Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lesson of Her Death, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Росица Германова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Джефри Дивър
Заглавие: Урокът от нейната смърт
Преводач: Росица Германова
Година на превод: 1996
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: второ (указано е първо)
Издател: ИК „Епсилон“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Светлина ЕАД — гр. Ямбол
Художник: Силвия Артамонцева
Коректор: Росица Николова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6884
История
- — Добавяне
3.
Шерифската служба на Ню Лебънън представляваше малка сграда. Имаше четири самостоятелни канцеларии — за шерифа, за детективите Корд и Слоукъм и за Ема, която беше радиодиспечер и секретарка. В централното помещение се намираха осем сиви стандартни бюра за полицаите. Дълъг коридор встрани водеше към двете арестантски килии. На стената имаше рафт с три пушки и пет черни автомата AR-15s. Стаята бе пълна с неизчетени и незаведени в архива писмени материали, типично за полицейската служба в кое да е друго малко градче в страната.
Джим Слоукъм, току-що завърнал се от езерото, вдигна поглед от бюрото си, където се бе отпуснал на разнебитения стол и четеше „Реджистър“. Шерифът Стив Рибън се бе изправил над него. Рибън, масивен и с червеникав загар от слънцето като на печена сьомга, шляпаше мощното си бедро с книга. Какво ли пък иска Начетеният рибар сега? Слоукъм вдигна вежди.
— Дяволска работа. — Той вдигна вестника подобно на стоппалка. Беше сгънат на материала за убийството на Гебън.
Рибън наклони глава, искайки да каже, да, да, прочетох го.
— Я ела в моята бърлога, Джим.
Слоукъм последва шерифа в петте крачки до неговата стая. Рибън седна, Слоукъм остана прав до вратата.
Колко хитро, просто си сменихме местата.
— Тук ли е Бил? — попита Рибън.
— Сутринта отлетя до Сейнт Луис да говори с бащата на момичето…
— Какво е направил?
— Отлетя до Сейнт Луис. Да говори с бащата на…
Рибън каза:
— Момичето, дето беше убито? Това ли момиче? За какво го е направил? Да не си мисли, че сме зарити с купища пари?
Слоукъм реши да не отговаря вместо Бил и само рече:
— Той каза, че иска всички да се съберем заради случая. Май беше в четири.
— Не бива да пръскаме пари, известно му е това, надявам се. Но както и да е, искаше ми се да пообсъдя нещо с тебе. Това убийство доста ме безпокои. Не било грабеж, доколкото разбрах.
— Тъй изглежда.
— Забелязах, че има нещо общо между станалото и други два случая, за които съм чел. Хрумна ми, че може да имаме проблем с култов убиец.
— Култов убиец ли? — предпазливо попита Слоукъм.
Книгата се стовари върху бюрото. С меки корици, раздърпана от четене във вана или в хамак. „Жестоки ритуали“. На корицата имаше три черно-бели фотографии на хубави момичета върху цветна снимка на опръскана с кръв колода карти.
— К’во е пък туй? — Слоукъм я вдигна.
— Искам да я прочетеш. Искам да поразмислиш над нея. Това е за оня сатанист в Аризона преди две години. Истинска история. Има много сходства между това, което се е случило тук, и онзи тип.
Слоукъм прелисти илюстрациите на местопрестъпленията.
— Нима мислиш, че е същият?
— Не, онзи са го хванали. Излежава доживотна присъда в Темпъл, но има… сходства. — Рибън провлачи думата. — Доста ужасно.
— Дявол да го вземе, били са хубавки. — Слоукъм се втренчи в абитуриентските снимки на жертвите.
Рибън разсеяно поглади с ръка черната си полиестерна вратовръзка и тихо каза:
— Това, което искам от тебе, е да отидеш в Хигинс. Щатската полиция там разполага с отдел по психология. Разгледай проблема заедно с тях.
— Така ли смяташ? — Слоукъм прочете откъс, в който авторът описваше какво е сторил аризонският убиец с една студентка. Неохотно откъсна поглед от книгата и рече: — Ще кажа на Бил.
— Не, няма нужда. Просто се обади на момчетата в Хигинс и си уговори среща.
