Здислав Моравски
Ватиканът отдалеч и отблизо (9)

Тайните на ватиканските финанси

Когато помолиха един от моите колеги, швейцарски журналист, акредитиран във Ватикана, да даде своята лепта по време на някаква църковна благотворителна акция, той заяви: „Никога няма да дам и един грош за католическата църква.“

Всички знаехме, че той е вярващ католик, и затова то попитах на какво се дължат неговите задръжки.

Той отговори: „Всяка благотворителна институция е задължена да отчита публично своите разходи, да обявява пред обществото за какво е похарчила, поверените й пари. Докато католическата църква и главно Ватиканът не публикува своя бюджет, не обяви източниците на своите доходи и предназначението на неговите разходи, няма да им дам своите пари.“

Това становище, съвсем типично впрочем за начина на мислене на швейцарците, е отражение на един от големите исторически проблеми, свързани с дейността на Ватикана. Имам предвид тайнствеността, с която се обграждат и векове наред са се обграждали доходите и разходите на църковната държава.

В миналото този проблем очевидно е бил много по-голям, засягал е милионите поданици на папата и често някои срамни въпроси, свързани с факта, че начинът на живот на владетелите на църковната държава, луксът и прахосничеството, царуващи в папския двор в епохата на Възраждането, съвсем явно са противоречали на заповедите на Евангелието.

Днес нещата изглеждат другояче. Обаче тайнствеността, която обгръща цялата финансова сфера от дейността на Ватикана, все пак си остава. Поради това всички новини относно материалната страна от дейността на църквата идват или от косвени източници, или пък се основават на някакви приблизителни пресмятания. Никога или почти никога няма официална информация по тези въпроси.

Самото възникване на църковната държава е свързано с въпроса за доходите. През 754 г. владетелят на франките Пипин Къси изгонил лангобардите от по-голямата част от територията на днешна Италия, а освободените земи подарил на папа Стефан III. От времето на папа Адриан I, т.е. от 781 г., ватиканските документи започват да датират от деня на избора на всеки нов папа, а не както е било преди — от деня на провъзгласяването на император Византий, т.е. краля на франките. От тази дата се смята, че съществува и църковната държава.

Пипин Къси като светски владетел дал на папата територии и значителни доходи, произтичащи от тях — те се натрупвали от данъците и различните други задължения на местното население. Те били свързани с тогавашната система на сеньоратите, т.е. феодалната система, според която васалът бил задължен да плаща определен данък на своя сеньор.

Известно е, че от самото възникване на църковната държава в Римската курия е действувала така наречената Camera Apostolica, или в дословен превод Апостолска изба. Тази служба е била основана, за да се занимава с управлението на папските имоти. От 1192 г. датира първият Liber Censuum, т.е. пълен списък на всички епархии, феодални имения, манастири и доходи, които принадлежали на църковната държава според решението на краля на франките.

В онези времена папското имущество се увеличавало значително благодарение на една невписана в никакъв кодекс традиция — папата имал право да наследява имуществото на кардиналите. През първите векове от съществуването на църковната държава папският двор в Рим е бил сравнително скромен, но малкото исторически документи свидетелствуват, че още тогава разпореждането с това имущество е било много хаотично и неумело. Това състояние на нещата се влошило в епохата на Възраждането, когато в историята на църквата започнал един период, известен като меценатство на папата. Началото на този етап било поставено от папа Юлий II, а неговият връх съвпаднал с властвуването на папа Лъв X от рода на Медичите, флорентински банкери и магнати с необуздани амбиции, включително и в областта на подкрепянето на всякакъв вид художествено и научно творчество. Разходите, свързани с това меценатство, били огромни. Известно е например че по време на Юлий II дефицитът е възлизал горе-долу на 1/3 от бюджета на църковната държава, което означава, че сумите, които папата е харчил, са били с 33 % по-големи от тези, които са влизали в касата му.

Лъв X, останал в историята на църквата като най-разточителния папа, е харчел около сто хиляди дуката годишно. Дукатът е бил златна монета и е тежал 36 грама. С други думи, папският бюджет тогава е възлизал на 10 килограма злато дневно.

Една от причините за огромните финансови затруднения на апостолската столица в епохата на Възраждането са били разходите по строежа на базиликата „Св. Петър“. Отделните папи, взели участие в това значително дело, започвайки от Юлий II, чувствували хронична нужда от пари. Така че те по всички възможни начини се стараели да увеличат доходите на своята държава. Юлий II открил един доста ефикасен и, както се оказало по-късно, много плодотворен начин за увеличаване на постъпленията. През 1514 г. той публикувал була^[1], по силата на която се давали специални опрощения под формата на jubilaci, т.е. юбилеи. Такова опрощение е можел да получи всеки, който е подпомогнал финансово строежа на базиликата „Св. Петър“.

Папа Лъв X поверил на епископа на Могунция раздаването на опрощенията и събирането на свързаните с тях приходи в епархиите на Могунция, Магдебург и Халберщат^[2]. Той обаче не посмял да въведе този принцип на събиране на пари чрез раздаване на опрощения и в другите провинции на Католическата църква и особено в такива традиционно католически страни като Франция и Испания. Епископът на Магдебург възложил търговията с опрощенията на известния със своето красноречие доминиканец — отец Тетцел. Папската була определяла четири вида опрощения. Така например, за да се получи пълно опрощение, включително и освобождаване от покаянието в чистилището, човек е трябвало да се изповяда и да направи поклонение в 7 църкви, които притежават папския герб, т.е. подчинени са непосредствено на папата. Това са били римски базилики и някои катедрали извън Рим. В тези църкви е трябвало да се прочетат определени молитви. Този вид опрощение струвало от 1 до 24 златни флорина. Опрощаването на всички грехове на умрелия, който пребивавал в чистилището, е струвало определен процент от имуществото на лицето, желаещо да откупи своя сродник от извършените грехове.

Отец Тетцел отлично се справял със задълженията си и изпращал във Ватикана значителни суми. Тогава младият професор по теология от университета във Витемберг, Мартин Лутер, възмутен от тази практика, окачил на вратите на катедралата прочутите 95 тези. Намерението на Лутер било да прикани вярващите към една свободна дискусия по повод на някои отрицателни според него явления в католическата църква. Обаче напрежението, предизвикано от дълбоката криза, проявяваща се още тогава в църквата, било причината самото обявяване на тезите да доведе до разногласия и до раждането на Реформацията. Още доста преди това Ватиканът използувал най-различни методи, за да увеличава доходите си. През XIII век един от папите въвел продажбата на службите и арендите, така наречените monti, т.е. „планини“ — данъци или постоянни източници на приходи. Определението monte по отношение на банковите кантори и други подобни предприятия произлиза от италианското название на даването на заеми с лихва — monte picta, или „планина на милосърдието“.

Ватиканът продавал също различните източници на приходи доживотно. На практика това изглеждало така: човек, който е внесъл в папската каса една определена сума, получава правото до края на живота си да получава определена заплата. През 1471 г. например, по време на понтификата на Сикст IV, били продадени 650 длъжности, които донесли доход от 100 хиляди скуди^[3]. Когато в папското съкровище се появявали празнини, били създавани нови длъжности за викарии, писари, референти, архиватори, нотариуси, прокурори и т.н. Повечето от тях били фиктивни длъжности и не били свързани с каквито и да било задължения, т.е. sine cura, или дословно „без старания“. От това определение произлиза и думата синекура.

Както вече казахме, папа Лъв X е имал постоянни финансови затруднения, понеже харчел огромни суми за задоволяване потребностите на своите роднини и за подпомагане на всякакви хора на изкуството. Продажбата на monti и на различните длъжности не успявала да покрие хроничния дефицит. Така че папата е вземал заеми от различни лица, включително от своите кардинали, а също и от заможни светски лица. До самата си смърт той не успял да изплати своите дългове, които възлизали на 400 хиляди скуди.

По времето на папа Грегорий XIII, който господствувал от 1572 до 1585 г., доходите на Апостолската изба, според доста точните изчисления на историците, възлизали на 1100 хиляди скуди годишно. Това била сумата на чистия приход. В града Рим например арендаторите на данъци задържали за себе си 1/3 от събраните суми под формата на процент, а да не говорим за това, колко изстисквали от данъкоплатците „надпланово“, т.е. извън сумата, установена като максимален размер на данъка.

Тази система била свързана с метода на продажба или даването под наем на отделните служби. Папите не са се занимавали лично със събирането на данъци, не са имали необходимия за тази цел апарат, но са давали под наем източниците на своите доходи, като се уговаряли с арендатора, че той ще им изплаща една определена сума годишно. Този метод, прилаган тогава от всички владетели, на практика допринасял за чувствителното намаляване на папските приходи.

