Здислав Моравски
Ватиканът отдалеч и отблизо

Минало и настояще

На площад „Св. Петър“ с оглушителен шум се приземява хеликоптер. Уродливостта му дразни, особено на фона на колонадата на Бернини, обхванала в бароковата си прегръдка огромното пространство в подножието на църквата „Св. Петър“.

Когато перката на машината престава да се върти и развява празничните одежди на застаналите в редица епископи и прелати, от хеликоптера слиза с демонстративна бодрост — независимо от действителното си самочувствие — президентът, министър-председателят или — все по-рядко — коронованият владетел на по-близка или далечна страна. Групата духовни лица го приветствува на границите на града-държава Ватикан, както официално се нарича съвременната разположена върху площ от 44 хектара църковна държава.

Телевизионни оператори увековечават цялата сцена на цветна лента — причина за демонстративната бодрост на високопоставения гост. След това се приближава огромният мерцедес 600, един от най-скъпите автомобили в света, собственост на папата. Веднъж с помощта на пресата Павел VI обясни на света, че е получил мерцедеса като подарък: скромността на съвременната папска институция не би му позволила лукса да го купи.

Гостът, придружен от аскетичния и ненавиждащ журналистите епископ Жак Мартен, французин, префект на папския дом, както сега се нарича някогашният папски двор, се настанява в колата, а придружаващите го лица и останалите духовници заемат места в други, много по-скромни лимузини. Кавалкадата от автомобили потегля от портата под камбанарията към вътрешността на града-държава. Разстоянието между площада „Св. Петър“ и кулата „Св. Дамаскин“, където се намира Апостолският дворец и където е разположен личният апартамент на папата, е около 300 м. Обаче колите не пътуват към двора по прав път, а обикалят по тесните улички на Ватикана, минават покрай прочутите папски градини, насочват се към Сикстинската капела, покрай дворците, където са уредени ватиканските музеи, и най-сетне спират на Corticle, т.е. двора „Св. Дамаскин“. Ако посещението е от официален или полуофициален характер, там чака шпалир от двадесет швейцарски гвардейци от единствената военна част, запазена и до днес зад Бронзовата порта. В блестящи брони, венециански каски, виолетово-оранжеви панталони и пелерини те имат празничен, макар и малко театрален вид и придават блясък на максимално съкратения церемониал на посрещането.

Журналистът, който за първи път е получил от Ватиканското пресбюро пропуск за такава церемония, задава на по-старите си колеги въпроса, защо официалната колона от автомобили се насочва не направо към входа на Апостолския дворец или защо гостите не отиват в апартамента на папата по най-прекия път, т.е. от площада пред Бронзовата порта до близкия асансьор.

Той невинаги получава ясен отговор, защото въпросът е деликатен. По времето, когато църковната държава се е простирала върху значително, по-голям терен, а всички пътища са водели в Рим — неговата столица, — владетелите, допускани до папата, разбира се, са се отправяли направо в Апостолския дворец (ако Негово светейшество ги е приемал във Ватикана), а не в Квириналския дворец, който понастоящем е резиденцията на италианския президент, но през XVI в. е бил изграден като лятна резиденция на папата.

Когато обаче през септември 1870 г. пиемонтските берсалиери превзели Порта Пиа и нахлули във Вечния град през старинните крепостни стени, издигнати още от цезар Аурелиан, папа Пий IX станал доброволен затворник зад защитните стени на Ватиканския хълм. Отрядите, воюващи под трицветното знаме на обединена Италия, не преминали тези стени. В Квиринал заживял италианският крал, а от 1947 г. дворецът станал резиденция на италианския президент.

Като политическа и военна сила Църковната държава е престанала да съществува преди повече от 100 години. Лесно е да се разбере, че превземането на Рим от войските на Виктор Емануил е било драматично сътресение за формирания в продължение на векове стил на живот, управление и концепция за ролята на Римската курия, т.е. за централната власт на църквата.

Папските специалисти по дипломатически протокол или — преди 100 години — по придворен етикет не са могли да се примирят с възникналото след обединението на Италия положение, при което Рим престанал да бъде папската столица, а областта, непосредствено подчинена на апостолската власт, била ограничена в стените на Ватикана. Така че когато няколко месеца след обединението на Италия Пий IX приемал официално един от членовете на управляващото испанско католическо семейство, папската карета, използувана вече само за тържествени случаи, тъй като нейният собственик вече не напускал Ватикана, отвела госта от Мадрид по заобиколния път на историческите улички и дворове. Тази мистификация, запазена като традиция и до днес, трябвало да изпълнява две задачи. Първата — политическа — се състояла в това да изрази протест против „завладяването“ или „окупацията“, както наричали присъединяването на бившата църковна държава към територията на обединена Италия. Другата задача произтичала от чувството за срам. Като удължавали изкуствено пътя, папата и неговият двор искали да прикрият микроскопичността на територията, останала под суверенната власт на главата на католическата църква.

В продължение на много векове папата бил за католиците не само Христов наместник на земята, но също така, а в някои отношения преди всичко, владетел, най-малкото равен на монарсите, даже нерядко най-могъщ от тях.

Могъществото на папата никога наистина не е било резултат само от силата на църковната държава, заемаща в периода на своя най-голям разцвет около една трета от сегашната територия на Италия. От 1077 г., когато спорът за правото да се назначават епископи между папа Григорий VII и Хайнрих IV завършил с победа на папата и принудителното покаяние на германския император в Каноса, целият християнски свят признал първенството на духовната власт пред светската. Според възприетото от античността схващане на католическата средновековна философия тази власт произтичала от бога, поради това не подлежало на съмнение, че Христовият наместник на земята, т.е. папата, стои над монарсите. Нещо повече, в много европейски държави, като Полша или Унгария, коронацията на князете, упражняващи повече племенна, отколкото държавна власт, зависела от тяхното покръстване. Едва тогава им били връчвани знаците на кралска власт, чрез които се присъединявали към властелините в „цивилизования свят“. Едва тогава получавали правото за суверенна власт в определена територия и това право поне теоретично било защитено от моралния авторитет и политическото могъщество на Рим. Като давал съгласието си за коронация в името на бога, папата постигал и международното признаване на новите държави и техните владетели, а също и включването им, да използуваме израз от XIX век, в „концерта на цивилизованите народи“.

В много случаи духовната, т.е. църковната, власт се смятала за стояща и над светската, кралска власт. Независимо от силата на Църковната държава в продължение на много столетия кралската институция се ползувала с огромно влияние, произтичащо от подчиненото положение на светските владетели по отношение на папата. Тази позиция често предизвиквала бунтове, но представлявала основа за приетия международен ред.

Същевременно Римската курия и самият папа ръководели църквата, която в целия християнски свят разполагала частично и с държавната власт, а през средновековието почти изцяло и с кадрите на интелигенцията, тъй като имала почти пълен монопол върху науката, образованието и възпитанието. Имало периоди, през които тя подчинявала почти цялата артистична дейност (сакралното изкуство), упражнявала правосъдие в семейните и моралните въпроси, а в много страни, включително Полша, непосредствено участвувала в правителствената дейност.

В периода на особено силните териториални, а нерядко и племенни разграничения там, където държавите възниквали, преди племената да се формират като народи, в периода на много слаби и краткотрайни международни контакти главно от военен характер католическата църква е била единствената в Европа организация от международен характер, организация в известен смисъл универсална. Този факт, който заедно с централизацията на църковната власт бил признаван волю-неволю от светските владетели, придавал на папската институция допълнителна мощ и значението на пръв арбитър в международния живот на Европа.

Има най-сетне още един фактор на папското могъщество: огромното богатство, стичащо се в Рим от целия католически свят. През векове наред църквата е трупала неизмерими богатства, собственост на отделните епископства, манастири и парафии. В Полша цялата Ловицка област е принадлежала на главата на полската католическа църква, Пултуска област е била наследствена собственост на епископите на Плоцк, а краковският архиепископ през XVII век е притежавал повече земя и „души“, т.е. селяни, отколкото кралят. Макар и чужда на антиклерикализма, полската шляхта в стремежа си да ограничи постоянното нарастване на църковното имущество чрез приемането на дарения или изискването на огромни зестри от подстригваните за монахини дъщери на богати семейства, определила на едно от заседанията на сейма^[1] в началото на XVIII век данък върху имуществата на църквата, който стигал 33% от тяхната стойност.

На основание специалните правила, установени от папите и строго спазвани от нунциите (папските посланици при различните дворове), част от църковните приходи във всяка държава била изпращана в Рим. Същевременно съгласно някакво неписано, но общоприето правило част от неизмеримите данъци, плащани на краля от дворяните, търговците, занаятчиите, селяните, била предназначена за папата. Тези суми понякога са били огромни. Въз основа на данни от ватиканските архиви, обработени от американски и британски историци, се счита, че през XVI век папската институция е получавала под формата на десятък и други постъпвания от чужбина около 2 млрд. златни долара годишно. Изчислено в днешни долари според американската валута през 1970 г., Рим по времето на Ренесанса е получавал от чужбина около 15 млрд. долара годишно, и то в продължение на десетилетия. Големи суми са изплащали също така полската църква и държава. Само по времето на Зигмунд Август от Полша и Литва за Рим са били изпратени около 2 хиляди товара златни и сребърни монети.

Трудно е даже да си представим размерите на богатството на папа Юлий II, който има най-големи заслуги за изграждането на църквата „Св. Петър“, или на неговите приемници. За позлатяване сводовете на великолепната църква „Голямата света Богородица“ (Santa Maria Maggiore), представляваща и до днес една от най-красивите забележителности на Рим, е изразходван цял кораб злато, изпратен на папата от Кортес, след като плячкосал легендарните съкровища на Монтесума в Мексико. Изграждането и обзавеждането на редица кардиналски дворци във Вечния град е струвало повече от годишните разходи на неголямо кралство.

Рим е бил столица на християнския свят не само като резиденция на върховния авторитет в областта на морала — папата, но също и защото там се намирал най-богатият, великолепен и в някои периоди пръв в интелектуално отношение двор. Днес е трудно да си представим какво е бил Рим на папите — Roma dei Papi, град, считан за наследник на традициите на римските императори и същевременно олицетворение на заслугите на християнството, което като религия и култура е формирало облика на Европа в продължение на много векове.

От последните столетия на средновековието до разцвета на папската институция по времето на Ренесанса, от контрареформацията до Френската революция, след която държавнополитическото могъщество на папите започнало решително да запада, в Рим се преплитали конците на повечето политически интриги. Тук се намирало едно от първите, особено в епохата на Ренесанса, интелектуални средища в света. Тук благодарение на меценатската дейност на папата и неговите кардинали се стичали творци от цяла Италия и много други страни, тук се формирали модата, правилата на добрия вкус, тук по времето на Бернини, Браманти и най-вече на Микеланджело се осъществявали най-смелите и прекрасни идеи на архитекти и градостроители.

При вида на ватиканските музеи, грандиозния храм „Св. Петър“ или богатството на римските патрициански дворци много малко хора се питат откъде се е взело всичко това в бедната Италия, защо точно тук в продължение на векове човешката мисъл и гений са се издигали толкова високо и са създали творби, представляващи и до днес мерило за европейската култура и цивилизация.

Източниците на великолепния ренесансов разцвет и на човешката мисъл в Рим, Флоренция и други градове на Италия трябва да се търсят, разбира се, в античните времена. Те са израз на неизмеримата сила на една тридесетвековна културна приемственост, неизвестна на другите културни цивилизации. Силата, която поддържала тази приемственост, това е била мощта на папската институция, нейният морално-политически авторитет и нейното богатство.

Всеки с право може да каже, че папата и църквата в продължение на векове са потискали и спирали всяка мисъл, която не се е побирала в тесните рамки на ортодоксалната католическа философия, мироглед и начин на живот. Не без право могат да се припомнят процесите срещу Галилей, списъците от забранени книги (включващи трудовете на Коперник) или многобройните процеси на инквизицията, чиито жертви са гинели на кладата даже и когато са притежавали монашески сан (да вземем за пример поне доминиканеца Савонарола). Най-сетне може да се каже, че догмата за моралния авторитет на папите е опростителска, а по отношение на някои от тях обикновена лъжа, че развратът и покварата на папа Алесандро VI Борджия нямат равни, че в ренесансовия Рим по поръчение на кардиналите от Курията са били извършени повече тайни убийства, отколкото от разбойниците по горските пътища. Историята е запазила думите на един папа, който, преди да бъде избран на този най-висок църковен пост, бил епископ в отдалечен провинциален град. Когато се запознал с господствуващите в Римската курия условия и обичаи, той заявил: „Roma veduta — fide perduta“, т.е. „Видиш ли Рим, ще загубиш вярата си.“

Всичко това е вярно. Не бива да забравяме и търговията с реликви и индулгенции, спекулациите с църковни длъжности и устройваните даже в църквите шумни оргии.

Все пак и най-големите пороци и престъпления на хората, чийто произход, имущество и даже простъпки им осигурявали кардиналска или епископска длъжност, независимо от образованието или моралния им облик, не могат да се отъждествят с църквата и папската институция. За стотици милиони дълбоко вярващи хора, за цели общества, особено през средновековието, папата е бил и продължава да бъде символ и олицетворение едновременно на божията власт и най-висшия морален авторитет; Ватиканът от своя страна е „врата към рая“. Независимо от това, какво от действителната обстановка зад Бронзовата порта в някои безславни дни в историята на папската институция е ставало известно на широката общественост, уважението към нея и значението на религията не само за отделния човек и неговото семейство, но и за целите общества са ставали причина с понятието „Рим“ да се свързва всичко възвишено, прекрасно, морално и благородно.

Неразривно свързани с Вечния град са първите героични времена на християнството, времето на масовите преследвания, мъченията, катакомбите и големите зрелища в Колизея, където хвърляли на лъвовете живи най-упоритите привърженици на вярата. В Рим загинали мъченически първите шестима папи с апостол Петър начело. В Рим християнството е постигнало своята първа, решаваща победа, превръщайки се от преследвана секта на презрени пришълци от Мала Азия в държавна религия на западащата Римска империя и по-късно на цяла Европа.

Независимо от глобалната оценка за религията и нейната роля в историята на човечеството, през първите векове от своето съществуване християнството е действувало като могъща творческа сила, която в продължение на 300 години коренно променила съзнанието на древните римляни. То предизвикало революция не само в моралната, но и в обществената сфера. Етичната система, съдържаща се в евангелските заповеди, християнската философия, разработена на основата на тези заповеди, били прогресивни в сравнение с етиката и обществената система на западащата Римска империя.

По-късно връзките с властта неведнъж са поставяли църквата като институция на позицията на крайния консерватизъм. Осъществяването на благородните евангелски принципи се оказали утопия в обществено-политическите условия, които противоречали на ученията на Христос и апостолите. Думите: „Моето царство не е на този свят“, в продължение на векове служели за оправдаване несправедливостта с помощта на представата за задгробен живот. И въпреки това философската система, сведена до заповедта „Обичай ближния си…“, облагородила езическия свят, макар и нейният глашатай — църквата — така често да й противоречал в практическата си дейност. Даже жителите на Вечния град, които са виждали в папската институция преди всичко диктаторската й власт, потискаща с невиждана понякога жестокост, поради което и до днес са запазили своеобразен вроден антиклерикализъм и антипатия към Римската курия, от векове се подиграват със своите папи и разказват за тях щекотливи вицове, даже и те си дават сметка за това, че величието на техния прекрасен град от новата ера насам е величие на папата и църквата.

Символ на папската власт от векове е тривърхата корона, наречена тиара. При коронацията на новоизбрания папа кардиналът, изпълняващ функциите на декан на Светата колегия, изговаря следната сакраментална формула: „Получаваш тиара, украсена с три корони, за да не забравяш, че си баща на принцовете и кралете, предводител на света и наместник на земята на нашия бог Исус Христос.“

Последният папа, който е носил тиарата на всички тържествени литургии, е бил Пий XII. Неговите приемници, Йоан XXIII и Павел VI, са я носили само на коронацията. Те разбирали, че тройната корона като символ вече противоречи на сегашната действителност на църквата и папата и отдавна е загубила даже теоретично своето превъзходство по отношение на която и да е държава.

Свиканият от Йоан XXIII и завършен при Павел VI Втори ватикански събор формално е отхвърлил концепцията за католическата църква, произтичаща от традиционното схващане, че папската институция обединява духовната и светската (държавната) власт. Както последните папи, така и повечето висши служители съзнават, че в съвременния свят всеки опит да се запази доминиращата роля на църквата в държавната политика е само утопия, но и грешка — затова именно Йоан Павел I и Йоан Павел II не си сложиха тиарата и заместиха традиционната коронация с литургия в чест на новия понтификат, която е чисто религиозно тържество.

Едновременно с отхвърлянето на всякакъв абсолютизъм от страна на човечеството, със засилването на демократическите и социалистическите идеи, с утвърждаването на плурализма в областта на мирогледа като закономерност в съвременния свят църквата се стреми да ограничи своята роля в рамките на разпространение на вярата и запазването на нейното съответствие с Откровението. Вярно е, че тази мисия се разбира много широко, но църквата се стреми да гради своя авторитет пред вярващите преди всичко в областта на морала, като постепенно се отказва от възможностите на административния натиск. Този процес протича бавно и не без вътрешни сътресения. В сферата на властта той практически е завършен. В законодателната област църквата и сега се стреми навсякъде, където това е възможно, да насажда собствените си принципи, произтичащи от католическата етика. Типичен пример за това може да бъде въпросът за разводите в Италия. В резултат на интегристката традиция, много силна в тази страна, съвсем доскоро тук съществуваше парадоксална ситуация: според семейното право в страната бракът бе неразрушим. Сключеният църковен брак можеше да бъде прекратен от църковния съд (консисториум), чието решение бе валидно и в държавната сфера. От друга страна, атеистите, сключили само цивилен брак, не можеха да се обърнат към католическата институция, поради което бяха лишени от възможността за развод.

Теоретично споразумението между държавата и църквата в Италия защищаваше принципа за непрекратяемост на брака само по отношение на католиците, т.е. огромното мнозинство италиански граждани. На практика този принцип трябваше да се съблюдава от цялото общество. Наистина религиозните инстанции на други вероизповедания можеха да разрешават развод на своите вярващи, например протестантската и юдаистката църква, но техните решения нямаха правна сила и не водеха до никакви последствия в сферата на семейното и гражданското право. С изключение на римокатолическата църква нито едно вероизповедание не можеше да се ползува от такива привилегии като католическите съдилища, чиито присъди имаха същата сила, както и гражданският съд.

До 1970 г. италианското цивилно законодателство не познаваше развода. Поради тази причина италианският съд не можеше да прекрати брак даже между некатолици, сключили граждански брак.

Когато в Италия след продължителни дискусии бе въведен ограничен бракоразводен правилник, църквата и Ватиканът счетоха това решение на парламента за нарушение на конкордата. Папският държавен секретариат протестира, а непримиримата консервативна част от католическия лагер реши чрез референдум да постигне анулиране на бракоразводните принципи.

Референдумът се проведе през 1974 г. Църквата и даже самият папа — въпреки че от последния събор, общо взето, спазваха принципа за ненамеса в политиката — този път се ангажираха в полза на отменянето на разводите. Въпреки това в традиционно католическа Италия около 60% от избирателите гласуваха за тяхното запазване. Този болезнен за авторитета на Ватикана и италианската църковна йерархия урок убеди консервативните кръгове, че всички отживелици на интегристките концепции предизвикват протест в съвременните общества. Същевременно многобройни представители на католическите кръгове, които, както ватиканският държавен секретар Жан Вийо, разсъждават в съвременни категории, недвусмислено заявяваха, че е не само безсмислено, но и неморално принудително с помощта на административния натиск и закона да се насажда католическата моралност сред невярващите, които не я възприемат. С други думи, според съвременните църковни моралисти католиците трябва да спазват принципа за ненарушимостта на брака не защото така е предписано от закона, а защото такъв е техният морал. Друговерците, и невярващите от своя страна трябва да могат да постъпват в съгласие със собствената си съвест.

Този начин на мислене се разпространява все повече зад Бронзовата порта. Ако го съпоставим със средновековния дух на кръстоносците, на инквизицията, с духа на интегризма, отстраняващ от активна дейност в обществото всеки, който отхвърля концепцията за доминиращата роля на църквата като творец и изпълнител на законността наравно с държавата, ще видим ясно колко много се е променило мястото на религията, а с това и ролята на църквата и Ватикана в света.

В условията на църквата особена роля играе символиката и нейната изразна форма — литургията. Необходим беше някакъв символичен жест, който да посочи тази голяма промяна. Извърши го папа Павел VI. На неговата коронация вярващите от предишната му епархия в Милано му поднесоха тиара, изработена от тамошните занаятчии. Той не постави тиарата на главата си нито веднъж, вместо нея даже при най-тържествени случаи си слагаше епископската митра. А когато в Рим пристигна американският кардинал Спелман, известен с консервативните си възгледи и със склонността си към църковния триумфализъм, Павел VI му подари тиарата си като спомен за църквата в САЩ. По този толкова дискретен, но ясен за членовете на йерархията начин папата подчерта, от една страна, неактуалността и безполезността на тиарата и свързаната с нея символика, а, от друга, посочи консерватизма на човека, на когото този знак все още можеше да достави удоволствие.

Обаче този жест не постигна желания резултат, а създаде само неприятности. Американският кардинал, който не се поколеба да благослови американските войници за Виетнам и виждаше в тях „бойци на антикомунистическия кръстоносен поход“, се отличаваше с рядък търговски усет. След като получи тиарата, той организира в САЩ подписка на църквата под лозунга „да откупим позлатената папска тиара“. Тази акция, проведена с размаха на американските кампании за реклама на прах за пране и паста за зъби, донесе огромна печалба, но предизвика широко критично ехо, нелишено от елемента на заядлива ирония. Голяма част от пресата в англосаксонските страни (по традиция протестантски), както и многобройни френски и италиански ежедневници, издания на антиклерикалното течение, заатакуваха Павел VI за търговските машинации, които той не само не бе предвидил, но и не одобряваше.

Така символичният жест, който трябваше да изрази коренно променената роля на папата, донесе обратни на предвидените резултати. Въпреки това днес във Ватикана тиарата е само музейна ценност. Даже на празненството по случай откриването на юбилейната година, чествувана през 1975 г., папата се появи на входа на църквата „Св. Петър“ с епископската митра.

Едва в края на 1975 г. папската комисия по въпросите на реформите в литургиите взе решение, според което папата сам можеше да реши нужна ли е употребата на тройната корона. Заедно с нея от литургиите изчезна и цитираната по-горе формула, с която папата се поставяше над останалите „владетели“ на света.

Коронацията изобщо получи ново название и стана просто тържествена литургия в чест на новия понтификат. Свързаните с нея обреди бяха опростени и освободени от предишната пищност.

Папа без тиара, отхвърлил блясъка на кралския двор, отказал се от претенциите за превъзходство над светската държавна власт, папа, предпочитащ скромността пред външното великолепие и театралност на обредите — това е християнската представа за съвременния и бъдещия Ватикан.

Определението „представа“ тук е по-точно от определението „действителност“. Ватиканът най-дълго в историята е запазил своята институционална приемственост и при това представлява център на организацията — институционален израз на системата от принципи и философска концепция, произтичаща от Откровението. Поради това традиционализмът на църквата и Ватикана е част от тяхната същност. Една от причините за ефективност на Римската курия, за нейния авторитет пред стотици милиони вярващи в целия свят и преди всичко за високото ниво на нейните чиновници в монашески одежди е именно нейната приемственост и многовековната й традиция.

Веднъж няколко журналисти запитаха известен възрастен прелат, работещ във Ватиканския държавен секретариат, как папската дипломация ще се отнесе към сложния въпрос от правен и протоколен характер, възникнал във връзка със съществуването на работна мисия на южновиетнамския марионетен режим при Ватикана. През 1975 г. този режим бе паднал, а правителството на обединен Виетнам не бе направило постъпки за установяването на каквито и да било официални отношения с папската институция. Прелатът отговори:

— Група работници при секретариата проучва прецедентите, засягащи този проблем. Вече знаем как Ватиканът е решавал подобни въпроси от XI век, когато в хрониките на Църковната държава за първи път е записан подобен случай. В момента изследваме до какви сериозни и трайни последствия за църквата и папската институция е довеждало всяко решение да се толерира дипломатическа мисия, която не съответствува на фактическите отношения в представляваната от него страна. Изучаваме и самите решения за отстраняването на такава мисия. След като анализираме тези данни и вземем под внимание актуалното положение и принципите на международните отношения, ще представим на нашите висшестоящи органи предложения за актуалния случай.

На практика така изглежда приемствеността в правно-административната или дипломатическата област. Когато се касае за решение по въпросите на доктрината, т.е. за интерпретацията на Откровението или даже промяна в неговия текст, тежестта на приемствеността и консерватизма, свързани с непроменимостта на догмите, се чувствува много по-силно. Църковно-ватиканският традиционализъм оказва влияние на всяко действие и решение, извършено зад Бронзовата порта.

Затова именно, въпреки че последният събор отхвърли старата интегристка концепция за църквата и Ватикана, независимо от усилията на последните папи да заместят монархическата традиция на църковната държава с по-демократична и близка до духа на съвременната традиция, сред много изтъкнати служители на Римската курия чувството на обвързаност с миналото — по-бляскаво от съвременността — е особено скъпо и припомня носталгия.

Затова именно държавниците, пристигащи във Ватикана, пътуват към Апостолския дворец по заобиколни пътища. След време ниското самочувствие, проявяващо се в тази традиция, ще престане да измъчва специалистите по протокола в папския дом, който не иска да бъде повече двор, но не може да престане да съжалява за времената, когато е бил такъв. Когато дойде този ден, ще завърши окончателно трудният, болезнен за Ватикана, пълен с противоречия и колебания, но неспирен процес на модернизация. Тези, които държат на влиянието на църквата в съвременния свят, които виждат във Ватикана столица на своята вяра, искат това да настъпи колкото е възможно по-бързо. Но тези, които са привързани преди всичко към външните форми и отживелиците на някогашния Рим, които ценят институцията повече от идеите или изобщо не се интересуват от последните, които гледат на Ватикана като на великолепен бастион на историята и резерват за своеобразен, пищен фолклор, с гняв и възмущение посрещат всяко решение за отмяна на разкошните празненства, на одеждите, за отнемането на придворните титли, съпътствували доскоро отделните длъжности, и най-сетне за ограничаване вътрешните връзки на папската институция с монархическата традиция.

И едните, и другите имат свое право. И едните, и другите имат за какво да ценят лабиринта на Римската курия, която не може да се освободи от такива реалности на съвременността като сивотата на противоречивите човешки амбиции и завист, заплатите, покупките и намаляването на данъците, но която същевременно се стреми да се издигне над времето и пространството, в някакво пето измерение на трансцендентални и абсолютни истини, на които може да не се вярва, но които не могат да се пренебрегнат. Поради факта че все пак се възприемат от стотици милиони хора, тези истини оказват определено въздействие върху действителността на съвременния свят.

Конклавът

На площада „Св. Петър“, вдясно от центъра и настрана от пл. „Св. Карло“, се тълпят възбудени журналисти. Тук има представители на печата от почти целия свят. На високата платформа от дъски и стоманени тръби са инсталирани около 40 филмови и няколко телевизионни камери. Всички фокусират една точка над колонадата Бернини, обгръщаща най-красивия площад на света.

Над тази колонада, между огромния контур на църквата и ренесансовия силует на Апостолския дворец, остава дълга около 15–20 м ивица свободно пространство. Към него са насочени обективите на камерите и втренчените погледи на стотици репортьори.

Небето е чисто, наситено с блясъка на южното слънце. Когато на него се появява едва забележима струйка дим, тълпата журналисти изпада в неописуема възбуда. Операторите насочват телеобективите към едва забележимото облаче.

След минута димът се разсейва. Сега и най-леката мъглица не нарушава кристалната прозрачност на небето. Шумът на камерите заглъхва, но всички погледи се устремяват към масивната и яка фигура на монаха в кафяво францисканско расо, който заема почетното място на импровизираната естрада. Отец Иларион от ордена на отците капуцини е експерт по най-странната специалност в света. Той може да определи по-добре от когото и да било в светия град дали димът от високия комин, стърчащ над покрива на Сикстинската капела, е бял или черен. Коминът е издигнат така, че не може да се види извън ватиканските стени. Но да се добереш до Ватикана по време на конклава е практически невъзможно.

Работата е там, че по време на Конклава, т.е. избора на папа, е задължително спазването на определени правила, за да се осигури тайната при гласуването. По-рано за резултатите римският народ е можел да научи именно като е наблюдавал този дим. Ако бил черен — fumata nera — това означавало, че гласуването не е дало резултати: нито един кандидат не е спечелил нужния брой гласове. В такъв случай кардиналът, в чиито задължения по време на изборите влизало изгарянето на бюлетините в специална печка, прибавял към тях шепа мокра слама. Тогава димът от тях бил сиво-чер.

Ако гласуването е било успешно, кардиналът изгарял само бюлетините и другите документи, свързани с гласуването. Техният дим бил светъл, почти бял. Този fumata bianca, белият дим, означавал, че новият папа е вече избран.

По-въодушевените поклонници, събрани на площада „Св. Петър“, падат на колене и възторжено скандират: „Имаме папа! Имаме папа!“

Често се случва по време на един конклав тези възгласи на тълпата да се повтарят по няколко пъти, защото рядко може да се определи със сигурност дали димът е бял, или черен.

Ако конклавът се провежда през лятото при хубаво време, както беше при избирането на папа Павел VI, състояло се през юни 1963 г., а кардиналът, изпълняващ функцията на секретар на комисията по избора, е сръчен, тогава е относително лесно да се определи цветът на дима. Впрочем белият дим е само първи сигнал за направения избор. Веднага следват и други, потвърждаващи този факт. Около Сикстинската капела настъпва раздвижване. Кардиналите излизат навън, подготвя се официалното оповестяване на избора — всичко показва, че конклавът е завършил своята работа.

Ако обаче тайното съвещание на кардиналите се провежда през есента, ако вее вятър, вали дъжд или кардиналът неумело е изгорил бюлетините от комина на капелата излизащият дим има съвсем неопределен цвят и даже известният в цял свят експерт по този въпрос, какъвто е от десетки години отец Иларион, не разбира значението му.

Така именно беше по времето на предпоследния конклав, който през лятото на 1978 г. избра папа Йоан Павел I. Димът, който се процеди от комина на Сикстинската капела, бе неопределено сив. Всички събрани на пл. „Св. Петър“ сметнаха, че поредното гласуване не е дало резултат. Поради това швейцарската гвардия едва успя навреме да се строи пред църквата „Св. Петър“, за да може по традиция да отдаде чест при обявяването на новия папа.

В миналото, когато папите са били могъщи, а в някои периоди и най-могъщи владетели в Европа, конклавът е представлявал политически акт от необикновено голямо значение. Всички европейски дворове са разигравали сложни дипломатически комбинации, прибягвали са неведнъж до подкупи, изнудвания и други машинации, за да спомогнат избирането на кандидат, поддържащ техните интереси и неприязнено настроен към техните врагове.

Да си спомним първите избори на папи. Както е известно, в първите векове на църковната държава те са били само епископи на Рим и не са имали по-големи прерогативи от епископите на другите епархии. Когато обаче християнството придобило положението на държавна религия в Римската империя, позицията на столичния епископ естествено станала доминираща. В онези времена, както и в първите три века на съществуване на християнството, епископът бил избиран от всички вярващи. По-късно, след разделянето на империята на Източна и Западна, епископите в много окръзи на Италия и в други християнски държави започнали все повече да свързват атрибутите на църковната с тези на държавната власт. Ролята, която изпълнявали тогава, била междинна, предшествуваща тази на по-късния военачалник, съдия и владетел.

През VIII век, когато възникнали първите кълнове на Църковната държава, а Карл Велики създал Свещената римска империя на немските нации, римският епископ бил вече признат за глава на християнската църква в Западна Европа. Наричали го патриарх на Рим, за разлика от източния патриарх, който резидирал в Константинопол и който след голямата схизма създал православната църква.

В ранното средновековие папите, т.е. епископите на Рим, избирали представители на духовенството и олигархията от Вечния град. Те се събирали на синод в една от църквите. Често въпросът, кой да стане папа, се решавал от онези, които разполагали с по-голяма войска.

Официалната история на Рим не укрива това. Папското, правителствено издание „Ануарио Пантифичо“, което всяка година публикува актуалния списък на всички епископи, служители на Римската курия, монашески ордени и други организационни структури на църквата в целия свят, помества също и именник на 265-имата папи от св. Петър до днес. В този именник, снабден с необикновено точни и подробни информации, четем например: „Лъв VIII (963–965), избран на римския синод, свикан в църквата «Св. Петър» от император Отон I на 4. XII. 963, който същия ден свалил от трона предишния папа Йоан XII“. Легално ли е било това детрониране? Ако е така, Лъв XII е бил законен папа. И този път, както и в случая с папа Диоскур (530), се натъкваме на избори, за които, поради трудността да се установят историческите и теологично-каноническите критерии, не може окончателно да се установи коя от страните е действувала законно, т.е. кой е бил папа и кой — антипапа.^[2]

Същото издание пояснява защо, като се започне с папа Сергий IV, римлянин, оглавил Ватикана от 1009 до 1012 г., почти всички следващи епископи на Рим сменяли името си, като заемали Петровия трон. Дотогава папите запазвали кръщелните си имена. Сергий IV го сменил, защото имал прякор. В Рим го наричали „Петър — свинската кост“ или „Петър — свинският задник“. Затова решил чрез новото име завинаги да се раздели с обидния прякор. Наистина още през V век някои папи прибавяли към старите си кръщелни имена нови, канонични. Преди понтификата на Сергий IV това били изключения. Традицията на каноничните имена на папите се родила едва в резултат от обидния прякор.

До X век папите били избирани на синодите и съборите, свиквани в Рим с участието не само на духовни, но и на светски князе. Конклавът в своята сегашна форма се е създал почти триста години по-късно. Тогава се наложил принципът папата да се избира от кардиналите, т.е. от парафиалните свещеници в Рим, които в процеса на засилване папската институция и превръщането й в империя от държавно-религиозен характер се сдобили с титлите, длъжностите и прерогативите на църковни князе.

Думата „конклав“ произтича от латинското определение „cum clave“, означаваща „под ключ“. Тя се създала, както шеговито твърди един италиански историк, като „акт на свещен гняв“, извършен от един светски кондотиер. Ето историята на този акт, скрупульозно записан във ватиканските хроники.

През 1268 г. починал папа Климент IV. Той бил французин, т.е. „чуждоземец“. Изборът на нов папа се проточил прекалено дълго. Най-сетне през есента на 1270 г. групата кардинали се събрали на изборен синод в папския дворец във Витербо. Този град се намира в планините на няколко десетки километра северно от Рим. Той бил собственост на папата (по това време много градове и обработваеми земи в папската държава били лична собственост на кардиналите, епископите и чиновниците на курията).

Към задълженията на населението на този град спадало изхранването на папата и неговия двор, когато пристигал в местния, запазен и до днес дворец. Кардиналите се ползували от това право заедно с многобройните си свити.

Както твърдят хрониките, кухнята на двореца Витербо била толкова добра, виното така пивко, а пък споровете относно личността на бъдещия папа толкова принципни, че обсъжданията се проточвали от месец на месец. Гражданите на Витербо изхранвали стотици хора.

Един ден през октомври в гостоприемния дворец пред свещената кардиналска колегия се появил capitano dei popolo, което в дословен превод означава „народен капитан“. Всъщност това бил началникът на градската стража. Като наемен офицер той бил на служба при градския съвет, притежаващ през средновековието значителни права в областта на администрацията и поддържането на реда. Офицерът се наричал Раниеро Гати, разполагал с многобройна и добре въоръжена част от наемни войници. Но по-важно било това, че, както твърди историкът, „през онзи ден светият дух го осенил със свръхестествена интуиция и решителност“. И тъй капитан Гати влязъл в двореца и заключил кардиналите в най-големия салон. Без да обръща внимание на протестите и заплахите с анатема, той заявил пред облечените в пурпур свети отци, че те ще бъдат освободени само след като приключат с избора на нов папа.

Църковните князе, чието достойнство било така оскърбено, решили да не се поддадат на небивалата и безогледна принуда. В продължение на два дни останали почти без храна, те се въздържали от всякаква изборна процедура. Тогава капитан Гати, отново осенен от светия дух, прибягнал до драконовски средства. За няколко часа неговите хора развалили покрива на двореца. Кардиналите се оказали под открито небе, а на всичко отгоре безжалостният капитан ги снабдявал само с малко хляб, вода и овче сирене.

През тази година октомври в планината бил особено студен. Нощем дъждовната вода замръзвала по каменния под на двореца. Нещастните епископи се опитвали да се защитят от дъжда и студа, правейки си балдахини и палатки от расата, като ги разпъвали на жезлите си. И както пише набожният хронист, „след първия по-силен, леденостуден порой с милостта на Светия дух папата благополучно бил избран.“

Това бил Тебалдо Висконти, който стъпил на Петровия трон под името Григорий X. Първата му работа след коронацията била да издаде декрет, по силата на който следващите папи трябвало да бъдат избирани по начин, подобен на изборите във Витербо.

Оттогава практически до днес изборите за глава на църквата се провеждали според железни и непроменими принципи. Конклавът се събира между 16-ия и 19-ия ден след смъртта на папата. В него участвуват само кардинали. Всеки от църковните князе има правото и задължението да участвува в изборното събрание. Но по-рано поради трудната съобщителна връзка и бавното разпространение на информацията папата бил избиран само от италианските и даже само от кардиналите на курията (тези, които живеели в Рим и изпълнявали различни функции в папския двор и централните служби на църквата). В епохата на Ренесанса например броят на избирателите не превишавал цифрата 30 души. Папа Алесандро VI (Родриго Ленцуоли Борджия) бил избран от 26 кардинали, от които поне 12 били подкупени от самия него. Прославеният папа Юлий II (Джулиано дела Ровере), който започнал строежа на църквата „Св. Петър“, бил избран от 29 кардинали. Теоретически папа може и досега да стане всеки католик, даже и да не е духовно лице. Съвременният регламент на папските избори изисква даже ако той не е епископ, веднага да бъде посветен в това най-високо духовно звание. На практика обаче векове наред папата е избиран измежду кардиналите, и то — кардиналите на Римската курия. Въпреки че в някои исторически периоди съставът на курията в национално отношение е бил доста пъстър, от смъртта на холандеца Адриан VI през 1523 г. всички следващи папи (45 на брой, вкл. Йоан Павел I) са били италианци. Едва изборът на Йоан Павел II прекъсна тази многовековна традиция.

Смъртта на папата, ползуващ се с абсолютна власт във Ватикана и значителна религиозна власт в целия свят и досега, е голямо сътресение както за Римската курия, така и за цялата католическа църкви. По времето, когато папите владеели немаловажна държава и играели водеща роля в политиката на католическия свят, смъртта на папата се е възприемала едва ли не като земетресение. В продължение на векове папската институция е била единствено елекционна, а не като останалите — наследствена монархия. Поради тази причина смъртта на папата е била не просто отпадане на едно звено във веригата на властвуващото семейство, както това е било в династическите монархии. Тя е означавала край на цял исторически етап за католическото унищожаване на сложните придворни взаимоотношения и семейно-мафиозните групировки, загуба на длъжностите за хиляди хора, защото новият папа ги замествал със свои близки и довереници, а в някои случаи даже наложителната емиграция и бягство за особено възненавидените придворни на бившия папа, които под закрилата на неговата протекция и доверие са извършвали престъпления или огромни злоупотреби.

Смъртта на римския епископ имала сериозни последствия също и за неговото семейство. От времето на Григорий VII папата бил и кралски владетел. Според средновековната и ренесансова логика неговите кръвни роднини придобивали автоматично княжески титли. Повечето известни благороднически семейства в Италия произхождат от т.нар. Черна, т.е. папска аристокрация. Някои от тях, като Боргезе, Колонна, Орсини и Одескалчи, са останали в историята и притежават и до днес обширни имения и великолепни дворци. Други са запазили титлите и традициите си, но от именията им са останали само спомени. Например, кореспондентът на десния (да не кажем фалшификаторски) римски ежедневник „Il Tempo“ („Време“) през времето на моя престой в Рим бе княз Гизелмо Роспильози, издънка на семейството на папа Климент IX, който господствувал от 1667 до 1669 г. Той обичаше да казва, че трябва да работи, защото няма имущество.

Князът-журналист е твърде голям сноб и реакционер. Наистина той обикновено бе добре информиран, защото неговото семейство, свързано с папската институция от векове, поддържа лични контакти с ватиканската администрация. Ако обаче се случеше журналистът Роспильози да направи груба грешка, а директорът на ватиканското пресбюро, проф. Федерико Алесандрини, да му обърне внимание за очевидни неточности в неговите кореспонденции, той отговаряше: „Когато пиша, се ръководя от интуицията си, създадена в моето семейство отпреди 300 години. Не е моя вината, че в съвременния Ватикан тази интуиция е безполезна.“

Така че и в нашата съвременност можем да се позоваваме на интуицията. Преди 300 или 500 години избирането на даден епископ за папа е означавало за неговото семейство приказна обществена кариера.

Роднините на новия папа, които носят същата фамилия, са ставали, както казах, наследствени князе. През Ренесанса и по-късно папата им е дарявал наследствени имения или ги е назначавал на овакантени кардиналски длъжности, за настоятели в богати манастири или за епископи в най-заможните диоцези. Всяка от тези длъжности е носела огромни доходи. Ако папата господствувал по-дълго време, неговите протежета успявали да закупят или по друг начин да станат собственици на наследствени имения, замъци, понякога цели княжества. Ако господствувал по-кратко време или неочаквано умирал, придобивките бързо секвали и положението им на велможи, не се запазвало.

Ясно е защо при тези условия смъртта и изборите за папа са предизвиквали далеч не небесни страсти.

Ето как описва смъртта на един папа известният италиански историк Лодовико Силвани в своята книга „Il Borgia“ („Борджиите“).

„Известието за смъртта на папа Сикст IV^[3] светкавично обиколи Рим и предизвика брожения сред народа, оживен от желанието да си отмъсти на всички, които при управлението на мъртвия се ползуваха от всички възможни привилегии. На следния ден, докато в църквата «Св. Петър» се извършваше посмъртното опело, група въоръжени младежи се събра пред двореца на омразния Джироламо Колонна, първия довереник на Сикст IV, надавайки викове: «Покажи се, престъпнико, и се защищавай!»

Дворецът обаче бе опразнен от всичко по-ценно и необитаем. Неговите собственици, досещайки се какво ги чака, вече бяха успели да избягат. Въпреки това завистниците и оскърбените изляха своята ярост върху двореца. Тълпата, въоръжена с железни прътове и кирки, нахлу във вътрешността. Мраморните камини бяха разрушени, прозорците, махагоновите гравирани врати, малкото останали мебели бяха разбити на парчета. Озвереността бе такава, че бяха опустошени даже градините на двореца, а оборите бяха сравнени със земята.

Завършила това разрушително дело, тълпата, която непрекъснато се увеличаваше, се понесе към квартала от другата страна на Тибър. Там бяха ограбени складовете на генуезките търговци, роднини на мъртвия папа. Големите шлепове с вино, закотвени на Тибър, бяха опразнени. Същата съдба сполетя всичко, което принадлежеше на живеещите в Рим генуезци. В замъка Джибилео в ръцете на обезумялата тълпа попадна огромно стадо угояван добитък, запаси солено месо, сирене и вино, собственост на Катерина Сфорца. Тя бе жената на граф Джироламо Риарио — племенник на папата. Римският народ имаше много причини да го ненавижда.

Даже папските хамбари на терена на парафията «Св. Теодора» и «Пресветата дева Мария», в които Сикст IV държеше огромни запаси овес за конете си, не бяха пощадени. Цели табори големи и малки коли, тласкани от хиляди ръце, в мълниеносно темпо опразниха складовете сред крясъците на тълпата, загубила всякакъв контрол над себе си. На следния ден до дъно бяха ограбени складовете на Джанбаптиста Палавичини, зетя на Джироламо Риарио. Там се съхраняваха огромни запаси от восък, катран и цинк.

Мелхиор Дзоки, началник на папските галери в делтата на Тибър, бе тежко ранен, защото и той бе генуезец. Екипажите на галерите се разбунтуваха, подучени от кастелана Остиа и, както изглежда, при съучастничеството на кардинал Джулиано дела Ровере, мразен от папата негов роднина. Галерите бяха ограбени до дъно, след което бяха дадени на кастелана.

Общественият ред бе сериозно нарушен от унищожителния бяс на римския народ. Наложителни бяха бързи мерки за възстановяването му. Така в Капитолия бяха свикани градските офицери и велможи. Те решиха из града да се разлепи решение, според което на полицията се разрешаваше да обесва на място всеки, който не уважава чуждата собственост… Същия ден жителите от другата страна на Тибър заключиха портите на своя квартал и барикадираха мостовете по реката; поставиха въоръжени постове и не пускаха никого без специален пропуск. Ако не бяха предприети тези мерки, пише очевидецът на споменатите събития, Рим би изгорял до сламка.

В същото време в папския лагер около Палатин (един от седемте хълма, върху които е изграден античният Рим), където известието за смъртта на Сикст IV бе пристигнало с известно закъснение, бе стреляно с тежки оръдия с цел само да се сплаши тълпата, събрана с намерение да граби. Скоро обаче се разбра, че канонадата не дава резултат. Войниците получиха заповед да приберат тежкото оръжие и ценните муниции и да се изтеглят извън пределите на града.

Съобщения за движението на военни отряди започнаха обаче да идват от вътрешната, защитена със зидове част на града. Папските отряди, водени от Джироламо Риарио, потеглиха към центъра на града, окопаха се и разпънаха палатки в квартала Прато. В същото време Катерина Сфорца нахлу със своите войници в Замъка на светия ангел (издигнат непосредствено до Ватикана и служил неведнъж за убежище на папите от неприятелите им). Тя завзе този замък и от името на мъжа си — предводител на папската армия.

Положението бе изключително напрегнато…

Изправени пред опасността от народно въстание, което би означавало гражданска война, кардиналите решиха да вземат мерки за възможно най-бързото преодоляване на хаоса, в който попадна Рим. Кардинал Джулиано дела Ровере използува широкото си влияние и упражни натиск върху конклава, за да избере за папа Джанпатиста Чибо, приел името Инокентий VIII.“

Избирането на следващия папа, Алесандро VI (Родриго Борджия), който си създал зловеща слава, преминало при още по-драматични обстоятелства. Тогава Ватиканът бил обсаден от войските на различни италиански велможи, кардинали и посланици.

В дългата история на Ватикана във връзка с конклава нерядко се е стигало до граждански войни и кървава сеч. Но въпреки различните интриги, подкупи и горещи страсти, от времето на Григорий X в провеждането на изборите не са внасяни промени.

На конклава се събират членовете на кардиналския съвет. Необходимият кворум е обикновеното мнозинство (когато участвуват половината кардинали плюс един, изборът е законен). Заседанията протичат в Сикстинската капела (а преди тя да бъде построена са се провеждали в църквата „Св. Петър“), която се подготвя специално за случая. В намиращите се до нея дворци се определят килии за присъствуващите кардинали. Всяка килия е обзаведена с легло, масичка, стол и скамейка за молитви. В капелата се поставят в полукръг кресла, разделени едно от друго с плътен балдахин, чиито странични завеси се спускат до земята и образуват нещо като турска палатка.

Т.нар. камерленго, т.е. кардиналът, изпълняващ задълженията на шеф на църковната държава от смъртта на папата до избирането на неговия приемник, проверява дали Сикстинската капела е напълно изолирана от външния свят. Всички нейни входове са заключени. Задължително е да бъдат заключени също и многобройните помещения около капелата. В тях са допуснати служители, обикновено монаси, които се грижат за препитанието на кардиналите. Тези монаси също са изолирани от света. Продуктите се получават през специален, въртящ се барабан, инсталиран в прозореца на Апостолския дворец. Днес тези мерки на осторожност се поддържат само заради традицията. Преди те са имали конкретен смисъл. Целта е била да се изолира кардиналската колегия от всякакъв политически натиск, шантаж и възможности за подкуп и да се създаде одухотворена атмосфера, в която кардиналите да гласуват по съвест, според интересите на църквата и вярата, а не под влияние на личните си интереси и амбиции.

След като се установи, че т.нар. „клаузура“^[4] на Сикстинската капела отговаря на определените норми, кардиналът камерленго приема от останалите членове на събранието клетва, че ще запазят пълно мълчание за всичко, което ще се случи до момента на окончателния избор. Нарушаването на тази клетва води до най-сурови канонически наказания. Лесно е да се разбере защо църквата така държи на това. Ако излезе наяве кои са били главните конкуренти на новоизбрания папа и преди всичко колко гласове са били против него, това неминуемо би предизвикало интриги, коментиране решенията на църковния глава, подозрения, че се опитва да отмъсти на своите конкуренти, ако например по-късно ги отстрани, от най-високите църковни длъжности. Това би довело също и до други спекулации, вредни за авторитета на църковния глава.

Клюките и липсата на дискретност относно гласуването биха противоречали на самата същност на конклава, разбиран от църквата и вярващите като израз на волята на светия дух, осеняващ кардиналите избиратели. Тайната на конклава подчертава свръхестествения характер на решенията, вземани в каноничната изолация на клаузурата. Изборът на Христовия наместник на земята не може да бъде свързван от вярващите с внушения за поддържането на даден кандидат по причини от невинаги, строго духовен характер.

Въпреки че тайната на конклава е една от най-строго пазените във Ватикана, знае се много за протичането на отделните събрания, да не говорим за установения регламент.

И тъй след клетвата да пазят тайна кардиналите изслушват специална меса в чест на Светия дух и се причестяват. След това се разотиват в килиите си и се отдават на медитации и молитва, прекъсвани само от храненията. Първото гласуване се извършва едва на следния ден. Всеки кардинал получава бюлетин. На него той вписва определения си номер, името си и името на кардинала, за когото гласува. Бюлетинът е сгънат така, че отвън се вижда само номерът на гласуващия, вписван за това, за да не може да гласува за самия себе си. Един след друг по посока на часовниковата стрелка те стават и отиват до олтара, държейки бюлетина във високо издигнатата си дясна ръка. При олтара стои купа, в която се поставят бюлетините. След като завърши гласуването, трима предварително избрани четци изсипват бюлетините от купата. Преброяването на гласовете се извършва в присъствието на всички участници в изборите, които отново седят в креслата. Четците високо произнасят името на кардинала, за когото е подаден глас.

Ако никой от кандидатите не е получил необходимите 2/3 от гласовете, бюлетините се изгарят заедно с малко мокра слама и гласуването се повтаря. Според съвременните правила на конклава, ако при първите 12 гласувания нито един кандидат не спечели 2/3 от гласовете, папата може да бъде избран с обикновено мнозинство. Възможно е също така папата да бъде избран чрез балотаж, т.е. като се гласува само за двама кандидати, които в предния тур са спечелили най-много гласове.

За изгарянето на бюлетините преди е служела специална печка, но след близо 20-годишния понтификат на Пий XII тя се загубила някъде. Търсили този исторически паметник цяла нощ и накрая се наложило да се купи печка, тип „коза“ (на малки крачета), която добре се справила с достойното поръчение.

Да се върнем на изборите. Извършват се четири гласувания дневно до момента, когато един от кандидатите получи нужното болшинство. Атмосферата на конклава припомня настроението в миросъзерцателен манастир. Регламентът позволява на кардиналите съвместно да се хранят и разхождат в обхванатите от клаузурата помещения и в Сикстинската капела. За членовете на отделните групи и течения е изключително трудно да се споразумяват помежду си. Компромисите имат характер на спонтанни индивидуални решения в резултат на сведенията, които дава четенето на имената от бюлетините. Всеки път четците посочват и броя на гласовете, спечелени от отделните кандидати.

Когато старшият на тройката четци съобщи, че папата е избран, кардиналите дръпват шнуровете, висящи над всяко кресло. Завесата, която ги разделя, пада. Балдахинът остава само над креслото на новоизбрания. Пред него застава деканът на кардиналската колегия и пита: „Приемаш ли избора?“

Ако избраният отговори утвърдително (а в историята на църквата не е известен случай на отказ), той трябва веднага да каже името, което ще приеме. В момента, в които изрази съгласието си, новоизбраният става папа, облечен в цялата власт на църковен глава. Коронацията и другите тържества, които следват, са само литургично потвърждение на този факт.

Технически трудности създава въпросът за това, как ще се облече новият папа. Както знаем, в католическата църква само папата носи бяло расо (с изключение на белите униформи на някои монашески ордени). Той трябва да се преоблече веднага, за да излезе на главния балкон на църквата „Св. Петър“, за да се покаже пред вярващите и да им даде благословията си.

Как да се предвидят ръстът и пълнотата на бъдещия папа?

Опитът от вековната традиция е научил организаторите на конклава да разрешат този въпрос. Веднага след погребението на мъртвия папа се ушиват три бели раса: малко, средно и голямо. По-късно се използува това, което най-добре приляга на избраника.

Папа Йоан XXIII, който, както е известно, бил доста едър, с голям труд се вместил в най-широкото от приготвените раса: то го стягало в кръста, и му било много дълго. Вярващите обаче не забелязали това, защото първия ден видели Йоан XXIII само на балкона, издигнат 5 м над площада „Св. Петър“ и ограден с балюстрада.

Всичко или почти всичко, казано досега за конклава, се знае от официални източници, правни положения в документи. Въпреки каноничната заповед да се мълчи относно тези единствени по рода си събрания, много сведения за това, как са протичали, са стигнали до обществеността. Известен е дневникът на болонския архиепископ Доменико Свампа, участвувал през юли 1903 г. в конклава след смъртта на папа Лъв XIII. Той описал събранието точно и много подробно. След смъртта на кардинала този документ бил публикуван.

Кардиналът заемал килия номер 37, принадлежаща на църковния попечител на бедняците. Първия ден го заболели зъби и се подула „лявата част на лицето, особено под окото“. Въпреки болката, поради клаузурата не можал да получи зъболекарска помощ. На следния ден се провело първото гласуване, описано по следния начин: „След литургията бяхме уведомени, че първото гласуване ще започне в 9 ч. 30 м. Оттегляме се в килиите си. Кухнята и столовата са затруднени. Няма нито мляко, нито хляб. Получаваме ги едва в 9 часа. Извършва се първото гласуване, което продължава до 11 ч. 30 м. Всеки кардинал отива до олтара, при който седят трима четци. Изрича формулата на клетвата («Кълна се в името на Исус Христос, че ще избера този, който трябва да бъде избран») и поставя бюлетина в голямата купа. След приключването на гласуването първият четец взе купата, пренесе я на масата по средата на залата, разтърси съдържанието и изсипа бюлетините в голяма ваза. След това ги преброи, за да провери броят им съответствува ли на броя на гласуващите. След това започна четенето на бюлетините. Първият четец вземаше бюлетина, показваше го на останалите двама и прочиташе името на кардинала, за когото е гласувано.“

Кардинал Свампа отбелязва, че кардиналите обядвали по-късно и с прецизността на гастроном съобщава менюто: зеленчукова супа с фиде, зелен фасул с месо, пържен пилешки дроб с ориз, печени пилета, руска салата, сирене и плодове. Както се вижда, събраните са имали добър апетит.

По-нататъшните гласувания продължили чак до 2 август, когато рано сутринта според думите на автора на дневника избухнала бомба. „Веднага след откриването на събранието — пише той — от креслото си се изправи, кардинал Пузина (поляк — б.а.) и прочете декларация на австро-унгарския император Франц Йозеф, в която той, позовавайки се на своя стара привилегия, поставя вето на кандидатурата на кардинал Рампола (произхождащ от окупираната от австрийците част на Италия, и известен със своята неприязън към австрийците). При предишните гласувания Рампола бе спечелил много гласове и заедно с други няколко кардирала се считаше за papabili, т.е. имаше много дебри шансове да стане папа… Всички събрани бяха шокирани както от неочакваната намеса, така и от нейната форма. Чуха се протести, но ръководителят на съвещанието заяви, че няма намерение да се съобразява със скандалното превишаване правата на светската власт.“

За да бъдем точни, трябва да отбележим, че декларацията на кардинал Пузина с нищо не е повлияла на по-нататъшното протичане на гласуването. Кардинал Рампола, по-късно дългогодишен държавен секретар на Ватикана, до края на конклава получавал същия брой гласове, както и преди намесата на светската власт, макар и при последните гласувания вече да било ясно, че ще бъде избран кардинал Сарто, по-късно папа Пий X. След избирането на папа Павел VI познавачите на ватиканските тайни, способни да правят най-далечни предвиждания на основата на външно незначителни събития и намеци на служителите на Римската курия, изразили убеждението, че той ще реформира конклава. Смятало се, че това ще бъде радикална промяна на цялата изборна система.

В първите години от понтификата на Павел VI изглеждало, че промяна на изборните принципи била необходима и че конклавът трябва да се събира не след смъртта на папата, а след като той излезе в пенсия. Едно от първите действия на Павел VI след избора му било посещение на гроба на негов предшественик, един от малкото папи в историята на църквата, който абдикирал. Папският двор единодушно изтълкувал този жест като знак, че ще се въведе принципът след достигане на възрастта 75 год. папата да се пенсионира и оттегли, за да прекара остатъка от живота си в манастир. Клюките се засилили 9 години по-късно, когато Павел VI действително приел принципа за пенсиониране на епископите, кардиналите и всички духовни лица, изпълняващи някаква функция в църковната администрация, като се започне с проповедника и се стигне до държавния секретар.

През 1971 г. било въведено и правилото, според което навършилите 80 год. кардинали се лишавали от правото да участвуват в конклава. Това решение предизвикало остри протести сред кардиналите, защото губели своя основен прерогатив. Сред тях бил и тогавашният декан на кардиналската колегия Еужен Тисеран, който, въпреки че бил навършил 85 год., запазил не само бистрия си ум, но и чувството си за хумор. От 1936 г., когато Пий XI го посветил за кардинал, той заемал най-високи постове във Ватикана и бил жива история на курията. Няколко дни след публикуването на папската конституция за въвеждането на пенсионна възраст за кардиналите кардинал Тисеран в разговор с един италиански журналист казал: „Както знаем, кардиналите, събрани на конклава, са изразители на волята на Светия дух. Нима той няма достъп до хора, надхвърлили осемдесетте?“

Независимо от критичните бележки постъпката на папата преследвала много положителни цели. Първо, от участие в конклава били отстранени всички крайни консерватори и противници на умерената реформистка линия на последните двама папи. Консервативното крило в Римската курия излъчвало своите челни представители измежду кардиналите, посветени още от Пий XI. Друга последица от въвеждането на пенсионна възраст е радикалното подмладяване на кардиналската колегия. Днес много рядко кардиналско звание получават свещеници над петдесетгодишна възраст, така че времената, когато шестдесетгодишен кардинал бил смятан за млад, безвъзвратно са отминали.

През ноември 1975 г. Павел VI издаде конституция, в която отново се прецизираха всички правила, засягащи конклава. Въпреки предвижданията с нея не бяха въведени съществени обновления на прастарите изборни принципи. Преди всичко бе запазено положението, че правото да избират папа принадлежи изключително на кардиналите. В конклава няма да участвуват делегати на епископатите от цял свят, както се очакваше. Отхвърлен бе и първоначалният проект в конклава да се включат онези патриарси на източните църкви, които признават приоритета на Рим. Касаело се за мароницката (Ливан), коптийската религия и др. Те обаче не приели тази концепция.

За да се разберат техните възражения, трябва да се припомни, че папата, освен другите си титли се нарича и патриарх на Запада. Подялбата на църквата на две равностойни патриаршии била свързана с разпадането на Римската империя на Източна и Западна. Културните, етническите, политическите и икономическите различия, нараснали в двете части на разделената империя в продължение на столетия, довели до обособяване на източните църкви. Онези от тях, които наричаме православни, скъсали организационните си връзки с Рим и престанали да признават римския, епископ, който от V век използувал титлата папа за глава на цялата християнска църква. Другите църкви на източните религии запазили в много отношения широка независимост от папската институция, но не се откъснали напълно от нея.

В различните исторически условия тяхната зависимост от Рим била възвърната, най-често формално. Главите на малобройни източни вероизповедания, напр. мароницката, коптийската, халдейската и др. църкви, носят титлата патриарх, която като че ли потвърждава тяхната самостоятелност и автономия. Папата е патриарх на Запада, а те патриарси на източните църкви. В този смисъл те са равностойни на папата. Самостоятелността им между другото се проявява и в това, че патриарсите се назначават чрез избори от синодите на своите църкви и след това само формално се утвърждават от папата. Останалите епископи назначава папата. Освен това източните църкви имат различни от католическите богослужения и много различни закони, допускащи например бракосъчетанието на свещениците. Патриарсите на източните църкви сметнаха, че включването им в състава на конклава при тези обстоятелства би било стесняване на тяхната автономия.

Така плановете за съдържателна реформа на конклава не бяха осъществени. През ноември 1975 г. Павел VI взе само едно съществено решение: в конклава могат да участвуват най-много 120 кардинали. В момента на оповестяването на това решение в целия свят те бяха 71 на възраст под 80 години.

През последните десетилетия броят на кардиналите бързо нараства. Причина за това между другото е упадъкът на колониализма и възникването на нови независими държави, в който вместо европейските кадри най-висши църковни длъжности заемат представители на местния клир. Друго ново явление, което променя състава на избирателите, е все по-разнообразният национален състав на самата Римска курия. Папа Йоан Павел II бе избран на 16. II. 1978 г. от 111 кардинали, ненавършили 80 години. От тях 25 бяха италианци, 30 — представители на други европейски страни, 32 от двете Америки, 11 от Африка, 9 от Азия и 4 от Австралия и Океания. За да стане папа, кандидатът трябваше да спечели най-малко 75 гласа. Никога досега процентът на италианците в кардиналската колегия не е бил толкова нисък. През 1963 г. от 117 кардинали 35 бяха италианци.

Приемането на все повече духовници от различни националности в кардиналската колегия, а с това и в конклава, караше познавачите на ватиканската проблематика да предполагат, че следващият папа няма да бъде италианец. Изборът на Йоан Павел I (кардинал Албино Лучани) след еднодневния конклав на 26 септември 1978 г. опроверга тези предвиждания, макар че още тогава според недискретните слухове неиталианците имаха значителни шансове.

За избора на Йоан Павел II пишем подробно в последния раздел на книгата. Сега ще кажем само, че предизборната логика на специалистите, които отдавна предвиждаха приближаващия се край на над четиривековната ера на италианските папи, но до последния момент почти не признаваха това, бе доказана от последния конклав.

Последната реформа на регламента по избора на папата се съобразява и с последствията от техническия прогрес. Така например бе решено, преди да започне изборното събрание, освен традиционната проверка на клаузурата, да се извършва и електронен контрол. Той трябва да установи дали в помещението, в което се извършва гласоподаването, не са инсталирани скрити микрофони или други подобни съоръжения. Също така тази реформа анулира предписанието, според което единствената информация за протичането на гласуването да бъде черният или белият дим. Наистина на последните два конклава, проведени през 1978 г. бе решено да се запази традицията и даже бяха използувани специални димни свещи, за да се получи по-определен цвят на пушека. Въпреки това непрекъснато ставаха недоразумения. В резултат секретарят на конклава прибягна до съвременния метод — телефона, по който всеки път се свързваше с директора на ватиканското пресбюро, за да потвърди цвета на дима. Няколко пъти тези телефонни разговори изясняваха съмненията на тълпата, очакваща на площад „Св. Петър“ резултатите от гласуването. Радио Ватикана, чиито емисии бяха предавани по високоговорителите на площада, информираше незабавно как трябва да се разбират димните сигнали. Целта на тези действия бе следната: в съвременния Ватикан — или по-точно сред представителите на съвременното направление в Римската курия — се смята, че традиционната рамка на конклава не увеличава сериозността на отделните прояви на църковната дейност, която трябва да основава своя авторитет пред вярващите не върху тайнството на литургичната форма, а върху същността на нейното съдържание.

Във времето, когато цели конференции на епископата, напр. в Латинска Америка, се изказват за необходимостта от обществени реформи, като се позовават на социалистически лозунги и използуват думата социализъм, за да определят модела на обществото, съответствуващо на евангелските заповеди, когато думите „църква на бедните“ се чуват от устата на изтъкнати теолози, а самият Ватикан щателно се изчиства от отживелиците на кралския двор, конклавът трябва да се измени. Кой знае дали през XXI век няма да следим протичането на тези събрания на телевизионния екран. Кой знае дали резултатите от гласуванията няма да се изчисляват с електронна машина, вече използувани за ускоряване гласуванията на последните сесии на епископския синод.

Според някои експерти по опазване тайните зад Бронзовата порта използуването на подходяща електронна машина по време на конклава би било идеалното разрешение. По този начин би била отстранена възможността да се допускат неточности и грешки и протичането на гласуванията според установените от векове принципи би било гарантирано. Тогава всеки кардинал би разполагал просто с шифрована буквена клавиатура, на която би вписвал името или в зависимост от приетата система — номера на своя кандидат. Машината би сумирала гласовете и би подавала резултата от гласуването на светлинна таблица. Както се вижда, даже зад вкаменените традиции на ватиканските управления не липсват привърженици на техническия прогрес. Ако схващанията на новаторите бъдат приети, това не би означавало, че същността на папските избори ще бъде изменена по някакъв начин. Неизменността на съдържанието при променящите се форми представлява най-голямата сила на църквата.

Пирамидата на църковната власт

„Ти си скалата, на която ще изградя своята църква…“ Тези думи, които според Евангелието Христос е произнесъл пред апостол Петър, са поставили началото на папската институция. Както е известно, според църковната католическа наука, папата е наместник на Христос на земята. Първият наместник е бил апостол Петър, на латински Петрус, т.е. скала или опора, защото е носил или — по-вероятно — приел това име.

Според същите критерии епископите са последователи на апостолите — най-близките ученици на Христос и същевременно тези, които разпространяват неговото учение в света.

Както църквата, така и властта на приемниците на апостол Петър имат двойствен характер. Мистичната, свръхестествена, трансцендентална църква — ако използваме определенията на католическата еклезиология — това най-общо е целият обем от проблеми и решения в областта на морала, проблеми, произтичащи непосредствено от принципите и заповедите на Откровението. Ако използваме марксистката терминология, трябва да кажем, че става въпрос за концепции и действия от сферата на надстройката. На тази мисия на църквата съответствува определена област от властта на свещениците. Нейните носители са духовниците. Всички те при посвещаването си в звание получават, независимо от административните им длъжности, определена духовна (и жреческа) власт: могат да приемат изповед, да извършват богослужения, да причестяват и изпълняват религиозни задължения, предназначени за духовните лица. Епископът притежава най-висока духовна власт и може съща да посвещава в звание. Всички епископи, независимо от заеманите постове в областта на духовната власт, са равни. Обаче църквата не е само мистична формация, действуваща в сферата на свръхестественото, но е също и организация. Това се отнася и до вярващите. На 30 декември 1975 г. католическата църква имаше 2219 парафии в целия свят, около един милион и половина свещеници, монаси и монахини. Църквата притежава също така, освен храмовете и светите обекти, неизмерими богатства. Тя ръководи почти 100 университета, хиляди различни училища и други образователни заведения, организации за социално обезпечаване и здравни служби. Накратко казано, църквата е създала организационна структура за разрешаване на своите проблеми, управление на своите имоти, установяване принципи на поведението на духовниците и контролирането им, както и за защита на многобройните си интереси, понякога политически (например в областта на взаимоотношенията с държавни владетели). Тази структура служи също така на дейността на църквата в сферата на религията, т.е. за насаждане и укрепване на вярата и съдържащите се в нея морални принципи.

Организацията на католическата църква, формирана в продължение на две хиляди години, принципно се различава от структурата на другите вероизповедания. С изключение на някои църкви от азиатски произход, например тибетския вариант на будизма, нито една религия не притежава толкова централизирана структура на властта. Православната църква е автокефална, което означава, че църквата на това вероизповедание е независима от чуждестранните духовни власти. Вярно е, че патриархът на Константинопол се смята по традиция за православен свещеник от най-висок ранг, но и той не притежава никакви права над православните църкви в отделните страни. Вярно е, че мюсюлманската религия има своята духовна столица — Мека, но тамошните имами не притежават никакви права над другите религиозни структури на исляма. В ислямските монархии, например Мароко или Саудитска Арабия, най-висш религиозен сановник е държавният владетел, който понякога, ако се вярва на легендите, води своето потекло от Мохамед или неговото семейство. Протестантските църкви по принцип нямат йерархии, а епископите там са само администратори на църковните имоти, избрани от общината или няколко общини.

Затова пък католическата църква притежава организационна структура от универсален характер, а нейният глава, папата, притежава не само най-високата религиозна власт, а също огромни права в организационно-административната област.

Преди да разгледаме обхвата на папската власт, ще скицираме схемата на организационната структура на църквата. Нейната най-низша клетка е епархията. Ръководител на епархията, която обхваща точно определена област, е проповедникът с помощници и викарии. Следващото организационно ниво е деканатът, който обхваща около десет епархии и води своето наименование от латинската дума decanus (десетник), както са наричали подофицера в Римската империя. Духовният предводител на деканата е деканът, който изпълнява в епархията ролята на координатор, предава решенията на диоцеза и информира епархията.

Основно звено в административната структура на църквата е диоцезът, който може да се сравни с окръга в държавната администрация. Начело на диоцеза стои епископ-ординатор, подпомаган от епископи-помощници, наричани често суфрагани. Всеки диоцез има курия, т.е. управителен орган, който се занимава с вътрешните проблеми. Също така диоцезът обикновено разполага с духовна семинария и други подобни заведения. Целият клир на терена на диоцеза е пряко подчинен на епископа. Той определя обема на работата на отделните свещеници, той може да ги премести от една епархия в друга, от епархията в курията или на друго място. Неговите решения не подлежат на обжалване. Свещеник, посветен в звание в даден диоцез, практически за целия си живот е свързан с тази област. Ако иска да се премести при друг епископ, той трябва да получи за това съгласие, така както и за излизане от епархията, за отпуск и учение и пр.

С помощта на служителите на курията епископът упражнява и църковно-съдебната власт над клира в своя диоцез, която не е само от духовно естество. За някои провинения свещениците са заплашени от сурови канонически наказания, например продължителен престой в манастир със суров устав, налаган за покаяние. В днешни времена тези наказания имат, разбира се, характер на доброволно покаяние в смисъл че никой не може да принуди свещеника да приеме наказанието. Но ако откаже, губи не само административните си функции и свързаните с тях доходи, но също и правото да изпълнява религиозни обреди, включително извършване на богослужения, приемане на изповед, причестяване и пр. В много страни, между другото в Италия и Испания, и до днес се спазва правната забрана да се назначават провинилите се по този начин свещеници на каквито и да било държавни длъжности. Това означава, че за свещеника, свалил расото без съгласието на църквата, е недостъпна основната възможна за него кариера, каквато е преподавателската дейност в училище. Той не може да работи в нито едно обществено учреждение, даже в пощата или железниците. С други думи, свещеникът, който по каквито и да било съображения попадне в конфликт със своите духовни ръководители, често остава без средства за препитание.

Оттук се вижда, че властта на епископа над клира даже в днешни времена не се основава само на доброволното подчинение, произтичащо от убежденията и чувството за дисциплина. Това е власт, далеч нелишена от елементи на икономическия и психологическия натиск, на който духовникът, особено в напреднала възраст, трябва да се подчини, ако не иска да остане без средства за живот.

Така е сега. През средновековието, а в много страни до преди 150 години, свещеникът при разрив с църквата, особено ако той е възникнал поради причини от идеологическо или светогледно естество, е бил третиран като престъпник и заплашен от най-суров затвор или мъчителна смърт.

Епископът на диоцеза (ординаторът) притежава и значителни административни пълномощия. Той управлява църковния имот, решава как да бъде разпределен доходът между епархията и епископската курия (по-голямата част от доходите на църква идват от епархиите, управляващи в някои страни големи богатства). Той контролира църковното съдопроизводство в епархията, което разрешава не само въпросите на каноническите престъпления, т.е. нарушението на установените от църквата задължения на духовниците, но също и въпроси от светски характер като разтрогването на браковете.

По принцип диоцезът е подчинен пряко на папата. Изключенията от това генерално правило не са само формални. Съществуват три вида диоцези: суфраганни, метрополии и титулярни. Теоретично суфраганните са подчинени на метрополиите, макар че сега такава зависимост практически няма. В Полша например варшавската, гнезненската, краковската и вроцлавската метрополии имат суфраганни диоцези, а познанската няма. Ординариусът на метрополията не е епископ, а архиепископ, но разликата между двете звания е едва ли не само протоколно-номинална. Титулярните диоцези съществуват само на хартия и по-точно във ватиканската документация. Това понятие се е формирало в продължение на векове.