Слоукъм се ухили.
— Дадено. Няма да летя.
— Какво?
— Няма да летя дотам.
— Че защо?… О, да, да. — Шерифът добави: — Тази история трябва непременно да се разчуе.
— Как така?
— Ами трябва да сме сигурни, че момичетата в града са били предупредени — рече Рибън.
— Това няма ли донякъде да ни обърка нещата?
— Наш дълг е да опазваме живота на хората.
Слоукъм отново запрелисти страниците. Рибън се наклони напред и почука по книгата.
— Прочети я. Ще ти хареса. Това е нещо истинско, и както казват, не можеш да се откъснеш от него.
Обединеният град Ню Лебънън[1] с неохота бе приел необичайното си име. Когато селището бе основано някъде около 1840 година, всички хубави имена — на европейски столици и на благозвучни библейски места — вече бяха заети. Накрая спорът за името изправи едни срещу други привържениците на Ню Лебънън и Ню Люксембург. Тъй като първото напомняше почтително за Стария завет, резултатът от гласуването беше предопределен.
Градът се намираше в окръг Харисън, наречен по името на Уилям Хенри Харисън, но не заради трийсетте му дни като президент, а заради губернаторската му служба в териториите Индиана, по време на която той рязко намалил броя на местните индиански племена и позволил на окръзи, като носещия името му, да запазят състава си и до днес: предимно с бяло население, предимно протестанти и предимно селяни. Икономиката на Ню Лебънън се крепеше върху млякото, царевицата и соята, макар че имаше няколко малки фабрики и една голяма печатница, която вършеше доста работа за издатели в Чикаго, Сейнт Луис и Ню Йорк (включително винаги скандалното списание „Mon Cher“, чиито бракувани броеве наводняваха ежемесечно града, подобно на изхвърлени царевични кочани по жътва).
В Ню Лебънън се намираше и единственият четиригодишен колеж в разстояние на стотина мили. Университетът Одън увеличаваше градското население до четиринайсет хиляди души от август до май и даваше възможност на местните жители да посещават концерти на второкласни оркестри и спектакли на авангардни театрални трупи, с което те се хвалеха, но рядко ги удостояваха с присъствието си. Фактически нямаше почти никакъв контакт между Одън и местните хора, никой от които не можеше да си позволи учебната такса от седемнайсет хиляди долара годишно, която предлагаше, умножена по четири, само едно хуманитарно образование и каква, по дяволите, бе ползата от него?
Жителите изпитваха противоречиви чувства към студентите. Колежът беше едно предимство, не можеше да се отрече това: хиляди младежи, които нямаше какво друго да правят, освен да се хранят навън, да ходят на кино и да пренареждат студентските си стаи. Нещо повече — всяка година имаше ново попълнение от тях, подобно на ежегодно потомство от прасета и телета. И някои местни жители дори чувстваха смътна гордост, когато професорът по икономически науки към Одънския университет Андрю Шън се появяваше в „Среща с пресата“[2], или пък щом някоя книга от професора по английски Джон Стенли Харод получеше ласкава рецензия в „Ню Йорк Таймс“, чиито абонати бяха цели четиридесет и седем души от Ню Лебънън.
От друга страна, Одън беше едно бреме. Тия прахосващи пари младежи се напиваха, повръщаха, подиграваха се, обкичваха дърветата с тоалетна хартия и чупеха стъкла. Те безсрамно купуваха кондоми пред деца от началните класове. Движеха се важно наоколо като някакви банкери. Изгаряха портрети на политици, а понякога и знамена. Бяха педерасти и лесбийки. Бяха евреи и католици. Бяха от източните щати.
Бил Корд не бе рожба на Одън, макар и от Ню Лебънън. Роден и израснал тук, той бе дръзнал да се откъсне само за четирите години служба (охранявайки с M-16 ракетни бази в Западна Германия) и за още няколко години в Мисури като полицай и после детектив в полицейския участък на Сейнт Луис. Върна се в Ню Лебънън и след шест месеца размотаване, преподавайки в неделното училище и обмисляйки как да започне предприемачески бизнес, кандидатства за работа в шерифската служба на града. Неговият опит го правеше истински божи дар за Стив Рибън, чиято полицейска подготовка или най-близкото до нея се изчерпваше със службата му във военновъздушните сили (той и пушката му бяха защитавали В-525 в Канзас). След една година, като най-възрастен от новопостъпилите си колеги, Корд бе повишен до детектив и стана главният градски следовател по углавни престъпления.
