Руби Диксън
В леглото на пирата (10)

Глава 10

Тарекх

Избухването на Кат ме изненада. Защо беше толкова ядосана?

Все още бях разтърсен и се възстановявах от факта, че ме беше хванала да мастурбирам. Тя се държеше все едно е нищо, но ако бе дошла няколко мига по-рано, щеше да чуе как стена името й. Не исках да знае, че съм обсебен от нея. Че я считах за своя от мига, в който се опита да ме намушка със собствената ми игла, точно в тази медицинска зала. Тя не се интересуваше от мен по този начин и по тази причина това бе още едно от нещата, които държах заровени дълбоко в себе си и борех с усмивка. Това, че тя бе щастлива и в безопасност, бе достатъчно за мен.

Или поне за сърцето ми. За члена ми определено не бе достатъчно, но за сърцето ми, да, беше.

Флиртуващата й покана обаче направи нещата много по-зле. Защото исках да кажа „да“ на това, което предлагаше. Исках го повече от всичко на този свят. Но също така знаех, че не е редно. Не само защото още не бе готова, но защото не изпитваше към мен това, което аз изпитвах към нея. Ако я докоснех, не исках да видя отново онзи мъртъв поглед в очите й. Онова изражение „Ще изтърпя това, защото трябва“, което бях виждал на лицата на проститутките. Исках да ме докосва, защото ме желае толкова силно, колкото я желаех и аз.

И знаех, че тя никога няма да ме пожелае по този начин.

Фран се появи от коридора с объркано изражение на лицето. Хвърли ми поглед, заставайки на вратата.

— Какво й е на Кат?

— Добре е — казах аз.

Сега Фран ме погледна подразнено.

— Ругае с цяло гърло и гласът й ехти из кораба. Кое от това те кара да мислиш, че е добре?

Свих рамене.

— Добре, ядосана ми е. Но иначе е добре.

Фран погледна надолу по коридора, все едно се чудеше дали да последва Кат или не, преди да се обърне към мен.

— Какво си й казал?

Можех да усетя как основата на рогата ми пламва. Само малко.

— Ами, може би съм предположил нещо, което да я е разярило.

Тя изсумтя.

— Разбрала е, че си изял всичките й спагети?

Потърках с ръка голата си глава.

— Ами, не точно. Имам предвид, разбрала е, но не за това ми се сърди. — Зачудих се дали да запазя мълчание, обаче Фран беше човек. Може би щеше да разбере какво грешно сторих, че така да ядосам Кат. — Може ли да поговорим за малко?

— Разбира се. — Тя влезе вътре, подритвайки една от туниките ми. — Боже, ти си мърляч. Кат не беше ли почистила това място?

Свих рамене. Може и да го бе направила.

— Обича да ме дразни с това.

— По-скоро се грижи за теб — каза Фран, скръствайки ръце на гърдите си и облягайки се на стената, имитирайки Кивиан толкова перфектно, че бих се засмял, ако не бях толкова дяволски объркан в момента.

— Да се грижи за мен?

— Разбира се. Измежду всички нас, тя е най-близка с теб. Разбира се с момчетата и мен също, но за всичко се обръща към теб. Не си ли го осъзнал?

Бях забелязал, разбира се, че Кат подреждаше някои от нещата ми. Преди няколко дни беше почистила килера ми, нареждайки прилежно всичко. Когато го видях, реших, че просто обича да й е подредено и да ме дразни, и че това са причините винаги да ми намества нещата. Мислех, че иска да ме дразни, но и да показва на останалите, че е полезна.

Но по присмехулното изражение на Фран, започвах да мисля, че съм грешал.

— Мисля, че тя флиртуваше с мен — признах аз. — И това ме накара да й кажа, че не искам съжалението й.

Фран плесна челото си с ръка и в мен се надигна вълна от неудобство.

— Кефинг идиот такъв! — въздъхна тя.

— Какво?

— Тя те харесва.

Озадачих се.

— Разбира се, че ме харесва. Ние сме приятели.

— Не, тъпунгер такъв. Харесва те.

Това беше едно от онези човешки неща, които имаха нужда от обяснение.

— Обясни.

Фран извъртя очи.

— Не мога да повярвам, че си толкова загубен. Добре, нека ти го кажа по-прост начин. Тя е твоята сянка из кораба. Разбира се с всички, но прекарва времето си с теб. Между вас съществува това малко, странно нещо, което всички забелязваме. Като играта ви със спагетите.