По времето на арабското нашествие в Северна Африка в ръцете на мохамеданите попаднали огромни области, в които църквата притежавала вече гъвкава организация и многобройни диоцези. Подобно явление настъпило и в Близкия изток, включително в Палестина, наричана от християните свещената земя поради това, че там се намират места и паметници, свързани с живота на Христос. По-късно, вече в нашето хилядолетие, турските нашествия напълно изтласкали католицизма от тези територии. За тези диоцези църквата говорела, че се намират в ръцете на неверниците, in partibus infidelium. Въпреки това винаги са били назначавани епископи администратори на тези области, даже ако някогашните резиденции на епископите вече не са градове, а загубени селца или даже изобщо са изчезнали от съвременните карти. Първоначално тези номинации носели политически характер. Необходимо било да се подчертаят правата на църквата и нейната воля да си възвърне загубените терени на влияние. По-късно тези фиктивни длъжности били използувани, за да се присъждат епископски титли на духовници, заслужили виолетовите раса за изпълнявани административни длъжности или по други причини. В учрежденията на Римската курия огромен брой висши длъжности се заемат от епископи. Те често притежават по-голяма власт от епископа и на най-големия диоцез, но не притежават собствена юрисдикция, т.е. конкретна област, в която да упражняват епископската власт. В по-голямата част от диоцезите епископът-ординатор има нужда от помощта на духовници, които трябва да притежават необходимия авторитет в диоцеза и всички права на свещеника. Във всички тези и подобни случаи църквата присъжда титулярни епископски и архиепископски звания. Така например секретарят на папския съвет по обществените проблеми на църквата, кардинал Агостино Казароли, е архиепископ на Картаген, за който „Ануарио Понтифичо“ твърди, че е метрополия на проконсулската провинция Зегвитан. Този диоцез е създаден по времето на Римската империя. Тунис е мюсюлмански от 13 века. Понастоящем Картаген е предградие на Тунис с вили и къпални, където се намира резиденцията на архиепископа, осъществяващ властта над Туниската католическа църква.

Секретарят на полския епископат Бронислав Домбровски е титулярен епископ на местността Адрианотера (днес Узунция Яйла). Тази местност се намира в Турция, която е мюсюлманска от много векове. Резиденциите на над двадесет титулярни епископа се намират в Нумидия, в съвременен Алжир и Тунис. Не е останала и следа от местностите, които в църковните списъци са резиденции на тези диоцези. Причините, поради които административната структура на църквата запазва тези фиктивни понятия, са различни. Първо, църквата, която в продължение на двадесет века през цялото свое съществуване винаги е имала универсалистични аспирации, е смятала, че зачеркването на тези загубени за християнството (често и за Римската империя) области от списъците на църковната администрация би било проява на примиренческа политика и признаване на окончателния характер на тези промени, третирани като временно надмощие на злото, т.е. на „неверниците“. Второ, църквата като институция е особено привързана към традициите. Да се промени каквото и да било, свързано с историята на християнството и църквата, във Ватикана е било считано за вредно стесняване на културното и организационното наследство. Трето, епископите като последователи на апостолите имат определено място в теологията и еклезиологията^[5]. То не е място на чиновник, а на духовен пастир, разпространител на вярата и водач на вярващите. В тази светлина епископът служител е понятие, противоречащо на същността на епископските задължения. Същевременно потребностите на организацията и изискванията, свързани с йерархичния строеж на църковната власт, са наложили присъждането на епископски титли и пълномощия на онези хора в курията, които управляват църквата в целия свят. Обикновеният свещеник в качеството си на префект на някаква ватиканска конгрегация или папска комисия не би имал нужния авторитет, за да издава разпоредби и нареждания на епископите в диоцезите.

Заедно със засилването на ватиканския централизъм е възникнала следователно необходимостта да се намери формула, даваща на папите възможност да разполагат с висши служители, снабдени с прерогативите не само на административната, но и на духовната власт. Титулярните епископски звания великолепно изпълняват тази задача.

С изключение на организационната структура на монашеските ордени, на която ще бъде посветен отделен раздел от книгата, диоцезът е най-висшата административна единица на църквата. През последното десетилетие неговата структура бе обикновена. Вторият ватикански събор санкционира известни, преди всичко съвещателни функции на този орган, който и по-рано бе известен в практиката на вътрешноцърковния живот. Имам предвид регионалните конференции на епископата. Те координират дейността на отделните диоцези в дадена страна, вземат някои решения например относно методите на осъществяване на различни мероприятия (между другото относно реформата на литургията, проведена на основата на решенията на последния събор), издават документи, които уточняват становищата по общи морални и обществени проблеми, свързани с дейността на църквата, включително нейните отношения с държавата.

При някои въпроси конференциите на епископата играят посредническа роля в отношенията между Ватикана и локалните църкви. Така например Секретариатът на синода с резиденция във Ватикана изпраща проектодокументите, които ще се разглеждат на областните сесии на Световния синод на епископите, не до отделните диоцези, а до конференцията на епископата. Тя извършва оценка на тези документи от името на епископите в цялата страна, а не на отделните диоцези. В съответствие с духа на решенията на последния събор предводителите на конференцията на епископата са избирани от всички епископи в дадената страна. Не във всички страни, между другото и в Полша, принципът на избора е спазван на практика.

Последният събор възвърна също така известни права на различни съвещателни органи в отделните диоцези като: синоди или събрания на цялото духовенство, съвещания на духовните пастири, в състава на които влизат и светски католици, и т.н.

Когато става въпрос за структурата на църквата, трябва да припомним институцията на примаса — т.е. — в миналото — на първия, най-важен епископ в дадена държава. Институцията на примаса е създадена в епохата на монархията. На основата на традицията или на определени закони известна институционална роля в държавата играеха църквата и представителите на йерархията. През различни исторически периоди и в различни държави епископите са вземали участие в кралския съвет. В Полша по време на Ягелонската династия краковският епископ е вземал участие в сената. Във времето на елекционната монархия полският примас е изпълнявал ролята на interrex, т.е. разполагал с ограничена кралска власт в периода между смъртта на един крал и избора на друг. Особената позиция в държавата осигурявала на примаса първостепенно значение също и във вътрешните проблеми на църквата. Това никога не е било установено в каноничното право. За църквата примасът е бил винаги само епископ-ординатор на определен диоцез. В Полша това с архидиоцезът Гнезно.

В съвременната църква титлата примас, свързана по традиция с определен диоцез има вече значение само като титла. Първи представител на епископата в дадена страна сега е председателят на епископската конференция, избиран чрез гласуване. В много страни, в които званието примас е запазено заради традицията, примасът не е предводител на епископата. Във Франция например примас по традиция е архиепископът на ЛИОН, а за предводител на епископата е избран архиепископът на Марсилия — П. Етшегарай. Подобна е ситуацията в Испания, където поради монархическата държавна форма и според конституцията примасите — т.е. ординаторите на Толедо — имат известни държавнически задължения, защото участвуват в кралския съвет.

От казаното досега произтича, че в организационната структура на католическата църква няма място за кардиналите, които въпреки това играят огромна роля, макар и само като избиратели на папата, Кардиналското звание не е, както често се смята, най-високата степен в сакраменталната йерархия. То се отнася към правната област, така както княжеската титла, присъждана от владетеля. Църквата познава много такива титли, като например прелат, прелат-инфулат и др.п. Както споменахме в раздела, посветен на конклава, в първите векове на съществуването на църквата папите се избирали от всички духовници на Рим, а още по-рано — от общ събор на вярващите. Когато в резултат на различни обстоятелства епископът на Рим станал глава на католическата църква в света и същевременно започнал да се формира зародишът на Църковната държава, се появила необходимостта да се узакони съществуването на висшата, особена роля на папските избиратели като негови най-близки съветници и сътрудници, упражняващи централната власт вече не само в един диоцез, а в цялата църква.

От друга страна, укрепващата Църковна държава се нуждаела от някакъв законен елит на властта. Тези два фактора: необходимостта от силна папска институция като център на духовната власт в църквата, както и необходимостта от държава, формираща се като светска империя над духовната, религиозна империя, били решаващи за формирането на кардиналската длъжност и функция. Кардиналските титли се присъждат от X или XI век най-напред на проповедниците от 25-те римски епархии, по-късно на дяконите от този диоцез и епископите на диоцезите около града.

От 1150 г. кардиналите съставляват Светата колегия. Неин декан по традиция е епископът от Остия, пристанищно градче, което днес фактически е римски квартал. По-късно, когато папите били в по-голяма степен държавни владетели, отколкото духовни ръководители на църквата, кардиналите спечелили позицията на принцове, т.е. „членове на кралското семейство.“ Това създавало възможността да се запази целостта на структурата на Църковната държава, тъй като, за разлика от тогавашните владетели, папата не е бил наследствен монарх. Следователно кардиналите изпълнявали ролята на принцове — васали на краля, в съответствие със средновековната феодална структура. В тази структура длъжността или титлата на кардинала се свързвала не само с определени задължения и привилегии, а преди всичко с различни видове облаги и доходи. Най-често това били принадлежащите на отделните римски епархии и околни диоцези огромни богатства и доходи.

Едва през 1962 г. папа Йоан XXIII въведе принципа всички кардинали да бъдат епископи. На практика този принцип е бил спазван вече от два века, но в периода на Възраждането и даже още през XVIII век кардиналите са били или светски лица, получили от папата тази титла (например членове на кралските семейства), или високообразовани духовници, които заемали светски длъжности.

Понастоящем се различават две категории кардинали. Първите са кардиналите на курията, т.е. тези, които изпълняват различни видове функции в централната администрация на църквата като префекти на конгрегацията (папските министерства). Вторите са шефове на други подобни учреждения — те по правило са граждани на Църковната държава. Кардиналите извън Рим най-често са архиепископи от по-големи диоцези (метрополии).

В Полша съгласно установената от векове традиция, спазвана от папите доста точно, кардиналски шапки получават варшавският, гнезнеският, краковският и вроцлавският архиепископ. В момента гнезенският и варшавският диоцез са обединени ad personam — т.е. имат един предводител варшавско-гнезненският архиепископ-митрополит. Принципът на това обединение е станал необходим след извоюването на независимостта на Полша, когато е било решено да се приспособи организационната структура на църквата към изискванията на държавата. С обединението на прастария диоцез на примаса с варшавския, полският примас станал същевременно първосвещеник на столичния диоцез и това положение се е запазило и до днес.

Всички кардинали на възраст до 80 години имат право да участвуват в конклава. Също така всички са членове на кардиналската колегия, притежаваща известни пълномощия, особено в периода от смъртта на папата до избирането на следващия.

В църковната структура съществува също така понятието патриарх. То произтича от времето на цезар Диоклетиан, който разделил Римската империя на 12 диоцеза (оттук използуваното до днес название на административните църковни окръзи). Приспособявайки организационната структура ни църквата към административната подялба на Римската империя, през 325 г. Никейският събор прие решение александрийският епископ в Египет да изпълнява върховна власт над епископата на целия римски диоцез в Египет. Той получил титлата патриарх. По-късно с разширяването на областите, в които действувала църковната администрация, били създадени патриаршии в провинциите (диоцезите) на тогавашната Римска империя, вече разделена на Западна и Източна.

В периода на кръстоносните походи била създадена Ерусалимската патриаршия, но по-късно, когато след разкола някои източни църкви (коптийската, александрийската, или мелхитската, антиохийската, известна като маронитска, византийската, т.е. гръко-католическата, източносирийската, или халдейската, и арменската) признали приоритета на папата, техните първосвещеници, с изключение на гръко-католическата църква, наричана още униатска, получили титли на патриарси.

Днес титлите на патриарсите имат значение практически само в църквите на източните обреди, признаващи приоритета на папата. Така например патриархът на мелхитската църква, намиращ се в Бейрут, но носещ титлата епископ на древна Антиохия, се избира от духовниците и епископите на своята църква и само формално се утвърждава от папата. Също и патриархът на Александрия, предводител на подчинената на Рим коптийска църква, се назначава от местното духовенство, а папата само одобрява избора.

В сравнение с патриарсите на Венеция, Ерусалим или Лисабон тази титла има само историко-протоколен характер. Смисълът на съществуването на тези патриарси, както и на метрополиите в миналото, е бил съвсем конкретен. Не бива да се забравя, че в първите векове на християнството, а също и през цялото средновековие и даже през XVIII век са липсвали бързи средства за комуникация, поради което много решения, вземани днес във Ватикана от папата, тогава трябвало да се вземат на самото място. На времето патриархът или митрополитът е утвърждавал решенията на провинциалните синоди за избор на нови епископи, разрешавал спорове между епископати, най-често по материални въпроси, ръкополагал новите епископи в своята област и изпълнявал редица други съществени функции, които по правило сега се изпълняват от Ватикана или папата.

Едноличен предводител на цялата църква, или, както казват еклезиолозите, на универсалната църква, е папата. В Annuario Pontificio се изреждат следните негови функции и титли:

епископ на Рим;

викарий на Исус Христос;

приемник на княза на апостолите;

върховен свещеник на универсалната църква;

западен патриарх;

италиански примат;

архиепископ-митрополит на Римската провинция;

владика на град Ватикан;

раб на божиите раби.

При внимателното тълкуване на този списък ще се открият три вида съдържащи се в него функции и прерогативи.

Първата група представлява пълномощията на свещеника и е свързана със съдържанието и тълкуването на Откровението. Папата е викарий, т.е. пълномощник и помощник на Христос на земята, а като върховен свещеник разполага с многобройни пълномощия. Неговите решения, засягащи въпросите на вярата, тълкуването на Откровението, всички основни проблеми и решения, произтичащи от правата му на свещеник, за църквата и вярващите са решения, вземани в името на Христос и по негова воля. Според принципите на католическата вяра папата има особена сила и благодат, с които го е надарил Светият дух, и поради това редица прерогативи, произтичащи непосредствено от бога. Оттук решенията на папата по въпросите на цялата църква, учението, съдържащо се в неговите енциклики и други официални документи, както и решенията, интерпретиращи догмите на вярата, се приемат като решения, идващи от бога. Затова между другото преди повече от 100 години е въведена и догмата за непогрешимостта на папата, предизвикваща много дискусии в съвременната църква.

Към изключителните права на папата спада между другото и ръкополагането на епископите. Това право е свързано функционално с друга област от властта и задълженията на папата. Става дума за неговото господство над католическата църква като универсална, световна организация.

В историята има периоди, когато приоритетът на власт на римския епископ или папата над цялата католическа църква е имал строго формален характер или пък изобщо не е бил признаван. Днес е трудно да се установи до каква степен този приоритет произтича от факта, че Рим е бил столица на Римската империя, чиято структура на организация, а също и универсален характер представляват един от основните камъни на организационната концепция на църквата; също така е трудно да се установи до каква степен и доколко, от друга страна, същият приоритет произтича от духовната приемственост, намираща потвърждение преди всичко в Откровението, т.е. в извънисторическа мотивировка. Стана дума за непрекъсваната приемственост на властта и ръкополагането от Христос, от апостол Петър — първия папа, до наши дни.

Правата на папата като църковен глава са огромни. Той е единственият законодател, решаващ еднолично всички промени и нововъведения в каноническото право и издаващ всички предписания по църковните въпроси. Само той разполага с кадрите, назначава всички чиновници във Ватиканските учреждения, определя границите на диоцезите и създава нови, той най-сетне притежава огромни права по отношение на монашеските ордени, като ги утвърждава и разпуска и приема техните устави. Папата провъзгласява новите светии, той е категоричният, най-висш авторитет във всички по-важни спорни въпроси, като издава например разрешения на свещеници и монаси да се освобождават от обет, а също и по редица важни решения относно литургиите и др.

Също така папата е „владика на държавата-град Ватикан“, т.е. глава на суверенна държавна организация, която, въпреки своя специфичен характер, е субект на международното право и се ползува с почти всички произтичащи от това права. Като абсолютен владетел на Ватикана, в който няма никакви форми на парламент, конституция и каквито и да било прояви на демокрация, папата създава задължителните за своята държава закони, назначава длъжностни лица, контролира вътрешната и външната политика на църквата, т.е. цялата проблематика на взаимоотношенията между църквата и държавата, а също църквата и светския живот в световен мащаб. Папата назначава нунциите, т.е. папските посланици в другите страни, и приема акредитивните писма от посланиците на страните, които поддържат дипломатически отношения с Ватикана. Формално той е също така единственият собственик на цялото имущество на Ватикана.

Разбира се, на практика папата не е в състояние сам да изпълнява всички тия задължения. Повечето от своите права, както духовни, така и държавнически и организационни, той фактически прехвърля върху учрежденията на Римската курия.

Папата

Папата е изключително зает човек. Неговият делничен ден започва обикновено в 7 ч. сутринта, когато става от леглото и отива направо пред пюпитъра, за да прочете сутрешна молитва.

Прозорците на спалнята му, намираща се на най-високия етаж на Апостолския дворец и обзаведена с малко на брой старинни мебели, гледат към площада на Чита Леонина непосредствено зад стените на Ватикана. За разлика от площад „Св. Петър“ това е относително тихо място, макар че там е разположена оживената последна спирка на автобусната линия, водеща към центъра на Рим. Градските власти на италианската столица, въпреки настояванията от страна на представителите на Ватикана, не се съгласяват да пренесат тази спирка или да заменят шумния автобус с тролейбус. Затова в спалнята на папата са поставени двойни прозорци, иначе малко известни в Италия, и дървени щори срещу слънцето и шума.

Единствените съвременни съоръжения в тази обширна полутъмна стая с високи сводове, обковани по образец на Флорентинското възраждане, това са тясното легло, снабдено по времето на Павел VI със специален дюшек за болни от радикулит, и електрическият климатизатор.

Папата се облича сам или използува помощта на някой от дежурните прислужници, обикновено светски хора от семейства, работили поколения наред в папския двор. След това отслужва литургия в параклиса до спалнята си или слуша богослужението на личния си секретар. По времето на Йоан XXIII това е бил сегашният епископ Лорис Карави, един от неговите биографи. При Павел VI същата функция се е изпълнявала от тихия и невзрачен свещеник дон Еторе Маки. Личен секретар на Йоан Павел II е Станислав Дживиш, който е заемал тази длъжност и по времето, когато папата е бил митрополит на Краков.

След литургията следва закуска и преглеждане на вестниците. Дребният и слаб Павел VI е ядял много малко. Сегашният папа, според недискретността на римската преса, закусва шунка с яйца, бял хляб, масло и чай.

Вестниците често развалят апетита на папата. Павел VI и неговите двама предшественици придавали огромно значение на това, какво пише италианският и чуждестранният печат за Ватикана и неговата политика. Сводката за папата се съставя в размер 2–3 машинописни страници. По-любопитните или противоречиви статии папата прочита изцяло, също и съобщенията на телеграфните агенции относно публикациите за Ватикана в чуждестранния печат. Те често са критични. Нерядко, например след публикуването на енцикликата „Humanae Vitae“ (животът на човека) по въпроса за планираното майчинство и свързаните с него семейни и морални проблеми, започват даже критични кампании в печата и възражения от страна на общественото мнение в много страни. Най-остро обаче папите реагират на липсата на дисциплина и лоялност вътре „в семейството“, т.е. сред членовете на йерархията, духовниците и католическите интелектуалци.

Информацията за печата, предавана от Държавния секретариат в 8 ч. сутринта, отбелязва всички подобни прояви. Често папата пише в полето кратки бележки, как да се реагира на непослушанието, например: „нека нунцият изрази пред него своето огорчение“ или „да се извика на разговор в конгрегацията по доктрината на вярата“. Тези бележки, както и цялата сводка от печата, отиват в папката на заместник-държавния секретар, най-често „сив“ кардинал.

По времето на моя престой във Ватикана заместник-държавен секретар бе архиепископ Джовани Бенели, минаващ за умерен консерватор и представител на проамериканското направление във Ватикана. Характеристиките от този род обикновено са схематични, но винаги съдържат някаква част от истината.

Заместник-държавният секретар изпълнява същевременно функциите на директор на папския кабинет и в известен смисъл координатор на техническо-административната дейност на всички основни учреждения на Римската курия. Тези много трудни и обширни задължения му осигуряват доминираща позиция, много по-сериозна от много кардиналски длъжности.

„Субститутът“, както накратко наричат зад Бронзовата порта заместник-държавния секретар, се появява в личния апартамент на папата още на закуска, т.е. около 8 ч. 15 мин. Той носи списъка от аудиенции за текущия ден, бележки за делата и проблемите, които трябва да обсъди с отделните лица, които папата ще приеме, проекти на речите, които папата смята да произнесе. Понякога техният брой стига до четири на ден. Субститутът предава също така съдържанието на повечето важни телеграми, изпратени от нунциите. Те се отнасят предимно до вътрешноцърковни проблеми, тъй като светските въпроси, т.е. казано най-общо, отношенията на Ватикана с другите държави, ръководи вторият заместник на държавния секретар — секретарят на съвета по обществените проблеми на църквата. Понастоящем това е архиепископ Агостино Казароли.

След закуската и прегледа на най-неотложната кореспонденция папата започва едно от своите най-уморителни занимания — приемането на отделните личности или групи на т.нар. частни аудиенции, за разлика от официалните аудиенции, които Папата дава изключително рядко.

Всеки ден, с изключение на вторник, сряда и неделя, папата приема средно по 7–8 души, чийто списък публикува ежедневникът „Осерваторе Романо“. Това са: префекти на конгрегацията и шефове на други ватикански учреждения, които по правило имат постоянен достъп до папата, кардинали и епископи от Италия и чужбина, пристигащи във Ватикана „ad limina apostolorum“, т.е., за да докладват за положението в своите диоцези. Според каноничното право такива доклади трябва да се представят всеки пет години. Най-сетне това са различни светски лица, пребиваващи в Рим: премиери и министри на външните работи, които използуват случая, за да направят посещение на вежливост зад Бронзовата порта, изтъкнати учени католици, членове на господствуващи семейства (Ватиканът се старае да избягва такива посещения, а когато изказва съгласие, изисква да не се съобщава за тях), известни артисти и даже прославени спортисти, като например Еди Меркс.

Много често личности, които не заемат високи държавни постове, се опитват да получат аудиенция у папата само от снобизъм и амбиция. Ако действително имат заслуги, папата ги приема и им подарява за спомен медал, излят по случай неговото избиране, молитвеник или някакъв друг религиозен сувенир. Този вид аудиенции припомнят на общественото мнение, че известни достойни личности се смятат за католици. Сега, когато обществената сегрегация и обичаите бързо се развиват, такъв вид напомняния са особено ценени зад Бронзовата порта.

Освен това папата приема различни поклонници и професионални групи.

По-нататък „Осерваторе Романо“ информира за аудиенции с пожарни команди и сдружения на въдичари и пекари, общества на майки-католички от Латинска Америка, железничари и любители на канарчета, чуждестранни журналисти и директори на големи туристически бюра. На времето в продължение на една седмица папата приел делегации на южноамериканските индианци, лапландци, хипита, индонезийски фолклорен състав от остров Бали и група командири на перуанската армия.

Към всяка група папата се обръща с приветствие на италиански, испански, френски, португалски, английски или немски език, а ако се среща с духовници или монахини от екзотичните страни — на латински. Павел VI и неговите трима предшественици са започнали своята кариера във ватиканската дипломация, която изисква нейните възпитаници да владеят писмено и говоримо изброените езици.

Повечето аудиенции с частни лица се състоят в библиотеката на личния апартамент на папата на третия етаж на Апостолския дворец. Гостите се въвеждат там от префекта на папския дом или от прелатите камериери (prelati d’Anticamera), т.е. духовници, изпълняващи ролята на адютанти и придворни. Един от тях — прелатът Луиджи дел Галло Рокаджовине — е потомък по права линия на Наполеон Бонапарт, нанесъл удар на мощта на папската държава. Служителите на Римската курия обичат да информират всички журналисти и „новите дипломати“ зад Бронзовата порта за този аристократичен произход на представителния прелат. Според членовете на курията неговото присъствие до папския трон е символ на непреходността на папската институция, която не само че е преживяла бурята на Наполеоновата епоха, но е приела на служба потомък на „великия бунтовник“.

Отделните групи, които очакват да бъдат приети от папата, се намират в няколко зали до личния му апартамент — тройната зала, залата на консисторията и др. Папата минава от зала в зала според определения за деня ред, говори на различни езици, а по-точно казано прочита текстовете на написаните вместо него речи, благославя, приема подаръци, поднася пръстена си за целувка, гали децата по главите и понякога раздава малки икони.

Даже при преминаването си от една зала в друга той понякога изпълнява важни задължения. Там го очакват лица, допуснати до аудиенция от най-нисък ранг, наричана във ватиканския жаргон bacciamano, т.е. целуване на ръка. Минавайки покрай тях, папата подава ръката си за целувка и понякога изговаря няколко думи. За тези аудиенции се съобщава рядко, но почти винаги там има фотограф, което означава, че всеки, който пожелае, би могъл срещу незначителна сума да се снабди със снимка за украса на семейния албум. Само две фотографски ателиета имат право да правят снимки на терена на Ватикана с търговска цел. Това са фирмите Феличи и Джордани, ръководени от вече три поколения придворни фотографи. У Джордани и Феличи на другия ден след всяка аудиенция или тържество във Ватикана човек може да си купи цветна снимка. Тези снимки не се цензурират. Шефовете на фирмите сами следят в техните служби да не попадне нищо, което би представило папата в неблагоприятна светлина или би го направило смешен.

Теоретично фотографирането зад стените на Ватикана е забранено за всички, с изключение на споменатите две фирми. На практика туристите могат да внесат със себе си фотографски апарат, благодарение на което бръмченето на камерите заглушава думите на папата, а светкавиците го заслепяват.

Всяка сряда се урежда генерална аудиенция, която е достъпна за всички богомолци и вярващи. Папата се подготвя за тази среща във вторник, когато няма никакви срещи. От това правило също има много изключения.

Генералната аудиенция се провежда в голямата аула, предназначена специално за тази цел и построена по времето на Павел VI зад двореца на Santo Ufficio, т.е. Светата инквизиция. Това е лека съвременна конструкция, добре вградена в историческия фон на ватиканските сгради. В тази огромна зала с великолепна акустика и радиофонизация има места за над 8 хиляди души. Журналистите имат собствена ложа до подиума на президиума, в който сядат папата и заслужили църковни служители.

В 11 ч. в обикновено пълната зала влиза папата с придружаващите го лица. Той сяда в красиво кресло, което вече не се нарича трон, и произнася речта си пред микрофон. Речта най-често е на религиозна тематика и засяга например великите пости, Великден или други събития от църковния календар. Тези речи биха могли да се сравнят с притчи, които обаче имат официален характер и често представляват тълкувания на проблеми от теологията, еклезиологията или литургията, които според папата или отделните конгрегации изискват официално разяснение или прецизиране. Речите се публикуват без съкращения в „Осерваторе Романо“, излизащ същия ден следобед, но с дата от следващия ден (четвъртък). За църквата тези речи са важен източник за официалните проповеди.

След произнасянето на речта си папата обикновено се обръща с кратко поздравително слово към всяка отделна група от поклонници, като им благодари за това, че са посетили Рим, и изпраща сърдечни поздрави и благопожелания за тяхната страна. Тези кратки, неофициални изказвания обикновено се публикуват само в католическия печат на съответната страна.

В периода на големите църковни празници, главно Рождество и Великден, потокът от поклонници е толкова голям, че папата се среща най-напред с чуждестранните групи в залата за аудиенции, а по-късно приема италианските групи в църквата „Св. Петър“. Тогава, освен първата основна реч, произнасяна на италиански в залата за аудиенции, той още няколко пъти говори на италиански в църквата „Св. Петър“.

Аудиенциите продължават от 11 до 13 ч. или 13 ч. 30 мин. За папата те са крайно уморителни и изискват постоянно напрежение и внимание, толкова повече, че някои речи се превеждат синхронно (например обръщенията към полските групи по времето на Павел VI превеждаше Анджей Мария Дескур, работещ във Ватикана почти 30 години и известен със своите езикови способности); освен това папата понякога получава подаръци от поклонниците, които трябва да разгледа и за които лично благодари (вече без предварително подготвен текст); разговаря последователно на няколко езика; най-сетне той през цялото време е наблюдаван от групата италиански журналисти, които дебнат всяка езикова грешка или забавен инцидент, за да го превърнат в сензация за жълтата преса.

През летните горещини, които в Рим често започват още в началото на май, Павел VI излизаше от залата за аудиенции облян в пот, въпреки че расото му бе ушито от най-тънка материя, и даже залитайки от умора. Когато боледуваше, изтощението му бе още по-голямо. Отлагането на генералната аудиенция бе обаче нещо много рядко, тъй като то винаги предизвикваше спекулации относно здравето на папата. Някои вестници му приписваха невероятни, смъртоносни болести даже когато той страдаше от обикновен грип.

Нееднократно съм виждал Павел VI да говори въпреки хремата си или други несъмнени признаци на силна простуда. На неговата възраст (когато напусках Рим, той бе на 76 г.) това бе мъчение и същевременно значителен риск, на който той се подлагаше въпреки молбите на лекарите, като твърдеше, че не е частно лице и не може да си позволи да пренебрегва задълженията си.

Ако папата приема например членове на музикално дружество или духов оркестър от Ломбардия, група сирачета от неаполитанските детски домове при манастирите или делегатки от организацията на майките-католички от Порто Рико, неговите речи и самото протичане на аудиенцията нямат строго политическо или религиозно значение. Нейната цел е само да се подчертаят връзките на папството и църквата с всички обществени и професионални групи, както и да се обновят и засилят религиозните чувства на онези, които се удостояват с честта да бъдат приети на аудиенция с Христовия наместник на земята.

Все пак много често с аудиенциите и речите се свързва голямата политика. Случва се също те да съвпадат с различни пикантни и забавни обстоятелства.

Да започнем с политиката.

През 1972 г. в Рим пристигна на международен конгрес за солидарност с борещите се за свобода народи от португалските колонии група изтъкнати водачи на народоосвободителното движение в португалските колонии. Сред тях бе Амилкар Кабрал, един от най-изтъкнатите политически водачи в черна Африка, ръководителят на народоосвободителното движение в Португалска Гвинея и островите Зелени нос, водач на ФРЕЛИМО в Мозамбик и МПЛА в Ангола (по-късно той бе предателски убит от агентите на ФИДЕ, полицията на Салазар). За никого не бе тайна, че водачите на тези организации са хора с определено леви убеждения — или комунисти, или много близки до комунизма. Факт бе също така, че Ватиканът от години се намираше под моралния натиск на сериозни католически центрове в Африка, Западна Европа и самата Португалия, които изискваха от папата да се дистанцира от тогавашния ултракатолически португалски режим поне по въпроса за мръсната колониална война.

Конгресът бе проведен с подкрепата на ИКП и Социалистическата партия и с участието на много дейци и делегати на прогресивни католически организации. Ватиканът изрази неофициално съгласие в него да участвуват няколко духовници с висок ранг. Но въпреки натиска от страна на многобройните католически дейци, папата не се реши да изпрати до конгреса телеграма или поне неутрално поздравително писмо. Със събития от такова естество Ватиканът почти никога не се ангажира, като се мотивира с религиозния, а не политически характер на своята мисия. Неговите аргументи обаче не са убедителни. През цялото време, докато конгресът продължаваше, Държавният секретариат и някои считани за близки на прогресивните кръгове лица от обкръжението на папата се намираха под натиска на католически дейци и политици, които настояваха папата да прояви някакъв жест по адрес на водачите на народоосвободителната борба в португалските колонии.

И днес още би било недискретно да описваме кой и при какви обстоятелства бе убедил папата да приеме водачите на ФРЕЛИМО и МПЛА на частна аудиенция. Било е уговорено тази аудиенция да не се разгласява, да бъде символична среща на главата на римокатолическата църква с вярващите от три колониални територии. Папата бе подчертал, че е съгласен да даде аудиенция на вярващите, а не на политиците и затова ще им ПОЗВОЛИ да целунат пръстена, символизиращ неговата духовна власт, без да започва какъвто и да било разговор с групата африкански политици.

Денят на аудиенцията бе определян в продължение на няколко дни, защото решението на папата предизвика буря от интервенции. Архиепископ Бенели прие съветника в постоянното бюро на представителя на президента на САЩ при Ватикана (това бюро представлява работна група без юридически статут на дипломати, защото САЩ не поддържат дипломатически отношения с Ватикана). Този великолепно информиран дипломат припомни на своя достоен и приятелски настроен събеседник, че Португалия е член на НАТО, а португалските колонии според становището на Лисабон са „задморски провинции, представляващи интегрална част от територията на страната“. Поради това подкрепата на народоосвободителната борба в тези колонии би била „неприятелски акт по отношение на НАТО“.

Американският дипломат, разбира се, не спомена за подготвяната аудиенция, за която нямаше право да знае, но за никого на 3-тия етаж на Апостолския дворец нямаше съмнение каква бе целта на неговата интервенция.

Същия ден „съвсем случайно“ един италиански политик, известен със своите връзки със самолетната и оръжейната индустрия, посети един от членовете на върховното ръководство на Държавния секретариат. Той го осведоми за големината на оръжейните доставки за португалската колониална войска, напомни му, че Ватиканът притежава солиден пакет акции на отделните фирми от тази индустрия, да не говорим за това, че родният брат на Павел VI — адвокатът Монтини — е член на главното ръководство на фирмата Берета, производителка на бързострелни автомати за португалските колониални стрелци.

По същото време архиепископ Казароли, шеф на папската дипломация, прие посланиците на африканските държави при апостолската столица, които доказваха, че подкрепата на папата за народоосвободителната война в черна Африка би допринесла за оживяването на религиозните чувства на тамошните католици.

Представителите на няколко мисионерски ордена в португалските колонии чрез посредничеството свои познати зад Бронзовата порта също изразиха подобни убеждения, като посочиха, че дори формалното поддържане на лоялност от страна на Ватикана към колонизаторите в Мозамбик, Португалска Гвинея и Ангола би имало трагични последици за в бъдеще, след края на колониалната ера.

С две думи, започваше буря, чието ехо незабавно стигна до папата. Той на два път отложи аудиенцията, като отново се посъветва със своите експерти, и най-накрая я насрочи за събота, когато зад Бронзовата порта обикновено не се случват важни събития и поради това вниманието на журналистите е отслабено.

За това, как е протекла срещата, не знаем много. Според по-късната информация на един италиански католически политик, който придружавал дейците на народоосвободителната организация, част от гостите, предупредени за принципите на протокола, коленичил и целунал пръстена на папата; само Амилкар Кабрал според обичая на много племена в родната му страна, целунал Павел VI по рамото, след което заявил, че благодари на църковния глава за подкрепата, каквато е аудиенцията сама по себе си, за народите на Африка, борещи се за своите справедливи права.

Папата му отговорил на латински с цитат от Тома Аквински, според когото мирът е резултат от хармонията в човешките сърца, хармония, която не може да се постигне без справедливост, което пък означава уважение към моралните принципи. Цитатът е бил формулиран така, че е можел да бъде разбран и като подкрепа на народоосвободителната борба, и като призив за мир.

Вестта за тази аудиенция проникна в пресата два дни след заминаването на африканските дейци от Италия и предизвика широк отзвук в целия свят. Тя предизвика почти всеобщо сърдечно одобрение даже в американския печат, който дотогава официално се отнасяше резервирано към колониалните войни на Португалия и най-често отминаваше свързаните с нея събития с пълно мълчание.

Коментарите, написани в различен тон, се свеждаха до един и същ извод: Павел VI бе оказал морална подкрепа на народоосвободителните движения в португалските колонии. Много коментатори припомняха, че приетите от папата представители на народоосвободителните организации са марксисти или привърженици на марксизма. Във връзка с това всички църковни и нецърковни консерватори преминаха във фронтална атака срещу Павел VI. Неофашисткият седмичник „Il Borghese“ публикува на първата си страница карикатура на папата, седящ на трона с жезъл, украсен със сърп и чук в ръцете, с които той бие група облечени в бяло католически свещеници, атакувани от негри, въоръжени с ножове и копия.

Говорителят по печата на Ватикана, проф. Федерико Алесандрини, е изтънчен опитен журналист, човек близък на папата, който обаче не разбира напълно, че след Втория ватикански събор политиката на апостолската столица се приспособява към действителността. Той изнемогваше от безбройните въпроси на журналистите. И сега, както през цялата му дълга и трудна кариера, неговата професионална честност не му позволи да отрече нищо, което би могло да бъде истина. Същевременно той не бе в състояние да прикрие притеснението си от факта, че папата бе приел „комунистически агенти“, както десният печат наричаше африканските дейци.

Португалският посланик протестира официално от името на своето правителство пред Държавния секретариат, след което замина за продължителни консултации в Лисабон, което — както предсказваше тамошната преса — се представяше като увертюра към скъсване на дипломатическите отношения с Ватикана.

Аудиенцията предизвика широк отзвук в Гвинея, Мозамбик и Ангола. Тя окуражи всички католически центрове в тези страни, които оказваха, макар и само морална подкрепа на народоосвободителното движение.

Няколко месеца по-късно в Лоренсу-Маркез бяха арестувани католически мисионери, сътрудници на народоосвободителните отряди. Тамошният епископ публикува пастирско послание на тази тема. В отговор колониалните власти наложиха на епископа домашен арест, след което принудително го репатрираха в Португалия.

Накратко казано, незначителната аудиенция сложи началото на процеса, в който Ватиканът се дистанцира от колониалната политика на Салазар и неговите приемници. Аудиенциите на папата понякога могат да се използуват за извършването на положителни обрати в политиката на Ватикана. Също така те нееднократно са били използувани за различни машинации от позициите на крайния консерватизъм или на студената война.

Един пролетен ден на 1970 г. по телефона ми се обади тогавашният посланик на ПНР в Рим Войчех Хабашински, за да ме попита дали внимателно съм прочел в „Осерваторе Романо“ съобщението за генералната аудиенция, проведена предишния ден. Признах, че съм прегледал вестника, но не съм забелязал нищо любопитно. Посланикът ме посъветва да го прочета още веднъж и да проверя как звучат на полски език немските наименования в съобщението. Направих това и установих, че папата е приел организирана група посланици от Шнайдермюл и Ермланд. Шнайдермюл, това е „полска пила“, отделена в периода между двете войни от нормалната църковна администрация като т.нар. „prelatura nullus“, т.е. административен окръг без пълните права на диоцез и подчинен пряко на папата. Ермланд е просто Вармия.

Съобщението бе формулирано така, като че ли поклонниците са граждани на ФРГ и споменатите терени се намират във Федералната република. В такъв контекст двете наименования се споменаваха както в съобщението, така и в речта на папата.

Телефонирах до няколко познати във Ватикана и научих, че специалният влак на западногерманските поклонници е пристигнал в Рим от диоцеза Хилдесхайм, чийто ординатор беше прославеният епископ Хайнрих Мария Янсен — духовен наставник на всички ревизионистични организации във ФРГ, като се започне от „съюза на изгонените“. В този окръг живееха и повечето епископи от поддържаната от Ватикана самостоятелна църковна администрация за католиците, преселени от Западна Полша. Тридесет години след края на войната това бе чисто политически въпрос. Съществуването на тази аномалия бе остатък от периода на студената война, когато Ватиканът, водейки политика на открита поддръжка на НАТО и всички политически антисоциалистически центрове, прие напълно тезата за псевдоправата на ФРГ да представлява „цяла Германия“, т.е. не само ФРГ и ГДР, а също и „областите с временно полско управление“ според тогавашното определение на бонската пропаганда. Влакът на поклонниците бе довел всъщност в Рим група членове на ревизионистичните „изгонени съюзи“ от Пила и Вармия в Хилдесхайм. Посолството на ФРГ при Ватикана, което още по времето на коалиционното правителство на канцлера Бранд поддържаше твърдо становище срещу статута на Църковната администрация в полските западни и северни земи, разбира се, също участвуваше в организирането на похода. Влиятелните прелати, родени във ФРГ, които работеха в Държавния секретариат и други важни учреждения на Ватикана, бяха взели мерки полските местности да се представят като градове и райони на Църковната администрация, влизащи в състава на „Германия“, и чрез тази мистификация да се повлияе не само върху пресата на Ватикана, но и на самия папа. Текстът на изказването на Павел VI, според което Пила и Вармия бяха част от ФРГ, бе написан от духовния съветник на посолството на ФРГ във Ватикана, прелата Йозеф Крахе, близък приятел на ординариуса на диоцеза, включващ бившия свободен град Гданск, епископа — убиец на поляци — Карл Мария Сплет.

След като установих всички тези данни, направих това, което на мое място би направил всеки полски журналист: написах кореспонденция до „Жиче Варшави“, в която разкрих обстоятелствата около антиполската машинация и изразявах съжаление, учудване и горест от факта, че Ватиканът е позволил да бъде подведен чрез ревизионистичната мистификация.

Секретарят на редакцията на „Жиче Варшави“ издаде тази кореспонденция на следващия ден под заглавие „Скандал във Ватикана“. Там наистина избухна скандал. Бе започнато следствие, с цел да се установи как е било възможно в изказването на папата да бъдат използувани фалшифицирани данни. Тогава се оказа, че това е било изказване „на вежливост“, което изобщо не е било предназначено за публикация в който и да било вестник и затова неговото съдържание не е било проверено. Текстът на услужливия прелат Крахе е бил отпечатан в „Осерваторе Романо“, след като това е било наредено по телефона от известно близко на папата лице. Изглеждаше, че е станало някакво недоразумение.

През онзи период още не съществуваха каквито и да било официални, постоянни контакти между Ватикана и полските власти. Единствените личности от Варшава, акредитирани в апостолската столица, бяха двама журналисти — Доминик Хородински и авторът на тази книга. На тях именно се падна честта да приемат официалните и неофициалните извинения от страна на различни важни служители зад Бронзовата порта.

Когато два дни след публикуването на моята кореспонденция в „Жиче Варшави“ се появих в кабинета на говорителя по печата в апостолската столица проф. Алесандрини, на бюрото му вече лежеше пълен превод на статията. Той ме увери, че „за съжаление“ фактите в моята кореспонденция са точни и че „бил упълномощен да изрази своите и на своите висшестоящи съболезнования“. Все пак по един въпрос не можел да се съгласи с мен. Ставало въпрос за заглавието. Използуваното определение „скандал“ било повече от неподходящо. Във връзка с това ме молел да имам предвид, че „скандали във Ватикана няма и не може да има“.

Политиката в най-широкия смисъл на тази дума съпътствува папата — често като злокобна сянка — в цялата му обществена дейност. Все пак тя невинаги е основен фон на различните официални събития. Случва се папските аудиенции да протичат и при забавни обстоятелства.

Така например на времето папа Йоан XXIII реши да демонстрира връзките на църквата със съвременното изкуство (една от слабите страни на съвременния католицизъм, което прави Ватикана чувствителен към тази проблематика), като организира тържествена аудиенция за кинозвездите и други филмови дейци. Папа Джовани, както наричаха в Рим Йоан XXIII изключително обичан и уважаван в Италия — също и в кръгове, чужди на католическата праволинейност. Много изтъкнати актьори и актриси изразиха желание да присъствуват на аудиенцията. За някои от тях тя трябваше да бъде още един фрагмент от непрекъснатата рекламна кампания, случай да се появят на цветни снимки в големите илюстровани списания и във филмовите хроники. Нищо чудно, че при тези обстоятелства проблемът за подходящ тоалет се очерта като главен.

Във Ватикана се спазват точни и вече малко престарели правила за „приличното“ облекло на жените, които прекрачват границите на светия град-държава. Тези правила са били създадени във времена, когато жените са носели дълги рокли с понякога огромни деколтета. От XIX или даже от XVIII век датира традиционното правило жените, които отиват на аудиенция при папата, да прикриват главата и раменете си (за тази цел се използува най-често черен дантелен триъгълен шал) и да не откриват коленете си. Този принцип днес създава различни затруднения по времето на късите поли и различните дрехи без ръкави.

Няколко италиански актриси, сред тях и известната със своята неприязън към тържествата и всякаква помпозност Моника Вити, решили да се облекат за аудиенцията при папата в тоалети, съчетаващи изискванията на съвременната мода и предписанията на ватиканския протокол.

Красивата Моника Вити бе постигнала това съчетание с рокля в лилавовиолетов цвят, близък до цвета на епископското расо, дълга до земята, но със страничен разрез по дължината на крака, подобно на японско кимоно, вталена и завършваща с микроскопичен корсаж, прикриващ част от гърдите, но подчертаващ цялата прелест на ръцете, гърба и шията. Главата и раменете си Моника бе покрила с изисквания черен дантелен шал, който горе-долу скриваше голотата на огромното деколте. Джина Лолобриджида също се появи във Ватикана в тоалет, който уж криеше красивите й форми — познати в цял свят, но забранени във Ватикана, — но ушит от толкова прозрачен муселин, че при всеки малко по-силен блясък на светлината фактически тя изглеждаше съвсем гола.

Когато Моника Вити коленичи пред папата, от движението черният й шал се развя, а корсажът престана да изпълнява своите функции. Като видя тази изложба на женски прелести, папата вдигна очи към небето и изрече:

— Дъще моя, изправи се и ми позволи да сведа поглед.

Фотографията на Лолобриджида, коленичила пред Йоан XXIII в прозрачната си рокля, осветена от светкавиците на репортьорите, обиколи всички илюстровани списания в света, донесе на красавицата Джина още по-голяма популярност и убеди Ватикана, че контактите на папата с филмовите звезди са трудни и изпълнени с опасности.

След края на аудиенцията, т.е. между 13 ч. и 13 ч. 30 м., Павел VI се връщаше в своя личен апартамент, за да обядва. Ако нямаше гости, той се хранеше най-често скромно, в компанията само на личния си секретар или на някого от прелатите-камериери. Тримата изпиваха по чашка вино, считано тук за задължителна част от менюто. Освен това им се поднасяха много салати и зеленчуци, по-често риба вместо месо като първо ястие (супи тук се ядат повече за вечеря), макарони, приготвяни в Италия по хиляди начини, а за десерт малко плодове и винаги силно черно кафе, особено ценено от Павел VI заради ниското му кръвно налягане.

Случва се обаче папата да покани за обед някого от кардиналите или други църковни деятели, пристигнали в Рим от чужбина. Оказването на такава чест радва гостите изключително много, тъй като получават възможност да изложат своите схващания по много въпроси без посредничеството на служителите на курията.

Тези обеди са вече много по-тържествени. Великолепни сервизи, прибори от позлатено сребро вермайл, няколко ястия (ордьовър, риба, месо, десерт и кафе). Но за папата — това е работа, още час и половина с напрегнато внимание да претегля всяка своя дума, за да бъде правилно разбран.

След обеда по италиански обичай, възникнал поради естеството на климата, папа Йоан XXIII се оттегляше на едночасова следобедна почивка. Павел VI през тези най-горещи часове от деня четеше, преглеждаше кореспонденцията и документите, представяни му от различните учреждения на Ватикана — с една дума, работеше в тишината на своята библиотека. Йоан Павел II също няма навика да спи следобед. Той излиза на разходка из парковете на Ватикана, след което се връща в библиотеката, където отново чете, записва по полетата на представените му документи изводи и решения, приема най-близките си довереници. След вечерята, винаги скромна, се връща отново към работата си, чете и пише обикновено до късно през нощта. Сегашният папа е спортист. Говори се, че вечерите тича по пътеките на ватиканските паркове и ежедневно тренира с пружини и други уреди в спалнята си.

Така най-кратко може да се представи делникът на папата. По време на големите религиозни празници задълженията на главата на римокатолическата църква са много по-тежки. По време на страстната седмица папата участвува в тържествените богослужения във Ватикана и понякога в една от римските църкви, най-често в „Св. Йоан“ в Латеран. Това са продължителни богослужения, по време на които папата в продължение на няколко часа носи празнична дреха, тежаща над 10 кг. Ако са започнали горещините, което в Рим на Великден не е рядкост, страданията му под богато извезаната със злато дреха и потенето под шапката от тежък атлас са още по-големи.

На първия ден от Великден папата отслужва тържествена меса в църквата „Св. Петър“, произнася проповед и дава благословията си „urbi et orbi“ — на града и света. По-късно участвува в други тържествени богослужения. На Рождество в полунощ чете „Отче наш“, след което отслужва още две меси, предвидени от литургията. Това са винаги тържествени, продължителни, мъчителни обреди.

На разпети петък папата по традиция участвува в символичния път към Голгота около Колизея. Това тържество, което протича в живописните развалини на стария Рим, се предава по телевизиите на много страни. В края на пътя папата сам поема тежкия кръст и повежда процесията, като същевременно произнася молитва. След това прочита проповед и приветствие към тълпите от поклонници.

През последните няколко години от моя престой в Рим по времето на кръстния поход валеше студен дъжд и по време на процесията той се измокряше до кости, а всички знаеха, че здравето му е деликатно и лесно настива. Той се измъчи и от службата в тунела на строежа на експресната железопътна линия Рим — Флоренция, по която влаковете пътуват със скорост над 200 км/ч. Тържествената служба, чиято цел бе да символизира връзките на църквата с работниците, бе предавана от телевизиите на 24 страни. Денят бе ветровит и мразовит. Работниците в каски и импрегнирани срещу вятъра и влагата работни комбинезони приветствуваха папата, облечен в лек пурпурен плащ. Много милиони зрители можеха да наблюдават на телевизионните екрани как Павел VI трепери от студ, докато траеше дългата служба. По-късно въпреки тежката простуда, той не отмени нито една от предвидените в програмата му обществени прояви през празничния период. Причината за това е, че тази програма, отделена от папския церемониал, е предварително публикувана в пресата, между другото, с цел да се осигури присъствието на вярващите, което невинаги е проста задача в днешните времена на уикенди, курорти, почивки в селски вили и преди всичко занемаряване на обичаите.

Освен заетостта, дължаща се на религиозните функции и ролята на глава на църквата, папата е натоварен с многобройни задължения и като шеф на суверенния град-държава Ватикан. Така той приема на тържествени аудиенции посланиците, които му връчват акредитивните си писма, среща се с дипломатическия корпус и произнася новогодишни поздравления към неговите членове, изготвя послания към държавни и правителствени ръководители по случай някои църковни празници и годишнините на своя понтификат, понякога провежда политически разговори. Нов момент в понтификата на Павел VI бяха предприеманите от него далечни пътешествия зад граница; от тях ще припомня пътуването му до Далечния изток, което обхвана дори Филипините и Австралия, до САЩ на сесията на ООН, до Латинска Америка и преди това до Близкия изток.

Огромен е броят на въпросите, които може да решава само папата. Това е свързано с йерархичната структура на църквата и произтича от съображения от религиозно естество. Поради тази причина папата е принуден да поддържа постоянен контакт с Държавния секретариат даже по време на пътувания, като за целта използува радиото или ако случаят не е толкова секретен — телефона.

Биографите на Павел VI нееднократно са се замисляли защо въпреки астеничната си физика и вече напреднала възраст той нито веднъж не се отказа от публична изява, даже когато бе болен или отслабнал от болестта. Отговорът на този въпрос по принцип е прост. Павел VI въведе пенсионирането на епископите и кардиналите, и след навършването на 75 години те са задължени по канон да подават оставката си от заеманите административни постове в църквата и Ватикана. По правило тези оставки се приемат от папата. Само в изключителни случаи той продължава периода на активна дейност за някои членове на йерархията, но с една-две години и никога за навършили 80 години. На тази възраст кардиналите губят също така правото да участвуват в изборите за нов папа, за което вече стана въпрос.

Преди въвеждането на този принцип епископите и кардиналите запазваха своите функции в църковната администрация през целия си живот даже ако на практика поради здравословни причини бяха принудени да отстъпят управлението на диоцеза или конгрегацията на някой по-млад заместник или помощник.

През 1971 г., когато Павел VI прокара новите правила по тези въпроси, се поднови мълвата, че той самият възнамерява да се откаже от папския трон и да се пенсионира, когато навърши 75 години. Такива предположения се разпространяваха преди всичко от онези ватикански кръгове, които не одобряваха многобройните нововъведения на папата за модернизиране организационната структура на църквата и за осъвременяване на нейните отношения със света. Авторите на слуховете се мотивираха с разсъждението, че ако папата въвежда пенсионна възраст за всички членове на йерархията, то няма причина да не приложи към самия себе си тези принципи, които е определил за другите.

В тези разсъждения се крие принципна неточност от гледна точка на теологията и канона. Папата стои начело на църковната йерархия, а същевременно за вярващите той е наместник на Христос на земята. Именно като наместник на Христос той упражнява най-висша власт в църквата, откъдето произтичат теологическите основи за неговата абсолютна духовна власт.

Така че съмнително е дали папата има право на пенсиониране и дали званието „Христов наместник на земята в оставка“ би било логично от гледна точка на теологията и според разбирането на широките маси вярващи.

Над 20-вековната история на църквата е записала няколко случая, в които папата е абдикирал, най-често принуден от светските владетели или от противниковите политически групи сред висшата йерархия. Огромната част от теолозите обаче застъпва възгледа, че да се приеме принципно абдикацията и излизането на папата в пенсия би било вредно за авторитета на Ватикана и папската институция.

Някои от висшите сановници зад Бронзовата порта твърдят също, че на Павел VI не би било присъщо да се откаже от властта, и припомнят, че като модернизира частично църковната структура, заедно с това е засилвал позициите на римския епископ. Така например до 1972 г., когато папата проведе поредното ръкополагане на кардинали, бе задължителен принципът, че преди публикуването на имената на новите кардинали (консистория) в кардиналската колегия се провеждало тайно заседание, на което папата съобщавал имената на новите кандидати за пурпурно расо, след което задавал традиционния въпрос: Che ne pensate? Какво мислите за това? Този въпрос произтичал от почти забравения обичай, според който кардиналската колегия имала право да изказва съображения относно предлаганите от папата кандидатури и даже да ги отхвърля. Със засилването на папската институция и ролята на папата той започнал да назначава кардиналите сам, без да се съветва с никого. Така било от векове, но все пак старата формула, припомняща традиционните прерогативи на кардиналската колегия, останала в употреба, защото никой не анулирал свързаните с нея правила. Това направил Павел VI, при това между другото, във връзка с обновяването на някои други постановки относно кардиналите.

Привързаността към традицията предизвикала забавно недоразумение. В комюникето на ватиканското пресбюро, съдържащо списъка на новите кардинали и информация за тържественото им ръкополагане, намерила място и сакраменталната фраза: Che ne pensate? Чиновникът от секретариата, който писал комюникето, просто преписал старата формула. Чак вечерта било публикувано опровержение, което привлякло вниманието на световната преса към провежданата премяна.

Като използували този и други подобни примери, противниците на Павел VI, по правило крайни консерватори, се постарали да създадат впечатление, че той не се пенсионира единствено поради своето властолюбие. Разбира се, отзвуци от тези мнения, цитирани в печата, стигали до Павел VI.

Впрочем именно дейността на около 350 акредитирани при Ватикана италиански и чуждестранни журналисти е била една от най-съществените причини, поради които Павел VI не се е отказвал от обществените си изяви дори тогава, когато здравословното му състояние е изисквало почивка.

Здравето на дребния, слаб и с крехка конструкция папа Павел VI остана добро за възрастта му до последните му дни. Разбира се, измъчваха го естествените за тази възраст страдания. Най-вече артритните болки в кръста и краката затрудняваха движенията му, неведнъж успяваше да коленичи с голяма мъка. Журналистите, общо взето, са хора любопитни, обичат да пъхат носа си навсякъде, но по-тактичните от тях считаха страданията на папата за негова лична работа и не споменаваха за тях в своите кореспонденции. За съжаление в тези професия добрият тон невинаги надделява. Например редакциите на най-големите западни ежедневници и радиостанции, които винаги търсят сензации, използуваха услугите на недискретни и нетактични кореспонденти, като понякога даже прекаляваха, представяйки споменатите болежки като фатални.

Сериозните вестници и телеграфни агенции, независимо от желанието си, са принудени да се приспособяват към тези спекулации, публикувани в огромни тиражи. Така се създаде механизъм на недискретност и клюки около здравето на папата. Ако Павел VI си позволеше да отложи генералната аудиенция или даже нормален прием, моментално в големите вестници начело с американските се появяваха предсказания за неговата скорошна смърт. Възрастта на Павел VI не позволяваше да се изключи трагичен край даже в резултат от обикновена простуда, но спекулациите с неговото здравословно състояние бяха жестокост. Павел VI рано или късно научаваше мрачните прогнози на журналистите, при това свързани с разсъждения за евентуалния му приемник. За да не дава поводи за подобни спекулации и клюки, Павел VI, както и Йоан XXIII (който през последните месеци от живота си знаеше, че болестта му е неизлечима), отлагаше публичните си прояви само когато това действително бе невъзможно. В тези случаи ежедневно се публикуваха бюлетини за здравословното му състояние, подписвани от най-добрите италиански лекари, за да може чрез бърза и точна информация да се предотвратят клюките.

Единственият период, в който папата може малко да си отдъхне от неизброимите задължения, е шестседмичният годишен отпуск, който обикновено прекарва в Кастел Гандолфо, недалече от Рим. Това е прелестно градче, разположено на високия бряг на езерото Албано, в което се намира лятната резиденция на папата — бароков дворец, ограден от голям, сенчест и прохладен парк.

Папата пристига в Кастел Гандолфо предимно след 15 юли и се връща в първите дни на септември. Придружават го държавният секретар, няколко най-близки сътрудници от папския дом и неотменната швейцарска гвардия.

Но даже и по време на престоя си в Кастел Гандолфо папата приема групи от поклонници на генералните си аудиенции в сряда, а понякога на индивидуални аудиенции за особено важни личности. Той продължава да изпълнява и други задължения като глава на католическата църква.

Когато папата отсъствува от Ватикана, дейността на Римската курия почти замира, а огромното болшинство от чиновници заминава в отпуск, или, както се казва там, „на вода“. Водните курорти, особено за лечение на бъбреци, се изпълват с духовни служители на курията. Тяхна „професионална болест“ са камъни в бъбреците, което по всяка вероятност се дължи на малко подвижния начин на живот, химическия състав на римската вода и още, както твърдят местните клюки, на пристрастието към червеното вино.

Най-известният в света курорт за лечение на камъни в бъбреците, Фиуджи, има вода, която разтваряла и най-твърдите оксалати. В местния музей може да се види камъкът, от който се е освободил благодарение на водата на Фиуджи папа Климент V, умрял през 1314 г., както и писмо на Микеланджело до братовчед му, в което той препоръчва водата от Фиуджи, „разяждаща“ бъбречните камъни. През втората половина на юли и август във Фиуджи, свързан с Рим чрез електрически влак, се срещат тълпи от облечени в черно мъже, разхождащи се в парка с броеница и чаша с вода в ръка. Сред тях могат да се разпознаят и епископи, и кардинали, облечени цивилно, за да не правят впечатление на тълпата.

Фиуджи е частно предприятие, в което Ватиканът, както се твърди, притежава значителни акции. Бутилка с вода от тамошните извори струва половин долар и може да се купи в цяла Италия.

Да се върнем все пак към папската ваканция. Въпреки ежедневните си официални занимания и необходимостта да се вземат решения по спешни въпроси, в Кастел Гандолфо папата действително си почива, като прекарва по-голямата част от деня в парка или на терасата на двореца. Само тогава той има време да се среща за по-дълго време и на спокойствие със своите роднини.

Отдавна са отминали времената, когато злоупотребата със служебното положение за издигане на роднините се считаше за вредно, но общоприето явление. По времето на понтификата на Павел VI общественото мнение не научи нищо за срещите му с близките. Никой от тях не е работил във Ватикана и не е получавал каквито и да било изгоди от факта, че има високопоставени роднини. Така е и сега, толкова повече, че Йоан Павел II няма семейство.

Известно е, че братът на Йоан XXIII, селянин от Бергамо, не е наследил от него нито грош, защото той нищо не е притежавал. Папа Монтини е произхождал от семейството на милански юристи и чиновници и някои от тях са доста заможни. Самият папа не е притежавал лично имущество, освен няколко мебела, картини и други дреболии. Това се отнася също така за Йоан Павел II. Папата е може би единственият в света държавен глава, който не получава заплата. Всичките му потребности се удовлетворяват от създадените за тази цел ватикански учреждения. Подаръците, които получава от посещаващите го държавни и правителствени ръководители и делегации, се предават във ватиканските музеи, ако имат художествена стойност, или се изпращат по манастири, сиропиталища и други благотворителни институции като дарове от папата.

Как се създава папската енциклика

Философите пишат научни трудове, поетите — стихове, лекарите — рецепти, папите — енциклики. Това твърдение съм заимствувал от една лекция, която преди години слушах в Рим. Докладчикът беше теолог и същевременно изключително духовит човек, нещо рядко срещано сред представителите на тази научна дисциплина. Неговият каламбур не бе обикновена игра на думи. В понятието „Енциклика“ се смесват елементи от всички споменати по-горе „жанрове“.

Това е официален документ, в който се разглеждат проблемите на вярата, взема се становище по въпросите на обществото и обичаите и всички проблеми, които според автора могат да се свържат с мисията на църквата. Църквата, представяща се като предводител на вярващите, като институция, която единствено има право да изяснява истините за вярата, да брани нейната чистота и съответствието на неизменните принципи на Откровението с променящите се условия за живот на хората и обществата, се чувствува призвана да издига глас по най-различни въпроси. В енцикликата Humanae vitae, издадена през 1969 г. от папа Павел VI и засягаща въпросите на планираното майчинство, се съдържат оценки и становища от областта на биологията и химията. В енцикликите, отхвърлящи едни или други обществени течения и научни теории, папите в миналото са се изказвали по въпроси от областта на астрономията (например делото на Коперник или прочутия процес срещу Галилей), медицината и много други области.

Позовавайки се на своята апостолска мисия сред вярващите, църквата заема становища по всички големи обществени проблеми. Тя се изказва например за частната собственост или срещу колониализма, или лансира доктрини по въпроса за обществената справедливост.

Католическата етика е система, обхващаща всички проблеми, с които човек се среща в частния, а донякъде и в обществения си живот. Откровението, както и всяка идеология, се стреми да даде отговор на всички въпроси, вълнуващи човека, а въпросите на светогледа от своя страна поне на теория засягат многобройни области на човешката мисъл, дейност и творчество.

Историята на човечеството познава много философски системи, които произтичат една от друга и се застъпват, респективно изключват взаимно. По-голямата част от тях бяха резултат от интроспекция и опит, които поради своята привлекателност или убедителност са печелели многобройни привърженици, като са оказвали повече или по-малко постоянно въздействие върху съзнанието на индивидите, обществата и историята.

Със сигурност такова е и началото на християнството като философска система, основана на Евангелието и съдържащите се в него заповеди. Историята обаче ни учи, че идеята, ако спечели привърженици, никога не живее сама. Словото наистина става тяло, т.е. философската система като израз на определена идея или съвкупност от морално-обществени принципи намира материален израз в институцията, която служи за това идеята да бъде внедрена в живота.

В дадения случай, ако Откровението е словото, то католическата църква е тялото.

Знаем, че взаимоотношенията между духа и тялото са трудни и изпълнени с противоречия. Това засяга и църквата, чиито интереси като институция често противоречат на интересите на вярата. Може би, с цел да се преодолеят тези противоречия или да се смекчат техните преки последствия, през вековете на своето съществуване църквата постепенно се е сдобивала с атрибути на институционализирана власт, създаващи възможност в името на вярващите да се вземат решения, какво е правилно, какво — погрешно, добро или зло. Следователно в институцията се е въплътила идеята, която се отъждествява с нея и си присвоява определени атрибути на властта, а с нея и материалната сила, представяща се винаги за морална.

Историята на кръстоносните походи, водени под високомерния и същевременно фанатичен лозунг „Така иска бог“, убедително изразява последователността, с която тези идеи се реализират по отношение на народите, историята на инквизицията — по отношение на индивида. В продължение на векове в зависимост от степента, в която се формира централистичната и йерархичната структура на църквата, папската институция поемала все по-важната роля в изясняването на Откровението и неговото коментиране във връзка с конкретните явления или проблеми. Римският епископ в продължение на векове имал решаващата дума по всички въпроси, свързани с познанието. Roma locuta, causa finita. Казвало се е: „Рим се изказа — делото приключи“.

Когато през 1869 г. папската държава започва вече да губи характера си на империя, а папата — позициите си на абсолютен владетел в държавна област, бил свикан Първият ватикански събор. На това събрание на епископи и кардинали, изправени пред ужасяващата перспектива на ограничаване суверенността на папата до крепостния вал на Ватикана, се взело решение част от загубените атрибути на държавната и политическата власт да се компенсират в духовната сфера. Така се родила догмата за непогрешимостта на папата. Догми католическата теология нарича представляващите основата на Откровението непоклатими канони, като например съществуването на единствения бог в три лица, Евхаристията^[6], непорочното зачатие на Богородицата или възкресението в деня на Страшния съд.

Първият ватикански събор задължава католика да вярва също така в догмата за непогрешимостта на папата, ограничена, разбира се, до верските истини. С други думи, когато папата говори от катедрата като наместник на Христос по въпросите, засягащи Откровението и принципите на вярата, произтичащи от него, за правоверния католик той говори самата истина, защото „е вдъхновен от Светия дух“.

Въпросът за непогрешимостта на папата веднага е предизвикал възражения. Много католически философи са окачествили тази догма като противоречаща на духа на съвременността, а протестантските общества са я счели даже за интелектуален упадък на католическата църковна йерархия. Догмата обаче продължава да е задължителна, макар че в съвременния Ватикан за нея не се говори охотно. Официалните папски послания, оформени като енциклики, представляват за вярващите и преди всичко за църквата съвкупност от указания, чието спазване е изискване на вярата и послушанието, макар че догмата за непогрешимостта не се отнася изцяло за тях. Значението на тези основни папски документи е израз на традиционната система на установяване йерархията от ценности по пътя на принудата даже тогава, когато трябва да се потвърдят промените в начина на мислене на църквата, приспособявайки се към съвременността.

Автор на енцикликата и изключителен авторитет, придаващ й характер на задължително, догматично разбиране на Откровението, е папата. Все пак не бива да се мисли, че той на практика може самостоятелно да подготви документ с такова значение.

Главата на католическата църква разполага, както е известно, с такова оръдие на властта, каквото е Римската курия. В резултат на многовековния опит курията е снабдена с един колкото прецизен, толкова и сложен механизъм за действие, който може да се сравни с гъсто сито, когато става въпрос за доктрините на вярата и моралните принципи. Всяка мисъл, всяка нова формулировка или твърдение са многократно преценявани от гледна точка на различните потребности на църквата и теологическите дисциплини. През това сито няма да премине нищо, което би могло да съдържа доктринално, формално или правно противоречие с Откровението и неговото тълкуване. Учудваща е ефикасността на този контрол, неговата всестранност и проникновеност, но същевременно трябва да се помни, че той е един лабиринт, през който всяка нова мисъл, всеки нов, реалистичен поглед на многобройните житейски проблеми се промъкват с огромен труд към откритите публикации и официални документи на църквата.

Произтичащият от този факт доктринерски консерватизъм на католицизма и папската държава все пак не е страничен продукт от сложния бюрократичен апарат на Римската курия или резултат от многостепенната йерархична стълбица на църквата. Напротив, това е съзнателна дейност, осъществяване на основната цел, която църквата си е поставила — запазване непроменяемостта на Откровението и ненарушаване същността на моралните и догматичните норми, съдържащи се в Евангелието.

В започналата след II събор епоха на икуменизъм, т.е. сближаване и постепенно обединение на всички християнски вероизповедания, грижата за запазване чистотата на вярата получава по-различно съдържание в сравнение с годините на борбата с реформацията на Лутер или в не толкова отдалечения период, когато всеки друговерец в Рим е бил третиран като еретик. Тогава — преди 300 или 30 години — „идеологическият“ контрол над всички официални послания на църквата е имал за цел също така да бъдат избягнати и най-незначителните фрази, които някой — който и да е — би могъл да сметне за ерес или поне тенденции към ерес. Баластът на тази дребнавост и догматизъм бил огромен. За да получим представа за него, е достатъчен какъвто и да било цитат от теологическите публикации, които са излизали във Ватикана допреди десет-двадесет години.

Ето един от тях, взет от сериозното теологическо списание „Грегорианум“, издавано от прочутия навеки университет под същото название за подготовка на висши църковни кадри: „Като приложим определени критерии към догмата за евхаристията, трябва да приемем, че в момента на преображението вследствие словата на Христос цялата субстанция на хляба и виното преминава в тяло и кръв господни. Същевременно протоните, неутроните и електроните, влизащи в състава на тази материя, нейните атоми, частици, йони, молекулярни съединения, микрокристали — с една дума, съвкупността от съставки на хляба и виното престава да съществува, преобразувайки се в тялото и кръвта на Христос. Затова пък остават всички външни форми, характерни за тази субстанция: размер, маса, електрически товар заедно със свързаната с това цяла актуална и потенциална, електрическа и кинетична магнетична енергия, а заедно с това всички оптични, акустични, термодинамични и електромагнетични въздействия, които тези сили могат да създадат. Всичко това заедно може да представлява евхаристична характеристика, т.е. цялост на явления, които могат да бъдат експериментирани…“ (юли 1957 г.).

В момента нито едно теологическо издание, което цени собствените си постижения, не би се решило да публикува твърдения от този род, даже ако от гледна точка на догматиката на това твърдение нищо да не може да се възрази. Самият начин на мислене на теолозите е коренно променен, така както и техните интереси, съсредоточени по-скоро върху съдържателния, а не формално казуистичен аспект на разсъжденията.

Малко се отдалечих от темата, която е начинът на създаване на папските енциклики. Най-известната от тях, поне през последните десетилетия, бе енцикликата на папа Йоан XXII „Pacem in terris“ (Мир на земята), публикувана през 1963 г. Този документ предизвика широк отзвук сред обществеността в целия свят. Московският в. „Правда“, който рядко се спира на ватиканската проблематика, помести информация за съдържанието на тази енциклика. Многобройните биографи на Йоан XXIII, като се започне с личния му секретар, епископ Лорис Каповили, публикуваха обширни материали за обстоятелствата, в които се бе зародила мисълта на папата и бе приела формата на официален църковен документ.

Най-важното от тези обстоятелства бе заплахата от глобалния конфликт, която бе надвиснала над земята през втората половина на октомври 1962 г. Тя бе предизвикана от т.нар. кубинска криза. Вторият ватикански събор, който тогава заседаваше на пленарна сесия в църквата „Св. Петър“, бе приел на 20. X. „апел към света“, изпълнен с благородни мисли и декларации, но от прекалено общ характер, който не кореспондираше с пряката заплаха от атомна катастрофа. Този документ също бе обиколил света. ТАСС, подчертавайки неговото значение, бе цитирала фрагмента, в който се твърдеше: „Няма човек, който да не ненавижда войната, който да не се стреми горещо към мир. Църквата не престава да отстоява своята воля за мир и стремежа си към искрено сътрудничество с всяко честно движение за мир.“

Този апел, разбира се, предизвика неодобрението на всички, които разчитаха, че Вторият ватикански събор ще стане нов повод за анатемосване на всичко, което не съвпада напълно с рамките на праволинейното католическо мислене и светоглед. Той представляваше изключителна новост в променящия се вече Ватикан. Може би ехото, което този апел предизвика в света, накара тогавашния президент на Съединените щати Джон Ф. Кенеди да предложи на папата той да се нагърби с посредничеството за преодоляване на кубинската криза.

На 23 октомври президентът телефонира на прогресивния издател Норман Казънс, един от ръководителите на конференцията на съветски и американски учени, която по това време заседаваше в Ендовър, щата Мериленд. По време на разговора той изрази убеждението си, че посредничеството на папата като личност, която представя определен морален авторитет, би могло да бъде отправна точка към мирно преодоляване на напрежението.

В тази конференция инкогнито участвуваше доминиканецът Феликс Морлион, който впрочем не се радваше на най-добра репутация сред католическите интелектуални кръгове. Белгиец по произход, човек с доста бурно минало, отец Морлион бе основал няколко години преди това католическия университет „Pro deo“, считан за идеологическа централа на антикомунизма.

Това учебно заведение, което като че ли нарочно се помещаваше в изоставения от посолството на Тайван бароков дворец при Via Nomentano в Рим, получава средства от различни източници и неколкократно бе обвинявано в сътрудничество с ЦРУ, поне в това, че се финансира от него, подготвяше различни рапорти и оценки, които в много отношения припомнят разузнавателните рапорти, с една дума, ако използуваме определението на един от социалистическите депутати в италианската камара, в този университет „се занимават с въпроси, които нямат нищо общо с науката като източник на знания, а като инструмент за власт“.

Феликс Морлион бе приятел на Норман Казънс, който го бе поканил на конференцията в Ендовър инкогнито. Американският издател се обърна към своя гост с молба да го свърже с Ватикана. Морлион телефонира на тогавашния шеф по папския протокол, епископ Иджино Кардинале, считан заради поста си за дипломатически чиновник. След няколко минути Кардинале телефонира от Ватикана до далечния Ендовър: папата е съгласен да се опита да посредничи. Ще подготви апел до двете страни на конфликта, чието съдържание ще бъде представено на заинтересованите преди публикацията.

Посланието бе написано от Йоан XXIII през нощта от 24. X. срещу 25. X. Рано сутринта текстът бе изпратен в съветското и американското посолство в Рим.

На 25. X. по обед радио Ватикана публикува текста на папското обръщение, адресирано пряко до първия съветски ръководител и президента на Съединените щати. „Надяваме се — гласеше посланието, — че тези, които носят отговорността на властта, ще си спомнят колко тежки са техните задължения. Нека се вслушат в гласа на съвестта си и чуят изпълнения с безпокойство вопъл към небесата, вопъл на децата и старците, на всеки отделен човек и на обществата от всички краища на света: «Мир! Мир!» Тържествено заклинаме всички правителства да не остават глухи към зова на цялото човечество. Нека направят всичко, което е по силите им, за да спасят мира. По този начин те ще запазят света от ужаса на войната, чиито страшни резултати никой не може да предвиди изцяло. Нека преговарят, защото такова почтено и открито действие е свидетелство за съвестта на всеки от тях и за неговата отговорност пред историята. Приемането и поддържането на идеята за преговори на всички нива и при всички обстоятелства — тези постъпки са израз на мъдростта и разума, обединяващи благословията над небето и земята.“

На 26. X. московският вестник „Правда“ публикува текста на папското послание. Стана ясно, че кубинската криза ще бъде преодоляна по пътя на преговорите.