Върху спретнатата стена над спретнатото му бюро в сто и четири годишната сграда се мъдреха няколко документи в рамки: диплома от Югозападния държавен университет и свидетелства от Института по полицейско управление в Чикаго, както и едно от Южния полицейски институт в Луисвил. Липсваха доказателства, но той също така бе посещавал различни квалификационни семинари на ФБР и курсове по право и нагледен анализ на разследването. Току-що се бе върнал от Сакраменто и едноседмичен курс към калифорнийското Министерство на правосъдието.
Документите, които той гордо бе закачил, всъщност само удостоверяваха някакво завършване; Корд не бе добър в науките. Той просто колекционираше думи, които го характеризираха. Беше настойчив, прилежен, в него имаше постоянство. Но Бил бе сякаш роден за оценка „добър“ и това не се променяше, независимо дали предметът беше ненавиждан от него (английски, обществени науки) или обичан (криминална психология или техники за анализ). Той пишеше бавно и правеше тежки практически доклади и макар като детектив работното му време да беше от осем до шест, той често оставаше до късно вечер, мъчейки се над статия в списания като „Съвременна съдебна медицина“ или „Криминално правосъдие“, или пък сравнявайки досиетата на заподозрени сред своите случаи с тези в „Бюлетина за углавните престъпления“.
Някои хора в града — т.е. хората, които работеха за него — смятаха, че Корд възприема службата си твърде сериозно, тъй като Ню Лебънън бе място, където хилядадоларовият праг на Наказателния кодекс между дребна и едра кражба не бе често пресичан и четири от миналогодишните шест смъртни случая бяха поради разсеяно боравене с оръжие или неспазване на техническата безопасност. От друга страна, процентът на Корд при арестите за углавни престъпления бе истинска прелест — 94 процента — а неговото съотношение между осъждане и арести бе 8,7:10. Корд си съхраняваше тези статистически факти в един купен на старо компютър IBM XT, главното техническо нововъведение в службата.
Сега той тъкмо бе прегледал предварителния отчет на следователя за Джени Гебън и стана от бюрото си. Излезе от шерифството и се запъти през коридора към бюфета. Докато вървеше, монета от двайсет и пет цента се появи в ръката му и той я затъркаля над единия си пръст към следващия, без да спира, гладко и плавно като някой сръчен мошеник. Баща му го бе научил на този трик. Корд-старши бе накарал момчето да се упражнява с ръка, протегната над стар кладенец в задния им двор. Ако изпуснеше монетата, тя цопваше долу и край. И баща му го застави да използва собствените си две монети. Напоследък Корд бе видял много неща по телевизията за взаимоотношенията между бащи и синове и си мислеше, че има нещо показателно в начина, по който баща му го научи на това умение. Беше възприел още няколко неща от своя старец: стойката му. Отвращението към повторните ипотеки. Отрано вдъхнатата любов към лова и риболова и напоследък, страхът от изхабяването на ума преди тялото. Май това бе всичко.
Корд бе наистина страхотен в трика с монетата.
Той влезе в трапезарията, която бе единственото място за събиране в сградата, достатъчно голямо да побере петима седнали яки мъже — като се изключи основната заседателна зала, понастоящем заета от Комитета за честването на сто и петдесетата годишнина на Ню Лебънън.
Той кимна на мъжете около нащърбената маса от талашит: Джим Слоукъм, Т. Т. Евънс — суховат детектив по углавни дела към шерифството на окръг Харисън, бивш морски пехотинец — и полицаят от Ню Лебънън Ланс Милър. В другия край на масата, между два празни стола, седеше Уинтън Кресги. Корд си помисли: Напрегнат като вързано ловджийско куче в първия ден на ловния сезон.