— Това е, защото сме приятели…

— Значи правиш същото с Али и Сенторр? С Кив? С мен?

Намръщих се, защото, разбира се, че не го правех. Те нямаше да реагират по същия начин като Кат. Али ще ръмжи, Сенторр ще започне да ломоти. Кивиан ще се разсмее и Фран вероятно също. Само Кат ще ме погледне с този странен блясък в очите, докато обмисля как да ми отмъсти. И трябва да призная, това ми бе любимото. Живеех за усмивката й.

— Нищо от това не значи нещо.

— Даааа, точно така. Ами какво мислиш за това, че се ядосва, когато кажеш, че си грозен? Или ако Али реши да се заяжда с теб? Винаги ви поправя и се ядосва.

Така беше. Дори истината бе, че нищо не можеше да ядоса Кат повече от това, ако някой ме обиди, дори на шега. Толкова съм свикнал с това, че съм грозен, но ако някой го споменеше Кат побесняваше.

— Това е, защото е сладка.

Този път Фран изсумтя.

— Тя е сладка колкото дърт скандалджия. Довери ми се, когато ти казвам, че си сляп. О, и че си идиот.

Реалността на това, което се опитваше да ми каже Фран, се изсипа рязко върху мен. Да не би Кат… да иска да ми стане половинка? Не от съжаление, а защото изпитва нещо към мен? Не знаех какво да правя. Никога преди не бях имал такъв проблем. Жените обикновено отбягваха компанията ми. Кат, обаче, беше различна. Тя бе… ами, перфектна.

— Какво да правя?

— Говори с нея?

Говоренето беше хубаво. Но по някаква причина се почувствах нервен. Въпреки поведението й, знаех, че Кат бе крехка — както тялото й, така и душата й. Един мъж трябваше да се отнася внимателно с нея, а аз не исках нищо друго, освен щастието й, дори това да значеше да игнорирам своето.

Фран бе права. Трябваше да говоря с нея. Ако не за друго то поне да разбера дали ме харесва наистина и какво ще правим след това. В този момент, мисля, че Кат не ме харесваше особено много. Може би вече е прекалено късно.

* * *

Кат не излезе от каютата си… моята каюта… през целия следобед. Не отговори, когато почуках, а когато й пратих съобщение през системата, тя не го прочете.

Упорита жена.

Когато не се появи за вечеря… а аз намерих сапун в своята… реших, че е време да говорим. Насочих се към вратата и почуках отново. Тя не отговори, затова се преместих към една от въздушните тръби и извиках.

— Ако не ми отвориш, ще сваля вратата на стаята. Нося си инструментите.

Това успя да привлече вниманието й. Миг по-късно вратата на старата ми каюта се отвори и тя се намръщи към мен.

— Чувствам се все едно съм пак в гимназията, много мерси за това.

Нямах никаква идея за какво говори.

— Искам да поговорим насаме.

— Много жалко, защото аз нямам какво да ти кажа. — Раменете й бяха сковани, ръцете кръстосани и по изражението й личеше, че все още се чувства наранена. Стоеше на входната врата настръхнала и предизвикваща ме да я избутам настрани.

Почувствах се като кретен.

— Не искам да те нараня, Кат. Може ли да вляза, за да поговорим?

Тя сви рамене и пристъпи настрани, насочвайки се към леглото.

Каютата ми винаги е била една от най-малките на кораба, но никога не съм имал нещо против, защото нямах причина да се крия вътре, а в медицинската зала имах цялото пространство, от което се нуждаех. Стаята обаче изглеждаше перфектна за Кат… и все пак се огледах и нямаше как да не забележа, че всичките ми вещи си бяха тук. Леглото бе покрито с моите завивки, екранът на стената показваше любимата ми гледка. На един от подвижните рафтове на стената бе наредила спретнато инструментите и джаджите ми. Предполагах, че ако отворя гардероба ще видя всичките си дрехи. Всяко едно нещо в стаята показваше, че е моя, въпреки че тя живееше в нея. Чувствах се едновременно поласкан и разтревожен. Имаше толкова много вещи и никоя от тях не бе на Кат. Дали е защото не планираше да остане? Сърцето ми се сви при тази мисъл.