Никой не счита, че посредничеството на папата е било решаващ фактор, направил възможно ликвидирането на непосредствената опасност от глобален конфликт. Тогава ставаше въпрос предимно за един от многото козове в играта, действие, което помогна на президента Кенеди да се освободи от задължението да направи първата стъпка към споразумението, да се създаде стъпало в стръмнината на преговорите, на което дипломати и политици биха могли да стъпят, за да преодолеят трудностите на споразуменията.

Около две седмици по-късно, на 16. XI. 1962 г., папата прие своя личен лекар, проф. Пиестро Валдони, от когото научи, че страда от неизлечима болест, от рак, и че дните му са преброени. Йоан XXIII прие вестта спокойно. Разговаря с професора за изводите, които човечеството трябва да направи след кубинската криза. Тези изводи — заяви той — имат значение и за християнската доктрина. Те трябва да бъдат събрани и формулирани в нов документ за проблемите на мира в света. Същата вечер папата седна пред пишещата машина в своята библиотека на последния етаж на Апостолския дворец.

Първите думи, които написа, са цитат от съчинението на св. Августин De civitate dei („За божието царство“): „Мирът е спокойствие, произтичащо от порядъка на вещите, той е вярност към и подчинение на вечното право. Порядъкът е установяване на всяка вещ на съответното й място. Мирът на хората е сговорност в дома, в града, в човека.“

Черновата на енцикликата Pacem in terris, нахвърляна от папата, била пълна с цитати от пророците Исай и Йеремия, стихове от псалмите на Давид, фрагменти от посланията на апостол Павел. Тази структура на документа не произтичала само от дисциплинарната мисъл на духовника. Папата се е стремял да обедини най-тясно енцикликата с откровението, като й придаде едновременно политически и религиозен характер. Той си е давал сметка за възраженията, които ще срещне неговата идея, колко враждебно ще се отнесат към призива за обединение и сътрудничество на хората с добра воля всички, за които по-близък е бог, наказващ грешниците и громящ непослушните, отколкото разпнатият бог. Формата и структурата на енцикликата трябвало да я предпазят от подобни християнски атаки.

Няколко дни по-късно бе свикан редакционен колектив, ръководен от 58-годишния отец Пиетро Паван, професор в папския Латерански университет. Син на профсъюзен деятел от района Венето и автор на нашумялата преди време книга „Democrazia е Christianismo“ (Демокрация и християнство 1952), анализираща социологическите концепции от клерикално-фашистката епоха в италианската църква, проф. Паван според папата бе най-подходящ за редактор на документа. В интервю за ежедневника „Кориере дела сера“ (11. V. 1963 г.) той сподели донякъде първия си разговор с папата на тема бъдещата енциклика: „Господ бог — заявил Йоан XXIII — ни защити от ново нещастие — войната. И ние допринесохме за това според малкото си сили. Но изглежда все пак, че сега, когато папата говори за мир, хората са готови да го изслушат. Не можем ли да се спрем по-обстойно на тази тема?“

От разказа ми проф. Паван се подразбира, че Йоан XXIII представил тогава своето становище по някои аспекти от международната политика. Той казал, че двата големи блока, т.нар. западен блок и социалистическите държави, обосновават своето въоръжаване с необходимостта от защита. Папата трябва да вземе това предвид. „Не мога — цитира Паван думите на папата — да се съмнявам в това. Кой знае как е в действителност? Нямам право да обвинявам в зли намерения която и да било страна. Ако направя това, не би имало диалог и всички пътища към диалога ще бъдат преградени.“

Тези думи показват принципна новост в подхода на Йоан XXIII към съвременния свят и ролята на църквата в него. Папата, като се разграничи от становищата на своите предшественици, се постара да посочи ценностите, които не разделят, а свързват хората, независимо от техния мироглед и принадлежност към политически групировки.

След тези указания проф. Паван се заел с работа. След няколко седмици тя била прекъсната. На 26. XI. 1962 г, в деня след тържествата по случаи 81-вата си годишнина, папата се разболял. Официалното съобщение говореше за простуда, но непрекъснатото движение на лекари в Апостолския дворец говореше за нещо по-сериозно. На 28. XI. ватиканският ежедневник „Осерваторе Романо“ трябваше да признае, че са се появили симптоми на „остра гастропатия, свързана с голяма загуба на кръв“, предизвикана, както се разбра по-късно, от стомашен кръвоизлив.

Самочувствието на папата, който съзнаваше, че организмът му води безнадеждна борба с болестта, не се поправяше и от атмосферата в курията. Във в-к „Кориере дела сера“ се появиха остри атаки срещу новата линия на Ватикана, линия в духа на Втория ватикански събор. Йоан XXIII бе обвиняван в това, че „отстъпвал пред опасността от модернизъм“ и даже проявявал еретически тенденции. Папата знаеше добре, че тези обвинения не идват от редакцията на миланския вестник. Той бе осведомен, че те са формулирани от служители на курията. Както писа католическият журналист Джанкарло Цицола, „в курията с цинично задоволство посрещнаха вестта за очакваната смърт на папата“.

На 5. XII. здравословното състояние на папата се подобри дотам, че той можеше да се върне към изпълнението на някои свои задължения. Тогава именно той представи първия вариант на енцикликата пред ватиканските учреждения и лицата, определени от многовековната традиция да преценяват и контролират съответствието на всеки папски документ с Откровението и църковната наука.

Както всеки по-важен документ, проектът бе препратен до Държавния секретариат, до няколко конгрегации, т.е. ватикански министерства, и преди всичко до конгрегацията на доктрината на вярата. Начело на тази конгрегация тогава стоеше кардинал Алфредо Отавиани, водачът на ватиканските консерватори и открит противник на Йоан XXIII.

Задачата да се представят на папата всички бележки и възражения към проекта получи официалният папски теолог, носещ античната титла „маестро на светите дворци“, доминиканецът Луиджи Чапи. Този висок, слаб свещеник, носещ се из коридорите на ватиканските учреждения в безупречно чисто бяло расо, бе автор на многобройни, но почти нечетени обширни статии, посветени на теологически въпроси, които „Осерваторе Романо“ редовно публикуваше. Изпъстрени с цитати на папи и от документи на двата събора, тези статии доказваха пълната отдаденост на автора към идеалите на консерватизма и верността му към принципите на херметически затворения томизъм.

Присъдата на отец Чапи се стовари върху папата след няколко дни. Монахът бе нарекъл своите възражения „смирени бележки“.

Произведението на доминиканеца започваше с твърдение от доста общ характер, а именно че проектът за енцикликата от гледна точка на доктрината не съдържа „нищо, което да буди възражения“. След това обнадеждаващо начало следваше „обаче“, разгънато на няколко десетки машинописни страници. Някои от твърденията в проекта на енцикликата се струваха на теологичния цензор „противоречиви с ученията на папа Григорий XVI и Пий XI. Преди всичко обаче той считаше, че читателите на енцикликата могат да останат с впечатлението, че Йоан XXIII се е повлиял от тенденциите към либерализъм, модернизъм и морално безразличие, т.е. от тенденции, окачествени още от Григорий XII като безумие.“ Най-сетне Луиджи Чапи, зад когото стоеше авторитетът на значителна част от апарата на курията, обръщаше внимание на онези фрагменти от енцикликата, които засягат сътрудничеството между католици и социалисти, т.е. привържениците на материалистическата идеология. Според отец Чапи, по-късно ръкоположен за кардинал, не всички католици са съгласни с целесъобразността на такова сътрудничество. „Също така няма данни, с които да се обоснове тезата, че социалистическият строй се е отказал от свързаната с него опасност, отдавна забелязана от църквата.“

Папският теолог припомняше също, че Пий XI е отправял принципни критики към социализма, а Пий XII е анатемосвал комунизма. Дали настоящият папа, който изтъква необходимостта от сътрудничество между католици, социалисти и комунисти в борбата за мир, „не се противопоставя на приемствеността на църковното учение, а също на досегашните папи“?

Отец Чапи остави този въпрос без отговор, но все пак настоя към тази част от енцикликата, в които се говори за възможностите за сътрудничество със социалистите, непременно да се прибави изречението: „в съответствие с обществената доктрина на църквата и препоръките на църковната власт“.

Както можем да научим от богатата литература, посветена на енцикликата „Pacem in terris“, папата сметнал, че препоръчваната от неговия теолог добавка ограничава твърде много „сътрудничеството на всички хора с добра воля“. Тя подхвърляла — според папата — политическата свобода и автономност на католиците под традиционната опека на църковните директиви, като с една ръка взима от вярващите това, което им се дава с другата. Въпреки това в окончателната версия на енцикликата, подписана от папата, тази добавка остана.

Към някои други внушения на отец Чапи папата не пожела да се приспособи. Това засяга преди всичко „съмнителната доктринална приемственост“ на енцикликата по отношение на ученията на предишните папи. За да одобри критиките на своя цензор, Йоан XXIII реши да предостави проекта за оценка на още един експерт. Това бе френският йезуит Г. Жарло, преподавател по социология в папския грегориански университет и член на редакционната колегия на известното философско списание „Етюди“, издавано в Париж.

Йезуитът се отнесе към проекта доброжелателно и даже ентусиазирано. И той обаче не спести някои забележки. Зелената светлина, която енцикликата дава на сътрудничеството между католици и материалисти, можела да изложи вярващите на опасността от „идеологическа зараза“ с чужди убеждения. Опитът на френските свещеници-работници според проф. Жарло са убедителен довод за това. И най-сетне според него свободата не можела да бъде третирана така сериозно, както другите предпоставки за мир. Папата бе посочил четири такива равностойни предпоставки, а именно: свобода, справедливост, правда и милосърдие. Според френския теолог последните три могат да се приемат за „сигурни предвестници“ на мира, докато „свободата не е сигурен предвестник“.

Проф. Жарло, така както и отец Чапи, посочи, че енцикликата противоречи на учението на предишните папи за социализма и комунизма. За да се разбере колко различно от традиционното, колко революционно за Ватикана бе становището на Йоан XXIII по тези въпроси, ще посочим думите му, произнесени на една аудиенция в началото на Втория ватикански събор и записани от известния журналист-ватиканист, ръководител на религиозния отдел на „Монд“, Анри Фескетем: „Трябва да излезем от нашето гето, имаме работа, по-важна от тази да хвърляме камъни срещу комунистите.“

Проф. Жарло, който представи традиционното, типично за понтификата на Йоан XII становище на църквата, не укриваше своето учудване и удивление от езика на енцикликата. „Нима — писа по-късно този духовник — най-важният проблем не е комунистическата заплаха за Запада и християнската цивилизация? Русия притежава атомна бомба, изпреварва Съединените щати в овладяването на Космоса, а Китай, разполагащ с необозрим човешки потенциал, излиза на историческата сцена. Нима в тези условия защитата на Запада не е равнозначна със защитата на християнството?“

Зад Бронзовата порта този въпрос сигурно е бил поставен. В продължение на десетилетия, през целия период на студената война, политиката на Ватикана се е основавала на концепции, които се считаха за необорими от хората, управляващи кормилото на централните църковни власти. Йоан XXIII с пълно съзнание и последователност искаше да разруши тази схема на мислене, ръководейки се не толкова от важни политически цели, колкото от нова, различна от традиционната философска концепция, засягаща ролята на църквата в света.

Енцикликата „Pacem in terris“, като не внася нови елементи в концепцията за мира, произтичаща от евангелските заповеди, отхвърля редица основни доктринално-политически постановки, считани векове наред за задължителни в живота на църквата или най-малкото оказващи влияние на нейната дейност и отношения със света.

Да обобщим тези постановки.

Първо, бе отхвърлен принципът, според който всичко, което произтича от човека като материално същество, е грешно и води към зло. По този начин бе признат за погрешен и принципът, че само църквата като представител на свръхприродния ред може да бъде източник на доброто в обществената сфера. Енцикликата, като прави изводи за напредъка на мирното съвместно съществуване в света, стига до извода, че в актуалния, далеч не идеален международен ред съществуват положителни елементи и институции, действуващи за доброто на човека и човечеството на основата на естественото право, общо за всички хора. Църквата, католиците трябва да съдействуват в тези процеси на всички, които служат на доброто, независимо от това, кой е инициатор, кой финансира и кой е главният изпълнител на справедливия почин. Това засяга и сътрудничеството с комунистите, преди всичко в дейността за мир.

Няма възможност за споразумение между католици и марксисти в областта на светогледа. Техните концепции тук са противоположни. Затова пък навсякъде, където природният закон налага на хората едни и същи идеали, преди всичко идеала за мир, сътрудничеството е не само възможно, но и необходимо. Правилни инициативи не произтичат само от църквата. Грешка е да се отъждествява оценката за институцията, намираща се в противниковия лагер (например марксистката партия) с оценката за нейните конкретни действия по определени проблеми или за дейността на хората, представящи тези институции.

От тези генерални постановки, засягащи мястото и ролята на църквата в съвременния свят, т.е. едва ли не за първи път въвеждащи историческия фактор вместо доминиращия по традиция трансцендентален фактор, произтичат изводи от обществено-политическо естество.

Католическите коментатори на енцикликата „Pacem in terris“ формулираха тези изводи по приблизително следния начин:

Църквата, която смята, че вече няма монопол над всичко, което е добро, не може и няма право да се отъждествява с какъвто и да било строй или политическа система.

Ватиканът на Пий XII се отъждествяваше с капиталистическия запад, с НАТО, с идеологическия и политическия антикомунизъм. Ватиканът на Йоан XXIII, Вторият ватикански събор и изобщо съвременният Ватикан, като запазва в своята доктрина непроменено становището си по отношение на марксизма, желае да се проявява като институция, която стои над обществените формации и независимо от своята оценка на конкретните политически явления, вече не се обявява на страната на капитализма и не клейми социалистическия строй. Църквата не претендира за това да замества държавата или да участвува в управлението. Тя желае единствено при всеки обществен строй да има условия за свободното осъществяване на религиозната си мисия. Тези оценки, съдържащи се в енцикликата или произтичащи от нейните повели, упражниха огромно влияние върху дейността на църквата и Ватикана в периода на последните 15 години. Въпреки че връзките на папата и Римската курия с капитализма и изобщо със западния свят на практика останаха тесни и всестранни, все пак или не им се придава доктринален характер, или най-малкото се ограждат с дискретност, произтичаща от своеобразен свян поради противоречието между фактическата дейност и доктриналните концепции на споменатата енциклика, а също и на други, не по-малко авторитарни църковни документи от последвалите петнадесет години.

Впрочем не е толкова чудно, че една толкова традиционна институция като църквата и папската държава не е могла веднага да възприеме новите принципи и линия на поведение, а още повече, да скъса със своите връзки с определени структури, държави и организации на съвременния свят. Промяната на линията на Ватикана и църквата, постулирани от Йоан XXIII, продължава. Това е процес, който не протича без отпор, вътрешни противоречия и колебание.

Една основна истина от енцикликата Pacem in terris все пак си спечели правото на гражданство зад Бронзовата порта: критерият за оценка на постъпките при конкретните проблеми на определени политически и исторически движения не могат да се свързват с техния светоглед. Единственият реален критерий е добрата воля на тези движения, при това измервана не според принципите на Откровението, а въз основа на критерия за разума и добрата воля. Тази добра воля — пише свещеник Балдучи — съществува също и тогава, когато идеологиите грешат и не могат да се свържат с християнството. Следователно църквата се отказва от каквито и да било предпочитания винаги когато изборът не би взел под внимание и даже би отрекъл принципа, според който добрата воля е най-важна, т.е. тезата, според която човекът като индивид е свободен и творчески фактор в историята.

Енцикликата „Pacem in terris“ бе оповестена в периода, в който идеята за съвместно съществуване и международно сътрудничество намираше все по-широко разпространение. Въпреки това не само във Ватикана, но и в цяла Италия съществуваха сили, които се противопоставяха на тази идея, защото се бояха от учението, съдържащо се в енцикликата за мира. Така както и консервативните църковни кръгове, тези сили не се колебаеха да упражняват над все по-слабия Йоан XXIII натиск в желанието си или да го принудят изобщо да се откаже от намерението си да издаде енцикликата за мира, или да я лиши от всякакво съдържание.

На 14. 1. 1963 г. Йоан XXIII прие председателя на Бундестага, известния деятел на западноевропейската християндемокрация, Ойген Герстенмайер. Като дългогодишен дипломат папата си даваше сметка, че ако по-рано разкрие своите намерения пред най-големите християндемократически партии на Западна Европа, ще успее да смекчи възраженията, които очакваше от тяхна страна.

Герстенмайер информира за тезите на енцикликата канцлера Аденауер и висшето ръководство на управляващата по това време СДУ/ЦСУ. Една седмица по-късно посланикът на ФРГ при Ватикана връчи на държавния секретар формален протест, според който проектираният папски документ щял да бъде удар върху външната политика на Федералната република.

Без да се връщаме към целия проблем, който има само историческо значение, ще припомним, че канцлерът Аденауер като ревностен католик очакваше от папата благословия, каквато получи от папа Пий XII за своята политика на ремилитаризация на ФРГ и за утвърждаване на тевтонската идеология „страж на изток“, т.е. концепция, според която немците по волята на бога били гвардия, „защищаваща Запада от Изтока“ в името на християнството, разглеждано като инструмент в защита на тевтонските интереси.

Трябва да подчертаем значението на енцикликата „Pacem in terris“ и за Полша. Тя окончателно разобличаваше идеологическите концепции, олицетворени в историята от ордена на кръстоносците, в който, както е известно, символично и тържествено бе приет и Аденауер.

Протестите на западногерманската дипломация, както и молбите на част от епископата на ФРГ останаха безуспешни, така както и проявите на недоволство от страна на тогавашната испанска дипломация, за която идеята за антикомунистически кръстоносен поход винаги е била политическо кредо, свързващо структурата на католическата църква в тази страна със структурите на франкистката държава.

Най-сериозната заплаха за енцикликата все пак идваше от Италия. Вече четири години тук управляваше коалиция на центъра с левицата, т.е. съюз на християндемократите с лаическите партии, вкл. социалистите. Съгласието на християндемокрацията за сътрудничество с антиклерикалната и антицърковна социалистическа партия предизвика гнева на кардинал Октавиани и значителна част от италианските епископи.

На 28. 5. 1963 г. бяха назначени общи избори. Подготовката за тях протичаше в атмосферата на остра борба между привържениците на сътрудничеството между католическите и лаическите партии и техните противници. Огромната част на италианската християндемокрация още тогава считаше сътрудничеството със социалистите за „необходимо зло“, прието само за да се избегне „анархията и заплахата от революция“.

За деятелите на християндемокрацията, които мислеха по този начин, предстоящите избори бяха труден манш, в който имаха нужда от сигурната и цялостна помощ от страна на църквата и нейната йерархия. Не бива да забравяме, че лошата традиция църквата да се намесва в политическия живот в Италия бе още жива. Християндемократическата партия в тази страна възникна — в съответствие с тази традиция — като църковно опълчение, възприемащо контрола от страна на йерархията и чувствуващо се нейно политическо оръдие, което съвсем естествено разчита на помощта и поддръжката на църквата.

Деятелите на християндемокрацията, чийто политически облик се формираше на основата на тази традиция, даже когато понякога забелязваха опасностите, които тя криеше, считаха, че църквата и Ватиканът остават техен сигурен политически съюзник, активизиращ по време на предизборни кампании пропагандата в полза на клерикалната партия и преди всичко против комунистите и социалистите.

Енцикликата „Pacem in terris“ разруши тези връзки и предпоставки. Папският документ включваше възможността католиците да гласуват за депутатите на лаическите партии тогава, когато в съзнанието на гласоподавателите това би служило на добри цели. Като отхвърляше цялата идеология на разпятието и същевременно поставяше църквата в неутрални позиции по отношение на „политическия ред“ и проблематика, енцикликата изключваше възможността да се ангажира авторитетът на Ватикана и италианската църква на страната на християндемокрацията.

Не е трудно да се досетим, че водачите на италианския правителствен лагер, който поддържаше тесни връзки с Ватикана, научиха за проектираната енциклика още през есента на 1962 г. От тяхна страна върху папата бе оказван такъв натиск, както и от страна на консервативните среди на Римската курия. В името на истината трябва все пак да се подчертае, че ред италианските католически кръгове още тогава съществуваше и силна група от политици — духовници и интелектуалци, които в своята политическа дейност както в Италия, така и при разрешаването на важните световни проблеми заемаха становище, съответствуващо на доктрината на „Pacem in terris“. Те оцениха енцикликата, публикувана най-сетне на 11. V. 1963 г. — 17 дни преди изборите, като успех на прогресивните течения в политическия католически лагер. Папата изрази своето съгласие с тях в речта си, произнесена в деня, в които той подписа енцикликата.

„Над този документ блести светлината на божието откровение, което е живото значение на съдържащите се в енцикликата мисли. Доктриналните линии обаче са резултат и следствие от най-интимните потребности на човешкото естество, нещо повече, те са подчинени на естествените закони. Това именно лежи в основата на обновлението, което се съдържа в настоящия документ, адресиран не само до епископата на католическата църква, до клира и вярващите в целия свят, но също и до всички хора с добра воля. Универсалният мир е добро, което интересува всички без разлика. Пред всички тях ние открихме душата си.“

Тайните на властта

Беше по времето на понтификата на Павел VI. В бюрото на секретаря на Конгрегацията по евангелизиране на народите звъни телефонът. При вдигане на слушалката се чува тихият, изпълнен с монашеска благост и кротост глас на един скромен на вид свещеник на име Еторе Маки, споменат в азбучния списък на „Ануарио понтифичо“ един-единствен път с обяснението: капелан на Негово светейшество.

Отец Маки, произхождащ от Кремоне, е дребен слаб човек на неопределена възраст, който почти никога не говори на публично място, ходи с набожно сведен поглед и вдига очи само за да погледне предано папата, когато той има нужда от своя капелан.

Това са най-често дреболии. Някой трябва да поема от папата широкополата му шапка или молитвеника, трябва да се погрижи да е добре закопчана пурпурната пелерина, която той носи вместо палто на тържествата под открито небе.

Италия е топла страна и затова прастарите традиции относно изборите на папата не предвиждат никаква по-топла дреха. Понятието „пардесю“ не е известно в списъка на официалните папски тоалети. Без да броим ритуалните облекла за отслужване на литургии, това са само по-леки или по-топли, винаги бели раса и пурпурни пелерини, подплатени с бяла коприна.

Отец Маки изпълнява не само духовните функции на капелан, той е също така нещо средно между личен секретар на Павел VI и негов ординарец, даже камериер.

Например той носи след папата папката с документи, грижи се папата навреме да взема лекарство, да не закъснее за аудиенции, да спазва предписаната от лекарите диета, да не го уморяват най-упоритите представители на висшата църковна йерархия. Той внимава папата да се облича подходящо за времето, да си сложи белия вълнен или копринен шал, когато духа, вика лекаря, ако му се стори, че Негово светейшество не е добре.

Дон Маки (титлата „дон“ на италиански се използува за обръщение към свещениците, за разлика от монсиньоре, както наричат прелатите и епископите) няма никаква, даже най-малката власт, не притежава никакви формални пълномощия. Хората понякога го забелязват свит в ъгъла на седалката в огромния мерцедес, откарващ папата от Ватикана в Кастел Гандолфо или на Испанския площад, където папата по традиция взема участие в тържествата в чест на божията майка на 8 декември, които се провеждат пред колоната на Непорочната на съседното площадче.

Невзрачният свещеник придоби известна популярност по време на пътуването на Павел VI в Азия. На летището в Манила перуанският художник Мендоса, дали поради психическа неуравновесеност, както казват едни, или от жажда за слава, както твърдят други, се опита да промуши папата с нож, укрит в ръкава на монашеското расо, което облякъл, за да не предизвиква подозренията на полицията. Дон Маки се хвърли върху нападателя с бързината на дива котка и го отблъсна, преди огромният ирландски епископ да нокаутира смелчагата.

Макар че дон Маки не разполага с никаква власт, той, както се говори в църковните сфери, се намира „много близо до най-висшия олтар“. От него до голяма степен зависи кое от неизброимите, ежедневно пристигащи писма ще бъдат прочетени от папата. От него зависи също така кои от тях ще завършат пътя си в сегрегатора за документи. Заедно с още няколко други личности с много по-тържествени титли, но с по-малки практически възможности той строго селекционира телефонните обаждания в апартамента на папата и подава на най-висшия свещеник слушалката от слонова кост само тогава, когато действително се налага или когато се обажда човек, особено симпатичен или уважаван от дон Маки.

Папският капелан всеки ден обядва със своя шеф. Докато поглъща набързо обикновено скромното си меню, Павел VI узнава немалко. Понякога ловкото подмятане на капелана е достатъчно, за да припомни в подходящ момент потенциалния кандидат за свободна длъжност, да подчертае нечии заслуги, да обърне внимание на нечия преданост. Такива подмятания понякога са достатъчни, за да се издигне някой едно стъпало в кариерата си или даже да му се открие пътят към големия напредък. Критичната бележка, спомената мимоходом и никога от свое име, а като припомняне становището на високопоставени в църковната йерархия лица, може и да обърка кариерата на някого, вече набелязан от папата, който има много съветници, но окончателните решения взема или във всеки случай може да взема сам, без да дели с никого властта.

Човекът, който се намира толкова „близо до най-висшия олтар“, следователно е влиятелна личност даже тогава, когато не би искал това. Неговото положение се определя от самия механизъм на властта и дворцовата атмосфера, съпътствуваща едноличния абсолютизъм при вземането на решения. Характерно за тази атмосфера е също, че значението на отделните лица, свързани с властта, произтича не толкова от официалните длъжности и свързаните с тях прерогативи, колкото от личната позиция пред владетеля, в този случай папата.

Симпатиите и антипатиите на владетеля често са решаващ фактор за съдбите на хиляди хора. В резултат това се отразява на тяхното поведение, поощрява подмазвачите, сръчните и гъвкави хора, които умеят да си спечелят, невинаги по прекия път, благосклонността на влиятелните и властвуващи лица. Дворцовата атмосфера благоприятствува също така на интригата, позволява си да използува жестокото и същевременно отблъскващо оръжие на клеветата и очернянето, с други думи, отрича откровеността, откритата дискусия, по същество честната надпревара на основата на квалификацията и компетентността.

На италиански език „двор“ е corte. Дворянин е corteggiano, откъдето произтича полската вече забравена, но все още известна дума „куртизанка“, с едно и също значение на италиански, френски и испански език, макар и не толкова конкретно, както на полски. Тази етимологична връзка категорично определя моралната оценка на придворната атмосфера, на придворните и най-важното — на дворцовия механизъм на властта, действуващ със сигурност не само зад Бронзовата порта.

Не бих искал който и да било читател на тези редове да си помисли, че в съвременния Ватикан господствува атмосфера на разпуснатост или на неморалност в областта на обичаите, финансите и интелектуалната дейност. Напротив, Римската курия от втората половина на XX век е скромно, икономично и сурово в областта на обичаите учреждение, дисциплинирано и полагащо понякога драматични усилия да бъде не двор, а съвременно, демократично и ефективно съчетание на правителство, голям концерн и международна организация от рода на ООН или по-скоро Международния червен кръст.

Независимо от действителността и всякакви старания за модернизиране папската власт, ограничена до минимум в държавната, но непроменена от векове в църковно-религиозната дейност, си остава абсолютна, с което от само себе си благоприятствува и създава дворцова атмосфера. Може би моралните и материалите последици от такава атмосфера в други условия, неподчинени на религиозната и духовническата дисциплина, биха били много по-лоши. Може би в никоя друга институция от международно-държавен характер на основата на многовековния опит не е направено толкова много, за да се попречи на отрицателните резултати от дворцовия механизъм на властта и свързаната с нея атмосфера. Въпреки това този механизъм ще съществува толкова дълго, колкото ще съществува и едноличната папска власт с всички нейни закони и последствия.

Те именно обясняват защо споменатият в началото секретар на Конгрегацията за евангелизация на народите посреща телефонното обаждане от невзрачния дон Маки със смирена покорност, задължителна във взаимоотношенията между духовниците, но в конкретния случай малко по-голяма от общоприетите принципи.

Дон Маки, когото посочваме само като пример, изясняващ действието на механизма на властта зад Бронзовата порта, се обажда на секретаря по служба. Той загатва, че би било целесъобразно да се започне работа, да кажем, над нов документ, в който да се прецизират задачите на мисионерите в тези страни от „третия свят“, чието развитие показва социалистически тенденции. Този документ би бил от секретен характер. Би бил предназначен за епископите и шефовете на мисионерски центрове в страните, в които духовниците-мисионери така както и местната йерархия, са принудени да вземат отношение към многобройните прояви на социалистически тенденции.

Събеседникът на секретаря на конгрегацията не споменава нито дума за това, на кого принадлежи инициативата за подготовка на такъв документ. Все пак всеки, който умее да мисли логично, трябва да предположи, че тя произтича от обкръжението на папата. Нищо чудно, че секретарят се чувствува почетен и се стреми да оправдае доверието, което му се оказва „от такова високо място“. След като затваря телефона, той се замисля преди всичко защо дон Маки е подчертавал дискретния характер на своята идея. Така или иначе всички инструкции, препоръки и десетки други документи, обработвани зад Бронзовата порта, винаги имат строго секретен характер до момента, когато, след като получат официалното placet най-често от самия папа, не се публикуват. Това обаче се случва рядко. Огромното количество препоръки и внушения на ватиканските учреждения стига до своите адресати с бележката sub secretum — под секрет, което означава, че те са свързани с каноничното право за запазване на пълна на тайна относно съдържанието на пратката. При това трябва да се подчертае, че въпреки зачестилите напоследък разкрития на тайните от вътрешния живот на църквата, тази секретност най-често се спазва толкова строго, че буквално никой, освен посветените, не знае за съществуването на тайните документи.

Защо тогава дон Маки говори за дискретност? Отговорът би могъл да бъде само един: тон е считал — или по-скоро представяните от него най-висши властници считат, — че споменатият документ трябва да бъде изготвен без знанието на лицата, стоящи над секретаря на конгрегацията, т.е. преди всичко без знанието на нейния префект — по правило кардинал, докато секретарят най-често е епископ, понякога дори архиепископ, но понякога скромен монах.

Тъй като става въпрос за кардинала, трябва да се осветли друг важен завой във ватиканския лабиринт на властта. Още неотдавна постовете в Римската курия се даваха до живот, а днес по принцип (освен все по-често прилаганите номинации с петгодишен срок, които папата може, но не е задължен да поднови след изтичането на този срок) се заемат до момента, в който длъжностното лице, достигнало възраст между 75 и 80 години, излиза в пенсия. Новоизбраният папа почти винаги заварва всички ключови постове в курията заети. (Изключенията от този принцип ще опишем в друг раздел.) Заемат ги често хора, които са били негови съперници по времето на конклава или негови някогашни противници, недоброжелателни висшестоящи или даже, ако новият папа, както например Йоан XXIII, тръгне по пътя на преобразованията и реформите, духовници, застъпващи други възгледи и схващания за вътрешноцърковния живот или взаимоотношенията на църквата със света.

Ако това са епископи или архиепископи, съществува винаги възможност те да бъдат преназначени на теоретично по-високи, но на практика лишени от власт длъжности. Ако от курията трябва да се извади италиански епископ, достатъчно е да се изчака, докато се освободи един от съществуващите в тази страна 300 диоцеза, за да бъде той назначен за негов ординатор.

Относно лицата, които заемат в курията особено високи постове, съществува неписаното правило те да бъдат назначавани за ординатори на кардиналски диоцези, т.е. такива, каквито съгласно традицията се управляват от кардинали. По такъв именно начин Пий XII отстрани от Римската курия през 1954 г. прелата Джовани Монтини — папа Павел VI. От декември 1937 г. той бе заместник (субститут) на държавния секретар, като същевременно изпълняваше задълженията на директор на папския кабинет, т.е. личност с решаваща позиция във Ватикана. През 1944 г. след смъртта на тогавашния държавен секретар Пий XII не назначи никого на неговото място, а повиши Джовани Монтини на почетната длъжност просекретар, т.е. според изисканата терминология на ватиканската бюрокрация заместник, изпълняващ постоянно функциите на своя висшестоящ, чиято длъжност остава за дълго време незаета. През 1954 г. най-близкият довереник на папата бива „изпратен в провинцията“ по начин, който не позволява на никого да говори открито за папска немилост. Джовани Батиста Монтини получава званието архиепископ на Милано, т.е. кардиналска длъжност. През последните години от своя живот Пий XII бил обаче толкова консервативен и настроен неприязнено към всички нови хора, че не присъждал кардиналски звания. Бъдещият Павел VI остана следователно архиепископ до 15 декември 1958 г., когато Йоан XXIII му връчи кардиналска шапка. Решението за номинация бе съобщено на консисторията на 4 ноември.

Относно причините за изпадането на Монтини в немилост пред Пий XII се носят най-различни слухове, някои от които крайно безвкусни. Най-често се предполага, че причина за прехвърлянето на длъжност, която е висока в йерархията, но ограничава властта в един диоцез, били тайните контакти на тогавашния държавен просекретар с представители на правителствата на социалистическите страни, на първо място със СССР.

1954 г. бе начало на дълбоки промени. Появиха се първите лястовички на ерата на съвместното съществуване. Джовани Монтини още тогава виждаше възможността за започване на диалог, който в бъдеще да доведе до нормализация на отношенията на Ватикана със социалистическите страни. Същевременно той знаеше, че Пий XII никога няма да се съгласи на „договор с комунистите“. Въпреки това не по собствена инициатива, а като използува случайна неофициална възможност той препоръча на своите подчинени от папската дипломация да направят първа внимателна стъпка за проучване на обстановката. Вестта за това бързо бе предадена на Пий XII от враговете на Монтини. Тогавашният папа сметна, че това е сериозно нарушение на принципа на лоялност и подчинение, след което изпрати виновния в Милано, т.е. в провинцията. Може би с това свое действие той улесни по-късния избор на сваления просекретар за предводител на католическата църква в цял свят.

Разсъжденията на тази тема ще предоставим на историците. Тук ще се ограничим до извода, че папите винаги имат възможност да се освободят от неудобните за тях епископи и архиепископи на служба в курията. Затова пък кардиналите от курията, т.е. изпълняващите длъжности в централните църковни учреждения, практически са непоклатими до момента, в който преминат в пенсия. Причината за това е привидно проста: те не могат повече да бъдат повишавани, след като се изпратят за кардинали на диоцезите. Затварянето на пътя за формално повишение връзва ръцете на папата, като не му позволява да пренесе неудобните кардинали на други длъжности, за да освободи ключовите позиции в църквата за хора, които са му по-близки и разсъждават като него.

Най-новата история на църквата познава неприятни за папата последици от такива ситуации. Подмолната война, която водеше с папа Йоан XXIII кардинал Отавиани или също така неприкосновеният кардинал Феличи, е всеизвестен факт. Стигаше се дотам, че Отавиани организираше в пресата атаки срещу Йоан XXIII, като осигуряваше с помощта на свои довереници съзнателно „изтичане на информация“, т.е. разпространяваше недискретни сведения сред журналистите. Тези сведения засягаха факти или изказвания, които позволяваха оформянето на критични оценки за постъпките на папата или като се представяха неговите решения в невярна светлина, или като се изопачаваше тяхното съдържание, или като се оценяваха от позицията на крайния доктринален консерватизъм.

В тази ситуация някои папи или други служители на курията понякога се стараят да заобиколят официалните канали на различните конгрегации, тъй като от гледна точка на техния персонал те не могат да разчитат на доброжелателно или, макар и само на лоялно сътрудничество. Префекта, т.е. шефа на конгрегацията (съответствуващ на министър в държавната номенклатура), те могат да сменят, поради това се опитват да назначат свои съмишленици на други вакантни места в дадено учреждение, т.е. преди всичко на длъжността секретар и неговите заместници, т.е. чиновници, а не духовници, които провеждат текущата дейност на конгрегацията, като непосредствено контролират целия неин механизъм и — което е най-важното — поддържат работни контакти с други църковни ресори.

Телефонното обаждане на дон Маки до секретаря на Конгрегацията за евангелизацията на народите, от което започнахме този раздел, би могло да бъде проява на такова именно заобикаляне. Адресатът на телефона вероятно е имал право да предположи, че ако неофициално му се обажда най-близкият папски адютант, а не официално лице от обкръжението на папата, делото има таен характер не само извън Ватикана, но и в неговите граници. Нашият монсиньор секретар нарежда следователно да се подготви секретният документ за задачите на мисионерите в страните със социалистически тенденции, като заповядва на експертите да не говорят на никого за своята работа. Те от своя страна, независимо дали разбират, или не за какво става дума, запазват, разбира се, пълна дискретност. Така се ражда първата версия на инструкцията, която под формата на машинопис се предоставя на секретаря на конгрегацията. След първоначалното запознавано с проекта, изготвен, разбира се, според общите директиви, спускани периодично от Държавния секретариат, той звъни на отец Маки, за да го информира най-смирено, че идеята му е осъществена. Като познава отношенията зад Бронзовата порта, той добавя, че става въпрос, разбира се, за материал, който още не може да има официален характер и не се намира сред текущите дела на конгрегация.

На това място трябва да направим ново отклонение. Думата конгрегация на латински congregatio, означава събрание, сборище. Тя произтича, както много ватикански определения — като започнем от думата курия, — направо от конституционно-държавната терминология на Римската империя. На конгрегации са се събирали съдилищата, провинциалните съвети и други подобни формации, като се започне от кардиналската колегия или сенатите на висшите учебни заведения.

Във Ватикана конгрегациите, т.е. постоянните комисии на кардиналите, се свикват за разглеждане на отделни проблеми на църквата и съществуват от 1542 г., когато папа Павел III (Александър Фарнезе) свикал Santa Congregatio Inquisitionis, т.е. инквизицията, която по-късно векове наред се радва на печална слава. Кардиналската комисия, която носела това страшно название, обединявала административни и съдебни функции. В качеството на съд тя разглеждала делата за ерес, нарушението на доктрината на вярата или престъпленията срещу католическия морал. Като своего рода цензор тя оценявала новите научни доктрини, философските трудове и дори артистичната дейност от гледна точка на съответствието им с доктрината на вярата. Не е нужно да се добавя, че и в тази област това е била рестриктивна дейност, още по-страшна, защото засягала и специализирани области на научната мисъл, за които кардиналите не са можели да имат достатъчно знания и са произнасяли присъдите си единствено от гледна точка на теологията, каноничното право и убеждението, че църквата, поради учителската си мисия, е упълномощена, и то в името на божествения авторитет, да се произнася и издава присъди по всяка тема.

Другите различни конгрегации са възниквали заедно със засилването на централната папска власт и позицията на Римската курия в църквата.

За обикновения смъртен в Рим конгрегацията е преди всичко учреждение, резидиращо най-често в Ренесансовия дворец извън границите на Ватикана. Това мнение не е съвсем погрешно. Заседанията на комисията не могат да се извършват във вакуум. Някой трябва да приготви техния дневен ред, да събере нужните материали за кардиналите и след това, когато конгрегацията вземе някакво решение или препоръка, да го реализира. На тази теоретично технически организационна задача служи канцеларията на конгрегацията, която всъщност е учреждение, ангажиращо нерядко по няколко десетки лица, от секретаря и неговите заместници и консултантите, т.е. съветниците, до обикновените канцеларски работници.

Префект, т.е. ръководител на конгрегацията, по правило е кардинал, пребиваващ постоянно в Рим и съответствуващ на министър според държавническата номенклатура. В състава на конгрегацията влизат както кардинали от курията, т.е. работещи постоянно в Римската курия, така и представители на църковната провинция. Така например кардинал Стефан Вишински бе член на Конгрегацията по въпросите на духовното съсловие и Комисията по въпросите за реформата на каноничния кодекс. Двата органа се събират поне веднъж на месец, което означава, че на практика в тези заседания участвуват единствено кардинали от курията или живеещи постоянно в Рим или недалечните италиански градове. Този факт често значително ограничава действителния състав на участниците в обсъжданията. Например в състава на Конгрегацията по въпросите на епископата влизат 36 кардинали. Обаче 11 от тях са чужденци, живеещи постоянно и работещи извън границите на Италия. По този начин една от най-важните ватикански конгрегации, представяща на папата предложенията за номинация на епископите в целия свят, практически заседава в състав: 17 италианци, от които 16 работят в курията, и осем чужденци, също изключително високопоставени длъжностни лица на курията (такова бе положението на 1 януари 1976 г.).

Подобно е съотношението и в други конгрегации, които на практика са корпуси, организиращи единствено сътрудници на централните църковни учреждения. Конгрегациите работят по строго определен, невероятно ефикасен метод. Дневният ред на събранията се установява от префекта или в някои случаи от предхождащото събрание. Към всяка точка от обсъжданията участниците, служещи в конгрегацията, приготвят изводи, предложения и данни. Така например, ако се обсъжда проект от препоръки, засягащи представянето от конференциите на епископите в отделните страни изводи относно номинацията на епископите, съответна група от служители под наблюдението на секретаря на конгрегацията или неговия заместник изготвя директиви, които под формата на готов документ се отпечатват в папската печатаща и като строго секретен документ се изпращат на всички членове на конгрегацията. По същия начин се приготвят всички предложения и документи, представляваща предмет на обсъждане. Кардиналите ги получават в папки заедно със съобщение за заседанието. У дома си те проучват материалите и записват на широките полета своите бележки.

По време на обсъжданията членовете на конгрегацията по принцип обосновават накратко единствено своите предложения преди всичко тогава, когато допускат, че те са противоречиви или се различават от мненията на другите присъствуващи кардинали. В останалите случаи секретарите просто събират папките и евентуално нанасят бележките от полетата в окончателния проект на документа. Той се изпраща в печатницата, където поправките се внасят в текста, той отново се отпечатва и изпраща на заинтересуваните кардинали. На следващото заседание се обсаждат евентуалните следващи бележки. Ако даден кардинал, след като получи поредната версия на инструкцията, я оцени за годна, той просто подписва своя екземпляр и го изпраща на секретаря на конгрегацията. По този начин много въпроси се уреждат бързо, без да им се отделя време на заседанията. Останалите се обсъждат светкавично. Няма случай заседание на конгрегацията, чийто дневен ред съдържа над 20–30 точки, да продължи повече от час и половина.

Префектът на конгрегацията, който поне теоретично се намира в непрекъснат контакт с папата, определя исканата доктринална и теологична линия на нейните разработки (думата „политика“ зад Бронзовата порта не се харесва). Все пак той не се занимава с работата на управлението на конгрегацията, тъй като за това не му стига времето. Префектът има твърде много задължения от представителен характер, участвува в различни тържества, откривания, тържествени закривания и т.н., често е член на няколко други конгрегации и папски комисии, което води не само до необходимостта да участвува в заседанията, но също и да се подготвя за тях и да изчете неизброимите документи.

Към това се прибавя още едно основно задължение: приемането на посетители.

Ватиканът е съвкупност от централните учреждения на църквата, обхващащи в своя обем целия свят и по-точно всички представителства на католическата църква по света. Покритите от църковната мрежа пространства са огромни. Те обхващат хиляди диоцези, манастирски имения, католически университети и мисионерски резиденции. Поради това през Рим преминава непрекъснат поток от епископи, провинциалисти, теолози и мисионери от най-различни кътчета на земното кълбо. Всеки от тях прави опит да застане пред лицето на палата, всички се стремят също така да представят едни или други предложения, рапорти, внушения и оплаквания в различните конгрегации.

Папата приема, често на аудиенции, ограничаващи се само до целуването на ръка, единствено някои епископи и кардинали, гостуващи в Рим, но шефовете на конгрегациите се срещат с всички високопоставени представители на църковната държава. Това им отнема много време, понякога по няколко часа дневно. Епископите, пристигащи в Рим отдалеч, следователно рядко, имат огромна потребност да споделят идеите си, а неведнъж срещат значителни трудности с намирането на разбираеми изразни средства (разговорите често се провеждат на латински, което предизвиква неизброими недоразумения, когато става въпрос за съвременни проблеми); освен това многовековната традиция и опит налагат уважение и демонстративна вежливост към пристигащите в Рим. Противоречието между централната и провинциалната власт, между привържениците на централизма и децентрализацията е старо като самата власт. Напрежението в отношенията между папската институция и епископите или монашеските ордени са явление, проявяващо се в цялата история на църквата.

Един мой познат кардинал, които бе работил в курията в продължение на повече от 40 години и бе заемал най-високи длъжности, в моменти на откровение след съвместни обеди казваше, че ако в ренесансовия Рим кардиналите на курията бяха приели по-сърдечно посланиците на английския крал, желаещ развод, щяха да избягнат разделянето и откъсването на английската църковна йерархия от Рим и създаването на независима църква. Даже — добавяше кардиналът — ако тогава се бяха решили да отровят кралицата, с която Хенрих VIII искаше да се раздели, отрицателните морални и политически последици от такова престъпление щяха да бъдат нищо в сравнение с това, което донесе на Англия и Европа възникването на англиканската църква.

Служителите на курията се считат за решително по-добри и интелектуално превъзхождащи „селяците“, както зад Бронзовата порта се наричат посетителите от далечната църковна провинция. Това чувство на превъзходство все пак старателно се прикрива, което е един от основните неписани принципи на поведение. Всички врати пред посетителите от диоцезите са отворени, времето за аудиенции не се ограничава, почти всички, които сутринта са били приети от префекта, получават от него покана за обед. Тези действия не са загуба на време. Те доставят огромно количество информация за хората и проблемите на църквата в отделните страни и райони на света. Ватиканът никога не е задоволен с такива сведения. Официалните рапорти от епископите и конференциите на епископатите са особено подробни по отношение на измеримите данни, засягащи дейността на църквата и религиозния живот. Съобщава се броят на издадените комюникета, кръщения и бракосъчетания, изповеди и погребения. Информира се за броя на новопосветените свещеници и колко кандидати има за семинариите, колко от тях са отпаднали по време на следването, колко свещеници са починали и колко са се върнали към светския живот и т.н.

Тези данни служат за изработване на статистики, публикувани даже в известни случаи. Все пак невинаги те дават възможност на ватиканските учреждения да се ориентират в действителните проблеми на даден диоцез и преди всичко да се създаде представа за хората, които ръководят отделните диоцези, и възможните кандидати, с които биха могли да бъдат заместени. В много свои разговори префектите на конгрегацията и други важни папски служители пишат кратки бележки в неофициална форма, понякога на полето на получения от някой епископ рапорт, които обикалят ватиканските учреждения като съществена предпоставка за вземането на различни решения.

Префектът на конгрегацията, както и огромното мнозинство от всички работници на ватиканските учреждения, е духовник. Това означава, че е натоварен с многобройни, в някои периоди на годината много трудоемки задължения. Всяка сутрин той извършва богослужение обикновено в параклиса на своята резиденция. Няколко пъти в седмицата, а в дните преди Великден, Рождество или други големи църковни празници — ежедневно той участвува в тържествени служби, често с участието на папата, които понякога продължават по няколко часа. Към това се прибавят ръкополагания, задължителни ежедневни молитви и необходимостта от постоянно изследване на новите публикации и разработки от онези области на теологията, които са свързани с областта на работа на дадената конгрегация. Префектът на конгрегацията за доктрината на вярата (някогашната инквизиция) е задължен да познава всички — нека използуваме немного точното определение — публикации на идеологически теми. Задача на конгрегацията е, като ползува, разбира се, услугите на много съветници, предимно монаси, да разкрива и заклеймява, предимно чрез папата, проявите на отклонение и „ревизии“ (отново неточно светско определение) на въпросите на вярата и нейното тълкуване, в най-широкия смисъл на тази дума. Такива случаи, понастоящем засягащи единствено публикациите на религиозни теми или подписаните от духовни лица, се разкриват най-често от монашеските ордени, започвайки от доминиканците, както и от много други сътрудници, включително куриите на епископите. Преди обаче Ватиканът да вземе решение за официална или поне неофициална интервенция по църковните пътища, трябва старателно да се прочете и оцени „ревизионистичният“ текст. Цензорската намеса, засягаща на практика почти изключително трудовете на изтъкнати църковни интелектуалци, предизвиква много шум и критически бележки и нерядко принася на църквата повече вреда, отколкото полза.

Префектът на конгрегацията следователно е много зает човек. Затова именно секретарят на това учреждение — или даже заместникът на секретаря — може самостоятелно да възлага някои сериозни задачи на подчинените си експерти и чиновници. Проектът на споменатата в началото на този раздел инструкция се изпраща до личния секретар на папата като полуличен документ. Дон Маки намира случай да го представи на своя най-висш повелител, или, ако въпросът предизвиква противоречия, на няколко други високопоставени лица. Ако документът бъде одобрен от тях или получи, макар мълчаливата благословия на папата, секретарят на Конгрегацията за евангелизация на народите отново разговаря по телефона със своя събеседник от непосредственото обкръжение на „най-висшия олтар“. В резултат на дискретния разговор проектът за документа неочаквано попада в дневния ред на най-близкото заседание на конгрегацията. Тогава за него научава префектът. Ако той прояви съмнения или възражения, секретарят със смирена покорност го уведомява, че въпросната инструкция е подготвена по искане на папата. Ако положението на префекта в придворния водовъртеж на най-високо ватиканско равнище е добро, ако неговите отношения с папата са сърдечни или поне коректни, на следващия ден той моли за аудиенция при своя най-висш повелител и изяснява с него целия въпрос. Горко на секретаря, ако той не е проявил усет в ситуацията и се е ангажирал в тази история, без да си осигури поддръжката на папата. Може да заплати за това, като бъде преместен в провинцията или свален до ролята на фигурант, към когото нямат доверие и уреждат всички по-важни дела зад гърба му с помощта на неговия заместник.

Ватиканските куриални лисици обаче великолепно разбират кой какво може и накъде духа вятърът. Практически префектът на конгрегацията обикновено се примирява с факта, че е пренебрегнат, колкото и да му е неприятно това. По този начин инструкцията или който и да било друг, понякога съществен, документ се приема от конгрегацията, макар че техният действителен инициатор, да не кажем автор, е бил незначителен поп.

Някой може да запита за какво му е било нужно това.

Отговорите могат да бъдат различни. Случва се документи, приети съвсем „неочаквано“ и без формална процедура, да имат за цел насочване надясно или наляво цялата политическа линии на Ватикана по даден проблем или в даден район на света. Инструкцията, която бе използувана като пример за разкриване механизма на властта във Ватикана, в действителност бе изработена и придвижена при по-различни от описаните тук обстоятелства. След известно време, в резултат на недискретността на едни от представителите на консервативното крило сред ватиканските политици, нейното съдържание се появи и в пресата, което от своя страна послужи на определени сили в лоното на църквата да лансират привидно убедителната теза, че уж политиката на Римската курия и на самия Папа по отношение на социалистическите или избралите социалистически път на развитие страни, била станала недоброжелателна и даже враждебна. Говореше се за завой в тази политика, в действителност непроменена от началото на понтификата на папа Йоан XXIII. Тези твърдения от своя страна не можеха да останат незабелязани в заинтересуваните столици, което пък предизвика съответните последствия в тяхното отношение към Ватикана. С една дума, на пръв поглед дребната машинация се превърна в интрига, която бе от значение за по-широките политически комбинации на Ватикана и църквата изобщо.

Тази интрига бе замислена и осъществена без участието на официалните инстанции и центрове за вземане на решения, от хора, които не притежаваха никакви законни пълномощия и длъжности. Като става въпрос за това, стигаме до важния проблем за съществуващата зад Бронзовата порта сила, определяна от италианската терминология като sottogoverno, дословно „подправителство“. Този труден за превод термин означава кабинет в сянка, неофициално правителство, което зад гърба на пълноправното правителство ползува редица от неговите права с помощта на официалните структури на властта и техните заместители.

Съществуването на подправителството автоматично предизвиква своеобразна котерия на чиновниците, най-често от средно ниво, които действуват солидарно, но на мафиозни принципи, с цел да осъществят различни собствени цели. Става въпрос или за действия, с цел да се ускорят или забавят известни процеси в политиката, или за ефикасната защита на собствените интереси преди всичко чрез осигуряване служебния напредък.

При духовниците този въпрос изглежда не така, както в светските условия. Няма нужда да обясняваме каква е ролята на амбицията в междуличностните отношения. Обикновено тя е моторът на човешкото поведение преди всичко тогава, когато неговата цел е сдобиването с власт. За хората от светското общество, женени, с много роднини, борещи се за увеличение на доходите, за признание в своята професия или за вниманието на жените и за много други сериозни и несериозни, реални или нереални цели, амбициите за власт и напредък са само един от многото стимули. Източник на успех в живота и на чувството за неговата пълнота може да бъде семейното щастие, любовта, възпитанието и осигуряването на най-добър старт в живота на децата, повишението на собствения и на семейството жизнен стандарт и др.

За духовниците много от тези области на действие и произтичащите от тях основания за удовлетворение са затворени. Преди всичко те са лишени от възможността да основат собствено семейство, да притежават деца и да свържат с тях чувството за продължение на живота. Ако имат личен или интимен емоционален живот, той е забранен, грешен, таен и поради това крайно фалшив. Смятам, че твърде малко духовници са преживели живота си, без да познаят радостта от любовта на жената или физическата любов, макар че много от тях водят твърдо борба със себе си в съответствие с изискването за абсолютно полово въздържание. Никога обаче този род преживявания не са спонтанни, открити и пълнокръвни. Това невероятно обедняване на живота, това огромно самоотрицание не могат да не повлияят върху психиката на здравия човек.

Също така твърде много духовници са принудени да се откажат от стремежа към подобрение на материалните условия на живот. Монасите, с изключение на отделни случаи, полагат клетва да останат бедни и се издържат от своите монашески домове и имоти. Свещениците на служба в курията, даже когато заемат малко по-високи длъжности, получават скромни заплати и не могат да си позволят никакъв лукс. Не могат да спортуват, защото например пребиваването на плажа никак не се харесва на висшестоящите поради контакта с голотата. Не им е разрешено да ходят на театър (от този принцип има много изключения) или на кино, с една дума, лишени са от повечето обикновени развлечения и удоволствия.

Нищо чудно, че в тези условия амбицията, преди всичко амбицията за служебен напредък, амбицията за власт, става фактор за реализация на личността, който при духовниците е много по-силен, отколкото сред обикновените хора. В условията на Ватикана амбициите от този род се превръщат в толкова могъщи страсти, че понякога са достойни за перото на някой голям драматург.

Религиозните читатели на тази книга могат да ме упрекнат, че като описвам социалнопсихологическата специфика на духовното съсловие, изпускам основния за него въпрос на призванието, въпроса за вярата и свързаната с нея идейна ангажираност. Ще отговоря веднага, че за такъв упрек няма достатъчни основания. Човешкият живот е дълъг и разнообразен период, през който ентусиазмът и идейността невинаги запазват силата си. Сред свещениците, даже ако приемем спорната според мен предпоставка, че повечето от тях избират расото по призвание, напрежението на духовния живот често предизвиква горест и умора. Това са чувства, които неведнъж променят идейната ангажираност във вярност и лоялност към институцията на църквата. Поради самата си специфика Ватиканът привлича повече хора, готови за вярна служба на институцията, отколкото идейно ангажираните, по-скоро чиновници, отколкото деятели. Този естествен подбор, подчертаван често с неудоволствие от самите свещеници, също така поощрява личности с големи амбиции, макар че познавах зад Бронзовата порта хора, будещи най-голямо уважение със своята безкористност, францисканска скромност и смиреност, хора, лишени от егоизъм, които не мислят за себе си и своите проблеми.

Срещаме такива хора в почти всички среди. Все пак дори и те имат обикновено семейства, частен живот, някакви перспективи и планове. Духовникът е почти напълно лишен от всичко това в сферата на личния си живот. Нищо чудно, че властта, особено голяма поради йерархичната структура на църквата и задължителното абсолютно послушание, в тези условия става път към себеизтъкване почти за всеки, който не е мистик, представител на някаква научна дисциплина, помагаща и на духовните лица да развият творческа дейност, или личност, способна на пълно самоотрицание.

Затова именно ватиканското „подправителство“ отделя значителна част от своята дейност, влияние и комбинации за кадровите въпроси, като полага усилия да придвижи, макар и малко, в кариерата „свои“ хора, т.е. принадлежащи към същата котерия и гарантиращи, че с напредването си няма да забравят своите верни приятели.

През различните периоди на отделните понтификати активността на котерията на средните чиновници от „подправителството“ е придобивала различна интензивност. Когато се избира нов папа и трябва да се съобразява с бързата ротация на кадрите на много основни длъжности, тази котерия работи на най-високи обороти, за да използува всички възможности и да настани на освобождаващите се места свои хора.

По-късно, когато новата структура на взаимоотношенията укрепне, а папата енергично и успешно започне управлението на сложната машина на своята власт, дейността на „подправителството“ затихва.

Почти всеки понтификат има своя период на упадък. С напредването на възрастта си папата става по-податлив на влиянието на лицата от своето непосредствено обкръжение. В желанието си да скрие своето лошо здравословно състояние или пропуските на паметта си той се заобикаля с хора, които не могат вече да бъдат негови партньори, особено в интелектуалната дейност, но затова пък, както счита, са му безгранично предани, дискретни и охотно участвуват в различни дребни инсценизации, които трябва да прикрият тайния факт, че предводителят на католическата църква е прекалено болнав и слаб, за да изпълнява всички свои пълномощия. Тогава „подправителството“ отново се активизира.

Папите почти никога не пишат сами всички свои речи. За тази цел те разполагат с щаб от сътрудници. Обръщенията към групите от чужденци или членове на йерархията от чужбина се изготвят винаги в Държавния секретариат. Пише ги духовник — земляк на адресатите на папската реч. След това текстът се одобрява от шефа на секцията, която се занимава със съответната страна, а след като се прегледа от представител на висшето ръководство на държавния секретар, той попада в ръцете на папата, който най-често няма време да поправи в него каквото и да било. Тази процедура е задължителна по отношение на писмата и обръщенията от протоколен характер без голямо политическо или религиозно-доктринално значение. Всеки от папите запазва за себе си все пак известна част от писателската или ораторската дейност. Пий XII е пишел нощно време по-голямата част от своите проповеди и обръщения за генерални аудиенции с едрия си закръглен почерк. Йоан ХХIII сам е писал или импровизирал почти всички свои обръщения по обществено-религиозните проблеми, по-голямата част от проповедите си, всички свои неделни речи от прозореца на библиотеката към пилигримите и туристите, събрани следобед на площада „Св. Петър“. Павел VI сам е писал не само обръщения, но и документи, даже енциклики, засягащи международната проблематика и дипломатическите отношения на църквата с държавата.

Така бе в периодите, когато споменатите папи или техните предшественици се радваха на добро здраве и неизтощени интелектуални възможности. Обаче настъпваше ден, когато вече 80-годишният или още по-старият понтифекс максимус не чувствуваше повече сили, за да седне вечер зад бюрото и да напише на машината или на ръка няколко страници, които след прочитането им, както всяко обръщение на папата, ще бъдат отпечатани без съкращения или с малко съкращения в правителствения вестник „Осерваторе Романо“, ще бъдат предадени, най-често на живо, по радио Ватикана. Добре би било тази задача да се прехвърли на друг. Същевременно обаче папата, борещ се с товара на огромните задължения, би желал намаляващата му активност да остане тайна даже за най-близкото обкръжение.

Личният секретар на папата или някой друг от неговите доверени предлага тогава някой млад свещеник — журналист от „Осерваторе Романо“ или от конгрегацията, за писар. Условие за съгласието на папата е абсолютната дискретност. След няколко повече или по-малко сполучливи опита обръщенията на папата започват да се пишат по начин, който напълно отговаря на желанията на техния официален автор.

Въпреки че действителният автор запазва дискретност, достойна за сътрудник от отдела за шифри при министерството на външните работи, неговата тайна става достояние на няколко, понякога няколко десетки лица, а той самият — предмет на дейността на котерията, тъй като влиза в състава на „подправителството“ като скромна пионка. Той биваше използуван по два начина. Някои от заинтересуваните чрез него лансираха свои мисли в изказванията на папата. Това не бе възможно винаги, но в някои случаи, като се познаваше начинът на мислене на папата, неговите интереси и възгледи, можеше да се напише нещо, което той да прочете, без да възразява, а после то да се използува за собствените цели на съвсем други лица.

Например известен ми е случай, когато един от монашеските ордени безуспешно отстояваше пред папата необходимостта окончателно да утвърди вече завършен процес на канонизация. С този въпрос бяха свързани неизброими амбиции, а също така политически интереси, тъй като кандидатът за светец произхождаше от Испания (това беше по времето на Франко), чиито отношения с Ватикана бяха осезателно влошени. Франкистките власти, а също поддържащата този режим част от испанската йерархия и консервативните кръгове във Ватикана разчитаха, че тържествената канонизация, свързаните с нея посещения на многобройни високопоставени пилигрими от Мадрид и правителствената делегация на Испания ще направят възможни преодоляването на кризата и възстановяването на хармонията.

По неизвестни причини, може би предизвикани от нежеланието да се сдобри с Мадрид, папата не подписваше акта. Тогава на някого му хрумна да предложат на прелата, пишещ тайно неделните проповеди на папата, няколко цитата от писанията на кандидата за светец. Два от цитатите бяха използувани в текста и прочетени от папата, който не подозираше нищо за интригата, тъй като авторът не бе посочил откъде са взети думите в кавички. След като вече произнесеното слово бе изпратено в „Осерваторе Романо“, един от авторите на вестника, принадлежащ към заговора, се обади на папския секретар, за да разбере кои са източниците на цитатите. Този ежедневник по правило посочва използуваната за папските речи литература, толкова повече, че почти винаги това е Светото писание или светите отци. Секретарят попита папата какво да прави. Непознаването на цитатите би разкрило, че не папата е автор на текста, представен за негов. Единственият изход за папата бе да се информира от действителния създател на текста, който съобщи източниците на цитираните откъси, като се преструваше, че не знае колко щекотлив проблем е засегнат. Три дни след описаните събития папата подписа решението за канонизация.

И така, за тези, които бяха запознати с неговите секретни задачи, скромният прелат стана човек по-влиятелен дори и от префекта на конгрегацията по светските въпроси, т.е. на службата, която координира процесите на канонизиране. Впрочем този префект не успя да уреди въпроса, който прелатът разреши необикновено бързо. Когато след няколко седмици куриалните кардинали издигнаха кандидатурата на свещеник-писател за секретар на една от важните постоянни папски комисии, тя беше незабавно утвърдена. За всяка услуга, а особено за услуги от поверителен характер и дори малко срамни винаги се заплаща, независимо от заеманото положение.

Тези обстоятелства на канонизирането на испанския светец представляват типичен, но далеч не единствен пример за оказване на натиск върху папата. Един друг метод се състои в това папата да не се информира точно или някои факти въобще да се скриват от него. Към този метод се прибягва главно при съставяне на списъка с кандидатите за епископи. Папата лично назначава епископите по целия католически свят, с изключение на тези, в католическите църкви с източни обреди, които сами избират епископите на своите синоди, а папата само ги потвърждава. Новите номинации са един изключително важен въпрос, който понякога има твърде сериозни последици. Поради това преди всичко трябва да се вземе предвид мнението на правителството в дадената страна. Понякога, както например в Испания, държавната власт имаше официалното право да представя на папата кандидатите за епископи, което фактически беше равнозначно с тяхното назначаване. В другите страни конкордатът, т.е. договорът между Ватикана и държавата, който урежда статута на църквата и принципите на взаимоотношенията й с държавата, осигурява на правителството правото да приеме кандидатурите, издигнати от епископата, преди те да бъдат утвърдени от папата. Има и страни, в които държавата формално няма никакво влияние върху назначаванията в църквата. Обаче Ватиканът винаги се стреми да съгласува своите предложения със светските власти, като по този начин иска да избегне изострянето на отношенията между църквата и държавата.

Веднъж вечерях във Ватикана у посланика на една западноевропейска държава с дълбоки католически традиции. След вечерята домакинът ми показа канапето в салонната ниша на неговата красива стара резиденция.

— Тук — каза той — от сто и петдесет години насам се определят епископите на моята страна.

— На това канапе? — запитах учуден.

— Да — отговори той, — представителят на Държавния секретариат пристига да обядва с мен и носи в джоба си своя списък. Аз от своя страна получавам от моите шефове списъка на кандидатите, предлагани или във всеки случай одобрявани от държавата. Уточняваме най-напред дали в двата списъка фигурират едни и същи имена. Ако има, въпросът е вече решен. Ако няма, разменяме списъците и се уговаряме за следваща среща след една-две седмици.

За Ватикана най-трудни са номинациите на епископи в страните, разтърсвани от национални противоречия. Така например от години е известно, че един от центровете, поддържащи движенията за автономия в провинциите на баските в Испания, е клирът, както и повечето от тамошните епископи. От тази гледна точка по времето на диктатурата на ген. Франко Мадрид след освобождаването на всяка епископска длъжност в страната на баските пледираше за номинацията на испанец, при това изцяло лоялен към режима. Ватиканът, така както и местният клир, не желаеше такива номинации, разсъждавайки правилно, че те биха противоречили на интересите на църквата и биха понижили нейния авторитет сред вярващите. Преговорите за това, кой да стане епископ, всеки път се проточваха с месеци и най-често назначението получаваше някой съвсем посредствен, който не будеше съмненията на Ватикана, а същевременно бе приемлив за властите.

През последните десетилетия Ватиканът, както и църквите в отделните страни, все повече се стремят към институционална независимост на църквата от държавата. Тези стремежи обаче невинаги са последователни и обмислени. Независимостта, която понякога може да се добие, би довела до загубата на многобройните привилегии, ползувани от църквата. Става въпрос например за по-ниските данъци от църковната собственост, дотациите за католическите училища, освобождаването на възпитаниците на духовните семинарии от военна служба, участията в печалбите от някои туристически предприятия (поклоненията до местата на особен култ, като Лурд или Фатима), изключването на църковните латифундии от решенията и принципите на селскостопанската реформа, което е от особена важност за някои страни на Латинска Америка, и т.н. Църквата почти без изключение се ръководи от принципа на защита на своите институционални права, тръгвайки от предпоставката, че всяка идея трябва да има организационни, институционални структури, за да запази или разшири своята позиция в обществото. Понякога този принцип и неговата реализация влизат в дразнещо противоречие с моралните принципи, проповядвани от християнството. Много често съобразяването с интереса на църквата като институция я принуждава да си затвори очите пред нарушението на тези принципи. Историята на сътрудничеството на църквата с франкистката диктатура, политиката на папството по отношение на Третия райх на хитлеристите, да не говорим вече за отношението на католицизма към работническото и прогресивното движение през целия XIX и частично през XX век, са убедителен пример за това.

През последните години, преди всичко през периода след Втория събор, моралният фактор във вечната борба на идеята с институцията се засили. Независимо от това старият принцип на действие на Ватикана, състоящ се в полагането на усилия за запазване, засилване или възвръщане на добрите отношения с държавите и преди всичко с тези, в които са силни католическите традиции, е напълно актуален. Този именно принцип, така както опитът и прозорливостта, диктува на политиците в раса да се консултират със светски политици, с държави относно всички съществени персонални решения.

Друг труден въпрос в кадровата политика на апостолската столица е необходимостта да се съгласуват, а в много случаи приемат решенията, направени в локалните църкви.

В периода след събора бяха признати значителни пълномощия на официално свикваните конференции на епископите от отделните страни. Тогава позицията на локалните църкви беше подобрена. Освен страните, в които католическите църкви обединяват малки, даже микроскопични общества от вярващи, понастоящем е задължителен железният принцип, че кандидатите за епископи-помощници и други титуляри обявява епископът — ординатор на даден диоцез, а кандидатите за епископи-ординатори — епископската конференция. Тези кандидатури заедно с персоналните данни, мнения и характеристики се изпращат до ватиканската Конгрегация по въпросите за епископите, която след верифицирането на предложенията ги предоставя на папата с мнение за утвърждаване или — изключително рядко — отхвърляне. Подписването на номинацията е вече само обикновена формалност, след която в правителствения ватикански ежедневник се появява съобщение, че светият отец е обявил за епископ този и този свещеник. Много често се случва кандидатът на конференцията на епископите или заинтересувания диоцезиален епископ да е неприемлив за държавните власти или да предизвиква принципните им възражения. Случва се също Ватиканът да се опасява да предостави една значителна църковна власт, каквато е властта на епископа-ординатор, в ръцете на човека, когото издига местната йерархия, защото той изглежда на ватиканските експерти твърде националистично настроен, или защото някои страници от неговата биография се считат за опасни.

Пример за „биографични“ опасности може да бъде въпросът за епископа-помощник на архидиоцеза на Мюнхен Матиас Дефрегер. През годините на войната той служил във Вермахта с чин капитан. През 1944 г. заедно със своя пехотен взвод той се озовал в малкото италианско селище Филето в планините Абруца. Там действувало силно италианско партизанско движение.

В едно от сблъскванията с партизаните окупационният взвод понесъл значителни загуби.

Върховното командуване на германската армия в Италия издало тогава заповед за унищожаване на селото. Тази акция с характер на масово избиване била изпълнена от взвода на капитан Дефрегер. Неговите войници изгорили всички постройки и унищожили почти цялото население на селото, без да щадят бременните жени и малките деца.

След войната капитан Дефрегер постъпил в духовната семинария в Мюнхен. Както по-късно твърдяха някои влиятелни католически дейци, главен мотив за неговото решение били угризенията на съвестта, предизвикани от това, което станало във Филето. В областта на духовното пастирство бившият капитан също проявил способности и всеотдайност. Той се отличил до такава степен, че след като получил поста канцлер на курията в Мюнхен, ординаторът на диоцеза, кардинал Юлиус Дьопфнер, издигнал неговата кандидатура за помощник-ординатор. Като изпращал съответното предложение до Ватикана, не скрил военното минало на образцовия духовник, но също така не споменал за неговото участие в операцията във Филето.

Отношенията на кардинал Дьопфнер с Ватикана тогава не били най-добри. Нервният и болен църковен свещенослужител, изпълняващ функцията на ръководител на епископската конференция във ФРГ, се изказвал по различни поводи, включително на сесията на синода на епископите, в полза на дълбоки реформи в църквата, обявявал се за ограничаване ролята на папата и признаването на редица принципни привилегии на локалната църква. В тази ситуация, ако кандидатурата, издигната от кардинал Дьопфнер, не беше утвърдена, това би могло да бъде сметнато за шантаж или опит за натиск върху него. Така епископ Дефрегер получи номинацията и бе посветен през септември 1968 година. Една година по-късно италианската преса разкри неговата роля в масовото убийство в планинското селце в Абруца. Възникна скандал, за който полската преса също писа много. Диоцезът в Мюнхен изтъкваше в защита на своя епископ най-различни аргументи с ефект, обратен на този, към който се стремеше. Самият епископ Дефрегер пристигна в Рим и даже искаше да посети унищоженото преди 24 години селце, за да отслужи там литургия, която същевременно трябваше да бъде опрощение. Италианските църковни власти в последния момент го посъветваха да се откаже от това поклонение, като го предупредиха, че местното население би могло да го възприеме като провокация.

Епископ Дефрегер бе старателно скрит от диоцеза в някакъв манастир, където замина за продължителни размишления. Ватиканът не го защити и запази пълна неутралност по този въпрос. Ватиканското пресбюро все пак обясни на журналистите по косвен път, че диоцезът в Мюнхен, издигайки кандидатурата на Дефрегер за епископ, не е информирал римската курия за ужасяващите подробности от неговото минало.

Много наблюдатели, познаващи финеса на дипломатическите игри, провеждани зад Бронзовата порта, изразяват и изразяваха предположението, че тази информация е била точна само формално. Мюнхенската курия действително не бе споменавала за скандалната подробност в своето предложение. Въпреки това Конгрегацията по въпросите за епископите е знаела компрометиращите факти. Ватиканът има много начини, за да научи всичко, което засяга кандидатите за епископи. Дефрегер, като канцлер на курията в Мюнхен, бе потенциален кандидат в продължение на няколко години. Събирането на факти от живота на такива личности спада към задачите на папските нунции и техните сътрудници. Също и йезуитите провеждат по поръчение на своята генерална курия и съгласно с четиривековната традиция дискретни сондажи, чиито резултати по-късно се прибират в личните папки, намиращи се в огнеупорната каса на Държавния секретариат.

Следователно трябва да се предполага, че номинацията на Дефрегер е била съзнателно решение. Какъв е бил неговият смисъл? Нали Ватиканът се пази като от огън от скандали, засягащи личността на членовете на йерархията?

Изглежда, че отговорът на този въпрос е само един. Целта е била да се нанесе удар на кардинал Дьопфнер, да се покаже какви са последиците от прибързаните кадрови решения, вземани от епископа, стремящ се към децентрализация на властта в църквата и прехвърлянето на диоцезите, или локалните епископати, много от прерогативите на папата. Ако наистина това е била целта на цялата интрига, трябва да се признае, че тя бе осъществена с възможно най-голям размах. На следващата сесия на синода на епископите през 1974 г. кардинал Дьопфнер застана на диаметрално противоположна позиция и консервативно становище, а не — както преди — реформаторско по отношение на проблемите на църковната структура. Като твърдя това с пълна отговорност, трябва същевременно да призная, че няма каквито и да било доводи, които със сигурност да доказват, че описаната интрига действително се е състояла. Става въпрос единствено за предположения на опитни наблюдатели, познаващи добре механизмите на властта зад Бронзовата порта.