Това било в резултат на високите проценти, събирани от лицата, които си купували длъжности или източници на доходи. Например някой плащал, да кажем, 5–6 хиляди скуди, за някаква синекура и после в продължение на няколко десетки години, чак до смъртта си, получавал една постоянна месечна заплата. Дори и след удържането на процента в много случаи тя е била, общо взето, по време на целия живот на човека с 30, 40 и даже с 50% по-голяма от сумата, която била платена, за да се получи съответната държавна заплата.

Сикст V, който останал в историята като изключително умел финансист, господствувал в периода 1565–1590 г. Той заварил финансите на църковната държава в катастрофално състояние, ужасни дългове и хаос, хиляди хора със значителни синекури, без това да ги задължава към каквато и да било дейност. Сикст V, беден францискански проповедник, знаел стойността на парите. Когато умрял, той оставил в касите на Ватикана почти 5 милиона скуди. Той намалил годишните разходи на апостолската столица със 140 хиляди скуди и следователно повишил незначително доходите. Този папа запазил системата на продажба на службите и длъжностите, на даването под наем източниците на различни данъци, но я прилагал с изключителна, така да се каже, сръчност.

За пример могат да ни послужат следните факти. Сикст V продал на много богатата римска фамилия принцовете Густинияни длъжността ковчежник на Апостолската изба. Шест седмици по-късно провъзгласил принц Густинияни, който я купил, за кардинал. По този начин, той получил безплатно длъжността ковчежник и я продал за втори път на семейство Пеполи за 72 хиляди скуди. След няколко месеца ковчежникът Пеполи също станал кардинал, а папата продал тази длъжност за трети път и получил за нея общо 172 хиляди скуди. Като че ли по ирония на съдбата съветник на Сикст V при всички тези операции бил един португалски евреин, наричан Лопе, който избягал от Лисабон, укривайки се пред инквизицията.

Една от причините за огромните разходи по поддържането на папския двор, както и за постоянните финансови затруднения на папството през дълги исторически периоди е била, както вече споменах, користта, т.е. стремежът на всяка цена да се подкрепят и обогатяват семействата на отделните папи. Понеже папите не са били наследствени владетели, при избор на нов папа всеки път възниквал и проблемът за уреждането, ако може да се каже така, на новата фамилия.

С особено голямото си користолюбие станал известен папа Матео Барберини, т.е. Урбан VIII. Той провъзгласил за кардинали своя брат Антонио, двамата си племенници Франциск и Лоренцо Барберини, а също и сина на сестра си — Антонио Магалоти. Тримата синове на другия брат на този папа — Франциск, Антони и Теодор — поели функциите на камерлинг, т.е. заместник на папата по финансовите и имуществените въпроси, вицеканцлер и префект на папския двор.

Папа Александър VII, господствувал от 1655 до 1667 г., приложил друг, по-хитър начин за спасяване финансите на държавата, отколкото своите предшественици. Той взел много голям кредит от римските, венецианските и флорентинските банкери с годишна лихва 4% и изкупил всички дадени по-рано под наем monti. Те носели 10,5% приход годишно. Тяхната търговска стойност била значително по-висока от номиналната, което означавало, че ако някой купи monti, основаващо се на правото да събира данъци в римските провинции, и е платил за това, да кажем, 50 хиляди скуди, то стойността на това право е възлизала на 75 или 80 хиляди скуди. Папата изкупил всички монти по тяхната номинална цена. Благодарение на това, вместо да губи по 10,5% годишно, защото на толкова е възлизал приходът от тези длъжности, той губел само по 4% — колкото е трябвало да се плаща за банковия кредит. Останалите 6,5 процента оставали в неговата съкровищница.

Един задължителен обичай в Римската курия, който много сериозно понижавал папските приходи, била традицията отделните доходни длъжности да се разиграват на лотария между служителите от Апостолската изба. По традиция те са имали правото да заемат някои от тези длъжности, като например губернатор на пристанището в Остия, папски митничар и т.н. Когато някоя от тези длъжности се овакантявала поради смъртта на този, който я заемал, или поради издигането му в службата, се е теглел жребий и друг папски чиновник получавал този източник на доходи. Тези доходи отивали не в папското съкровище, а в джобовете на отделните големци от църковната държава, които по правило били духовници. Векове наред в църковната държава се практикувала такава финансова политика, макар че тя много често се отразявала неблагоприятно върху условията на живот на папските поданици. Имало е периоди, когато папите толкова повишавали данъците върху занаятите, търговията, производството на най-различни стоки и техния транспорт, върху селскостопанските култури, сградите и т.н., че това сериозно разстройвало занаятчийството, търговията и селското стопанство и дори ставало причина да се обезлюдят значителни области от страната.

Като друг пример за напълно светско мислене по отношение на финансовите въпроси може да ни послужи историята на някои мостове на Тибър, изградени през Възраждането и по-късно. Повечето стари римски мостове са били издигнати с помощта на данъците, които папството събирало от проститутките и публичните домове. В Рим те са функционирали през цялото средновековие и Ренесанса, а също и по-късно. (Публичните домове бяха забранени едва след II световна война.) Като се има предвид огромният наплив от поклонници, те никога не са се оплаквали от липса на клиентела. Отделните папи са налагали много високи данъци на лицата, които са ръководели подобен род институции, срещу което те получавали съответните концесии, т.е. явно и легално държали домовете на покварата. Предназначението на тези данъци обикновено е било предварително определяно. Често те са отивали за строителството на нови улици, но преди всичко за построяването на мостове на река Тибър, представляващи една традиционна амбиция на папите. По времето на своя петгодишен понтификат Сикст V построил пет моста. Три от тях били изградени именно от събраните данъци върху проституцията.

В по-малка или по-голяма степен финансовата анархия в папската държава продължила и по времето на Наполеон, когато започнал упадъкът на църковната държава, т.е. на мощта на папството. Наполеон заповядал да се заточи господствуващият тогава папа Пий VI в Южна Франция и присъединил по-голямата част от неговата държава към новосъздадените княжества. След падането на Наполеон църквата вече никога не си възвърнала своите някогашни позиции. Отслабването на държавата предизвикало и влошаване на финансовото положение на папството. За сравнително краткия период 1831–1846 г. папите взели заем от 12 милиона скуди в злато само от френската банка на Ротшилд.

През този период анархията в църковната държава достигнала невиждани дотогава размери. За да избягнат финансовите затруднения, папите наложили на своите поданици огромни данъци, които разстроили селското стопанство и търговията. Всички клонове на строителството били в застой. Опитите за икономическо оздравяване останали без резултат. Когато по време на Пролетта на народите в 1848 г. в Рим избухнало въстание, папа Пий IX избягал в Гаета, крайморска крепост на около 150 километра на юг от Рим. След неговото бягство римляните прокламирали републиката.

В 1850 г. папа Пий IX се върнал във Вечния град, но под защита на френските щикове. След поражението на французите при Седан и падането на Наполеон III процесът на обединяване на Италия бързо приключил. На 20 септември 1870 г. оръдията на генерал Кадорни направили пробив в защитните стени около Рим, издигнати още от император Аурелиан и наричани поради това аурелиански стени. Рим паднал. Кралят на обединена Италия Виктор Емануил II завзел Вечния град. Тогавашният папа, а това бил все още Пий IX, отлъчил от църквата краля и всички, които му помогнали да завземе църковната държава. Същевременно той се обявил за „доброволен затворник на Ватикана“, чиито стени войските на обединена Италия никога не преминали.

През 1871 г. италианският парламент, събрал се след обединяването на страната, приел т.нар. гаранционен закон. Според него на апостолската столица била определена годишна дотация в размер на 3225 хиляди лири (тогава една лира се равнявала на 5 грама сребро, а 5,75 нови лири са били равни на едно старо скудо). Папата, не можейки да се примири със загубата на своята земна държава, не приел дотацията. Тези отношения, както днес бихме ги нарекли, на студена война между папството и италианската държава се запазили до 1929 г. Тогава на 11 февруари в Латеранския дворец в Рим били подписани договорите, които представляват основата на сегашното финансово и правно положение на Ватикана.

В предварителните преговори взели участие делегации на двете страни. От страна на папата делегацията била ръководена от кардинал Гаспари, а тази на италианското кралство — от тогавашния премиер Бенито Мусолини. В резултат на тези договори и на включения в тях конкордат възниква градът-държава Ватикан в сегашния си вид.

Освобождаването на църковната държава от всички данъци по отношение на италианската държава е едно от правата, гарантирани от Латеранските договори. Според тези договори папството трябвало също да получи еднократно сумата 750 милиона лири в брой. За онова време тази сума е била огромна. Същевременно италианското правителство се задължавало в продължение на няколко години да изплати на папството 1 милиард лири в ценни книжа. Огромната дотация, отпусната на Ватикана, трябвало да компенсира финансовите загуби на папството в резултат на преминаването на някогашната църковна държава към Италия.

