Руби Диксън
В леглото на пирата (11)

Глава 11

Катрин

Другите ми казаха, че Тарекх е унищожил всички контейнери в складовото помещение. И не само дървените, които бяха от по-примитивните планети, но и солидните и тежките, от „по-цивилизованите“ търгуващи федерации. Удрял и чупел толкова много неща, че Аливос се разтревожил и опитал да го спре… за което получил кроше в лицето. Часове по-късно, когато Тарекх приключил се прибрал в медицинската зала и привързал ръцете си в превръзка и обезболяващ гел.

Другите бяха удивени от действията му. Тарекх беше добрият, нежният. Не разбираха какво се случва.

Аз обаче чувствах една топлина да се надига вътре в мен.

Разбирах го. Беше смачкал всичко, до което се бе добрал, защото не можеше да нарани онези, които бяха наранили мен. Би трябвало да съм разстроена, но понеже нали не съм добре с главата, чувствах само щастие. Той бе единственият, на когото съм разказвала какво преживях на онази станция. Той бе единственият, на когото бях планирала да кажа. И колкото и да е странно, реакцията му ме караше да не се чувствам сама. Сякаш имаше някой, който разбираше през какво съм минала.

И все пак, нямаше как да не се тревожа дали няма да реши да не идва повече при мен, дали няма да обмисли всичко и да реши, че повече не ме желае. Че съм прекалено опетнена, прекалено мръсна и използвана, че да бъда с него. Че дори един мессакаш, който се смята за грозен, има по-високи стандарти. Колебанието и тревогите ме изпълваха до такава степен, че не можех да заспя, въпреки че бе късно и останалата част от екипажа вече си беше по леглата, с изключение на Сенторр, който бе на мостика, тъй като си нямаше живот.

Лежах в леглото си и мислех за Тарекх.

Всъщност, технически погледнато лежах в леглото на Тарекх. Той все още спеше в медицинската зала, където бе неудобно и стерилно. Беше казал, че няма нищо против. Предложих му да се разменим, но той отказа, заявявайки, че имам нужда от място, което да е само мое. И може би бе вярно, но тази нощ ми се искаше той да бъде тук при мен, дори и да се ужасявах от самата мисъл. Екипажът на Глупака бе толкова малък, че всеки трус в социалната динамика би се усетил като нещо огромно. Мамка му, бяха минали два месеца, а Кивиан все още се оплакваше, че Али и Сенторр са намусени задето съм тук. Ами ако двамата с Тарекх пробвахме да пренесем връзката си на друго ниво и не успея да се справя? Ами ако ме намрази?

Не знаех какво да правя. И ненавиждах това положение. Искаше ми се да имам отговори, но това, което имах, бяха повече въпроси.

Загледах се към вратата на стаята. Дали да стана и да отида в медицинската зала? Да говоря с Тарекх? Да видя как са му ръцете? Или бях прекалено голяма страхливка?

Аз… може би бях страхливка. Изтърколих се от леглото и отидох до панела на стената, където можех да се свържа с всяка стая на кораба. Не разпознавах азбуката на клавишите… да науча мессакаш езика не ми бе приоритет… но Тарекх бе така услужлив да оцвети клавишите, ако имам нужда да се обадя в медицинската зала. Говорили сме си и преди, но никога след времето за лягане. Този път бе някак по-интимно, но не чак толкова, колкото би било лице в лице.

Натиснах бутоните и го зачаках да отговори.

Тарекх го направи на мига, изненадвайки ме. Все още бе буден.

— Добре ли си, Кат? — В дрезгавия му глас се долавяше тревога. — Не си включила видео екрана.

— Знам. — Най-вече защото не исках да го виждам лице в лице точно сега. Чувствах се прекалено ранима. — И да, добре съм. — Поколебах се, защото исках аз да го проверя как е, а вместо това той се тревожеше за мен. — Добре ли сме?

Последва кратка пауза.

— Питаш ме дали се чувствам по различен начин, отколкото се чувствах по-рано?

Преглътнах трудно.

— Да.

— Кат, мисля, че ти си най-любимото същество, което съм имал в живота си. Нищо, което ми кажеш, няма да промени това.

Успях да преглътна буцата в гърлото си.

— Благодаря ти.

— Добре ли си?

— Не знам — признах аз. — Не знам как да се чувствам след всичко това. Тревожа се…

— Че нещо между нас ще се промени и вече няма да бъдем приятели?

Разкъсвах се между смеха и плача. Смях, защото той ме познаваше толкова добре, и плач, защото бе напълно прав и бях ужасена от това. Боях се, че му изпращам смесени сигнали или да не флиртувам прекалено много, а после да спра, но не и той, и всичко между нас да стане грозно. Когато другите мъже ме докосваха си казвах, че е само секс. Телесна функция, не по-различна от пърденето или оригването. Да мисля по този начин ми помагаше да се дистанцирам от това, което ми се случваше.

Но знаех, че ако докосна Тарекх и ако той ме докоснеше, нещата щяха да бъдат различни. Тези умствени граници, които си поставях, нямаше да ги има. И може би това ме плашеше повече от всичко.

— Никога няма да ме изгубиш като приятел, Кат. — Гласът му бе топъл и леко дрезгав, но така топъл, че ми се искаше да се увия в него като в одеяло. — Тук съм за теб, ако ме искаш. Тук съм и ако не ме искаш. Тук съм ако си промениш мнението и решиш, че искаш да сме само приятели. И съм тук ако искаш нещо повече. Без напрежение.

— Добре. — Издишах и част от напрежението в гърдите ми изчезна. — Благодаря ти.

Исках да му кажа „Обичам те“, но не знаех дали е заради сбъркания ми мозък или не. Затова приключих разговора, преди да кажа нещо, за което по-късно щях да съжалявам.

Щом Тарекх твърдеше, че сме добре, аз му вярвах. Ако казва, че ще ми е приятел, без значение какво се случва, може би… може би трябваше да го изпробвам. Да видя дали можем да бъдем повече от приятели. Някак тази идея ми допадна. Гушнах възглавницата си и си легнах, представяйки си, че леглото ми не е празно и един грамаден син извънземен се е сгушил до мен, а тялото му покрива защитнически моето.

И спах по-добре от всякога.