезе в полезрението му, беше нелепо. О’Мара беше ударен от отворената вратичка на шкафа с лекарствата.

Конуей обезоръжаващо продължи:

— Това не е просто реакция на внезапно въведената извънземна гледна точка — повярвайте ми, Шурешън като личност е по-хуманоиден отколкото повечето от касетните същества, с които съм се срещал напоследък. Но това не мога да овладея! Не аз съм психологът тук, но не мисля, че нормален човек би могъл да се адаптира към постоянна агония, водеща към смърт. На Кюфтето — продължи мрачно, — няма такова нещо като да си играеш на умрял, да спиш или да си в безсъзнание. Или се движиш и си жив, или си неподвижен и мъртъв. Дори най-младите от расата на Шурешън се въртят по време на бременността и…

— Ясно ми е какво имаш предвид, докторе — каза О’Мара и отново се приближи. Дясната му ръка, с дланта нагоре, държеше три таблетки. — Няма да ти бия инжекция, понеже за да го направим ще трябва да спреш, а то ще предизвика стрес, както вече стана ясно. Вместо това ти давам три съно-бомбички. Резултатът ще е мигновен и ще се изключиш за поне четирийсет и осем часа. Ще изтрия касетата, докато си в безсъзнание. Ще има няколко остатъчни спомена и впечатления, когато се събудиш, но не и паника. Сега отворете уста, докторе. Очите ви сами ще се затворят…

* * *

Конуей се събуди в малка кабина, чиято аскетична цветова схема му подсказа, че се намира на борда на федерален крайцер, а вида на стенната облицовка сведе вариантите до „Декарт“ — возилото на Културни контакти и Разузнаване. Офицер с майорски нашивки седеше на единствения сгъваем стол, буквално запълвайки и малкото свободно пространство в миниатюрната кабина. Разглеждаше една от дебелите папки за Кюфтето. Вдигна глава.

— Едуардс, корабният медицински офицер — представи се той любезно. — Радвам се, че пак сте с нас, докторе. Буден ли сте?

Конуей си разчекна устата си в прозявка и отвърна:

— Отчасти.

— В такъв случай капитанът иска да ни види — съобщи Едуардс и отстъпи в коридора така, че Конуей да има място да се облече.

„Декарт“ беше голям кораб и контролната му зала бе достатъчно просторна, за да може да поеме животоподдържащата система на Шурешън, без това да причинява прекомерни неудобства на заемащите я офицери. Капитан Уилямсън беше поканил въртящия се да прекара повечето време тук — комплимент, който би бил оценен по право от всеки астронавт, без значение на расата му — а на същество, което не познава смисъла на съня, това даваше предимството да не остава без компания. Шурешън с радост говореше с всички.

Компютърът на кораба беше миниатюрен в сравнение с чудовището, което поддържаше транслатора в Галактическата болница, а дори и така само част от паметта му можеше да бъде заделена за преводи, понеже трябваше и да обслужва кораба. В резултат на това капитанът не постигаше особен напредък в опитите си да предава сложни психополитически идеи на Шурешън.

Офицерът, който стоеше зад капитанското кресло, се обърна и Конуей позна Харисън. Кимна му и каза:

— Как е кракът ви, лейтенант?

— Добре, благодаря — отвърна Харисън. Добави сериозно. — Малко ме наболява, когато вали, но това не е често явление на борда на космическите кораби…

— Ако трябва да проведете разговор, Харисън — отбеляза капитанът с овладяно раздразнение, — моля водете го интелигентно! — А на лекаря заяви кратко: — Докторе, системата му на обществено управление изобщо не ми е ясна! Ако въобще има такова нещо, изглежда ми като паравоенна анархия. Но трябва да се свържем с вишестоящите или, ако не успеем, с неговите другари и близки роднини. Проблемът е, че Шурешън дори не разбира идеята за родителска привързаност и сексуалните му връзки изглеждат необичайно сложни…

— Такива са си — съгласи се Конуей съчувствено.

— Очевидно знаете повече от нас по въпроса — отбеляза капитанът облекчено. — Бях се надявал да е така. Казаха ми, че сте споделяли за няколко минути съзнанията си, и че той ви е бил и пациент. Така ли е?

Конуей кимна и обясни:

— Всъщност не ми беше пациент, сър, понеже не е бил болен, но ни помагаше по време на множеството тестове. Все още копнее да се върне у дома и е почти толкова нетърпелив да установи приятелски контакт със своите, колкото и ние. Какъв е проблемът, сър?

Като цяло проблемът на капитана беше, че има подозрително съзнание и съвсем логично приписва и на обитателите на Кюфтето подобни помисли. Поне доколкото се отнася до Шурешън, първият представител на расата им, излязъл в космоса, беше погълнат в товарния трюм на „Декарт“ и отнесен нанякъде.

— Те очакваха да ме изгубят — вметна в този момент Шурешън, — но не очакваха да ме откраднат.

Последвалата реакция на завръщането на „Декарт“ беше предвидима — върху кораба беше хвърлено всичко най-гнусно, което имаха под ръка. Ядрените бойни глави лесно бяха избегнати или отблъснати, но Уилямсън бе принуден да се оттегли, тъй като техните боеприпаси бяха от особено неприятен вид и животът на повърхността щеше да бъде засегнат прекомерно, ако на тази атака й се позволи да продължи. Сега се връщаха отново, този път с първия космонавт на Кюфтето, и той трябваше да докаже на планетарните власти и/или приятелите си, че не му се е случило нищо неприятно.

Най-лесният начин да го сторят щеше да бъде да влязат в орбита отвъд обсега на ракетите им и да накарат Шурешън сам да прекара колкото време е необходимо в убеждаване на народа си, че не е бил измъчван и съзнанието му не е обсебено от някаква чудовищна форма на чуждопланетен живот като капитана например. Комуникационното оборудване на кораба му беше възпроизведено точно, така че нямаше проблем. При все това Уилямсън чувстваше, че правилната процедура ще е той да се свърже с властите на Кюфтето и да се извини за сторената грешка, и то преди да се включи Шурешън.

— Първоначалната цел на това упражнение беше да установим приятелска връзка с този народ — заключи Уилямсън, — още преди хората в Болницата да се възрадват толкова на мислеуправляемите инструменти и да решат, че искат да имат повечко от тях.

— Причината да съм тук не е изцяло комерсиална — подчерта Конуей с тон на човек, чиято съвест все пак не е съвсем чиста. — Поне доколкото става дума за така поставения въпрос, мога да ви помогна. Проблемът произтича от това, че не разбирате пълната им липса на родителска или роднинска привързаност, както и на всякакви други емоционални връзки, с изключение на кратката, но много силна такава, която съществува точно преди и по време на самия разплоден процес. Нали разбирате, те действително мразят бащите си и всички, които…

— Да ни помогнел, така каза — промърмори Едуардс.