Тя отиде до леглото и се сгуши до таблата му, пъхвайки деликатните си слаби крака под себе си. Кат изглеждаше толкова красива и крехка, че всичко, което исках, бе да седна до нея, да я прегърна силно и да прогоня тревоги й. Но не можех да го направя, затова се огледах за място, на което да седна. Стаята бе толкова чиста, че за пръв път от цяла вечност можех да видя пода, а срещу една от стените нисък стол, за чието съществуване напълно бях забравил. Взех го и го дръпнах напред, сядайки срещу нея.

— Искам да ти кажа, че съжалявам.

Беше очевидно, че не е очаквала това. Тя наведе глава и примигна срещу мен.

— Извиняваш се? За какво? Аз съм тази, която обърка всичко.

— Нищо не си объркала. — Почесах скалпа си, намествайки се на стола. Тя ме правеше нервен. Можех да почувствам как несъзнателно клатя опашката си. — Аз просто… нали знаеш. Помислих си, че защото се приближаваме до станция се боиш дали ще може да продължиш да пътуваш с нас.

— Ох. Не! — Двете думи бяха яростни.

Прецаквах това извинение. Трябваше да кажа какво наистина мисля, дори това да са най-трудните думи, които съм изричал.

— Виж… аз… ами… — Потърках челюстта си. И отново. Въпреки че съм грамаден мъж, да се изповядам пред тази малка жена бе най-трудното нещо, което съм правил в живота си. — Повечето жени мислят, че съм грозен…

— Не си грозен — възкликна яростно Кат.

Вдигнах ръка.

— Знам, че ти не мислиш така, и мисля, че това е част от причината защо не мога да повярвам, че някой толкова перфектен като теб може да флиртува с някой толкова грозен като мен. — Когато тя отново отвори уста да ми възрази, поклатих глава. — Нека продължа, защото имам нужда да го кажа, а не съм сигурен, че мога да го направя два пъти.

Тя замълча, прегръщайки възглавницата към гърдите си. Тя беше голяма почти колкото нея.

Отново потърках ръка по скалпа си.

— И преди съм бил с жени. Ако имаш пари и член, от време на време ти се налага да си купиш някое влагалище. Когато бях войник и след това. Повечето жени на станциите, на които ходех, бяха готови на всичко за няколко кредита. Винаги са нетърпеливи… докато не ме видят. Щом видеха лицето ми или вдигаха цената на мига, или ставаха прекалено заети, или вземаха парите и просто ме „изтърпяваха“. По израженията на лицата им, по стиснатите им клепачи знам, че се стараят да не ме поглеждат. Да не поглеждат това. — Направих жест към лицето си. — Когато бях младо хлапе, тъкмо постъпило в армията си казвах, че не ме е грижа. Че парите ми са достатъчни и мога да платя за едно влагалище, след като никоя нормална жена не би ме погледнала. Но след това си легнах с една, малко след като се върнах от войната и… — Поклатих глава — Тя не ме погледна. А когато приключих, тя стана и започна да се почиства и да търка кожата си толкова силно, все едно бе покрита с дебел пласт мръсотия. Тогава осъзнах, че само на един от нас му е било приятно. Казах си, че вече ще си държа члена за себе си и няма да бъда с никоя друга жена, дори да й се плаща за това.

— Това е в състояние да ме разяри.

Вдигнах изненадано глава. Ето ме тук, изливайки сърцето си, споделяйки й най-срамната си тайна, а тя казва само това?

— Кое?

— Защо всички се държат все едно си кефинг прокажен? Лицето ти не е перфектно. Но това не значи, че не си невероятен мъж. Хората са такива задници. — Тя удари възглавницата и се плъзна към ръба на леглото. — Някоя от тези жени живее ли на станцията, където отиваме? Ако е така, трябва да ми ги посочиш, за да им откъсна главите.

Нямаше как да не се усмихна леко на това.

— Толкова си кръвожадна. Поласкан съм, но не е нужно, Кат. Не ти го казвам, за да ме съжаляваш…

Тя издаде възмутен звук.

— Ясно. Никакво съжаление не изпитваме един към друг. Просто искам да кажа, че ако съм се държал грубо и съм наранил чувствата ти, то е защото бях разтърсен от мига, в който ме хвана. Почувствах се разголен. Не знаех какво да мисля. — Отново почесах главата си. — Не исках да те принуждавам да правиш нещо, което не желаеш. Не съм такъв мъж.