Сумите, които Ватиканът получил в резултат на Латеранските договори, са основата на сегашното състояние на църквата. Историците и главно италианските икономисти са единодушни по въпроса, че папа Пий XI, по чието време били подписани Латеранските договори, е сключил много по-изгодна сделка, отколкото Мусолини и италианската държава. Необходимостта да се изплати на Ватикана споменатата огромна сума сериозно затруднила, и то в продължение на доста години, цялото стопанство на Италия и предизвикала (по този въпрос историците, включително и католическите, отново са единодушни) понижаване темпа на стопанското развитие на страната.

Благодарение на Латеранските договори обаче Мусолини получил значителни политически придобивки. Известно е, че в 1929 г. международната позиция на фашистка Италия беше много слаба. Почти всички европейски страни се отнасяха твърде критично към правителството на Мусолини, откривайки в него белезите на една брутална диктатура. Следователно в тези условия уреждането на отношенията с църквата и Ватикана беше много сериозен коз за италианския фашизъм. Становището на Мусолини беше, че този коз — стабилизиране на международната позиция на фашистка Италия благодарение на приключване на спора с Ватикана — си заслужава изразходването на такава огромна сума.

Някои историци, в това число и католически, отправят към папството твърде съществени обвинения във връзка с факта, че споразумението с италианската държава е постигнато именно по времето на Мусолини. В тези обвинения могат да се открият редица елементи, нелишени от логика. Нашата задача обаче не е да правим тук исторически оценки. В този раздел искам да се заема преди всичко с въпроса за съвременните ватикански финанси и имам намерение да разкрия механизмите на финансовата дейност на днешната ватиканска държава.

Вече знаем, че капиталът на съвременната църковна държава се базира на дотацията, получена от Ватикана в резултат на Латеранските договори. Тази дотация, превърната в днешни парични единици, има стойност около 8 милиарда долара. Освен тази сума Ватиканът разполага и с огромно състояние, което обхваща главно неконфискуваните от италианската държава имущества на различните ордени, епархии и най-различните католически фондации.

Когато настъпи обединяването на Италия, църковната йерархия в страната се погрижи всичко, което в миналото беше собственост на папството, но на територията на Италия, да се прехвърли чрез ипотеки като собственост на отделните епархии, ордени или манастири. По този начин църквата запази за себе си значителна част от папското имущество.

Освен това Ватиканът притежава и едно неизброимо богатство — произведенията на изкуството, събрани във ватиканските музеи, в Латеранския музей и в многото разпръснати из целия Рим дворци, които все още са собственост на папството. Не може да се изчисли също и стойността на произведенията на изкуството, натрупани в римските църкви, които според Латеранските договори са собственост на папата, в папския дворец Гандолфо в околностите на Рим, както и скъпоценностите, събрани във ватиканската хазна. Обаче това неизчерпаемо състояние, ако не се смятат постъпленията от туризма, не носи доходи. Обратното, в много случаи влече след себе си необходимостта да се изразходват значителни суми за консервация, охрана, ремонти и т.н. Поради това в нашите по-нататъшни разсъждения ще се занимаем с онази част от папските финанси, която носи някакви печалби, т.е. с приходите, а също и с разходите на Ватикана.

По този въпрос са публикувани много разработки, понякога сензационни. Тези от тях, които според всеобщото мнение на специалистите заслужават доверие, оценяват размера на рентабилното, т.е. носещото печалба състояние на Ватикана на 8–12 милиарда долара, като тази оценка е на база 1970 г., преди девалвацията на долара в САЩ. Според валутния курс от 1976 г. размерът на това състояние би трябвало да се оцени — след съответните изчисления — на 9,2 до 14 милиарда долара.

Ватиканът никога не е публикувал никакви данни по този въпрос, обаче дава да се разбере, че цитираните по-горе оценки значително надхвърлят действителността. Това становище се обуславя от редица обстоятелства. Преди всичко трябва да си даваме сметка, че Ватиканът се занимава с много широка и разнообразна благотворителна дейност, която е свързана със значителни разходи. В някои случаи папата отпуска големи дотации, възлизащи понякога на няколко десетки милиона долари за различни благотворителни цели. Например след ужасното наводнение и тайфуна в Бангладеш папата изпрати 50 милиона долара на правителството на тази страна в помощ на пострадалите. Ватиканът изпращаше и значителни суми за подпомагане на палестинските бежанци, и разбира се, има и други разходи с подобно предназначение.

Трябва да се помни също, че Ватиканът желае да минава за незаможна институция, тъй като по целия свят се събират вноски за тази държава. Когато преди двадесет и няколко години в Америка бяха публикувани данни, от които се виждаше, че Ватиканът е много богат, вноските, събирани за църквата, намаляха с около 40 процента. Само този единствен факт свидетелствува за взаимозависимостта между информацията за действителното състояние на папските финанси и постъпленията на Ватикана, изпращани от целия свят.

В досегашните си разсъждения ние не отбелязахме историческия факт, че съществува светипетровката, т.е. оболът „Св. Петър“, ако използуваме италианската терминология. Оболът е много малка монета, която през средновековието била в обръщение в редица европейски страни. Именно тогава и по-точно през VIII век в Англия възникнал един обичай, приет после в почти всички католически страни — в определен ден от годината или по някакъв определен случай всички вярващи, а на практика това били всички граждани, т.е. всички поданици, защото всъщност тогавашните държави били кралства, да дават символичен обол, а богатите хора значителни суми „за нуждите на св. Петър“, т.е. за папството. Това е била една форма на благотворителност, акт на добра воля, на солидарност с папството и католическата вяра. Парите били предназначени за благотворителни цели. И днес Ватиканът обосновава събирането на дарения за неговите нужди със своята благотворителна дейност.

Известно е, че в периода на т.нар. ватиканско робство, т.е. когато финансовата ситуация на папството все още не е била регулирана, само за една година, 1874, в Италия от светипетровки са били събрани 1714 тогавашни лири. Изчислена по сегашните цени, тази сума се равнява на около 2,5 милиона долара. През средновековието и Ренесанса, но главно в периода 1870–1929 г. такива суми и дори значително по-големи са били събирани във всички католически страни.

Ватиканът продължава да получава дарения и от различни фондации, дружества, католически религиозни организации и други католически или църковни институции.

„По-лесно е камилата да мине през иглено ухо, отколкото богатият да отиде на небето“ е написано в евангелието на св. Марко. Това са думи, които посочват моралната стойност на бедността. Независимо от това дали в историята на църквата тази добродетел винаги е била издигната в култ и е била спазвана, известно е впрочем, че векове наред не е било така. Ватиканът е заинтересуван, особено в условията на съвременния свят, да създава обществено мнение, че имуществената ситуация на цялата църква и на папството е доста тежка. Между другото и поради това Ватиканът и до днес не се решава да разкрие приходите и разходите на апостолската столица, въпреки многобройните прояви на натиск от страна на международното обществено мнение, в това число и на католическото. Независимо от свързаните с това положение трудности стана възможно да се установят някои данни относно папското имущество. От Латеранските договори е известна оценката на размера на капиталите на църковната държава. Известно е също, че понастоящем възнагражденията на всички папски чиновници възлизат на около 140 милиона долара годишно. Работещите във Ватикана италиански граждани, а те именно представляват болшинството от лицата, които получават заплати зад Бронзовата порта, са задължени да дават отчет пред данъчните власти. Тези отчети целят да ги освободят от плащането на данъци върху сумите, които получават от апостолската столица. Това положение е включено в конкордата между италианската държава и Ватикана. Въз основа на тези отчети беше установена и посочената по-горе сума. В резултат на много внимателни изчисления стана ясно също, че Ватиканът получава годишно около 53 милиона долара от дарения, събирани по целия свят (без да се включват тук даренията за различните мисии).

Оценките на печалбите на Ватикана от неговите недвижими имоти, акции и други капиталовложения се различават доста помежду си. През януари 1971 г. сериозният американски седмичник Institutional Investor съобщи, че приходът от капитала, инвестиран на територията на Италия, възлиза на около 50 милиона долара годишно. Известно е, освен това, че Ватиканът притежава значителни състояния и в много други страни — това са акции, дялове в различни промишлени предприятия и най-различни недвижими имоти. Те носят на Ватикана значителни приходи. Трудно е обаче да се установи техният размер, понеже често става дума за участие в различни корпорации и международни предприятия, които — поне що се отнася до капиталите на апостолската столица — обикновено избягват облагането с данъци.