— … всички други, които са пряко свързани с тях — продължи Конуей. — Освен това в съзнанието ми са останали и някои по-странни спомени от Шурешън. Това понякога се случва след излагане на необичайна чуждоземна личност, а тези същества са необичайни…

Социалната структура на Кюфтето до съвсем неотдавнашното минало беше напълно обратна на всичко, което повечето разумни видове считаха за нормално. На пръв поглед ставаше дума за анархия, в която най-уважаваните личности са заклетите индивидуалисти, пътешествениците и изобщо създанията, които живеят опасно и постоянно търсят нови преживявания. Сътрудничеството и самоналожената дисциплина бяха нужни за обща защита, разбира се, тъй като видът имаше много естествени врагове, но това беше напълно чуждо на естеството им и единствено страхливците и слабите, които слагат сигурността и удобството над всичко друго, бяха способни да преодолеят срама от близкия физически контакт.

В най-ранните дни на това хаотично общество те са били смятани за най-низши сред долните класи, но именно един от тях е измислил метод, позволяващ на представители на вида им да се въртят и да живеят, без да се налага да се търкалят по морското дъно. Това, както и способността да оцеляваш в неподвижно състояние, е било аналог на откритието на огъня или колелото на Земята и е положило началото на технологичното развитие на Кюфтето.

С нарастването на стремежа за удобство, сигурност и сътрудничество, броят на заклетите индивидуалисти намалявал — тъй или иначе те прекалено често загивали. Истинската власт попаднала в масивните пипала на съществата, които се притеснявали за бъдещето и били толкова любопитни за света около тях, че за да задоволят това си любопитство имали желанието да правят срамни неща и да се лишат от практически цялата си физическа свобода. Те представлявали очевиден пример за самоунижение и липса на авторитет, но на практика били истинските водачи. Индивидуалистите — лидери по презумпция — останали само показни фигури с едно особено важно изключение.

Причината за това объркано общество било дълбокото, базирано на секса отвращение към всички кръвни роднини. Тъй като въртящите се на Кюфтето били еволюирали в сравнително малък и ограничен район и били принудени да се движат постоянно из тази област, физическият контакт за развъдни цели — изцяло инстинктивно дело в предшестващите разума времена — бил много по-вероятен между роднини, отколкото между напълно непознати и поради това те развили ефективна предпазна мярка срещу инбридинга.

Расата на Шурешън се възпроизвежда хермафродитно. Всеки родител след акта развива собствени близнаци, по един от всяка страна на тялото — като слепени грайфери, обвиващи страничните плоскости на автомобилна гума. Нараняване, болест или умствено объркване непосредствено след раждането биха могли да причинят на родителя загуба на равновесието, търкулване на хълбок, спиране и смърт. Но този тип летални случаи са станали много по-редки сега, когато има машини, които поддържат въртенето на родителя, докато опасността отмине. Въпросът в случая е, че когато децата в крайна сметка се отделят от родителя си, им остават едни извънредно чувствителни петна, като местоположението на тези „бемки“ се определя от наследствени фактори. Резултатът е, че опитите да се извърши сексуален акт между кръвно близки индивиди водят до контакт на чувствителните области, което причинява значителна взаимна болка. Въртящите се действително мразят бащите си и всички други роднини. Просто нямат избор.

— И съвсем краткия период на ухажване — допълни Конуей в заключение, — обяснява очевидното самохвалство, което наблюдаваме у Шурешън. По време на случайна среща на морското дъно, нямаш особено много време да впечатлиш желания партньор със силата или красотата на личността си, тъй че скромността е определено нежизнеспособна характеристика.

Капитанът впери продължителен и замислен поглед в Шурешън, после отново се обърна към събеседника си. — Доколкото разбирам, докторе, нашият приятел тук е преминал продължително обучение и се е приучил на дисциплината, нужна за да стане първият астронавт на Кюфтето. Но той принадлежи към най-долната социална класа съществувала някога, макар че неофициално вероятно е доста добре оценяван?

Конуей поклати глава.

— Забравяте нещо важно, сър — и отново става дума за избягването на инбридинга. Огромно е значението, което този народ възлага на пътешествениците, които носят нова кръв и познания. В това отношение Шурешън е изключителен. Като първи космонавт на планетата, той е много високопоставен, без значение как ще гледате на него — това е най-уважаваното същество на света си и влиянието му е, ами, доста значимо.

Капитанът не каза и дума, но лицето му се изпъна в необичайна за него гримаса… човек почти можеше да си помисли, че се усмихва.

— И като говоря като човек, който му е обличал кожата — допълни Конуей, — може да сте сигурен, че той не ни се сърди ни най-малко, задето го отвлякохме — чувства се задължен към нас, на практика — и ще ни съдейства по време на процедурите за установяване на контакт. Само помнете, сър, пред този народ да наблегнете на нашите различия. Те са най-странния вид, с който някога сме сблъсквали — което си е буквалната истина. Бъдете особено внимателен да не говорите за нас като братя в различна кожа или че всички принадлежим към голямо колкото цялата Галактика семейство на разумен живот. „Семейство“ и „брат“ за тях са мръсни думи!

Малко след това Уилямсън свика събрание на специалистите по културни контакти и комуникации, с които да обсъди получената от Конуей нова информация. Въпреки слабите възможности за транслация на „Декарт“, по времето, когато дежурните офицери в контролната зала се смениха за втори път, те бяха завършили плановете за осъществяване на връзка с местните на Кюфтето.

Но старши специалистът от културни контакти все още не беше удовлетворен — искаше да изучава културата всестранно. Нормалните цивилизации, настоя той, бяха основани върху разширяването на семейните връзки върху племената, селата и държавите, докато в крайна сметка целият свят се обедини. Така че той не виждаше как би могла една цивилизация да се издигне без подобно сътрудничество на семейно и племенно ниво — но смяташе, че по-подробно проучване на личните взаимоотношения може да изясни положението. Може би доктор Конуей би искал да вземе отново шурешанската касета?

Въпросният доктор беше уморен, раздразнителен и гладен. Хапливият му отговор обаче беше изпреварен от майор Едуардс, който изрева:

— Не! В никакъв случай! О’Мара ми даде твърди инструкции по този въпрос. С цялото ми уважение, докторе, но той го забранява дори ако вие сте достатъчно глупав да се съгласите. Това е един от видовете, чиито касети са неизползваеми. По дяволите, гладен съм и не ми се ядат повече сандвичи!