Той пусна монетата в джоба на панталона си и застана пред няколкото автомата за напитки. Тъкмо се канеше да заговори, когато Стив Рибън влезе. Корд му кимна и се облегна на автомата за кока-кола.
— Здрасти, Бил. Искам само да кажа няколко думи на хората по случая, ако нямаш нищо против. — Червендалестото лице на шерифа се обърна към мъжете така, сякаш се канеше да говори пред хилядна тълпа. Рибън се вгледа критично в Уинтън Кресги, който въплъщаваше две странности в този кабинет — беше чернокож и носеше костюм.
Кресги претегли погледа за момент, реши, че му се задава въпрос и рече:
— Аз съм от колежа.
— О. Добре. — Гласът на Рибън се засили, за да обхване всички. — Искам само да изкажа мнението си. Вие сте екипът по тоя случай. Сега Бил ви е шеф. — Той погледна Евънс. — С което, мисля, шериф Елисън ще се съгласи.
— Да, сър — рече Евънс. — Тук съм само в помощ.
— Сега, между нас казано — продължи Рибън, — всички вие имате детективски опит. — Тежките му сиви очи се насочиха към Корд. — А пък аз съм се натоварил с работа като кираджийски кон…
Корд кимна съчувствено. Пъстървата вече кълве и има избори през ноември.
— Затова не мога да се включа в разследването, както ми се иска. Но помнете, хората ще се взират в нас. Ще бъдат страшно любопитни как ще се справим сега, затова искам да бъдем, нали разбирате, повечко настъпателни. Проучих тук някои неща и доста ме безпокои тоя култов въпрос.
Корд мълчеше. Обади се Евънс:
— Култов ли?
— Най-напред искам да съставите досие на нашия убиец.
Джим Слоукъм каза:
— В такива случаи това е просто задължително.
Уинтън Кресги си го записа.
— Абсолютно — рече Рибън. — Знам, досега не сме имали такива убийци тук, в Ню Лебънън, но мисля, че се налага да сме в течение на нещата. При култовите убийци е важно да им се намери цаката. Да се открие какво точно ги кара да действат.
Кресги си записваше трескаво. Корд го изгледа кръвнишки и той спря да пише.
Рибън продължи:
— А досието трябва да включва две неща. Физическото описание на нашия човек, това е едно, и второ, какво става в мозъка му. Неща от най-различен род, например, дали е сексуално потиснат, дали мрази майка си, дали има проблеми, нали разбирате, да го вдига, дали са го пребивали като дете…
Корд, който на стената до бюрото си бе закачил една много употребявана схема за съставяне на криминално досие, кимаше сериозно и полека-лека смущението заради шефа му започна да се разпръсва.
— Изглежда важно — рече Милър и прокара ръка над изключително късо подстриганата си коса.
— Абсолютно — каза Рибън. — Проучих разследвания от тоя род. Има едно обезпокоително нещо и това е проблемът с луната. Помислете по въпроса. Тя е била убита в нощта, когато луната е изпълнила първата четвърт. Ето, може да има лунно фиксиране. А това е доста тревожно, знаете ли защо? Защото имаме две четвърти луна, пълнолуние и новолуние. Значи четири вероятни нападения…
— Но защо? — Уинтън Кресги зададе въпроса, който Корд се канеше да отправи.
Рибън търпеливо обясни:
— Това всъщност е целият период, когато нашият човек може отново да убие. В случая, бих казал, че той се простира от трийсет и шест часа преди пълнолунието до трийсет и шест часа след него.
Корд и Евънс, които четири години бяха разследвали заедно, започнаха да се споглеждат и да обръщат очи нагоре.
— Аха — каза Кресги и си записа.
Корд и Евънс пак се спогледаха.
— Е, това е моето мнение. Ще ви оставя, момчета. Накарайте ме да се гордея с вас и хванете тоя извратен тип. — И Рибън излезе от стаята.
Корд се изправи пред тях. Опита се да каже нещо учтиво.