Впрочем Ватиканът като една суверенна държава не плаща данъци. Извън границите на Италия от ватиканските акции и печалби се събират определени данъци, така както и от всички други концерни или институции. Но когато става дума за печалбите от международните предприятия, които не са със седалище само в една определена страна, то по отношение на физическите или правните лица данъчните такси се събират от страната, в която те живеят постоянно. А Ватиканът като суверенна единица заобикаля облагането с данъци. За ватиканската държава това е един много важен коз, а същевременно и допълнителна възможност за избягване на различни сериозни разходи, с които са натоварени другите институции, занимаващи се със стопанска дейност.

Както се вижда, данните относно размерите на ватиканското имущество са доста подробни, независимо от секретността, с която се обгръща този въпрос. Но разпокъсаните, несвързани помежду си сведения за милиони или милиарди долари, тон злато и хиляди различни акции не очертават картината на действителните възможности и влияние, които има съвременната папска микродържава, благодарение на своята финансова мощ. За да може човек да се ориентира в структурата и размера на дейността на Ватикана в тази област, трябва преди всичко да познава принципите на разпореждане с папските блага. В това отношение папа Павел VI направи много големи реформи. Той създаде три основни институции, които да се занимават със стопанските и материалните въпроси на църковната държава. Първата се нарича Префектура по икономическите въпроси. По времето на моя престой неин шеф беше кардинал Егилдо Ваноци, професионален дипломат и бивш апостолски делегат във Вашингтон. Той оглавяваше службата, която имаше за задача да координира всички ватикански решения в областта на финансовата политика.

През последното десетилетие в тази политика настъпиха принципни промени. Те бяха в значителна степен повлияни от решенията и оценките, съдържащи се в енцикликата Populorum Progressio. Известно е, че тя въведе някои нови схващания по отношение на понятието собственост и главно във връзка с частната собственост. Както и следващите постановления на сесиите на Синода на епископите този значим документ съдържа също и критични оценки на дейността на международните монополи и някои други структури на капиталистическото стопанство.

Ватиканът се постара да извлече практически изводи от тези нови концепции в социалната доктрина на църквата. Беше решено преди всичко да се намали участието в отделните фирми, като същевременно значително се увеличи броят на концерните и финансовите или промишлените институции, в които Ватиканът влага своите капитали. Тази мярка имаше за цел да избегне упреците, че апостолската столица е свързана с определени икономическо-политически центрове от капиталистическия свят, както и обвиненията, че участвува в политическите игри за спечелване на пазари, за източници на суровини и т.н.

Ако е малък акционер, Ватиканът не може да бъде непосредствено обвиняван, че ръководи големите концерни или за това, че ги използува за своите собствени цели. За да се реализира тази впрочем доста мъглява концепция, беше осъществена почти пълна интернационализация на ватиканското имущество. Постепенно Ватиканът се оттегляше от участие в някои италиански промишлени предприятия и получените по този начин пари инвестираше в чуждестранни предприятия. Значителни капитали бяха вложени във Франция, САЩ, Канада, Мексико и много други страни. Същевременно беше взето решение да се оттегли и от непосредствения контрол върху финансовите институции, концерните, промишлените предприятия и фабриките в Италия. Апостолската столица все още притежава значителни дялове и влияние в много такива предприятия. Някои банки продължават да се контролират изцяло от Ватикана. Но беше решено там, където е възможно, да се избягват такива ситуации и да се предпочита участие с по-нисък процент, но в много повече фирми и предприятия.

Щом стана дума за това, трябва да признаем, че в цялата история на църквата духовниците са били с много широки пръсти при харченето на парите. Но ако говорим за изкарването на парите, за умелото разпореждане с притежаваното състояние, до съвсем неотдавна ситуацията беше значително по-неприятна.

Според италианските наблюдатели папа Павел VI също е взел редица погрешни решения. Така например голям шум в западната преса през 70-те години предизвика фактът, че Ватиканът продаде своите запаси от злато на кюлчета. Няма данни относно размера на тези резерви от златна руда. Известно е обаче, че целият резерв е бил продаден. Това стана няколко месеца преди решението на Съединените щати да се откажат от заменимостта на долара със злато. Тогава цените на златната руда светкавично се повишиха. По нареждане на папата Ватиканът продаде своето злато по двукратно и дори трикратно по-ниски цени от тези, които биха могли да се получат, ако операцията беше осъществена година или година и половина по-късно.

Продавайки златните кюлчета, папа Павел VI не се е ръководел от финансови съображения, а от предпоставката, че е неморално Католическата църква да притежава големи резерви в злато, че това остро противоречи на евангелското понятие за „бедността като добродетел“. Много рядко прилагането на морални критерии по отношение на финансовите операции води до печалби. Така беше и този път. Смята се, че продавайки златото си, Ватиканът е загубил най-малко няколко десетки милиона долари.

* * *

След сключването на Латеранските договори, след получаването на огромните суми, които италианското правителство изплатило на основата на сключените тогава споразумения, Ватиканът взел редица решения, как и къде да вложи своите капитали. Тогавашните съветници са смятали, че трябва да се следва принципът за сигурния влог дори и при по-малка печалба. Съгласно този принцип по-голямата част от капитала беше инвестирана в недвижими имоти. Тогава се основа Всеобщото обединение на недвижимите имоти. До съвсем скоро това беше най-мощната институция в този бранш, най-големият собственик на сгради и недвижими имоти в Италия. Негова собственост са стотици жилищни домове в Рим, десетки хотели, много недвижими имоти в Милано, Флоренция, Венеция и други италиански градове. Това обединение е напълно светски тръст, действуващ по законите на капиталистическото стопанство. До неотдавна Ватиканът беше почти единствен негов акционер. Дълги години длъжността председател на управителния съвет се заемаше от граф Енрико Галеаци — генерален управител на имуществото на църквата по времето на папа Пий XII. След реформата на Римската курия, въведена от папа Павел VI в 1968 г., представителят на титулуваните финансисти, вече в много напреднала възраст, загуби тази позиция. След него длъжността главен управител на църковното имущество (фактическа длъжност, понеже този вид функция не съществува официално) прие маркиз Гулио Сачети. Той стана генерален съветник на папата по финансовите въпроси.

Принц Карло Пацели, племенник на предишния папа, Пий XII, е друг влиятелен човек, чиято позиция се дължи не толкова на неговото лично имущество, колкото на възможностите, разкриващи се пред него благодарение на пълното доверие, на което се радва във Ватикана. Един от дългогодишните съветници на Ватикана по финансовите въпроси беше и швейцарецът Пол Неханс. Това е много двузначна личност, вмъкнала се във Ватикана и придобила огромно влияние благодарение на своите лекарски начинания, които болшинството представители на италианския медицински свят смята за обикновено шарлатанство. Преди 30 години доктор Пол Неханс е лекувал остаряващия вече папа Пий XII. Инжектирал му различни хормони и екстракти от животински орган. Мнението на много изтъкнати италиански лекари е, че това лечение е влошило състоянието на папата. Пол Неханс не се съгласявал да използува никакви диагностични методи известни на съвременната медицина, като например рентгенови снимки, анализ на кръвта, урината и т.н. Той бил привърженик на откриване на заболяването чрез изследване на очните дъна и поставял диагнози само на тази основа.

След едно такова лечение с тайнствена инжекция папа Пий XII изпаднал в агония. Тогава римските лекари бяха допуснати до него и установиха, че пациентът се намира в състояние на крайно обезводняване и авитаминоза, че има следи от недохранване и вероятно е имал вътрешни кръвоизливи. Той беше поставен на система, направени бяха рентгенови снимки на хранопровода, които установиха, че папата страда от съвсем обикновено възпаление, което лесно се лекува. То беше премахнато чрез приетите в класическата медицина методи. Когато обаче папата си възвърна донякъде силите, когато се почувствува по-добре, той отново се остави на грижите на доктор Неханс поради огромната симпатия, която изпитваше към него. Тя не се изразяваше само в лекарски консултации. Ловкият швейцарец стана и папски съветник по финансовите въпроси. Според единодушното мнение на историците на съвременния Ватикан неговите съвети често са причинявали повече вреда, отколкото полза.

Споменатият вече Карло Пацели, племенник на папа Пий XII, също е бил председател на ревизионната комисия на Unione Italiana di Assicurazione — огромно застрахователно предприятие. Assicurazione Italiana, така се нарича съкратено, е второто по големина застрахователно дружество в Италия. То прави всякакъв вид транспортни застраховки, доживотни застраховки и т.н. Тази фирма с капитал 600 милиарда лири също принадлежи на Ватикана. Друга фирма, която почти изцяло се контролира от апостолската столица, е Ceramica Poggi. Това предприятие разполага с капитал от 22,8 милиарда лири и произвежда санитарен фаянс. През последните години то имаше много сериозни финансови затруднения. Известно е, че и папските дипломати в много страни по света се стараеха да му намерят клиенти, които да направят поръчките си там.