— На мен също — съгласи се Конуей.

— Защо вие, докторите, винаги сте гладни! — попита офицерът от културни контакти.

— Господа — обади се капитанът уморено.

— Ако говоря от мое име — въздъхна старши лекарят от Галактическата болница, — то е защото целият ми живот е бил посветен на неегоистична услуга за другите. Могъщите ми способности за лечение и великите ми хирургическите умения са им достъпни незабавно, във всеки миг на денонощието. Принципите на възвисената ми и алтруистична професия го изискват. Тези жертви — дългите часове заетост, недостатъчния сън и нередовното хранене — аз давам доброволно и без да се оплаквам. Ако според нисшите същества мисля за храна по-често, отколкото изглежда нормално, то е защото може да възникне някаква медицинска задача и следващото ми хранене да се отложи, тъй че ако ям сега, това ще ми помогне да вложа повече от безценните си уменията в помощ на пациента си, а дори лаици като вас би трябвало да са чували за ефекта от недохранването върху ума и мускулатурата… — Той помълча и добави сухо. — Няма нужда да ме зяпате така, господа. Просто подготвям съзнанието си за контакта с приятелите на Шурешън като си представям, че скромността не съществува.

През останалата част от пътуването Конуей разпределяше времето си между „Комуникации и връзки“, разговори с капитана, Едуардс и Шурешън. По времето, когато „Декарт“ се материализира в звездната система на Кюфтето, той беше събрал много малко полезна информация за медицината на планетата и дори още по-малко — за онези, които я практикуват.

Контактът с изпълняващите неговата професия на Кюфтето беше жизненоважен за успеха на задачата му.

Но лечебната хирургия и медицината бяха съвсем скорошни открития, станали възможни едва когато видът се бе научил да се върти като остава в едно и също положение. Шурешън обаче бегло му спомена за други видове, които действали като еквиваленти лекари. Според описанието му излизаше, че са отчасти лекари, отчасти паразити и отчасти хищници. Носенето на някой от тях беше много опасно, тъй като често предизвиквало загуба на равновесие, спиране и смърт на постоянно въртящото се тяло на пациента. От доктора, настоя Шурешън, трябва да се боиш повече, отколкото от болестта.

При наличните ограничени възможности за превод той беше неспособен да обясни как съществата се свързват с пациентите си. Шурешън никога не беше срещал лично доктор и не беше въртял с някой, който да е. Най-близкото до обяснение беше, че те осъществявали пряка връзка с душата на пациента си.

— О, Боже — промърмори Едуардс. — И сега какво?

— Молите ли се или просто изпускате парата? — полюбопитства Конуей.

Майорът се ухили, после продължи сериозно:

— Единствената причина нашият приятел да използва думата „душа“, всъщност се дължи на това, че транслаторът ви я е приел като еквивалент на значението й на Кюфтето. Просто трябва да се обадите в Болницата да питате какво си мисли за душата онзи прерасъл електронен мозък.

— О’Мара — отвърна Конуей, — отново ще започне да се съмнява в психическото ми здраве…

По времето, когато пристигна отговорът, капитан Уилямсън успешно беше съумял да поднесе извиненията си на невластващите на Кюфтето и Шурешън беше обрисувал такава бляскава картина на цялостната странност на земните хора, че радушното посрещане им беше осигурено. „Декарт“ обаче беше помолен да остане в орбита, докато бъде маркирана и разчистена подходяща площадка за кацане.

— Според това — каза Едуард, докато предаваше разпечатката на Конуей, — определението на компютъра за „душа“ е просто „същина на живота“. О’Мара казва, че програмистите не искали да го объркват с религиозни или философски фактори, като включат в базата данни материални или безсмъртни души. Тъй че според компютъра, ако нещо е живо, то има душа. Очевидно лекарите на Кюфтето осъществяват пряк контакт със същината на живота на пациентите си, каквото и да означава това.

— Лечение с вяра, така ли мислите?

— Не знам, докторе — отвърна Едуардс. — Струва ми се, че главният психолог не ни беше много полезен в случая. И ако си въобразявате, че аз мога да ви помогна като ви дам отново шурешънската касета, спестете си усилието.

Конуей беше изненадан от нормалния вид на Кюфтето, гледано от орбита. Чак когато корабът стигна на десет мили от повърхността, започна да се забелязва бавното гърчене и извиване на огромните килими от животинска тъкан, които пълзяха по повърхността, както и неестественото спокойствие на гъстото като супа море. Само по крайбрежните ивици във водата се наблюдаваше движение. Тук морето кипеше в жълто-зелен буламач от малки и големи водни хищници, които яростно късаха живото крайбрежие, а „земята“ също тъй настървено отвръщаше на ударите им.

„Декарт“ се спусна на около четири километра навътре в морето срещу мирен участък от брега, в центъра на отбелязан с ярки цветни шамандури район. Корабът напълно се скри в облак пара, създадена от опашните му дюзи. Щом кърмата се плъзна под морската повърхност, тягата намаля и той меко се отпусна на песъчливото морско дъно. Огромното количество кипяща вода, създадено от реактивните струи, бавно отплува с прилива и местните започнаха да се навъртат наоколо.

Буквално, помисли си Конуей.

Като грамадни спръхнати понички те се изтъркулваха от зелената течна мъгла към основата на кораба, после се въртяха наоколо и покрай него. Когато на пътя им се появяваха скали или бодливи морски растения, те се залюляваха сръчно около тях, понякога за секунда се накланяха почти водоравно при смяна на посоката, но винаги запазваха постоянната си скорост на въртене и максималното възможно разстояние един от друг.

Конуей изчака нужното на време Шурешън да слезе по рампата и да бъде приветстван съответстващо от неприятелите си. Лекарят носеше лек защитен костюм, идентичен на използваните във вододишащата секция на болницата — както за удобство, така и да покаже на местните колкото се може повече от странно оформеното си тяло. Стъпи встрани от рампата и бавно се понесе към морското дъно, вслушан в преведените гласове на Шурешън, важните гости и по-шумните сред въртящата се тълпа.

Когато докосна дъното, в първия момент си помисли, че го нападат. Всяко същество в близост до кораба се опита да премине възможно най-близо до него и всяко каза нещо по време на преминаването си. Микрофонът на костюма пресяваше звука като бълбукащ шум, но транслаторът, тъй като беше просто съобщение в рамките на способностите на корабния компютър, го преведе като „Добре дошъл, страннико“.