С пълна сигурност може да се твърди, че както кадровите промени във Ватикана, така и целокупността на неговата политика в държавната и международната сфера се характеризират от прагматизъм, нелишен от елементи на студена калкулация.

За това може да свидетелствува, макар и само въпросът за дипломатическото представителство на нашата страна при апостолската столица. През 1938 г. тогавашният министър на външните работи Юзеф Бек гостува заедно със съпругата си на официално посещение в Рим. Въпреки традицията и обичая той не бе приет на аудиенция при папата. По този начин Ватиканът изрази своето неодобрение към семейното положение на министъра, който се бе развел и оженил повторно. Цивилният развод бе непознат в предвоенна Полша, така че разводът бе възможен единствено чрез формална промяна на вероизповеданието. Изискванията на Ватикана бяха толкова по-безпредметни, тъй като Бек бе атеист, но въпреки това шарже д’афер на Република Полша при Ватикана К. Янковски, който не съумя да предпази своя министър от неприятната критика, бе отзован. На неговото място бе назначен проф. Кажимеж Папе, сръчен чиновник, който дълги години бе ръководил полския комисариат в свободния град Гданск.

Животът на проф. Папе на новото място не бе лек. Скоро след като Полша бе заета от войските на Третия райх, на 5 декември 1939 г., Ватиканът назначи за епископ-администратор на Хелмския диоцез немец — полски палач, гданския епископ Сплет. Този акт открито противоречеше на духа и буквата на конкордата с Полша. Както е известно, конкордатът предвиждаше ръководители на диоцезите на терена на Полша да бъдат полски граждани, определени със съгласието на правителството на Република Полша. При тези условия номинацията на Сплет бе равнозначна на скъсване на конкордата. Проф. Папе връчи протест, който остана без всякакъв резултат. По-късно той протестира още двайсетина пъти. Бе считан за най-неприятния дипломат във Ватикана. Като се има предвид, че тогава Рим бе столица на първия съюзник на хитлеристка Германия, а през последния период от войната бе окупиран от немските войски, докато проф. Папе представляваше правителството на страна, водеща с Германия и Италия война, трудността на неговото положение ставаше съвсем очевидна.

През 1944 г., след възникването на правителството на народното единство, народна Полша бе призната от три западни държави, които установиха с нея дипломатически отношения, като същевременно отказаха да признаят лондонското правителство в емиграция. Тази операция в западните столици предизвика много усложнения. Така например в края на 1944 г. посланик на лондонското правителство в Париж бе Кайетан Джежикрай-Моравски — чичо на пишещия тези редове, — акредитиран при генерал Де Гол като един от първите дипломати — още в Алжир. По правото на старшинството в периода след освобождението на Франция той бе доайен на дипломатическото тяло в Париж. Според обичая доайенът поднасяше на държавния глава новогодишни поздравления на 1 януари. Още в края на декември 1944 г. френските власти счетоха за необходимо да признаят правителството на народна Полша и в бъдеще да предоставят на неговия посланик ролята на представител на нашата страна в Париж. При тези обстоятелства новогодишното послание на Моравски би било за Франция неудобно от политическа гледна точка.

На Ке д’Орсе търсеха изход от създаденото положение. То бе намерено буквално в последния момент с помощта на Ватикана. На 31 декември в Париж пристигна новият папски нунций, архиепископ Анджело Джузепе Ронкали, бъдещият папа Йоан ХХШ. Още същия ден държавният глава прие от него акредитивните писма. На следващия ден сутринта посланикът Ронкали, а не Моравски поднесе на генерал Де Гол новогодишните поздравления. Това бе напълно съвместимо с принципите на протокола, предвиждащи, че папският нунций автоматично става доайен на дипломатическия корпус.

Също и във Ватикана се търсеше начин за това без много шум да се ликвидира представителството на емиграционното лондонско правителство и да се открие път за отношения с нововъзникналото правителство във Варшава. На никого зад Бронзовата порта, включително на папа Пий XII, известен със своя отявлен антикомунизъм, не му хрумна с цената на запазване на емиграционното посолство да се лиши от възможността да установи нормални отношения с правителството, упражняващо властта в страна като Полша.

За съжаление, няма документи, които биха потвърдили съществуването на такива намерения. Обаче зная от лица, които през описвания период са заемали високи постове във Ватикана, че тогавашният заместник държавен секретар архиепископ Тардини е наредил на своите подчинени да намерят „правни и морални основания“ за ликвидирането на представителството, ръководено от проф. Кажимеж Папе.

С подготовката на това действие тогавашната ватиканска дипломация, опитваща се на всяка цена да изтрие близкото минало от периода на войната и неизбежните последици от своята угодническа политика пред хитлеристка Германия, разчиташе, че Полша ще премине към нормализация, без да придава значение на многобройните факти на очевидно нарушение на конкордата, регулиращ нейните отношения с Ватикана. Зад Бронзовата порта смятаха, че установяването на дипломатически отношения с полското правителство на народното единство, без да се държи сметка за миналото, с правителството на страна, в най-голяма степен засегната от варварството на хитлеризма, страна, която първа падна жертва на хитлеристкото нашествие, окупация и екстерминация на народа, би било стъпка, правеща възможно прикриването или, макар и само забравянето, на грозната страница от военния период.

Тези намерения бяха очевидно нереални. През септември 1945 г. правителството на народна Полша издаде декларация, с която се установяваше, че конкордатът с Ватикана бе едностранно нарушаван от апостолската столица. Тази декларация не бе отказ от конкордата, а единствено констатация, че този договор бе нарушен от Ватикана и следователно не може да се счита за задължителен. Ватиканът никога не взе официално становище към тази декларация. Това би направило необходима критичната оценка на своята дейност през периода на Втората световна война.

Вместо това бе предпочетено и занапред да се признава „лондонското правителство“, което не се поколеба да премине към нормални отношения, независимо от нарушението на конкордата, против което самото то бе протестирало по време на войната. Недълго след това настъпиха годините на студената война. Външната политика на папа Пий XII бе открито ориентирана към Атлантическия пакт. Тогавашният папа изцяло поддържаше надпреварата във въоръжаването, ремилитаризацията на Западна Германия и всички западни инициативи под лозунга за защита на човечеството от „комунистическата заплаха“, позовавайки се на принципите на християнския морал.

Така конфронтацията в областта на светогледа и идеологията, представляваща естествено явление, бе пренесена и в сферата на политиката, започвайки борба със социалистическия строй, и се идентифицираше църквата и нейната обществена доктрина с капиталистическия строй и още по-точно с икономическата, обществената и политическата реалност на водещите империалистически страни. Тази концепция, будеща впрочем възраженията и на някои прогресивни католически центрове, които изобщо не възприеха логиката на студената война и забелязваха дълбокото противоречие между евангелските заповеди и реализираните в капиталистическите страни принципи, бе използувана за поддържането на фиктивното посолство на „лондонското правителство“. Неговото съществуване престана да създава неприятности и стана удобно.

От друга страна, в страните на социалистическия лагер през същия период се появиха явления и факти, окачествени на XX конгрес на КПСС най-общо като грешки и изопачения, които обективно се отразиха на отношенията между другото между църквата и държавата също и в нашата страна. Съществуването на тези явления, така както и техните практически и морални последствия, бе вода в кладенеца на някои емигрантски, да не говорим за диверсионните центрове.

Целият този възел от факти и обстоятелства стана причина някои следи от „посолството на лондонското правителство“ при Ватикана да просъществуват до 15 октомври 1972 г.

На този ден от вратата на обширния апартамент на ул. „Сан Панкрацио“ в Рим изчезна бронзовата табелка с надпис „Посолство на Република Полша при Апостолската столица“. Мебелите бяха изнесени, а наемателят, тогава 83-годишният Кажимеж Папе, се пренесе в малко жилище в покрайнините на Рим.

Начинът, по който това представителство бе ликвидирано, е много характерен за методите, използувани от ватиканската дипломация.

Проф. Папе, опитен дипломат, преди това висш комисар на полското правителство в Гданск, а също един от участниците в преговорите и създателите на конкордата, остана посланик на „английското правителство“ до 1958 г. Тогава Йоан XXIII се реши да премахне тази фикция. В официалния списък на шефовете на дипломатическите представителства при Ватикана вместо името на посланика се появи многоточие. Проф. Папе според същия списък стана „администратор по въпросите на посолството“. В разговорите си с представителите на полските власти ватиканските дипломати дълго преди окончателното ликвидиране на тази поредна фикция твърдяха, че проф. Папе е просто администратор на резиденцията и архива на бившето правителство.

Тази двузначна ситуация продължи още 14 години. В края на шестдесетте и в началото на седемдесетте години първоначално тайните, а после официални контакти между Ватикана и държавните власти на нашата страна зачестиха. Политиката на Йоан XXIII и Павел VI бе насочена към постепенно нормализиране на отношенията със социалистическите страни. Тази концепция със сигурност бе резултат от дълбоките промени, които настъпиха във вътрешния живот на църквата и в неговите отношения със света след Втория ватикански събор.

Тя бе резултат преди всичко от успехите на разведряването и мирното съвместно съществуване в Европа и в света. Нима можеше Ватиканът да упорствува 20 години след войната и да не признава съществуващата европейска действителност в ситуация, когато всички, също и капиталистическите правителства на нашия континент я бяха признали.

Как бе възможно зад Бронзовата порта да продължи да се отрича окончателният характер на границата по Одер и Ниса след сключването през 1970 г. на договори между ФРГ последователно със Съветския съюз и Полша?

Християндемокрацията, която управляваше в Бон в продължение на 20 години, и в периода на студената война успешно използува становището на Ватикана за своята политика, отхвърляща трайността на границите в Европа и факта за съществуването на две германски държави, загуби изборите и премина в опозиция. Причина за загубата бе до голяма степен становището на тази партия относно разведряването в Европа и съществуването на две германски държави. С други думи, самото общество във ФРГ, въпреки дългогодишната реваншистка пропаганда, водена от християндемокрацията не без поддръжката на значителна част от клира и католическата йерархия, отхвърли гледището, според което земите на изток от Одер и Ниса, влизащи през 1937 г. в границите на Третия райх, трябваше да бъдат „области под временно полско управление“, а правителството в Бон — „представител на цяла Германия“, т.е. също на Германската демократическа република.

Можеше ли да не се направят изводи от тези промени?

Най-сетне как бе възможно да се говори за мир с условия, ако по германския въпрос, решаващ фактор за утвърждаването на този мир в Европа, би било заемано и занапред становище, окачествено навсякъде, също и в международните договори, сключени от ФРГ, за противоречащо с интересите на мира на нашия континент?

Опитите за нормализация на отношенията със социалистическите страни, а преди всичко с Полша бяха следователно резултат от своего рода политическа необходимост, наложена от променящата се в резултат на разведряването международна ситуация. Признаването на границите на Одер и Ниса от Ватикана и нормализирането на статута на църковната администрация в нашите западни и северни райони отстраняваха последната правно-политическа пречка по пътя към институционализиране на отношенията с Полша, което, както помним, се осъществи две години по-късно със създаването на постоянна работна група на Полша при Ватикана и подобна група по полските въпроси в рамките на ватиканския съвет по обществените въпроси на църквата, т.е. папското министерство на външните работи.

Едва под натиска на ситуацията, развиваща се необратимо в тази посока, бе взето решение дискретно да се ликвидират всички остатъци на емиграционното правителство. Все пак би било погрешно да се предполага, че е издадено комюнике за връщането на акредитацията на проф. Папе. Официално Ватиканът не направи подобна стъпка. Учреждението при виа Сан Панкрацио бе ликвидирано по повод липса на средства за изплащане наема на заеманото от „посолството“ помещение.

Проф. Папе заедно със своята канцелария, секретариат, служебен Мерцедес и шофьор бе издържан вече от години от една известна американска католическа организация.

По секретна молба на Ватикана тази организация изтегли помощта си. Без материалната възможност да продължи каквато и да било дейност старият и болен човек, какъвто по това време бе вече проф. Папе, след 27 години безнадеждна борба с действителността, можеше само да се оттегли.

Полският журналист, акредитиран във Ватикана, научи за необходимостта от затваряне на „учреждението“ на проф. Папе много преди това да стане. Когато с очите си се убедих, че табелката с надпис „посолство“ е снета от вратата, на която е била закована преди много години, се отправих към един висш чиновник от комисията по папските средства за обществена информация с молба да ми изясни обстоятелствата около неговото ликвидиране. С идеално изиграно учудване този италиански духовник отговори, че не знае нищо и че от страна на Ватикана не са направени никакви стъпки по този въпрос.

Трябваше да изчакам до февруари следващата година, за да намеря някаква официална следа от факта, че ликвидирането е забелязано в апостолската столица. В „Ануарио Понтифичо“ за 1973 г., в списъка на посолствата и другите дипломатически служби при Ватикана под надписа Полша вместо адреса и телефона на виа Сан Панкрацио и името на „администратора по въпросите на посолството“ се появи само многоточие, означаващо, че „дипломатическото“ представителство на емиграцията е престанало да съществува.

Ватиканът — държава без граници

Който премине моста на Виктор Емануил II на Тибър и излезе на широката, спретната улица „Консилиционе“, т.е. „Споразумение“, той е прекрачил най-странната граница.

Улица „Споразумение“ със своите църкви, със старите си и нови дворци, със сградите, отлично композирани на историческия фон, свършва с панорамата на площада „Св. Петър“ и тържествените очертания на базиликата със същото име.

Тук започват — в политическия смисъл — границите на града-държава Ватикан.

На моста многобройни афиши и цветни надписи приканват да се гласува за комунистите или християндемократите, осъждат реакцията, изискват справедливост във фабриките и на строежите.

На улица „Споразумение“ вече не се виждат никакви политически лозунги. Латеранските договори от 1929 г., които след годините на „студена война“ между папството и италианската държава — обединена отчасти върху развалините на църковната държава — регулираха отношенията и принципите на съвместно съществуване между двете страни, забраняват такъв вид публикации в непосредствена близост до границите на суверенността на съвременните папи.

Улица „Споразумение“, прекарана там, където са били неугледните постройки, дюкянчетата, сергиите и въобще царството на беднотата, ни въвежда в спокойната атмосфера на църковната държава, съвсем различна от тази на боботещия, забързан Рим. От едната й страна сред сградите, в които се помещават различните служби (включително и Ватиканското радио) и безбройните магазини за религиозни предмети, има само две представителства на светската търговия — магазина за автомобили на Симка-Крайслер и един отдел на Римската банка. Сладкарницата „Сан Петро“ с масички, разположени на тротоара, през цялата година се посещава предимно от духовници и туристи, отбиващи се тук на чашка „еспресо“ — чудесно черно кафе, „капучино“ — кафе със сметана, или на пица с чаша бира.

Постоянни гости тук са и журналистите от съседната пресзала на апостолската столица. Над 200 кореспонденти от 58 страни са акредитирани във Ватикана. Те нямат свой собствен, отделен съюз, тъй като Ватиканът не одобрява подобни организационни форми. Принадлежат към Съюза на чуждестранната преса в Италия, а ако са представители на италианската преса — към не по-малко могъщия Съюз на журналистите в страната.

Сред сградите от другата страна на улицата се намира и хотел „Колумб“, в който отсядат предимно духовници, гости на Ватикана. Хотелът е свързан със стария като самия него дворец-манастир на Ордена на рицарите на Светия гроб в Ерусалим, наричани още божигробци. В двореца се влиза от малката уличка „Свети гроб“ или от неговата красива градина и там високопоставените духовни лица дават тържествени приеми по различни случаи. Дворецът се състои не само от салони и зали, но и от редица параклиси и места за молитва. Но те отдавна вече се използуват само при официални случаи. Резултатът е следният — на приема по повод провъзгласяването на група нови кардинали от папата проведох дълъг разговор с държавния секретар кардинал Жан Вийо, като пиех вино и ядях сандвичи, наредени заедно с чашите върху един олтар, превърнат в случая в бюфет. Такова нещо в Полша и особено в църковните среди би било истински скандал, нещо, което дори не бихме могли да си представим. В изобилствуващия с религиозни паметници Рим това не прави впечатление на никого.

Орденът на рицарите на Светия гроб, чието начало е подобно на това на Ордена на кръстоносците, е една от последните институции в съвременната църква, която е свързана с рицарските, т.е. благороднически традиции. Великият магистър на ордена е единственият член на Кардиналската колегия, който е от благородническо семейство — това е Максимилиан де Фюрстенберг, всъщност много по-малко известен от своята племенница Ира, артистка, която в много филми играе почти гола, демонстрира пред пресата „новия“ си, след пластична операция, задник и е причинила на вуйчо си немалко неприятности. Членове на президиума на Великия съвет на ордена са граф Метерних и принц Дон Карлос Людовик Гонзага.

Според феодалните традиции орденът е разделен на класи. Членовете на най-висшата класа — кавалерите на веригата — имат право да носят златна верижка, когато са облечени в красивите одежди за тържествени случаи, кавалерите на големия кръст — орден във формата на кръст, командадорите — съответен медальон и т.н.

Това е единственият рицарски орден, който допуска нежния пол до своите почетни върхове. За тях също са предвидени съответните класи — има дами на веригата, дами на големия кръст и т.н. и те имат право да носят съответното облекло и украшения. Принадлежността към този орден, който между другото е много богат, е свързана с големи разходи. Само избродираното със злато и обшито с перли облекло струва над 10 хиляди долара — в тази сума не са включени ордените и верижките. Независимо от това в много аристократични семейства принадлежността към ордена се смята за най-висока чест и привилегия, което още веднъж потвърждава, че за снобизма няма лек.

Малко по-нататък, от същата страна на улица „Споразумение“, се намира книжарницата „Веритас“, една от най-добре снабдените с религиозна литература книжарници в света. Там човек може да намери всичко, което някога е било издавано в тази област.

Официалната граница между италианската държава и града-държава Ватикан минава през площада „Св. Петър“ и не е отбелязана с нищо, нито дори с някаква табелка или надпис. Суверенитетът на папата се простира от единия край на площада чак до постройките от другата страна на ватиканския град. Както вече споменахме, тя се простира върху 44 хектара. Ако трябва обаче да бъдем точни, тези размери са два или три пъти по-големи. Съгласно решенията на Латеранските договори суверенитетът на палата обхваща и базиликата „Св. Йоан“, и граничещия с нея Латерански дворец (там именно са сключени тези договори), който дълги години е бил седалище на папите, базиликите „Голямата божия майка“, „Божията майка“ зад Тибър, „Св. Павел“ зад стените и всички дворци в Рим, в които се помещават папски служби, университети, седалищата на куриите на всички ордени и дворецът Гандолфо с неговата градина в околностите на Рим.

Във всекидневието границите на суверенитета на папската държава са трудно забележими. Преди няколко години обаче след смъртта на известния фашист и организатор на опит за преврат в Италия — княз Джино Валерио Боргезе, екстериториалността на базиликите доведе до неприятен полицейско-дипломатически инцидент. От четири века фамилията Боргезе има своя гробница в подземията на базиликата „Санта Мария Маджоре“, намираща се в самия център на града. Князът-превратаджия умрял в Испания, където се укривал от преследванията на италианската полиция, но останките му били върнати в страната. Погребението трябвало да се извърши в базиликата. Съответните ватикански власти предупредили семейство Боргезе, че могат да си позволят само една скромна литургия, че не трябва да има никакви речи и не трябва да се стига до демонстрации от политически характер.

Погребението вървяло добре до момента, когато ковчегът трябвало да се спусне в подземната гробница. Тогава многото неофашисти, надошли по този повод в църквата, взели ковчега на рамене и се насочили към улицата. Те започнали да обикалят църквата и направили демонстрация с „римски поздрави“, т.е. с вдигната напред ръка, жест, въведен от Мусолини и приет от Хитлер, със скандирания срещу републиката и т.н. Италианската полиция не се намесила, понеже екстериториалността на базиликата включва и заобикалящите я тротоари. Няколкото цивилни служители от ватиканската служба по безопасност не били нито с необходимата професионална подготовка, нито въоръжени, нито пък достатъчно решителни, за да възпрат тълпата атлетични младежи от различни фашистки организации. На следния ден под натиска на острите забележки, появили се в римската преса, изтъкващи не без основание, че символичната ватиканска екстериториалност не трябва да става повод за нарушаване на реда, нито пък да служи за прикритие на дейността на неофашистите, италианските власти направиха съответните дипломатически постъпки зад Бронзовата порта. Представители на Ватикана, които са съвсем чужди на делото на фашизма, изразиха от името на папата съжаление пред Италианската република.

Като се изключат подобни инциденти и ако не се вземат предвид данъчно-финансовите проблеми и някои въпроси от областта на правно-обществените отношения, всекидневните контакти между италианската държава и държавата на папата са по-скоро хармонични.

После ще се върна пак на това. Нека сега преминем през една от шестте врати, които водят зад ватиканските стени. Например през известната Бронзова порта намираща се на мястото, където колонадата на Бернини стига до най-високата стена на Апостолския дворец. До портата има едно старо помещение за пазача. Там ден и нощ стоят на пост един швейцарски гвардеец, един представител на ватиканската служба за безопасност, който чрез телевизионни камери наблюдава входовете към горните етажи на двореца, и няколко цивилни от италианската полиция, готови в случай на нужда да се притекат на помощ на колегите си от съседната държава. На почетна стража зад вратата има един швейцарски гвардеец в историческо облекло. Там започват и дълги, доста стръмни стълби към вътрешността на двореца, а мрежа от намиращи се на различни равнища площадки и улички води към другите постройки, дворци и музеи зад ватиканските стени.

Апостолският дворец има 4 етажа. От площадката „Свети Дамаскин“, която за Ватикана е това, което са Елисейските полета за Париж, т.е. урбанистичен център, до най-високия етаж на Апостолския дворец води едно тройно стълбище, всяка част от което има по 190 стъпала. На най-горния етаж, наричан „трета площадка“, се намира Държавният секретариат, т.е. службата, която съответствува на министерския съвет в светските държави. В дъното на същата сграда, откъм страната на площад „Св. Петър“, са разположени частните апартаменти на папата. До тях може да се стигне или чрез елегантен бърз асансьор от страната на площадката „Св. Дамаскин“, или да се отиде пеша, или пък с друг, по-скромен асансьор откъм Бронзовата порта.

От най-високия етаж на Апостолския дворец има стълби, които водят към върха на защитните стени, окръжаващи цялата папска държава, с изключение на площада „Св. Петър“ и базиликата със същото име. Дебелите 5 метра стени завършват с бойници, които същевременно представляват и ограда на минаващия покрай тях коридор. По този безопасен път може да се стигне чак до замъка „Свети Ангел“ — отдалечена на 600 метра от Ватикана кръгла защитна постройка, издигната от император Адриан през 126 г. като гробница за него и семейството му. Замъкът е бил престрояван повече от 10 пъти и днес напомня краковския Барбакан^[7], десетократно увеличен и украсен на върха с огромна скулптура, представяща Микеланджело с разперени криле. По време на варварските набези папите са се укривали там, за да избягнат смъртта. След това укрепленията на тази твърдина са били неколкократно подсилени, а преди 150 години около замъка бил издълбан ров, напълнен с вода от Тибър.

През средновековието, Възраждането и главно в епохата на контрареформацията замъкът „Св. Ангел“ е бил най-страшният затвор на Рим. По времето, когато е властвувала инквизицията, там са ставали процесите на еретиците и другите отцепници. Ако те са били осъждани на смърт чрез мъчения, присъдата се е извършвала на малкия площад пред замъка, от който един къс път води до моста „Св. Ангел“ — един от най-красивите мостове в Рим. Неговата каменна конструкция, както и самият замък са от времето на император Адриан. Древните римляни са имали солидно строителство, след като мостът е още здрав, макар и сега да е отворен само за пешеходци.

В епохата на реставрацията и по време на политическата дейност на масонските лиги на откритите площадки на всички равнища на замъка са се изпълнявали много екзекуции на осъдените на смърт чрез разстрел. В шестетажните подземия на замъка довършвали живота си жертвите на инквизицията. Онези от тях, които били осъдени на „мир“ за разлика от присъдата „смърт чрез мъчения“, били спускани с въже в най-дълбоките подземия, където не прониквала светлина и които често били заливани от водите на течащия на повърхността на земята Тибър. Веднъж дневно пак с въже, те получавали парче хляб и канче вода. Според хрониките на замъка никой не е успял да преживее там повече от три седмици. Плъховете изяждали телата, а костите оставали в подземията.

Тези ужасни времена отдавна са останали в миналото на църковната държава. Днес не би могло да се говори за присъди дори и някой да би искал да ги издава. Ватиканът е единствената държава в света, която няма свои поданици в строгия смисъл на тази дума. Наистина на земите на тази държава има един хотел-пансион, поддържан от монахини — Колегиум тевтоникум, но в него живеят само духовници. Пазачите, членовете на службата по реда, полицаите, швейцарските гвардейци, споменатите вече „светипетровци“ и другите светски служители от различните ватикански институти са чужди поданици, с изключение на гвардейците, най-често — италианци. Тези от тях, чието постоянно местожителство е зад Бронзовата порта, а те са много малко, от формално-правна гледна точка са на работа в чужбина.

Градът-държава Ватикан няма възможност да увеличава броя на своите поданици по нормален път — чрез раждане. Неговите поданици са предимно духовници и незначителен брой монахини. За да се получи ватиканско поданство, което впрочем има временен, а не доживотен характер, решаващ е служебният ранг в отделите на Римската курия. Така например поданици на църковната държава са кардиналите — членове на курията, т.е. онези, които постоянно работят в нея. На практика това се изразява в разполагането с паспорт за чужбина и служебна легитимация с папската шапка и ключовете на св. Петър на герба й. Такива пълномощия имат също заместник-председателите и секретарите на конгрегацията и на другите централни папски служби, ректорите на някои висши църковни учебни заведения, както и малката група от най-висши светски чиновници, работещи зад Бронзовата порта, като: директора на пощата, офицерите от швейцарската гвардия, членовете на Папската академия на науките, назначени на постоянна работа в папската библиотека, и членовете на т.нар. Дом на папата.

Общо взето, поданството на ватиканската държава от правна гледна точка прилича на статута на Организацията на обединените нации. Нейните служители, с изключение на техническия и чиновническия персонал имат паспорт на ООН и се ползуват от дипломатически имунитет както по време на пътуванията си в чужбина, така и там, където работят. Освен че дава редица привилегии и облекчения на ползуващите се от него лица, този статут подчертава международния характер на институцията, която те представят: независимо от своята държавна принадлежност навън те са представители на една наднационална организация, в името на по-широки, общи интереси.

Църквата като универсална организация има подобна нагласа и подобен статут. Ватиканското поданство на най-високопоставените служители от Римската курия е израз именно на това схващане, независимо че дава и редица финансово-организационни улеснения. Например доходите на висшите светски служители от различните папски отдели, не се облагат с данъци нито в Италия (а те са предимно италианци), нито във Ватикана, където данъчната институция засега е непозната.

Специалните права, свързани с ватиканското поданство, се губят или с освобождаването на заеманата длъжност, или при пенсиониране. Кардинал Йохан Вилебранд, холандец, е бил ватикански поданик, докато е работил в Римската курия и като председател на Секретариата за единство на християните. През 1976 г. папата го провъзгласи за примас на Холандия на мястото на пенсиониралия се „църковен ревизионист“ кардинал Бернард Алфринка. Заемайки новата си длъжност, Вилебранд отново става холандски поданик, т.е. връща се към действителното си поданство, което всъщност никога не е изгубвал.

Архиепископът на Виена кардинал Франц Кьониг заема същевременно и длъжността председател на ватиканския Секретариат по въпросите на невярващите. Пътувайки по света като високопоставен представител на Римската курия, той използува ватиканския си дипломатически паспорт, което означава, че се ползува с правата на поданик на тази държава. Но всекидневно — при многобройните си пътувания от Виена до Рим и обратно — използува австрийския си паспорт.

Обаче символичният характер на ватиканското поданство свършва там, където започват различните привилегии и улеснения, свързани с него и със самия факт, че се работи зад Бронзовата порта.

И така стигнахме до един проблем, който в Рим, а и не само там, предизвиква много спорове. Градът-държава Ватикан се ползува от своите суверенни права не само по политическите въпроси или само по отношение на духовната и по-точно църковната дейност. Нейният суверенитет представлява и важен икономически проблем, един от съществените източници на доходи и най-различни спестявания.

Петдесет крачки след една от вратите — „Света Ана“, — водещи към Ватикана, се намира неголяма барокова постройка, в която се помещава ватиканската поща. Това е една необикновено добре работеща институция, но трябва да се имат предвид и особено благоприятните условия, в които тя функционира. Тази поща обслужва значително по-малък терен, отколкото една средно голяма пощенска станция, например в малък полски град. Разбира се, кореспонденцията до апостолската столица е несравнимо по-голяма, отколкото тази до някой малък провинциален град, но затова пък връчването й на получателя не създава никакви трудности — разстоянието между пощата и най-отдалечената сграда или служба на Ватикана не надхвърля 800 метра.

Независимо от тези специфични обстоятелства, годишният оборот на ватиканската поща възлиза на много милиони долари. Основен източник на този оборот и свързаните с него печалби е правото на Ватикана да издава собствени пощенски марки, които са валидни не само в рамките на града-държава, но и в целия свят. Като член на Международния пощенски съюз Ватиканът задържа само една незначителна част от тези приходи, а остатъка, съгласно сложните сметководни правила на съюза, предава или на италианската поща, или на пощите в страните, до които отиват писмата. Трябва обаче да се помни, че сред един милион туристи, посетили Рим и площада „Св. Петър“, където под колонадата на Бернини се намира общодостъпната ватиканска поща, съвсем незначителен е броят на онези, които се въздържат да изпратят по няколко картички.

Освен туристите, клиенти на ватиканската поща са и филателистите. Приходът от закупените от тях марки остава изцяло във Ватикана. Филателната политика на Ватикана е изключително сурова и принципна. Нови серии се появяват обикновено два пъти годишно, техният тираж, сравнително неголям (300 хиляди), е предварително определен и никога не се надхвърля, дори и марките да се радват на огромен успех. Резултатът от такава политика е очевиден: цените на ватиканските марки на филателния пазар са много високи и понякога надхвърлят 20 пъти номиналната им стойност само половин година след разпродаването на тиража. Тематиката на ватиканските марки, издадени по някакъв повод, има обикновено международен обхват и човек лесно може да си представи каква е цената им и съответно доходите от тях.

Спомням си деня, когато започна да се продава серията марки, издадени по случай юбилейната 1975 г. Пред пощата на площада „Св. Петър“ имаше опашка, дълга повече от половин километър. Купуваха се предимно цели листи, а нерядко и по няколко и дори десетки отделни екземпляри от страната. Марките от серията по повод 1000-годишнината от покръстването на Полша, издадени през 1966 г., бяха в обръщение само няколко седмици и вече отдавна са филателна рядкост. Библейската серия, издадена по случай Международната година на книгата в 1974 г., е също много търсена главно поради нейните художествени качества: отлични цветни репродукции на прекрасни илюстрации от средновековни издания на Светото писание.

Ватиканските пощенски майстори не членуват в никакъв професионален съюз — това е забранено зад Бронзовата порта — и поради тази причина не стачкуват. Впрочем липсата на право на стачки във ватиканската поща не се чувствува, тъй като 80% от нейните служители са монахини, изповядващи бедността и поддържани от различни ордени. В международната телефонна палата на църковната държава също работят главно монахини. Сред тях има и полякини, а на една от тях съм много задължен.

На 28 юни 1972 г. тогавашният шеф на ватиканската пресзала, проф. Алесандрини, информира струпалите се на конференцията журналисти за паметните решения на папата, които най-после нормализираха правно-църковния статут на западните и северните райони на Полша. За това решение аз знаех от по-рано, но никакви подробности не ми бяха известни. Така че веднага щом получих пълната информация, бързо се насочих към една от 25-те телефонни кабини, намиращи се до залата, в която се проведе пресконференцията. Набрах номера на централата, казах името си, номера на акредитивната си карта и помолих да ме свържат с Полската агенция по печата във Варшава. Тихо женско гласче безстрастно ме информира, че не се приемат поръчки за международни разговори с журналистически отдели, понеже после има твърде много трудности при заплащането на тези разговори.

Започнах да обяснявам, че съм полски журналист, че папата е взел важни решения във връзка с полските епархии и че не мога да прекося целия Рим, за да телефонирам от собственото си бюро. В отговор чух следните думи, изречени на най-чист полски език: „И аз съм полякиня и освен това съм родена в Ополска Силезия. Свързвам Ви на собствена отговорност и риск.“

След 30 секунди имах връзка с Варшава. Предадох първата информация и коментара си, а след три дни получих сметка за 1850 лири (3 тогавашни долара), които веднага платих. Никой от многобройните ми конкуренти не успя да предаде тази „полска“ информация преди мен. И до днес пазя в паметта си благодарността, която изпитах към тази мила сестра, доброжелателна в един много напрегнат за мен като журналист момент.

Вече споменах, че ватиканските пощенски служители не стачкуват. Това обстоятелство, чиито социално-правни причини могат основателно да предизвикат несъгласие, понякога се превръща в допълнителен източник на значителни приходи. Доходите на Ватиканската поща се увеличават няколко пъти, когато италианските пощенски служители стачкуват. По времето на моя престой в Рим тези стачки бяха твърде чести, а през лятото на 1972 г. стачката беше фактически постоянна. В римската преса всекидневно се появяваха съобщения за хилядите килограми неизпратени писма, за десетки хилядите телеграми, събрани за вторични суровини, поради невъзможността да се връчат на получателите им.

Иска ми се между другото да отбележа, че човек трябва да живее няколко седмици без поща, за да разбере колко тя е необходима. Особено тежко преживяват липсата на поща чуждестранните журналисти, дипломатите, служителите от чуждестранните търговски представителства и от всички онези институции, чиято работа изисква по-широки служебни контакти.

По това време поради липсата на пощенска кореспонденция в римското седалище на Дружеството на чуждестранната преса в Италия възникваха ситуации на огромно напрежение. Мои колеги от далечни страни узнаваха, че преди три месеца им е било изпратено препоръчано писмо с чек за няколко хиляди долара и че това писмо вероятно никога няма да пристигне. Други, сред които и аз, не получаваха заплатите си от страната, тъй като в римските банки не се получаваха пощенските записи от чужбина. Всички ние не получавахме пресата от собствената си страна, което означаваше, че в продължение на доста седмици трябваше да работим на тъмно, без да знаем каква част от материалите, които сме изпратили, са отпечатани.

Отделен проблем е и предаването на кореспонденцията. Представителите на агенциите по печата или на големите ежедневници разполагаха с телефонна или телеграфна връзка. Но многобройните журналисти от по-малките издания изпращаха своите кореспонденции по пощата. При нормални условия едно писмо по въздушна поща стига от Рим до Париж, Бон, Виена или Женева за 2 или най-много за 3 дни. По време на стачка такова писмо най-често въобще не пристига на местоназначението си.

След неколкодневно объркване на някого от нас хрумна мисълта да пусне писмото си във ватиканската поща. Когато се разбра, че писмото е стигнало нормално до получателя си, разследвахме подробно този въпрос. Оказа се, че находчивите монахини са организирали собствен транспорт на пощата от Ватикана до международното летище в Рим, откъдето чувалите пътуват до Швейцария на основата на временно споразумение с тамошната поща. От Швейцария писмата пътуват вече нормално по целия свят, заобикаляйки блокиралия механизъм на италианската поща. Не след дълго цялата международна кореспонденция в Рим пътуваше чрез ватиканската поща, чийто оборот се увеличи три пъти, и то в продължение на няколко седмици.

Ватиканската държава като всеки суверенен организъм има право да печата не само свои марки, но и собствени пари. Латеранските договори определят точно на колко и на какви монети може да се поставя папският печат, който обикновено се използува при изработването на различни медали за спомен. Разбира се, става дума за монети с много ниска стойност, доколкото си спомням — от 5 до 100 лири, т.е. от 1/5 американски цент до 15 цента. Въпросът се състои в това, че тези монети могат да се купят с италианска валута по тяхната номинална стойност във ватиканската поща, но в действителност те имат само нумизматична, колекционерска стойност, макар и да се приемат като разменна монета в цяла Италия. С други думи, благодарение на тези си права Ватиканът има значително парично влияние, като при това разходите му са минимални — само за изливането и метала, и не надхвърлят 1% от стойността на готовата монета. Когато в служебния ватикански вестник се появи информация за нова серия монети, още на следния ден римските нумизматици и туристите с това хоби изкупуват целия паричен запас. Никой не знае на колко възлизат печалбите на Ватикана от такава операция. Положително обаче тя представлява една чувствителна финансова инжекция.

Държавните права на Ватикана не се изчерпват с изливането на монети и печатането на пощенски марки. Съвременните папи се ползуват също и от основния атрибут на всяка държавна власт — наличието на собствена армия.

Ако приемем обсега на суверенитета като критерий за числеността на армията, ще се окаже, че Ватиканът е най-милитаристичната държава в света. Единствената въоръжена сила на църковната държава, Швейцарската гвардия, наброява 145 алебардисти, т.е. войници, 20 подофицери и 10 офицери, като не включваме техния предводител — капитан. Това означава, че на територия един хектар се падат 4 членове на въоръжените сили. Ако такъв критерий приложим към Полша например, ние би трябвало да имаме 120 милионна армия.

Такива сметки свидетелствуват очевидно не за милитаризацията на апостолската столица, а за абсурдността на някои статистически показатели. В действителност съвременният Ватикан представлява територия, почти лишена от отбрана. Членовете на Швейцарската гвардия, формирана в 1505 г., изпълняват единствено функциите на почетна стража при входовете на Ватикана и при папата. Тяхното въоръжение се състои от алебарда^[8], шлем и лека броня. То е израз на уважение към традицията и пълно пренебрежение към такива понятия като „бойна сила“ или „ударна мощ“, така обичани от военните стратези и щабните офицери.

Швейцарската гвардия е основана от папа Юлий II дела Ровере, същия този, който влезе в историята като главен строител на базиликата „Св. Петър“. Безспорно той е бил велик човек, но създавайки Швейцарската гвардия, той не се е ръководел от никакви възвишени подбуди. Истинската причина за нейното основаване са били страхът и недоверието. Юлий II, който седнал на трона на св. Петър непосредствено след Александър VI (Борджия), е живял под непрестанна заплаха. В тогавашния папски двор отровителството и тъжното изкуство на тихата работа с кинжала били толкова разпространени, че напълно оправдавали тези опасения. Друга язва по това време, плод на ширещата се деморализация, било вземането на подкупи. Съперниците на папата, жадуващи да го премахнат (предшественикът на Юлий II, Пий III, умрял само 10 дни след коронацията му), са могли да подкупят почти всеки от стотиците души от неговото най-близко обкръжение, болшинството италианци, активно участвуващи в различните дворцови сплетни и борби.

Юлий II решил да се освободи от страха и да преодолее основателното си недоверие към своите сънародници, като повери охраната си на чужди хора, които не са деморализирани и нямат нищо общо с борбите между заможните и влиятелни римляни. Неговият избор паднал върху швейцарците, известни с лоялността си като наемни войници, а същевременно, макар и това да звучи парадоксално, със суровата си, безкомпромисна религиозност. За платените швейцарски селяни папата бил единствено наместник на Христос на земята и следователно почти свръхестествено лице. За римляните и въобще за италианците папите са били не толкова свещенослужители, колкото владетели, и то нерядко с много твърда политика. Те са били възприемани не толкова като разполагащи със свръхестествени способности, колкото като представители на едно или друго, най-често заможно и влиятелно семейство, обогатяващо се допълнително от обстоятелството, че негов член се е намерил на папския трон, и то понякога чрез използуването на методи, противоположни на принципите на които и да е морал.

Това решение на папата се оказало много сполучливо. Никога нито един член на Швейцарската гвардия не се опетнил с вземането на подкуп или с изменничество. За няколко века неколкостотин гвардейци са загинали, защищавайки живота на различните папи.

След 1870 г., т.е. след ограничаване територията на църковната държава до сегашните й размери, една след друга започнаха да изчезват и всички други форми на църковната армия. Папа Павел VI в стремежа си да демократизира още повече своя двор, чието название промени на папски дом, ликвидира 2 от трите все още съществуващи войскови отделения. През 1970 г. беше разформирована Почетната гвардия. Това необикновено военно поделение, имащо за цел охраната на най-висшия свещенослужител, въобще нямаше войници. Тя се състоеше предимно от офицери, чийто брой по правилник беше 94 души. Тази гвардия беше израз на влиянието на т.нар. черна, или папска аристокрация зад Бронзовата порта. Тя е възникнала или в резултат от номинациите от папите, които също както и другите владетели са раздавали благороднически титли, или поради самия факт на принадлежност към папското семейство. Както вече споменах, всички членове на семейството на новоизбрания папа придобивали правото да носят и да предават по наследство титлата княз.

Лесно можем да си представим колко много такива княжески семейства са се появили в Рим и околностите му, като имаме предвид, че един средно дълъг понтификат от историята на църквата не надхвърля 7 години. Техните членове, служещи в Почетната гвардия, допринасяли за величието и разкоша в апостолската столица, а същевременно, понеже получавали заплата за тази си служба, намирали там и средства за удобен и безделнически живот.

През XIX век членовете на Почетната гвардия диктували тона на елегантния живот в Рим, като покровителствували баловете и благотворителните начинания, формирали правилата на добрия вкус и модата и внасяли пикантен елемент в обичаите на висшите сфери. Характерно за членовете на гвардията било обединяването на предаността към папството със значителна свобода в нравите.

Ликвидирането на тази формация през 1970 г. предизвика негодувание в аристократичните среди на Рим, които възприеха папа Павел VI като свой личен враг и му приписаха всички възможни „грехове“. Стигна се дори дотам да се твърди, че Ватиканът „се е превърнал в комунистическа агентура“. В отговор на това обвинение папата анулира новогодишната аудиенция за членовете на аристократичните семейства — тава беше последният остатък от времето, когато Ватиканът е бил преди всичко двор на един абсолютен монарх.

Заедно с Почетната гвардия беше ликвидирана също и Guardia Palatina d’Onore, или в свободен превод Придворна почетна гвардия. Тя наброяваше 500 гвардейци, които по време на хитлеристката окупация на Рим и непосредствената заплаха СС да завземе Ватикана изпълняваха също и редовна военна служба зад бронзовата порта.

Днес не съществува вече и понтификалната жандармерия. Това всъщност беше ватиканската полиция, която от няколко години бе заместена от незначителна група цивилни агенти по безопасността и няколко десетки униформени пазачи — екскурзоводи, които информират туристите къде се намира дадена служба или музей и същевременно дискретно наблюдават дали някой нещо не изнася извън пределите на града-държава, дали не оставя подозрителни пакети, които после могат да се окажат бомби, или не разпръсква листовки с политическо съдържание.

Швейцарската гвардия и малобройните полицейски сили не осигуряват пълно спокойствие и безопасност зад Бронзовата порта. В дните, когато има големи църковни тържества и когато на площада „Св. Петър“ и в базиликата се събират тълпи от поклонници и туристи, за реда и сигурността бди италианската полиция. Във всекидневието обаче църковната държава е фактически без охрана. Няколко решителни и що-годе въоръжени човека биха могли да „извършат инвазия“, като преминат през някоя от слабо охраняваните порти и навлязат в територията на града — държава.

Сега, когато Италия е залята от вълна на тероризъм, тази заплаха съвсем не е чисто теоретична. Трябва също да се има предвид, че във ватиканските дворци и музеи са струпани много произведения на изкуството и други безценни съкровища, а в последните години кражбите на произведения на изкуството станаха особено доходни, а и почти винаги остават ненаказани.

Следователно нищо чудно, че въпросите на безопасността на Ватикана предизвикаха безпокойство сред отговорните за това кардинали и цивилни служители. През 1971 г. те решиха да снабдят църковната държава с ултрамодерна алармена система. Мрежа от фотоклетки, телевизионни камери и други алармени съоръжения бяха инсталирани при входовете на църковната държава, при вратите на музеите, при особено ценните произведения на изкуството, в коридорите към Държавния секретариат и в отделните служби със секретни канцеларии. Всички тези инсталации бяха свързани с компютър, който — съответно програмиран — трябва да алармира в случай на подозрителни движения или шумове.

Тази инсталация беше неимоверно скъпа, но въпреки това не оправда очакванията. Няколко пъти гвардейците и дежурните служители по безопасността са били събуждани посред нощ от алармения сигнал на компютъра. Патрулите, изпратени до местата, където електронните съоръжения сигнализирали за наличието на чуждо тяло, не откривали нищо.

Рационалистите в раса, които определят облика на съвременната Римска курия, отхвърлиха като абсурдно предположението, че това може да е работа на някакви зли духове. Едва проведените много подробно изследвания показаха, че причината за алармите са котките и плъховете, гонещи се безнаказано по ъглите на дворцовите площадки и коридори. След като алармените съоръжения бяха преработени така, че да реагират само на движенията на човекоподобни същества, фалшивите тревоги престанаха.

Във връзка с безопасността възникнаха обаче нови трудности. Имам предвид растящото недоволство в редиците на Швейцарската гвардия, чиито войници започнаха недвусмислено да заплашват със стачка. Преди пет века, когато Юлий II основал Швейцарската гвардия, родната страна на гвардейците била бедна и гладна и за наемните войници службата в папския двор представлявала фантастична кариера. Днес Швейцария е една от най-богатите страни в Европа. Същевременно правилникът на гвардията задължава войниците да се прибират вечер до 21 часа в казармите, не им позволява да притежават леки коли и им налага редица други ограничения. Това предизвиква все по-голяма съпротива от страна на младите хора, които не са нито особено добре платени, нито пък добре хранени.

Все по-трудно става в католическата част на Швейцария да се намерят желаещи да служат на папата, а се увеличават и проявите на недоволство сред тези, които са позволили да ги уговорят. Ватиканското административно управление изработи нов правилник за гвардейците, като значително увеличи заплатите и ограничи някои забрани. Независимо от това желаещите в Швейцария да сключат 5-годишен договор стават все по-малко. А тази гвардия не наема поданици на други страни.

Оръжието на папските въоръжени сили, както историческото, т.е. алебардите и шлемовете, така и съвременното, състоящо се от пистолети за полицията, изцяло се внася отвън. Съвременният Ватикан е държава без каквато и да била по-значителна собствена промишленост, макар че ако отново решим да повярваме на статистиката, ще се окаже, че промишлената продукция на църковната държава на човек от населението е най-голяма в света.

Най-значимото промишлено предприятие е Tipografia Poliglotta Vaticana, или Ватиканската многоезична печатница. Това съвременно промишлено предприятие е оборудвано с всички технически новости в полиграфията. Тук работят предимно монаси от ордена на Салезианите, печатат се ватиканските ежедневници и седмичници, много книги и религиозни издания, но главно документи и безброй много инструкции, разпоредби и други публикации на Римската курия, които са предназначени, за цялата църква по света. Тези материали се публикуват на латински, италиански и други езици, включително и на полски.

Папските документи, като се започне от официалните енциклики, се отпечатват на над 10 езика, преди тяхното съдържание да се обяви публично. Това означава, че по време на набирането и отпечатването им отделните текстове имат строго секретен характер, а голяма част от тях си остават секретни завинаги. Това са документи, предназначени главно за църковната йерархия или пък за значително по-тесен кръг, например за кардиналите от курията.

Човек лесно може да се досети, че много хора, на първо място журналистите, се стремят да получат колкото се може по-скоро онези документи, които рано или късно ще станат публично достояние. Доста отделни лица и институции, като се започне от посолствата във Ватикана, биха дали твърде много, за да притежават някои от тайните църковни документи печатани зад Бронзовата порта. Известно е обаче, че това е невъзможно. Църковната тайна се пази от монасите-печатари така строго и съвестно, че почти никога никаква информация не е изтекла по този път.

Зад Бронзовата порта съществува и едно предприятие, ако приемем, че такова определение е подходящо в този случай, което се нарича Reverenda Fabrica di San Pietro, или в дословен превод Преосвещенска фабрика на свети Петър. Това предприятие съществува от XVI век. Основано е от Юлий II, строителя на базиликата „Св. Петър“. Работниците в тази фабрика, наричани, както вече писах по друг повод, светипетровци, са архитекти и строителни майстори с различни специалности. Тяхната задача е да поддържат и ремонтират всички сгради в папската държава. Поради характера на тамошното строителство тези хора обединяват в себе си уменията на реставраторите на паметници на културата с квалификацията на зидари, каменоделци, ваятели и дори резбари и леяри.

Освен монетния двор, автомобилния сервиз, поддържащ, колите на папата и на членовете на Римската курия, и неголямата електроцентрала, предвидена за аварийни случаи, зад Бронзовата врата няма други промишлени предприятия. Но за сметка на това съвременната папска държава може да се похвали със значителни постижения в областта на търговията. Вътрешната търговия се осъществява от няколко отделни управления, но международната търговия обхваща целия оборот, излизащ извън рамките на Ватикана. Това е единствена по рода си търговия. Ватиканът не изнася нищо, освен чуждестранните приходи от филателията, нумизматиката и печатните издания, но внася всички стоки и продукти, които се намират в близко разположените до града-държава магазини.

Някой би могъл да смята, че думата „внос“ по отношение на купуването например на парче месо в месарницата от другата страна на стената, отделяща Ватикана от Рим, е твърде високопарно определение. Нищо подобно. Ватиканът не купува дори едно парче месо или някакви други продукти от римските търговци на едро, а извършва сложните операции по техния внос, като избягва по този начин плащането на митническите такси и различните видове надценки.

По отношение на някои стоки тези надценки са няколко пъти по-високи от експортната цена. Например бутилка шотландско уиски има експортна цена без надценка и финансова такса (т.е. цена на едро, свободна от мито) около 1 долар, а в магазините в Западна Европа същата бутилка уиски струва около 8 долара^[9]. По-голямата част от разликата между тези две цени се определя от държавния данък върху алкохолните напитки, който се събира от страната-вносител.

Пакет американски цигари от средно качество струват при износа им около 10 американски цента, а в италианските магазини цената им се равнява на около 75 цента. И в този случай цената на дребно се определя главно според данъка, събиран от държавата.

Цените на всички видове стоки, включително и на лекарствата, се определят в зависимост от различните видове надценки, финансови такси и държавни данъци.

Ватиканът не познава митото, но цялата търговия там се осъществява от държавата (частната инициатива не съществува под никаква форма). Във ватиканските магазини всички стоки са значително, понякога дори два пъти по-евтини, отколкото в Рим. Това се дължи на факта, че търговците в раса са освободени от заплащането на митническите и финансовите разходи. Те определят търговски такси, значително по-високи от тези на своите светски колеги, но независимо от това продават много по-евтино.

Така че всеки, който може, пазарува зад Бронзовата порта. Такова право имат предимно поданиците на Ватикана, т.е. високопоставените служители на Римската курия, всички духовници и светски служители от папските управления, както и техните семейства. Според неписан закон в тези магазини имат право да пазаруват също и членовете на общите курии или манастири, представляващи седалище на централните, в световен мащаб, власти на отделните ордени, а също и членовете на някои колегии и папски институти, т.е. на общежитията и пансионите за свещеници и за следващите във ватиканските университети. Това означава, че общо няколко десетки хиляди души си купуват основните хранителни продукти, вносен алкохол, цигари, дрехи и повечето промишлени стоки зад Бронзовата порта.

Италианската държава обаче, която понася значителни загуби от тази ватиканска търговия (намаляване на митата и на финансовите такси), не протестира. Наистина според Латеранските договори Ватиканът няма право да продава стоки зад Бронзовата порта на никого, освен на своите поданици и на служителите в града — държава. Но същевременно самото съществуване на Римската курия и на папството е източник на огромни доходи за италианците — чрез туризма, продажбата на религиозни предмети и т.н.

В общи линии двете страни няма за какво да спорят, дори и да не се взема предвид фактът, че и Ватиканът и многобройните финансово могъщи ордени имат възможност да оказват натиск върху италианската икономика, а чрез нея и върху правителството, с цел да запазят своите интереси.

И така, несмущавани от нищо, ватиканските магазини обслужват всички, които имат свободен достъп зад Бронзовата порта. Там могат да се купят всички реномирани алкохолни напитки, включително и полска водка, кафе, чай, какао, най-различни консерви от целия свят, прясно и замразено месо, колбаси, масло и други мазнини, различни видове сирене (мляко не се продава, освен кондензирано на прах в кутии), най-различни готови подправки, сосове, пушена лакерда и някои други видове пушена риба, хайвер, всички видове сурови подправки и корени, от стафидите до пипера и канелата, брашно, макарони, захар и стотици други стоки, с една дума, всичко, което би могъл да измисли и най-взискателният клиент на един магазин за деликатесни хранителни стоки.

До магазина за хранителни стоки се намира магазинът за текстил и готово облекло. Тук човек може да си купи преди всичко английски текстилни изделия на цени с около 20% по-ниски, отколкото в Рим. Ватиканът не внася второкачествени стоки — продават се само първокачествени неща. Разбира се, платовете за сутани и за широкополите шапки, които носят прелатите и епископите в Италия, изчерпват голяма част от асортимента. Но там човек може да се снабди и с ризи, пуловери и дори с дамско бельо.

Всякакви неприлични забележки относно последния вид стоки биха били съвсем не на място. Този магазин обслужва многото монахини, работещи във Ватикана, а светските служители също изпращат своите съпруги и дъщери да пазаруват тук.

На практика ватиканските магазини обслужват половината население на Рим. Всеки, които има роднина или познат, работещ зад Бронзовата порта, го моли да му купи плат за костюм или няколко бутилки уиски за гостите, които ще кани на имения си ден. Според правилника, когато човек излиза от Ватикана през Бронзовата порта, той няма право да носи в себе си повече от две кутии цигари и една бутилка алкохол, но кой би искал да претърсва колите на важните чиновници от курията, а още по-малко свещениците и членовете на различните ордени.

Заведенията за обществено хранене зад Бронзовата порта не се сблъскват с подобни трудности. До неотдавна те въобще не съществуваха. Папата и кардиналите, които постоянно живеят там, си имат свои готвачи. В някои служби и производствени предприятия има столове. Монахините от Колегиум тевтоникум хранят своите квартиранти. Обаче в целия Ватикан нямаше нито един достъпен за всекиго ресторант или сладкарница, където човек може да изпие едно кафе или да обядва. Тази аномалия не дразнеше никого, макар че беше свързана с известно неудобство.

В 1974 г. обаче заедно с модернизацията, проявяваща се почти навсякъде в пределите на града — държава, се взе решение да се изостави тази традиция на постене. В подземието на главния дворец, където се помещават папските музеи, беше отворен елегантен ресторант и закусвалня на самообслужване. Туристите, пристигащи тук целогодишно, за да разглеждат великолепните сбирки от произведения на изкуството, могат да хапнат нещо, да изпият по едно кафе, чай или оранжада в закусвалнята или да обядват в ресторанта. Цените са умерени, но като за Рим не са от най-ниските, обслужването е отлично, а предлаганите вина са от папските изби и заслужава да се опитат. В този комплекс не се продава концентриран алкохол. Освен това той има и друг недостатък — приключва работа заедно с музеите, т.е. рано следобед.

Независимо от това оборотът на „При св. Петър“, както римляните веднага кръстиха ресторанта, е много голям и носи на изтънялото напоследък ватиканско съкровище чувствителни приходи.

Важна роля във Вечния град има ватиканската аптека, гордееща се — смятам, не без основание, — че има в склада си всички лекарства, които се произвеждат по света. Ако човек не може да намери някакво рядко лекарство в аптеките на Рим, започва да търси познат, който работи зад Бронзовата порта, или някого, който има такъв познат, и чрез него изпълнява рецептата си.

Аптеката се ръководи и обслужва от членовете на рицарския орден на лечителите „Св. Йоан Божи“ (бонифратери). Те имат традиции (невинаги благотворителни) от времето на кръстоносните походи и поддържат връзки с всички големи фармацевтични фирми в Европа, Азия и Северна и Южна Америка. Всяка от тези фирми се чувствува горда, ако получи поръчка от ватиканската аптека, а освен това тази поръчка е и една чудесна реклама. Тогава нищо чудно, че проспектите с новите лекарства стигат по-бързо до ватиканската аптека, отколкото до много от челните университетски клиники. Значителна част от продаваните (евтино) лекарства Ватиканът получава като подаръци или по собствените производствени цени на отделните фирми.

Вероятно ватиканската аптека е един добър бизнес, но тя изпълнява определена социална роля. Във Вечния град, както и в цялата страна, се продават лекарства, предимно произведени от онези концерни и фирми, които имат свои фабрики или лицензни предприятия на територията на Италия. Понеже почти цялата италианска фармацевтична промишленост зависи до голяма степен от международните концерни със седалища в Швейцария, САЩ или ФРГ, много лекарства, например произведени в Англия, не могат да се намерят никъде, освен във Ватикана. Популярността на ватиканската аптека неведнъж е била причина да се отправят различни неприятни упреци към отците бонифратери и към техните ватикански ръководители. Така например по време на моя престой в Рим един сериозен италиански ежедневник твърдеше, че аптеката продава противозачатъчни средства и главно таблетки за жените.

Известно е, че в енцикликата Humanae Vitae, издадена през 1968 г., папа Павел VI се изказа решително против регулирането на раждаемостта чрез химически или механични средства, т.е. срещу каквито и да било противозачатъчни средства, с изключение на метода Ogino — Knaus, който се състои в точно определяне на дните от месечния цикъл на жената, когато тя може или не може да забременява.

Тази енциклика, която de facto отхвърля съзнателното майчинство, макар че предизвика вълна от протести — също и сред католическите среди в много страни, — е все пак едно задължително указание за духовниците и вярващите. Следователно продажбата на отречените от църквата противозачатъчни средства във ватиканската аптека би свидетелствувало за двуличие или за липса на дисциплина. Нищо чудно тогава, че съобщението на италианския ежедневник предизвика такова голямо оживление. Ватиканът отрече официално, че в неговата аптека се намират лекарства, чиято употреба противоречи на католическия морал, но това съвсем не попречи на многото клюкари да продължават с твърденията, че такива лекарства са се продавали, и то с успех.

Ватиканската търговия неведнъж е предизвиквала и спорове от международен мащаб. Те се дължат главно на факта, че църковната държава не участвува в Общия пазар, докато Италия е член на тази организация. Един холандски депутат, представящ своята страна в Европейския парламент, т.е. в представителния орган на Европейската икономическа общност, проведе много подробно следствие върху закупуването на хранителни продукти от Ватикана и по-специално — на маслото и месото. Действията на любопитния холандец не са били безкористни. Италия като член на ЕИО трябва да внася в касата на Общия пазар т.нар. изравнителни такси за всеки тон масло и месо, купени от страни, които не членуват в тази организация. Тези разпоредби, които са в ущърб на интересите на страните — износителки извън ЕИО, целят да поощрят търговските отношения вътре в рамките на Общия пазар. Същевременно в резултат на селскостопанската политика на ЕИО цените на маслото и месото в страните — членки на Общия пазар, са чувствително по-високи, отколкото тези на световния пазар.

Ватиканът не притежава орни земи, ако не се смятат папските градини (4,5 хектара), и е принуден да внася всички необходими хранителни продукти. Маслото и месото купувал и все още купува извън ЕИО, понеже там цените са по-изгодни. Споменатият холандски депутат стигнал до извода, че ако италианските поданици консумират от месото, което внася Ватиканът, касата на Общия пазар губи от тази ватиканска търговия изравнителните такси, който Италия би трябвало да внася, ако самата тя купуваше тези продукти. Любопитният холандец си направил труда да обобщи всички договори на Ватикана за закупуване на месо и масло през 1971 г. Оказало се, че на един поданик на Ватикана се падат дневно около 9 килограма месо, 7 фунта масло, около 4,5 литра водка и уиски.

По този въпрос бил представен доклад пред Комисията на ЕИО в Брюксел и той беше публикуван във всички икономически издания на западноевропейската преса, която не се лиши от удоволствието да прибави злостни коментари към тези необикновени открития.

Италианските власти бяха принудени да започнат следствие. То установи първо, че ватиканските магазини снабдяват не хилядата поданици на църковната държава, а няколко десетки хиляди души, живеещи в Рим и околностите му. Всъщност всички във Вечния град знаеха, че е така. Италианското правителство информира Комисията на ЕИО, че това състояние на нещата не противоречи на клаузите на Латеранските договори и е в съответствие с многовековната традиция. Следствието обаче установи също, че италианските вносители на месо, търгуващи от името на Ватикана, са се възползували от това и са предоставили на италианския пазар значителни количества говеждо и свинско месо, което уж било предназначено за апостолската столица. Това позволявало на непочтените търговски агенти да не плащат изравнителните такси на ЕИО, както и данъците и митата на Италия. Когато цялата афера излезе наяве, италианското правителство и ватиканският Държавен секретариат се споразумяха и издадоха разпореждане, според което само онези стоки и продукти, които са доставени във Ватикана, ще се смятат за негов внос.

На това място трябва да се спрем и на въпроса за транспорта и комуникациите в града-държава. От гледна точка на отношението между пътната мрежа и размерите на града Ватиканът отново е на първо място в света. Тесните улички, които свързват отделните дворци, площади и дворове, са асфалтирани или постлани с гранитен паваж.

Движението по тях е незначително.

Броят на леките автомобили с ватиканска регистрация не надхвърля 500. Те лесно се различават от италианските, понеже преди номера им, обикновено четирицифрен, са поставени големи черни букви SVC — Stato della Citta del Vaticano, т.е. град-държава Ватикан. Ватикански номер имат само служебните леки автомобили на папата, на кардиналите от курията и на висшите светски служители от Ватикана, както и частните леки коли на поданиците на тази държава — това са членовете на ръководствата на папските служби, т.е. лица, които най-често ползуват служебни коли. Частните леки коли на духовниците и светските служители от тази микродържава обикновено са с италиански номер, което означава, че техните собственици трябва да плащат пътния данък и регистрационните такси в Италия. Тази сума за по-големите коли възлиза на неколкостотин долара годишно.

Трябва да добавим, че освен огромния мерцедес на папата другите служебни коли на ватиканската държава са съвсем скромни. Кардинал, който слиза от фиат 124, съвсем не е рядкост. А духовниците с по-нисък ранг се возят дори и на малките фиати 126. Няколкото десетки товарни автомобили с ватикански номер са коли от службата по чистотата на града, на търговските предприятия, на печатницата и от сферата на услугите.

Едва ли някой знае, че Ватиканът има също и железопътна „мрежа“ и дори собствена гара. Наистина тази мрежа се свежда само до една странична железопътна линия, която минава през портата във ватиканската стена и стига до гарата и намиращите се в съседство складове. По нея до Ватикана се превозват въглища, нефт, бензин за собствената бензиностанция, където той струва с 40% по-евтино, отколкото в Италия, много стоки за магазините, хартия за печатницата, строителни материали за непрекъснатите ремонти и подобрения, които се правят в дворците, и т.н.

Железопътната гара е колкото малка, толкова и представителна. Тя е построена в средата на XIX век, когато църковната държава се е простирала върху една значителна територия от Италия, а нейният владетел — папата, е притежавал композиция от салон-вагони, с които е пътувал из своята държава. Тези вагони, както и многото красиви карети на папата, са грижливо съхранени и тяхната музейна стойност се увеличава с всяка изминала година. Гарата, на която някога са ставали тържествени посрещания и изпращания на папата, днес не се използува за пътнически превози. Единствено часовникът над изхода към перона, който все още работи — очевидно началник-гарата го навива всеки ден, — свидетелствува, че времето, макар тук и привидно спряло, неизменно се движи напред.

Държавната власт във Ватикана в почти всички сфери — материална, икономическа или пък в структурите на властта — е или изкуствена, или минимална, или пък има изцяло формален характер, зад който прозират много традиции и твърде малко съвременно съдържание.

По отношение на всички въпроси и проблеми, свързани с надстройката — смятам, че това е най-разбираемото определение, — положението е съвсем различно. В тази област Ватиканът вече не е микродържава. Столицата на папите е всъщност център на една организация, която обхваща целия свят и наброява според данни на църквата около 600 милиона вярващи и 1,5 милиона свещеници, монаси и монахини. Едва в тази втора плоскост обсегът на действието и влиянието на папството и неговите служби се разкриват в своите действителни размери и перспективи.

Вече писах за дейността на ватиканските служби, които са централните управления по въпросите на църквата в света. Сега е мястото да се спра и на другите прояви на активността на Ватикана като център на универсалната църква. Да започнем от трибуналите. Първият и най-старият от тях, наричан Sacra Penitezieria Apostolica, т.е. Апостолски свети пенитенциарий, действува в една чисто религиозна област. Произнася решения относно освобождаването от различните видове задължения, определени от църковното право, урежда въпросите, свързани с опрощаване на греховете чрез казването на определени молитви, посещаване на свети места или други набожни действия. Църковното право определя съвсем точно какви права в тази област имат свещениците, епископите, игумените на манастирите на отделните ордени и папата.

Например само папата може да позволи на свещеника да се върне към светския живот и да сключи брак. През последните години, когато се отбелязва криза в духовенството, от целия свят пристигат много такива молби. Именно споменатият трибунал, които е упълномощен да издава решения от името на папата, урежда тези въпроси.

Опрощаването на греховете, изкупването на вината и други подобни решения вече остават на заден план в дейността на църквата. Това се дължи на промените в начина на мислене не само в обществото въобще, но и в католическите общности. В миналото това беше основна дейност, за което свидетелствува дори само съществуването на понятието изкупление, което означавало търговия с индулгенции. Църквата винаги е осъждала този вид търговия, макар че някои ордени са се издържали от нея, а освен това тя е осигурявала на Ватикана огромни допълнителни приходи. Нейното съществуване е било и една от непосредствените причини за укрепването на Реформацията. Тя именно е дала и социално-моралните аргументи на Мартин Лутер. В епохата на контрареформацията Ватиканът, а и цялата църква успешно са се борили срещу това явление, което днес почти изцяло принадлежи на историята.

Може би поради това Пенитенциарният трибунал сега се състои от 12 съдии и заседатели, които без особени усилия уреждат всички идващи от целия свят молби. Днес най-често става дума за освобождаване от църковен обет на монаси, монахини и свещеници. Ватиканът урежда предимно позитивно тези молби, след като вземе предвид предложенията на епископите от отделните епархии. Такова отношение е напълно разбираемо, ако не се забравя, че днес никой не може да забрани на свещеника или монаха да смени професията си и да се върне към светския живот. Болшинството духовници, които отправят такива молби, не искат да скъсат връзките си с католическата църква. Именно затова молят да бъдат освободени от църковни задължения. Невинаги обаче това е възможно.

По време на моя дълъг престои в Рим се запознах с една западногерманска журналистка с аристократично фамилно име и доста богато минало. Тази елегантна, отлично образована особа живееше самотна като кореспондент на някакви икономически издания, които не познавах много добре. Изглежда, че професионалните задължения не й отнемаха твърде, много време. Поради това Магали — това беше малкото име на моята колежка — можеше да поддържа богати разнообразни социални контакти. Историческото и фамилно име, макар и неподкрепено от съответни доходи, й отваряше и най-изисканите врати, и то, както се изразяват живеещите близо до Тибър, „и от двете страни на реката“, т.е. както в Рим, така и във Ватикана. Магали обаче не беше щастлива, понеже я потискаше призракът на самотата. Вече два пъти се беше развеждала, децата, които всъщност не тя беше възпитавала, бяха пораснали и започнали собствен живот, а самата тя се занимаваше с журналистика, за да убива времето, а не като с нещо сериозно. Всички нейни познати знаеха, че иска отново да сключи брак.

И един ден тя успя.

Стана съпруга на … един от най-изтъкнатите по онова време преподаватели в Грегорианския университет, френския йезуит професор Пин. В този случай неговото решение беше равнозначно на скъсване на всички връзки с църквата, понеже Магали като развеждана не можеше да сключи отново църковен брак. Но в Рим това не предизвика кой знае каква сензация. Там браковете на изтъкнати монаси и свещеници са нещо обикновено. Дори тези от тях, които успяваха да получат опрощение от папата и се женеха за госпожици или вдовици, често бяха бракосъчетавани от приятели епископи и даже кардинали.

Това състояние на нещата съвсем не се дължеше на факта, че църквата омаловажаваше събличането на сутаните от свещениците. Обаче Ватиканът си дава сметка, че строгите забрани или опитите да се осъждат духовниците, които напускат църковните редици, не биха имали никакви положителни резултати за църквата, макар и само поради обстоятелството, че причините за това явление са много по-дълбоки и по-сложни, за да се припишат само на обикновената липса на дисциплина.

Да се върнем обаче към дейността на трибуналите. Друг един папски съд е наречен Supremo Tribunale della Segnatura Apostolica, или Най-висок трибунал на апостолския подпис. Той се произнася в случаите, когато съдиите от другите трибунали нарушават секретността. Това е инстанцията, където се обжалват решенията на всички църковни трибунали — той изпълнява ролята на върховен църковен съд — разрешава споровете между отделните църковни съдилища и т.н. В случаите, когато нарушенията са извършени от граждани или служители на Ватикана, присъдите се издават от друг съд в съответствие със съществуващия там наказателен кодекс.

Днес такива процеси са рядкост, а и зад Бронзовата порта се прави всичко възможно да не се вдига шум в случаите, когато нарушаването на някакви норми придобива характер на престъпление. Във Ватикана няма и затвор в истинския смисъл на тази дума — има само карцер или арест в казармите на швейцарската гвардия. Независимо от това в последните години стана известен един наказателен процес, който ватиканският съд възбуди срещу служителите от едно учреждение. Това бяха служителите от управлението на пощата и телефоните и няколко пазачи. Те крадели различни старинни предмети, включително и паметни медали, и са ги продавали в римските антикварни магазини. Обвинените бяха задържани в ареста, за който споменах, бяха осъдени на няколко месеца затвор и да платят глоба, но бяха помилвани от папата, който има това право по отношение на всички присъди, издавани от неговото съдопроизводство. Това освобождаване не беше предизвикано единствено от идеалите на християнския морал, според който трябва да се прощава вината на ближните. Дългото пребиваване на немалка група затворници в непригодени за тази цел помещения би предизвикало значителни разходи, а освен това и кадрови проблеми, тъй като в църковната държава няма затворнически пазачи, а швейцарската гвардия не е предназначена да изпълнява полицейски функции.

Отделен проблем беше правото на ватиканския трибунал да съди обвиняемите. Те наистина са били служители на църковната държава и са извършили доказани кражби на нейна територия. Всички осъдени обаче са италиански поданици, а основната част от тяхното престъпление — продажбата на крадените предмети — е осъществена на територията на Италианската република. Следователно би могло да се приеме и становището, че италианският, а не ватиканският съд е по-подходящ за произнасяне на окончателната присъда в края на процеса. Тази двузначна от правна гледна точка ситуация в църковната държава е причината нейните власти да се освобождават от заподозрените в едни или други престъпления и злоупотреби лица по един много лесен начин: те просто ги уволняват. Заподозреният в кражба служител веднага се уволнява без предупредителен срок, отнема му се пропускът за преминаване границата на църковната държава и така проблемът вече не съществува. Трябва да се отбележи, че в наше време никога не се е стигало до извършването на каквото и да е престъпление в границите на Ватикана. Нямало е случаи на убийства, нито дори на нанасяне на побой, нямало е дори непредумишлени убийства, ако не се смятат няколкото самоубийства на туристи, хвърлили се от базиликата „Св. Петър“.

И накрая третият, най-старият и най-известен ватикански трибунал, наричан Sacra Romana Rota, или Светата римска рота. Той се помещава в двореца Cancelleria (Канцелария), намиращ се на улица със същото има в центъра на историческия Рим. Този дворец е един от най-забележителните паметници на архитектурата от Ранния ренесанс, а трибуналът, който има широки компетенции, е известен в света преди всичко като най-висшата инстанция, уреждаща въпросите на анулирането на брака.

Известно е, че католическата църква не признава разводите. Тя познава само институцията на анулиране на брака. Църковното право съвсем точно определя т.нар. брачни бариери, т.е. онези обстоятелства, поради които църковният брак от самото си начало не е бил действителен и следователно може да се анулира. Така например недействителен е църковният брак, сключен (без опрощение) от духовно лице, бракът, при които съпрузите са се уговорили, че няма да имат деца, брак, сключен под натиск, и т.н. Може да бъде анулиран и онзи брак, който не е консумиран, т.е. при който съпрузите не са стигнали до полов акт поради това, че когато бракът е бил сключен, единият от съпрузите е бил трайно импотентен, и т.н.

Както се вижда, брачните бариери често са от съвсем интимен характер. Поради това установяването на свързаните с тях обстоятелства и вземането на решение за потвърждаване или отхвърляне на молбата за анулиране на брака е много деликатен въпрос, а съдебното следствие, както твърдят компетентните лица, е направо неприятно. Може би поради това, когато Трибуналът на светата рота води процеси за анулиране на брака от втора или трета инстанция или като апелационен съд за присъдите, издадени от епископските съдилища, той се ползува с репутацията на място, където в един конгломерат, нелишен от фалш и двуличност, се преплитат догматичната педантичност на църковното право и пикантната будоарна проблематика.