Ватиканът е също и един от главните акционери в едно от най-големите предприятия, произвеждащи известните италиански макарони. Фирмата се нарича Pastificio Pantanella и произвежда най-различни видове макарони не само в Италия, но и в САЩ, където има големи производствени предприятия. Апостолската столица е и сериозен участник в най-голямата италианска банка — Banco di Roma. Братът на споменатия Карло Пацели, Гулио, т.е. вторият племенник на папа Пий XII, е заместник-председател на ревизионната комисия на тази банка, чийто основен капитал е собственост на италианската държава. До неотдавна председател на съвета на Banko di Roma беше професор Виторино Веронезе, изтъкнат католически деец, бивш генерален директор на UNESCO, а още по-рано и ръководител на Италианската католическа акция. Професор Веронезе е доверено лице на Ватикана. Също до неотдавна заместник-председател на Banco di Roma беше и Масимо Спада, друг магнат на италианските финанси, който дължеше своята позиция на доверието и подкрепата на Ватикана. Масимо Спада е представител на Ватикана в управлението на редица фирми, концерни и банки.

Гулио Пацели е председател на управителния съвет на Banco di Roma Perha Svizzera. Този неголям кредитен институт, притежаващ само една кантора в Швейцария, извършва много сериозни финансови операции, ползувайки се от възможностите, които Ватиканът му предоставя, и от неговата защита. Притежава капитал в размер на 49 милиона швейцарски франка.

Друга фирма, която доскоро нацяло се контролираше от Ватикана, о Societa Italiana Per Il Gas — концерн, който доставя газ и контролира неговото производство в повечето италиански градове. Сега делът на Ватикана в газодобива значително се намали. Църковната държава обаче продължава да е най-сериозният участник в тази голяма фирма.

Предприятие, което и досега изцяло се контролира от Ватикана, е големият фармацевтичен концерн Serono с капитал 875 милиона лири. Serono произвежда богат асортимент от различни лекарства, като е и най-големият производител на противозачатъчни таблетки в Италия. Този факт е необикновен дотолкова, доколкото на католиците не е позволено да използуват противозачатъчни средства — известно е, че такива са религиозните предписания, а те бяха потвърдени и от енцикликата Humanae Vitae, издадена преди няколко години. Това противоречие между моралните принципи на църквата и практическата стопанска дейност в границите на папската финансова империя е свързано със системата на разпореждане с църковното имущество.

Ватиканът има дялове в едни или други предприятия, но те се ръководят от светски лица по единствения закон, общ за всички капиталистически фирми — закона за печалбата. Ватиканът е собственик и на много други по-малки предприятия, между другото и на водопроводите в Рим.

За мащабите на финансовите възможности на съвременното папство може да свидетелствува фактът, че познатото Обединение на недвижимите имоти е изразходвало за строителни проекти само в Италия и само за една година, 1967, сумата от 300 милиарда лири. Към инвестициите, направени от Ватикана през последното десетилетие, спадат например мрежата от хотели в Италия и многобройните жилищни квартали. С папски капитали в покрайнините на Рим беше построен и луксозният жилищен комплекс „Олгиата“, снабден е плувни басейни, игрища за голф, гимнастически зали, търговска мрежа и всякакъв вид социални услуги. В този модерен и много красив квартал живеят предимно заможни хора. Приходите от него са много големи.

Още през 1950 г. Ватиканът започна да провежда финансова политика, която целеше да интернационализира и да разшири неговото влияние. Тогава Обединението на недвижимите имоти откри свои отдели в чужбина. Най-напред такъв отдел беше основан в Париж. С ватикански кредити на Елисейските полета беше издигната една сграда, известна под наименованието Panamerican Building. Това е една от най-красивите служебни сгради в центъра на Париж, в която между другото се помещава и представителството на американските въздушни линии Panamerican.

Също по инициатива на Ватикана тогава беше създадена Societa Generale Immobiliare International Company. Седалището на този международен концерн е в столицата на Либерия, Монровия. Това място беше избрано, за да се избегне облагането с данъци. Седалищата на много различни международни концерни се намират в Монровия, понеже правните разпоредби в Либерия по отношение на облагането с данъци и износа на капитал са необикновено либерални. Формално капиталът на Международната компания за недвижими имоти възлиза на 20 милиона долара, т.е. тя минава за не особено голямо предприятие. Но действителните инвестиции на концерна са много големи. Той е издигнал между другото и една от най-високите сгради в света — Canada Stock Exchange Tower. Тази постройка се намира в Монреал и с нея разполага Victoria Saint Jacques Company, в която Ватиканът има 50 процента дялове.

Малко известно е, че прочутата сграда на Уотъргейт-хотел във Вашингтон е собственост на Международната компания за недвижими имоти и следователно — на Ватикана. Тази прекрасна постройка, която от архитектурна гледна точка принадлежи към най-значителните съвременни постижения в света, беше проектирана от изтъкнатия италиански архитект Нерви, същия, който построи новата аула за аудиенции при папата във Ватикана. Сградата на Уотъргейт се състои от 240 малки отделения. Тя е влязла в историята, понеже именно там се помещаваше седалището на изборния щаб на Демократическата партия на САЩ, което се шпионираше от агентите на управляващия тогава Съединените щати президент Ричард Никсън. Спомням си, че аферата „Уотъргейт“ принуди президента Никсън да си подаде оставката.

Изразходвайки 30 милиарди лири, Международната компания за недвижими имоти построи в столицата на Мексико цял град-спътник за 100 хиляди жители. Той се нарича Ломас Вердес и представлява сплав от една необикновено модерна и същевременно много рентабилна инвестиция. Ватиканът притежава също и дялове в RCA, т.е. Радио-корпорацията на Америка. Председател на италианския отдел на този голям концерн е споменатият вече граф Галаеци. RCA е голям производител на грамофонни плочи, а също и на филми, които Ватиканът често оценява като неморални.

Председател на италианския отдел на Международния нафтов концерн Royal Dutch Shell е Масимо Спада. Неслучайно именно той заема тази длъжност — Ватиканът е един от главните участници в италианския отдел на концерна. Значителна част от капитала, който в последните години премина в известната италианска фирма за леки автомобили „Фиат“, също принадлежи на Ватикана. И там председател на управителния съвет е Спада. Той заема също и длъжността председател на Banca Provinciale Lombarda, на фирмата Italcable, в която значителен дял се пада на държавния капитал, на металодобивния концерн Finssider, който също работи с държавен капитал, и много други. Гулио Сачети, за когото вече говорихме, е ръководител и на Banco di Santo Spirito, т.е. Банка на Свети дух, която в миналото е била собственост предимно на Ватикана, но сега в по-голяма степен се контролира от италианската държава. Църковната държава обаче си запази определен процент акции в тази кредитна институция. И накрая Ватиканът има дялове в сицилианските заводи за цимент, в Кредитната банка на Венеция, в Амброзианската банка, в Католическата банка на Ломбардия и в много други.

Апостолската столица поверява отговорните длъжности в много банки и предприятия на свои доверени лица. Един от тях е Карло Песенти. Той е представител на Ватикана в управителния съвет на Institutio Bancario Italiano, IBI, който принадлежи към най-могъщите кредитни институти в Италия. Принц Плиний Барберини, потомък на семейството на папа Урбан VIII, както вече казахме, най-големият в историята на църквата грешник, що се отнася до облагодетелствуването на роднините, днес също като представител на Ватикана е председател на управата на Римската спестовна каса. Могат да се посочат още много примери за такова ватиканско влияние в други големи италиански и международни фирми.

Както вече споменахме, почти всички концерни и предприятия, в които са вложени папски капитали, се ръководят от светски лица, които, благодарение на своите възможности, имат огромно политическо влияние в Италия. С по-незначителните дела на църквата и Ватикана се занимават и духовници, които изпълняват функциите на посредници, съветници, комисионери и дори на борсови агенти. В Италия е известен следният анекдот, описан в книгата на Корадо Паленберг „Папските финанси“^[4].

Двама финансисти от Милано се срещат в спалния вагон на влака, пътуващ от Рим към северните области на Италия. Единият пита:

— Свърши ли си работата?

Вторият му отговаря:

— О, Рим, проклет град! Седях две седмици, разправях се във всички служби и банки. Никой не се отнасяше с мен сериозно и накрая нищо не успях да уредя. А при теб как мина?

— Е, какво пък — отговаря му първият. — Пристигнах днес сутринта. Уредих всичките си работи и сега се връщам.