Не можеше да има съмнение относно искреността им — в този изумителен свят топлината на приветствието беше пряко пропорционална на степента на странност. А и те нямаха нищо против да отговарят на въпроси. От тук нататък Конуей беше сигурен, че работата му ще е лесна.

Едно от първите неща, които откри, беше, че те всъщност нямат нужда от професионалните му услуги.

Това беше общество, чиито членове никога не спираха да се движат, през и около „градовете“, които бяха просто производствени фабрики, заведения за обучение или изследвания, а не големи конгрегации по местоживеене — на Кюфтето нямаше такова нещо като жилище. След определен работен период във въртяща се рамка поничката се изплъзваше от ограничаващата я сбруя и се изтъркалваше да търси храна, упражнения, интересни преживявания или странна компания някъде другаде из морето.

Нямаше сън, нито физически контакт, освен за репродукция, нито високи сгради, нито гробища.

Когато някой от роторите — така екипажът на крайцера кръсти странната раса — спираше поради старост, катастрофа или се натъкваше на някой хищник или на отровно растение, сънародниците му просто го забравяха. В тялото скоро след смъртта започваха да се натрупват газове, които го изтласкваха на повърхността, а там риби и птици се погрижваха за изчезването му.

Конуей поговори с няколко същества, които бяха много стари да се въртят и ги държаха живи чрез изкуствено хранене, докато ги въртяха на личните им виенски колела. Така и не остана съвсем сигурен дали ги държат живи поради ценността им за обществото или са просто подложени на експеримент. Знаеше, че вижда гериатрия в действие, но заедно с неособено сложна асистенция при трудни раждания, това беше единствената друга форма на медицина, която срещна.

* * *

Междувременно разузнавателните екипи картографираха планетата и носеха проби с тонове. Повечето от този материал се препращаше в Галактическата болница за изследване и скоро от отдела на Торнастър започнаха да пристигат подробни аналитични предложения за терапевтични мерки. Според диагностика-патолог Кюфтето имаше твърде спешен медицински проблем. Конуей и Едуардс, които бяха хвърлили по едно око на предварителните данни и предприели серия полети на ниска височина над планетарната повърхност, напълно се съгласиха с диагнозата.

— Можем да започнем първичното проучване на местните проблеми — каза Конуей гневно, — предизвикани от факта, че Роторите прекалено свободно използват ядрено оръжие! Но все още ужасно се нуждаем от оценка на тукашната медицинска ситуация и точно нея не получаваме. Главният въпрос е…

— … има ли доктор вкъщи? — довърши Едуардс, ухилен. — И ако има, къде е?

— Точно така — кимна събеседникът му. Не се засмя. На екрана за пряко наблюдение бавните кремоподобни вълни отразяваха лунната светлина през завесата на мъгливата повърхност. Спътникът на планетата наближаваше опасната граница на Рош^[2], но щеше да изправи обитателите на Кюфтето пред този мащабен проблем едва след около милион години или някъде там. В този момент луната се виждаше като нащърбен полумесец, осветяващ морето, подаващите се от него шейсетина метра от корпуса на „Декарт“ и странно спокойното крайбрежие.

Спокойно, понеже беше мъртво, а хищниците отказваха да ядат гнилоч.

— Ако построя въртяща се рамка за себе си, дали О’Мара… — поде Конуей.

Едуардс поклати глава.

— Касетата на Шурешън е по-опасна, отколкото си мислите. Имахте късмет да не ви се откъртят дъските в главата за вечни времена. Освен това, О’Мара вече обмисли тази идея и я отхвърли. Да се въртите докато сте под влияние на касетата, независимо дали във въртящ се стол или в построено в работилница устройство, това ще заблуди съзнанието ви само за няколко минути, твърди той. Но ще го попитам отново, ако искате.

— Вярвам ви — отвърна Конуей и продължи замислено. — Въпросът, който продължавам да си задавам е: къде на тази планета е най-вероятно да открием лекар. Да предположим, че отговорът е — там, където се случват най-много травми, тоест по крайбрежието…

— Не е задължително — възрази Едуардс. — Човек твърде рядко открива лекар в касапницата. Пък и не забравяйте, че някъде на тази планета има още един разумен вид, създателите на контролираните с мисъл инструменти. Не е ли възможно вашите доктори да принадлежат към тази раса и отговорът ви да се намира изцяло извън цивилизацията на роторите?

— Вярно е — прие поправката му Конуей. — Но тук разполагаме с доброволното сътрудничество на местните и би трябвало да извлечем цялата възможна полза от него. Ще помоля за разрешение, струва ми се, да последвам някоя от пътуващите надалеч понички следващия път, когато поеме на пътешествие. Може да се получи неприятна ситуация — като да вземеш приятел с теб на меден месец — но е очевидно, че в градовете и обитаемите райони няма доктори и само пътешествениците са имали възможност да срещнат такива. Междувременно — завърши, — нека се опитаме да намерим тази втора интелигентна раса.

Два дни по-късно Конуей осъществи връзка с не-роднина на Шурешън, който работеше в близката електроцентрала, ядрен реактор, където се чувстваше почти като вкъщи, понеже имаше четири здрави стени и покрив. Роторът планираше пътуване по необитаем крайбрежен участък в края на настоящия си работен период, който, както Конуей прецени, щеше да свърши след два-три дни. Името на съществото беше Камсог и то нямаше нищо против лекарят да го придружи, стига при определени обстоятелства да стои по-далеч. То ги описа подробно и без очевиден срам.

Камсог беше чувал за „защитниците“, но само от втора или трета ръка. Те не режеха хората и не ги съшиваха отново, както правеха доктори като Конуей — той не знаеше какво правят точно, освен че често убивали хората, за които се предполага, че би трябвало да защитават. Те бяха глупави, бавнодвижещи се същества, които по някаква странна причина стояха близо до най-активните и опасни участъци от крайбрежието.

— Не е кланица, майоре, а бойно поле — заяви Конуей самодоволно. — Нали на бойните полета обикновено виждаме санитари…

Но не можеха да чакат Камсог да започне разходката си — докладите на Торнастър и пробите, докарани от разузнавателните катери, пък и видяното със собствените им очи не оставяха съмнение за нуждата от неотложна намеса.

Кюфтето беше много болна планета. Народът на Шурешън твърде самоволно бе употребявал новооткритата атомна енергия. Правеха го поради простата причина че представляваха развиваща се цивилизация, която не може да си позволи да бъде под постоянната заплаха на масивните земни зверове. Те бяха убили големи територии от земезвяра чрез изстрелване на серия атомни бомби на двайсетина километра навътре в сушата, като положили, разбира се, нужните грижи вятърът да не издуха радиоактивните облаци в собствения им жилищен район. Сега вече можеха да установят свои бази на мъртвата суша, за да продължат научните си изследвания в множество области.