Трудно е по тези въпроси да се дават някакви общи оценки, тъй като ходът на всеки процес зависи от съдийския състав в конкретния случаи, от почтеността на адвокатите и главно от достоверността на показанията на свидетелите и страните.

Едно обаче е сигурно — в историята на този трибунал има решения, които мотат да предизвикват логически несъгласия. Лично аз познавам един изтъкнат католически деец, чиито брак беше анулиран, макар че той имаше от него 7 деца. Как е трябвало да се извъртят правните разпоредби, за да се обоснове това решение, не знае никой, тъй като процесите в трибунала са тайни. Освен това обосновката на присъдата трудно може да се проследи дори и само поради факта че е написана на латински юридически език, неразбираем даже и за специалистите по класическа филология.

Нека си спомним също и известните „консисторски девици“^[10] на Бой-Желиенски^[11]. Това определение също ни връща към съдопроизводството в отделните църковни съдилища и по-специално към решенията на съдиите-епископи, които са анулирали привидно неконсумиран брак в случаи, когато не само съпругът, освободен от оковите на религиозния обред, но и много приятели на семейството са били сто процента сигурни, че нищо не може да потвърди фиктивната девственост на съпругата.

Положително болшинството решения за анулиране на брака без каквито и да били църковно-правни основания се дължи на фалшивите показания на заинтересованите страни или на техните подставени свидетели. В случаите, когато в семейството няма деца, е достатъчно например медицинско свидетелство, че съпругата е девствена, издадено от един или няколко лекари, които съдът признава за достоверни източници на информация. Съдът нямал вина, ако подкупени лекари издавали такива свидетелства, несъответствуващи на действителното състояние. В други случаи е било достатъчно едно съответно документирано изявление, че съпрузите предварително са решили да нямат деца. Дори и след това да се е родило „нежелано“ дете, според църковното право бракът пак не се признава. Според католическата доктрина основната цел е раждането на деца. Ако тази цел е била изключена съзнателно още предварително, следователно свещената връзка въобще не е съществувала.

Правните разпоредби относно анулирането на брака не са единствената причина за не особено добрата репутация на епископските съдилища и на Трибунала на светата рота. Главното основание за критика на дейността им беше от социален характер. Практиката показа, че анулирането на брака в някои отношения е все още лукс, които могат да си позволят само заможните хора. Единствено те са в състояние да придадат на своите действия, целещи смяна на съпругата, действителни или по-често привидни, тъй като се основават на лъжесвидетелствуване, форми, които да не противоречат на католическия морал. За трудовите хора такава възможност фактически не съществува. Съдебният процес продължава с години, а неговите разходи до неотдавна все още достигаха няколко хиляди долара, значителна част от които се поглъща от хонорарите на адвокатите. Изводът се налага сам: процедурата на епископските съдилища и на Трибунала на светата рота осигурява морална подкрепа на действията на богатите, докато същите действия, но извършени от обикновени хора, не се приемат и не се легализират. За църквата бедният човек, който се е разделил с жена си и е създал ново семейство, е прелюбодеец, които е привързан към позорния стълб като грешник. Заможният човек, който е направил съвсем същото, в 9 от 10 случая ще получи анулиране на брака и същевременно и морално опрощаване.

Въпросът обаче не се свежда само до моралните оценки. В някои страни църковното правораздаване по семейните въпроси има и гражданскоправни следствия. С други думи, присъдите на църковните съдилища, които анулират брака, имат такива резултати за имуществените, семейните и другите отношения, както и разводите. Това означава преди всичко, че част от съдебната власт на държавата е предадена на църквата, а същевременно и че църквата се включва в определена сфера от упражняването на държавната власт. Не трябва да се обяснява, че това смесване има определени социално-политически резултати. Църквата получава определени сфери на влияние, което се основава не на нейния морален авторитет, а на правото й да взема решения, които са задължителни в цялото общество.

И, второ, в страните, където правораздаването по въпросите на брака е в ръцете на църквата, общо взето, не съществува институцията на разводите. Това означава, че анулирането на брака там е единственият начин да се легализира разпадането на семейния живот. При това въпросът не засяга само двамата съпрузи или евентуално семейния триъгълник, но и децата. Тези от тях, които са се родили като извънбрачни, нямат право да наследяват родителите си, а в някои страни дори нямат право да носят името на баща си. Така беше например в Италия преди реформата на семейното право — извънбрачно дете получаваше фамилията на майка си, а в кръщелното му свидетелство в графата „баща“ се вписваше „неизвестен“ дори и тогава, когато майката и бащата от години живееха заедно и бащата признаваше детето. Чрез тези норми семейното право се стараеше да защищава католическия принцип за нерушимост на семейството. Това беше равнозначно на онова положение, когато децата понасят наказанието за мнимите грехове на своите родители.

Подобно законодателство и до днес съществува в Испания, както и в някои страни от Латинска Америка. В Италия то беше променено през 70-те години. По онова време беше въведено и крайно ограничено законодателство за разводите. По-рано в тази страна съществуваше парадоксална ситуация: единственият начин да се анулира един неудачен брачен съюз беше съответната процедура в църковния съд. Но от такава процедура можеха да се възползуват само сключилите църковен брак, т.е. католиците. Представителите на другите вероизповедания или пък невярващите, които са сключили само граждански брак, нямаха никаква възможност да го анулират; те нямаха право и да се развеждат, понеже в Италия тази институция въобще не съществуваше.

От 1971 г. италианската държава вече признаваше теоретично, освен римокатолическото вероизповедание и правото на съществуване на други вероизповедания и религии, така също и правото да се правят църковни разводи в съответствие със собствените църковни принципи. Така например един протестант можеше да получи църковен протестантски развод. Обаче решението на църковните власти по този въпрос нямаше и няма никакви последици от гледна точка на гражданското право, понеже според конкордата между италианската държава и църквата (Ватикана), само католическата религия е призната за държавна религия.

Същевременно решенията на католическите епископски съдилища за анулиране на католическия брак са били и все още се признават от държавата и имат правна сила и в цивилния живот. Но решенията за развод, получени от властите на другите вероизповедания, нямат такава правна сила. С други думи, ако един италиански протестант получи религиозен развод в своята църква, до неотдавна той не беше валиден и според държавните органи този човек е бил все още женен. Ако сключи втори брак в своята църква, за държавните власти той би бил двуженец или в най-добрия случай — обвинен, че живее с втората си съпруга незаконно, а известно е, че това води до редица нежелателни последици за децата, смятани за извънбрачни.

Не трябва да се учудваме, че поставени в такава ситуация, хората са прибягвали до всякакви средства, за да легализират своите фактически съществуващи семейства, които обаче не били признати от правна гледна точка. Стигало се е дори дотам, че лица, които вече са се разделили след сключването на граждански брак, отново са сключвали, но този път вече църковен брак, при това, без да са католици, за да могат по-късно да направят постъпки за неговото анулиране.

В 1968 г. в Италия беше въведено, макар и ограничено, законодателство за разводите. Консервативната част от християндемократическата партия, управляваща тогава страната, възползувайки се от активната подкрепа на църквата и Ватикана, свика в 1974 г. референдум против законодателството за разводите. Според организаторите на тази акция повечето от участниците в референдума трябваше да се изкажат против законодателството, което в такъв случай би било отменено. Независимо че в кампанията преди гласуването бяха направени опити да се използуват всички суеверия и изостаналост, които съвсем не липсват, особено в Южна Италия, надеждите на противниците на това законодателство не се оправдаха. Почти 60 процента от упълномощените да гласуват подкрепиха съществуването на разводите.

За Ватикана резултатите от гласуването бяха един болезнен неуспех, обаче той се постара да извлече необходимите изводи. Преди всичко засилиха се онези течения в Римската курия, които от самото начало бяха против отменянето на законодателството за разводите. Много католически дейци, както и членове на църковната йерархия, да споменем само държавния секретар кардинал Жан Вито, бяха на мнение, че в сегашния свят на мирогледен плурализъм Ватиканът и въобще църквата не трябва да натрапват своите морални принципи върху онези, които не ги споделят, чрез административни методи. С други думи, според така разсъждаващите представители на католическата философско-социална мисъл вярващият трябва да спазва принципа за нерушимост на брака не поради обстоятелството, че е задължен от съществуващите правни норми в страната, а само поради това, че той се придържа към моралните принципи на своята вяра.

Въвеждането на разводите в Италия се отрази чувствително върху начина и принципите на работа в Трибунала на светата рота. Бяха положени огромни усилия да се ускори процедурата на анулиране на брака. Специално разпореждане на папата ограничаваше драстично високите възнаграждения на адвокатите, което на свой ред предизвика решителните им протести и дори опит за стачка. По този начин беше отговорено на обвиненията от страна на италианската преса, че процедурата на анулиране на брака е недостъпна за католиците от работническата класа. Политиката на съда също се промени. Само допреди няколко години се прилагаше строга формална интерпретация на нормативните положения от църковното семейно право, докато сега тази интерпретация е чувствително разширена, т.е. много по-свободна. В резултат от всички тези действия сега анулирането на брака в Италия не трае много по-дълго и не струва по-скъпо, отколкото получаването на развод в гражданския съд.

Както се вижда, църквата се приспособява към новите социални условия дори и в онези ситуации, когато настъпващите промени не са такива, каквито тя би желала.

Този раздел е озаглавен „Ватиканът — държава без граници“. Едно от доказателствата, който биха могли да свидетелствуват за универсалния, т.е. за световния обхват на действие на институцията на съвременното папство, е системата на висшето образование. В това отношение градът-държава Ватикан е значително по-голяма сила от не една европейска страна от средна величина. Учрежденският „Ануарио Понтифико“ наброява 14 папски висши учебни заведения, които по своята същност са университети, и 6 специализирани академии за обучение на специалисти в една определена област. Извън този официален списък в Рим и неговите околности има още 50 учебни заведения и научни институти, които или са били основани със съгласието на Ватикана, или пък той участвува в тяхното ръководство. Всичките те са научно-дидактични учреждения, т.е. занимават се както с научна, така и с образователна дейност.

Най-старият и същевременно най-известният папски университет е прочутият Грегориански университет. Той е основан през 1552 г. от св. Игнаций Лойола, създателя на ордена на йезуитите. Макар и да изглежда странно, преди това не е имало папски университети. Просто всички учебни заведения в Европа са били ръководени от духовници. В епохата на средновековието църквата de facto е имала монопол върху цялата научна дейност, чиито центрове — преди възникването на университетите — са били манастирите. Необходимостта да се основат папски университети възникнала след окончателното загубване на този монопол, което настъпило при стабилизирането на реформацията. Тогава много мощни университети, главно в Германия, станали протестантски центрове. В резултат на това Римокатолическата църква и Ватиканът са били принудени да предприемат контраакция. По принцип Грегорианският университет е трябвало да бъде учебно заведение, чиито възпитаници са въоръжени срещу опасностите на всяка ерес, възпитани в дисциплина, покорство и вярност към папството.

Днес, когато Ватиканът и Католическата църква вече не наричат хората, изповядващи други християнски религии, еретици, а само „отлъчени братя“, когато не ги осъждат, а, напротив, търсят пътища за сближаване и съвместни действия, като лансират идеите на икуменизма^[12], задачите и атмосферата на Грегорианския университет претърпяха значителни изменения. Това учебно заведение все още се ръководи от ордена на йезуитите, откъдето се вземат всички научни и административни кадри. Но времето на сектантство и догматичен консерватизъм е вече отдавна отминало. В някои области, например във връзка с обществената доктрина на църквата, този мощен университет днес е авангарден център. Неговите професори неведнъж публично са критикували становището на Ватикана и лично на папата относно някои проблеми на съвременността, между другото и по въпроса за съзнателното майчинство. Там беше обстойно разработена и т.нар. „теология на революцията“, т.е. концепция, която отхвърля твърдението, че участието на католиците в революционните движения противоречи на предписанията на вярата, понеже не е в съответствие с основната и най-красива заповед „Обичай ближния си“.

Според „теологията на революцията“ всяко човешко същество има естественото право да живее свободно, без да се страхува и да гладува. Следователно насилие върху индивида извършват онези, които създават условия, противоречащи на принципите за социална справедливост и лишават част от обществото от тези му права. С други думи, грях по отношение на обичта към ближния извършват не хората, които се борят срещу несправедливостта, а онези, които допринасят за нейното възникване и я защищават.

Официално Ватиканът никога не е признавал „теологията на революцията“ и продължава да се обявява против участието на католиците в различните революционни движения. Независимо от това в редица страни влиянието на тази концепция върху схващанията на католиците, включително и на значителна част от църковния клир, е огромно. Нека припомним например че в Латинска Америка значителна част от духовенството, преди всичко по селата, активно подпомага партизанската борба на селяните против големите земевладелци. Понякога начело на партизанските отряди стоят свещеници. В някои латински страни, основавайки се именно на доктрината за „теология на революцията“, силните католически селски движения тясно сътрудничат с комунистическите партии. Тези явления, предизвикващи зад Бронзовата порта безпокойство и открити възражения, намират подкрепа сред църковния интелектуален елит, който е групиран около университетите и главно в Грегорианския университет — църковния център за обществени науки.

Наблюдаваният там „ревизионизъм“ по отношение на доктрините, или, по-точно казано, преобладаващата сега атмосфера на научни търсения (сред събора), които целят подобряване отношенията на църквата със съвременния свят, буди безпокойство сред традиционалистите и консерваторите в Римската курия не само поради чисто доктринерски съображения. Става дума преди всичко за влиянието, което университетът упражнява върху начина на мислене на челните църковни кадри и на членовете на църковната йерархия по целия свят.

Според статистически данни, изготвени от група италиански католически журналисти, около 30 процента от всички католически епископи са подготвени в Грегорианския университет. Само този единичен факт показва необикновената, универсална роля на това учебно заведение. Към Грегорианския университет се насочват също и свещеници и монаси от различни епархии, които са се отличили със своята интелигентност и способности. Най-често тук пристигат духовници, които са завършили теологичното си образование в други католически учебни заведения или във висшите духовни семинарии. Тук те получават висша академична шлифовка, а едновременно с това благодарение на лекциите, контактите си и самото няколкогодишно пребиваване в съседство с апостолската столица попиват и атмосферата на особения ватикански универсализъм, научават се да третират църквата като организация и морална сила, която има наднационален, общочовешки характер. Този подход, свързан с внушаваната им вярност към папството, прави от възпитаниците на Грегорианския университет хора, предназначени според схващанията във Ватикана да изпълняват ръководни функции в църквата.

В Грегорианския университет се изнасят лекции и се провеждат упражнения по теология, която се състои от много отделни дисциплини и специалности, по църковно право, философия, включително и история на философските доктрини, по история на църквата, обща история, мисиология, т.е. наука за мисионерската дейност, по обществените науки, включително и социология (в университета има факултет по обществени науки), по психология, религиозни науки, а също и по икономика и естествени науки.

Към Грегорианския университет има също: Институт по библейски науки и Институт по древна ориенталистика, в които се изнасят лекции по теология, право, история и т.н.

Когато става дума за библистика (библейски науки), заслужава да се отбележи, че тя минава за най-трудната от всички съществуващи сега научни специалности. Това е наука за Светото писание, която дава основите за изследване на Стария и Новия завет. Трудността на тези изследвания произтича главно от факта, че различните екземпляри на Библията и отделните нейни книги са написани на древни езици. За да се разчетат тези записи и да се коментират, а също така и за да се направят нови преводи на Библията и Евангелието, трябва много добре да се знаят над 10 древни езика, т.е. мъртви езици. Освен латински и гръцки, това са следните езици: арамейски (Христос и апостолите навярно са си служили с този език), асирийски, староегипетски, староперсийски. На тези и на други езици от древния Изток са написани най-старите запазени екземпляри на Библията.

Допълнителни специалности, без които библистите не могат да минат, са: християнска и езическа археология, понеже археологическите изследвания продължават да намират нови, нерядко най-древните открити досега записи на фрагменти от Библията; папирология, т.е. наука за разчитане и съхраняване на папирусите, т.е. на документите, главно староегипетски, писани на папирус; палеография и т.н. Нищо чудно тогава, че учените с научна степен кандидат на библейските науки, т.е. самостоятелните научни работници в тази област, са едва неколкостотин в целия свят. Само най-способните сред тях могат да вземат всичките изпити, необходими за дипломирането им, преди да навършат 40 години.

Институтът по библейски науки има свой отдел в Ерусалим, а Институтът по църковна археология се намира в Рим. Интересът на църквата и папството към археологията се дължи на двадесетвековното непрекъснато съществуване на Католическата църква и християнската култура. Очевидно свидетелство за това е самият факт, че се провеждат изследвания в Палестина, наричана на религиозен език Света земя. Това са областите, където са се разиграли събитията, описани в Стария и Новия завет, и главно онези места, където е живял и умрял Христос.

Обаче интересът на църквата към археологията на палестинските земи не е чисто познавателен. Археологичните изследвания, провеждани с помощта на съвременни научни методи, които дават възможност съвсем точно да се определя векът, а дори и годината на разкопките, причиняват понякога много неприятности на историците на църквата и религията. Монополът върху археологическите разкопки в Палестина в продължение на дълги години фактически принадлежеше на Католическата църква или на онези научни центрове, които бяха тясно свързани с нея. След възникването на израелската държава представителите на юдаизма започнаха по тези земи много нови разкопки. Те се правеха от друга гледна точка, различна от католическата, и понякога стигаха до резултати, които причиняваха известни затруднения на библистите и историците на църквата. В пресата бяха направени изявления, в които се твърдеше, че много философски концепции и заповеди, приписвани на Христос и традиционно смятани за християнски принос към историята на човешката мисъл, са били известни и проповядвани 100 и повече години преди раждането на Христос.

Сред папските учебни заведения второ място заема Латеранският университет, в който наред с църковното право се изучава и гражданско право, както и другите дисциплини от светската юрисдикция.

Папският университет „Урбан VIII“ е подчинен на Конгрегацията на евангелизация на народите, т.е. на мисионерските проблеми. Това учебно заведение подготвя главно мисионери и духовенство за мисионерските страни, т.е. за Африка и Азия.

Следващите два университета се ръководят от ордена на францисканците. Единият, който се занимава предимно с теология — от бенедиктинците, а вторият — от доминиканците. По правило във всички университети се приемат само студенти духовници. Там не се обучават специалисти в областта на точните науки, а се изучават само теология, обществени науки, църковно право и някои църковни специалности.

Освен че се подготвят църковни кадри, в тези учебни заведения се води и научна дейност — те са едни от челните интелектуални центрове на съвременния католицизъм. Независимо от ограниченията на строгата църковна дисциплина, независимо и от това, че в структурата на църквата учените и изследователите са подчинени на членовете на църковната йерархия и на ватиканските служби, които винаги имат последната дума, що се отнася до съответствието или несъответствието на отделните научни изводи и заключения с концепцията за „Просветлението“ и неговата служебна интерпретация, някои папски учебни заведения прокарват едно новаторско и реформаторско течение в живота на съвременния католицизъм.

Изброените научни институции обучават църковни кадри от целия свят. Ватиканът има обаче и учебни заведения, които подготвят предимно служители за Римската курия. Главен център от този тип е Църковната академия (Pontificia Academia Ecclesiatica). Тя подготвя църковни служители за службите в чужбина. Неин възпитаник е и сегашният министър на външните работи на папата и секретар на ватиканския Съвет по обществените въпроси на църквата — архиепископ Агустино Касароли. Тази академия са завършили и повечето нунции, т.е. посланиците на църковната държава в другите страни, а също и служителите от ватиканския Държавен секретариат.

В това изискано учебно заведение, където завършват обучението си предимно италианци, към студентите се предявяват огромни изисквания. Четиригодишният курс на обучение, който обикновено започва веднага след завършване на висшето образование някъде другаде, е посветен на овладяването на пет чужди езика (френски, английски, испански и по избор; немски, португалски и руски или някакъв друг славянски език), курс по история на дипломацията, международно, дипломатическо и конституционно право, реторика, т.е. умение да се говори елегантно и убедително. (По принцип реториката е задължителен учебен предмет във всички църковни университети, където се подготвят свещеници, а следователно и проповедници.) Професионалното и културното равнище на папската дипломатическа служба е едно от най-високите в света, което между другото се дължи и на това учебно заведение.

Трябва вече да споменем и за Папската академия на науките (Pontificia Accademia delle Scienze), в чийто състав влизат около 60 професори от различни специалности — както духовни, така и светски. Това са католически научни работници, представители на няколко десетки страни от различни континенти. Тяхното участие в Папската академия на науките има преди всичко характер на почетно отличие. По този начин Ватиканът поддържа връзка с представителите на онези научни дисциплини, които са слабо застъпени в системата на църковното образование. Става дума главно за природните науки, като се започне от биологията, за техническите науки и за някои области от обществените науки.

В замъка Гандолфо се намира папската астрономическа обсерватория, в която работят йезуити. Днес чисто научната роля на това неголямо учреждение, при това снабдено с не особено добри технически съоръжения, е минимална. В миналото астрономите на Негово високопреосвещенство са били най-висшата цензура. Те именно са решавали кои научни открития съответствуват на „Просветлението“ и кои му противоречат и следователно са грешни. Отдавна вече такива оценки не се правят, може би и поради тъжния исторически опит — осъждането на откритията на Коперник (който впрочем е бил свещеник) и Галилей от църквата.

Вместо това обсерваторията изпълнява определена политическа роля. Така например за един дълъг период от време работещите там йезуити са били единствените свещеници, които поддържали контакти с Китай. Това, разбира се, били чисто научни контакти, но по-късно именно те направили възможно изпращането на един йезуит-астроном в Китай. След завръщането си той подготвил подробен доклад за положението на църквата в КНР и, което е по-съществено, възстановил прекъснатите от години контакти с членовете на тамошната йерархия.

В близост до Вечния град и по целия Рим са разпръснати различни папски колежи и институти (има също и полски колеж и институт). Това са институции, които се занимават предимно с пансионно-хотелиерска дейност. Там живеят и се хранят свещениците от дадена страна или орден, които се обучават (понякога в продължение на много години) в папските учебни заведения.

Когато става дума за наука и за научна дейност, трябва да отбележим, че през последните години — може би няколко десетки години — зад Бронзовата порта и в някои църковни центрове се наблюдават много комплекси в това отношение. Смятам, че те се дължат на закостенялостта на официалните възгледи на църквата и на нейните доктрини спрямо редица научни области.

Католическите интелектуалци и учени чувствуваха тази закостенялост преди всичко в областта на обществените науки, а също и в някои клонове на биологията и на другите естествени науки.

След II ватикански събор, който постави началото на дълбоки промени и преоценки в интелектуалния живот на църквата, чувството за изостаналост по редица социални и научни проблеми, макар и вече не толкова основателно, още повече се засили. Резултатите от тези настроения бяха понякога изненадващи. Те намираха израз в упорития стремеж да се докаже научно всичко, включително и някои твърдения от „Откровението“, които поради самото си естество не могат да се подложат на никакви опити за емпирично изследване. Правеха се опити да се провеждат електромагнитни и парапсихологически изследвания, които научно да докажат правилността на догмата за общуване със светците или научно да установят кръвната група на Христос въз основата на изследване на т.нар. Торински плащ, т.е. на плаща, с който според легендата е било увито тялото на Исус след снемането му от кръста. Този плащ, върху който според Евангелието има следи от кръвта и потта от разпнатото тяло, се намира в Торинската катедрала. Сега учените се опитват да докажат неговата автентичност.

Типична проява на този начин на мислене бяха археологическите изследвания в подземията на ватиканската базилика. Според легендата, подкрепена и от редица стари ръкописи, в тези подземия е погребан първият папа, апостол свети Петър. Църквата проповядва, че той е бил разпънат на кръст в Рим и после е бил погребан на Ватиканския хълм, където още в трети век след раждането на Христос в негова чест е била издигната първата базилика.

През 1969 г. на мястото, където според църковната традиция се намира гробът на св. Петър, започнаха археологически изследвания. От нишата, в която е разположен гробът, бяха извадени остатъци от човешки скелет, впрочем съвсем не единственият открит под основите на старите стени, които векове наред са служели като гробници и на папите, и на другите високопоставени църковни служители. Известно е, че в древността на мястото на днешната базилика е бил храмът на Аполон, а по времето, когато са били преследвани първите християни, там са се извършвали и много екзекуции.

Общо взето, трудно бе да се приеме, че от мястото, където се смята, че е гробът на св. Петър, са били извадени именно неговите останки. Признавайки тези съмнения, папските археолози подложиха намерените скелетни части на изотопни изследвания. Както вече споменах, този метод позволява да се установи откога датират разкопките с точност почти до година. Изследванията, проведени при най-строго спазване на всички научни норми, установиха, че костите са от 60-те години на I век след раждането на Христос, следователно точно от времето, когато според църковните предания е настъпила смъртта на св. Петър.

„Осерваторе Романо“ публикува съобщение за резултатите от археологическите проучвания и се постара да им даде широка гласност. На пресконференцията обаче значителна част от журналистите атакуваха самата идея за провеждане на подобен род изследвания, което после беше отразено и в световната преса. Какво би станало, писа един от сериозните италиански ежедневници (струва ми се, че това беше „Кориере дела Сера“), ако изследванията бяха установили, че намерените кости са от друга епоха? Дали тогава църквата би приела, че св. Петър не е съществувал или че неговият гроб се намира някъде другаде? Положително не. Защо тогава трябва да се провеждат научни изследвания върху вярвания и убеждения, които не могат да бъдат доказани по пътя на опитите, а да не говорим за това, че те въобще не се вместват в сферата на експерименталните търсения?

Тези критични бележки не отслабиха усилията на Ватикана да се опитва с помощта на съвременни научни методи да докаже точността на фактите и данните, въз основа на които е изградена историята на църквата. Преди няколко години това предизвика много сериозни последици относно светиите.

В края на 60-те години ватиканската Конгрегация по въпросите на светиите (per le cause dei santi), основавайки се на изводите от II ватикански събор, свика комисия, която да прегледа и подреди списъка на светиите в Католическата църква. Комисията, в чийто състав бяха включени предимно монаси, започна своята работа с голям ентусиазъм и размах. Дори беше купен един компютър с внушителни размери. В него се съхраняваше и преработваше информацията за всеки светия, която членовете на комисията бяха успели да съберат от най-различни източници — според църквата научни или поне достоверни. Идеята да се използува компютър, за да се обработват данните за светиите, предизвика много злостни коментари, натрапващи мисълта, че това е един пример, позволяващ ни да съзрем всички опасности, които се крият в използуването на електронните мозъци. Независимо от недоброжелателното отношение и различните ограничения, комисията изпълни своята задача.

Тя беше много трудна.

През първото хилядолетие (и дори по-дълго) от съществуването на Католическата църква не са съществували никакви критерии, според които един или друг божи слуга да бъде включван в списъка на светиите. Не са се провеждали беатификационни, нито пък канонизиращи процеси, не са се събирали документи относно живота и дейността на кандидата, както се практикува в последните няколко века.

В самото начало на християнството, когато много вярващи начело с първите папи са умирали мъченически, за светци по принцип са били обявявани всички мъченици, които били дотолкова известни, че са останали за по-дълго в паметта на хората. По-късно, в средновековието, за светци били признавани — и имената им са се вписвали в литургичния календар — лицата, които са били почитани като светци повсеместно или пък в по-широките кръгове на някои отделни общества. Това е било време, когато точността на фактите и тяхната историческа документация не са имали никакво значение, а да не говорим въобще за това, че понятието святост, т.е. съвкупността от морални критерии, според които се е правила квалификацията, определяна с названието светец или святост, е претърпяла принципни промени.

През средновековието в резултат на почти пълното ограничаване обмена на информация, на международните контакти, така широки в древността, и в резултат на редица други фактори болшинството предания и вярвания относно светците са били отражение на различни легенди, рицарски истории, набожни разкази на монаси и поклонници, оживени от тяхната силна вяра и от не по-малко буйното им въображение. Достойните за подражание примери от живота на конкретни хора или пък чудесата, излизащи извън границите на природните закономерности, са били много по-близки до манталитета на средния човек от тогавашната епоха, много по-разбираеми и поучителни, отколкото откъснатите, абстрактни понятия.

Монасите, които по поръчение на папа Павел VI започнаха да търсят информационен материал на тема светци за своя компютър, се изправиха пред много неприятно явление. Оказа се, че в литургичния календар, т.е. в официалния списък на светиите, определящ в кой ден от годината се чествува култът към всеки светец, се намират и имената на лица, за чието съществуване няма никакви исторически доказателства. Обаче господствуващите зад Бронзовата порта настроения на модерен рационализъм изискваха да се запази докрай желязната последователност в действията: В резултат на това се призна, че няма данни, доказващи съществуването на редица светци, и следователно те трябваше да изчезнат от литургическия календар.

Компютърната сеч обхвана неколкостотин имена, много от тях съвсем популярни. Комисията стигна до извода, че св. Георги никога не е съществувал. Неговият образ е възникнал от многото най-различни легенди и басни. Те не са единни дори що се отнася до времето, когато е живял този набожен рицар — понякога разликите достигат няколкостотин години. По подобен начин членовете на комисията се отнесоха със св. Барбара, с единия от двамата светци, записани в литургичния календар под името св. Николай и с редица други светци.

За това, какво разтърсване предизвика тази операция в живота на църквата, може да се разбере от случая с кардинал Х. Рой от Канада. Веднъж, когато пътувал с лека кола по своята обширна земя, за да освети една нова църква, която трябвало да бъде покровителствувана от св. Филомена, кардиналът с ужас узнал от новините по радиото, че св. Филомена е била зачеркната от литургичния календар, понеже нямало доказателства за нейното съществуване.

В Рим се бяха разпространили слухове, че комисията била на мнение да се зачеркне от списъка на светците св. Цецилия, покровителка на музиката, чието име носи Римската филхармония, една от най-известните в света. Според легендата св. Цецилия е била римска аристократка и още като младо момиче е била посечена в името на вярата — членовете на заможните семейства не са били подлагани на мъчения. В катакомбите „Св. Севастиян“ до криптата, където вероятно се намират останките на първите папи, има и един по-богат гроб, украсен с мраморната скулптура на една девойка. Според информацията на отците салезиани, които изпълняват ролята на екскурзоводи в катакомбите, един италиански археолог влязъл за пръв път в тези катакомби преди повече от 100 години и след като отместил надгробната плоча, намерил в напълно запазено състояние тялото на красиво младо момиче с отрязана глава. Под влияние на нахлулия в гроба въздух останките се превърнали в прах. Тези, които я видели, поръчали на един известен скулптор да увековечи мъченицата от древността, като извае фигурата й от карарски мрамор. Тогава именно е било прието, че това е гробът на св. Цецилия. Обаче папската комисия стигна до извода, че тази хипотеза не е потвърдена от научни данни и реши да зачеркне светицата от литургичния календар. По всяка вероятност тя е била спасена от папа Павел VI, който бил на мнение, че независимо от научните доказателства, легендата за св. Цецилия представлява част от натрупваното в продължение на много векове църковно наследство, което не трябва да се пилее.

Комисията, занимаваща се с установяване на истината относно светците, беше принудена да направи някои съкращения и поради чисто научни причини. Напредъкът в медицината и в редица други науки през последното столетие хвърли нова светлина върху някои факти, които дотогава бяха смятани като доказателство за святост. Така например в епохата на ранното средновековие Симеон Стълпник е бил признат за светец. Според хрониките от това време той дал обет, че ще остане неподвижен на едно място до края на живота си и верен на своята клетва, прекарал дълги години клекнал върху един неголям стълб отстрани на пътя. Не са се запазили никакви сведения за някакви други действия на Симон Слупник, които да обосноват неговата святост.

Междувременно в съвременната психиатрия стана известно едно тежко, предимно нелечимо психично заболяване, което се нарича кататония. То се изразява в страха на човека да се помръдне от мястото си и се характеризира със замирането на всякакви стимули за извършването на каквото и да е движение. Съвременните лекари и по-точно онези, които се занимават с история на медицината, изучавайки съществуващите животоописания на Симон Слупник, стигнаха единодушно до извода, че той просто е бил един психично болен човек. Известно е също, че в примитивните общества, където психичните заболявания нито се разпознават, нито пък има възможност да се лекуват или поне да се изолират болните, дори и до днес ненормалните хора се смятат за „одарени от бога“. Тяхното неразбираемо поведение като всяко явление, което се изплъзва от нормалните критерии, се оценява като израз на действието на свръхестествени сили. От епохата на средновековието в литургичния календар са останали много светии, които от гледна точка на съвременните научни критерии просто са били повече или по-малко психично болни хора. Те обаче не бяха подложени на проверка.

Оказа се, че резултатите от работата на комисията имат толкова сериозни последици, че Ватиканът, който по принцип не обича прибързаните решения, приложи дипломатическа маневра по отношение на светиите, които според оценките на комисията предстоеше да бъдат зачеркнати. В повечето случаи те само бяха преместени от литургическия календар, който има общоцърковна важност, в групи светци, „към които се допуска локален култ“. По такъв начин бяха взети предвид протестите на някои манастири, светини или райони в отделни страни, които би трябвало да загубят своите покровители — никому не беше забранено да се моли на „локалните“ светци, нито пък да ги смята за лично свои опекуни.

Въпреки това преместванията предизвикаха много недоволства. Така например църковната йерархия, духовенството и част от населението на Неапол публично се обявиха против причисляването на патрона на града под Везувий, св. Януари (San Genaro), към локалните светци. В местната катедрала се намира една ампулка с тъмен кървавочервен прах, който се съхранява като кръвта на св. Януари. Два пъти годишно в точно определени дни и в точно определен час кръвта на светеца се превръща от прах в течност, и то в пенеща се течност.

Освен тълпите, вярващи в тържествата, посветени на раздвижването на кръвта на св. Януари, вземат участие и членовете на местната църковна йерархия, както и представители на аристократичните семейства, които от векове традиционно притежават правото да установят дали кръвта се е раздвижила, или не. Според традицията, ако това не стане, поражения и нещастия ще сполетят Неапол или цяла Италия.

Многобройни комисии са установили вън от всякакво подозрение, че прахът в ампулата или съда действително се превръща в пенеща се течност. Причините за това необикновено явление засега не са получили научно обяснение. Независимо от това католическата църква и по-точно Ватиканът, който през последните години се отнася скептично към съобщенията за различни чудеса, станали в една или друга страна, никога не призна раздвижването на кръвта на св. Януари за чудо. Църковните служители стигнаха до извода, че явление, което се повтаря с точността на швейцарски часовник, не може да бъде чудо.

Посочва се също и едно историческо събитие, което хвърля известна сянка върху необяснимото явление. Когато войските на Наполеон, известни със своето отрицателно отношение към църквата и папството, превзели Неапол, кръвта на св. Януари не се раздвижила в предварително определения ден. Това предизвикало безпокойство сред населението на града и възникнало убеждението, че нашествието на безбожните революционери ще причини на Италия ужасяващи катаклизми. Когато маршал Мурат, провъзгласен впоследствие за крал на Неапол, узнал, че фактът, че чудото не е станало, предизвикал напрежение в града, извикал архиепископа и му казал: Или в следващите 24 часа кръвта в катедралата трябва да се раздвижи, или той ще бъде разстрелян. Оказало се, че светецът държи на живота на църковния служител, тъй като само след няколко часа чудото станало.

Установяването на истината за светците предизвика бурни протести в много църковни среди. Противниците на това начинание твърдяха, че се смесват понятията, че прилагането на научни критерии спрямо свръхестествени явления се разминава с целта и съдържа логическо противоречие.

Обаче стремежът във Ватикана да се осъвременят формите на изповядване на вярата и всичко свързано с нея в живота на църквата е по-силен, отколкото подобен род забележки. Според някои католически интелектуалци този стремеж е израз на комплекси, които благоприятствуват съпротивата срещу някои основни принципи на вярата. Според други — точно обратното, единствено бързата модернизация на различните форми на изповядване на вярата и на култа, свързан с нея, може да предпази църквата от това тя да бъде сведена само до фолклор в съвременния, отърсващ се от влиянието на религията свят.

Не е моя работа да правя преценки по този въпрос. Самият факт обаче, че и сред най-висшите църковни служители така остро се чувствуват тревогата и заплахата от промените, наблюдавани в начина на мислене в съвременното общество, от една страна, доказва жизнеността на църковните структури, а, от друга, посочва обхвата на новите проблеми и трудностите, на които се натъква папството в своята организационна и преди всичко идеологическа дейност. Тези промени и трудности в отношенията между папството и църквата, от една страна, и света, от друга, намират отражение в дейността на ватиканската преса и на другите средства за масова информация, както и в отношенията между църковната държава и световната преса.

Още отдавна зад Бронзовата порта се е разбирала необходимостта да се използуват за свои цели възможностите, които дават собствените издателства и собственото радио. „Осерваторе Романо“, ежедневникът на Ватикана, излиза 6 пъти седмично в продължение на повече от 100 години. Това е един особен вестник, чиито строго служебен характер и официален тон, ако не правят напълно невъзможно, то извънредно много затрудняват информирането на читателя за събитията във Ватикана, в Италия и по света.

В съответствие с традицията главен редактор на „Осерваторе Романо“ е светски човек, обикновено професор от някое от висшите учебни заведения в Италия, а заместник главният редактор най-често е духовник. На първата си страница вестникът публикува списъка на аудиенциите на папата за деня и други материали или официални съобщения на ватиканските служби, които въобще не се контролират от редакцията. В Държавния секретариат има една група, която изпълнява ролята на вътрешно пресбюро на апостолската столица. Там се редактират и контролират всички официални съобщения. Понеже вестникът излиза следобед, още същия ден в него могат да се намерят пълните текстове или доста подробните резюмета на всички официални изявления, които папата е направил по един или друг повод. Това са проповеди, изказвания на аудиенции, речи по случай официални държавни и църковни посещения. Почти не минава ден без, в „Осерваторе Романо“ да се появи някоя по-кратка или по-дълга реч. Много често текстът се придружава от снимки на тържествата или срещите, където папата е говорил. Вестникът помества също и пълния текст на всички важни документи, издадени от Ватикана — енциклики, които се печатат едновременно на латински и в превод на италиански, различни видове инструкции, издавани от папските конгрегации, и т.н. Официалната хроника отпечатва и всички номинации на епископи, които се правят главно от папата, съобщения за различни събрания и конгреси, както и други новини от църковния живот.

„Осерваторе Романо“ помества също политически и стопански новини, а и обширна културна хроника от Италия и от целия свят. Тези новини се редактират по специфичен, неповторим начин и могат да послужат за образец на всеки, който иска да запази формална неутралност спрямо събитията в страната и по света. В случая с ватиканската преса тази неутралност е основен закон на всяка информация за политическите и стопанските събития.

Църковната държава според нейните ръководители не се занимава с политика. Ватиканът и самият папа — в съгласие със задължителните официални концепции зад Бронзовата порта — проявяват предимно религиозна и църковна активност. Ако вземат отношение по политически и стопански въпроси, то правят това единствено като представители на моралния авторитет на църквата, а не като привърженици на една или друга страна, на една или друга политическа концепция. Ватиканът взема думата и застава на определено становище по мирогледните въпроси, като представя такава позиция, която съответствува на католическата доктрина.

Тези основни теоретични положения, които често се намират в очебийно противоречие с практическата дейност на Ватикана, създават на журналистите, работещи в „Осерваторе Романо“, редица трудности, чието преодоляване изисква понякога една истинска словесна еквилибристика. Независимо от тези старания обаче на колоните на ватиканския ежедневник антикомунизмът въобще и в частност политическият намира много привърженици, които чрез съответен подбор на цитати и информации неведнъж са лансирали крайно реакционни тези, следейки единствено за това оценките и мненията да произлизат винаги от трети лица, а не непосредствено от Ватикана.

По отношение на информациите от политически характер съществуващото правило задължава да се цитират различни източници, без да се изразява някакво собствено мнение. Когато например в Италия има политическа криза и правителството си подава оставката, „Осерваторе Романо“ публикува предимно официалните изявления на напускащия министър-председател и на политиците от управляващите и опозиционните партии. Когато в някоя страна е извършен държавен преврат, вестникът помества в кавички известията, направени от отделните агенции по печата, и констатира, че еди-коя си агенция смята това и това, а според агенция Ройтер развитието на събитията е било такова и такова. Заглавията са също неутрални, винаги много добре пресметнати и лишени от каквито и да било елементи на сензация. Ако е имало кървави битки например в Ливан, новините по този въпрос в „Осерваторе“ ще са озаглавени „Събития в Бейрут“.

Информациите за живота на църквата и Ватикана винаги имат строго служебен характер. Случва се и така, че ако например важното посещение на шефа на ватиканската дипломация в някоя страна няма официален характер, „Осерваторе“ я отминава с мълчание, въпреки че световната преса й посвещава значително място.

Политическа публицистика липсва, ако не се смятат документално-информационните материали, които понякога са съвсем тенденциозни. Вместо това се появяват обширни публикации по въпросите на теологията, литургията, догматиката и други религиозни и църковни проблеми. Вестникът отделя много място на историята, а любимата му тема е туризмът. Публикуват се също рецензии за театрални спектакли, концерти и някои филми. Спортни материали не се поместват.

Единствена следа от времето, когато официално е бил издаван Index Librorum Prohibitorum, т.е. Индекс на забранените книги, е една периодично публикувана рубрика, в която се прави оценка на филмите, прожектирани в Рим. Освен съобщение, за какъв вид творчество става дума (драма, комедия, криминал и т.н.), след заглавието на всеки филм се дава и морална оценка на произведението: препоръчва се поради високата му морална стойност; допустим е; допустим е, но с известни уговорки; съмнителен; абсолютно недопустим.

Сега, когато голотата и насилието на екрана са така разпространени, огромното болшинство от филмите, прожектирани в Рим, получават категорични отрицателни оценки, което очевидно съвсем не влияе върху посещенията в кината. Времената, когато вписването на някое произведение в Индекса на забранените книги е заплашвало неговия автор с много сериозни последици, отдавна вече са забравени.

Ватиканското радио, излъчващо предавания на няколко десетки езика, се ръководи от йезуитите, каквито са и болшинството журналисти, работещи там. Неговите новини и емисии са от чисто религиозен характер и не се занимават с политическа проблематика. Единственото изключение са предаванията на речите на папата. Преди няколко години се направи опит за модернизиране на програмата, като се въведоха между другото и концерти от забавна музика, песни и други подобни изпълнения. Тези опити завършиха неуспешно, тъй като предизвикаха протестите както на лицата, отговарящи за идейната линия на програмата, така и на счетоводителите. Те констатираха, че предаването на забавна музика е много скъпо, понеже трябва да се плаща процент на производителите на грамофонни плочи и на притежателите на авторски права.

Ватиканското радио има в околностите на Рим мрежа от мощни предаватели и от техническа гледна точка е на супер съвременно равнище — неговите предавания на къси вълни могат да се слушат от почти всяка точка на земното кълбо.

Ватиканът издава също и един доста безцветен илюстриран седмичник „Осерваторе дела Доменика“, седмични издания на „Осерваторе Романо“ на френски, немски, испански, португалски и английски език и редица периодични издания със служебен или научен характер. Най-значимото от тях е Acta Apostolica e Sedis, един вид служебен ежедневник, в който се публикуват всички разпоредби, документи, номинации и други актове от служебен характер, имащи отношение към църквата по целия свят. Накрая трябва да отбележим, че Конгрегацията за евангелизация на народите и разпространяване на вярата има своя агенция по печата Fides, която периодично публикува бюлетини, посветени на дейността на католическите мисии и мисионерите от целия свят.

Общо взето, пропагандната и информационната дейност в съвременния Ватикан е по-слаба от редица негови структури. Вероятно причината за това се крие в традиционализма или в убеждението, че за църквата амвонът е по-сигурен и резултатен инструмент за въздействие, отколкото са пресата, радиото и филмите. Струва ми се обаче, че тук действуват инерцията и навикът, а може би и едно своеобразно отрицателно отношение към журналистите и въобще към журналистиката. Съвременният Ватикан отлично разбира силата на пресата и средствата за масова информация и се съобразява с тях.

От 1952 г. действува папска Комисия по средствата за социална информация, която вече няколко години се оглавява от поляк, епископ Анджей Мария Дескур, ценен зад Бронзовата порта като полиглот, човек с необикновено богата култура и изключителна тактичност. От гледна точка на журналистите обаче той има един голям недостатък, който вероятно се оценява от неговите шефове като преимущество. Епископ Дескур е образец на дискретността. Да се узнае от него нещо по неофициален път е абсолютно невъзможно. За това, докъде се простира дискретността на този краковянин, който работи във Ватикана от самото начало на следвоенните години, свидетелствува следният пример:

Като поляк, който отлично владее италиански език, той още като прелат пристигнал в Полша заедно с архиепископ Казароли, секретар на Съвета за светските контакти на църквата, т.е. шеф на папската дипломация. Тогавашната мисия на епископ Казароли, който по-късно направил в Полша официално държавно посещение, била секретна. Ставало дума за първите непосредствени контакти с държавната власт на Народна република Полша. Монсеньор Казароли посетил и Краков, където тогава живеела майката на прелат Дескур. Стремейки се да запази в тайна своята мисия, нейният син въобще не й се обадил. За престоя му в Краков госпожа Дескур научила значително по-късно, и то съвсем случайно.

Подобно отношение е диаметрално противоположно на психиката и особено на професионалните потребности на журналистите, които често предпочитат недискретните изявления, получени при неофициални контакти, отколкото официалните новини, т.е. онези, които са достъпни за всички.

Ръководената от епископ Дескур комисия се занимава с координиране и въздействие върху католическата преса по целия свят, а също и с пропагандиране на дейността и решенията на апостолската столица и църквата. Този орган е непосредствено подчинен на папата и епископ Дескур е имал постоянен достъп до него, да не говорим за това, че той е преподавал уроци по полски език на папа Павел VI и е играл шах с него.

Един от изпълнителните органи на тази комисия е ватиканската пресзала, чийто директор е едновременно и официален говорител на Ватикана. По времето, когато работех в Рим, тази нелека длъжност заемаше светско лице, професор Федерико Алесандрини. Дълги години той беше заместник главен редактор на „Осерваторе Романо“, а през целия си живот е работил като журналист, публикувайки между другото и седмични коментари в „Осерваторе дела Доменика“. Когато той се пенсионира в 1976 г., неколкостотин италиански и чуждестранни журналисти, акредитирани зад Бронзовата порта, сред които и долуподписаният, със съжаление се сбогуваха с него. Като официален говорител на църковната държава, professore, така го наричахме, беше длъжен да бъде дискретен и да изразява главно официалното становище на своите началници. Така че когато искахме да проверим на практика дали случайно някоя новина, слух или клюка не отговарят на истината, обикновено се разделяхме с него, без да знаем нещо по-категорично.

Независимо от това ние обичахме професора заради неговата журналистическа добросъвестност и разбирането, с което се отнасяше към нашите потребности и понякога невероятни искания. С ангелска търпеливост той обясняваше на някои журналисти, предимно американци, че не е вярно, че папата е истински син на италианския крал Емануил, че техните информации за папа Павел VI, който се подготвял за официално посещение в Москва по покана на генералния секретар на ЦК на Комунистическата партия на СССР, не отговарят на истината, че няма да е възможно да се направи цветен репортаж, който да показва папата, докато се къпе, и да се получи изявление от него във връзка със секса в съвременното кино.

Професор Алесандрини, чиято журналистическа фигура се оформи по време на понтификата на папа Пий XII, е бил и вероятно си е останал консервативен човек, който ненапълно е разбирал различните течения на обновяване на църквата след II събор. Спомням се как, връчвайки ми приетата на IV-та сесия на Синода на епископите декларация относно правата на човека, представляваща огромна крачка напред в модернизирането на социалната доктрина на католицизма, той спокойно заяви: Per me е aqua pura — според мен това е чиста вода, т.е. на италиански журналистически жаргон — това е изпразнено от всякакво съдържание.

— Защо е необходимо това — добави той. — След формулирането на заповедта „Обичай ближния си, така както обичаш и самия себе си“ всичко, което се прибавя към тези думи, е вече без значение.

Това становище произтичаше от францисканската простота, но съвсем не беше израз на простодушност и липса на интелигентност или финес. Професорът съчетаваше доктринерски консерватизъм и дори идеологически и социален антикомунизъм с една огромна либералност по отношение на хората и на чуждите възгледи. Той беше живото противодействие на каквото и да било сектантство в междуличностните взаимоотношения. Неговият дълъг живот и десетките години журналистическа работа го бяха научили на толерантност и да оценява хората не според това, което те мислят, и според мирогледа, който изповядват, а според тяхната интелигентност и според това, как постъпват на практика. Благодарение на това отношенията му с всички сериозни журналисти в пресзалата бяха отлични и те винаги можеха да разчитат на доброжелателната помощ на професора, докато търсещите сензации, подмазвачите и обикновените глупци, които никъде не липсват, бяха третирани елегантно, но резервирано, дори и тогава, когато те представяха католическата преса.

Професор Алесандрини беше живата история на Ватикана и на неговия вътрешен живот. Преди всичко той беше основното звено от връзката между затворения в себе си, недоверчив и резервиран куриален свят и тълпата от надвикващите се, вечно забързани журналисти, които си позволяваха да го будят в 12 часа посред нощ с молба да потвърди или да отхвърли най-невероятните слухове. В историята ще остане професорското: „A me non risulta“. Трудно е да се преведе този израз — дословно той значи „не излиза от мен“, а означава приблизително „нямам информация по този въпрос“, „нямам основания да твърдя, че е така“. „А me non risulta“ — казваше професорът, когато идвахме при него с молба да потвърди някаква секретна новина, която би могла да бъде истина или дори ако беше такава. Когато не можеше да потвърди някакъв факт, а същевременно не искаше да ни лъже или да ни заблуждава, професорът използуваше именно това обобщено твърдение. Когато чуехме израза: „A me non risulta“, знаехме, че сме попаднали на добра следа, че трябва да душим и търсим по-нататък. По време на моя седемгодишен престой в Рим не се случи нито веднъж проф. Алесандрини да отхвърли една вярна новина или пък да потвърди неистински факт. Който е запознат с обичаите на говорителите по печата на някои правителства или министерства на външните работи, знае, че едно такова твърдение е голям комплимент за професора.

Денят във ватиканската пресзала обикновено протичаше спокойно. Около 13 часа Държавният секретариат изпращаше размноженото в няколко екземпляра съобщение за аудиенциите на папата, за новите номинации и другите официални решения. В сряда се провеждаше широко обсъждане на изказването на папата на генералната аудиенция, което ние знаехме предварително, ако беше интересно, понеже имахме право да влизаме в залата за аудиенции, като покажем акредитивната си карта. Обаче представителите на големите агенции по печата, които имаха цели бюра за информационно обслужване на Ватикана, както и журналистите от католическата преса, а също и някои кореспонденти на италианските издания, винаги бяха налице в 13 часа — в случай че официалният бюлетин донесе някакви съществени известия или новини. Тайните много трудно проникваха навън през стените на кардиналските кабинети. Следователно често се случваше бюлетинът да донесе някаква неочаквана сензация. Тогава изведнъж, като че ли от докосването на вълшебна пръчица, помещенията за журналистите, които се състояха от голяма зала за конференции, зала за работа, обзаведена с маси, телефони и пишещи машини, както и няколко други стаи се изпълваха от една разгорещена тълпа.

Сред журналистите, работещи в чужбина, т.е. разчитащи предимно на себе си, съществува силно развито чувство за професионална солидарност, което въобще не се накърнява от законите на конкуренцията. Това важи дори и за журналистите, представители на ежедневници — отпечатаното в лондонския „Таймс“ съвсем не конкурира публикуваното в парижкия „Монд“ или пък онова в „Жиче Варшави“. Именно поради това всеки журналист, присъствуващ в пресзалата, когато се раздава сензационният бюлетин, веднага се обажда на своите колеги-приятели, за да им предаде какво е станало или просто да ги повика да дойдат, защото това е „бомба“. „Бомбите“ бяха различни. Най-изненадващите и винаги очаквани от журналистите с нестихващо безпокойство бяха консисториите^[13], т.е. номинациите на новите кардинали. Ако от предната консистория е минало по-дълго време, например 2 години, във Ватикана почти непрекъснато се носят различни слухове за вероятните номинации. Но да се установи кога ще бъде свикана консисторията, т.е. събранието на кардиналите, когато папата съобщава своето решение за номинациите, е абсолютно невъзможно. Така че ние узнавахме за тези важни за църквата и имащи политическо значение решения от бюлетина, който пристигаше в пресзалата от Държавния секретариат.

Списъкът на новите кардинали съдържа само техните фамилни имена, епархиите им и от коя страна са. Да се установят биографиите на новите служители в пурпур, кой от тях може да се причисли към „реформаторите“, а кой към „консерваторите“, да се коментира влиянието, което номинациите ще окажат върху състава на целия Кардиналски колегиум и същевременно и върху бъдещия конклав, както и върху неговите резултати — това е необикновено трудна задача, като се има предвид, че се разполага с два или три часа, а кореспондентите на агенциите по печата практически нямат нито минута.

Журналистите обаче се справят. В такива случаи организирахме нещо като импровизирана кръгла маса, по време на която представителите на отделните страни съобщаваха на колегите си това, което им е известно за техните новоизбрани съотечественици. Този вид информационни борси действуваха успешно и в други случаи. Въпреки това обаче някои решения на папата не можеха да се предвидят. Така например за всички беше изненада заминаването на кардинал Миндсенти от Унгария след деветнадесетгодишното му пребиваване в сградата на Американското посолство в Будапеща. Още по-голяма сензация предизвика известието, че папата го освобождава от длъжността епископ на епархията Естергом, която той заемаше, разбира се, само формално, и го пенсионира. Това известие беше публикувано през февруари 1974 година по време на официалното посещение на папския министър на външните работи, епископ Касароли, в Полша. Да се премахне именно тогава една от главните пречки по пътя на нормализирането на отношенията между Ватикана и Унгарската народна република и да се пенсионира кардиналът, символизиращ непримиримата съпротива срещу всякакъв диалог между църквата и социалистическия свят — това бяха действия с дълбоко значение, което разбираха всички заинтересовани и в Рим, и във Варшава.

Разбира се, някои важни събития можеха да се предвидят и предварително. Такова беше например посещението на тогавашния министър-председател на Израел Голда Мейр зад Бронзовата порта. То предизвика огромен интерес и истинско нашествие на представители на израелската и еврейската преса в Рим. В деня на посещението предадох на „Жиче Варшави“ следната кореспонденция, която беше отпечатана в броя от 16. I. 1973 г.:

„На 15 този месец министър-председателят на Израел госпожа Голда Мейр беше приета на частна аудиенция от папа Павел VI. В историята на Израел това е първото посещение на премиера на тази страна зад Бронзовата порта, което вероятно ще влезе в историята като пример за несръчността на израелската дипломация.

На 14 този месец Посолството на Израел в Рим започна широка пропагандна кампания, целеща да придаде на обявената за госпожа Мейр аудиенция «историческо значение» и да убеди журналистите, че тя означава, първо, че Ватиканът подкрепя ционистката държава срещу арабите и, второ, че световният католицизъм оказва морална подкрепа на ционизма и на ционистката държава. На същия този 14-и представителите на израелската дипломация твърдяха категорично, че аудиенцията ще се състои по инициатива на папа Павел VI и е резултат от продължителни секретни преговори между църковната държава и Израел.

Много Италиански ежедневници се поддадоха на изявленията на лица, които поради заеманите от тях длъжности трябваше да бъдат признати за достоверни източници на информация. И така днес римската преса публикува редица коментари на основата на изявления на лица, свързани с Израелското посолство, а сред тях беше дори и съветникът по политическите въпроси на госпожа Мейр, Симха Димни, който пристигна в Рим два дни по-рано, за да подготви аудиенцията.

Какво беше учудването на десетките журналисти, събрани в пресзалата на Ватикана в очакване на съобщението за аудиенцията, когато се оказа, че цялата пропагандна кампания на Израел около посещението на госпожа Мейр зад Бронзовата порта е просто една лъжа, която обаче предизвика силното недоволство на папата и свързаните с това сериозни последици.

Впрочем говорителят по печата на Ватикана, професор Алесандрини, направи официално изявление пред журналистите, в което решително отрече всички «съобщения» на ционистката пропаганда.

Той заяви, че за аудиенция е молила госпожа Мейр, а не Ватиканът, че не е имало никакви предварителни преговори и че «Това посещение не цели каквито и да било промени в становището на апостолската столица по проблемите на Светата земя, което беше потвърдено и от папата в неговата реч пред кардиналите на 22 декември миналата година. Няма промяна в становището, нито пък причини, които да я налагат.»

Папата прие молбата на госпожа Мейр, понеже смята, че неговото задължение е да не пропуска никой случай, когато би могъл да допринесе за делото на мира, в защита правата на човек и обществото, защита на общите църковни интереси и на правата на най-слабите, т.е. на първо място на палестинските бежанци.

Говорителят пред печата добави също, че аудиенцията не е била «израз на предпочитание», нито пък нещо изключително, понеже преди това папата е приел краля на Йордания Хюсеин, както и много други високопоставени лица от арабските страни. Известно е, че апостолската столица поддържа сърдечни отношения с Египет, Ливан, Сирия и дипломатически отношения с много други арабски страни. Известно е също, че Ватиканът няма дипломатически отношения с Израел.“

В отделно публикуваното съобщение за аудиенцията се посочва, че папата е „представил становището на апостолската столица относно проблемите, които са в тясна връзка с нейната мисия, т.е. по въпроса за палестинските бежанци, за положението на различните общности, живеещи на Светата земя…, и по въпроса за универсалния характер на Ерусалим“, а министър-председателят на Израел е „представила становището на своята страна по въпроса за мирното разрешаване на близкоизточния конфликт по пътя на преговорите“. В съобщението не се споменава нито дума за сходство на възгледите или за направените оценки по който и да е от споменатите въпроси, а също така не се казва и нищо за атмосферата на срещата, макар че дипломатическият обичай изисква да се подчертае, че атмосферата на срещата е била сърдечна или поне делова.

Както се вижда от изложените факти, общо взето, аудиенцията, която според Израел е трябвало да изиграе положителна пропагандна роля за ционистката държава, поради несръчността и дори нахалството на дипломатите на тази страна, донесе обратния резултат: тя потвърди още веднъж, че отношенията между Израел и Ватикана продължават да са доста хладни и напрегнати, а по въпроса за палестинските бежанци и за окупираните от Израел територии, както и досега папа Павел VI изрази ясно становище, като се обяви в защита на основателните права на арабските страни.

Не трябва да се подчертава колко шум вдигна тази аудиенция в световната преса. Дори за посещението на президента Никсън във Ватикана, което също не премина в идилична атмосфера, тъй като в разговора си с него папа Павел VI доста решително осъди войната във Виетнам, не се писа толкова, колкото за госпожа Мейр, която трябвало да припомни на папата, че тя също произхожда от баща-дърводелец, да не говорим за това, че пристига от Ерусалим. Това твърдение, ако се доверим на свидетели на разговора, предизвикало у известния със своето самообладание папа толкова силно раздразнение, че за момент изглеждало, че той ще излезе от библиотеката, където се давала аудиенцията, и въобще ще прекъсне разговора със своята гостенка.

Когато става дума за журналистите, работещи зад Бронзовата порта, не може да не се спомене за редицата оригинални фигури, които се срещаха в пресзалата. Отец Рене Лорентин, френски теолог, кореспондент на парижкия консервативен ежедневник „Фигаро“, идваше във Ватикана с велосипед, с който се движеше и в Рим, и то много умело и безстрашно, съобразявайки се с лудото движение и постоянната непосредствена заплаха да го бутне лека кола в тесните задръстени улички. Както почти всички свещеници-журналисти, и отец Лорентин, автор на много книги, посветени на II ватикански събор и на различните аспекти на следсъборното обновление, ходеше цивилно облечен. Някои от тези свещеници въобще не споменаваха за принадлежността си към духовенството. По време на моя престой например представител на френския католически ежедневник „Ла Кроа“ във Ватикана беше Франсоа Бернар. С този отличен журналист и мил човек бяхме станали вече големи приятели, когато на обяда, на който заедно бяхме поканили един прелат от Римската курия, случайно узнах, че Франсоа Бернар е свещеник.

Болшинството кореспонденти при Ватикана обаче са светски хора. Поради най-различни стечения на обстоятелствата се е случвало католическата преса да бъде представяна от заклети атеисти или, обратното, ревностни католици да публикуват в ежедневници с ясно изразена антиклерикална позиция. Без съмнение обаче най-оригиналната фигура на пресконференциите във Ватикана беше моята съотечественичка — графиня Джедушицка-Канска, акредитирана като кореспондентка на емигрантските издания: на лондонския „Полски ежедневник“ и тамошните „Известия“. Изглежда, тези две издания не се ползуваха особено пълноценно от кореспонденциите на своята представителка, но независимо от това тя не оставаше никъде незабелязана и всички я познаваха. Нейната слаба фигура, увенчана с прекрасен водопад от златисти коси с фризура на „удавница“, беше облечена в дълга дреха, представляваща нещо средно между монашеско расо и одежди на врачка. Самият й външен вид подсказваше, че това е оригинална особа, което в рода Джедушицки, както се говори, е историческа традиция.

Въпросите, които госпожа Джедушицка задаваше на пресконференциите, бяха в съответствие с нейния външен вид. Като бивша концлагеристка от лагера в Равенсбрюк, където хитлеристките лекари са провеждали своите изследвания с хора като с опитни животни, графинята ненавиждаше германците. Като представителка на пресата на емиграцията тя имаше негативно отношение и към полската действителност. Същевременно тя обичаше животните и главно кучетата и котките и обявяваше, че отношението на съвременната църква към животните е недостатъчно категорично, твърде безразлично и дори цинично.

И до днес виждам израза на уплаха на лицето на професор Алесандрини, когато на пресконференцията с кардинала на Алжир, Дювал, вземащ участие в качеството си на заместник-председател на сесията на Синода на епископите, госпожа Джедушицка запита защо синодът, заседаващ по въпросите на социалната справедливост, не е взел решение и по въпроса за освобождаване на животните и осигуряването им на правата, които се дължат на всяко живо същество. Вече не помня с какъв учтив ход кардинал Дювал отговори на този въпрос. Но още доста месеци след този случай, когато по време на пресконференция защитничката на животните вдигаше ръка, за да поиска думата, ръководителят на тези събрания професор Алесандрини се стараеше колкото е възможно по-дълго да не забележи тази ръка, а когато вече не можеше да се преструва, че не я вижда, казваше: графиня Джедушицка, и шумно въздишаше. С дейността на графинята, която най-често не назоваваха с фамилното й име — трудно за произнасяне от неславяни, — е свързана една забавна история, която описах в „Жиче Варшави“ и която си позволявам да цитирам:

„Всичко започна от прибързаните и необмислени модернизации. В границите на Ватикана бе изградена една нова, впрочем много красива зала за аудиенции, в която папата може да се среща с по-многобройни групи вярващи. Територията на църковната държава е 44 хектара. Следователно, за да се вмести в това тясно пространство нова обширна сграда, трябваше да се разруши стената, която преди отделяше тази част от апостолската столица от площада «Св. Петър». Вместо стена там беше поставена една елегантна балюстрада от ковано желязо и месинг.

Тогава именно се разви драмата.

Рим е прочут не само с Колизеума, базиликата «Св. Петър» и Капитола. Известен е също и със своите котки. Огромните, вечно гладни и нахални котки са навсякъде. Разхождат се по най-ценните руини, прекарват потомството си по водосточните тръби на най-красивите сгради, с една дума, те са част от пейзажа също като олеандрите и кипарисите.

Векове наред Ватиканът е бил вероятно единственото ъгълче във Вечния град, до което котките не са имали достъп. Стените, които от всички страни обграждали апостолските дворци и градини, са били една естествена преграда за котешкото общество.

Нещастната балюстрада промени това състояние на нещата. Тълпи от котки се втурнаха през този проход и се насочиха към постройките зад Бронзовата порта. Сега те вече са навсякъде. Котешки мяукания се дочуват в най-неподходящите моменти и от най-неподходящите места. Миризмата, разнасяща се около многовековните, лъхащи на история постройки, е съвсем различна от онзи odore sanctitatis, т.е. аромат на святост, за който на времето са писали отците на църквата.

И като че ли това не беше достатъчно, а в папските градини утихна и песента на птиците, изплашени от нощния лов на малките хищници.

Администрацията на църковната държава търпя доста дълго тази инвазия. Но в един момент някой каза: край — стига вече. На котките беше обявена война.

Неизвестно поради какви съображения папската администрация възложи неприятната задача за унищожаването на котките на монахините от тевтонския колегиум. Системно и съвестно немските сестри се захванаха за работа. Купиха съответното количество арсеник и приготвиха отровата за котките. Ако се вярва на римската преса, млади духовници получили поръчение да я поставят на онези места, където котките се срещат най-често. Всичко в дози план вървеше добре до момента, когато се оказа, че тезата за присъствието на политиката навсякъде, поради разбираеми причини подценявана зад Бронзовата порта, неочаквано напомни за себе си по този уж аполитичен въпрос.

За котешкото унищожение научи най-напред един англичанин-францисканец, работещ в една от многобройните служби на Римската курия. Като човек, който обича животните и верен на заповедите на най-доброжелателния от светците — свети Франциск от Азис, той се обадил във ватиканската администрация и протестирал срещу тези мерки. Вероятно снизходително са го изслушали, но един йезуит, който ненавиждал котките, се изказал негативно за францисканската концепция за обичта към природата. Тогава въпросът се разчул. Римските ежедневници, душещи за всяка клюка зад Бронзовата порта, се заеха с него. Пресата припомни, че десетките хиляди котки, разхождащи се из Рим, съвсем не миришат по-хубаво от тези, които са се установили зад Бронзовата порта. Независимо от това никой не ги унищожава. Дружеството за защита на животните издаде по този въпрос декларация, издържана в антиклерикален дух.

Никой не беше обърнал внимание на народността на сестрите, на които беше поверена неприятната задача да приготвят отровата. Ватиканът обаче е международна институция, което означава, че там не липсват и поляци. В някои от тях заигра кръвта на потомци на рицарите от Пловец и Грюнвалд^[14]. Започнаха да звънят телефони. Най-напред един от съвсем невинните редактори на «Осерваторе Романо» узна, че Ватиканът прави опит да продължи позорните традиции на Ordine Teutonicum, т.е. на кръстоносците. После ръководителката на Тевтонския колегиум чу от устата на една полска графиня, акредитирана към ватиканската пресзала като кореспондентка на емиграционните издания, едно недвусмислено мнение относно връзката на сегашното котешко унищожение с други касапници, извършени от други тевтонци «също в името на кръста». Един францисканец почти насила бе измъкнат от конфесионала в базиликата «Св. Петър», крещящ, че брани котките «в името на полския патриотизъм и универсалния хуманизъм».

Обожаващата котките графиня, подкрепяна от още няколко лица, споделящи нейното патриотично вдъхновение, извърши чудеса. Във Ватикана се вдигна такъв шум около «тевтонското унищожение на котките», че въпросът беше отнесен до заместник държавния секретар, архиепископ Бенели, изпълняващ също и функцията «директор на кабинета» на папата и въвличан поради това в най-различни техническо-административни неприятности. Той прегледа с неудоволствие материалите за котките, поместени в няколко римски ежедневника, изслуша коментарите за «по-широките аспекти на въпроса» и махвайки с ръка, забрани изтребването на тези животни.

«Полската емиграционна партия» отпразнува шумно триумфа, още по-голям и поради това, че напоследък победите там са нещо рядко. Ръководителката на Тевтонския колегиум тържествено отрече информациите в пресата, че нейните сестри са участвували в «унищожението». Зад Бронзовата порта котките се разхождат, нелишени от никакви демократични свободи. Разтревожени са само пазачите на църковната държава. «Още сега, през май — казват те — котките вдигат много шум. А какво ли ще бъде през март?»“

Това беше кореспонденцията.

Когато броят на „Жиче Варшави“, където тя беше отпечатана, пристигна в Рим, той предизвика значително раздвижване в тамошния приятелски кръг на графиня Джедушицка. Бях сигурен, че нейните приятели, които познавах, ще ми се сърдят, макар и да не бях посочил никакви имена. Оказа се обаче, че не бях прав. Католическият журналист, философ и атеист професор Йежи Браун, който вече не е жив и който по време на няколкогодишния си престой в Рим се ползуваше от гостоприемството на приятелката на животните, ми се обади един ден и ми съобщи, че заедно със своята „хазайка“ са прочели кореспонденцията и са стигнали до извода, че тя отговаря на истината и, „независимо от някои елементи на неуместна политическа ирония“, е сполучлива. По-късно в пресзалата същото нещо ми каза и госпожа Джедушицка. Оказа се, че тя е много доволна, че полската отечествена преса писала за нея, смятайки, че това я „избавя от забвение“.

В резултат аз се почувствувах напълно опростен и сега посочвам името на най-оригиналната журналистка, акредитирана във Ватикана, без да смятам, че съм недискретен.

Дипломация във виолетово

[Виолетовото е цветът на епископските одежди. — Б.ред.]

 

Един френски католически деец след упорити старания бил приет от папския нунций в Париж. Трябвало да уреди един колкото конкретен, толкова и деликатен въпрос. Искал да получи съгласие за официалното регистриране на организацията на свещениците-работници^[15] в отделните епархии на Франция, спрямо която през 50-те години Ватиканът е имал многобройни принципни, макар и не съвсем конкретни съмнения.

Разговорът с папския нунций — в мил и любезен тон — продължил почти два часа. Когато се сбогувал с усмихнатия архиепископ и се завърнал в родната Марсилия, свещениците, заинтересувани от разговора, веднага се стекли в жилището му, за да разберат какво му е казал неговият партньор във виолетово. Папският нунций не му казал буквално нищо. Той умело насочвал разговора към някакви общи теми. Винаги, когато гостът от Марсилия се опитвал да постави въпроса, който искал да уреди, папският нунций разказвал някакъв анекдот, цитирал някого от светите отци^[16] или тържествено подчертавал уважението, което Ватиканът хранел към френската църква и нейните традиции. Той изобщо не засегнал въпроса за свещениците-работници.

Папският нунций постъпил в съответствие с най-трудното правило на църковната, а и не само на църковната дипломация — никога да не се казва: не.

Един високопоставен служител от Ватиканския секретариат, на когото виолетовите одежди — които впрочем се носят само в тържествени случаи — не пречеха да разказва пикантни анекдоти, ми разказа веднъж следната френска историйка:

Каква е разликата между дамата и дипломата?

Принципна: когато дамата казва „не“, това значи, „може би“, когато казва „може би“, това означава „да“, а когато каже „да“, тя не е никаква дама.

С дипломата е точно обратното: когато казва „да“, то трябва да се разбира като „може би“, когато казва „може би“, това значи „не“, а ако казва „не“, той не заслужава да се нарича дипломат.

Споменатият епископ може би не е знаел този анекдот, но отлично е познавал правилата на дипломацията: никога нищо да не се отказва директно; да не се избягват каквито и да било контакти, освен съвсем явно компрометиращите; никога да не бъдеш нелюбезен с когото и да било; никога, освен в случаите на крайна необходимост да не се излагат собствените възгледи, понеже някой би могъл да ги схване като официално становище. Искреността да се съхрани само в докладите до висшестоящите, и то единствено тогава, когато те са за работни материали, а не официални документи, предназначени за по-широк кръг слушатели.

И накрая, едно желязно правило, чието стриктно спазване е елементарен канон в практиката на дипломата: да бъдеш дискретен като гроб. Впрочем дипломатът трябва да знае колкото е възможно повече. А кой би си позволил да бъде искрен с клюкаря?

Дискретността във Ватиканския секретариат е достигнала почти патологични размери. Професор Федерико Алесандрини ми разказа веднъж, че в годините между двете световни войни се стигнало до малък скандал, когато главният редактор на „Осерваторе Романо“ професор Де Ла Торе узнал за новоизбраните кардинали със закъснение, след като прочел на следния ден сутринта собствения си вестник. Чиновниците от Секретариата, които предали в печатницата на вестника информацията за номинациите, предупредили, че тя е поверителна, и забранили да се съобщи дори на главния редактор.

Според историците ватиканската дискретност е продължение на една дълга традиция — от IV век насам — в папската дипломация. Още тогава папата е изпращал свои пълномощници в особено отдалечените църковни провинции. От началото на V век папите са имали постоянни посланици в Константинопол, чиято задача била да наблюдават всичко онова, от което би се интересувала църквата. В по-късния етап, след възникването на църковната държава, ролята на папските посланици се променила. Те са имали двойна мисия.

Първо, представяли са централната власт на Католическата църква спрямо локалната църква, като са предавали решенията на папата относно отделните страни и едновременно са информирали Рим за религиозната ситуация в дадената област.

Второ, представяли са папата в ролята му на светски владетел и са изпълнявали строго политически задачи, така както и дипломатите на другите държави. Тази двойна роля, преди всичко по време на разцвета на папството, т.е. в епохата на Възраждането, осигурявала на папските нунции (така се наричали папските посланици) специална позиция. Като представители на главата на Католическата църква и наместника на Христос на земята и едновременно с това на мощна държава и нейния владетел те са били смятани, поне в католическите страни, за шефове на дипломатическия корпус и негови представители спрямо владетелите на дадената държава. Тази обичайна практика била потвърдена от Виенския конгрес в 1815 г., който дал на папските нунции длъжността доайен на дипломатическия корпус. Там, където не е имало нунций, длъжността се е заемала от посланика, акредитиран за най-дълъг срок.