— Мислиш ли, че вече не съм го научила? На този етап мога от километри да видя „онези мъже“. Имам богат опит с тях. Затова се чувствам в безопасност около теб. — Изражението й стана срамежливо. — Затова те харесвам.

— Харесваш ме? — Усетих вълна от удоволствие при тези нейни думи. Удоволствие и… удивление. От всички мъже на този кораб, тя харесваше мен? И Аливос, и Сенторр бяха много привлекателни.

— Недей да звучиш толкова шокирано. И да, мисля, че те харесвам. — Тя прехапа долната си устна. — Всъщност не съм сигурна. Това звучи ужасно, нали?

— Не. Разбирам. — Защото я познавах. Можех да предположа какво е изживяла на станцията и знаех, че се бои да се довери. Бях я виждал как се бори със страха си и в моите очи тя бе невероятно смела. Разбира се, че ще е изплашена и несигурна. Никога не бих я обвинил за това. Разбирах я. И бих бил изненадан ако не е така.

— Не е нужно да ми даваш обяснения.

— Не? — попита тя и гласът й беше изпълнен със сарказъм. — Не знам, понякога си мисля, че умът ми е безвъзвратно прецакан заради всичко, през което преминах, и че никога няма да бъда нормална, а друг път, всичко, което мисля, че е нужно, са няколко часа насаме, в които да си начеша крастата, точно както правеше ти.

Бях шокиран от думите й… а членът ми се втвърди на мига. Насилих се да го игнорирам и се понаместих на мястото си.

— Мога ли да попитам… какво се е случило с теб на онази станция? Не искам подробности. Просто ми се иска да науча как попадна там… но само ако ти се говори за това.

Кат сви рамене и прегърна коленете си.

— Мога да говоря за това… или поне мисля, че мога. Но предпочитам да си остане само между нас.

— Разбира се. — Чувствах се поласкан от факта, че ми има достатъчно доверие, че да говори за това. — Няма да кажа на никого.

Тя кимна със замислено изражение.

— Имам чувството, че се е случило на някой друг преди много, много години. Сякаш винаги съм била тук на Глупака с всички вас, а всичко преди идването ми, сякаш е филм за някой друг. С тази разлика, че понякога сънувам и си спомням, че аз съм го изживяла. — Тя потрепери.

Мразех болката й.

— Не е нужно да говориш за това…

— Не, нужно е — каза тя, прекъсвайки ме. — Ако двамата с теб някога бъдем двойка, ако искаме да бъдем каквото и да е, заедно, трябва да знаеш. — Но тя отказваше да ме погледне. Погледът й бе някак далечен и невиждащ.

И тогава започна да говори, а част от мен искаше да не бях питал. Нещата, които описа, бяха ужасяващи, толкова деградиращи, че ми призляваше, докато я слушах. Историята й започваше по същия начин, като тази на Фран… беше отвлечена от леглото си през нощта… и скоро всичко се бе превърнало в кошмар. За разлика от Фран, нея никой не я бе спасил само след ден. Била е продадена на един господар на проститутки на Хаал Уи и е била принудена да оцелява. Тя ми каза всичко, дори и след като повече не желаех да слушам.

Представих си моята деликатна, борбена Кат в ужасите, които описваше с равен, безизразен глас, и това ме разгневяваше. Полудявах. Наложи се да стисна юмруците си, за да не избухна. Вместо това се насилих да продължа да я слушам, защото щом започна да говори за това, сякаш повече не можеше да спре. Разказа ми за всеки ужасен клиент, който можеше да си спомни, за всеки, който я е ударил, всеки, който я е зашлевил, и всеки… който е правил по-ужасни неща от това. Каза ми всичко.

Всичко.

Част от мен се питаше дали ми казва всеки ужасен детайл, за да ме прогони. Но се случи точно обратното. С всеки изминал миг ставах все по-защитнически настроен и се заклех пред себе си, че дори ако се наложи да умра, да взема цялата вселена заедно с мен, тя никога нямаше отново да живее този живот. До края на дните си тя щеше да бъде щастлива и в безопасност.

— И тогава — каза тя, свивайки леко рамене — срещнах теб.

— Спомням си — казах и се изправих на крака. — Благодаря ти, че ми каза.

Кат ме изгледа изненадана.

— Тръгваш ли си? Къде отиваш?

Изпуках кокалчетата си, както обикновено правеше Аливос.

— Имам нужда да ударя нещо.