Не ги беше грижа, че са разпространили лъчева болест и рак над големи райони далеч навътре в сушата — колосалните килими бяха техни естествени врагове. Всяка година стотици ротори загиваха, изяждани от земезверовете, и сега въртящата се раса просто си го връщаше.

— Тези килими живи и интелигентни ли са? — попита Конуей ядосано, когато техният разузнавателен кораб извърши полет над засегната от напреднала гангрена територия. — Или съществуват малки разумни организми, които живеят под тях? Без значение кое от двете, народът на Шурешън трябва да спре да мята мръсните си бомби!

— Съгласен съм — отвърна Едуардс. — Но ще трябва да им го кажем тактично. Ние сме техни гости, все пак.

— Не можеш тактично да кажеш някому да спре да се самоубива!

— Сигурно досега сте имал необичайно интелигентни пациенти, докторе — отвърна сухо майорът. — Ако килимите са разумни, а не просто живи стомаси с приставки, които да ги държат пълни, те би трябвало да имат очи, уши и някакъв вид нервна система, способна да реагира на външни стиму…

— Когато „Декарт“ кацна за пръв път, имаше нелоша реакция — обади се Харисън от пилотското си кресло. — Звярът се опита да ни глътне! След няколко минути ще преминем близо до мястото на първоначалното кацане. Искате ли да хвърлите едно око?

— Да, моля — кимна Конуей. Замислено добави. — Отварянето на уста би могло да бъде инстинктивна реакция на гладен и неразумен звяр. Но все пак е бил проявен и някакъв вид интелект, след като онези мислеконтролирани инструменти са попаднали на борда.

Те напуснаха заразения район и започнаха да преследват сянката си през дълги ивици живописна зелена растителност. За разлика от видовете, които пречистваха въздуха и отпадъците, тези бяха малки цветя без някаква очевидна полза. Образците от взетите проби, които Конуей беше оглеждал в лабораторията на „Декарт“, имаха много дълги тънки корени и четири широки листа които се свиваха плътно, когато им засенчеха светлината. Тогава обръщаха на показ жълтите си долни страни. Разузнавателният кораб прелиташе над ивица навити листа в пътя на сянката им, сякаш повърхността бе яркозелен екран на осцилоскоп, а корабната сянка — маркер на висока разделителна способност.

Някъде в дъното на съзнанието на Конуей започна да се оформя идея, но се разсея отново, когато стигнаха мястото на първото кацане и започнаха да кръжат отгоре.

Просто плитък кратер с набръчкано дъно, помисли си той, изобщо не прилича на уста.

Харисън попита дали биха искали да кацнат — с тон, който не оставяше съмнение, че очакваният от него отговор е „не“.

— Да — прие Конуей.

Приземиха се в центъра на кратера. Лекарите облякоха тежки скафандри, за да се предпазят от растенията, които както на сушата, така и в морето се защитаваха с изхвърляне на клончета с отровни тръни или изстрелваха смъртоносно бързи семена, щом нещо се приближи прекалено. Повърхността не даде признаци да се отваря да ги поглъща, така че излязоха навън, като оставиха Харисън в готовност за спешно излитане, ако местността реши да промени намеренията си.

Докато оглеждаха кратера и най-близките околности, не се случи нищо, така че те приготвиха преносима сонда за вземане на местни проби от кожата и прилежащите тъкани. Всички разузнавателни кораби носеха такива лабораторни сонди и тестваха тъканите на стотици места навсякъде по планетата. Но тук пробата бе далеч от типичното — наложи им се да пробиват почти двайсет метра суха фиброзна кожа, преди да стигнат до гъбестите розови вътрешни тъкани. Преместиха сондата извън кратера и опитаха отново. Тук кожата беше само дванайсет метра дебела — среден показател за планетата.

— Това ме притеснява — обади се Конуей внезапно. — Тук няма устна кухина, нито признаци за действаща мускулатура, нито знак за какъвто и да е отвор. Не може да е уста!

— Е, във всеки случай не отваряше око! — възрази Харисън по радиото в скафандъра. — Беше там… тук, искам да кажа.

— Изглежда просто като някакъв белег — отвърна му лекарят, — но е прекалено дълбок, за да е просто резултат от огъня на опашните дюзи на „Декарт“. Пък и защо би могло да има уста точно тук, където корабът е решил да се приземи? Вероятността да е така е едно на милион. А и защо другаде не са открити подобни усти? Изучихме всяка квадратна миля от сушата и това е единствената повърхностна уста, появила се само минути след кацането на „Декарт“. Защо?

— Видяло ни е да идваме и… — поде Харисън.

— С какво? — полюбопитства Едуардс.

— … или ни е почувствало, че кацаме, и е решило да създаде уста…

— Уста — отвърна Конуей, — с мускули за отваряне и затваряне, със зъби, предхраносмилателни сокове и канал, който да я свързва със стомаха, който, освен ако не е решило да си оформи и един такъв наблизо, може да е на много мили от тук — всичко за няколко минути след кацането на крайцера? Доколкото съм наясно с метаболизма на килимите, не мога да приема, че е станало толкова светкавично, нали?

Едуардс и Харисън мълчаха.

— От проучването ни на килима, който обитава онова малко парче суша на север — продължи Конуей, — знаем доста добре как функционират.

От деня, последвал пристигането им, островът беше държан под постоянно наблюдение. Обитателят му имаше изумително бавен, почти растителен метаболизъм. Горната повърхност на килима не се движеше видимо, но все пак се нагласяше, за да осигури запас от дъждовна вода, необходима за съпътстващите килимозвяра растения, които пречистваха въздуха му и отпадъците или служеха като допълнителен хранителен запас. Единствената истинска дейност се развиваше по краищата на килима, където грамадното същество имаше усти. Но и тук не самият звяр се движеше бързо, а ордите от хищници, които се опитваха да го ръфат, докато той бавно и упорито ядеше тях, като ги всмукваше заедно с гъстата, богата на храна морска вода. Другите големи килими, които нямаха късмета да разполагат с краища около морето, пасяха растения и се похапваха един друг.

Килимите не притежаваха нито ръце или пипала, нито манипулаторни приставки от какъвто и да е вид — само усти и очи, способни да проследят пристигащ космически кораб.

— Очи? — повтори Едуардс. — Защо не са видели разузнавателния кораб?