Правото на нунция автоматично да изпълнява ролята на доайен на дипломатическия корпус било потвърдено от подписаната във Виена през 1961 г. конвенция относно дипломатическия имунитет и протокол. От 71 държави, участвуващи в заседанията за изработване на новите инструкции, 53 срещу 18 въздържали се гласували да се запази за нунция длъжността доайен на корпуса.

В сравнение с миналото дипломатическите отношения на Ватикана сега са по-широки и диференцирани. Папската власт се поддържа не само в страните с католически традиции, но и в мюсюлманските, протестантските и програмно светските държави. Би било най-малкото странно, а положително и неловко за шефа на дипломатическата мисия на Ватикана, ако той трябва да представя дипломатическия корпус в Югославия или Куба — да спомена две социалистически страни, с които апостолската столица поддържа дипломатически отношения. Ватиканът и по-точно папа Павел VI намери изход от това неудобно положение, като създаде длъжността пронунций. Това също е първостепенна дипломатическа длъжност и следователно еквивалент на посолството с тази разлика, че пронунцият не завежда дипломатическия корпус. Интернунциите заемат второстепенни дипломатически длъжности, но те постепенно изчезват от практиката на повечето страни.

Такава мисия съществува сега единствено в Етиопия.

В останалите 64 столици на страните, с които Ватиканът, поддържа дипломатически отношения, действуват папските нунции или пронунции.

В някои страни, с които Ватиканът поради едни или други причини не поддържа дипломатически отношения, т.е. официални междудържавни отношения, действуват апостолски делегати. Те са представители на папата и Римската курия в локалната църква. Такава форма съществува например в САЩ, понеже правителството на тази страна не е искало да разруши старите враждебни на папството протестантски традиции сред по-голямата част от населението и не се решило да установи с Ватикана междудържавни отношения. Апостоли-делегати действуват също и във Великобритания, макар че правителството на Нейно величество има свое представителство във Ватикана. С Израел Ватиканът не поддържа междудържавни отношения, но там също действуват апостоли-делегати, чиято дейност по официални данни трябва да се разпростира в „Палестина, Йордания и Кипър“. Шефът на тази мисия поддържа контактите между Ватикана и многобройните църковни институции на терените, определяни като света земя, т.е. на земите, свързани с живота на Христос. Недипломатически мисии действуват също и в много други страни от „третия свят“, на Скандинавския полуостров, в Мексико, страна католическа по традиция, но скъсала с папството, след като получи независимост, в Нова Зеландия и в други държави.

Ватиканът поддържа постоянни мисии с дипломатически характер също и към различните международни организации, започвайки от ООН. Апостолската столица не членува в Организацията на обединените нации, което се дължи на ограничения й, дори символичен суверенитет, но при ООН в Ню Йорк действува бюро на наблюдател на Ватикана. Постоянни наблюдатели го представят в ЮНЕСКО и няколко други международни организации. В други организации, като например Всеобщия пощенски съюз, Ватиканът като пълноправен член има постоянни делегати^[17].

Ватиканът поддържа също и постоянни, работни контакти с някои страни, в които нито има дипломатически мисии, нито действуват апостоли-делегати. Към тези страни принадлежи и Полша. На основата на едно споразумение от 1974 г. в Рим съществува постоянна работна група на Полша по въпросите на отношенията с Ватикана, ръководена от пълномощния министър Казимеж Шаблевски. Начело на подобна работна мисия на Ватикана, макар и без постоянно бюро във Варшава, стои архиепископ Луиджи Поджи.

Както може да се види от тази информация, обхватът на папската дипломатическа служба е огромен, особено в сравнение със суверенитета на църковната държава. Никоя страна от средна величина няма толкова широка международна дейност. В повечето случаи тази дейност се свързва с двойната роля на представителите на Ватикана в чужбина. Както вече споменах, те са едновременно представители и на суверенна държава, и на централната власт на световната организация на Католическата църква по отношение на локалната църква. В съответствие с църковните канони папата като най-висш църковен авторитет за католиците упражнява определена духовна власт спрямо световната общност на вярващите. В този смисъл нунцият е представител на папата не само спрямо конкретната държавна власт, но преди всичко спрямо църковната йерархия и посредством нея — спрямо всички вярващи.

Тази организационна структура на Католическата църква, която няма еквивалент в другите религии и в християнските вероизповедания, е причината за непосредствения интерес на Ватикана и към по-отдалечените райони на земята, в които съществува някаква общност от вярващи или се провежда някаква мисионерска дейност. Папските дипломати в отделните страни наблюдават дейността на локалната йерархия и на цялата църква и информират Ватикана за ситуацията на своя терен главно от религиозна гледна точка. Мисията на църквата, свеждаща се до обучение и разпространяване на вярата и изпълняване на свързаните с това религиозни дейности, се разбира много широко. Макар че в съвременния свят теократичните тенденции (най-общо казано, това са тенденциите за предаване на държавната власт в ръцете на църковната йерархия) принадлежат към миналото. С изключение на Израел и някои мюсюлмански държави тук-таме все още се правят опити църковните структури да се намесват в политическия, стопанския и обществения живот на страната. След събора църквата наистина отхвърли тенденциите за интегриране, според които тя трябва да разширява влиянието си чрез свързване с държавата и непосредственото обвързване с държавната власт, но този вид традиции са толкова силни в някои страни (като например Испания и някои държави от Латинска Америка), че само решението на събора не можа изведнъж да промени дълбоко вкоренения манталитет на духовенството и многобройните католически политически центрове. Тази практика, както и многовековната традиция са причина папската дипломация понякога да става вътрешнопротиворечива дейност и неведнъж да бъде сурово критикувана.

В недалечното минало, когато църковната държава е била мощен организъм с широки, не само духовни интереси и влияния, светските владетели са възприемали дейността на нунциите и на Църквата като нарушаване на тяхната суверенност, като опит за легализиране на чуждото вмешателство в работите на собствената страна. Тогава църквата е била държава в държавата и съперничеството между светската, държавна власт и духовната власт е било много силно. Примери за такова състояние на нещата са познати в Полша.

Сега папството се е отказало от такива амбиции и намерения, макар че на някои места те все още съществуват. Значението на църковната държава като материална сила се свежда до (да използувам определението на папа Павел VI) „микроскопични, символични размери“. Очевидно този факт е предизвикал принципни промени, що се отнася до ролята на ватиканската дипломация. Независимо от това нейната двояка функция и свързаните с това противоречия се запазват. Макар и със значителни модификации, въведени от последния събор, Католическата църква запазва своята универсална и едновременно йерархична структура, чийто връх, обхващащ в пределите си целия свят, са папата и Римската курия. Същевременно значителна остава възможността на папството да въздействува върху нагласите и насоките на действие на локалните църкви спрямо многобройните социални и социално-икономически проблеми, което може и неведнъж е предизвиквало определени последици в областта на отношенията Църква — държава както на местна почва, така и във всеобщ мащаб. За да не бъдем голословни, нека само си припомним политическия антикомунизъм на Римската курия по времето на папа Пий XII, отъждествяването на папството от онова време с капиталистическия строй и дори оказването на морална подкрепа на атлантическата политика в името на „християнския морал“.

Този етап също вече принадлежи на миналото, факт, за който не всички, както в лоното на църквата, така и извън нея, си дават напълно сметка.

Днес политическите интереси на Ватикана се съсредоточават преди всичко върху два основни проблема. Първият от тях, често предизвикващ противоречия, засяга проблемите на отношенията между църквата и държавата в отделните страни. Вторият е проблемът за конфликтите между локалната църква и Римската курия.

Да започнем от първия проблем. Според църковното право единствено Ватиканът чрез своя пълномощник папата има право да сключва споразумения относно статута, ролята, правата и задълженията на Католическата църква. Едва ли някой в Полша си дава сметка например че двете споразумения, сключени от Полската църква с държавата, в следвоенния период (в 1950 и 1956 г.) представляват от гледна точка на църковното право превишаване на правата от страна на църковната йерархия в нашата страна. И едва ли някой знае, че когато през май 1957 г. кардинал Стефан Вишински е бил на първото си след дългогодишно прекъсване посещение в Рим, е трябвало няколко седмици да чака за аудиенция при папа Пий XII, който по този начин е искал да изрази недоволството си от сключването на споразумение без съгласието и дори без знанието на Римската курия.

Неодобрението на Ватикана засягало както формалната страна на споразумението, така и неговата същност. Самият факт, че главата на католическата църква в една социалистическа страна е подписал споразумение с държавата, т.е. с комунистическото правителство, е бил, ако използуваме терминологията на западната преса, диаметрално противоположен на политиката на папа Пий XII. Тогава тя е лансирала тезата за „църквите на мълчанието“, свеждаща се до пропагандиране на представата за всеобщото мъченичество на всички християни зад „желязната завеса“.

Следователно диалогът с държавата и неговият резултат — подписаното споразумение — са били за тогавашния Ватикан пробив в неговата генерална политическа линия. По своята същност споразумението е било и фактор, подкрепящ обоснованите искания както на обществото, така и на църквата да се нормализира статутът на църковната администрация в западните и северните райони на Полша. Впрочем, както е известно, политиката на папа Пий XII, враждебна към Полша и открито благоприятствуваща реваншистките и ревизионистични стремежи на тогавашното правителство на Федерална република Германия, е изключвала каквато и да била възможност за такова нормализиране.

Също и поради тази причина папа Пий XII се отнасял неприязнено към Полската църква и нейната дейност. Независимо от конкретното политическо становище в случая са оказали влияние и въпросите за съответните компетенции.

Припомням тези факти, понеже проблемите на конкордата, т.е. проблемите, свързани с различните форми на споразумения, регулиращи отношенията църква — държава, представляват сега възлов момент в дейността на папската дипломация. Нейните усилия са насочени в същата посока, както и досега: да се осигурят на църквата възможно най-широки прерогативи и сфери на действие, както и възможно най-голяма независимост от държавата. При това става дума за съвсем конкретни неща като: църковното имущество и неговото облагане с данъци, номинациите на епископи и свещеници, въпроса за религиозната наука, правния статут на църквата и хиляди други.

Проблемите на конкордата невинаги са от чисто локален характер. Те често се вплитат в т.нар. „голяма политика“ и въвличат Ватикана в международните игри. От тази гледна точка най-новата история на Полша дава редица примери, които невинаги могат да послужат като морални образци.

След като в 1939 г. хитлеристките войски навлизат в Полша, започва изселването на поляци от териториите, принадлежащи към Райха. Най-напред този процес започва в крайморските области и не изключва полското духовенство. Епископът на хелминската област С. Оконевски например е бил изпратен в концентрационен лагер. Така се овакантило едно място в структурата на църковната административна власт. Ватиканът реагирал незабавно, като назначил за администратор на това епископство прословутия с враждебното си отношение към поляците епископ Сплет от Гданск. Този акт явно е противоречал на съществуващия тогава конкордат между Полша и апостолската столица, според който епископи в полските административни области могат да стават само поляци, а изборите трябва да бъдат одобрени от полското правителство. Независимо от протестите на тогавашния посланик на Полша във Ватикана Казимеж Папе, изборът не е бил отменен. Своето решение Ватиканът обяснявал с духовни съображения, твърдейки, че на територията на хелминското епископство няма поляци, а вярващите германци трябвало да си имат свой божи пастир.

Примери за подобни действия, незачитащи както приетите споразумения, така и някои съображения от морално естество, са били твърде чести в годините на немската окупация на Полша. Когато четем публикуваните от Ватикана сборници с документи относно религиозната ситуация в Полша през II световна война^[18], оставаме с впечатлението, че единствената грижа на ватиканската дипломация по онова време е била да се запази институционалната цялост на църковната власт в отделните райони на Полша. Наистина папският нунций в Берлин, архиепископ Орсениджо, информира Държавния секретариат за поредните арести и дискриминация на полски епископи и свещеници, но едновременно с това твърди, че неговите интервенции пред властите на Третия райх остават без отговор (това са секретни интервенции, неотбелязани дори с една дума във ватиканската преса), и добавя: след арестуването на редовния епископ на еди-коя си област църковната власт пое еди-кой си помощник-епископ или викарий, секретар на курията или някакъв друг църковен чиновник. Често дипломатическите телеграми на нунция от Берлин, който е бил заклет враг на хитлеризма като частно лице, съдържат информации за арестуването или убийството на някой високопоставен полски църковен деец и същевременно предложение за признаване на църковните права на неговия наследник.

В публикуваната документация не можех да открия нито една забележка във връзка с интервенцията на Ватикана в защита на преследваните, макар че тя беше старателно подбрана от ватиканските историци начело с американския йезуит Р. Грахам. Сухи информации относно фактите и организационни предложения — това е всичко.

Неслучайно апостолската столица е провеждала именно такава, нека си признаем, цинична политика по полските въпроси. Нейните цели са били строго определени:

Първо, ватиканските дипломати още от 1939 г. са предвиждали неизбежността на хитлеристката атака върху Съветския съюз. Третият райх е бил смятан за потенциална сила, която ще срази комунистическата мощ, за носител на възможността да се разреши основният исторически проблем, пред който е била изправена църквата в XX век, проблема за нарастващото влияние на комунизма.

Второ, Ватиканът чрез папата, който дълги години е бил папски нунций в Германия, се отнасял с особена симпатия към църквата в тази страна. Папа Пий XII неведнъж е изразявал опасения, че по-решително негативно становище на апостолската столица спрямо хитлеризма ще предизвика преследване на католиците и църквата в Третия райх като същевременно няма да допринесе за подобряване положението на католицизма в окупираните земи. На такова разсъждение не би могла да се отрече известна, своеобразна логика. Това обаче е логика, която взема предвид единствено институционалните интереси на църквата като организация, но не и принципите на католическия морал.

Друг кръг проблеми, свързани с конкордата, които въвличат Ватикана в голямата международна политика, е въпросът за епархиите, техните граници, личния персонал и държавната им принадлежност. Обособяването на нови епархии, промяна в техните граници и номинациите на епископите са изключително от компетенциите на папата. Когато се променят държавни граници или възникват нови държави, всички тези въпроси придобиват важно политическо значение.

Такъв беше случаят и с полските западни райони. От 1945 г. болшинството вярващи по тези места са поляци и същевременно протестантската църква, която обхващала значителна част от населението по време на немското владичество, почти е изчезнала. В западните райони заедно с полското население пристигнали и полски свещеници и поели както католическите, така и предишните протестантски епархии. На 15 септември 1945 г. кардинал Август Хлонд, тогавашният полски примас, завърнал се преждевременно от чужбина, където бил от началото на войната, назначил пет апостолски администратори ad nutum Sanctae Sedis и определил обхвата на тяхната юрисдикция. Кардинал Хлонд получил пълномощия от папа Пий XII, които му давали такива права. Първата област обхванала територията на Гданската и хелминската епархия, втората — Долна Силезия, като приблизително съвпадала с тогавашния окръг със същото име, третата — Ополшчизна, четвъртата — със седалище в Гожов, любуските земи и днешните Шчечински, Кошалински, Пилски и Слупски окръг, петата — Вармия и Мазурите. Апостолските администратори са били временни управители на възникващата по тези земи полска църковна администрация. Номиналните епископи на тези райони се преселили на запад.

Тази ситуация, при която полските духовници, без да бъдат епископи и следователно нямащи пълни църковни права, управлявали текущата църковна администрация във временно определени области без статут на епархии, се запазила с известни модификации до края на 1956 г. Полските свещеници, които дошли в западните и северните райони, дори били — формално от гледна точка на църковното право — само заместници, а официалната юрисдикция в парафиите и в епархиите все още принадлежала на немските епископи и духовници, които отдавна вече живеели на запад. В този период Ватиканът не направил нищо, за да облекчи или стабилизира по някакъв начин правните условия на полската църковна дейност в тези райони.

Полската йерархия е правила постъпки пред Ватикана за промяна на съществуващото положение. Исканията по този въпрос, понякога твърде решителни, останали без каквито и да било последствия.

През декември 1956 г. примасът на Полша избира и изпраща във Вроцлав, Гданск, Олщин, Ополе и Гожов епископи, които получават лично от него правото да изпълняват функциите си на определените от тогавашната църковна юрисдикция терени. От този момент църковната власт там се упражнява от полски епископи, макар те все още да не са получили номинации от Ватикана за редовни епископи или дори за апостолски администратори, т.е. оглавяващи тамошната църква.

Първият полски резиденциален (редовен) епископ в районите, за които говорихме, бил назначен през 1964 г. в Гданската епархия. Това е бил Едмунд Новицки. Неговата номинация станала след смъртта на освободения от полския затвор след излежаване на наказанието си епископ Карл Мария Сплет, когото Ватиканът до края на живота му държал на тази длъжност, макар че той самият живеел във ФРГ. Назначаването на поляк за епископ на Гданск очевидно е било крачка напред в нормализирането на правно-църковния статут на Полша, но в политически смисъл то не обвързвало Ватикана. Впрочем Гданската епархия никога не е била включена в кръга на епархиите, обхванати от конкордата с Германия. До 28 юни 1972 г. тя е била непосредствено подчинена на апостолската столица. Този неин статут се е свързвал със съществуващия в периода между двете световни войни свободен град Гданск.

През следващите години папата назначил нови епископи-титуляри, които били изпратени да работят в епархиите в западните и северните райони на Полша. Тези епископи обаче са имали номинации на помощници на кардинал Вишински, който сам решил да ги изпрати на работа в западните или северните епархии. В номинациите въобще не било посочено мястото на тяхното назначение, за разлика от публикуваните съобщения на кардинал Вишински.

През май 1967 г. Ватиканът направил една съществена официална стъпка за нормализиране на правно-църковния статут в западните и северните райони на Полша. Епископите-титуляри, които упражнявали църковната власт във вроцлавската, гожовската, ополската и олщинската епархия, били назначени с ватикански декрет за апостолски администратори в районите на своята юрисдикция. В техните църковни права не настъпила никаква промяна. Докато преди имали такива права като пълномощия от примаса на Полша, в 1967 г. ги получили от Ватикана. Няколко месеца по-късно Ватиканът назначил също и помощник-епископи в тези четири епархии (за Ватикана те все още били апостолски административни единици).

Още тогава никой в света, освен бонското правителство не поставял под въпрос стабилността на западните граници на Полша. Независимо от това Ватиканът все още не се решавал да приведе църковната администрация в северните и западните райони на Полша в съответствие със съществуващата действителност. Липсата на мирно споразумение с германците била формалната причина, с която се оправдавал. Действителната причина били по-общите интереси на църквата, очевидно разглеждани по институционален начин, а не от гледна точка на моралните или религиозните критерии.

Във Федерална република Германия през първите 25 следвоенни години управляваше християндемократическата партия, близка по мироглед до Ватикана. Тази партия не вземаше предвид както резултатите от Втората световна война, що се отнася до границите, така и факта, че съществуват две немски държави. Според политическата концепция на Аденауер правителството в Бон представяло „целия немски народ“, полските западни райони били „под временна полска администрация“. Временният характер на църковната администрация в западните и северните области на Полша бил сериозен политически аргумент в ръцете на Аденауер и неговите поредни правителства, който им позволявал да си служат с фрази, почерпани уж от принципите на християнския морал, и да се позовават на авторитета на Ватикана.

Конкордатът с Хитлеровия Трети райх, сключен от Ватикана по времето, когато бъдещият папа Пий XII е бил държавен секретар, е представлявал допълнителен формално-правен аргумент, на който се позовавали, като, разбира се, било забравено как се е разбирал конкордатът с Полша по време на окупацията. Конкордатът с Германия точно посочвал столиците и границите на епархиите под юрисдикция на немските епископи. Становището на полската църковна йерархия, която от почти три десетилетия се стараела да нормализира статута на западните и северните епархии, не било вземано предвид. На преден план през Бронзовата порта се промъквали интересите на Католическата църква във ФРГ, както впрочем е било и в цялата история.

Едва след изборния провал на християндемократическата партия във ФРГ, след дългогодишна политика на мирно съвместно съществуване в Европа, след сключването и ратифицирането на договора между Полша и ФРГ от декември 1970 г. Ватиканът се реши окончателно да нормализира статута на църковната администрация в Западна и Северна Полша. Това стана след II събор на Ватикана, който принципно ревизира концепцията за отношенията между църквата и съвременния свят. Тя засяга също и принципите, на които според Ватикана трябва да се основават отношенията между църквата и държавата.

Отхвърлени са старите идеи, че принципите на католическия морал трябва да се натрапват на населението чрез административен натиск или правни разпоредби. Следователно църквата — макар и не без съпротива — се отказва от опитите за уставно гарантиране на нерушимостта на семейството и недопускане на развода, от задължителния предмет богословие в държавните училища и от опитите да си осигури специални привилегии, като придобие и запази — там, където възможно — статут на държавна религия.

Особено убедителен пример за промените, настъпили в начина на мислене на Римската курия, са реформите на конкордата в Италия. Той представлява един от латеранските договори^[19], сключени през 1929 г., по силата на които възникна и градът-държава Ватикан със сегашните си размери и форма. Конкордатът осигурявал на католическата религия статут на държавна религия, зачитане на католическите религиозни обреди и схващания по въпросите на семейството, давал право на църковния съд да взема решения по някои семейни въпроси (включително и за анулиране на брака) и признавал на църквата и духовенството редица привилегии.

През 1976 г. след дългогодишни теоретични дискусии бе свикана със съгласието на двете заинтересувани страни смесена комисия по внасяне на промени в конкордата. В края на същата година резултатите от нейната работа бяха потвърдени от парламента, включително и от гласовете на християндемократите. Комисията прие принципа за разделяне на църквата от държавата в Италия, което означаваше, че на римокатолическото вероизповедание се отнема статутът на държавна религия — премахна богословието като задължителен учебен предмет в училищата и анулира въведения де факто принцип за неделимост на семейството и редица други църковни привилегии, противоречащи на принципа за свобода на мисълта.

Всички тези промени не бяха натрапени на Ватикана, а приети от папството и църквата в Италия като съответствуващи на съвременната концепция за равноправие и социална справедливост. Подобни промени в отношенията между църквата и държавата настъпват или вече са настъпили в Португалия, Испания и много други страни с католически традиции. Те са израз на продължаващия процес на отдръпване на църквата от опитите да разпространява и поддържа влиянието на вярата в обществото чрез административни методи на основата на своите връзки с властта и нейните форми на въздействие. Напредъкът в този процес, за който решенията на II ватикански събор са крайъгълен камък, е във връзка с признаването на мирогледния плурализъм в съвременното общество като закономерно явление, произтичащо от природата на човека и водещо към прогрес.

Тук можем да се опитаме да докажем, че такова становище представлява косвено признание на законите на диалектиката и следователно първи признак за приближаване на християнската философия към някои основни източници на марксизма. Не бих искал обаче нито да отнемам хляба на философите, нито да се излагам на може би основателна критика от тяхна страна и затова няма да развия тази тема.

Дипломацията е — и винаги е била — занаят или по-скоро изкуство, съвсем светско в основите си. Независимо от степента на своята идейна ангажираност дипломатът служи — с незначителни изключения — на земните, преходни дела: представя дадена държава и защищава нейните интереси в чужбина. Цялата или поне по-голямата част от дейността на ватиканската дипломация се основава, общо взето, на същите принципи. Независимо от това, църквата никога не е поверявала дипломатически постове на светски лица. Ватиканската служба в чужбина се състои предимно от духовници. По правило само епископи или архиепископи стават папски нунции. По-ниските длъжности понякога се заемат от прелати или членове на йезуитския орден. Задачите и наложеният от условията на работа начин на живот на дипломатите в раса са диаметрално противоположни на техните църковни и още повече на техните монашески задължения. Вероятно поради това за своята дипломатическа служба църквата подбира особено сигурни, доверени лица, които същевременно са отлично образовани и подготвени за тази специална работа. Дипломатическата кариера проправя пътя към най-високите длъжности в църковната йерархия. Папа Павел VI, както и неговите трима предшественици — папа Йоан XXIII, папа Пий XII и папа Пий XI, е бил преди това на работа в църковната дипломатическа служба в чужбина. Следователно би могло да се говори за някаква закономерност, която според историците на църквата свидетелствува за едно дълготрайно надмощие на чиновническите или технократичните съображения над религиозните във вътрешния живот на Ватикана.

Противоречието между статута на свещеник и статута на дипломат изгражда специфичния образ на представителя на църковната служба в чужбина. Това е човек неимоверно учтив, обигран, гъвкав, с, общо взето, много добро образование по хуманитарните науки, владеещ отлично няколко езика, често познавач на добрата кухня и добрите вина, който в салона или на приемите се чувствува по-свойски, отколкото в конфесионала^[20], но едновременно с това и извънредно скромен, човек, комуто са чужди несдържаните жестикулации и крайните формулировки, говорещ тихо и със сведени очи или с предразполагаща, но и протоколна усмивка. Разбира се, съществуват и изключения от този образец — към тях принадлежи папа Йоан XIII и във връзка с това неговият живот в Държавния секретариат на Ватикана съвсем не е бил лек. За това ще стане дума по-нататък.

Ватиканът не разчита само на духовни лица във всички важни сфери от своята дейност. Финансите на църковната държава например се управляват в значителна степен от светски лица, макар това да причинява понякога сериозни затруднения и дори загуби.

Независимо от това съвременната църковна държава смята, че свещениците не могат да ръководят капиталистическите предприятия, нейна собственост, тъй като по този начин те ще бъдат поставени в ситуация, противоположна на тяхното призвание, и същевременно ще се навреди на репутацията на Ватикана в света.

Можем да запитаме защо същото това разсъждение не се прилага и към дипломацията. Отговорът е прост. Значителна част от задачите на ватиканската служба в чужбина се свежда до поддържане на контакти между локалните църкви и Римската курия, както и събиране на информация за тяхната дейност. Тези много важни задължения, особено в страните, в които Католическата църква е силна и се основава на старите традиции, не би могло да изпълни нито светско лице, нито дори свещеник, който не е ръкоположен за епископ, което да му дава пълните права на свещенослужител.

Погрешно е да се смята, че за папския нунций контактите с локалната църква са винаги леки и безконфликтни задачи. Често е точно обратното. Нека си припомним утихналия в последните години проблем с холандската църква. Оглавяващите я начело с пенсионирания вече кардинал примас Алфринка изповядвали схващания, противоположни на официалните възгледи на Ватикана по някои основни въпроси. Холандската църква — или поне една значителна част от нея — се отнасяше благосклонно към отменяне на възбраната над свещениците за сключване на брак, правеше многобройни критични забележки относно йерархичната структура на църквата, като се обявяваше за по-голямата й демократизация и за значително повишаване на компетенциите на свещеническите съвети, на синодите в отделните страни и на другите „представителни“ органи на църквата, основани или възстановени от II събор на Ватикана. Холандските епископи почти единодушно публично изразиха своето принципно несъгласие с енцикликата^[21] „Хумане вите“ която забранява използуването на противозачатъчни средства, и излагаха „ревизионистични“ възгледи относно някои други основни въпроси на католическата доктрина. През 1972 г. изглеждаше, че холандската църква е заплашена от разпадане, т.е. от отделяне от Рим. Може би не трябва да се обяснява колко трудна е била задачата на тогавашния папски нунций в Хага архиепископ Анжело Феличи, който дълго време бил демонстративно бойкотиран от част от духовенството, включително и от професорите в католическите учебни заведения.

Между папските посланици и местната йерархия се водят ожесточени, макар обикновено оставащи в тайна спорове относно номинациите на епископи. Неведнъж Ватиканът е отхвърлял предложените от местния епископат кандидатури. Неведнъж въпросът за номинациите се е превръщал във въпроса за квадратурата на кръга. Такава е била и все още е ситуацията в баскийските епархии на Испания. Тамошната църква иска за епископи да се назначават духовници от местен произход, т.е. баски. Впрочем тази практика е принцип, с изключение на страните, където се провежда мисионерска дейност и в които липсва национално духовенство. Същевременно държавната власт от времето на Франко третира баските провинции почти като окупирани територии и държи там да се назначават епископи, които не са свързани със сепаратистичните течения и движенията за получаване на автономност, т.е. испанци, а не баски. Отношенията между държавата на Франко и Ватикана бяха толкова добри — като се изключат последните години на диктатурата, — че Римската курия не можеше да не се съобразява с желанията на Мадрид. Впрочем конкордатът на Ватикана с Испания давал право на ръководителя на държавата да представя на папата кандидати за епископи. Същевременно е било ясно, че назначаването на епископ от небаскийска националност в Памплона, Сан Себастиян, Калахор би предизвикало за тамошната църква дълготрайни негативни последици от религиозна гледна точка, както и бойкотиране на неговите богослужения и дори опити за прогонването му от епископския палат и от епархията.

За да се помирят огънят и водата, били изнамирани най-различни заплетени решения на възникващите проблеми. В баскийските епархии били назначавани за епископи или баски, които обаче живеели от десетилетия в Мадрид, Рим и въобще вън от отечеството си, или само временни администратори. Често най-важните длъжности оставали вакантни дълго време.

Административните проблеми на баскийската църква не се ограничавали само в рамките на местното духовенство и вярващи и на противната му страна — държавната власт в Испания. Епископатът във Франция също е имал свое становище по този въпрос, факт, дължащ се отчасти на обстоятелството, че архиепископът на Марсилия и дългогодишен председател на Конференцията на Френския епископат Роджър Ечегари е баск, също както и генералът на Йезуитския орден Педро Арупе, който имал огромно влияние в църквата.

Папските нунции в Африка имат други проблеми. Тамошните католически църкви, някога многобройни и сплотени, бяха „деколонизирани“ през последното десетилетие. От институционална гледна точка това означаваше заместване на предишната европейска йерархия с епископи, представящи местното население на дадена страна. Папските дипломатически служби трябваше да назначават на тези длъжности предимно местни духовници, разполагайки понякога с много ограничен брой кандидати, които после набързо се обучавали в римския университет Урбанианум, патрониран от Конгрегацията за евангелизация на народите.

Независимо от съществуващите в църквата педантично обучение и желязна доктринерска дисциплина, по много въпроси новите епископи заемали становища, свързани с традициите в Африка. Резултатите са изненадвали Ватикана и са му създавали редица неприятности. Спомням си как на III сесия на Синода на епископите в Рим един от африканските свещеници се изказа за необходимостта да се ревизират основните принципи на целибата^[22], понеже в неговата страна, ако мъжът няма много деца, той се лишава от всякакъв авторитет и уважение. Друг проблем на църквата в Африка е трибализмът^[23]. Един епископ в Заир е бил осъден на дългогодишен затвор затова че изразходвал финансовия фонд на епархията, за да въоръжи собственото си племе, което водело ожесточени борби със съседните племена. В този случай Ватиканът не се намесил и на мястото на арестувания бързо бил назначен нов епископ.

Към тези специфични проблеми се прибавят и задачите на Ватикана във връзка с кадровата политика.

В локалните църкви съществуват различни течения, работят епископи с реформаторски и консервативни убеждения. Ватиканът като всяка централна власт избягва крайностите, предпочита да работи с умерени и същевременно послушни хора. Обикновено от тези принципи се ръководи и папският нунций в своята кадрова политика. Нерядко тя влиза в противоречие с настроенията на по-голямата част от местната йерархия. На тази основа се пораждат дрязги и спорове, предизвикващи негативното отношение на значителна част от епископите спрямо самите нунции. На последния събор имаше предложение да се отмени институцията на папските нунции или да се ограничат техните компетенции в междудържавните отношения на Ватикана.

Тези предложения обаче си останаха само проекти. Ватиканът като централна власт на универсалната църква винаги е против каквито и да било проекти, ограничаващи инструментите на властта. Нунциите, внимателните наблюдатели на живота и дейността не само на отделните страни, но и на локалните църкви, са особено важен инструмент на Римската курия, стабилизиращи междудържавните структури на църквата и осигуряващи определена позиция на папството както спрямо отделните държави, така и в рамките на църковните структури.

Дори и най-суровите критици на съвременното папство не могат да обвинят църквата в нечувствителност спрямо критика. Струва ми се, че папа Павел VI, по-скоро интелектуалец, отколкото предводител и човек на действието, реагираше с прекалена чувствителност и безпокойство на всички негативни оценки на дейността на църквата и папството. Подновените в следвоенните години както в рамките на църквата, така и в католическите политически центрове обвинения към ватиканската дипломация, за които говорихме в този раздел, получиха широк отзвук извън Бронзовата порта. Отговаряйки на тази критика тогава, Ватиканът набляга на ролята на църквата в борбата за укрепване на мира и предотвратяване на войната. Усилията на ватиканската дипломация в тази насока положително заслужават внимание. Споменахме вече за положителната роля на папството при преодоляване на карибската криза. Нека също си припомним, че апостолската столица се включи в международната система за неразпространяване на ядреното оръжие. Производствено-техническите възможности на града-държава Ватикан не й позволяват да притежава атомно оръжие и да представлява заплаха за света. Следователно включването й в тази система има само символично значение. Това обаче беше акт с огромно политическо значение, като се има предвид авторитетът на Ватикана сред 600-милионната общност на вярващите.

От самото начало Ватиканът се обяви и за свикване на Конференцията за безопасност и сътрудничество в Европа, като вземаше участие във всички подготвителни работи до историческата среща в Хелзинки, където подписа и нейния окончателен акт. Папската дипломация в тази насока представляваше едно решително противодействие на някои крайно консервативни сили в Европа, противници на конференцията, но служещи си с аргументите на католическия морал, като например баварската организация ХСС на Франс Йозеф Щраус.

Известна политическа роля изигра и антиколониалното становище на Ватикана, особено силно изразено през 60-те години, т.е. в залеза на колониалната ера. Папа Йоан XXIII и папа Павел VI от самото начало осъждаха войната във Виетнам, но се въздържаха от пряка критика на американската агресия. След избухването на конфликта в Близкия изток Ватиканът осъждаше израелската агресия, защищаваше и продължава да защищава правата на палестинците и дори правеше сериозни, но безрезултатни опити да се намеси между двете страни на конфликта. За съжаление обаче от папата не се чуха думи, които да осъждат католическите центрове на маронитите в Ливан, които, включително и свещениците, водеха кървава гражданска война в своята страна от шовинистични, крайно консервативни, за да не кажем фашистки позиции. И този път институционалните интереси на църквата надделяха над моралните й задължения.

Каузата на намаляване на напрежението и мирното съвместно съществуване положително беше подпомогната и от многобройните пътувания на папа Павел VI в чужбина. Той прокламира 1 януари за Международен ден на мира и всяка година издаваше на този ден мирни послания до председателите на отделните държави и режими. В тях се наблягаше на необходимостта от разоръжаване и те бяха фактор, които въздействуваше върху международното обществено мнение. През декември 1978 г. папа Йоан-Павел II също издаде мирно послание.

Ватиканската дипломация неведнъж се е ангажирала в делото на мира. Отделните държави я използуват като първи посредник при сондажите относно някои важни международни срещи или инициативи, имащи за цел да се стабилизира или да се възвърне мирът да се противодействува на тероризма и да се спасяват неговите жертви.

Влиянието на дипломатите във виолетово е твърде скромно, за да позволява да се говори за тяхната съществена и още повече решителна роля за делото на мира в международен мащаб. Едно обаче е сигурно те винаги са готови да направят всичко, което е възможно в границите на съвременното папство, за да подпомогнат разрешаването на този основен въпрос.

Тайните на ватиканските финанси

Когато помолиха един от моите колеги, швейцарски журналист, акредитиран във Ватикана, да даде своята лепта по време на някаква църковна благотворителна акция, той заяви: „Никога няма да дам и един грош за католическата църква.“

Всички знаехме, че той е вярващ католик, и затова то попитах на какво се дължат неговите задръжки.

Той отговори: „Всяка благотворителна институция е задължена да отчита публично своите разходи, да обявява пред обществото за какво е похарчила, поверените й пари. Докато католическата църква и главно Ватиканът не публикува своя бюджет, не обяви източниците на своите доходи и предназначението на неговите разходи, няма да им дам своите пари.“

Това становище, съвсем типично впрочем за начина на мислене на швейцарците, е отражение на един от големите исторически проблеми, свързани с дейността на Ватикана. Имам предвид тайнствеността, с която се обграждат и векове наред са се обграждали доходите и разходите на църковната държава.

В миналото този проблем очевидно е бил много по-голям, засягал е милионите поданици на папата и често някои срамни въпроси, свързани с факта, че начинът на живот на владетелите на църковната държава, луксът и прахосничеството, царуващи в папския двор в епохата на Възраждането, съвсем явно са противоречали на заповедите на Евангелието.

Днес нещата изглеждат другояче. Обаче тайнствеността, която обгръща цялата финансова сфера от дейността на Ватикана, все пак си остава. Поради това всички новини относно материалната страна от дейността на църквата идват или от косвени източници, или пък се основават на някакви приблизителни пресмятания. Никога или почти никога няма официална информация по тези въпроси.

Самото възникване на църковната държава е свързано с въпроса за доходите. През 754 г. владетелят на франките Пипин Къси изгонил лангобардите от по-голямата част от територията на днешна Италия, а освободените земи подарил на папа Стефан III. От времето на папа Адриан I, т.е. от 781 г., ватиканските документи започват да датират от деня на избора на всеки нов папа, а не както е било преди — от деня на провъзгласяването на император Византий, т.е. краля на франките. От тази дата се смята, че съществува и църковната държава.

Пипин Къси като светски владетел дал на папата територии и значителни доходи, произтичащи от тях — те се натрупвали от данъците и различните други задължения на местното население. Те били свързани с тогавашната система на сеньоратите, т.е. феодалната система, според която васалът бил задължен да плаща определен данък на своя сеньор.

Известно е, че от самото възникване на църковната държава в Римската курия е действувала така наречената Camera Apostolica, или в дословен превод Апостолска изба. Тази служба е била основана, за да се занимава с управлението на папските имоти. От 1192 г. датира първият Liber Censuum, т.е. пълен списък на всички епархии, феодални имения, манастири и доходи, които принадлежали на църковната държава според решението на краля на франките.

В онези времена папското имущество се увеличавало значително благодарение на една невписана в никакъв кодекс традиция — папата имал право да наследява имуществото на кардиналите. През първите векове от съществуването на църковната държава папският двор в Рим е бил сравнително скромен, но малкото исторически документи свидетелствуват, че още тогава разпореждането с това имущество е било много хаотично и неумело. Това състояние на нещата се влошило в епохата на Възраждането, когато в историята на църквата започнал един период, известен като меценатство на папата. Началото на този етап било поставено от папа Юлий II, а неговият връх съвпаднал с властвуването на папа Лъв X от рода на Медичите, флорентински банкери и магнати с необуздани амбиции, включително и в областта на подкрепянето на всякакъв вид художествено и научно творчество. Разходите, свързани с това меценатство, били огромни. Известно е например че по време на Юлий II дефицитът е възлизал горе-долу на 1/3 от бюджета на църковната държава, което означава, че сумите, които папата е харчил, са били с 33 % по-големи от тези, които са влизали в касата му.

Лъв X, останал в историята на църквата като най-разточителния папа, е харчел около сто хиляди дуката годишно. Дукатът е бил златна монета и е тежал 36 грама. С други думи, папският бюджет тогава е възлизал на 10 килограма злато дневно.

Една от причините за огромните финансови затруднения на апостолската столица в епохата на Възраждането са били разходите по строежа на базиликата „Св. Петър“. Отделните папи, взели участие в това значително дело, започвайки от Юлий II, чувствували хронична нужда от пари. Така че те по всички възможни начини се стараели да увеличат доходите на своята държава. Юлий II открил един доста ефикасен и, както се оказало по-късно, много плодотворен начин за увеличаване на постъпленията. През 1514 г. той публикувал була^[24], по силата на която се давали специални опрощения под формата на jubilaci, т.е. юбилеи. Такова опрощение е можел да получи всеки, който е подпомогнал финансово строежа на базиликата „Св. Петър“.

Папа Лъв X поверил на епископа на Могунция раздаването на опрощенията и събирането на свързаните с тях приходи в епархиите на Могунция, Магдебург и Халберщат^[25]. Той обаче не посмял да въведе този принцип на събиране на пари чрез раздаване на опрощения и в другите провинции на Католическата църква и особено в такива традиционно католически страни като Франция и Испания. Епископът на Магдебург възложил търговията с опрощенията на известния със своето красноречие доминиканец — отец Тетцел. Папската була определяла четири вида опрощения. Така например, за да се получи пълно опрощение, включително и освобождаване от покаянието в чистилището, човек е трябвало да се изповяда и да направи поклонение в 7 църкви, които притежават папския герб, т.е. подчинени са непосредствено на папата. Това са били римски базилики и някои катедрали извън Рим. В тези църкви е трябвало да се прочетат определени молитви. Този вид опрощение струвало от 1 до 24 златни флорина. Опрощаването на всички грехове на умрелия, който пребивавал в чистилището, е струвало определен процент от имуществото на лицето, желаещо да откупи своя сродник от извършените грехове.

Отец Тетцел отлично се справял със задълженията си и изпращал във Ватикана значителни суми. Тогава младият професор по теология от университета във Витемберг, Мартин Лутер, възмутен от тази практика, окачил на вратите на катедралата прочутите 95 тези. Намерението на Лутер било да прикани вярващите към една свободна дискусия по повод на някои отрицателни според него явления в католическата църква. Обаче напрежението, предизвикано от дълбоката криза, проявяваща се още тогава в църквата, било причината самото обявяване на тезите да доведе до разногласия и до раждането на Реформацията. Още доста преди това Ватиканът използувал най-различни методи, за да увеличава доходите си. През XIII век един от папите въвел продажбата на службите и арендите, така наречените monti, т.е. „планини“ — данъци или постоянни източници на приходи. Определението monte по отношение на банковите кантори и други подобни предприятия произлиза от италианското название на даването на заеми с лихва — monte picta, или „планина на милосърдието“.

Ватиканът продавал също различните източници на приходи доживотно. На практика това изглеждало така: човек, който е внесъл в папската каса една определена сума, получава правото до края на живота си да получава определена заплата. През 1471 г. например, по време на понтификата на Сикст IV, били продадени 650 длъжности, които донесли доход от 100 хиляди скуди^[26]. Когато в папското съкровище се появявали празнини, били създавани нови длъжности за викарии, писари, референти, архиватори, нотариуси, прокурори и т.н. Повечето от тях били фиктивни длъжности и не били свързани с каквито и да било задължения, т.е. sine cura, или дословно „без старания“. От това определение произлиза и думата синекура.

Както вече казахме, папа Лъв X е имал постоянни финансови затруднения, понеже харчел огромни суми за задоволяване потребностите на своите роднини и за подпомагане на всякакви хора на изкуството. Продажбата на monti и на различните длъжности не успявала да покрие хроничния дефицит. Така че папата е вземал заеми от различни лица, включително от своите кардинали, а също и от заможни светски лица. До самата си смърт той не успял да изплати своите дългове, които възлизали на 400 хиляди скуди.

По времето на папа Грегорий XIII, който господствувал от 1572 до 1585 г., доходите на Апостолската изба, според доста точните изчисления на историците, възлизали на 1100 хиляди скуди годишно. Това била сумата на чистия приход. В града Рим например арендаторите на данъци задържали за себе си 1/3 от събраните суми под формата на процент, а да не говорим за това, колко изстисквали от данъкоплатците „надпланово“, т.е. извън сумата, установена като максимален размер на данъка.

Тази система била свързана с метода на продажба или даването под наем на отделните служби. Папите не са се занимавали лично със събирането на данъци, не са имали необходимия за тази цел апарат, но са давали под наем източниците на своите доходи, като се уговаряли с арендатора, че той ще им изплаща една определена сума годишно. Този метод, прилаган тогава от всички владетели, на практика допринасял за чувствителното намаляване на папските приходи.

Това било в резултат на високите проценти, събирани от лицата, които си купували длъжности или източници на доходи. Например някой плащал, да кажем, 5–6 хиляди скуди, за някаква синекура и после в продължение на няколко десетки години, чак до смъртта си, получавал една постоянна месечна заплата. Дори и след удържането на процента в много случаи тя е била, общо взето, по време на целия живот на човека с 30, 40 и даже с 50% по-голяма от сумата, която била платена, за да се получи съответната държавна заплата.

Сикст V, който останал в историята като изключително умел финансист, господствувал в периода 1565–1590 г. Той заварил финансите на църковната държава в катастрофално състояние, ужасни дългове и хаос, хиляди хора със значителни синекури, без това да ги задължава към каквато и да било дейност. Сикст V, беден францискански проповедник, знаел стойността на парите. Когато умрял, той оставил в касите на Ватикана почти 5 милиона скуди. Той намалил годишните разходи на апостолската столица със 140 хиляди скуди и следователно повишил незначително доходите. Този папа запазил системата на продажба на службите и длъжностите, на даването под наем източниците на различни данъци, но я прилагал с изключителна, така да се каже, сръчност.

За пример могат да ни послужат следните факти. Сикст V продал на много богатата римска фамилия принцовете Густинияни длъжността ковчежник на Апостолската изба. Шест седмици по-късно провъзгласил принц Густинияни, който я купил, за кардинал. По този начин, той получил безплатно длъжността ковчежник и я продал за втори път на семейство Пеполи за 72 хиляди скуди. След няколко месеца ковчежникът Пеполи също станал кардинал, а папата продал тази длъжност за трети път и получил за нея общо 172 хиляди скуди. Като че ли по ирония на съдбата съветник на Сикст V при всички тези операции бил един португалски евреин, наричан Лопе, който избягал от Лисабон, укривайки се пред инквизицията.

Една от причините за огромните разходи по поддържането на папския двор, както и за постоянните финансови затруднения на папството през дълги исторически периоди е била, както вече споменах, користта, т.е. стремежът на всяка цена да се подкрепят и обогатяват семействата на отделните папи. Понеже папите не са били наследствени владетели, при избор на нов папа всеки път възниквал и проблемът за уреждането, ако може да се каже така, на новата фамилия.

С особено голямото си користолюбие станал известен папа Матео Барберини, т.е. Урбан VIII. Той провъзгласил за кардинали своя брат Антонио, двамата си племенници Франциск и Лоренцо Барберини, а също и сина на сестра си — Антонио Магалоти. Тримата синове на другия брат на този папа — Франциск, Антони и Теодор — поели функциите на камерлинг, т.е. заместник на папата по финансовите и имуществените въпроси, вицеканцлер и префект на папския двор.

Папа Александър VII, господствувал от 1655 до 1667 г., приложил друг, по-хитър начин за спасяване финансите на държавата, отколкото своите предшественици. Той взел много голям кредит от римските, венецианските и флорентинските банкери с годишна лихва 4% и изкупил всички дадени по-рано под наем monti. Те носели 10,5% приход годишно. Тяхната търговска стойност била значително по-висока от номиналната, което означавало, че ако някой купи monti, основаващо се на правото да събира данъци в римските провинции, и е платил за това, да кажем, 50 хиляди скуди, то стойността на това право е възлизала на 75 или 80 хиляди скуди. Папата изкупил всички монти по тяхната номинална цена. Благодарение на това, вместо да губи по 10,5% годишно, защото на толкова е възлизал приходът от тези длъжности, той губел само по 4% — колкото е трябвало да се плаща за банковия кредит. Останалите 6,5 процента оставали в неговата съкровищница.

Един задължителен обичай в Римската курия, който много сериозно понижавал папските приходи, била традицията отделните доходни длъжности да се разиграват на лотария между служителите от Апостолската изба. По традиция те са имали правото да заемат някои от тези длъжности, като например губернатор на пристанището в Остия, папски митничар и т.н. Когато някоя от тези длъжности се овакантявала поради смъртта на този, който я заемал, или поради издигането му в службата, се е теглел жребий и друг папски чиновник получавал този източник на доходи. Тези доходи отивали не в папското съкровище, а в джобовете на отделните големци от църковната държава, които по правило били духовници. Векове наред в църковната държава се практикувала такава финансова политика, макар че тя много често се отразявала неблагоприятно върху условията на живот на папските поданици. Имало е периоди, когато папите толкова повишавали данъците върху занаятите, търговията, производството на най-различни стоки и техния транспорт, върху селскостопанските култури, сградите и т.н., че това сериозно разстройвало занаятчийството, търговията и селското стопанство и дори ставало причина да се обезлюдят значителни области от страната.

Като друг пример за напълно светско мислене по отношение на финансовите въпроси може да ни послужи историята на някои мостове на Тибър, изградени през Възраждането и по-късно. Повечето стари римски мостове са били издигнати с помощта на данъците, които папството събирало от проститутките и публичните домове. В Рим те са функционирали през цялото средновековие и Ренесанса, а също и по-късно. (Публичните домове бяха забранени едва след II световна война.) Като се има предвид огромният наплив от поклонници, те никога не са се оплаквали от липса на клиентела. Отделните папи са налагали много високи данъци на лицата, които са ръководели подобен род институции, срещу което те получавали съответните концесии, т.е. явно и легално държали домовете на покварата. Предназначението на тези данъци обикновено е било предварително определяно. Често те са отивали за строителството на нови улици, но преди всичко за построяването на мостове на река Тибър, представляващи една традиционна амбиция на папите. По времето на своя петгодишен понтификат Сикст V построил пет моста. Три от тях били изградени именно от събраните данъци върху проституцията.

В по-малка или по-голяма степен финансовата анархия в папската държава продължила и по времето на Наполеон, когато започнал упадъкът на църковната държава, т.е. на мощта на папството. Наполеон заповядал да се заточи господствуващият тогава папа Пий VI в Южна Франция и присъединил по-голямата част от неговата държава към новосъздадените княжества. След падането на Наполеон църквата вече никога не си възвърнала своите някогашни позиции. Отслабването на държавата предизвикало и влошаване на финансовото положение на папството. За сравнително краткия период 1831–1846 г. папите взели заем от 12 милиона скуди в злато само от френската банка на Ротшилд.

През този период анархията в църковната държава достигнала невиждани дотогава размери. За да избягнат финансовите затруднения, папите наложили на своите поданици огромни данъци, които разстроили селското стопанство и търговията. Всички клонове на строителството били в застой. Опитите за икономическо оздравяване останали без резултат. Когато по време на Пролетта на народите в 1848 г. в Рим избухнало въстание, папа Пий IX избягал в Гаета, крайморска крепост на около 150 километра на юг от Рим. След неговото бягство римляните прокламирали републиката.

В 1850 г. папа Пий IX се върнал във Вечния град, но под защита на френските щикове. След поражението на французите при Седан и падането на Наполеон III процесът на обединяване на Италия бързо приключил. На 20 септември 1870 г. оръдията на генерал Кадорни направили пробив в защитните стени около Рим, издигнати още от император Аурелиан и наричани поради това аурелиански стени. Рим паднал. Кралят на обединена Италия Виктор Емануил II завзел Вечния град. Тогавашният папа, а това бил все още Пий IX, отлъчил от църквата краля и всички, които му помогнали да завземе църковната държава. Същевременно той се обявил за „доброволен затворник на Ватикана“, чиито стени войските на обединена Италия никога не преминали.

През 1871 г. италианският парламент, събрал се след обединяването на страната, приел т.нар. гаранционен закон. Според него на апостолската столица била определена годишна дотация в размер на 3225 хиляди лири (тогава една лира се равнявала на 5 грама сребро, а 5,75 нови лири са били равни на едно старо скудо). Папата, не можейки да се примири със загубата на своята земна държава, не приел дотацията. Тези отношения, както днес бихме ги нарекли, на студена война между папството и италианската държава се запазили до 1929 г. Тогава на 11 февруари в Латеранския дворец в Рим били подписани договорите, които представляват основата на сегашното финансово и правно положение на Ватикана.

В предварителните преговори взели участие делегации на двете страни. От страна на папата делегацията била ръководена от кардинал Гаспари, а тази на италианското кралство — от тогавашния премиер Бенито Мусолини. В резултат на тези договори и на включения в тях конкордат възниква градът-държава Ватикан в сегашния си вид.

Освобождаването на църковната държава от всички данъци по отношение на италианската държава е едно от правата, гарантирани от Латеранските договори. Според тези договори папството трябвало също да получи еднократно сумата 750 милиона лири в брой. За онова време тази сума е била огромна. Същевременно италианското правителство се задължавало в продължение на няколко години да изплати на папството 1 милиард лири в ценни книжа. Огромната дотация, отпусната на Ватикана, трябвало да компенсира финансовите загуби на папството в резултат на преминаването на някогашната църковна държава към Италия.

Сумите, които Ватиканът получил в резултат на Латеранските договори, са основата на сегашното състояние на църквата. Историците и главно италианските икономисти са единодушни по въпроса, че папа Пий XI, по чието време били подписани Латеранските договори, е сключил много по-изгодна сделка, отколкото Мусолини и италианската държава. Необходимостта да се изплати на Ватикана споменатата огромна сума сериозно затруднила, и то в продължение на доста години, цялото стопанство на Италия и предизвикала (по този въпрос историците, включително и католическите, отново са единодушни) понижаване темпа на стопанското развитие на страната.

Благодарение на Латеранските договори обаче Мусолини получил значителни политически придобивки. Известно е, че в 1929 г. международната позиция на фашистка Италия беше много слаба. Почти всички европейски страни се отнасяха твърде критично към правителството на Мусолини, откривайки в него белезите на една брутална диктатура. Следователно в тези условия уреждането на отношенията с църквата и Ватикана беше много сериозен коз за италианския фашизъм. Становището на Мусолини беше, че този коз — стабилизиране на международната позиция на фашистка Италия благодарение на приключване на спора с Ватикана — си заслужава изразходването на такава огромна сума.

Някои историци, в това число и католически, отправят към папството твърде съществени обвинения във връзка с факта, че споразумението с италианската държава е постигнато именно по времето на Мусолини. В тези обвинения могат да се открият редица елементи, нелишени от логика. Нашата задача обаче не е да правим тук исторически оценки. В този раздел искам да се заема преди всичко с въпроса за съвременните ватикански финанси и имам намерение да разкрия механизмите на финансовата дейност на днешната ватиканска държава.

Вече знаем, че капиталът на съвременната църковна държава се базира на дотацията, получена от Ватикана в резултат на Латеранските договори. Тази дотация, превърната в днешни парични единици, има стойност около 8 милиарда долара. Освен тази сума Ватиканът разполага и с огромно състояние, което обхваща главно неконфискуваните от италианската държава имущества на различните ордени, епархии и най-различните католически фондации.

Когато настъпи обединяването на Италия, църковната йерархия в страната се погрижи всичко, което в миналото беше собственост на папството, но на територията на Италия, да се прехвърли чрез ипотеки като собственост на отделните епархии, ордени или манастири. По този начин църквата запази за себе си значителна част от папското имущество.

Освен това Ватиканът притежава и едно неизброимо богатство — произведенията на изкуството, събрани във ватиканските музеи, в Латеранския музей и в многото разпръснати из целия Рим дворци, които все още са собственост на папството. Не може да се изчисли също и стойността на произведенията на изкуството, натрупани в римските църкви, които според Латеранските договори са собственост на папата, в папския дворец Гандолфо в околностите на Рим, както и скъпоценностите, събрани във ватиканската хазна. Обаче това неизчерпаемо състояние, ако не се смятат постъпленията от туризма, не носи доходи. Обратното, в много случаи влече след себе си необходимостта да се изразходват значителни суми за консервация, охрана, ремонти и т.н. Поради това в нашите по-нататъшни разсъждения ще се занимаем с онази част от папските финанси, която носи някакви печалби, т.е. с приходите, а също и с разходите на Ватикана.

По този въпрос са публикувани много разработки, понякога сензационни. Тези от тях, които според всеобщото мнение на специалистите заслужават доверие, оценяват размера на рентабилното, т.е. носещото печалба състояние на Ватикана на 8–12 милиарда долара, като тази оценка е на база 1970 г., преди девалвацията на долара в САЩ. Според валутния курс от 1976 г. размерът на това състояние би трябвало да се оцени — след съответните изчисления — на 9,2 до 14 милиарда долара.

Ватиканът никога не е публикувал никакви данни по този въпрос, обаче дава да се разбере, че цитираните по-горе оценки значително надхвърлят действителността. Това становище се обуславя от редица обстоятелства. Преди всичко трябва да си даваме сметка, че Ватиканът се занимава с много широка и разнообразна благотворителна дейност, която е свързана със значителни разходи. В някои случаи папата отпуска големи дотации, възлизащи понякога на няколко десетки милиона долари за различни благотворителни цели. Например след ужасното наводнение и тайфуна в Бангладеш папата изпрати 50 милиона долара на правителството на тази страна в помощ на пострадалите. Ватиканът изпращаше и значителни суми за подпомагане на палестинските бежанци, и разбира се, има и други разходи с подобно предназначение.

Трябва да се помни също, че Ватиканът желае да минава за незаможна институция, тъй като по целия свят се събират вноски за тази държава. Когато преди двадесет и няколко години в Америка бяха публикувани данни, от които се виждаше, че Ватиканът е много богат, вноските, събирани за църквата, намаляха с около 40 процента. Само този единствен факт свидетелствува за взаимозависимостта между информацията за действителното състояние на папските финанси и постъпленията на Ватикана, изпращани от целия свят.

В досегашните си разсъждения ние не отбелязахме историческия факт, че съществува светипетровката, т.е. оболът „Св. Петър“, ако използуваме италианската терминология. Оболът е много малка монета, която през средновековието била в обръщение в редица европейски страни. Именно тогава и по-точно през VIII век в Англия възникнал един обичай, приет после в почти всички католически страни — в определен ден от годината или по някакъв определен случай всички вярващи, а на практика това били всички граждани, т.е. всички поданици, защото всъщност тогавашните държави били кралства, да дават символичен обол, а богатите хора значителни суми „за нуждите на св. Петър“, т.е. за папството. Това е била една форма на благотворителност, акт на добра воля, на солидарност с папството и католическата вяра. Парите били предназначени за благотворителни цели. И днес Ватиканът обосновава събирането на дарения за неговите нужди със своята благотворителна дейност.

Известно е, че в периода на т.нар. ватиканско робство, т.е. когато финансовата ситуация на папството все още не е била регулирана, само за една година, 1874, в Италия от светипетровки са били събрани 1714 тогавашни лири. Изчислена по сегашните цени, тази сума се равнява на около 2,5 милиона долара. През средновековието и Ренесанса, но главно в периода 1870–1929 г. такива суми и дори значително по-големи са били събирани във всички католически страни.

Ватиканът продължава да получава дарения и от различни фондации, дружества, католически религиозни организации и други католически или църковни институции.

„По-лесно е камилата да мине през иглено ухо, отколкото богатият да отиде на небето“ е написано в евангелието на св. Марко. Това са думи, които посочват моралната стойност на бедността. Независимо от това дали в историята на църквата тази добродетел винаги е била издигната в култ и е била спазвана, известно е впрочем, че векове наред не е било така. Ватиканът е заинтересуван, особено в условията на съвременния свят, да създава обществено мнение, че имуществената ситуация на цялата църква и на папството е доста тежка. Между другото и поради това Ватиканът и до днес не се решава да разкрие приходите и разходите на апостолската столица, въпреки многобройните прояви на натиск от страна на международното обществено мнение, в това число и на католическото. Независимо от свързаните с това положение трудности стана възможно да се установят някои данни относно папското имущество. От Латеранските договори е известна оценката на размера на капиталите на църковната държава. Известно е също, че понастоящем възнагражденията на всички папски чиновници възлизат на около 140 милиона долара годишно. Работещите във Ватикана италиански граждани, а те именно представляват болшинството от лицата, които получават заплати зад Бронзовата порта, са задължени да дават отчет пред данъчните власти. Тези отчети целят да ги освободят от плащането на данъци върху сумите, които получават от апостолската столица. Това положение е включено в конкордата между италианската държава и Ватикана. Въз основа на тези отчети беше установена и посочената по-горе сума. В резултат на много внимателни изчисления стана ясно също, че Ватиканът получава годишно около 53 милиона долара от дарения, събирани по целия свят (без да се включват тук даренията за различните мисии).

Оценките на печалбите на Ватикана от неговите недвижими имоти, акции и други капиталовложения се различават доста помежду си. През януари 1971 г. сериозният американски седмичник Institutional Investor съобщи, че приходът от капитала, инвестиран на територията на Италия, възлиза на около 50 милиона долара годишно. Известно е, освен това, че Ватиканът притежава значителни състояния и в много други страни — това са акции, дялове в различни промишлени предприятия и най-различни недвижими имоти. Те носят на Ватикана значителни приходи. Трудно е обаче да се установи техният размер, понеже често става дума за участие в различни корпорации и международни предприятия, които — поне що се отнася до капиталите на апостолската столица — обикновено избягват облагането с данъци.

Впрочем Ватиканът като една суверенна държава не плаща данъци. Извън границите на Италия от ватиканските акции и печалби се събират определени данъци, така както и от всички други концерни или институции. Но когато става дума за печалбите от международните предприятия, които не са със седалище само в една определена страна, то по отношение на физическите или правните лица данъчните такси се събират от страната, в която те живеят постоянно. А Ватиканът като суверенна единица заобикаля облагането с данъци. За ватиканската държава това е един много важен коз, а същевременно и допълнителна възможност за избягване на различни сериозни разходи, с които са натоварени другите институции, занимаващи се със стопанска дейност.

Както се вижда, данните относно размерите на ватиканското имущество са доста подробни, независимо от секретността, с която се обгръща този въпрос. Но разпокъсаните, несвързани помежду си сведения за милиони или милиарди долари, тон злато и хиляди различни акции не очертават картината на действителните възможности и влияние, които има съвременната папска микродържава, благодарение на своята финансова мощ. За да може човек да се ориентира в структурата и размера на дейността на Ватикана в тази област, трябва преди всичко да познава принципите на разпореждане с папските блага. В това отношение папа Павел VI направи много големи реформи. Той създаде три основни институции, които да се занимават със стопанските и материалните въпроси на църковната държава. Първата се нарича Префектура по икономическите въпроси. По времето на моя престой неин шеф беше кардинал Егилдо Ваноци, професионален дипломат и бивш апостолски делегат във Вашингтон. Той оглавяваше службата, която имаше за задача да координира всички ватикански решения в областта на финансовата политика.

През последното десетилетие в тази политика настъпиха принципни промени. Те бяха в значителна степен повлияни от решенията и оценките, съдържащи се в енцикликата Populorum Progressio. Известно е, че тя въведе някои нови схващания по отношение на понятието собственост и главно във връзка с частната собственост. Както и следващите постановления на сесиите на Синода на епископите този значим документ съдържа също и критични оценки на дейността на международните монополи и някои други структури на капиталистическото стопанство.

Ватиканът се постара да извлече практически изводи от тези нови концепции в социалната доктрина на църквата. Беше решено преди всичко да се намали участието в отделните фирми, като същевременно значително се увеличи броят на концерните и финансовите или промишлените институции, в които Ватиканът влага своите капитали. Тази мярка имаше за цел да избегне упреците, че апостолската столица е свързана с определени икономическо-политически центрове от капиталистическия свят, както и обвиненията, че участвува в политическите игри за спечелване на пазари, за източници на суровини и т.н.

Ако е малък акционер, Ватиканът не може да бъде непосредствено обвиняван, че ръководи големите концерни или за това, че ги използува за своите собствени цели. За да се реализира тази впрочем доста мъглява концепция, беше осъществена почти пълна интернационализация на ватиканското имущество. Постепенно Ватиканът се оттегляше от участие в някои италиански промишлени предприятия и получените по този начин пари инвестираше в чуждестранни предприятия. Значителни капитали бяха вложени във Франция, САЩ, Канада, Мексико и много други страни. Същевременно беше взето решение да се оттегли и от непосредствения контрол върху финансовите институции, концерните, промишлените предприятия и фабриките в Италия. Апостолската столица все още притежава значителни дялове и влияние в много такива предприятия. Някои банки продължават да се контролират изцяло от Ватикана. Но беше решено там, където е възможно, да се избягват такива ситуации и да се предпочита участие с по-нисък процент, но в много повече фирми и предприятия.

Щом стана дума за това, трябва да признаем, че в цялата история на църквата духовниците са били с много широки пръсти при харченето на парите. Но ако говорим за изкарването на парите, за умелото разпореждане с притежаваното състояние, до съвсем неотдавна ситуацията беше значително по-неприятна.

Според италианските наблюдатели папа Павел VI също е взел редица погрешни решения. Така например голям шум в западната преса през 70-те години предизвика фактът, че Ватиканът продаде своите запаси от злато на кюлчета. Няма данни относно размера на тези резерви от златна руда. Известно е обаче, че целият резерв е бил продаден. Това стана няколко месеца преди решението на Съединените щати да се откажат от заменимостта на долара със злато. Тогава цените на златната руда светкавично се повишиха. По нареждане на папата Ватиканът продаде своето злато по двукратно и дори трикратно по-ниски цени от тези, които биха могли да се получат, ако операцията беше осъществена година или година и половина по-късно.

Продавайки златните кюлчета, папа Павел VI не се е ръководел от финансови съображения, а от предпоставката, че е неморално Католическата църква да притежава големи резерви в злато, че това остро противоречи на евангелското понятие за „бедността като добродетел“. Много рядко прилагането на морални критерии по отношение на финансовите операции води до печалби. Така беше и този път. Смята се, че продавайки златото си, Ватиканът е загубил най-малко няколко десетки милиона долари.

* * *

След сключването на Латеранските договори, след получаването на огромните суми, които италианското правителство изплатило на основата на сключените тогава споразумения, Ватиканът взел редица решения, как и къде да вложи своите капитали. Тогавашните съветници са смятали, че трябва да се следва принципът за сигурния влог дори и при по-малка печалба. Съгласно този принцип по-голямата част от капитала беше инвестирана в недвижими имоти. Тогава се основа Всеобщото обединение на недвижимите имоти. До съвсем скоро това беше най-мощната институция в този бранш, най-големият собственик на сгради и недвижими имоти в Италия. Негова собственост са стотици жилищни домове в Рим, десетки хотели, много недвижими имоти в Милано, Флоренция, Венеция и други италиански градове. Това обединение е напълно светски тръст, действуващ по законите на капиталистическото стопанство. До неотдавна Ватиканът беше почти единствен негов акционер. Дълги години длъжността председател на управителния съвет се заемаше от граф Енрико Галеаци — генерален управител на имуществото на църквата по времето на папа Пий XII. След реформата на Римската курия, въведена от папа Павел VI в 1968 г., представителят на титулуваните финансисти, вече в много напреднала възраст, загуби тази позиция. След него длъжността главен управител на църковното имущество (фактическа длъжност, понеже този вид функция не съществува официално) прие маркиз Гулио Сачети. Той стана генерален съветник на папата по финансовите въпроси.

Принц Карло Пацели, племенник на предишния папа, Пий XII, е друг влиятелен човек, чиято позиция се дължи не толкова на неговото лично имущество, колкото на възможностите, разкриващи се пред него благодарение на пълното доверие, на което се радва във Ватикана. Един от дългогодишните съветници на Ватикана по финансовите въпроси беше и швейцарецът Пол Неханс. Това е много двузначна личност, вмъкнала се във Ватикана и придобила огромно влияние благодарение на своите лекарски начинания, които болшинството представители на италианския медицински свят смята за обикновено шарлатанство. Преди 30 години доктор Пол Неханс е лекувал остаряващия вече папа Пий XII. Инжектирал му различни хормони и екстракти от животински орган. Мнението на много изтъкнати италиански лекари е, че това лечение е влошило състоянието на папата. Пол Неханс не се съгласявал да използува никакви диагностични методи известни на съвременната медицина, като например рентгенови снимки, анализ на кръвта, урината и т.н. Той бил привърженик на откриване на заболяването чрез изследване на очните дъна и поставял диагнози само на тази основа.

След едно такова лечение с тайнствена инжекция папа Пий XII изпаднал в агония. Тогава римските лекари бяха допуснати до него и установиха, че пациентът се намира в състояние на крайно обезводняване и авитаминоза, че има следи от недохранване и вероятно е имал вътрешни кръвоизливи. Той беше поставен на система, направени бяха рентгенови снимки на хранопровода, които установиха, че папата страда от съвсем обикновено възпаление, което лесно се лекува. То беше премахнато чрез приетите в класическата медицина методи. Когато обаче папата си възвърна донякъде силите, когато се почувствува по-добре, той отново се остави на грижите на доктор Неханс поради огромната симпатия, която изпитваше към него. Тя не се изразяваше само в лекарски консултации. Ловкият швейцарец стана и папски съветник по финансовите въпроси. Според единодушното мнение на историците на съвременния Ватикан неговите съвети често са причинявали повече вреда, отколкото полза.

Споменатият вече Карло Пацели, племенник на папа Пий XII, също е бил председател на ревизионната комисия на Unione Italiana di Assicurazione — огромно застрахователно предприятие. Assicurazione Italiana, така се нарича съкратено, е второто по големина застрахователно дружество в Италия. То прави всякакъв вид транспортни застраховки, доживотни застраховки и т.н. Тази фирма с капитал 600 милиарда лири също принадлежи на Ватикана. Друга фирма, която почти изцяло се контролира от апостолската столица, е Ceramica Poggi. Това предприятие разполага с капитал от 22,8 милиарда лири и произвежда санитарен фаянс. През последните години то имаше много сериозни финансови затруднения. Известно е, че и папските дипломати в много страни по света се стараеха да му намерят клиенти, които да направят поръчките си там.

Ватиканът е също и един от главните акционери в едно от най-големите предприятия, произвеждащи известните италиански макарони. Фирмата се нарича Pastificio Pantanella и произвежда най-различни видове макарони не само в Италия, но и в САЩ, където има големи производствени предприятия. Апостолската столица е и сериозен участник в най-голямата италианска банка — Banco di Roma. Братът на споменатия Карло Пацели, Гулио, т.е. вторият племенник на папа Пий XII, е заместник-председател на ревизионната комисия на тази банка, чийто основен капитал е собственост на италианската държава. До неотдавна председател на съвета на Banko di Roma беше професор Виторино Веронезе, изтъкнат католически деец, бивш генерален директор на UNESCO, а още по-рано и ръководител на Италианската католическа акция. Професор Веронезе е доверено лице на Ватикана. Също до неотдавна заместник-председател на Banco di Roma беше и Масимо Спада, друг магнат на италианските финанси, който дължеше своята позиция на доверието и подкрепата на Ватикана. Масимо Спада е представител на Ватикана в управлението на редица фирми, концерни и банки.

Гулио Пацели е председател на управителния съвет на Banco di Roma Perha Svizzera. Този неголям кредитен институт, притежаващ само една кантора в Швейцария, извършва много сериозни финансови операции, ползувайки се от възможностите, които Ватиканът му предоставя, и от неговата защита. Притежава капитал в размер на 49 милиона швейцарски франка.

Друга фирма, която доскоро нацяло се контролираше от Ватикана, о Societa Italiana Per Il Gas — концерн, който доставя газ и контролира неговото производство в повечето италиански градове. Сега делът на Ватикана в газодобива значително се намали. Църковната държава обаче продължава да е най-сериозният участник в тази голяма фирма.

Предприятие, което и досега изцяло се контролира от Ватикана, е големият фармацевтичен концерн Serono с капитал 875 милиона лири. Serono произвежда богат асортимент от различни лекарства, като е и най-големият производител на противозачатъчни таблетки в Италия. Този факт е необикновен дотолкова, доколкото на католиците не е позволено да използуват противозачатъчни средства — известно е, че такива са религиозните предписания, а те бяха потвърдени и от енцикликата Humanae Vitae, издадена преди няколко години. Това противоречие между моралните принципи на църквата и практическата стопанска дейност в границите на папската финансова империя е свързано със системата на разпореждане с църковното имущество.

Ватиканът има дялове в едни или други предприятия, но те се ръководят от светски лица по единствения закон, общ за всички капиталистически фирми — закона за печалбата. Ватиканът е собственик и на много други по-малки предприятия, между другото и на водопроводите в Рим.

За мащабите на финансовите възможности на съвременното папство може да свидетелствува фактът, че познатото Обединение на недвижимите имоти е изразходвало за строителни проекти само в Италия и само за една година, 1967, сумата от 300 милиарда лири. Към инвестициите, направени от Ватикана през последното десетилетие, спадат например мрежата от хотели в Италия и многобройните жилищни квартали. С папски капитали в покрайнините на Рим беше построен и луксозният жилищен комплекс „Олгиата“, снабден е плувни басейни, игрища за голф, гимнастически зали, търговска мрежа и всякакъв вид социални услуги. В този модерен и много красив квартал живеят предимно заможни хора. Приходите от него са много големи.

Още през 1950 г. Ватиканът започна да провежда финансова политика, която целеше да интернационализира и да разшири неговото влияние. Тогава Обединението на недвижимите имоти откри свои отдели в чужбина. Най-напред такъв отдел беше основан в Париж. С ватикански кредити на Елисейските полета беше издигната една сграда, известна под наименованието Panamerican Building. Това е една от най-красивите служебни сгради в центъра на Париж, в която между другото се помещава и представителството на американските въздушни линии Panamerican.

Също по инициатива на Ватикана тогава беше създадена Societa Generale Immobiliare International Company. Седалището на този международен концерн е в столицата на Либерия, Монровия. Това място беше избрано, за да се избегне облагането с данъци. Седалищата на много различни международни концерни се намират в Монровия, понеже правните разпоредби в Либерия по отношение на облагането с данъци и износа на капитал са необикновено либерални. Формално капиталът на Международната компания за недвижими имоти възлиза на 20 милиона долара, т.е. тя минава за не особено голямо предприятие. Но действителните инвестиции на концерна са много големи. Той е издигнал между другото и една от най-високите сгради в света — Canada Stock Exchange Tower. Тази постройка се намира в Монреал и с нея разполага Victoria Saint Jacques Company, в която Ватиканът има 50 процента дялове.