— И така, предполагам, че бихме могли да разгледаме вероятността от сериен убиец в случая, но не ми се ще това да се разпространява. Не бива да внушаваме разни идеи. — Слоукъм сякаш понечи да се обади, ала нищо не каза и Корд продължи: — Сега смятам да поставя срок от десет дни, за да намерим заподозрян. И искам да имам установяване на самоличността му до два или три дни. — От практиката си в Сейнт Луис Корд помнеше правилото на четиридесет и осемте часа при разследвания за убийство: Ако не определиш самоличността на престъпника в рамките на четиридесет и осем часа след убийството, по всяка вероятност ще ти потрябват поне четири седмици, за да го откриеш.
— Знаете ли — рече Слоукъм, — има пълнолуние след около седем дни. — Той прелистваше „фермерски годишник“.
Корд деликатно каза:
— Мисля, че Стив има донякъде право. Трябва да внимаваме с тази лунна история, но не бива да изпускаме другите нишки заради нея. Просто трябва да я имаме предвид. — Корд отвори плика, който Кресги бе донесъл и извади няколко листа. — Уинтън беше така добър да ни донесе малко сведения за жертвата и сега искам да ги прегледаме.
Корд отвори и един свой плик. Измъкна лъскавата снимка на Джени Гебън на волейболното игрище. На нея се виждаха ясни очи, състезателна усмивка, потни петна по тениската й, по-пълна шия, отколкото би желало момиче на тази възраст. На снимката се забелязваха две метални халки на всяко ухо. Кога ли е била прибавена третата дупка, почуди се той.
Корд подаде снимката. Милър хвърли бърз поглед и я подаде на следващия.
— Не — сериозно възрази Корд. — Виж я добре. Запомни как е изглеждала.
Милър се смути за миг и после изпълни нареждането.
Когато снимката мина през всички, Корд рече:
— Сутринта заминах със самолет, за да се видя с баща й, но той не ми помогна много. Не успях да намеря дневници или писма, ала той щял да потърси. Каза, че не познава човек, който би искал да я нарани, но аз му пуснах мухата, че може и да не му е известно това. Все пак той ще огледа хората на погребението. Би могъл да си припомни за приятел или изобщо някой, който да й е имал зъб.
Кресги се обади:
— Затова ли отидохте толкова скоро да се срещнете с него? Чудех се защо го правите.
— Нима? — разсеяно каза Корд. Той се обърна към материалите, донесени от Кресги. — Джени Гебън е била на двайсет години. Била е студентка трета година в Одън. Няма заеми или стипендии, значи предимно таткото е плащал. Основната й специалност е била английска литература. Вижте, бих искал да си водите бележки. — Слоукъм и Милър хванаха писалки. Корд продължи: — Била е касиер на клуба по фолклор. В началото на семестъра е била доброволка в разнасяне на храна по домовете, но след два месеца се отказала. Работела по три дни седмично в канцеларията на декана по финансови въпроси.
— Този семестър е имала курс по френски, трета част. Преподавател й е бил Доминик Льофевър. Изучавала е „Гражданската война и сто години след нея“, с преподавател Рандолф Сейлс. „Съвременна литературна критика“, с Елейн Адлър-Блъм. „Чосър“, с Робърт… Остопович. Е, името е трудно за произнасяне. И още един предмет: „Връзката между психологията и литературата: деветнадесети и двадесети век“. Нейният учител тук, искам да кажа, нейният професор е бил Лион Гилкрист. Семинарът по същия предмет е бил при Брайън Оукън. И накрая, „Корените на натурализма“, при Чарлс Горни.
Корд се зачуди какво ли означават всички тези курсове. Самият Корд бе завършил сред по-добрите в своя випуск, защото колежът му бе с техническа насоченост. Той приключи набързо с материалите, които Кресги му бе донесъл и ги свърза с телбод. Бутна ги встрани.
— Извинете — обади се Кресги.
Корд вдигна поглед.
— Да?
— Просто исках да ви кажа, че проверих в поликлиниката. Не се е лекувала при лекар специалист и тази година е ходила там само веднъж. Трябвало да вземе антибиотици за бронхит.
— Не се е лекувала — повтори Корд. Фактът бе записан прилежно на картонче. Той не забеляза как Слоукъм и Милър се спогледаха.