— Но как успя?

— Много просто. Когато пристигам в Рим, винаги наемам лека кола, която идва да ме вземе от гарата.

— Аз също правя така.

— Наемам също и секретарка, която стенографира.

— Аз също, въпреки че това не ми помага кой знае колко.

— Но аз наемам също и един свещеник…

Фигурата на свещеник, занимаващ се с бизнес и политика, е нещо съвсем обикновено в Рим. Мисля си, че това е причината, когато заядливите римляни видят ватиканските лимузини с буквите SCV на регистрационните номера, да казват: Se Christo Vedesse, т.е. „Ако Христос можеше да види“.

Втората, всъщност най-незначителна ватиканска институция, която се занимава с материални въпроси, е администрацията на благата на Апостолската столица. По времето на моя престой неин шеф беше архиепископ Джузепе Каприо. Той и неговата служба се занимаваха с управлението на материалните богатства в границите на Ватикана.

Третата също толкова значима като тайнствената финансова институция на апостолската столица е ватиканската банка с благоприличното название Institutio Opera Religiosa, т.е. Институт за религиозни дела. Тя се помещава в кулата на Сикст V, старинна постройка от Ранното възраждане зад ватиканските стени. Този институт се ръководи от един американец от литовски произход, епископ Марчинкус. Той е подчинен пряко на папата и на Кардиналския колегиум на курията. В Института за религиозни дела банковата тайна се пази още по-строго, отколкото в прочутите швейцарски банки. Там работят само 60 служители, а едва 4 от тях са свещеници. Институтът е снабден с компютър, който води цялото счетоводство.

Банкови сметки във Ватикана могат да имат само лица, които се радват на специалното доверие на папата. Да имаш сметка във ватиканската банка е един вид почетна привилегия, която е придружена от многобройни и при това конкретни предимства. Но всеки медал има и своята обратна страна. Така и в случая на Института за религиозни дела. Съществува един, макар и неписан, но много строго спазван обичай — всички институции или лица, които разполагат със сметки в папската банка, са задължени да предават като доброволно дарение определен процент от сумите, намиращи се там, за нуждите на църквата и Ватикана. Прието е например в случай на смърт на собственика 10 процента от неговия влог да стане собственост на църквата.

Тези затруднения не отблъскват никого, на когото епископ Марчинкус се е съгласил да открие сметка. Тя е много изгодна. За ватиканската банка не важат никакви монетни ограничения, които са в сила за други подобни институции. Дори в Съединените щати или в Швейцария, където банките имат практическа неограничена свобода на действие, съществуват доста подробни държавни разпоредби, които уточняват в какви случаи могат да се изпращат пари в чужбина и кога това е забранено, по какъв начин трябва да се осъществяват определени финансови операции, какъв е държавният контрол върху тях и т.н. За ватиканската банка тези затруднения са непознати. Поради това например италиански гражданин, който има сметка във ватиканската банка, може без каквито и да било ограничения да прехвърля капиталите си в чужбина. Може да внася по своята сметка лири и да тегли след колкото време пожелае, от който си поиска край на света и в каквато иска валута, т.е. в долари, западногермански марки, английски фунтове и т.н. Едва ли трябва да се обяснява колко е удобна тази възможност за онези, които желаят да изнасят своите капитали тайно. Макар и да няма никакви доказателства за това, в Италия се смята, дори и само заради строго спазваната тайна, че Институтът за религиозни дела е дал възможност на много италиански капиталисти да изнесат своите капитали в чужбина, и то по съвсем легален начин. За италианското стопанство изтичането на капиталите е било и си остава едно много болезнено явление. Навярно значителна част от операциите, свързани с това изтичане на капиталите, е била осъществена именно от ватиканската банка.

Тя има много широка мрежа от международни контакти. Поддържа връзка с всички големи американски банки, като например Morgan Guaranty Trust, Meryl Lynch, Chambros Bank, Credit Suisse de Zurigo, Chase Manhattan Bank, National City Bank и др.

Подпредседателят на американския банков тръст Ендрю П. Мелъни е икономически съветник на мисията на Ватикана при ООН. Тази мисия до голяма степен изпълнява функциите на финансов представител на апостолската столица в Съединените щати.

Известно е, че ватиканската банка притежава значителен пакет акции от General Motors, IBM, т.е. от големия американски концерн за производство на изчислителни машини, от авиоконцерна TWA, от голямата американска фирма General Electric и от много други концерни. Известно е също, че доскоро към ватиканската банка принадлежеше и значителна част от акциите от римския хотел „Хилтън“ и от мрежата на тези хотели в другите градове по света.

Съветниците на Ватикана, чиито действия често са секретни, в много страни чрез посредничеството на папските дипломатически служби предават съвсем прясна информация не само за това, което става в рамките на църквата, не само сведения за религиозни и политически проблеми, но също и за промените на борсата. Ватиканът е център и неговите финансови дела са разпръснати по всички континенти.

Запитан преди няколко години дали Ватиканът съзнателно реализира повечето от своите нови инвестиции в Съединените щати, епископ Карпио отговори отрицателно. Той заяви, че апостолската столица прави инвестиции в много различни страни, също и в Италия, а 58 „Заглавия“, т.е. акциите от 58 различни предприятия, концерни и фирми, се контролират от Ватикана. Това не означава, че Ватиканът притежава целия пакет акции на тези предприятия. При капиталистическите условия обаче достатъчно е да се притежава най-големият пакет акции, например 25 или 30 процента, а останалите 70 процента да са разпределени между малките акционери, за да се контролира на практика дейността на целия концерн.

Правителството на Християндемократическата партия, което продължи и след войната да управлява Италия, в голяма степен благоприятствуваше интересите на Ватикана. Така например в тази страна съществуват строги закони, според които акциите се облагат с данъци. Ватиканът не е плащал такива данъци. В отговор на един от депутатите през 1967 г. министърът на финансите, социалдемократът Луиджи Прети, даде следните сведения: в течение на последните три години, т.е. 1964, 1965, 1966, данъците, които Ватиканът не е платил върху своите акции, възлизат на 3262 милиона лири. Тази сума е трябвало да се плати от Ватикана, но не е била получена. Тогава на основата на тези данни беше изчислено, че ватиканските капитали, инвестирани в Италия, възлизат на 140 милиона долара. Става дума предимно за акционерен капитал. Дивидентите от него са в размер на около 6 милиона долара годишно.

Когато става дума за ватиканските финанси, трябва да се спомене и кредитната институция на Конгрегацията за евангелизация на народите, т.е. занимаваща се с мисионерските въпроси. Тя се нарича Папска дейност за пропаганда на вярата. Тази банка се занимава със събирането на дарения за подпомагане на мисионерската дейност на църквата по целия свят и с нейното финансиране. Съществуват много точни данни, според които Папската дейност за пропаганда на вярата е събрала около 46 милиона долара от целия свят, от които 11 милиона само от Съединените щати.

Съществуват и други подобни организации, които събират пари за нуждите на Ватикана.

Досега говорихме главно за ватиканското състояние и свързаните с него приходи. А сега няколко думи за разходите на църквата. Вече споменахме, че заплатите на служителите и чиновниците в църковната държава през 1970 г. възлизаха на около 140 милиона долара. Поддържането на различните папски служби, а също и на дипломатическите представителства в чужбина сигурно поглъщат 6–8 милиона долара. Предполага се, че благотворителната дейност на Ватикана струва от 20 до 40 милиона долара годишно. Впрочем в тази област е много трудно да се разграничат дейностите, финансирани от Ватикана, и даренията, които се получават от отделните епархии или парафии на Католическата църква по целия свят. Значителни разходи са свързани и с поддържането на Ватиканското радио, което е съвсем модерно от техническа гледна точка, а също и с издателската, пропагандната и печатарската дейност.

През последното десетилетие се наблюдава чувствително нарастване на ватиканските разходи, свързани с една своеобразна демократизация на църковната структура. Както знаем, преди десетина години заседава II ватикански събор, който събра в Рим над 2 хиляди кардинали и епископи от целия свят. Разходите за неколкомесечния престой на представителите на Световната църква, а също и техните пътни разноски за идването им до Рим достигнаха според икономистите сумата от няколко десетки милиона долара. Сега на всеки 4 години се провеждат сесии на Световния синод на епископите, за които в Рим се събират около 300–400 души, също пристигащи от целия свят. Издръжката на делегатите по време на синода, организирането на преводачески бюра, пресбюра и всички останали технически служби, които осигуряват ефективното протичане на заседанията на многоезичното множество, е също неимоверно скъпо. В общи линии се смята, че промените, които Ватиканският събор въведе в структурата на църквата, увеличиха разходите на църковната държава с около 10 процента.