Малко известно е, че прочутата сграда на Уотъргейт-хотел във Вашингтон е собственост на Международната компания за недвижими имоти и следователно — на Ватикана. Тази прекрасна постройка, която от архитектурна гледна точка принадлежи към най-значителните съвременни постижения в света, беше проектирана от изтъкнатия италиански архитект Нерви, същия, който построи новата аула за аудиенции при папата във Ватикана. Сградата на Уотъргейт се състои от 240 малки отделения. Тя е влязла в историята, понеже именно там се помещаваше седалището на изборния щаб на Демократическата партия на САЩ, което се шпионираше от агентите на управляващия тогава Съединените щати президент Ричард Никсън. Спомням си, че аферата „Уотъргейт“ принуди президента Никсън да си подаде оставката.

Изразходвайки 30 милиарди лири, Международната компания за недвижими имоти построи в столицата на Мексико цял град-спътник за 100 хиляди жители. Той се нарича Ломас Вердес и представлява сплав от една необикновено модерна и същевременно много рентабилна инвестиция. Ватиканът притежава също и дялове в RCA, т.е. Радио-корпорацията на Америка. Председател на италианския отдел на този голям концерн е споменатият вече граф Галаеци. RCA е голям производител на грамофонни плочи, а също и на филми, които Ватиканът често оценява като неморални.

Председател на италианския отдел на Международния нафтов концерн Royal Dutch Shell е Масимо Спада. Неслучайно именно той заема тази длъжност — Ватиканът е един от главните участници в италианския отдел на концерна. Значителна част от капитала, който в последните години премина в известната италианска фирма за леки автомобили „Фиат“, също принадлежи на Ватикана. И там председател на управителния съвет е Спада. Той заема също и длъжността председател на Banca Provinciale Lombarda, на фирмата Italcable, в която значителен дял се пада на държавния капитал, на металодобивния концерн Finssider, който също работи с държавен капитал, и много други. Гулио Сачети, за когото вече говорихме, е ръководител и на Banco di Santo Spirito, т.е. Банка на Свети дух, която в миналото е била собственост предимно на Ватикана, но сега в по-голяма степен се контролира от италианската държава. Църковната държава обаче си запази определен процент акции в тази кредитна институция. И накрая Ватиканът има дялове в сицилианските заводи за цимент, в Кредитната банка на Венеция, в Амброзианската банка, в Католическата банка на Ломбардия и в много други.

Апостолската столица поверява отговорните длъжности в много банки и предприятия на свои доверени лица. Един от тях е Карло Песенти. Той е представител на Ватикана в управителния съвет на Institutio Bancario Italiano, IBI, който принадлежи към най-могъщите кредитни институти в Италия. Принц Плиний Барберини, потомък на семейството на папа Урбан VIII, както вече казахме, най-големият в историята на църквата грешник, що се отнася до облагодетелствуването на роднините, днес също като представител на Ватикана е председател на управата на Римската спестовна каса. Могат да се посочат още много примери за такова ватиканско влияние в други големи италиански и международни фирми.

Както вече споменахме, почти всички концерни и предприятия, в които са вложени папски капитали, се ръководят от светски лица, които, благодарение на своите възможности, имат огромно политическо влияние в Италия. С по-незначителните дела на църквата и Ватикана се занимават и духовници, които изпълняват функциите на посредници, съветници, комисионери и дори на борсови агенти. В Италия е известен следният анекдот, описан в книгата на Корадо Паленберг „Папските финанси“^[27].

Двама финансисти от Милано се срещат в спалния вагон на влака, пътуващ от Рим към северните области на Италия. Единият пита:

— Свърши ли си работата?

Вторият му отговаря:

— О, Рим, проклет град! Седях две седмици, разправях се във всички служби и банки. Никой не се отнасяше с мен сериозно и накрая нищо не успях да уредя. А при теб как мина?

— Е, какво пък — отговаря му първият. — Пристигнах днес сутринта. Уредих всичките си работи и сега се връщам.

— Но как успя?

— Много просто. Когато пристигам в Рим, винаги наемам лека кола, която идва да ме вземе от гарата.

— Аз също правя така.

— Наемам също и секретарка, която стенографира.

— Аз също, въпреки че това не ми помага кой знае колко.

— Но аз наемам също и един свещеник…

Фигурата на свещеник, занимаващ се с бизнес и политика, е нещо съвсем обикновено в Рим. Мисля си, че това е причината, когато заядливите римляни видят ватиканските лимузини с буквите SCV на регистрационните номера, да казват: Se Christo Vedesse, т.е. „Ако Христос можеше да види“.

Втората, всъщност най-незначителна ватиканска институция, която се занимава с материални въпроси, е администрацията на благата на Апостолската столица. По времето на моя престой неин шеф беше архиепископ Джузепе Каприо. Той и неговата служба се занимаваха с управлението на материалните богатства в границите на Ватикана.

Третата също толкова значима като тайнствената финансова институция на апостолската столица е ватиканската банка с благоприличното название Institutio Opera Religiosa, т.е. Институт за религиозни дела. Тя се помещава в кулата на Сикст V, старинна постройка от Ранното възраждане зад ватиканските стени. Този институт се ръководи от един американец от литовски произход, епископ Марчинкус. Той е подчинен пряко на папата и на Кардиналския колегиум на курията. В Института за религиозни дела банковата тайна се пази още по-строго, отколкото в прочутите швейцарски банки. Там работят само 60 служители, а едва 4 от тях са свещеници. Институтът е снабден с компютър, който води цялото счетоводство.

Банкови сметки във Ватикана могат да имат само лица, които се радват на специалното доверие на папата. Да имаш сметка във ватиканската банка е един вид почетна привилегия, която е придружена от многобройни и при това конкретни предимства. Но всеки медал има и своята обратна страна. Така и в случая на Института за религиозни дела. Съществува един, макар и неписан, но много строго спазван обичай — всички институции или лица, които разполагат със сметки в папската банка, са задължени да предават като доброволно дарение определен процент от сумите, намиращи се там, за нуждите на църквата и Ватикана. Прието е например в случай на смърт на собственика 10 процента от неговия влог да стане собственост на църквата.

Тези затруднения не отблъскват никого, на когото епископ Марчинкус се е съгласил да открие сметка. Тя е много изгодна. За ватиканската банка не важат никакви монетни ограничения, които са в сила за други подобни институции. Дори в Съединените щати или в Швейцария, където банките имат практическа неограничена свобода на действие, съществуват доста подробни държавни разпоредби, които уточняват в какви случаи могат да се изпращат пари в чужбина и кога това е забранено, по какъв начин трябва да се осъществяват определени финансови операции, какъв е държавният контрол върху тях и т.н. За ватиканската банка тези затруднения са непознати. Поради това например италиански гражданин, който има сметка във ватиканската банка, може без каквито и да било ограничения да прехвърля капиталите си в чужбина. Може да внася по своята сметка лири и да тегли след колкото време пожелае, от който си поиска край на света и в каквато иска валута, т.е. в долари, западногермански марки, английски фунтове и т.н. Едва ли трябва да се обяснява колко е удобна тази възможност за онези, които желаят да изнасят своите капитали тайно. Макар и да няма никакви доказателства за това, в Италия се смята, дори и само заради строго спазваната тайна, че Институтът за религиозни дела е дал възможност на много италиански капиталисти да изнесат своите капитали в чужбина, и то по съвсем легален начин. За италианското стопанство изтичането на капиталите е било и си остава едно много болезнено явление. Навярно значителна част от операциите, свързани с това изтичане на капиталите, е била осъществена именно от ватиканската банка.

Тя има много широка мрежа от международни контакти. Поддържа връзка с всички големи американски банки, като например Morgan Guaranty Trust, Meryl Lynch, Chambros Bank, Credit Suisse de Zurigo, Chase Manhattan Bank, National City Bank и др.

Подпредседателят на американския банков тръст Ендрю П. Мелъни е икономически съветник на мисията на Ватикана при ООН. Тази мисия до голяма степен изпълнява функциите на финансов представител на апостолската столица в Съединените щати.

Известно е, че ватиканската банка притежава значителен пакет акции от General Motors, IBM, т.е. от големия американски концерн за производство на изчислителни машини, от авиоконцерна TWA, от голямата американска фирма General Electric и от много други концерни. Известно е също, че доскоро към ватиканската банка принадлежеше и значителна част от акциите от римския хотел „Хилтън“ и от мрежата на тези хотели в другите градове по света.

Съветниците на Ватикана, чиито действия често са секретни, в много страни чрез посредничеството на папските дипломатически служби предават съвсем прясна информация не само за това, което става в рамките на църквата, не само сведения за религиозни и политически проблеми, но също и за промените на борсата. Ватиканът е център и неговите финансови дела са разпръснати по всички континенти.

Запитан преди няколко години дали Ватиканът съзнателно реализира повечето от своите нови инвестиции в Съединените щати, епископ Карпио отговори отрицателно. Той заяви, че апостолската столица прави инвестиции в много различни страни, също и в Италия, а 58 „Заглавия“, т.е. акциите от 58 различни предприятия, концерни и фирми, се контролират от Ватикана. Това не означава, че Ватиканът притежава целия пакет акции на тези предприятия. При капиталистическите условия обаче достатъчно е да се притежава най-големият пакет акции, например 25 или 30 процента, а останалите 70 процента да са разпределени между малките акционери, за да се контролира на практика дейността на целия концерн.

Правителството на Християндемократическата партия, което продължи и след войната да управлява Италия, в голяма степен благоприятствуваше интересите на Ватикана. Така например в тази страна съществуват строги закони, според които акциите се облагат с данъци. Ватиканът не е плащал такива данъци. В отговор на един от депутатите през 1967 г. министърът на финансите, социалдемократът Луиджи Прети, даде следните сведения: в течение на последните три години, т.е. 1964, 1965, 1966, данъците, които Ватиканът не е платил върху своите акции, възлизат на 3262 милиона лири. Тази сума е трябвало да се плати от Ватикана, но не е била получена. Тогава на основата на тези данни беше изчислено, че ватиканските капитали, инвестирани в Италия, възлизат на 140 милиона долара. Става дума предимно за акционерен капитал. Дивидентите от него са в размер на около 6 милиона долара годишно.

Когато става дума за ватиканските финанси, трябва да се спомене и кредитната институция на Конгрегацията за евангелизация на народите, т.е. занимаваща се с мисионерските въпроси. Тя се нарича Папска дейност за пропаганда на вярата. Тази банка се занимава със събирането на дарения за подпомагане на мисионерската дейност на църквата по целия свят и с нейното финансиране. Съществуват много точни данни, според които Папската дейност за пропаганда на вярата е събрала около 46 милиона долара от целия свят, от които 11 милиона само от Съединените щати.

Съществуват и други подобни организации, които събират пари за нуждите на Ватикана.

Досега говорихме главно за ватиканското състояние и свързаните с него приходи. А сега няколко думи за разходите на църквата. Вече споменахме, че заплатите на служителите и чиновниците в църковната държава през 1970 г. възлизаха на около 140 милиона долара. Поддържането на различните папски служби, а също и на дипломатическите представителства в чужбина сигурно поглъщат 6–8 милиона долара. Предполага се, че благотворителната дейност на Ватикана струва от 20 до 40 милиона долара годишно. Впрочем в тази област е много трудно да се разграничат дейностите, финансирани от Ватикана, и даренията, които се получават от отделните епархии или парафии на Католическата църква по целия свят. Значителни разходи са свързани и с поддържането на Ватиканското радио, което е съвсем модерно от техническа гледна точка, а също и с издателската, пропагандната и печатарската дейност.

През последното десетилетие се наблюдава чувствително нарастване на ватиканските разходи, свързани с една своеобразна демократизация на църковната структура. Както знаем, преди десетина години заседава II ватикански събор, който събра в Рим над 2 хиляди кардинали и епископи от целия свят. Разходите за неколкомесечния престой на представителите на Световната църква, а също и техните пътни разноски за идването им до Рим достигнаха според икономистите сумата от няколко десетки милиона долара. Сега на всеки 4 години се провеждат сесии на Световния синод на епископите, за които в Рим се събират около 300–400 души, също пристигащи от целия свят. Издръжката на делегатите по време на синода, организирането на преводачески бюра, пресбюра и всички останали технически служби, които осигуряват ефективното протичане на заседанията на многоезичното множество, е също неимоверно скъпо. В общи линии се смята, че промените, които Ватиканският събор въведе в структурата на църквата, увеличиха разходите на църковната държава с около 10 процента.

В едно от своите изявления пред пресата кардинал Ваноци изложи схващането си, че разходите на църковната държава не са по-големи от тези, които имат най-богатите епархии в света. Установено беше също, че в световен мащаб най-богата е епархията в Монако, която за една година харчи около 140 милиона долара. От това твърдение може да се направи изводът, че бюджетът, т.е. годишните разходи на Ватикана, е по-нисък от 140 милиона долара годишно. Вероятно по отношение на чисто административните разходи, свързани с възнагражденията на персонала от папските институции, това твърдение отговаря на истината. Обаче финансовите експерти оценяват цялостните разходи на църквата на около 200 милиона долара годишно. Така изглежда бюджетът на църковната държава, що се отнася до чисто държавните разходи, т.е. за поддържане на службите, на папските институции, на издателската дейност и т.н. В тази сума не се включват различните разходи за благотворителни цели, които не са свързани със съществуването и функционирането на църковната държава. Тя не включва и разходите за благотворителни цели и за поддържането на различните мисии, които възлизат годишно на около 50 милиона долари, а също и значителните разходи по папските университети. Всъщност тези учебни заведения се издържат предимно от различни ордени, които имат своя отделна, самостоятелна финансова дейност и материално не са свързани с Ватикана.

Някои епархии на католическата църква в Западна Германия, а също и в Съединените щати са много богати. Например нюйоркската епархия, благодарение на финансовата находчивост на починалия вече кардинал Спелман, който дълги години успешно се занимаваше със спекулации в областта на строителството на този град, днес е финансов магнат, разполагащ със състояние в размер на около половин милиард долара. Разбира се, тази епархия е напълно самостоятелна в ръководството на своята финансова дейност, тъй като представлява юридическа личност. Тя обаче прехвърля определени суми за нуждите на Ватикана под формата на благотворителност. Обикновено става дума за заплащане на постоянни, веднъж завинаги установени разходи, какъвто е например поддържането на ватиканската мисия в ООН. При такива принципи на действие голяма част от разходите и приходите на Ватикана не се описват в никакви сметки и документи. Тази лекота на финансовите отношения в рамките на църквата прави невъзможно точното установяване на бюджета на църковната държава. Според пресмятанията, които оперират по-скоро с правдоподобни суми, отколкото с точни цифри, всички разходи на църковната държава възлизат на около 350–400 милиона долара годишно.

Във връзка с това трябва да отбележим, че понятието бюджет, т.е. предварителното изчисляване на очакваните доходи и разходи, е нещо ново за Ватикана. То беше въведено едва преди няколко десетки години. Преди църковната държава не се занимаваше с такъв вид дейност. Текущите разходи просто се покривали от текущите приходи, а ако приходите не били достатъчни, за да се покрият разходите, се вземали заеми или пък вярващите се приканвали към благотворителна дейност. Днес, без да пренебрегва възможностите, които дава благотворителността, Ватиканът се занимава и със съвсем съвременна финансова дейност, и то по доста прецизен начин. Според икономистите, които се занимават със стопанството на църковната държава, ефективността на финансовия апарат на апостолската столица сега е по-голяма откогато и да било в историята на църквата.

Всичко казано дотук за финансовата дейност на Ватикана води до формулирането на някои общи изводи. Първият от тях се свежда до следното твърдение: дори и да отделя сравнително малко място на финансовите въпроси, съвременната църковна държава си остава значителна сила както в материалната сфера — притежава голямо състояние и произтичащите от него приходи, — така и в стопанската и политическата сфера в значителни територии от света и преди всичко в Италия. Втори извод: почти цялото материално съществуване на църковната държава, а в значителна степен и на Католическата църква по света, се осигурява от доходите, получени от капиталистическите предприятия, от печалбите от притежаваните акции, от банковите операции и т.н. С други думи, в материално отношение Ватиканът е тясно свързан с капиталистическия обществен строй.

Повече от десет години след закриването на II ватикански събор Ватиканът официално декларира своята пълна неутралност спрямо съществуващите в съвременния свят обществени строеве. Той не подкрепяше нито капитализма, нито социализма. В редица официални документи например, някои папски енциклики или документи, издадени от отделните сесии на Световния синод на епископите, църквата е отправяла критични слова по отношение на международните монополи, на стопанските и обществените отношения, господствуващи в капиталистическия обществен строй. Същевременно обаче цялото състояние на църковната държава, което носи печалби, е с капиталистическа структура. Това са акции от капиталистически предприятия и концерни, в това число и от критикуваните от Ватикана международни монополи. Това е факт, който не може да не повлияе политическата дейност на Ватикана и неговото практическо, а не теоретическо отношение към отделните обществени устройства.

Третият извод се отнася до съответствието между финансовата дейност на Ватикана и предписанията на католическия морал. В това отношение между теорията и практиката съществува дълбоко, принципно и трайно вкоренено в историята противоречие. В миналото това противоречие е било много по-драстично, отколкото е сега. Но и днес не принципите на католическия морал, а законите на конкуренцията, законът за печалбата — с една дума, онези правила на действие, които са практически задължителни в съвременния финансов и промишлен свят на капитализма, са в действие също и за цялата материална и финансова дейност на съвременния Ватикан.

Практическите последици от това състояние на нещата са били и продължават да бъдат много широки. Така например през шестдесетте и седемдесетте години Ватиканът беше неведнъж замесван против волята си, а понякога и дори без да знае, в най-различни афери от политически и финансов характер. Известно е, че ватиканската дипломация, някои представители на определени ордени, действуващи по поръчка на Ватикана, а също и представители на отделни епархии на католическата църква са подкрепяли политическата дейност в Нигерия, която в 1967 г. доведе до паметното вътрешноафриканско разделяне, т.е. до неуспешния опит да се откъсне от нигерийската държава нейната най-богата провинция Биафра.

Основата на тази африканска криза беше преди всичко политическа, и то свързана главно с националните различия. Нигерийската държава има многонационален характер. В Биафра живее народността ибо, където католическото влияние е сравнително по-силно, отколкото в другите части на страната. Но там има и много богати залежи от нефт, чиято експлоатация започна три години преди опита да се раздели държавата. Публична тайна е, че Ватиканът беше един от най-сериозните участници в предприятията, занимаващи се с добив на нефт на територията на Биафра, и възлагаше големи финансови надежди на експлоатацията на тези находища. Африканската криза беше тясно свързана с плановете на концерните, интересуващи се от експлоатацията на тамошния нефт. Неоснователно би било твърдението, че църковната държава или папството са били инициатори на кризата в Биафра. Но всеизвестно е, че много представителства на Католическата църква оказваха съдействие на проводниците на политиката на разделяне. То се дължеше предимно на материалните интереси на църковната държава. Тук е необходимо да направим една уговорка. Вече споменахме, че католическите духовници сравнително рядко се занимават непосредствено с управлението на ватиканското имущество. В почти всички случаи папството поверява тази задача на светски лица, на които има доверие. Така беше и в този случай. Светски предприемачи, светски бизнесмени, светски финансисти, които управляваха ватиканския капитал, се занимаваха с едни или други машинации, в това число и с такива от политически характер. Църквата беше само косвено въвличана в тях. И днес съществува подобен механизъм на действие. Той напомня за себе си не само при операциите от чисто политически характер или пък при тези, които имат за резултат някакви определени политически последици. Например бунтовете в Южен Судан, които имаха за цел да откъснат тази част от страната и да основат самостоятелна държава, се подкрепяха и от някои католически центрове в Западна Германия. Те дори финансираха групи от платени европейски наемници, които да организират въоръжени бунтове.

Това бяха политическите факти. През последните години обаче станаха и няколко много големи финансови скандали, чийто главен герой беше едно от доверените лица на Ватикана. Имам предвид скандала, свързан с дейността на италианския финансист и банкер Микеле Синдона. За изключително кратко време адвокатът Синдона, който разполагаше с ватикански капитал, успя да създаде една гигантска финансова империя. Той купи над десетина италиански банки, създаде няколко десетки акционерни дружества, които обединяваха предприятия, занимаващи се с производството на най-различни стоки, създаде нови застрахователни дружества, нови акционерни дружества и т.н. Тази огромна империя предприе експанзия и отвъд океана. Синдона купи една от американските банки и реши да разшири своята финансова дейност и в Съединените щати.

Когато в 1972 г. се стигна до международната банкова криза, тя предизвика срутването на цялата финансова империя на господин Синдона. Тази криза разори десетки, ако не и стотици хиляди дребни акционери, унищожи всичките им спестявания, събирани в продължение на целия им живот, а италианската държава, която чрез своите банки гарантираше някои финансови операции на Синдона, загуби един милиард долари. Апостолската столица също понесе значителни загуби. Но поради пълната секретност, която обгражда финансовата дейност на папството, по този въпрос не се изнесоха никакви подробни данни.

Оказа се, че Микеле Синдона е един измамник, които е давал назаем едни и същи суми, основавал е фиктивни акционерски дружества, неговите финансови операции в Съединените щати нарушавали всички съществуващи в тази страна закони (между другото много либерални, що се отнася до кредитната дейност). Синдона, за чиято дейност в Италия бяха публикувани много книги, беше в определен смисъл гениален човек, а същевременно в него по типичен начин се обединяваха това, което наричаме капиталистическа финансова акула, и съобразителността на борсовия посредник. Той е автор на много финансови престъпления, редица данъчни нарушения, престъпил е редица правни норми, свързани с основаването на акционерни дружества, концерни и предприятия. Против него беше възбудено следствие и беше издадена заповед за арестуването му както в Италия, така и в Америка.

Той все още е на свобода само поради факта че неговите защитници внесоха в американския съд гаранция в размер на няколко милиона долара.

Микеле Синдона дължи своята главозамайваща кариера, която завърши със също такъв главоломен упадък, предимно на финансовите гаранции на Ватикана и на доверието, на което се радваше зад Бронзовата порта. Гласувайки своето доверие на Синдона, както впрочем в миналото и на много други подобни измамници, Ватиканът се е ръководел и от това, че този сицилиански адвокат е бил демонстративно практикуващ католик. Но освен тази гаранция, която финансистите в сутани изискват винаги от своите представители, Синдона е бил винаги много далеко дори в италианския финансов свят от спазването на какъвто и да било морал. Той е бил смятан за ловък комбинатор, съществуващ изключително благодарение на нарушаването и хитрото заобикаляне на всички правни норми.

За какво свидетелствува всичко това?

Свидетелствува между другото и за това, че тезата за съответствие между съвременното папство и евангелската концепция за бедността, тезата за „църква на бедните“, която много често се издига по повод на различни официални църковни изявления, няма поне засега никакво покритие зад Бронзовата порта. Противоречието между практическата финансова дейност на Ватикана, или по-точно на неговите светски представители, и социалната доктрина на църквата по отношение на проблемите, свързани със социалната справедливост — или експлоатация, — продължава да е принципно.

Наличието на това противоречие се чувствува също и от високопоставените ватикански духовници. Папа Павел VI също го чувствуваше. Стремейки се да ограничи това противоречие, той направи така неизгодната за църквата продажба на златните запаси. Срамувайки се от своите печалби и от своето състояние, същевременно Ватиканът не вижда друга възможност за задоволяване на материалните си потребности и покриване на различните, най-често напълно оправдани разходи. Част от тях се поемат от Римската курия, като се използуват събраните от вярващите дарения. За тези неща стана дума на предните страници от този раздел. Но по-голямата част от бюджета, а според изчисленията на финансовите експерти около 3/4 от него, се основава на печалбите от притежаваните капитали. Този факт не може да не окаже влияние върху позициите на съвременната църковна държава в света, и то не само в стопанската, но също и в политическата и идеологическата.

* * *

Всичко казано досега по отношение на папските финанси лесно би могло да се окачестви като едностранно и несправедливо, ако човек не се замисли върху възможната алтернатива на сегашното състояние на нещата. От какво всъщност би трябвало да се издържа Ватиканът, с какви средства би трябвало да осъществява своята дейност, ако му отнемем правото да има собствено състояние и свързаните с него високи доходи? Този въпрос лесно може да се разшири и по отношение на цялата църква, която си има своите собствени материални потребности.

Дали тогава не е напълно оправдано, че градът-държава Ватикан се старае далновидно да се разпорежда със своето значително имущество и да го изразходва, във всеки случай такова е разбирането на църковната йерархия, за божи цели? И накрая дали също не е и съвсем естествено Ватиканът да е тясно свързан с капиталистическата стопанска структура, след като се намира в границите на Италия и едновременно с това в Западна капиталистическа Европа?

Това изглежда съвсем естествено както поради географските и историческите особености, така и поради факта че е трудно да си представим други възможности за по-мащабно финансиране на дейността на Ватикана. Следователно дали въобще съществува някаква алтернатива, или сегашното състояние трябва да се приеме за напълно естествено, за резултат на едно многовековно противоречие, което не се отнася само до църквата, между идеята и институцията, която я изразява?

Този въпрос и опитът да му се отговори пронизват като червена нишка цялата многовековна история на църквата. Ако искаме да не противоречим на историческата истина, трябва да се съгласим, че от времето на първите християни, които са създавали своите общини по принципите на обществената собственост и равното разпределение на благата, стремежът към освобождаване от материалните проблеми, стремежът да се осъществи евангелската идея за бедността, е вдъхновявал много християнски мислители и интелектуалци, а понякога дори е намирал практически израз в определени форми на живот в някои ордени. Това обаче са били само изключения, потвърждаващи правилото.

Никой или почти никой от съвременните църковни интелектуалци не смята, че сегашното състояние на нещата съответствува на нормите на християнския морал. Никой не одобрява ситуацията, съществуваща в Италия и в редица други страни, където Ватиканът или църквата благодарение на своите финансови възможности стават център на определено влияние и политически натиск и искайки или не, се намесват в игри, които нямат нищо общо с тяхната действителна мисия.

Така още в далечното минало, а особено силно през последните двадесет години в църквата се чуват все по-мощни гласове, призоваващи към отказ от всякакво имущество, което носи печалба, към връщане на практика към евангелската добродетел — бедността.

Силното движение на свещениците-работници, което в миналото Ватиканът потъпкваше и към което сега се проявява толерантност, но не и ентусиазъм, вижда бъдещето на католицизма и църквата в скъсването им с цялата йерархична структура, във връщането към принципите на свободен избор на своя пастир от цялата община. Той трябва да изпълнява своята обществена мисия, работейки като всички и издържайки се като работник, чиновник, учител или представител на свободните професии.

Крайните изразители на това схващане смятат, че цялото състояние на църквата и Ватикана включително и сбирките от произведения на изкуството в папските музеи трябва да се раздадат или продадат и парите да се използуват за благотворителни цели. Те смятат, че единствено чрез отказ от каквато и да било активност в материалната сфера, отказ от всякаква собственост — с изключение на култовите предмети — църквата ще може правилно да изпълнява своята мисия и да придобие авторитет и престиж сред съвременните общества.

Противниците на тези основни положения, които всъщност са огромното болшинство от църковните кадри, а положително и повечето вярващи смятат, че ако загуби материалните си възможности, без които не може да провежда никаква педагогическа, издателска или пропагандна дейност, църквата би загубила и своето място в обществото, би ограничила възможностите си за изпълнение на своята мисия. Положително те също имат своите сериозни основания. Ако мисията на църквата се схваща като задоволяване на определени потребности на вярващите и дори на цели общества — казват противниците на унищожаването на материална структура на църквата и Ватикана, дали тогава те нямат право да изискват същото отношение като към учителите, работниците от здравните служби или социалното осигуряване? Отговорът на този въпрос зависи както от мирогледа на човека, така и от отношението към религията. Независимо обаче от различните становища по този въпрос сегашните основи на материалната дейност на Ватикана се намират в очебийно противоречие с някои всеобщо приети критерии и принципи.

Римската курия е символична държава.

В действителност тя по-скоро представлява международен център на една голяма организация, каквато е католическата църква. Съвременният свят, а дори и историята от последните векове не познават институция с подобен статус, която да се издържа от собствените си средства, от своето собствено състояние, а не от вноските на организациите, които членуват в нея. Изтъквайки този факт, много католически теолози и икономисти стигат до извода, че бюджетът на папството би трябвало да се основава предимно на вноските от местните църкви в отделните държави, така както това се практикува от международните организации — те се издържат от държавата, ако са държавни организации, или от националните институции в отделните страни, които обединяват.

С това схващане е свързано и едно друго становище, което е не по-малко съществено. Както споменах в началото на този раздел, Ватиканът е или единствената държава, или единствената международна организация в света, която прикрива зад строга тайна както размера на източниците на своите доходи, така и размера на разходите си. Не само безбройните вярващи, но дори и най-високопоставените църковни служители нямат никакво влияние върху финансовата политика на Ватикана — нещо повече, те не знаят нищо за нейните основи или пък насоки на развитие. Обявяването на ватиканския бюджет — както на приходите, така и на разходите — изглежда, вече е станало необходимост, която папството едва ли ще може да избегне, и то в съвсем недалечно бъдеще. Докато в тази насока не се направят съответните реформи, нездравословната атмосфера, съществуваща около целия комплекс въпроси, свързани с материалния аспект от дейността на папството, ще продължава да тегне върху цялата дейност на Римската курия.

Манастирските градини и папските коридори

Във всекидневието на Ватикана монасите не се споменават особено често. Наистина белите шапки на монахините се виждат на всеки ъгъл, като се започне от магазините с религиозни предмети на гърба на базиликата „Св. Петър“, където те са продавачки. Но те представляват по-скоро част от пейзажа, а не отделна социална група. Зад бронзовата порта монахините извършват хиляди технически дейности и изпълняват редица функции по реда, но не се допускат до длъжности в чиновническата йерархия. Те са телефонистки, продавачки в магазините за сувенири, чистачки, готвачки, понякога секретарки или машинописки. Мълчаливи, усмихнати или с безизразни лица, любезни със светските хора и покорни спрямо духовниците, спретнати, те осигуряват ефективността на работата в десетки институции, хранят поверените им свещеници, грижат се те да са чисто облечени, да не липсват цветя на олтарите, а свещеническите одежди за отслужване на тържествени литургии да са винаги в добро състояние.

Тяхната работа е същата, каквато е и на обикновената жена, която има семейство. С тази разлика, че след работа те се връщат в своите манастири, а не при мъжа и при децата си.

Дори и най-заклетите феминистки не говорят за равноправие на жените в църквата, макар че положението на монахините в църковната йерархия е значително по-лошо, отколкото това на жената в светското високоразвито общество. Монахинята не може да получи свещенически сан и следователно нейните възможности за аванс в структурата на църковната власт са предварително ограничени. Наистина представителките на женските ордени понякога участвуват в различни съвети, свиквани от папата, или дори стават консултантки, т.е. постоянни съветници към някои конгрегации, обаче областта на техните компетенции и официално одобрявани интереси се ограничават само до няколко въпроса: проблемите на женските ордени и въвежданите понякога реформи в принципите на тяхната организация и правилата им, образователните проблеми на онези ордени, които се занимават с обучението на децата и младежите, въпросите, свързани с грижата за сираците, възрастните хора, и още няколко подобни въпроси. Теологията, философията, църковното право — всичко това, а да не говорим за административните функции на църковната структура на властта е запазено за свещениците, т.е. за мъжете. Именно поради това хилядната армия от монахини има многократно по-малка роля в интелектуалния живот на църквата, отколкото 245 хилядите монаси, от които почти 90% са свещеници, а останалите са без сан.

Освен че се занимават с напълно откъснати от външния свят проблеми и схващат целта на съществуването в молитвата, женските ордени са заети със съвсем конкретни неща: обучават, ръководят различни институции, чиято цел е да се грижат за нуждаещите се, болници или пък се занимават с мисионерска дейност. В интелектуалната сфера тяхната дейност остава без съществено значение във вътрешния живот на църквата.

Мъжкият орден обаче е един от основните центрове на интелектуален живот на католицизма както в исторически план, така и сега. Причините за това състояние на нещата трябва да се търсят както в най-старите традиции на църквата, така и в съвременната роля и място, което ордените имат в нейния живот. От времето на св. Августин, основал през IV век най-стария орден в историята на християнството, който продължава да действува и сега, монасите, водещи затворен живот, отдаден на размишления, далеч от всекидневните проблеми на света, са били и все още са хора, разполагащи с едно богатство, което обикновено липсва на представителите на духовенството от дадена епархия — много свободно време, понеже размишлението, независимо от това, каква сфера от въпроси засяга, в крайна сметка си остава все пак само размишление. Поради това повечето философски течения, създадени от християнството, са се породили зад манастирските земи.

Всъщност през средновековието манастирите са били единствените центрове за научна дейност, която обхващала не само теологията и отделните й области, но също правото, историята, а дори — макар и с много ограничения — медицината и някои дисциплини от точните науки. Ако въобще е възможно да се приложи определението учен по отношение на онези времена на догматизъм и повсеместна безпросветност, то в християнския свят именно монасите са били изтъкнати представители от тази сфера на дейност.

В болшинството случаи техните интереси се свеждали до теологията. При това невинаги е ставало дума за мистика или за интерпретиране на едни или други догми от Откровението. Неведнъж в историята на църквата от тихите градини на бенедиктинските манастири, а по-късно и от другите монашески общности в света, са прониквали редица концепции и принципи, които днес бихме нарекли програма за реформи и дори програма за борба с различните проявления на злото в живота на светските общества.

Паметната реформа, започната от бенедиктинците от манастира „Клюна“ в Бургундия през XI век, очерта принципите на отношенията между църквата и държавата за следващите неколкостотин години. По-рано, през IV век, основателят на най-стария от съществуващите досега християнски ордени — „Св. Августин“ — оформи цялата структура на християнската философия, която беше всеобщо приета в църквата до XIII век, т.е. до времето на св. Тома Аквински.

Всъщност традициите на монашеския живот са значително по-стари от правилата на св. Августин и датират още от древността. Още от първите векове на съществуване на християнството монасите са оказвали значително влияние върху интелектуалния живот на църквата.

Една форма на протест спрямо пълното отдръпване на практическия живот на папството и църквата от принципите на Евангелието, що се отнася до бедността и скромността, беше дейността на основания през XIII век Орден на францисканците, чийто основател, а също и неговите ученици и последователи с целия свой живот винаги са били живо обвинение за тържествуващото папство от онова време и за всички онези грешки на църквата, които в крайна сметка доведоха до Реформацията.

Тези примери илюстрират позитивната — или може би прогресивната — дейност на ордените. Но също така лесно могат да се посочат и някои негативни примери — достатъчно е да споменем само участието на йезуитите и доминиканците в дейността на инквизицията. Едно е сигурно — ордените са били, а някъде и до днес са си останали центрове на най-заклет религиозен фанатизъм, средновековни суеверия, варварски по своята същност култ към светците, които даряват с чудотворната милост. И до днес някои ордени се издържат от чудеса, като привличат към различни религиозни свети места тълпи необразовани, отчаяни и нещастни хора.

Всичко това обаче не може да зачеркне обективната роля на някои ордени в живота на църквата като нейни челни интелектуални центрове. Тази роля не се определя единствено от начина на живот, интересите и подготовката на монасите. Тя е резултат и на особеното място на ордените в организационната структура на църквата. Както вече казахме по друг повод, тази структура е строго йерархична. Свещеникът е еднолично подчинен на властта на епископа, епископите на папата. Ордените представляват едно доста съществено изключение от това правило. Те имат свои собствени правила на управление, които обикновено са малко известни. Разбира се, във всички манастири, независимо от конкретните правила съществува и строго определена йерархия. Игуменът на манастира е едноличен ръководител на цялата общност, провинциалът — ръководител на ордените с един и същи статут в дадена страна или в няколко страни, генералният отец, който при йезуитите се нарича само генерал, е шеф на този орден в целия свят. Но докато административните или ръководните длъжности в църквата се заемат чрез номинации, т.е. в резултат на едноличното решение на папата или на епископа, то в ордените в редица случаи това става чрез избори. Принципите на изборите се различават в зависимост от статута на ордена. Общо взето, колкото той е по-суров, толкова по-широко са застъпени принципите на изборната демокрация. В манастирите на босите кармелити, които живеят напълно усамотени, запазили продължителните, тежки пости и си налагат редица други ограничения в съответствие със статута на своя орден, игуменът се избира чрез тайно гласуване за няколкогодишен период от време. Дори предлагането на кандидатите е така организирано, че не се разбира кой кого е предложил. Подобни правила съществуват и в някои женски и в редица мъжки ордени. Общо взето, и висшите монашески длъжности са изборни, включително и членовете на генералните курии, т.е. на централната власт на отделните ордени в световен мащаб. Тези принципи имат един много съществен резултат — в определена степен ордените стават независими по отношение на кадровата политика, провеждана от папството или от отделните конференции на епископата. Няма нужда да се обяснява, че това оказва силно влияние и върху независимостта на ордените, що се отнася до свободата на мисълта и интелектуалната дейност. След новициата, т.е. пробния период на престой в манастира, монахът дава обет или за цял живот, или за определен период от време и се задължава да спазва статута, т.е. различните задължения и забрани, които се съдържат в него. Новопостъпилите дават и обет за бедност. Освен това йезуитите се задължават да не приемат никакви църковни звания. Що се отнася до бедността, могат да се изказват едни или други съображения, понеже в различните исторически периоди отделните ордени са били, а някои от тях са много богати, а монасите не се лишават от нищо. Обаче от самия принцип на монашеския живот произтича един много съществен факт. Монахът не е принуден да се занимава със своите материални потребности — те се удовлетворяват колективно за целия манастир. Това състояние на нещата очевидно има и своите слаби страни, тъй като човек трябва да яде това, което му дават, да се облича в расо или в такива цивилни дрехи, с каквито се снабдява целият манастир, да пуши (ако въобще това е позволено) цигари, каквито купува икономът, т.е. стопанският управител на манастира, да моли за пари за всеки свой дори и най-малък разход, включително и за малкото кафе в сладкарницата, и т.н.

Често монасите имат неприятни преживявания по този повод. Спомням си например че по време на моя престой в Рим в нашия дом идваше един полски монах, които живееше постоянно в Рим и се занимаваше с журналистика. Ако случайно имахме полски салам, кървавица или кисело зеле, той с ентусиазъм се нахвърляше върху тези специалитети, признавайки, че в неговия манастир, ръководен от италианци, се ядат предимно макарони и салата — храна, към която той все още не можел да привикне.

Обаче липсата на материални затруднения, независимо от някои ограничения, с които е свързана, влияе върху отношението към живота и освобождава от много основни проблеми, факт, който положително стимулира една интелектуална и психична независимост.

Не по-малко значение има и задължението на йезуитите да не приемат църковни звания. Този принцип има и някои изключения — понякога се случва папата да освободи някой от изтъкнатите монаси интелектуалци от положения обет и да го назначи за епископ или дори за кардинал. Йезуити например са били починалите неотдавна кардинали Агустино Беа — дългогодишен председател на папския Секретариат за единство на християните, и французинът Ж. Даниелу. В миналото папите често са били избирани от средите на монасите от други общности, чийто статут не съдържа забраната за встъпване в църковни длъжности.

Все пак това са изключения. Обличайки расото, средният монах като че ли предварително се отказва от кариера в църковната администрация. Този факт, от една страна, влияе върху естествения подбор на хората, които решават да постъпят в манастир (естествено се изключват лицата, които имат някакви специални амбиции), а, от друга — засилва чувството за независимост и безразличие спрямо почестите.

Ордените и дори отделните манастири са много независими и по отношение на научната и интелектуалната дейност. Манастирското духовенство не е подчинено — поне непряко, на епископа. Съдбата на монасите се решава или от игумените на отделните манастири, или от провинциалната власт, или от Генералната курия. Ръководствата на ордените вземат и някои решения относно публикуването на различни издания и други подобни дейности.

Понякога тази дейност или нейната доктрина могат да влязат в противоречие с нагласите на Ватикана или на местната църковна йерархия. В Рим например е публична тайна, че отношенията между Ватикана и италианските свещеници от общността „Св. Павел“, които издават седмичника „Католическо семейство“ в една супермодерна печатница, вече дълги години са доста напрегнати, понеже линията на това издание с милион и половина тираж по някои въпроси е по-реформаторска и социално прогресивна от официалната линия на Римската курия.

Преди няколко години в църковните среди много шум предизвика също и спорът между полските йезуити и църковната йерархия в нашата страна за нов катехизис, т.е. основен учебник по вероучение. Подготвеният от йезуитите катехизис предизвика решителната съпротива на епископите. Тогава йезуитите организираха в Рим, т.е. извън границите на юрисдикцията на полската йерархия, специална изложба, посветена на това дело.

Дори и папата има сравнително малки компетенции по отношение на ордените. Когато се основава нов орден, папата утвърждава неговия статут, където се определят целите на новата общност, правилата на монашеския живот и други подобни въпроси. По отношение на някои статути папството е имало понякога доста трудности. Когато през XIII век св. Франциск от Азис предложил на папа Инокентий III проекта за монашески статут на францисканците, болшинството кардинали от тогавашната Римска курия са смятали, че включените там правила и задължения са плод на мисълта на един луд и представляват заплаха за обществения ред. Според легендата едва пророческият сън на папата, в който той видял една ужасна картина — базиликата „Св. Петър“ в Рим се срутвала, а св. Франциск поддържал разклатената конструкция на тази сграда, която символизирала цялата църква, — е станал причина статутът да се утвърди с папския подпис.

Когато обаче орденът е вече основан, а дори, както често е ставало в миналото, има вече свои традиции и придобие сила, папата не може да направи срещу него почти нищо. Той има право да разтури всяка общност, но това все пак е едно крайно решение, което на практика не се прилага, освен в изключителни случаи. Спрямо ордените епископите също нямат такива права, каквито имат по отношение на епархиалното духовенство. Да не говорим за това, че повечето манастири и ордени са напълно независими материално, а понякога разполагат с много големи финансови средства благодарение на своите имущества.

Централната роля, която ордените имат в интелектуалния живот на църквата, е свързана и с образователната дейност на духовниците. Йезуитите, доминиканците и преподавателите от още няколко монашески общности, които си поставят интелектуални цели, държат почти всички католически висши учебни заведения, в това число и папските. Там монасите са и преподаватели не поради това, че имат някакви специални права за упражняване на такава дейност, а просто поради своята квалификация.

Доминиканците например, чийто брой в целия свят по данни от 1975 г. достига почти 8 хиляди души (в 1965 г. са били 10 191 човека), обявяват за цел на своята дейност разпространяването на вярата (оттук идва и официалното название — отци проповедници) и запазването на нейната чистота. Монахът, който може да изпълнява такава роля, трябва да познава теологията и всички други свързани с нея науки. За целта той преминава през дългогодишен курс на обучение. Дори хора със светско висше хуманитарно образование учат дълги години, преди орденът да ги признае за достатъчно подготвени правилно да изпълняват задачите, установени в статута, които е изработен от св. Доминик през 1216 г.

Естествено е при тези условия доминиканските манастири да са челните центрове по теология. Отците в бели доминикански раса, които впрочем се носят само в границите на манастира или при тържествени случаи, а във всекидневието и на улицата се предпочита светското облекло, са почти единствената цензура и същевременно консултанти във ватиканската Конгрегация за доктрина на вярата, т.е. бившата Инквизиция. В периода на терора на Инквизицията именно те са решавали дали определени възгледи или научни разработки са еретични и следователно са престъпление според тогавашните схващания, или се вместват в рамките на римокатолическата църковна наука. За тази си роля доминиканците не са получили никакво признание, а, напротив — неприятния прякор „божии псета“. Това определение е свързано с латинското и италианското произношение на наименованието на този орден. В думата Domenicani се съдържат две определения. Първата й част произхожда от Dominus, т.е. Бог, а cani е кучета на италиански. Така от думата Domenicani се е появило определението cani del Signore, т.е. божии кучета.

Днес върху този интелектуален орден, които принадлежи към многочисленото семейство на просещите ордени, т.е. издържащи се по принцип от вноските на вярващите и задължаващи да се води беден живот, вече не тежи инквизиторското бреме. Обаче някои доминикански центрове все още продължават да бъдат представители на консерватизма в доктрината в живота на църквата, факт, който произтича от тяхната мисия на пазители на чистотата при тълкуването на „Богоявлението“. Трябва обаче да се изтъкне, че този орден сега е много нееднороден по отношение на своята идеологическа ориентация. Френските и холандските доминиканци принадлежат към най-прогресивните интелектуални групи в църквата.

Уникална роля в живота на църквата играят йезуитите. Този орден с италианско название Gompagnia di Gesu, т.е. Исусово дружество в не съвсем буквален превод, е бил основан през 1534 г. от испанеца св. Игнаций Лойола, който, след бурния си живот на наемен войник в различни армии, станал свещеник вече като зрял човек. Той бил фанатик, ненавиждащ Реформацията и нейните представители.

Задачата на йезуитите била да служат на папството, заплашвано тогава от новата схизма^[28] на Лутер и неговите привърженици. Освен бедността и всички други монашески обещания, членовете на Исусовото дружество и до днес са единственият орден, които дава обет за вярност и покорство на папата. За разлика от другите ордени, които се занимават предимно с контемплация, задачата на йезуитите винаги е била и си остава да присъствуват в света, да вземат активно участие в живота, в това число и в обществения живот, да укрепват влиянието на църквата и папството, като въздействуват върху колкото се може по-широки обществени кръгове. Споменахме, че Игнаций Лойола е бил войник. Поради това организацията на неговия орден се основава на желязна военнополицейска дисциплина и контрол. За пръв път при йезуитите е била въведена тройната система на взаимен контрол на монасите, които са били задължени да съобщават на ръководителя си за всяка подозрителна дума или крачка на двама други членове от общността, с които най-често са имали съвместна работа. Опитът на йезуитите в това отношение по-късно служи като пример на много полицейски служби в най-тоталитарните режими. На Исусовото дружество светът дължи и известното зловредно твърдение „целта оправдава средствата“, което служи за оправдание на толкова много престъпни деяния, предприемани привидно в името на най-възвишени идеи.

От 400 години йезуитите са „очите и ушите“ на папството. Тази тяхна роля, както и огромното влияние, което придобили като челни организатори на образователната система за висшите класи през XVII и XVIII век, като политически съветници при редица кралски дворове и организатори на безбройно много политически интриги, са причините за почти повсеместната неприязън към този орден във всички просветени, прогресивни или дори само либерални среди. Тази неприязън, за да не кажем ненавист, се свързва също и с ролята на членовете на Исусовото дружество в Инквизицията. Болшинството съобщения, направени пред инквизиторските съдилища, в които се посочвали едни или други престъпления против вярата и църквата, са идвали от членовете на това опасно дружество. Най-често те са били и съдиите в инквизиторския съд. Този орден придобил тайнствена мощ, от която се страхували дори владетели, като например австрийските императори през XVIII век.

Под натиска на могъщата католическа Австрия папа Климент XIV бил принуден да разпусне ордена през 1773 г. Той бил възстановен едва след поражението на Наполеон през 1814 г. Единствено в царска, православно-консервативна Русия решението на папа Климент XIV не било изпълнено. На територията на царската империя орденът продължавал да действува по принцип безпрепятствено и в периода на неговата секуларизация^[29].

И днес йезуитите си остават най-могъщият католически орден, макар възбраната върху тяхната дейност да беше вдигната в някои страни, например като Швейцария, едва преди няколко години. Сега те преди всичко са една своеобразна връзка между църквата и светските интелектуални и научни центрове. Исусовото дружество е едно общество от хора, които може да не обичаме, но трябва да признаем тяхната висока, понякога дори изключително висока интелектуална позиция. Те почти всички имат завършено светско висше образование както в областта на хуманитарните, така и на точните науки. Същевременно те изучават основно теология, философия и други области от църковните науки, а също и право — както църковно, така и държавно, международно, т.е. гражданско, история и социология. Това прави йезуита достоен партньор във всяка интелектуална или политическа дискусия, а в редица случаи и изтъкнат познавач на определена научна дисциплина.

Тези техни възможности се използуват в съответствие с интересите и потребностите на църквата. Йезуитите, които през 1975 г. бяха малко над 29,5 хиляди в целия свят (и близо 37 хиляди десет години по-рано), са преди всичко главните възпитатели на църковните ръководни кадри. Както споменахме, те завеждат папския Грегориански университет, който подготвя епископи и кардинали за всички страни. Членовете на Исусовото общество играят огромна роля и в църковната католическа журналистика. Те ръководят и Ватиканското радио, както и другите католически радиостанции, намиращи се например в Португалия или на Филипините. Те издават и редактират списания, представляващи главните центрове на католическата мисъл в много страни на Европа и Северна и Южна Америка — нека споменем само италианския двуседмичник „Цивилта Католика“ или френския „Етюди“. Също и в полската католическа преса при името на авторите често се виждат инициалите SJ, т.е. първите букви от латинските думи Societas Jesu, т.е. Исусово дружество.

Орденът ръководи също и много училища — както висши, така и средни, а в страните, където има религиозно обучение, организира мисионерска дейност (около 6 хиляди йезуити-мисионери са пръснати по целия свят). Той се занимава също с издателска и културна дейност. Така например в Испания, където йезуитите са много могъщи, също и поради материалните си възможности, повечето филмови фестивали се организираха, а сигурно и сега се организират или непосредствено от йезуитите, или под техния незабележим патронаж. Когато в журитата на такива мероприятия участвуват духовници, по правило те са облечени в цивилни дрехи, не съобщават, че принадлежат към ордена, и демонстрират един забележителен либерализъм при оценката на художествената стойност на произведенията, но същевременно никога не допускат да бъде награден, а дори и само прожектиран, някакъв открито антиклерикален, антицърковен или атеистичен филм. Това е един пример за методите на действие на ордена в съвременните условия.

Независимо от това, къде работят и с какво се занимават, йезуитите служат на папството — също и благодарение на отворените си очи и уши. Те внимателно наблюдават живота и събитията в своята страна, град, обществена среда. Генералната курия на ордена, помещаваща се съвсем близко до Ватикана, на улица „Борго ди Санто Спирито“ в една сграда, която беше разширена и модернизирана от дългогодишния генерал на ордена поляка О. Ледуховски, получава доклади от целия свят. Те съдържат информации за положението на църквата в отделните страни, за различните политически и обществени проблеми, оценки на отделни хора, включително и на потенциални кандидати за различни длъжности в църковната йерархия, за нови явления в науката и дори за стопанската конюнктура. Тези доклади, които после се анализират в Генералната курия, представляват един от най-съществените източници на информация и оценки за Римската курия и самия папа. В много страни връзките на йезуитите с политиката са все още много силни и при това съвсем непосредствени.

В периода след събора във вътрешния живот на могъщия орден беше внесен един много важен елемент. По време на извънредната генерална конгрегация, свикана в 1974 г. в Рим, се стигна до сериозни разногласия между привържениците на запазването на традиционното място и роля на ордена в света и църквата и представителите на лагера на реформистите. Имаше гласове, които се обявиха против това обетът за вярност да остане в статута на ордена, както и остри полемични изказвания във връзка с някои решения на папа Павел VI. Стигна се дори до размяна на писма между папата и генерала на ордена Педро Аруп. В писмото си до папата той заяви, че отношенията между неговия орден и Ватикана са „доста добри“, открито давайки по този начин да се разбере, че това състояние на нещата е доста далеч от идеалното. Извънредната генерална конгрегация, събранието на провинциалите на ордена, както и на двама избрани делегати от всяка провинция (в Полша орденът има две такива провинции), направи предложение за редица промени в статута на ордена, промяна в системата на зависимост, предложи някои ограничения на военната дисциплина и многобройни промени във връзка с доктрината, които имаха съвсем определено реформаторски характер. Папа Павел VI, който по отношение на ордена имаше специални прерогативи, свързани с обета за вярност към неговата особа, отхвърли всички тези предложения и поради това те въобще не бяха представени за формално гласуване на участниците в конгрегацията.

И така структурата на Исусовото дружество си остана непроменена, но вълнението, впрочем също както и в много други ордени, продължава. Йезуитите се намират в челния отряд на онези теолози, чиято работа се критикува от папството. Главен център на „ревизионизма“ в църковната доктрина стана Грегорианският университет, а също и редакциите на някои издания на йезуитите, като се започне от френския „Етюди“. Изтъкнати йезуити публично изразяват възгледа, че реформите в църквата и Ватикана след II събор не протичат в съответствие с постановленията на Vaticanum Secundum.

Друго опасно явление е бързото намаляване на монашеските кадри както поради малкия брой нови кандидати за встъпване в общността, така и поради събличането на расата от вече посветените монаси, които се връщат към светския живот. Сега този проблем засяга повечето ордени, включително и женските, както и въобще цялото духовенство. Според данни от 1974 г. броят на свещениците със световен мащаб (извън монасите) в Католическата църква е намалял с 2145 души. Броят на новопосветените е по-малък от броя на смъртните случаи, а същевременно 1778 духовници през тази година са преминали към „светско състояние“, т.е. съблекли са сутаните^[30].

Обобщени данни за намаляване броя на монасите и монахините не са публикувани. Известни са обаче някои цифри относно отделните монашески общества. Вече посочихме някои цифри, засягащи йезуитите и доминиканците. Ето още някои.

Брой на монасите

	1965 г.	1975 г.
Францисканци	27000	22798
Капуцини	15838	12688
Боси кармелити	4022	3529
Вербити	5773	5301
Пасионисти	4065	3395
Мариани	3470	2458
Палотини	2260	2147
Силезиани	22042	18958
Редемптористи	9540	7233
Облати	7609	6643

(Всички данни са от „Статистически годишник на църквата“ за 1976 г.)

Макар и не толкова силни, подобни тенденции на намаляване броя на духовните лица се наблюдават и в женските ордени. Намаляването на монашеските кадри предизвиква силно безпокойство в църквата и в самия Ватикан. Във връзка с това съществуват и редица опити за реформи, които придобиват понякога най-чудати форми. Някои женски ордени поръчват да им се изработят проекти за нови задължителни облекла в най-големите модни къщи, в това число и парижката „Диор“, други се модернизират, като въвеждат в статута на ордена задължителни физкултурни упражнения, включително тенис и езда, трети се отказват от монашеския живот в строгото значение на тази дума и образуват малки общности, които живеят в отделни апартаменти, не носят раса и работят в различни светски институции като медицински сестри, учителки и т.н. в зависимост от целите, определени в статута на ордена.

Подобни процеси се наблюдават и в някои мъжки ордени. Досега те не успяха да ограничат намаляването на броя на монасите и монахините. Анализирайки причините за това явление, католическите социолози стигат до най-различни изводи. Най-често се повтарят три оценки.

Първо, посочва се, че статутите на някои ордени, създадени през ранното средновековие, вече са загубили значителна част от своята практическа полезност за обществото. Например ордените, които са смятали за цел на своето съществуване борбата с ереста, вече нямат никакво бъдеще, когато идеята за икуменизма, т.е. за обединяване на всички християнски вероизповедания, е официална линия на църквата.

Второ, ограничаването на ролята и мястото на религията в съвременните общества не благоприятствува посвещаването в служба на бога, т.е. решението да се облече расо.

И накрая, трето, демократизирането на обществените отношения в повечето страни отне на ордените привлекателността, която те имаха за представителите на низшите класи още от феодалната епоха.

За полските селяни преди войната монашеският живот е бил едва ли не единствената възможност за постигането на своеобразен социален напредък, единствената възможност човек да се отдаде на интелектуална дейност, а не на физическа работа. Подобна е била ситуацията и в много други страни, а някъде и до днес си е останала такава. Векове наред позицията на духовник, монашеският живот са били за селянина и за бедния еснаф единственият възможен начин за издигане, единственият достъп до науката и висшето обучение. Кадровата политика на църквата винаги е целела да привлича изтъкнати личности от низшите класи на църковна служба. Именно тази политика е една от основните предпоставки за силата на църквата и равнището на духовенството.

В сегашно време тези съображения от социално естество, които благоприятствували призванието към монашески живот и към позицията на духовник, вече не съществуват. Висшите учебни заведения и другите възможности за напредък са достъпни за една сравнително много широка социална категория, независимо от финансовите бариери, които все още съществуват в редица капиталистически страни. Житейският принцип, намерил израз в полската поговорка „Няма да сполети беда онзи, който има духовник в рода си“, вече е загубил значителна част от своята привлекателност.

Пий, Йоан, Павел

Папа Пий XII умираше в един слънчев топъл ден на италианската есен през 1558 г. Независимо че вече бяха настъпили първите дни от октомври той още не беше се върнал от лятната си резиденция в двореца Гандолфо в своето постоянно седалище във ватиканския апостолски дворец. В последно време той се чувствуваше толкова зле, че лекарите не му позволяваха да напуска леглото и изключиха възможността дори за едно кратко пътуване до близкия Рим. Наистина той можеше да измине този път в лекарската линейка, но тогава целият свят щеше да узнае колко е болен, а такова нещо не можеше да се допусне.

Пий XII умираше в напреднала възраст. Той се беше родил на 2 март 1876 г., т.е. беше на 82 години. Смъртта настъпи призори на 9 октомври. Общественото мнение узна за това събитие няколко часа по-късно, и то по неофициални канали. Макар и отдавна предвиждана, смъртта на папа Пий XII предизвика голямо объркване сред високопоставените духовници от Римската курия. То беше част от едно своеобразно наследство от починалия папа, който 19 години беше лоцман на църковния кораб. По природа и по традиция Пий XII беше консерватор. През последните години от живота си той отхвърляше възможността за каквито и да е промени както в църквата, така и в Римската курия. Той не само се противопоставяше на всички реформи. Той дори не се съгласяваше да се назначават нови църковни служители на мястото на починалите в курията. Резултатът от тази политика беше вакуумът, в това число и организационният, който се създава след неговата смърт.

Според църковното правораздаване в период на Sede vacante, т.е. от момента на смъртта на папата до деня на избора на неговия наследник, светият колегиум, т.е. кардиналите, упражнява текущата власт във Ватикана. Този от тях, които има званието камерлинг на Светата римска църква, поема текущите задължения на глава на държавата и църквата и преди всичко потвърждава официално смъртта на папата.

Обкръжен от кардиналите от курията, той застава над починалия и три пъти го удря по челото със сребърно чукче и произнася на латински следните думи: „Спиш ли?“ Едва когато не чуе отговор, обявява официално смъртта. Това оповестяване на смъртта е равнозначно на привеждане в движение целия механизъм на властта за периода Sede vacante, включително и приготовленията за погребението и конклава.

След смъртта на камерлинга на църквата през 1956 г. Пий XII не назначи негов наследник. Следователно на 9 октомври 1958 г. се създаде ситуация, в която Римската курия формално преустанови дейността си поради прекъсване във веригата на властта. Кардиналският колегиум, който папата не беше разширявал чрез нови номинации от 1953 г., наброяваше в световен мащаб 58 души, от които 24 бяха на възраст над 80 години. 24 часа кардиналите не се решаваха да нарушат правилото, според което камерлингът на църквата трябваше официално да установи смъртта на папата. В двореца Гандолфо тялото му почиваше върху позлатено ренесансово ложе, без да бъде подложено на никакви процедури за балсамиране. Тогава температурите в Рим и околностите му достигаха до 30 градуса.

Накрая, когато лекарите спряха вниманието на църковните служители върху бързите промени, настъпващи с останките, а прислугата в двореца Гандолфо вече не смогваше да проветрява залата и да носи кофи с лед, които да се поставят под огромното ложе, деканът на Кардиналския колегиум кардинал Тисеран се реши да поеме властта и да организира тържественото погребение.

Обстоятелствата около смъртта на Пий XII, които са по-показателни от дългите анализи, очертават неговата фигура и личност. Той е роден в семейство, което от няколко поколения се занимава с адвокатска дейност. Неговият баща Филипо Пацели е бил председател на консисториалните адвокати в Рим. Консисторът — това е църковният съд. Адвокатите, които пледират пред този съд, са били и до днес си остават специалисти по църковно право. Най-често те се занимават с процеси за анулиране на брака. Поради функциите, които изпълняват, те са тясно свързани с църквата и представляват едно консервативно, закостеняло и затворено общество.

Бъдещият папа получил кръщелното име Евгени. Завършил основно училище, ръководено от монахини, а после е бил ученик в римската гимназия Висконти. Бил е много съвестен и способен ученик, който през осемгодишния курс на обучение получавал винаги много добри и отлични оценки. През юношеския период от живота си е бил известен със спортните си увлечения. Бил е член на гимназиалния отбор по гребане, добър плувец, занимавал се с езда. Характерна черта на Евгени Пацели още от най-ранното му детство била неговата акуратност и съвестност. Имал е строго установен дневен режим и времето му било предварително разпределено до минута. Младият човек никога не си позволявал да наруши веднъж установената програма, а да не говорим въобще за някакви лудории или екстравагантности, на които обикновено се поддават момчетата от тази възраст. Още като ученик в гимназията той решава да постъпи в духовна семинария. Това си намерение осъществява, веднага след като взема матурата през 1894 г., т.е., когато е на 18 години. Благодарение на влиянието на баща си той е приет в духовната семинария на Виа Капраника в центъра на историческия Рим. Тази семинария, намираща се в съседство през една улица с Грегорианския университет, била една от най-известните във Вечния град. По време на следването си младият семинарист се разболял от белодробно възпаление и прекъснал за половин година следването си, за да проведе лечение в планинската местност Онано. През 1899 г. завършил семинарията и получил диплом за доктор по теология и право, понеже едновременно следвал и в Грегорианския университет.

През същата година той станал свещеник и бил назначен за преподавател по право в една от духовните семинарии във Вечния град. През 1901 г. пак благодарение на своите способности, дисциплина и съвестност станал чиновник от най-висш ранг във Ватиканския държавен секретариат. До 1917 г. в продължение на 16 години той е бил служител в това най-важно учреждение на Римската курия, получавайки последователни повишения, докато стигне до длъжността съветник от първи клас по въпросите на папските нунции.

През април 1917 г. 41-годишният прелат е назначен от папа Бенедикт XV за епископ и апостолски нунций в Монако. В края на I световна война той ръководи нунциите в Германия и остава на тази длъжност до средата на 1929 г. В първия следвоенен период в Германия избухва революция, чийто център е дружество „Спартак“, ръководено от убитите по-късно Карл Либкнехт и Роза Люксембург. Тогава нунцият Пацели развива политическа дейност против силите на революцията и възникващата комунистическа партия. Левицата публично го обвинява в организирането на контрареволюция и диверсионна дейност в полза на друга държава. Връзките на Пацели с диктаторския режим на Носке и фактът, че е организирал оказването на военна и финансова помощ на антиреволюционните сили, са доказани от историците.

След разгрома на революцията в Германия нунцият Пацели запазва длъжността си, а в 1929 г. след дългогодишни преговори, подпомага сключването на конкордата между Ватикана, Бавария и Прусия в периода на Ваймарската република, който гарантира на църквата много широки прерогативи и привилегии на територията на Германия. По същото това време Ватиканът сключва и Латеранските договори с фашисткото правителство на Мусолини, които между другото слагат и край на дългогодишното напрежение между италианската държава и апостолската столица. С подписването на тези договори започва периодът на лоялното, а на някои етапи дори и приятелско сътрудничество между папството и фашистката държава, която тогавашната Римска курия е възприемала като естествен съюзник в борбата срещу главния враг на църквата — социализма и комунизма.

Нунцият Пацели, известен със своите симпатии към тоталитарните режими и враждебно настроен към всичко прогресивно (по семейна традиция), е признат от папа Пий XI за най-подходящ кандидат за вакантната от няколко месеца длъжност ватикански държавен секретар. Папата смятал, че като „шеф на правителството“ на новооснования град-държава Ватикан той напълно ще гарантира поддържането на добри отношения с италианската държава, а същевременно неговият безспорен опит като дипломат и ловкостта, която показвал при преговорите с германското правителство, давали основание да се предвижда, че той ще стане отличен глава на папската дипломация.

И така Евгени Пацели получава кардиналска шапка и заема най-високата длъжност в църквата след папата. Остава на тази длъжност до 1939 г., когато е избран за папа.

Още като държавен секретар той проявява някои личностни особености, които по-късно, за цели десетилетия, ще се отразят тежко върху живота на църквата. Това са преди всичко неговата авторитарност и егоцентризъм. Кардинал Пацели, както по-късно и папа Пий XII, не търпи около себе си съветници, а само изпълнители на неговата воля. Той никога не изпитва съмненията на интелектуалеца. Взима решения, които не подлежат на отменяне и дори и през ум не му минава, че те може да се окажат погрешни или поне не съвсем правилни. Съвременните историци наричат Пацели последния папа на I ватикански събор, който, вече писахме за това, въведе в науката на църквата нова догма: за непогрешимостта на папата.

Дейността на кардинал Пацели като държавен секретар му донесе много дипломатически успехи и едновременно с остаряването на папа Пий XI, една ненакърнима позиция в Римската курия, която той управляваше с желязна ръка още от самото начало. Пътувайки често в чужбина като папски представител на поредните евхаристични^[31] конгреси, той доведе отношенията между Ватикана и италианската фашистка държава до пълна хармония и не се поколеба да нареди на своите кардинали да благословят войниците от армията на Мусолини, които отиваха да завоюват Либия и Етиопия.

Още в първия момент на испанския военен бунт под водачеството на генерал Франко против легалното правителство в тази страна той застана в подкрепа на бунтовниците. В периода на гражданската война той организира материална помощ, в това число и военна за армията на Франко, а същевременно с присъщата за него системност и ефективност на действие включи всички структури на католическата църква в една широка, политическа, пропагандна и идеологическа кампания насочена срещу републиканското правителство, легалната власт и демокрацията в Испания. Аргументацията на това становище, което предизвика решителната съпротива на много прогресивни католически центрове и на отделни изтъкнати католици като например починалия неотдавна Андре Малро, според кардинал Пацели е съвсем проста и очевидна: Франко се бори против безбожния комунизъм и поради това той е естествен съюзник на църквата и изразител на безпогрешните присъди на провидението.

Понятията за социално добро и зло бяха непознати на манталитета и умствената дисциплина на бъдещия папа. Фанатизмът на създателите на инквизицията, догматизмът на параграфите от църковното право, един постоянен ред на нещата, според който католическата църква е добро, а нейните противници са зло — независимо от интелектуалната и социалната оценка на техните цели и подбуди — това бяха каноните на неговите мисли и постъпки. Друга характерна особеност на Евгени Пацели беше, че той отъждествяваше институционалните интереси на църквата с основните норми на християнския морал. Той никога не допусна мисълта, че тези интереси, разбирани като нещо, което се променя в течение на времето, могат да противоречат на предписанията, съдържащи се в Евангелието. Приоритет на институцията над идеята — това беше канонът, който определяше линията на неговата дейност.

Ако искаме да сме обективни, трябва да отбележим, че тази нагласа беше само едно продължение на политическата мисъл във Ватикана през последните няколко века. Изходната предпоставка, според която това, което е полезно за папството, е полезно и за църквата, а тя отразява интересите и потребностите на цялата общност от вярващите, за да не кажем на цялото човечество, беше задължителна във Ватикана и в цялата институционализирана църква до II ватикански събор. Разглеждайки фигурата и дейността на Евгени Пацели от перспективата на настъпилите след неговата смърт промени в църковния начин на мислене и възприемане на света, ние се отнасяме към тях с толкова по-голяма критичност, колкото по-дълбоки бяха направените преоценки на последния събор. Макар днес те да ни се струват нещо съвсем очевидно, за Ватикана и за йерархията от двадесетте и дори от петдесетте години те още отдалеч намирисваха на ерес.

Понтификатът на папа Пий XII започна почти едновременно с избухването на II световна война. Неговият предшественик папа Пий XI умря на 10 февруари 1930 г. На 2 март същата година, след шестчасов конклав, вероятно най-краткия в историята на църквата, Евгени Пацели беше избран за папа. Това решение на Кардиналския колегиум противоречеше на традицията, според която държавният секретар никога не може да стане глава на католическата църква. Историческите условия, в които новият папа трябваше да управлява, вместо да омекотят, още повече изостриха онези негови черти на характера и особености в начина му на мислене, които по-късно историята така критично щеше да оцени.

Пий XI (Ахилес Рати) също беше консервативен папа. По време на неговия понтификат се регулираха отношенията между Ватикана и италианската фашистка държава. Той толерираше, а в определени случаи дори и насочваше политиката на своя държавен секретариат така, че да благоприятствува нормализирането на отношенията между папството и фашисткия Трети райх, който тогава започваше да се сближава с италианския фашизъм. Според единодушното мнение на историците в края на своя живот Пий XI стига обаче до извода, че фашистката идеология принципно противоречи на нормите на християнската етика, а дейността на ръководеното от фюрера правителство е толкова опасна за мира в света, че се налага църквата да заеме определено становище по тези въпроси, тъй като тя всъщност отстоява едни непреходни морални принципи. През последните дни на 1939 г. папа Пий XI подготвяше една енциклика, в която заклеймяваше хитлеризма. Според разпространяващите се тогава слухове във Ватикана, които впрочем неведнъж бяха потвърдени в следвоенния период, този документ е бил напълно готов и окончателно редактиран в края на месец ноември. Буквално няколко дни преди неговото официално обнародване и влизането му в законна сила папата се разболял и изпаднал в безсъзнание. Обстоятелствата около това заболяване били доста странни. Някои тогавашни наблюдатели на събитията зад Бронзовата порта дори издигаха хипотезата, че Пий XI е бил отровен от хитлеристката разузнавателна служба, която знаела за подготвената енциклика. Не са известни никакви факти, които биха потвърдили тази хипотеза. Едно обаче не предизвиква никакви съмнения: Пий XII като най-близък сътрудник на своя предшественик е трябвало да знае за подготвения документ, но не го подписа, след като беше избран за папа, и фактически се оттегли от намерението да се осъди хитлеризмът. Проектът на енцикликата изчезна завинаги в тайните ватикански архиви.

Когато избухна Втората световна война, насоката както на дипломатическата, така и на вътрешноцърковната дейност на Ватикана се определяше от едно основно съображение — необходимо е на всяка цена да се запази неутралитетът на църковната микродържава.

В първите дни на април 1973 г. изтъкнатият църковен историк, йезуитът професор Шнайдер, публикува на страниците на вестник „Осерваторе Романо“ обширна статия, в която представяше издадените тогава два тома с документи относно дипломатическата, политическата и благотворителната дейност на Апостолската столица по време на последната война. В тази статия четем: „Положението на Апостолската столица беше деликатно, понеже основното задължение беше да се запази неутралност и да се избягнат обвиненията в пристрастност към една или друга страна.“

Лагерите за масово унищожение, уличните екзекуции, които в Полша и в някои други страни засегнаха също и духовниците, намеренията да се избият цели народи, организираният престъпен геноцид — всичко това не промени ватиканската тактика за запазване на неутралност спрямо двете страни на конфликта дори и по-късно, по време на самата война. Ватиканът и папа Пий XII се занимаваха с благотворителна дейност в полза на жертвите от военните действия. Тя обхвана също и полските военнопленници в Румъния в периода 1939 — 1940 г. Както свидетелствуват споменатите два тома документи, публикувани от Ватиканското издателство, по време на цялата война папската дипломация е предприемала опити за преустановяване на военните действия и за излизане на Италия от войната. Изпращани са тайни мисии. Занимавали са се с посредничество между правителството на Мусолини и страните от антихитлеристката коалиция, повечето от които имаха свои посланици в Апостолската столица. Очевидно тези усилия не повлияха развитието на събитията, понеже както градът-държава Ватикан, така и Католическата църква, независимо от заблуждението на папа Пий XII в тази насока, вече отдавна бяха загубили онези качества, осигуряващи възможности и влияние, които на свой ред биха оправдали тяхното участие в големите политически игри.

Така че в паметта на съвременния свят не са се запазили усилията на папа Пий XII за постигане на мир. Това, което се помни обаче, е фактът, че до последните дни на присъствие на хитлеристки власти в Рим той приемаше високопоставени служители от Третия райх, включително и гестаповци, че допускаше аудиенции, на които присъствуваха големи групи войски от СС, че тогавашното папство никога не използува моралния авторитет, който имаше сред вярващите, за да осъди публично извършваните от Хитлер престъпления, и никога не се разграничи ясно от хитлеризма. Сборниците с документи от периода на Втората световна война, които Ватиканът публикува, само потвърждават това състояние на нещата, а то се оценява както от светските историци, така и от много представители на католическата наука като петно върху папството.

Много автори на научни разработки за Втората световна война смятат, че тази съглашателска позиция на папа Пий XII спрямо Третия райх, която противоречи на принципите на християнския морал, е свързана с неговите пронемски симпатии, дължащи се на 12-годишната му работа като папски нунций в Монако, а по-късно и в Берлин. Наличието на тези симпатии е безспорен факт. Папата обичал да се обгражда с немци, а присъствието в неговите частни немски апартаменти на немската, както се говори, красива монахиня сестра Паскуалина дори предоставяло на историците и журналистите, обичащи пикантните истории, поле за редица, понякога стигащи твърде далеч, изводи, които впрочем рязко контрастират с аскетизма на Пацели.