— Дузини катери и хеликоптери се мотаят наоколо напоследък — обади се Конуей, — тъй че звярът може да е объркан. Но онова, което бих искал да сторите сега, лейтенант, е да вдигнете кораба си на, да речем, хиляда фута и да изпълните серия осморки. Направете ги колкото се може по-стегнати и бързи, като всеки път минавате през същия наземен район и пресечната точка да е точно над главите ни. Разбрахте ли?

— Да, но…

— Това ще накара звяра да узнае, че не сме просто някакъв си разузнавателен кораб, а конкретно един специален — обясни Конуей, после додаде. — Бъдете готов да ни вдигнете бързо, ако нещо тръгне не както трябва.

Няколко минути по-късно Харисън излетя, като остави двамата лекари застанали до сондата си. Едуардс отбеляза:

— Виждам какво имате предвид, докторе. Искате да привлечете вниманието към нас. Маркирате местоположението ни с хиксче, като то е пресечната точка на осмиците. Настоятелността ще свърши останалото.

Катерът се въртеше над главите им в най-стегнатите виражи, които Конуей беше виждал някога. Дори при работещи на пълна мощност гравитационни компенсатори на борда, Харисън сигурно поемаше претоварвания от поне четири g. На земята сянката на кораба прелиташе покрай и около тях, оставяйки дълга яркожълта линия от свити листа. Повърхността потреперваше под силата на дюзите на малкото корабче, а после, много бавно, започна да се люлее сама по себе си.

— Харисън!

Катерът прекъсна маневрите и се спусна стремително до тях. Дотогава повърхността вече беше започнала да потъва.

И внезапно се появиха те.

Два големи, плоски метални диска изникнаха вертикално от повърхността, единият на около шест метра от тях, а другият — на същото разстояние от другата страна. Докато ги наблюдаваха, всеки диск внезапно се сви в безформена топка метал, която пропълзя на няколко фута настрани и после сръчно се преобрази отново в голяма чиния с остри като бръснач ръбове, прорязващи дълбоки бразди в повърхността. Дисковете бяха очертали почти четвърт окръжност около тях и земята хлътваше бързо навътре в прорезите, преди Конуей да осъзнае какво става.

— Мислете си за кубове! — извика той. — Мислете за нещо тъпо! Харисън!

— Шлюзът е отворен. Тичайте насам.

Но те не можеха да тичат, без да откъснат очи и умове от дисковете. Ако го стореха, не биха могли да изтърчат достатъчно бързо, за да се измъкнат от кръглия разрез, който се отваряше около тях. Вместо това те тръгнаха странешком към катера, като през всеки сантиметър от пътя си желаеха дисковете да се превърнат в кубове, сфери или подкови — каквото и да е, но не и големи обли скалпели, каквито нещо ги бе накарало да станат.

* * *

В Галактическата болница Конуей бе наблюдавал колегата си Манън да изпълнява изумителни хирургически действия, използвайки един от тези мислеконтролирани апарати като многоцелеви хирургически инструмент, който мигновено се превръщаше във всичко, което лекарят поискаше. Сега две такива неща пълзяха и се въртяха като металически кошмари, докато двамата се опитваха да ги оформят в едно, а техният собственик, който имаше доста по-голям опит в тази работа, се мъчеше да ги превърне в друго. Беше доста едностранчива битка, но те успяха, поне отчасти, да объркат мисленето на противника си достатъчно, за да съумеят да се измъкнат преди кръглата изрезка „кожа“, съдържаща сондата и другите части от оборудването им, да пропадне напълно.

— Те ни приветстваха — каза майор Едуардс, когато люкът хлопна и Харисън излетя. — В крайна сметка, взимаме проби вече седмици наред и това сигурно им е дало тема за размисъл, преди да разширим контакта до сенчести диаграми! — Той внезапно се развълнува: — С помощта на радиоуправляеми торпеда с голямо ускорение бихме могли да чертаем доста сложни фигури!

Конуей отвърна:

— Мисля си по-скоро за лазерни лъчи, насочени към повърхността през нощта. Листата би трябвало да реагират с отваряне и лъчът може да бъде местен много бързо в нещо като квадратна рамка, досущ като старите телевизори. Може дори да успеем да прожектираме подвижни образи.

— Това е то — съгласи се Едуардс ентусиазирано. — Но остава въпросът как проклетият мръсен звяр с размерите на държава, който няма ръце, крака или каквото и да е друго, ще може да отговори на сигналите ни. Чудя се какво ще измъдри.

Конуей поклати глава:

— Възможно е килимите да са способни на бързо мислене, при все бавните им движения, така че на практика те да са използващите инструменти, които ние търсим, а огромните им тела да изживяват доброволна операция всеки път, когато искат да вкарат и огледат някаква проба, която не е в обсега на устата им. Но аз предпочитам теорията за по-дребните разумни форми на живот вътре или под голямата плът — интелигентни паразити може би — които помагат да се поддържа гостоприемника в добро здраве с помощта на инструменти и по други начини, и които използват „очите“ на домакина си, както и всичко останало. В общи линии, избери си коя хипотеза ти допада.

Настъпи тишина, докато катерът поемаше курс за връщане на кораба-майка, после Харисън се обади:

— Значи не сме осъществили пряк контакт в такъв случай — просто сме лепнали проблясъци на растителен радарен екран? Но това все пак е голяма крачка напред.

— Както аз го виждам — обади се Конуей, — ако са използвали инструментите с намерение да ни закарат при тях, те би трябвало да са на солидно разстояние от повърхността — може би не могат да живеят на нея. И не забравяйте, че те биха използвали килима точно както ние използваме растителните и минерални ресурси. Как биха анализирали живи проби? Дали изобщо биха могли да ги видят там долу? Те използват растения за очи, но не мога да си представя растителен микроскоп. Може би използват храносмилателните сокове на голямото чудовище за определени етапи от анализите…

Харисън започваше леко да позеленява. Каза:

— Нека първо пратим долу роботизиран сензор, за да видим как го правят, а?

Конуей поде:

— Това е само теория… — но прекъсна, когато радиото на кораба измрънка, окашля се в смущения и каза сухо:

— Катер Девет? Мама е тук. Имам спешен сигнал за доктор Конуей. Съществото Камсог тръгна на пътуване и носи сигнализатора, който докторът му даде. Насочва се към активен участък от брега в район Х-девет. Харисън, имате ли нещо да докладвате?

— Да, имам — отвърна лейтенантът, като се спогледа с пътника си. — Но мисля, че първо докторът ще иска да говори с вас.