В едно от своите изявления пред пресата кардинал Ваноци изложи схващането си, че разходите на църковната държава не са по-големи от тези, които имат най-богатите епархии в света. Установено беше също, че в световен мащаб най-богата е епархията в Монако, която за една година харчи около 140 милиона долара. От това твърдение може да се направи изводът, че бюджетът, т.е. годишните разходи на Ватикана, е по-нисък от 140 милиона долара годишно. Вероятно по отношение на чисто административните разходи, свързани с възнагражденията на персонала от папските институции, това твърдение отговаря на истината. Обаче финансовите експерти оценяват цялостните разходи на църквата на около 200 милиона долара годишно. Така изглежда бюджетът на църковната държава, що се отнася до чисто държавните разходи, т.е. за поддържане на службите, на папските институции, на издателската дейност и т.н. В тази сума не се включват различните разходи за благотворителни цели, които не са свързани със съществуването и функционирането на църковната държава. Тя не включва и разходите за благотворителни цели и за поддържането на различните мисии, които възлизат годишно на около 50 милиона долари, а също и значителните разходи по папските университети. Всъщност тези учебни заведения се издържат предимно от различни ордени, които имат своя отделна, самостоятелна финансова дейност и материално не са свързани с Ватикана.

Някои епархии на католическата църква в Западна Германия, а също и в Съединените щати са много богати. Например нюйоркската епархия, благодарение на финансовата находчивост на починалия вече кардинал Спелман, който дълги години успешно се занимаваше със спекулации в областта на строителството на този град, днес е финансов магнат, разполагащ със състояние в размер на около половин милиард долара. Разбира се, тази епархия е напълно самостоятелна в ръководството на своята финансова дейност, тъй като представлява юридическа личност. Тя обаче прехвърля определени суми за нуждите на Ватикана под формата на благотворителност. Обикновено става дума за заплащане на постоянни, веднъж завинаги установени разходи, какъвто е например поддържането на ватиканската мисия в ООН. При такива принципи на действие голяма част от разходите и приходите на Ватикана не се описват в никакви сметки и документи. Тази лекота на финансовите отношения в рамките на църквата прави невъзможно точното установяване на бюджета на църковната държава. Според пресмятанията, които оперират по-скоро с правдоподобни суми, отколкото с точни цифри, всички разходи на църковната държава възлизат на около 350–400 милиона долара годишно.

Във връзка с това трябва да отбележим, че понятието бюджет, т.е. предварителното изчисляване на очакваните доходи и разходи, е нещо ново за Ватикана. То беше въведено едва преди няколко десетки години. Преди църковната държава не се занимаваше с такъв вид дейност. Текущите разходи просто се покривали от текущите приходи, а ако приходите не били достатъчни, за да се покрият разходите, се вземали заеми или пък вярващите се приканвали към благотворителна дейност. Днес, без да пренебрегва възможностите, които дава благотворителността, Ватиканът се занимава и със съвсем съвременна финансова дейност, и то по доста прецизен начин. Според икономистите, които се занимават със стопанството на църковната държава, ефективността на финансовия апарат на апостолската столица сега е по-голяма откогато и да било в историята на църквата.

Всичко казано дотук за финансовата дейност на Ватикана води до формулирането на някои общи изводи. Първият от тях се свежда до следното твърдение: дори и да отделя сравнително малко място на финансовите въпроси, съвременната църковна държава си остава значителна сила както в материалната сфера — притежава голямо състояние и произтичащите от него приходи, — така и в стопанската и политическата сфера в значителни територии от света и преди всичко в Италия. Втори извод: почти цялото материално съществуване на църковната държава, а в значителна степен и на Католическата църква по света, се осигурява от доходите, получени от капиталистическите предприятия, от печалбите от притежаваните акции, от банковите операции и т.н. С други думи, в материално отношение Ватиканът е тясно свързан с капиталистическия обществен строй.

Повече от десет години след закриването на II ватикански събор Ватиканът официално декларира своята пълна неутралност спрямо съществуващите в съвременния свят обществени строеве. Той не подкрепяше нито капитализма, нито социализма. В редица официални документи например, някои папски енциклики или документи, издадени от отделните сесии на Световния синод на епископите, църквата е отправяла критични слова по отношение на международните монополи, на стопанските и обществените отношения, господствуващи в капиталистическия обществен строй. Същевременно обаче цялото състояние на църковната държава, което носи печалби, е с капиталистическа структура. Това са акции от капиталистически предприятия и концерни, в това число и от критикуваните от Ватикана международни монополи. Това е факт, който не може да не повлияе политическата дейност на Ватикана и неговото практическо, а не теоретическо отношение към отделните обществени устройства.

Третият извод се отнася до съответствието между финансовата дейност на Ватикана и предписанията на католическия морал. В това отношение между теорията и практиката съществува дълбоко, принципно и трайно вкоренено в историята противоречие. В миналото това противоречие е било много по-драстично, отколкото е сега. Но и днес не принципите на католическия морал, а законите на конкуренцията, законът за печалбата — с една дума, онези правила на действие, които са практически задължителни в съвременния финансов и промишлен свят на капитализма, са в действие също и за цялата материална и финансова дейност на съвременния Ватикан.

Практическите последици от това състояние на нещата са били и продължават да бъдат много широки. Така например през шестдесетте и седемдесетте години Ватиканът беше неведнъж замесван против волята си, а понякога и дори без да знае, в най-различни афери от политически и финансов характер. Известно е, че ватиканската дипломация, някои представители на определени ордени, действуващи по поръчка на Ватикана, а също и представители на отделни епархии на католическата църква са подкрепяли политическата дейност в Нигерия, която в 1967 г. доведе до паметното вътрешноафриканско разделяне, т.е. до неуспешния опит да се откъсне от нигерийската държава нейната най-богата провинция Биафра.

Основата на тази африканска криза беше преди всичко политическа, и то свързана главно с националните различия. Нигерийската държава има многонационален характер. В Биафра живее народността ибо, където католическото влияние е сравнително по-силно, отколкото в другите части на страната. Но там има и много богати залежи от нефт, чиято експлоатация започна три години преди опита да се раздели държавата. Публична тайна е, че Ватиканът беше един от най-сериозните участници в предприятията, занимаващи се с добив на нефт на територията на Биафра, и възлагаше големи финансови надежди на експлоатацията на тези находища. Африканската криза беше тясно свързана с плановете на концерните, интересуващи се от експлоатацията на тамошния нефт. Неоснователно би било твърдението, че църковната държава или папството са били инициатори на кризата в Биафра. Но всеизвестно е, че много представителства на Католическата църква оказваха съдействие на проводниците на политиката на разделяне. То се дължеше предимно на материалните интереси на църковната държава. Тук е необходимо да направим една уговорка. Вече споменахме, че католическите духовници сравнително рядко се занимават непосредствено с управлението на ватиканското имущество. В почти всички случаи папството поверява тази задача на светски лица, на които има доверие. Така беше и в този случай. Светски предприемачи, светски бизнесмени, светски финансисти, които управляваха ватиканския капитал, се занимаваха с едни или други машинации, в това число и с такива от политически характер. Църквата беше само косвено въвличана в тях. И днес съществува подобен механизъм на действие. Той напомня за себе си не само при операциите от чисто политически характер или пък при тези, които имат за резултат някакви определени политически последици. Например бунтовете в Южен Судан, които имаха за цел да откъснат тази част от страната и да основат самостоятелна държава, се подкрепяха и от някои католически центрове в Западна Германия. Те дори финансираха групи от платени европейски наемници, които да организират въоръжени бунтове.

Това бяха политическите факти. През последните години обаче станаха и няколко много големи финансови скандали, чийто главен герой беше едно от доверените лица на Ватикана. Имам предвид скандала, свързан с дейността на италианския финансист и банкер Микеле Синдона. За изключително кратко време адвокатът Синдона, който разполагаше с ватикански капитал, успя да създаде една гигантска финансова империя. Той купи над десетина италиански банки, създаде няколко десетки акционерни дружества, които обединяваха предприятия, занимаващи се с производството на най-различни стоки, създаде нови застрахователни дружества, нови акционерни дружества и т.н. Тази огромна империя предприе експанзия и отвъд океана. Синдона купи една от американските банки и реши да разшири своята финансова дейност и в Съединените щати.

Когато в 1972 г. се стигна до международната банкова криза, тя предизвика срутването на цялата финансова империя на господин Синдона. Тази криза разори десетки, ако не и стотици хиляди дребни акционери, унищожи всичките им спестявания, събирани в продължение на целия им живот, а италианската държава, която чрез своите банки гарантираше някои финансови операции на Синдона, загуби един милиард долари. Апостолската столица също понесе значителни загуби. Но поради пълната секретност, която обгражда финансовата дейност на папството, по този въпрос не се изнесоха никакви подробни данни.