— И още нещо — добави шефът на охраната, — отдел „Личен състав“ по принцип никога не назначава бивши престъпници. Затова, ако има такива сред персонала, значи те са скрили факта в своите автобиографии.
Евънс се обади:
— Тя явявала ли се е някога пред УДК?
Университетската дисциплинарна комисия. Кресги каза „не“.
— И така — рече Корд, надрасквайки набързо тези факти, — що се отнася до убийството, в около десет часа във вторник вечерта тя е била изнасилена и удушена, вероятно от човек, когото е познавала.
— Откъде разбрахте това? — попита Кресги и Корд го погледна раздразнено.
— Вижте какво… — започна Корд.
Евънс отговори на Кресги:
— Защото не е побягнала и защото той достатъчно се е приближил, за да я покори, без тя да се съпротивлява.
— Откъде знаете това?
— Ако се е съпротивлявала, щеше да има тъкан под ноктите й.
— От плат ли?
Слоукъм се изсмя. Евънс обясни:
— От кожа. Кожата на мъжа.
— Аха. — Кресги добави: — Но в такъв случай, ако го е познавала, той вероятно не е бил, ъ, нали разбирате, култов убиец.
Слоукъм изрече назидателно:
— Не е точно така, шефе. Голям процент от убийците при жертвоприношения познават своите жертви.
— О. Не знаех това.
Заседанието се изплъзваше от контрола на Корд. Той каза натъртено:
— Тук имаме много неизвестни. Възможно е мотивът да не е бил грабеж. А може и да е бил. Той може да се е уплашил, преди да вземе ценните й вещи.
Слоукъм се изсмя.
— Но тя е имала диамантено колие. Когато той е приключил с нея, можел е да го изтръгне просто ей така. — Той нагледно демонстрира късане на верижка от собствения си врат. — Не би отнело повече от две секунди.
— Каква е причината за смъртта според следователя? — попита Евънс.
— Така, както изглеждаше. Травматична асфиксия. Малки кръвоизливчета в очите. Счупена подезична кост. Нашият човек отначало е използвал ръцете си, после е довършил с тел или въже. Не намерихме никакво оръжие. Следователят каза, че мъжът е бил около трийсет сантиметра по-висок от нея. Не е бил много силен. Наложило му се е на няколко пъти да я стисне за врата. Направил го е отпред. О, и следователят предполага, че не е женен. Или пък сексуалният живот с жена му е бил зле.
— Защо? — попита Милър.
— Количеството на спермата. Вероятно не е правил секс от четири или пет седмици.
— В такъв случай значи искаш да кажеш, че е имал добър сексуален живот с жена си — обади се Джим Слоукъм.
Милър високо се изсмя; останалите, освен Корд, се подхилваха.
Корд погледна картончетата си и разстели някои от тях.
— Сега искам да съсредоточим усилията в четири направления. Първо, около търговския център и към шофьорите по шосе 302. Бих желал ти да се занимаеш с това, Джим. Това е трудна задача. Но шосето е доста натоварено и вероятно е имало хора, които са се прибирали у дома в около десет часа в онази вечер. — Корд надраска нещо върху едно картонче. — А, и провери дали някой е качвал стопаджии.
— Второ, Т. Т., мислех си дали ти не би могъл да се занимаеш с къщите около езерото.
Евънс кимна и Корд каза:
— Трето, двамата с Ланс ще установим приемна в колежа, където ще разговаряме със студенти и служители.
— Да, сър. — Дори седнал, Милър сякаш бе застанал мирно. — Какво точно…
— Ще обсъдим това по-късно. Искам ти да се обадиш в телефонната компания, за да откриеш какви разговори са били водени от общежитието между миналата събота и вторник вечерта.
Милър леко подсвирна.
— Кой знае колко студенти водят сума разговори, а?
— Сигурно — рече Корд. — И се нуждаем от заповед за обиск на спалнята в общежитието. Това е формалност, но трябва да подготвиш документите.
— Добре.
— И накрая искам всички отпечатъци, намерени около престъплението, да бъдат сравнени с тези на известни сексуални престъпници в окръга. Т. Т., дали ще можеш да съгласуваш това с вашата служба?