Конуей проведе кратък разговор и няколко минути по-късно катерът се стрелна напред на аварийна тяга, подскачайки през небето, твърде бързо да реагират листата на сянката му и влачейки ударна вълна, която щеше да оглуши всичко живо на повърхността, което имаше уши да я чуе. Но големият килим, който се плъзга под нас, спокойно би могъл да е глух заедно с всички останали гадости, помисли си ядосано Конуей, като например немалък брой добре разрасли се отвратителни кожни тумори… и един Бог знае какво още!

Той се чудеше дали голямо бавноподвижно създание като това може да чувства болка и ако е така, то доколко? Беше ли поразена само повърхността на стотици акри „кожа“ или уврежданията проникваха много по-навътре? Какво би станало със съществата, които живеят в или под него, ако прекомерно голяма част от килима умре и се разложи? Дори крайбрежната цивилизация на въртящите се ще бъде засегната — екологията на цялата планета е съсипана. Някой трябваше да поговори с роторите — любезно, но много, много твърдо… стига вече да не е прекалено късно.

Ставаше така, че търговският аспект на задачата му, спазаряването на инструменти за медицински цели, вече не беше толкова важен. Конуей започваше да мисли отново като лекар — лекар, чийто пациент е на смъртно легло.

На „Декарт“ го очакваше хеликоптерът, за който беше помолил. Конуей се преоблече в лек защитен костюм с прикрепен на гърба реактивен двигател и допълнителни кислородни бутилки на гърдите. Камсог имаше прекалено голяма преднина, за да го последва пеша, тъй че докторът възнамеряваше да лети до настоящото местоположение на съществото. Харисън щеше да пилотира хеликоптера.

— Пак ти! — изръмжа Едуардс. Лейтенантът се ухили.

— Винаги в центъра на действието. Дръжте се.

След бесния полет към кораба-майка, разходката с хеликоптера изглеждаше изумително бавна. Конуей имаше чувството, че ще падне на повърхността по лице, ако не се разбързат и Едуардс го увери, че споделя чувствата му и се надява да прекара по-добре по време на плуването. Те следяха как маркера на Камсог на екрана нараства все повече и повече, докато Харисън проклинаше птиците и летящите гущери, които се гмуркаха за риба и се самоубиваха в перките на машината.

Те летяха ниско над обитаем участък от брега, където низ крайбрежни острови и рифове защитаваха плитчините откъм морето. Към тази естествена защита роторите бяха добавили наземна бариера от мъртъв земезвяр, като бяха детонирали серия ядрени устройства с ниска мощност вътре в тялото на огромното същество. Районът сега беше така уреден, че поничките да могат да се въртят практически безопасно далеч навътре в кавернозните усти на звяра и в предстомасите му, след което да излизат отново навън.

Но Камсог не се интересуваше от обезопасения район. Той се търкаляше уверено към един пролив в стената на рифа, водещ към активен участък от брега, където големи, средни и малки хищници подяждаха и подкопаваха живия бряг.

— Свали ме долу от другата страна на пролива — помоли Конуей. — Ще изчакам Камсог да мине и ще го последвам.

Харисън насочи хеликоптера за меко кацане на указания му участък и когато машината увисна, докосвайки с дънището си морето, лекарят се потопи във водата. С отворен визьор и щръкнали през люка на пода глава и рамене, той можеше да вижда и радарния екран, и брега на около половин миля от тях. Забеляза, че нещо, което изглеждаше като прерасъл до размерите на кит скат, се изстреля от водата и падна обратно с плясък, подобен на мощна експлозия. Вълната ги достигна след няколко секунди и разлюля хеликоптера като шамандура.

— Честно, докторе — рече Едуардс, — не разбирам защо го правите. От научно любопитство за партньорските навици на въртящите ли е? Копнеж да надникнете в зиналата паст на земезвяр? Имаме дистанционно управляеми апарати, които ще ви помогнат да сторите и двете безопасно, само да ни дадете възможност да ги настроим…

Конуей отвърна:

— Не съм воайор, научен или някакъв друг, а вашите джунджурии може и да не ми кажат онова, което искам да знам. Нали разбирате, не знам точно какво търся, но съм напълно уверен, че тук някъде ще мога да се свържа с тях…

— С използващите инструменти? Но ние можем да общуваме с тях визуално, чрез растенията.

— Това може и да се окаже по-трудно от очакваното — възрази Конуей. — Не ми е приятно да нападам собствената си хубавка теорийка, но нека го кажем така — поради растителното си зрение те може и да изпитват трудности с усвояването на концепции като астрономия и междузвездни пътувания или, като същества които живеят под огромните си домакини, да визуализират света си от външна гледна точка…

Това беше просто още една теория, обясни им той, но според тези допускания използващите инструменти бяха овладели до голяма степен контрола над околната си среда. На нормален свят такъв контрол включваше раздели като залесяване, защита от ерозия на почвата, ефикасно използване на природните ресурси и тъй нататък. Може би тук тези неща бяха грижа не на геолози и фермери, а на хора, които поради факта че околната им среда е огромен организъм, са станали специалисти по поддръжката му жив.

Беше почти сигурен, че тези същества могат да бъдат намерени в периферните райони, където гигантският им домакин или гостоприемник бе изложен на постоянни атаки и имаше нужда от съдействието им. Беше сигурен също така, че те лично ще вършат работата, вместо да използват инструментите си, понеже тези управлявани с мисъл устройства имат недостатъка да се подчиняват на най-близкото мислеизлъчване и да се оформят според него — това беше доказано много пъти в Болницата, а и малко по-рано днес. Вероятно инструментите бяха ценни, твърде ценни, за да рискуват да бъдат погълнати и/или преобразени до неизползваемост от дивото и неразумно мислене на хищниците.

Конуей не знаеше как тези хора наричат себе си. Роторите, в зависимост от случая, им викаха Защитници или Лечители, а също и „почти сигурен метод за самоубийство“, понеже убивали по-често, отколкото лекували. Но пък и най-знаменитият тралтански хирург във федерацията вероятно би убил земен пациент, ако няма медицински познания за вида на болния и не разполага с информационна касета. Използващите инструменти работеха в същото неизгодно положение, когато се опитваха да лекуват ротори.

— Но най-важното е, че се опитват да го правят — продължи Конуей. — Всичките им усилия са насочени към поддържането на здравето на един голям пациент, а не на множество отделни. Те са представителите на медицинската професия на Кюфтето и тъкмо с тях трябва да се свържем преди всичко!

Последва мълчание, разсейвано само от великанските плискания и мляскания, които се носеха откъм брега. Внезапно Харисън се обади.

— Камсог е точно под нас, докторе.