Оказа се, че Микеле Синдона е един измамник, които е давал назаем едни и същи суми, основавал е фиктивни акционерски дружества, неговите финансови операции в Съединените щати нарушавали всички съществуващи в тази страна закони (между другото много либерални, що се отнася до кредитната дейност). Синдона, за чиято дейност в Италия бяха публикувани много книги, беше в определен смисъл гениален човек, а същевременно в него по типичен начин се обединяваха това, което наричаме капиталистическа финансова акула, и съобразителността на борсовия посредник. Той е автор на много финансови престъпления, редица данъчни нарушения, престъпил е редица правни норми, свързани с основаването на акционерни дружества, концерни и предприятия. Против него беше възбудено следствие и беше издадена заповед за арестуването му както в Италия, така и в Америка.

Той все още е на свобода само поради факта че неговите защитници внесоха в американския съд гаранция в размер на няколко милиона долара.

Микеле Синдона дължи своята главозамайваща кариера, която завърши със също такъв главоломен упадък, предимно на финансовите гаранции на Ватикана и на доверието, на което се радваше зад Бронзовата порта. Гласувайки своето доверие на Синдона, както впрочем в миналото и на много други подобни измамници, Ватиканът се е ръководел и от това, че този сицилиански адвокат е бил демонстративно практикуващ католик. Но освен тази гаранция, която финансистите в сутани изискват винаги от своите представители, Синдона е бил винаги много далеко дори в италианския финансов свят от спазването на какъвто и да било морал. Той е бил смятан за ловък комбинатор, съществуващ изключително благодарение на нарушаването и хитрото заобикаляне на всички правни норми.

За какво свидетелствува всичко това?

Свидетелствува между другото и за това, че тезата за съответствие между съвременното папство и евангелската концепция за бедността, тезата за „църква на бедните“, която много често се издига по повод на различни официални църковни изявления, няма поне засега никакво покритие зад Бронзовата порта. Противоречието между практическата финансова дейност на Ватикана, или по-точно на неговите светски представители, и социалната доктрина на църквата по отношение на проблемите, свързани със социалната справедливост — или експлоатация, — продължава да е принципно.

Наличието на това противоречие се чувствува също и от високопоставените ватикански духовници. Папа Павел VI също го чувствуваше. Стремейки се да ограничи това противоречие, той направи така неизгодната за църквата продажба на златните запаси. Срамувайки се от своите печалби и от своето състояние, същевременно Ватиканът не вижда друга възможност за задоволяване на материалните си потребности и покриване на различните, най-често напълно оправдани разходи. Част от тях се поемат от Римската курия, като се използуват събраните от вярващите дарения. За тези неща стана дума на предните страници от този раздел. Но по-голямата част от бюджета, а според изчисленията на финансовите експерти около 3/4 от него, се основава на печалбите от притежаваните капитали. Този факт не може да не окаже влияние върху позициите на съвременната църковна държава в света, и то не само в стопанската, но също и в политическата и идеологическата.

* * *

Всичко казано досега по отношение на папските финанси лесно би могло да се окачестви като едностранно и несправедливо, ако човек не се замисли върху възможната алтернатива на сегашното състояние на нещата. От какво всъщност би трябвало да се издържа Ватиканът, с какви средства би трябвало да осъществява своята дейност, ако му отнемем правото да има собствено състояние и свързаните с него високи доходи? Този въпрос лесно може да се разшири и по отношение на цялата църква, която си има своите собствени материални потребности.

Дали тогава не е напълно оправдано, че градът-държава Ватикан се старае далновидно да се разпорежда със своето значително имущество и да го изразходва, във всеки случай такова е разбирането на църковната йерархия, за божи цели? И накрая дали също не е и съвсем естествено Ватиканът да е тясно свързан с капиталистическата стопанска структура, след като се намира в границите на Италия и едновременно с това в Западна капиталистическа Европа?

Това изглежда съвсем естествено както поради географските и историческите особености, така и поради факта че е трудно да си представим други възможности за по-мащабно финансиране на дейността на Ватикана. Следователно дали въобще съществува някаква алтернатива, или сегашното състояние трябва да се приеме за напълно естествено, за резултат на едно многовековно противоречие, което не се отнася само до църквата, между идеята и институцията, която я изразява?

Този въпрос и опитът да му се отговори пронизват като червена нишка цялата многовековна история на църквата. Ако искаме да не противоречим на историческата истина, трябва да се съгласим, че от времето на първите християни, които са създавали своите общини по принципите на обществената собственост и равното разпределение на благата, стремежът към освобождаване от материалните проблеми, стремежът да се осъществи евангелската идея за бедността, е вдъхновявал много християнски мислители и интелектуалци, а понякога дори е намирал практически израз в определени форми на живот в някои ордени. Това обаче са били само изключения, потвърждаващи правилото.

Никой или почти никой от съвременните църковни интелектуалци не смята, че сегашното състояние на нещата съответствува на нормите на християнския морал. Никой не одобрява ситуацията, съществуваща в Италия и в редица други страни, където Ватиканът или църквата благодарение на своите финансови възможности стават център на определено влияние и политически натиск и искайки или не, се намесват в игри, които нямат нищо общо с тяхната действителна мисия.

Така още в далечното минало, а особено силно през последните двадесет години в църквата се чуват все по-мощни гласове, призоваващи към отказ от всякакво имущество, което носи печалба, към връщане на практика към евангелската добродетел — бедността.

Силното движение на свещениците-работници, което в миналото Ватиканът потъпкваше и към което сега се проявява толерантност, но не и ентусиазъм, вижда бъдещето на католицизма и църквата в скъсването им с цялата йерархична структура, във връщането към принципите на свободен избор на своя пастир от цялата община. Той трябва да изпълнява своята обществена мисия, работейки като всички и издържайки се като работник, чиновник, учител или представител на свободните професии.

Крайните изразители на това схващане смятат, че цялото състояние на църквата и Ватикана включително и сбирките от произведения на изкуството в папските музеи трябва да се раздадат или продадат и парите да се използуват за благотворителни цели. Те смятат, че единствено чрез отказ от каквато и да било активност в материалната сфера, отказ от всякаква собственост — с изключение на култовите предмети — църквата ще може правилно да изпълнява своята мисия и да придобие авторитет и престиж сред съвременните общества.

Противниците на тези основни положения, които всъщност са огромното болшинство от църковните кадри, а положително и повечето вярващи смятат, че ако загуби материалните си възможности, без които не може да провежда никаква педагогическа, издателска или пропагандна дейност, църквата би загубила и своето място в обществото, би ограничила възможностите си за изпълнение на своята мисия. Положително те също имат своите сериозни основания. Ако мисията на църквата се схваща като задоволяване на определени потребности на вярващите и дори на цели общества — казват противниците на унищожаването на материална структура на църквата и Ватикана, дали тогава те нямат право да изискват същото отношение като към учителите, работниците от здравните служби или социалното осигуряване? Отговорът на този въпрос зависи както от мирогледа на човека, така и от отношението към религията. Независимо обаче от различните становища по този въпрос сегашните основи на материалната дейност на Ватикана се намират в очебийно противоречие с някои всеобщо приети критерии и принципи.

Римската курия е символична държава.

В действителност тя по-скоро представлява международен център на една голяма организация, каквато е католическата църква. Съвременният свят, а дори и историята от последните векове не познават институция с подобен статус, която да се издържа от собствените си средства, от своето собствено състояние, а не от вноските на организациите, които членуват в нея. Изтъквайки този факт, много католически теолози и икономисти стигат до извода, че бюджетът на папството би трябвало да се основава предимно на вноските от местните църкви в отделните държави, така както това се практикува от международните организации — те се издържат от държавата, ако са държавни организации, или от националните институции в отделните страни, които обединяват.

С това схващане е свързано и едно друго становище, което е не по-малко съществено. Както споменах в началото на този раздел, Ватиканът е или единствената държава, или единствената международна организация в света, която прикрива зад строга тайна както размера на източниците на своите доходи, така и размера на разходите си. Не само безбройните вярващи, но дори и най-високопоставените църковни служители нямат никакво влияние върху финансовата политика на Ватикана — нещо повече, те не знаят нищо за нейните основи или пък насоки на развитие. Обявяването на ватиканския бюджет — както на приходите, така и на разходите — изглежда, вече е станало необходимост, която папството едва ли ще може да избегне, и то в съвсем недалечно бъдеще. Докато в тази насока не се направят съответните реформи, нездравословната атмосфера, съществуваща около целия комплекс въпроси, свързани с материалния аспект от дейността на папството, ще продължава да тегне върху цялата дейност на Римската курия.