По време на понтификата на Пий XII много немски монахини, прелати и епископи работели в неговата лична канцелария, а също и в много ключови служби на курията, като се започне от Държавния секретариат. За да останем обаче верни на историческата точност, трябва да отбележим, че повечето от тях бяха ревностни противници на хитлеризма, които по-скоро увещаваха папата да заеме по-решително становище спрямо Третия райх, отколкото да запази неутралност. Следователно политиката на папството спрямо хитлеризма и неговите престъпления не беше продиктувана от симпатиите или антипатиите на един човек, за когото впрочем сантименталностите са били нещо съвсем неприсъщо. Тя беше резултат от една концепция, според която службата в името на бога се състои в запазване и засилване на позицията и влиянието на църквата като организация. Тя беше резултат от концепцията на един дипломат, а не на един моралист.

За да се разберат причините за позицията на Пий XII и Римската курия в периода на Втората световна война, трябва да не се забравят и някои съображения от „идеологически“ или стратегически характер. В седмия том на издадените от Апостолската столица документи намираме между другото и една забележка за разговора на архиепископ Тардини, тогавашния заместник държавен секретар, с Хю Монтгомери, шарже д’афер на Великобритания във Ватикана. В началото на тази бележка се съобщава, че копие от нея в писмена форма Тардини е предал на своя събеседник.

Признавайки, че хитлеровият фашизъм представлява опасност за европейската и християнската култура, архиепископът заявява по-нататък: „Истина е, че ако Германия победи, другите народи ще изпаднат под фашистко робство. Но в случай че победят съюзниците, комунизмът няма да е единственият победител, а ще има до себе си две могъщи сили — Англия и Америка. Поради това втората хипотеза съвсем основателно предизвиква някои опасения, а) понеже войната ще завърши с доминираща победа на руснаците в Европа и б) понеже това би предизвикало светкавично разпространяване на комунизма върху значителна част от Европейския континент и унищожаването на европейската и християнската култура в тези области“^[32].

Стойността на хитлеризма като политически и военен фактор за противодействие срещу комунизма — това е един от основните елементи в стратегическата концепция на Ватикана от епохата на Пацели, който виждаше своя главен враг в засилване влиянието на левицата и в силата на Съветския съюз.

При това не трябва да забравяме, че цитираната бележка е била написана две години след създаването на антихитлеровата коалиция с участието на СССР, Америка, Англия и повечето от останалите капиталистически страни от Западна Европа.

И накрая още едно размишление, което засяга само Полша. Заслужава си да се замислим върху мястото, което се отделя на нашата страна в стратегията, уточнена от бележката на архиепископ Тардини, на нашето общество и нашата култура, която също е християнска. В стратегическите концепции на тогавашното папство ние бяхме само една незначителна пионка, чието окончателно премахване от шахматната дъска в резултат на практически осъществявания от Хитлер геноцид с нищо не би променило глобалните планове и намерения на Апостолската столица.

В началото на следвоенния период дейността на папа Пий XII беше сравнително скромна както по отношение на църковните въпроси, така и на политическата арена. Това беше период на размишление, на приспособяване към новите следвоенни условия в Европа и в света. И в този период папството си остана определено антикомунистически настроено, но активността му в това отношение се ограничаваше главно до мирогледните въпроси, което всъщност произтича от самата природа на църквата и не би трябвало да учудва никого. Политическият антикомунизъм се появи като явление във Ватикана в периода на студената война.

Енцикликата, в която комунизмът се осъждаше не само като идеология, но и като социално-политическа програма, отъждествяването на църквата с атлантизма и капитализма, враждебността към всякакви леви и прогресивни течения в църквата и сред светските католици бяха нещо типично за Пий XII чак до края на неговия понтификат.

С течение на годините той ставаше все по-авторитарен, затворен в себе си, сух и придържащ се строго към догмите при интерпретирането на Откровението.

Той винаги е бил много трудолюбив човек. Сам пишеше повечето от своите почти всекидневни речи, приемаше безброй много делегации и групи от вярващи, сам се занимаваше със заплетените финансови въпроси на църковната държава, издаваше послания, издържани винаги в един и същ тон на фанатична враждебност спрямо „модернизма“, т.е. срещу всичко съвременно.

Неговата набожност, съвестност при изпълнение на религиозните дейности, аскетизъм и преданост към разбираните по собствен начин въпроси на църквата и вярата накараха консервативните фактори в Римската курия да започнат процес за неговата беатификация непосредствено след смъртта му.

През седемдесетте години обаче този процес като че ли спря в една мъртва точка и нищо не показва, че ще бъде завършен. Говори се, че групата монаси, предприели изследванията, са стигнали до извода, че Пий XII не отговаря на критериите, които католическата църква прилага спрямо своите светци. Ако информациите за преустановяване на процеса са верни (никой все още не ги е потвърдил официално), това означава, че църквата е успяла да си направи съответните изводи от историческия опит през последните 40 години.

Конклавът, който се събра през октомври 1958 г., за да избере наследник на Пий XII, беше продължителен и труден. В него участвуваха 70 кардинали, от които само 14 бяха италианци, а 23 от тях бяха на възраст над 80 години. Гласуванията, които стават по два пъти на 24 часа, продължиха седем дни, без кардиналите да успеят да стигнат до едно мнение. Никой от кандидатите не получи необходимите 2/3, или 34 гласа.

Липсата на единодушие в Кардиналския колегиум, което всъщност наблюдателите очакваха, беше обикновено явление, като се има предвид ситуацията, в която Ватиканът изпадна след смъртта на Пий XII. Римската курия бе скована от дебела ледена кора, наследство от догматизма и консерватизма на починалия папа. В Кардиналския колегиум нямаше изтъкнати личности (с някои много малки изключения) — неговите редици съвсем бяха оредели поради това, че не се правеха нови номинации.

Същевременно кардиналите от курията си даваха сметка, че схващанията за отношенията между църквата и света, върху които се основаваше дейността на ватиканските институции в годините на предния понтификат, ставаха вече неприемливи, за да не кажем и вредни поради прекратяването на студената война, полъха на затопляне и разведряване в международните отношения и разширяващия се процес на деколонизация. Убеждението, че трябва да се направи обрат, се придружаваше от страха пред всичко ново, нещо съвсем разбираемо, като се има предвид, че това бяха хора в напреднала възраст, а освен това и възпитани в школата на Пацели.

От сериозните католически публикации за хода на този конклав^[33] се вижда, че при първото гласуване изборът на кардиналите падна върху трима кандидати. За кардинал Анджело Джузепе Ронкали, бивш дългогодишен ватикански дипломат, а в годините преди смъртта на Пий XII патриарх на Венеция, още от самото начало гласуваха много, но не всички кардинали от курията, тримата френски кардинали (в това число не включвам куриалните кардинали от френска народност, които, както ще видим по-късно, имаха друг кандидат), американският кардинал Спелман, китайският кардинал Тиен Кен-син, а също и кардинал Вишински^[34] и няколко италиански кардинали извън Рим.

Деканът на Кардиналския колегиум, френският кардинал Южен Тисеран, който от дълги години беше ръководител на ватиканската Конгрегация на Източната църква, лансира кандидатурата на кардинал Агаджанян, арменец, който стоеше начело на Конгрегацията за пропаганда на вярата (мисията). Работейки вече десетилетия във Ватикана, Агаджанян се възприемаше като член на курията, който има съвсем незначителни връзки със своя народ. Известно беше също, че той е особено ревностен враг на Съветския съюз и на комунизма. Кардинал Тисеран, който не принадлежеше към най-консервативното крило на куриалните кардинали, издигна неговата кандидатура, смятайки, че Ватиканът трябва да стане по-интернационален, а за постигането на тази цел ще допринесе изборът на папа, който не е италианец.

Доста голяма група от италианските кардинали гласува за кардинал Леркаро от Болоня, известен още тогава със своите сравнително прогресивни възгледи. Именно поради същата причина обаче куриалните кардинали бяха против него.

Разделянето на гласовете съвсем не показваше, че за кардинал Ронкали, т.е. за бъдещия папа Йоан XXIII, са гласували и ватиканските реформатори. В лоното на Светия колегиум това течение почти не съществуваше. За патриарха на Венеция гласуваха предимно онези участници в конклава, които се стремяха към запазване на приемствеността във властта на Римската курия. Според тях 77-годишният кардинал Ронкали трябваше да бъде временен папа, чиито кратък понтификат би дал възможност на църквата и папството да си поемат дъх след периода на замразяване през последните години от властта на папа Пий XII. Тогава се смяташе, че Анджело Джузепе Ронкали, човек простодушен и добър по природа, известен със своята скромност и дисциплина, няма да натрапи своята личност на куриалните кардинали, а по-скоро ще се остави да бъде внимателно ръководен.

Когато на осмия ден от конклава, т.е. на 28 октомври, белият дим оповести избора на 262-рия папа на Римокатолическата църква и Патриархът на Венеция се появи на базиликата „Св. Петър“, за да даде своята първа тържествена благословия, болшинството наблюдатели смятаха, че властта преминава в един посредствен папа, който няма да внесе нищо ново в живота на църквата.

Тези предвиждания обаче не се потвърждаваха напълно от биографията на новоизбрания папа. Анджело Джузепе Ронкали е роден през 1881 г. в семейството на средно заможен селянин от селцето Сото ди Монте в провинцията Бергамо в Северна Италия. Като момче постъпва в начална духовна семинария в Бергамо. След завършването й в 1902 г. той е насочен към висшата духовна семинария в Рим. Едновременно с това следва и история в Папския университет Аполинаре. През октомври 1904 г. той става свещеник в Рим. Преди една година е отбил редовната си военна служба в Бергамо и споменава за нея в своя дневник (който впрочем води много съвестно през целия си живот) с категорично отвращение. Младият свещеник почти веднага започва работа в Бергамската духовна семинария като преподавател по история на църквата. По-късно, вече като професор, той е и секретар на епископа на Бергамо, Радини Тадески. Той е бил изтъкнат човек, обвиняван от тогавашната Римска курия в модернизъм и подкрепа на работническите организации, които възниквали по това време в северните части на Италия.

Професор Ронкали дава писмено обяснение на префекта на ватиканската конгрегация кардинал Де Лаи по повод обвинението, че с удоволствие е чел произведението „Древна история на църквата“ от френския прелат Луи Мари Оливие Дюшен, за което Ватиканът е сметнал, че е изпълнено с греховете на модернизма и е включил в списъка на литературата, забранена за духовните семинарии. В своето писмо от 14 юни 1914 г. той заявява, че е прочел „може би 20 страници“ от първия том и не е видял останалите, а освен това от момента, когато е напуснал семинарията, „не е чел нито веднъж никаква модерна книга, брошура или периодично издание“.

Независимо от това обвинението в „модернизъм“ тежи върху младия професор, който именно поради тази причина не е приет от Ватикана за професор по история на църквата в Латеранския папски университет. По време на Първата световна война свещеникът Ронкали е на фронта — в началото като сержант-санитар, а после като капелан във военната болница. Неговите записки от това време са изпълнени с ненавист към войната, разбиране на разрухата и нещастията, които тя носи, с патриотизъм и желание за мир.

След приключване на военните действия той се връща в семинарията в Бергамо. През 1920 г. папа Бенедикт XV, много по-либерален от своя предшественик Пий X, го назначава на длъжността директор на института, който събира средства за мисионерската дейност. На тази длъжност той остава до 1924 г., когато преминава на работа във ватиканската дипломация. След като става епископ през 1925 г., той е изпратен като апостолски инспектор, а после и като апостолски делегат в България. Работата на тази длъжност не му донася никакво удовлетворение, а точно обратното — много неприятности. Първата е свързана с женитбата на тогавашния български цар Борис с четвъртата дъщеря на италианския крал Емануил III. Борис е имал православно вероизповедание, а неговата годеница Джована ди Савойя е била католичка. Ватиканът дал съгласието си за това бракосъчетание при условие че то се извърши в католическа църква, децата от него ще бъдат кръстени и възпитавани по католически. Бракосъчетанието се извършило в Асиж, но след завръщането си в София цар Борис направил още една сватбена церемония, вече в православна църква, а децата, които се родили, били кръстени от попове.

Ватиканът оценил действията на монарха като нарушаване на договора, а отговорността за това прехвърлил главно върху своя апостолски делегат. Девет години — чак до 1934 г. — епископ Ронкали стоял в София като на заточение, подложен на постоянна остра критика от страна на шефовете на папската дипломация. Синът на селянина от Сото ди Монте бил реалист, а същевременно и оптимист по природа. Независимо че почти целия си живот той съзнателно е прекарал под знака на строгата църковна дисциплина на мисълта, той запазил чувството си за „естествения ред на нещата“, както сам се изразявал, за дълги години, а същевременно и силно развито доброжелателно отношение към света и към хората без оглед на съществуващите между тях религиозни бариери. Следователно, оставайки верен и послушен слуга на църквата в София, той действувал в името на споразумението, смятал, че православният брак на цар Борис бил политически жест, който нямал нищо общо с въпросите на вярата. Това становище предизвикало гнева на членовете на курията, които вече работели под диригентската палка на кардинал Пацели и които си служели по-охотно със заплахи за отлъчване на еретиците от църквата, отколкото с думи на разбиране и снизхождение.

В дневника си от този период апостолският делегат пише: „Тукашната ми задача ми носи много грижи. Обаче — и това е съществено — те не се дължат на българите, за които работя, а на централните органи на католическата администрация. Тези грижи и унижения са много мъчителни.“

По-нататък в същия дневник той отбелязва, че неговата работа е като „гора, пълна с тръни“, говори за „горчилката на своя живот, за която няма никакъв лек“ и за „невеселата перспектива в бъдеще“.

През 1934 г. той е преместен като апостолски делегат в Истанбул, а по време на войната и в Атина. На тези длъжности той остава до края на Втората световна война. Като неутрална страна Турция е била център на интензивна дипломатическа дейност. Епископ Ронкали взема активно участие в нея. Поддържа и чести контакти с посланика на III райх при Босфора, Фон Папен, за когото смята, че е противник на хитлеризма и поради това подходящ събеседник. Взима участие в опита да се превърне Апостолската столица в мирен посредник между Германия и Италия, от една страна, и съюзниците, от друга. Изпраща до Ватикана редица доклади, в които настоява да се осъдят хитлеристките престъпления (често споменава и положението в Полша), геноцидът спрямо евреите, поддържа коректни, за да не кажем приятелски отношения с представители на посолството на СССР в Истанбул, факт, който, също както и изпращаните доклади, не предизвиква позитивни оценки от страна на Ватиканския държавен секретариат. В много редките писма до семейството си той се оплаква от своята дипломатическа работа, твърди, че предпочита контактите с енориашите, отколкото разговорите по най-различни въпроси, които всъщност са далеч от дейността на църквата и „навярно невинаги угодни богу“.

Може би има предвид неутралността на апостолската столица, чието запазване с цената на всичко по време на Втората световна война е било причината за мълчанието по отношение на престъпленията на хитлеровия режим в цяла Европа.

Биографите на тогавашния етап от живота на Анджело Джузепе Ронкали^[35] припомнят принципната разлика между неговото становище и политиката на тогавашния Ватикан по отношение на Полша. Както става ясно от дневника му, апостолският делегат в Истанбул е осъждал хитлеристките престъпления в разговорите си с Фон Папен и другите представители на III райх, а после е реферирал хода на тези разговори в телеграми до Държавния секретариат, като по този начин е представял своята собствена позиция по отношение на политиката на папството.

Във връзка с Полша неговото становище е различно от това на папа Пий XII. Така например на 2 януари 1943 г. папата получил писмо от президента на Полската република Владислав Рачкиевич, чисто съдържание е публикувано на френски език в 7-мия том документи на Апостолската столица от периода на Втората световна война:

„Свети Отче, божиите права се нарушават; човешкото достойнство се потъпква; стотици хиляди хора умират без никакъв съд; стотици семейства се разделят насилствено; църквите са осквернени и затворени; религията слезе в подземията: такава е картината в Полша според докладите, които получавам. В този трагичен час моят народ се… нуждае не толкова от дипломатическа и материална помощ…, колкото от думи, които ясно да покажат къде е злото и да осъдят онези, които служат на злото… Нека гласът на Светия отец да наруши тази смъртоносна тишина.“

Под този текст се намира следната бележка на архиепископ Тардини: „Полският посланик предаде това писмо на негово светейшество. Светият отец спря вниманието му върху факта, че поляците са не само неблагодарни, но дори не разбират всичко онова, което Апостолската столица е направила за тях.“

Подобни противоречия между политиката на Държавния секретариат и схващанията на епископ Ронкали, който, независимо от това, послушно изпълнява поръченията на своите началници, се наблюдават по всички основни въпроси на тогавашните отношения на Ватикана и църквата със света.

Бъдещият папа Йоан XXIII не е човек, даващ съзнателно израз на някакви възгледи, които биха могли да се окачествят като прогресивни. По въпроса за отношенията между църквата и държавата той е дори привърженик на концепцията за интегриране, макар че днес вече е трудно да се установи в каква степен възгледите му по този въпрос са отражение на линията на Римската курия и доколко са резултат от собствени мисли и оценки.

Той се различава от ватиканската бюрокрация преди всичко по отношението си към света и хората. Анджело Джузепе Ронкали е реалист, който оценява наблюдаваните явления не по критериите на доктринерския догматизъм, а според здравия селски разум, засукан още с майчиното мляко. Той би искал дейността на църквата и неговата собствена дейност като на слуга на тази могъща организация да носи на хората колкото може повече полза. Оценява явленията и фактите не по правилата на дипломатическите игри, а според обикновеното, естествено за човешкия индивид чувство за добро и зло.

Освен това Анджело Джузепе Ронкали е и оптимист по природа. Смята, че хората се стремят към доброто, че имат естествен етичен инстинкт, смята, че светът върви на добре, а не на зле. Тази нагласа, която е инстинктивна по своята природа, но се чувствува много ясно във всичко, което той пише в личния си дневник, противоречи на песимизма на догматичния томизъм — задължителната идеология зад Бронзовата порта. Според Тома Аквински единствено църквата и това, което е резултат от нейните действия, е източник на добро, а природата на човека, опетнена с първородния грях, е потенциална територия за действията на сатаната. Това теоретично положение е съвсем чуждо на манталитета и психиката на бъдещия папа.

И накрая бъдещият папа е много скромен и непретенциозен човек. Като шеф на дипломатическата мисия той винаги се чувствува не на мястото си. Докато бил нунций във Франция, добре информираният папа Пий XII му напомнял, че не би трябвало да се разхожда пеша из Париж и да се впуска в разговори със случайно срещнати хора.

Много години по-късно по случай празнуването на своята 80-годишнина той пише писмо до своя брат Северно, който все още се занимава с едно неголямо парче земя в селото Сото ди Монте, писмо, което вълнува със своята простота, а същевременно представлява и изясняване на неговото отношение към живота:

„Мили мой братко Северно, днес е празникът на твой велик патрон, този, който носи твоето истинско име Свети Франциск Ксеверий, така както се наричаше и нашият мил брадатко, а сега наш племенник Заверио.

Мисля, че вече минаха три години, откакто престанах да пиша на машина, което толкава обичах (става дума за трите години на понтификата — бел. автора). И ако днес реших да се върна към този мил за мен навик, разполагайки със собствена нова машина, то е, за да ти кажа: знам, че остарявам, и то с много шум, който вдигнаха по повод на 80-те ми години. Независимо от това аз се чувствувам добре и вървя напред с все още добро здраве, макар и някои дребни неразположения да ми напомнят, че 80-те години не са като 50-те или 60-те години. Но докато се чувствувам така, мога да продължавам службата си в името на бога и светата църква.

Мили Северно, това писмо, което желая да изпратя направо на твоя адрес^[36], трябва да бъде глас, който ще стигне до всички, до Алфред, до Юзио, до Асунта, до снахата Катерина, до твоята скъпа Мария, до Вирджиния, до Анджело Джислани, до всички членове на нашето семейство. Бих искал за всички то да бъде израз на моите така свежи и младежки чувства към тях. Макар и да съм много зает, както знаете, в една толкова важна работа, към която са обърнати очите на целия свят, не мога да забравя моите обични близки и всекидневно в мислите си се връщам към тях.

С радост установявам, че макар и да не мога както някога да поддържам с вас лична кореспонденция, вие имате възможност да информирате за всичко прелат Каповили^[37], който ви желае доброто и на когото можете да кажете всичко, така както бихте го казали на мен. Моля ви да помните, че това е едно от много малкото частни писма, които съм писал до някого от моето семейство през тези три години на моя понтификат. Извинете ме, че не мога да направя нещо повече дори за хората от моята собствена кръв. Тези саможертви, които си налагам в отношенията с вас, ни правят — и на вас, и на мен — допълнителна чест, спечелват ни повече симпатии и уважение.

Продължавайте да се обичате всички членове на семейство Ронкали, също и членовете на новите бракове и моля ви да разберете, че не мога да пиша на всеки от вас поотделно. Нашият брат Юзио е съвсем прав, когато казва на своя брат папата: «Ти си обкръжен там от лукса на затворник — не можеш да правиш това, което би искал.»

Отлично разбирам, че имате проблеми с тези, които не желаят да се ръководят от здравия разум. Да имаш в семейството си папа, към когото са обърнати изпълнени с уважение погледи от целия свят, и да живееш така скромно, да ви оставям в предните условия на живот. Всички обаче знаят, че папата е и син на скромни, но уважавани хора, не забравя никого, добросърдечен е с всички, също и със своите най-близки роднини, но неговото състояние (материално) е същото като на почти всички други папи. Знаят, че не прави чест на папата да подобрява материалното положение на своите роднини, а само да им помага в съответствие с потребностите и условията на всеки поотделно. Това е едно от най-прекрасните и най-високо ценените основания за уважение към папа Йоан и неговото семейство Ронкали.

В деня на моята смърт няма да ми липсва признанието на хората, донесло толкова голяма почит на Пий X, който се е родил бедняк и бедняк умрял…

Благославям всички ви, като мисля и за всички съпруги, които са ощастливили семейство Ронкали или пък са отишли да занесат радост в други семейства.“^[38]

Колко по селски е написано това писмо, изброявайки имената на членовете на семейството, колко просто и същевременно сърдечно.

Но нека се върнем към биографията.

В съответствие с ватиканската традиция да се събират челните представители на дипломацията в Кардиналския колегиум, след като бил папски нунций в Париж, епископ Ронкали получава кардиналската шапка в 1953 г. и е назначен за патриарх на Венеция, т.е. оглавява тамошната епархия.

От този период в неговата дейност, непосредствено предшествуващ избора му за папа, заслужава да се отбележи поне един факт. Според един италиански обичай, чиито корени се намират в отминалата епоха на интеграция, духовниците, оглавяващи епархии, пишат поздравителни писма до международните конференции или конгреси, които се провеждат на територията под тяхна юрисдикция.

Придържайки се към този обичай, патриарх Ронкали изпратил поздравително писмо до 23 конгрес на Италианската социалистическа партия, който се провеждал във Венеция през февруари 1957 г. В това писмо четем:

„Важно събрание… започва тези дни във Венеция: конгресът на Италианската социалистическа партия.

Иска ми се да вярвам, че заседанията са насочени към създаването на една система за взаимно разбирателство по всички онези въпроси, които имат най-съществено значение за подобряване условията на живот и социалното развитие. Как може да не се желае усилията в тази насока да се основават на добра воля и на справедливи и благородни намерения?

Пастирът на човешките души констатира винаги с грижа, понякога дори с много голяма загриженост, че божието царство е затворено за някои благородни и изтъкнати умове, а на него винаги блести ясната истина на вярата, която се игнорира или отрича. Двадесет века светлината на науката от Евангелието е вдъхвала живот на историята, науката и изкуството, които правят чест на народите от Европа, чест на света. Независимо от това сега се смята, че общественият, политическият и икономическият ред могат да се организират на друга основа, различна от Христовата.“

Това кратко писмо резюмира схващанията на Анджело Джузепе Ронкали за марксистите и изобщо за невярващите. То се състои в твърдението: не споделяме вашите възгледи, последователно следваме предписанията на вярата, но признаваме и уважаваме вашите добри намерения.

Това писмо, отпечатано в ежедневника „Аванти“ и коментирано от органа на Италианската комунистическа партия „Унита“, предизвиква незабавната реакция на ватиканското радио, в която се отрича становището на патриарха на Венеция.

Критиката на Конгрегацията за доктрина на вярата по този въпрос кардинал Ронкали прие с присъщите за него скромност и чувство за дисциплина.^[39]

Това чувство беше и една друга основна черта на неговия характер. През целия си съзнателен живот той се чувствуваше слуга на църквата, възприемаше я като най-висш авторитет. Поръченията, които получаваше, или официалните концепции на курията по едни или други въпроси често противоречаха на неговите схващания за нещата или на неговите убеждения. Със съжаление и огорчение той е отбелязвал тези противоречия в своите дневници, но същевременно, докато е бил на работа в България, е написал в дневника си: „Няма как, ако послушанието и дисциплината изискват това, ще се оставя да ме смажат.“ В кореспонденцията със своите началници той винаги излага своето становище, но никога не оспорва тяхното мнение; винаги приема покорно критиките по свой адрес, като обяснява единствено, че се е ръководел от най-добри намерения. Но в своя вътрешен живот, в психиката и съзнанието си той остава верен на себе си, не променя оценките, които вече е дал на основните закони на живота и по отношение на светските въпроси.

Неговата вродена добродушност, спокойствие и оптимизъм му позволяват да преживее и най-трудните моменти, без да напусне поста си. В това именно се състои и неговата сила.

Докато накрая идва 28 октомври 1958 г. След като беше обявено, че е избран за папа, Анджело Джузепе Ронкали застана пред Кардиналския колегиум. „Vocabor Johannes“ — „Ще нося името Йоан“ — заяви той.

Не Пий, не Леон, т.е. имена, които символизират приемствеността в най-новата история на църквата, а Йоан, име, което епископите на Рим избягвали в продължение на повече от 400 години, тъй като то е било узурпирано от един антипапа.

Едновременно с приемането на това име набитият масивен селски син съобщил на Римската курия и своята програма, която била сведена до следното телеграфско твърдение: обновление на църквата, промени в нейното отношение към съвременността.

После събитията се натрупаха като лавина. Римската курия, а заедно с нея католическата църква и нейните структури, от десетилетия замразени от ледения дъх на консерватизма на Пий XII, се озоваха, както писа един френски католически публицист, „в най-силното течение на съвременността, чийто горещ полъх разкри колко остарели и изкуствено балсамирани са понятията и организационните принципи и едновременно с това показа огромния мащаб на работата, която трябва да се извърши“.

Понификатът на Йоан XXIII продължи непълни 5 години — до 3 юни 1963 г. За този кратък период в живота на църквата и в нейните основни теоретични постановки настъпиха повече промени, отколкото през, предните три века. На 4 ноември, четири дни след коронацията, папата свиква своята първа консистория^[40]: провъзгласява 24 нови кардинали. До края на своя понтификат той попълва още 4 пъти състава на Кардиналския колегиум, като въвежда там хора, „готови да приемат новостите и да съдействуват при тяхното създаване“.

На 25 януари се взема решение за свикването на Ватикански събор, който започва своите заседания на 11 октомври 1962 г. По време на подготовката за Събора се публикуват три енциклики: „Ad Petri cathedram“, „Mater et Magistra“ и „Aeterna Dei“.

На 11 април 1963 г. се публикува енцикликата „Pacem in Terris“, която се оказва едно събитие, имащо значение далеч извън границите на вътрешния живот на църквата. Ежедневникът „Монд“ я определя като „XX конгрес на КП на СССР в живота на католицизма“. Съветската преса отбелязва, че Йоан XXIII е премахнал остатъците от студената война в областта на теорията. Кардинал Спелман, който благославя американските войници, заминаващи за Виетнам, заявява, че не разбира какво Йоан XXIII има предвид. Фондацията Балзано присъжда на папата международна награда за мир, което предизвиква всеобщото одобрение на световното обществено мнение.

Същевременно беше въведена и реформа в литургията, която замести латинския език с език, разбираем за всеки среден човек — неговия собствен език, реформа в модела на църквата и на Римската курия. По-късно се отмени и наказанието с отлъчване от църквата, което през 1054 г. папа Леон IX наложи на патриарха на Източната църква — Церуларий и официално се обяви, че хората с православно вероизповедание, протестантите и англиканците, т.е. „еретиците и отцепниците от църквата“ вече не са такива — „те са наши братя“, а „единството на християните е целта, към която се стремим“. И още — паметната аудиенция, когато се произнасят думите „полския Вроцлав“, независимо от гнева на светския и духовнически Бон.

Заслужава да си припомним подробностите около тази аудиенция. Тя стана на 8 октомври 1962 г., сравнително скоро след частната аудиенция, която папата даде на тогавашния член на Държавния съвет на ПНР, председател на клуба на католическите посланици „Знак“, изтъкнатия католически писател (вече починал) Йежи Завейски.

Обръщайки се към група полски епископи, пристигнали във връзка с откриването на Събора, Йоан XXIII напомни за участието на италианския полковник, Франциско Нуло в януарското въстание, дал живота си на полска земя. „Казвате ми — заяви той — че възродена Полша е възстановила паметниците, издигнати в чест на този благороден полковник, че неговото име сега носят някои улици, например във Вроцлав и в онези западни територии, които вие успяхте да си възвърнете след толкова века. С вълнение следях всички героични усилия на вашия народ.“

Тази декларация беше публикувана в световната преса и предизвика необикновено силния гняв на тогавашния канцлер на ФРГ Конрад Аденауер. По негово лично поръчение няколко дни по-късно Хилгер А. фон Шрепенберг, посланик на федералната република при апостолската столица, направи официален протест пред Ватиканския държавен Секретариат.

Паметното изявление на папа Йоан XXIII, както и неговата цялостна дейност свидетелствуват, че Църквата се явява като партньор в борбата за „постигането на добрите цели от всички хора с добра воля“, заявява, че мирът не подлежи на разделяне. Войнствуващият антикомунизъм на папа Пий XII бе заместен от една политика на подкрепа на идеята за размразяването и мирното съвместно съществуване, идея, която беше обявена от социалистическите страни. Когато в Рим пристигат представителите на властта в СССР, Йоан XXIII ги приема на частна аудиенция, съзнателно противопоставяйки се на внушенията от страна на изплашения кардинал Чиконяни. По-късно той казва: „Винаги се стараем да наблегнем върху това, което обединява хората и да изминем целия път заедно, стига да не накърняваме справедливостта и правото на истина.“

Когато камбаните на базиликата „Св. Петър“ оповестяват, че папа Йоан вече не е жив, целият свят си дава сметка, че си е отишъл човек от голям мащаб. „Той беше една от най-изтъкнатите личности на съвременния свят“ — пише в московските „Известия“. „Той се грижеше повече за света, отколкото за институционалната църква. Това е неговата революция“ — пише известният биограф на папите Е. Холс. „Той действително беше папа, който коренно се различаваше от всички други папи“ — твърди „Правда“. Той осъществи — отбелязва парижкият „Монд“ — едни от думите, които каза още в началото на своя понтификат: „Нека да отърсим императорския прах, който още от времето на Константин се е натрупал върху трона на Св. Петър.“

Днес, след години, все още не сме в състояние да оценим цялостно размерите и обхвата на неговото дело. Тук става дума за един исторически процес, чийто край е още далеч и който съвсем не протича гладко и без съпротива. Но неговата насока вече се очертава ясно.

Преди всичко отлъчването от църквата беше заменено с диалог, в който участвуват и вярващи, и невярващи. Независимо че отхвърля философските и мирогледни доктрини, които противоречат на непроменливите основни положения от „Откровението“, енцикликата Pacem in terris провъзгласява изискването за сътрудничество между католиците и всички хора в борбата за постигане на практическите цели, произтичащи от предписанията на Евангелието, а следователно възможността и необходимостта от съвместна борба за мир или в името на засилване и разширяване на социалната справедливост. Енцикликата Mater et Magistra, както и последвалите я постановления на Ватиканския събор и енцикликите на Павел VI отнемат, според църквата, феодалните или патриархални рамки на социалната справедливост, макар с това да не избягват противоречията и неуспехите. В резултат определени форми на обществено устройство се лишават от подкрепа, други се осъждат, а Римската курия вече не се идентифицира с капитализма, нещо, което беше железен принцип на Пий XII.

Старата концепция, според която светът се дели на „божия пастир и неговите овчици“ и нападащите ги „стадо вълци“, т.е. че всичко, което не се вмества в границите на църквата и общността на вярващите е техен враг, беше заменена с приемането на идеята за „общочовешка солидарност“ и плуралистичния по своята природа характер на света. Същевременно, твърди енцикликата Pacem in terris, църквата трябва да си остане чужда на политическите игри на различните блокове и народи и на борбите между политическите партии в рамките на отделните общества.

В един от предните раздели споменахме за обстоятелствата около възникването и съдържанието на тази енциклика. Сега ще добавим, че Йоан XXIII и свикания от него II ватикански събор, чийто край той не можа да дочака, извърши също и огромни промени във вътрешния живот на църквата и в нейните организационни структури. Въведе се принципът за колегиалност при вземането на редица решения или поне възможността да се дискутира; за осъществяването на тази цел се създадоха нови институции и органи; ограничиха се правата на Римската курия за сметка на църковната „територия“.

Неслучайно всички тези промени настъпиха в периода на агонията на студената война и заместването й с идеята за съвместно съществуване, размразяване, диалог между Изтока и Запада. Те бяха част от онзи голям процес, на който ние сме все още свидетели и несъмнено представляват един сериозен принос за неговото реализиране. Макар и само поради това фигурата на Йоан XXIII е все още жива не само в историята на църквата, но и въобще в новата история.

Джовани Батиста Мотини е роден през 1897 г. в Брест недалеч от Милано. Неговият баща е бил юрист, работил е като адвокат, журналист, деец на Католическата акция, бил е депутат в парламента и е един от основателите на Италианската народна партия, която сложи началото на днешната християнска демокрация.

В тогавашния църковен лагер католическото семейство Монтини по традиция представяше онова течение, което се наричаше социално, понеже, за разлика от течението за интегриране, се занимаваше с проблемите на обществените отношения. В тях те виждаха ключа за разбиране на съвременния свят и схващаха, че в зависимост от това как се третират и оценяват именно тези проблеми, зависи какво място и какво влияние ще има католицизмът в света.

Джовани Батиста е завършил основно и средно образование при йезуитите в своя роден град. След като взел матура, той постъпил в местната духовна семинария. На 20 май 1920 г. става свещеник. После учи още две години в Рим — в Латеранския университет и в Еклезианската академия, подготвяща, както знаем, кадри за папската дипломация. Безспорно той е бил младеж с изключителни способности и интелигентност, щом като неговите ръководители са решили да го насочат към тази академия — най-елитното ватиканско училище.

Веднага след като завършва обучението си в нея през 1927 г., той е изпратен като аташе към папската нунциатура във Варшава. Пристига в Полша през май и само след неколкоседмичен престой е принуден да се върне в страната си поради стомашно заболяване. Дребничкият, слаб свещеник никога не е бил в особено добра физическа форма. След една година е приет за помощник, т.е. най-нисш чиновник в Държавния секретариат на Ватикана. През следващите 30 години работи на втория и после на третия етаж в Апостолския дворец. Преминава последователно през всички стъпала на кариерата, като отначало е минутант^[41] от II и от I степен, съветник, съветник към нунциатурата и накрая от 1937 г. заместник-държавен секретар, изпълняващ едновременно и функцията директор на папския кабинет. Независимо от назначаването му на тази длъжност, Джовани Батиста си остава само прелат, без да стане епископ.

След избора на тогавашния държавен секретар, кардинал Пацели за папа той остава на тази длъжност до края на Втората световна война. Занимава се предимно с вътрешните въпроси на църквата, а обществените въпроси, т.е. дипломатическата и политическата активност по отношение на другите страни, се ръководят от епископ Тардини, вторият заместник на държавния секретар, който тогава е кардинал Малионе.

Когато през 1944 г. държавният секретар умира, Пий XII решава да не назначава никого, на тази длъжност. Прелат Монтини е назначен за заместник-премиер на папското правителство, който изпълнява и функциите на държавен секретар при положение че тази длъжност не се заеме от друг човек.

Това решение на Пий XII се дължи на желанието му да управлява сам централната служба на Римската курия, като се ползува само от помощта на заместник-премиера.

Прелат Монтини бил и си останал дискретен, затворен в себе си човек, не проявявал склонност към силни вълнения и с нежелание изразявал собственото си мнение. Може би поради тези черти на неговия характер, а, като прибавим към тях и задължителната в църквата дисциплина, до общественото мнение не са стигнали никакви информации за разногласия между прелат Монтини и папата. Такова беше положението до 1954 г., т.е. до момента, когато на международната арена се появиха първите, все още плахи повеи на разведряването. Тогава в края на октомври курията беше изненадана от известието, че Джовани Монтини е преместен като ординарий на Миланската епархия. Според тогавашната традиция това беше кардиналска епархия, т.е. нейният църковен ръководител става член на Светия колегиум. Но тази номинация не беше направена чак до деня на смъртта на папа Пацели.

В един от предните раздели на тази книга писах какви бяха причините за внезапното премахване на заместник-секретаря от курията. Тук само ще припомня, че според единодушното мнение на наблюдателите на събитията зад Бронзовата порта прелат Монтини, без съгласието, дори без знанието на папата, поръчал на ватиканските дипломати да установят контакти със съветските дипломати и с дипломатите на някои социалистически страни, смятайки, че църквата не може да остане настрана от процеса на разведряване, който очертавал една нова линия на развитие на международните отношения по посока на започващия тогава етап на съвместно съществуване.

И накрая трябва да отбележим, че заместник-секретарят Монтини е бил един от малкото членове на ръководството на тогавашния Държавен секретариат, които са разбирали и оценявали Анджело Джузепе Ронкали и са поддържали приятелски отношения с него. Именно бившият апостолски делегат в Турция и бившият нунций в Париж само четири дни след своята коронация провъзгласява архиепископ Монтини за кардинал и поставя неговото име на първо място в списъка на новоизбраните. По-късно новият кардинал изигра главна роля в организацията на II ватикански събор и доведе неговата работа докрай след смъртта на Йоан XXIII.

Той беше този, който бдеше при умиращия папа Йоан чак докато смъртта настъпи, именно него умиращият посочи за свой заместник в присъствието на няколко високопоставени духовници, като му каза: „На теб оставям отговорността съборът да продължи своето дело.“

Конклавът, който се събра през юни 1963 г., призна волята на починалия. На 21 юни Джовани Батиста Монтини беше избран за папа и прие името Павел VI. Той получи едно нелеко наследство от своя велик предшественик. Йоан XXIII въведе църковния кораб в едно бързо течение, променяйки закостенялата и безполезна концепция на църквата за нейните отношения със света. Следователно Павел VI се озова в ситуацията на моряк, който поема кормилото на кораб, подгонен от ураган, но без да има онази свобода за маневриране, която неговият предшественик Йоан получи само поради факта че седна на трона на Свети Петър след периода на ледения консерватизъм на Пий XII.

Освен това Джовани Батиста Монтини беше съвсем друга личност. Йоан XXIII беше велик интуитивист, но не и интелектуалец. Той се ръководеше по-скоро от инстинкта си и от чувството си за реализъм, свързано повече с една импулсивност, а не с хладна пресметливост. Павел VI, обратно, беше спокоен и овладян човек. Той беше представител на челните църковни интелектуалци, което означава също, че взимайки някакво решение, той виждаше и всички свързани с него рискове, че не беше така сигурен в своята правота, нещо, с което водачите се характеризират още от самото си раждане.

Йоан XXIII започна с раздвижване на църковните структури, даде им определена насока на движение — към съвременността. Пред Павел VI не стоеше проблемът за преодоляване на застоя, а по-скоро той трябваше да насочва вече носещия се църковен кораб, така че да заобиколи многото опасни рифове.

Всички във Ватикана, които сега се опитват да преценят значението на този период, са единодушни, че интелектуалецът се оказа добър водач, който последователно, макар и внимателно и не без колебания, продължи и задълбочи делото на църковното обновление, започнато от папа Йоан XXIII. Католическата преса нарече Павел VI папа на мира. Що се отнася до онези области, където моралният авторитет на църквата може да окаже някакво значително влияние върху развитието на международните отношения, той напълно заслужи това име. Неговият понтификат, продължил повече от 15 години, представлява една непрекъсната верига от апели, дипломатически инициативи, напомняния, критика срещу войната и нейните причини и преодоляване на съществуващите конфликти.

Така беше по време на кървавата война в бившето Белгийско Конго, в периода на близкоизточната криза и преди всичко по време на войната в Индокитай. В периода на понтификата на Павел VI моралният авторитет на църквата и Ватикана беше на страната на жертвите на агресията и насилието, на страната на тези, които се бореха за своите права против нашествениците, на страната на жертвите на империалистическите планове дори и тогава, когато моралистът невинаги побеждаваше навиците на дипломата, и виновниците не бяха назовавани с истинските им имена.

Дипломатическият талант на папа Павел VI се прояви и в много мирни инициативи. Ватиканът посредничеше (макар и безуспешно) между САЩ и Демократична република Виетнам по въпроса за размяната на военнопленници; още от самото й начало подкрепяше инициативата да се свика европейска конференция, в която взе и участие; подписа договор за неразпространяване на ядреното оръжие, за да подкрепи, макар и символично, усилията за разоръжаване. Енцикликата Populorum progressio, която наред с Pacem in Terris представлява документ на съвременната църква, в най-голяма степен подкрепящ мира, беше еднозначно и решително осъждане на колониализма и всички форми на неоколониализма. Тя направи също и значителна крачка напред по посока на модернизирането на социалната доктрина на църквата.

Когато канцлерът на ФРГ, социалдемократът Вили Бранд започна да осъществява своята „източна политика“, Ватиканът подпомогна тези усилия, без да обръща внимание на факта, че християндемократите във ФРГ, т.е. по-голямата част от католическия лагер, бяха против признаване на границата Одер — Ниса. Осемте пътувания на папа Павел VI в чужбина, обхванали целия свят от Австралия до седалището на ООН в Ню Йорк, от Уганда в Африка до Хонконг и Цейлон, представляваха едно демонстративно потвърждение на активните мирни намерения на църквата, а също така и опит за защита на нейните интереси.

Под ръководството на Павел VI Ватиканът направи и значителна крачка напред в трудния исторически процес на нормализиране на отношенията със социалистическия свят. Макар и с огромно закъснение все пак беше нормализиран правно-църковният статут на западните и северните области на Полша едновременно с уточняването на границите на епархиите до Одер — Ниса.

Започнаха нормални дипломатически отношения между Ватикана и Югославия. Сключен беше договор modus vivendi с Унгарската народна република и беше преодолян трудният проблем — кардинал Миндшенти; бяха установени контакти с държавната власт в Чехословакия, Румъния, ГДР, Виетнам, установени бяха и временни контакти с властите в Съветския съюз и започна широк диалог между Ватикана и Руската православна черква. Съвсем ясно беше, че Ватиканът се отдръпва от официалната подкрепа на едни обществени строеве за сметка на други и признава някои морални ценности на социализма.

Известно е, че за папа Павел VI довеждането на този процес докрай беше една от главните цели на неговия понтификат, което според разбирането на Ватикана би представлявало потвърждение на правилността на генералната линия на действие, признаваща стабилността на социалистическия обществен строй и неговата нарастваща роля в световен мащаб.

Когато става дума за нормализирането на отношенията със социалистическите страни, спомням си за посещението на Стефан Олшовски, тогава министър на външните работи на Полската народна република, във Ватикана на 12 ноември 1973 г. В следвоенната история той пръв прекрачи портата на града — държава Ватикан; среща на нашия министър с папата в частната библиотека на Павел VI, среща с държавния секретар, кардинал Жан Вийо, и със секретаря на Съвета по обществените въпроси на църквата архиепископ Аугустино Касароли.

По-късно пресконференция на Стефан Олшовски в полското посолство, а на следния ден лавина от доклади и коментари в световната преса. Те свидетелствуваха, че не става дума за някакъв обрат в становищата на Полша или на Ватикана, а за естествен резултат от един продължителен процес, свързан както с напредъка в разведряването и мирното съвместно съществуване, така и с нормализирането на отношенията между църквата и полската държава. Припомнено беше, че от 1970 г. полското ръководство провежда по-динамична политика, що се отнася и до отношенията църква — държава, припомнени бяха и конкретните прояви на тази политика като постановлението, с което ценностите и обектите, използувани от църквата в западните и северните територии на Полша, ставаха нейна собственост; улесненото получаване на разрешение за строителство на нови църкви; със задоволство църквата посрещна и разрешаването на проблема за облагането с данъци на притежаваните имущества, както и някои други облекчения.

Резултат от това посещение беше и връчването на официална покана на епископ Касароли за визита в Полша. През февруари 1974 г. той посети нашата страна. В историята на социалистическия лагер това беше първата визита от такъв характер. Постигнато бе споразумение, че отношенията между Полша и Ватикана трябва да се институционализират. Този въпрос беше окончателно уточнен по време на посещението на архиепископ Касароли във Варшава и на последвалите го разговори в Рим. В резултат на тези разговори бе взето решение да се свикат постоянни работни мисии, за които писах в раздела, посветен на ватиканската дипломация.

Независимо от напредъка в разведряването на международните отношения и в мирното съвместно съществуване, независимо от успешния диалог, все пак разговорите, а още повече тържествените срещи на папата с ръководителите на комунистическите и работническите партии бяха събития с изключително значение. Според схващането на апостолската столица те представляват израз на признаването на мирогледния плурализъм в съвременния свят, а също и отчитане на реалностите на социалистическия свят и неговите структури на властта.

Това с нищо не нарушава известните и останали без промени мирогледни и идеологически становища. Католиците няма да станат по-малко католици, марксистите няма да бъдат по-малко марксисти в резултат от взаимното сътрудничество навсякъде, където то се налага от общия народен интерес, в името на справедливостта, постигането на съгласие и мир.

Понтификатът на Павел VI съвпадна с един труден период на задълбочаване на кризата в църквата, намаляване броя на свещениците и монасите, все по-широко разпространяване на светските обичаи, а също и признаци на упадък и криза в която и да било идеология на западния свят. В противоречие с надеждите на консервативните църковни елементи Павел VI не реагира на тази криза чрез затваряне на църквата в окопите на Светата Троица, а точно обратното, продължи делото на обновлението, започнато от неговия предшественик.

В сферата на теорията той запази традиционното становище, което предизвика бурни атаки от страна на една част от църковната йерархия, преди всичко във връзка с известната енциклика Humanae Vitae. Същевременно обаче, обявявайки официално решенията на II ватикански събор, който довърши своята работа вече след смъртта на Йоан XXIII, и осъществявайки тези решения на практика, Павел VI направи огромен принос в модернизирането и демократизирането на организационните структури на католическата църква и Римската курия.

Ватиканът беше освободен от всякаква външна прилика с кралски двор, въведена бе възрастова граница за пенсиониране на кардиналите, епископите и ротация на кадрите от Римската курия, ликвидирани бяха десетки отживели фирми и институции, основани бяха нови органи и колегиални съвети (главно Синода на епископите), бяха разширени правата на конференциите на епископата, над 80% от състава на Кардиналния колегиум беше променен, въведена бе реформа в литургията и десетки други.

Благодарение на това постепенно и внимателно придвижване напред, днес Ватиканът е вътрешно и външно различен от това, което папа Павел VI завари — по-открит за призивите на съвременността и за нейните най-основни изисквания. Огромен напредък беше постигнат също и в областта на разширяване на взаимното сътрудничество между католиците и представителите на други вероизповедания и религии, както и с невярващите. Тезата на Йоан XXIII за плурализма на съвременния свят и за необходимостта диалогът да замести отлъчването от църквата се превърна в очевидна истина във вътрешния живот на Римската курия.

Старата поговорка, според която всички пътища водят към Рим, има за съвременния свят главно историческа стойност. Пътищата между Рим — столицата на папите — и съвременния свят, които действително продължават да съществуват, след понтификата на този забележителен папа са обаче по-прави и гладки, отколкото тогава, когато Джовани Батиста Монтини прие името Павел VI.

Йоан Павел II

Папа Павел VI не умря неочаквано. От една година вече той говореше за смъртта с тъга и спокойствие едновременно, чувствувайки, че тя наближава. Хората около него също си даваха сметка за увеличаващата се слабост на папата. Някои посолства във Ватикана, както и някои разузнавателни служби бяха подготвили цели документи, в които се анализираха различните симптоми на неговото здравословно състояние. Още в края на 1977 г. в Рим много се говореше за наследството след Павел VI.

Независимо от това, съобщението за смъртта на папата, която настъпи на 6 август 1978 г. в двореца Гандолфо, беше шок за Римската курия. Понтификатът на Павел VI продължи повече от 15 години. Болшинството от днешните високопоставени духовници и ватикански чиновници израснаха и се формираха в годините на неговата власт, в съответствие с неговия стил на действие и под влияние на неговата изключителна личност.

В годините на този дълъг и изпълнен с необикновено много действие понтификат в църквата и в Римската курия настъпиха дълбоки и разнообразни промени. Всички, които в забързаността на всекидневието не се замисляха върху по-широкия смисъл на незначителните понякога реформи и решения, системно променяния механизъм на действие на Ватикана и модела на неговите отношения със света, сега, след смъртта на папата, си дадоха сметка за тези промени.

Едва звукът на затварящия се капак на ковчега върху слабото тяло на починалия папа накара много хора от неговото обкръжение да осъзнаят мащабите на това, което се беше променило, и мащабите на неизвестността, свързани със следващия конклав.

Той започна на 25 август в атмосферата на душна жега, която дори и нощем не се раздвижваше от хладния полъх, нахлуващ обикновено в Рим от Апенините. Конклавът, в който участвуваха 111 кардинали, беше необикновено кратък. Гласуванията продължиха само един ден и поднесоха огромна изненада за почти всички: за папа беше избран патриархът на Венеция, 67-годишният кардинал Албино Лучияни. Никой, ако не се смята един испански ежедневник и полският седмичник „Перспективи“, не споменаваше кардинал Лучияни сред кандидатите за папа. Вярно е, че няколко пъти в историята патриарсите на Венеция са сядали на Свети Петровия трон, както например Йоан XXIII, но повечето от тях или са принадлежали към челните интелектуалци на църквата, или са имали зад гърба си дългогодишни работа и опит в Римската курия или в дипломатическата служба. Албино Лучияни имаше опита единствено на проповедник, преподавател в духовна семинария и управител на епархия. Никога не беше работил в централните служби на църквата, никога не беше се занимавал с дипломация. Целия си живот бе прекарал там, където се бе родил — във Венето. Той се чувствуваше като чужденец дори в Рим, а да не говорим за пътувания в чужбина.

Според единодушното мнение на италианската преса, която използуваше недискретността на някои кардинали, неговият избор е бил един компромис, за да се покаже, че между кардиналите-избиратели има единомислие. Когато първото гласуване показа, че никой от италианските кардинали от Римската курия, които се смятат за представители на някои умерени или консервативни течения във Ватикана, няма никакъв шанс да бъде избран, а от следващото гласуване стана ясно, че повечето от участниците в конклава се противопоставят на идеята следващият папа да бъде избран всред дипломатическо-чиновническите среди на Ватикана, тогава бе издигната кандидатурата на кардинал Лучияни. Не се знае кой е предложил, макар италианските ежедневници да намекват, че това е направил заместник-държавният секретар след Павел VI, а сега архиепископ на Флоренция — кардинал Джовани Бенели.

На кардинал Лучияни, който през целия си живот се беше занимавал с проповедническа и педагогическа дейност, бяха чужди всякакви игри на курията. Той се отличаваше със скромност и тактичност. Част от кардиналите не се противопоставиха на неговия избор просто защото не го познаваха, други — понеже признаваха авторитета на тези, които, не можейки сами да бъдат избрани, издигнаха неговата кандидатура. За трети Албино Лучияни беше ценен като „човек, свързан с народа“ — много съществено обстоятелство, като се има предвид, че враждебността между куриалните кардинали, представители на централната власт, и кардиналите, упражняващи тази власт в отделните епархии, т.е. в самите църковни провинции, е явление, съществуващо много отдавна, макар и старателно прикривано.

Йоан Павел I беше папа 33 дни. Късно вечерта на 28 август той почина от сърдечен удар. В Рим не липсваха гласове, че една от причините за неговата неочаквана и преждевременна кончина е било постоянното напрежение, в което той живееше от момента на избора му за папа — този скромен човек чувствуваше, че проблемите, пред които трябва да се изправи като върховен глава на Католическата църква, надхвърлят неговите възможности.

Поредният конклав се събра на 14 октомври 1978 г. и продължи до 16 октомври, понеделник, късно следобед. 111 кардинали взеха решение, което много наблюдатели окачествиха като революционно. От времето на папа Адриан VI, холандец, родом от Утрехт, който властвувал от 1522 до 1523 г., за пръв път в апостолската столица беше повикан чужденец, а не италианец. За пръв път в почти двехилядната история на църквата папа стана славянин — поляк. Огромната изненада, свързана с това непредвиждано от никого решение на конклава, несъмнено се увеличи още повече и от факта, че избраникът идва от социалистическа страна, че досега цялата му дейност като духовник, е била в Полша.

Какви бяха обстоятелствата около този избор?

Ходът на конклава се пази в тайна от църковната клетва. Всички приказки за подробностите около разпределението на гласовете в отделните гласувания (а те бяха 7 или 8) нямат почти никакво покритие. Независимо от това съществуват някои факти, които изясняват причините за избора на кардинал Войтила за глава на католическата църква.

Показателна в това отношение е дейността на кардинал Джузепе Сири, архиепископа на Генуа, известен със своите ултраконсервативни възгледи. Кардинал Сири даде интервю за католическия ежедневник „Газета дел Пополо“, който излиза в Торино. В това интервю, което е трябвало да се публикува на 15 октомври, т.е. веднага след започването на конклава и пълното откъсване на кардиналите от света, Дж. Сири нееднозначно даде да се разбере, че той е противник на реформите, въведени от II ватикански събор, и линията на действие на папа Павел VI. Той разчиташе на това, че ще бъде избран за папа. Искаше още от първия момент след избора му неговата програма, противопоставяща се на събора, да стане известна в света. Същевременно, определяйки датата за публикуване на интервюто, той разчиташе кардиналите-избиратели да не се запознаят с неговото съдържание. Разбираше, че неговото консервативно гледище намаляваше шансовете му сред онези членове от конклава, които мислят по по-съвременен начин.

Обаче редакцията на прогресивния ежедневник „Газета дел Пополо“ публикува това интервю един ден преди започването на конклава. Всички кардинали-избиратели, пристъпвайки към гласуване, бяха запознати с това супер консервативно становище на главния кандидат на нежелаещото промени крило сред италианските избиратели. Кардинал Сири загуби шанса да бъде избран, след като открито декларира, че се противопоставя на линията на II ватикански събор.

Какъв е изводът от тази шумна история?

Общността от най-високопоставени духовници на църквата, които представят най — различни култури, исторически традиции и реални обществени устройства, в своята по-голяма част са противници на всякакви опити за връщане на църквата назад, към времето на Пий XII и неговата концепция за отношенията между католицизма и съвременния свят.

Друга сигурна информация, която има значение за резултата от конклава, е съставът на кардиналите-избиратели от гледна точка на географското разпределение. То е следното: Европа — 55 кардинали, от които 25 италианци и 6 от социалистически страни, Африка — 11, Северна Америка и Канада — 13, Латинска Америка — 19, Азия 9 и Австралия и Океания — 4.

По време на последния конклав за избор на папа бяха необходими 75 гласа (2/3 + 1 глас). Тези цифри показват, че европейските кардинали не са били неизбежното болшинство. Другото ново явление беше броят на представителите на църквата от Третия свят. На последния конклав те бяха 43, т.е. общо 40% от целия състав.

От едно по-подробно изявление на един от италианските кардинали знаем също, че този път те не бяха в състояние да предложат свой общ кандидат, който сигурно щеше да бъде избран, макар и броят на италианските избиратели да беше най-малък по отношение на общия брой избиратели в цялата история на конклава. Както ни подсказва логиката, италианските гласове се разединиха. Част от италианските кардинали гласуваха, за ултраконсервативния кардинал Сири, част — за някои мислещи по-съвременно кардинали, като например Себастияно Баджио или Серджо Пинедоли.

Тогава, както и на предишния конклав, се оказа, че не само няма никакъв шанс да бъде избран представител на Римската курия, но и въобще никакъв италианец. Тогава именно бе избран кардинал Карол Войтила. Италианската преса и някои американски издания поместиха обширни информации и хипотези за обстоятелствата около този избор, предполагайки дори, че в първия момент кардинал Войтила не е искал да го приеме. Достоверността на тези информации не се потвърждава от никакви данни. Можем само да допускаме, че резултатите от гласуванията бяха изненада не само за участниците в конклава, за църквата и за световното обществено мнение, но и за самия новоизбран.

Защо изборът се спря точно на него?

И на този въпрос още е трудно да се даде еднозначен и ясен отговор. Причините бяха много. Първата в хронологичен ред беше необходимостта от компромис по повод разделянето в групата на италианските избиратели. Сигурно е, че огромно значение за този избор имаше фактът, че кардинал Войтила, като краковски митрополит и още по-рано като свещеник, беше пътувал много, беше добре познат на кардиналите от много страни в Европа, Америка и Океания. Той беше известен също и на световната църковна йерархия като изтъкнат теолог, етик и интелектуалец, проявяващ голяма активност по време на отделните сесии на Световния синод на епископите.

Мисля, че от значение за избора беше и народността на новия папа. Той идва от страна, която бе най-тежко засегната в годините на II световна война. Представител е на църква с десетвековна традиция, която в сравнително по-малка степен от църквите в западните страни беше засегната от кризата във вярата, представляваща по своята същност криза в каквото и да било идейно ангажиране в много от капиталистическите общества. Църквата в Полша, обратно на твърденията на професионалните антикомунисти, лансиращи тезата за „Църквата на мълчанието“, разполага със значителни собствени интелектуални постижения и съумя да намери такова място, което има съществено значение в действителността на Народна република Полша, действителност, която е резултат на революционни промени. За болшинството кардинали, събрали се на конклава, тази църква беше единствен по рода си феномен, предизвикваше толкова съмнения и уговорки, колкото и възхищение, подправено с вкуса на тайнственост и убеждението за своеобразна свежест и сила на ангажираност.

Днес е трудно да намерим пълен и обоснован отговор на въпроса доколко спецификата на католическата църква в Полша е резултат от историята на нашия народ, от нашите традиции и опит, и доколко представлява пресечна точка между социалните и етични ценности на социалистическата действителност и ценностите на християнската мисъл и традиция, които губят своите позиции в повечето от високо развитите капиталистически страни.

Още е рано да се направи по-дълбока оценка на размерите и значението на всички отбелязани тук явления. Но съм убеден, че моралните и социални ценности, с които израсна сегашното поколение поляци, а следователно също и църковните служители, не бяха без значение за решението, взето от участниците в конклава, а също — и по парадоксален начин — за онези, които, гласувайки за кардинал Войтила, може би смятаха, че поставят началото на кръстоносен поход срещу социализма.

Трябва още да отбележим, че освен че е бил изтъкната личност и се радва на известна популярност сред Кардиналския колегиум, кардинал Войтила притежава и два други важни коза. И той като своя предшественик беше чужд на всички игри в курията, на всякакви котерии. Той е „човек, който идва отдалеко“, както веднага след избора му сам каза на вярващите и туристите, събрали се на площада „Св. Петър“. И накрая той беше духовник, в който се проявяваха качествата и опитът, получени в пасторската дейност, а не представител на онази традиция на папите, които достигат до най-високата длъжност в църквата като естествен завършек на своята чиновническа и дипломатическа кариера във Ватикана.

И още едно нещо. Както се оказа след неговата смърт, Йоан Павел I още от дете е бил с много крехко здраве, през целия си живот е страдал от сърдечна слабост. Йоан Павел II е не само здрав, но има и физическата форма на спортист — той се движи из апостолските дворци с такава бързина, която отнема дъха на някои от членовете на неговата свита.

Какъв е новият папа?

Той е роден на 18 май 1920 г. във Вадовице, недалеч от Краков. Неговият баща е бил военен, а по-късно — скромен чиновник. Когато бил на 9 години, Карол Войтила загубил майка си. Малко след това починал и по-големият му брат, който работел като лекар в болницата в Биелско-Биала и се заразил от скарлатина. През 1938 г. бъдещият папа получил зрелостно свидетелство във вадовицката гимназия и станал студент във Философския факултет на Ягелонския университет в Краков. По време на окупацията през 1941 г. заедно със своя приятел основал законспирирания Рапсодиен театър в Краков, който продължил да действува още доста години след войната. В периода 1940–1944 г. бъдещият папа бил работник в различни цехове на химическото предприятие „Солвей“ в Борек Фалецки. През 1942 г., без да прекъсва работа, той постъпил в законспирираната Духовна семинария в Краков, а едновременно с това бил и студент в също така законспирирания факултет по теология на Ягелонския университет. На 1 ноември 1946 г. става свещеник. После учи две години в Рим. Бил е също във Франция и Белгия. На този период от живота му се дължи и доброто му владеене на няколко чужди езика. През 1948 г. се връща в родината си. Една година е викарий в парафията Ниеговиц близо до Бохия, а в периода 1949–1951 г. — викарий в една от краковските парафии. През този период завършва теологичното си образование и защищава дисертация по морална теология. След продължителен научен отпуск той се хабилитира във Факултета по теология на Ягелонския университет и започва да чете лекции в Краковската духовна семинария. След една година става преподавател в католическия Любелски университет, където продължава дидактическата си дейност чак докато е избран за папа.

На 4 юли 1958 г., едва на 38 години, той става помощник-епископ на Краковската епархия. На 13 декември 1963 г. заема длъжността архиепископ на краковската митрополия и остава там до 27 май 1967 г., когато получава кардиналската шапка.

Както вече споменахме, сегашният папа активно е участвувал във всички сесии на Световния синод на епископите, като е излагал някои от основните проблеми на пленарните заседания и в комисиите. Бил е също и член на Постоянния секретариат на синода, както и на папския съвет по въпросите на светските католици.

Публикувал е редица научни разработки в областта на теологията и етиката. Автор е на поетични произведения, публикувани в Полша под псевдонима Анджей Явен.

Нека накрая да отбележим, че като краковски архиепископ Карол Войтила е пътувал в Канада и САЩ, взел е участие в международния евхаристичен конгрес в Мелбърн и е посетил полските мисионери в Тасмания, Нова Гвинея и Нова Зеландия. Направил е също и няколко посещения във ФРГ по покана на тамошния епископат. Последната визита от тази серия, когато кардинал Войтила придружаваше кардинал Вишински, беше само няколко седмици преди конклава.

Образът на папата не би бил пълен, ако не добавим, че още от младежка възраст Йоан Павел II е бил запален спортист и особено много обича да кара ски.

Известието за решението на конклава един високопоставен полски църковен служител, да заеме най-висшата длъжност, в католическата църква предизвика удивление и дори шок в целия свят и огромно задоволство в неговата родна страна Полша.

За едни изборът беше голямо религиозно и църковно събитие, за други — успех на цяла Полша, който има значение, за нейното място и позицията й на международната арена, за трети — неочакван успех на полския кардинал в съперничеството с един кръг високопоставени духовници от целия свят, успех, посрещнат с радост.

Изпращайки на първия в историята полски папа своите сърдечни поздравления и пожелания, ръководителите на нашата страна заявиха в тържествената телеграма, че „важното решение на Кардиналския колегиум предизвиква в Полша голямо задоволство“. По най-кратък начин тези думи предаваха онова чувство, което тогава беше общо за цялата ни страна.

Като благодари на полските ръководители за поздравителната телеграма, Йоан Павел II заяви: „С особена благодарност приех изпълнените с доброжелателност и сърдечност поздравления и пожелания, изпратени ми от най-висшето ръководство на Полската народна република.“ Освен това той изтъкна, че желае да извърши всичко онова, което е добро за обичния му полски народ и „в духа на диалога, започнат от неговите, велики предшественици“.

Тези думи бяха едни от първите предвестници на програмните намерения на новия папа. Те сложиха кръст на надеждите на онези, които разчитаха на оттегляне от т.нар. източна политика на предишните велики папи, от политиката на понякога навярно трудния, но наистина плодотворен диалог между Ватикана и социалистическите страни. Смятам, че присъствието на полска делегация, оглавявана от председателя на Министерския съвет Хенрих Яблонски, т.е. делегация на най-високо държавно равнище, на тържественото откриване на понтификата на Йоан Павел II, беше израз не само на разбирането на факта, че изборът на полски папа има важно международно значение, не само отразяваше становището на нашето общество по отношение на този избор, но също бе израз на убеждението, че — както това се потвърди от вече изпратената телеграма на полските ръководители, по-нататъшното развитие на отношенията между Полската народна република и Апостолската столица ще служи на интересите на нашия народ, който със съвместните усилия и единството на всички поляци изгражда благополучието на своята социалистическа родина, ще служи на сътрудничеството и приятелството между всички народи, за развитието на общочовешката култура.

Папата е не само глава на католическата църква, не само суверенен владетел на църковната държава, но също и епископ на Рим. Още в своето първо слово пред Кардиналския колегиум Йоан Павел II подчерта необходимостта от укрепване на колегиалността в църквата и че в това отношение отдава огромно значение на своята роля и задачи като оглавяващ архиепархията със седалище във Вечния град, т.е. като примас на италианците. Със своята простота, непосредственост, съвременен начин на живот, отхвърляйки винаги, когато е възможно, помпозните правила на ватиканския протокол и всичко онова, което зад Бронзовата порта все още напомня за монархичните традиции, Йоан Павел II едва ли не още от първия ден си спечели огромна популярност сред римляните, които вечерта на 16 октомври научиха за избора на „чужд папа“ все пак със смесени чувства.

Пътешествието на папата на следния ден след избора до една от римските болници, където полският епископ Анджей Мария Дескур лежеше тежко болен, пътешествие без предварително подготвена охрана (за ужас на италианската полиция, която живее в постоянна психоза от тероризма), без тържествени придружители, въобще без каквато и да било помпозност, убеди римляните, че ще имат работа с папа, който търси контакти с обикновените хора, умее да установява такива контакти и, независимо от своята най-висша отговорност в Църквата, се чувствува обикновен и скромен човек.

И поради тази причина също контактите на Йоан Павел II с римляните, които впрочем не са склонни към възторзи и възхищения, макар и да са много сърдечни, изглежда, че бяха един от най-леките проблеми сред много сложните задължения на лоцмана на Свети-Петровия кораб. Но още първите месеци от дейността на папата доказаха, че и в тази област съществуват — многобройни сериозни опасности от противоречия, които произтичат, най-общо казано, от съвсем различната традиция на полската църква и нейната позиция в обществото в сравнение с тази в Италия.

За да стане ясно колко сложни проблеми могат да възникнат в тази сфера, ще си послужа с един пример.

На 31 декември Йоан Павел II реши да отслужи новогодишното богослужение в църквата на Исус, („Под Призива на Исус“) в центъра на историческия Рим, т.е. извън стените на Ватикана, които са твърде тесни за динамичния папа. Трудно е да се установи дали той сам е решил да отслужи празничното богослужение в тази църква, или идеята му е била подхвърлена от някой от италианските куриални кардинали. Във всеки случай оказа се, че тази стъпка имаше определено политическо звучене за италианското обществено мнение. През 1869 г., т.е. последната година преди обединяването на Италия, в същата тази църква тържествено богослужение е отслужил папа Пий XII, който тогава все още е бил земният владетел на Рим-църковната държава, а освен това и челен представител на консервативната тенденция за интегриране през XIX век. Част от италианската преса и общественото мнение, а също и някои ежедневници в други страни от Западна Европа интерпретираха богослужението на Йоан Павел II като съзнателно връщане към богослужението отпреди 109 години, виждайки в това намерения на Ватикана да се намеси в работите на Италианската република. Появиха се критични коментари и изявления.

При това трябва да се помни, че традицията на намеса на Ватикана в обществения живот на страната е съвсем свежа в Италия и страстно се обсъжда не само в светския лагер, представляващ по-голямата част от обществото, но и от ръководителите на Християндемократическата партия. Страната, която се обедини в 1870 г. след победа във въоръжена борба против войските на църковната държава, е особено чувствителна към всичко, което би могло да представлява израз на намеса на папството в обществения живот на италианската република. Това чувство е всеобщо и много силно разпространено. Италианските папи познаваха този проблем още от детинство. Във връзка с това папата-чужденец е изложен на съвсем непредвидени опасности.

Доколко те са сериозни, свидетелствува друг пример от първите месеци на понтификата. В периода между Коледа и Нова година Йоан Павел II на няколко пъти направил изявления по въпроса за прекъсване на бременността. Становището на църквата по този въпрос е известно.

На основата на предпоставки от социален и демографски характер, предпоставки, който противоречат на църковната доктрина, парламентите на много традиционни католически страни, а сред тях и италианският парламент, приеха през последните години закони, които легализират прекъсването на бременността в някои определени случаи.

Всъщност Йоан Павел II не каза нищо ново по становището на църквата. Той само решително прикани италианските католически лекари да не правят аборти и направи критика на италианското законодателство в тази област. Реакцията беше незабавна. Почти цялата италианска — преса, от комунистическия „Унита“ до консервативно-либералния „Куриере дела Сера“, атакува, понякога доста бурно, становището на папата. Подчертано беше, че той няма право публично да критикува решението на италианския парламент, че това е намеса в италианския обществен живот, — т.е. връщане назад към традицията на интегриране, която имаше толкова печални резултати за Италия. Посочи се също, че въобще папата, а в частност този, който не е италианец, трябва да бъде много внимателен, когато се изказва по някакви италиански въпроси.

За това, какви настроения придружаваха целия този въпрос, може да послужи фактът, че прокурорът на републиката в Тоскания обвини архиепископа на Флоренция кардинал Джовани Бенели в нанасяне обида на парламента, защото по време на проповед, в която се позовавал на изявленията на папата, нарекъл законодателството, легализиращо прекъсването на бременността, „цирей на тялото на Италия, който трябва да се премахне“. По-висшите юридически власти прекратиха обвинението и го окачествиха като прибързано и необосновано. Но ако се вярва на италианските журналисти, както Християндемократическата партия, представляваща, в Италия болшинството от католическия лагер, така и Комунистическата партия, изпратили до Ватикана секретни писма до папата, в които го молели да прекрати атаките към закона за прекъсване на бременността, понеже това създава конфликти между католиците и светските хора и може да ускори правителствената криза в ситуация, когато комунистите, влизайки в състава на парламентарното болшинство, подкрепят правителството на християндемократите.

Тези примери свидетелствуват за деликатното положение на новия папа-чужденец по отношение на Италия и нейния вътрешен живот. Това обаче не е единственият труден проблем, пред който ще трябва да се изправи Йоан Павел II като представител на „конфенсиалното и обредно християнство“ — нека използуваме израза на един американски йезуит за определяне на полската църква — във време, когато в Западна Европа и в други големи райони от света вярата се проявява по-скоро в интелектуалната и философската сфера по отношение на някои съвсем лични въпроси, а не във връзка с обичаите (те почти навсякъде вече са светски) или пък с външните, литургични прояви на религиозния култ — като тържествени богослужения, процесии и походи на поклонници, чиято роля става все по-незначителна.

Третият голям проблем, стоящ пред полския папа, са отношенията с Римската курия, която, макар и вече с международен състав (дело на Павел VI), в своята преобладаваща част е все още италиански орган, имащ своите корени в италианската действителност и италианската традиция. Дали тези отношения ще бъдат винаги леки, дали няма да настъпят явления, които в медицината са известни като имунна бариера?

Трудно е днес да се предвиди формата, която те ще придобият, но като че ли самото възникване на тези проблеми е неизбежно.

И накрая трябва да припомним, че Йоан Павел II беше провъзгласен за папа в период, когато църквата в повечето страни със силни католически традиции преживява криза, като непрекъснато губи своите позиции и влияния. Кардиналите признаха, че представителят на полската църква има специални качества да ръководи дейността, в резултат на която кризата би трябвало да се преодолее. Днес обаче вече е известно, че папата не ще може да се възползува от целия свой опит от работата си в Полша, заемайки сега тази най-висока длъжност. Много специфична е полската църква, а положението и потребностите на църквите в отделните страни и райони на света са много различни.

Защо пиша за всички тези трудни въпроси?

Защото, струва ми се, че тези, които внимателно, безпристрастно и с толерантност следят хода на събитията зад Бронзовата порта през последните месеци, все по-ясно стигат до следното основно заключение: за папата, „пристигнал отдалеко“, започващият сега понтификат ще бъде не само епопея от постижения, театрални успехи, замайване от популярността и властта, колкото период на отвоюване на мястото на църквата в един свят, променящ се с такава скорост, която от универсалната столица на папите се оценява по-другояче, отколкото от една епархия. Усилията на папата ще бъдат направени в много по-трудни условия, отколкото са тези в Краковската архиепископска столица, далеко от приятели и близки, в самота и откъснатост, които са неизменните спътници на голямата власт и свързаната с нея голяма отговорност.

Още от първия момент на неговия понтификат към Йоан Павел II се отправят много различни пожелания. Тези, които виждат в него духовен водач за своята вяра и църква, му пожелават да се стабилизира. Но всички, независимо от своя мироглед и отношение към въпросите на вярата, пожелават на сина на нашия народ, използувайки авторитета си на глава на римокатолическата църква, да служи на общия за всички хора идеал на мира, справедливостта и прогреса, на това, което обединява света, а не на това, което го разделя.