Конуей кимна, затвори визьора си и тромаво цопна във водата. Теглото на двигателя на костюма му и допълнителните кислородни бутилки го дръпнаха бързо надолу и след няколко минути той забеляза Камсог да се търкаля по морското дъно. Последва го, като съобрази скоростта си с тази на ротора и се държеше колкото се може по-незабележимо. Нямаше намерение да нарушава уединението му. Беше лекар, а не ксенолог и би се интересувал да наблюдава какво прави Камсог, само ако онзи изпадне в проблем от медицинско естество.

Хеликоптерът отново се издигна във въздуха, като се движеше успоредно с него и поддържаше постоянна радиовръзка.

Камсог постепенно се насочваше към брега, търкаляйки се покрай възли от морски лози и бодливи килими, които растяха по-гъсто на плитчините, понякога кръжеше по няколко минути, когато някой от големите хищници пресичаше пътя му. Лозите и бодилките имаха отровни тръни и харпунчета, които изстрелваха с гъвкави рамене щом нещо се приближеше прекомерно до тях. Проблемът на Конуей беше как да преплува на достатъчно разстояние от тях, като същевременно остане толкова близо до дъното, че да не го забърше гигантският скат, които се плацикаше горе.

Водата ставаше толкова гъсто населена, животните и растенията — толкова много, че той вече не виждаше предизвикваните от хеликоптера вълни на повърхността. Като тъмночервена планина срещу му се възправяше ръбът на земезвяра, почти затрупан под масата си от подводни нападатели, паразити и, може би, защитници — движението бе твърде хаотично, за да може Конуей да различи кой кой е. Той започна да среща нови форми на живот — бляскаво-черна и привидно безкрайна лента, която му пресече пътя и се опита да се увие около краката му, а също и голяма сияеща медуза — толкова прозрачна, че се виждаха само вътрешните й органи.

Едно от съществата се беше размазало на около двайсет метра по морското дъно, докато другото дрейфуваше точно над него. Те не носеха остриета или жила, поне доколкото Конуей можеше да види, но всички останали толкова очевидно ги отбягваха, че докторът последва примера им.

И внезапно Камсог се оказа в беда.

Конуей не видя как се случва — само зърна ротора, който залитна повече от обичайното и когато се приближи, забеляза кичур отровни тръни, щръкнали от хълбока му. По времето, когато стигна до него, Камсог вече се търкаляше в стегнат кръг, почти прилепнал до дъното, като монета в каданс, която почти е спряла да се върти. Конуей знаеше какво да направи, понеже беше изпадал в същото положение с Шурешън, когато го прехвърляха в Болницата. Бързо вдигна въртящия си пациент в изправено положение и започна да го търкаля по дъното като омекнала гума.

Камсог издаваше звуци, които не можеха да се преведат, но Конуей усети как тялото на ротора се втвърдява все повече, докато го търкаля — започваше да идва на себе си. Внезапно му се изплъзна и се търкулна между два кичура морски лози. Конуей се издигна на безопасна дълбочина с намерение да се отдалечи, но един скат със зинали челюсти му се нахвърли и той инстинктивно се гмурна, за да го избегне.

Гигантската опашка мина край него и го пропусна, но откъсна двигателя от защитния му костюм. В същото време лозата се метна към краката му, разкъсвайки тъканта на костюма на няколко места. Той почувства как студената вода нахлува нагоре по прасците му и под кожата, а нещо напомнящо течен огън плиска във вените му. Зърна за миг Камсог, който като пълен глупак се насочваше към медузата, а друго от съществата се спускаше към него самия като прозрачен облак. Също като Камсог, звуците, които то издаваше, бяха непреводими.

— Докторе! — гласът беше толкова пресипнал от тревога, че Конуей не можа да го познае. — Какво става?

Не знаеше, пък и без друго не можеше да отговори. Като предпазна мярка срещу повреда в космоса или в отровна атмосфера, костюмът му беше разделен на херметични секции, които се запечатваха около мястото на повредата, но в този случай надутите пръстени действаха и като турникет, който забавяше разпространението на отровата. При все това Конуей не можеше да си движи ръцете, краката и дори челюстите. Устата му беше останала отворена и той можеше само — и то едва-едва — да диша.

Медузата беше точно над него. Краищата й се надиплиха около тялото му и се свиха, обвивайки го в почти невидим пашкул.

— Докторе! Слизам! — крясъкът звучеше като на Едуардс.

Той почувства нещо да го убожда няколко пъти по краката и откри, че медузата все пак има остриета или жила и ги използва там, където тъканта на костюма му е разкъсана от лозите. В сравнение с предишното изгарящо усещане, болката бе относително лека, но го притесняваше, защото убожданията май бяха доста близо до задколенните артерии и вени. С огромно усилие той завъртя глава да види какво става, но и без това вече го знаеше. Прозрачният му пашкул започваше да става яркочервен.

— Докторе! Къде си? Виждам Камсог да се търкаля. Изглежда е увит в розова торба. Има и голяма, червена топка с нещо точно над…

— Това съм аз… — започна Конуей вяло.

Червената завеса около него изсветля за миг. Нещо голямо и тъмно проблясна наблизо и Конуей почувства, че се върти. Червенината около него ставаше по-малко мътна.

— Скат — каза Едуардс. — Прогоних го с лазера. Докторе?

Сега вече виждаше и майора. Едуардс носеше тежък защитен костюм, който го пазеше от лозите и харпунчетата, но затрудняваше точната стрелба — оръжието му като че ли сочеше право в Конуей, който неволно вдигна ръце и откри, че може да ги движи с лекота. Беше способен да завърти глава, да свие гръб и краката не го боляха толкова. Когато ги погледна, мястото около коленете му още беше яркочервено, но пашкулът наоколо изглеждаше повече или по-малко прозрачен.

Което беше идиотско!

Той погледна отново към Едуардс и после към тромаво, опасно бавно въртящия се пакетиран Камсог. Блесна ярка светлина.

— Не стреляйте, майоре — каза Конуей слабо, но твърдо. — Помолете лейтенанта да спусне спасителна мрежа. Закачете ни и двамата на хеликоптера и карайте към „Декарт“, бързо. Разбира се, нашето приятелче тук може и да не е в състояние да оцелее във въздуха. В този случай ни закарайте под вода — въздух имам достатъчно. Но много внимавайте да не го нараните.

Те и двамата искаха да знаят за какво, по дяволите, говори. Той се постара да им обясни, доколкото можеше, като допълни:

— Тъй че, нали виждате, то не само ми е близък колега в качеството си на местен еквивалент на лекаря, но и на всичкото отгоре му дължа живота си. Помежду ни има много лична връзка — спокойно бихте могли да кажете, че сме кръвни братя.