— Да. Ще поръчам копия на отпечатъците.
— Уинтън, предполагам, че вие там не вземате отпечатъци от студентите и професорите?
— Винаги съм мечтал за това, но не, не го правим.
Корд отново погледна записките си, понечвайки да каже нещо на Кресги, но се спря. Огледа лицата на всички.
— Стив каза нещо съвсем вярно. „Реджистър“ и Женският съюз наистина ще следят тази работа доста отблизо. Никакви разговори с репортери. Отпращайте всички към мен, Стив или шериф Елисън.
Съгласиха се с думите му.
Корд се обърна отново към шефа на охраната.
— Уредихте ли ни стая, Уилям? А, исках да кажа, Уинтън.
— В сградата на Студентския съюз. До кафетерията. Стая 121. Може да я задържите цялата седмица, следващата също, ако ме уведомите до петък.
— Благодаря.
Кресги се прокашля силно.
— Искаше ми се да спомена нещо. Тази сутрин минах с кола покрай езерото на път за работа. Спрях се да поогледам наоколо.
— В колко часа? — Корд усети предизвикателна нотка в собствения си глас. Щеше му се по-често да я прилага.
— В шест и трийсет. Тръгнах си в около седем.
— Видяхте ли някого там?
— Да, сър — енергично отвърна Кресги. — Имаше опъната палатка край пътя на четирийсет ярда от езерото. Нали знаете, от ония, които използват при спешни ремонти и…
— Снощи ги нямаше — каза Корд. — Настанили са се там в пет часа сутринта. Оправяли са някакъв кабел. Вече проверих.
— О — разочаровано рече Кресги.
— Видяхте ли някой друг?
— Не. — Той надникна в кожения си бележник. — Исках да повдигна един съвсем различен въпрос. Това, за което говорехме с вас и декана. За Сузан Биаготи.
Корд и Евънс си размениха погледи, но този път без да въртят очи.
— Коя е тази? — попита Милър. — Звучи познато.
— Студентка от Одън, убита миналата година.
— А, да.
По това време Корд беше в командировка за цял месец във Фредериксбърг. Случаят бе прехвърлен на Рибън и когато Корд се върна в Ню Лебънън, много следи вече бяха затрити. Изобщо не бяха заподозрели някого, камо ли да съберат доказателства за престъплението.
— Смятам да проверя нещата — рязко отвърна Корд. — Както казах и на декана.
— Имам собствен архив по случая — рече Кресги. — Ако искате, да ви дам копие от него.
Корд се усмихна неопределено.
— Ще ви уведомя, ако ни потрябва.
Докато пренареждаше листовете си, на пода падна найлоновата торбичка с изрезката, която бе намерил тази сутрин край езерото. Той се наведе и я вдигна. Изправи се. Коляното му не изпука. Коляно на трийсет и девет години, като пет от тях все пукаше. Той се запита дали случайно не се е излекувал. Подаде изрезката на останалите около масата.
— Ето още нещо, върху което трябва да помислим.
Всички загрижено се намръщиха, докато я четяха.
— Днес я пращам в Хигинс за анализ. Ако обаче не намерим никакви отпечатъци или в нечий джоб остатъка от вестника, от който е взета, мисля, че няма да ни помогне. Но е добре да се оглеждате около себе си и своите семейства. Известно ви е, че повечето заплахи от този род са просто идиотщини, но все пак човек никога не знае.
— Повечето заплахи ли? — попита Кресги. — Искате да кажете, че това често се случва?
Корд се поколеба и после рече:
— Всъщност никога не се е случвало.
Евънс вдигна поглед от бележката и я подаде обратно на Корд.
— Знам още нещо за този тип — обяви той.
— Какво? — попита Джим Слоукъм.
— Ами че момичето почти се виждаше откъм пътя, без дори човек да се взира. Защо онзи не я е завлякъл малко встрани, за да я скрие? И защо после се е върнал сутринта, за да остави тази бележка? Сякаш не го е било грижа дали някой ще го види. Това ми говори, че е доста куражлия.
Корд прибра торбичката.
— Куражлия — рече той. — Или луд. И в двата случая е проблем.