Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lesson of Her Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Урокът от нейната смърт

Преводач: Росица Германова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ (указано е първо)

Издател: ИК „Епсилон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Светлина ЕАД — гр. Ямбол

Художник: Силвия Артамонцева

Коректор: Росица Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6884


Част първа
Досие

1.

С всяка измината миля сърцето й биеше все по-учестено.

Деветгодишното момиченце се бе отпуснало на предната седалка и поглаждаше с пръст отърканата бежова подпора за ръката. Страничното стъкло бе отворено и струята въздух развяваше рус кичур пред лицето му. То го отметна и погледна към мрачния четирийсетгодишен мъж с прошарена коса. Той караше внимателно, вперил поглед пред дългата бяла предница на колата.

— Моля те — каза момичето.

— Не.

Тя сложи ръце в скута си.

Може би ще скочи навън, когато спрат на червен светофар.

Може би ако той понамали малко скоростта…

Дали ще боли, чудеше се тя, ако се хвърли от колата към крайпътната трева? Представи си как се търкаля сред зелените стръкове, усещайки прохладната роса по лицето и ръцете си.

Ами после? Накъде щеше да бяга?

Цъкането на мигача преди завоя прекъсна мислите й и тя подскочи като от изстрел. Колата намали скорост, свивайки по страничната алея към невисока тухлена сграда. И последната надежда на момичето вече изчезна.

Колата плавно спря и спирачките сърцераздирателно изскърцаха.

— Целуни ме — рече мъжът и протегна ръка да освободи предпазния колан. Ала тя стискаше еластичната материя сякаш беше спасително въже.

— Не искам. Моля те.

— Сара.

— Само за днес, а? Моля те.

— Не.

— Не ме оставяй.

— Слизай.

— Не съм подготвена!

— Постарай се колкото можеш.

— Страх ме е.

— Няма от какво да се…

— Не ме оставяй!

— Виж какво… — Гласът му стана суров. — Ще бъда съвсем наблизо. Ей там, при Блакфут Понд. Това е само на една миля.

Репертоарът й от оправдания се бе изчерпал. Сара отвори вратата на колата, но остана на мястото си.

— Целуни ме.

Тя се наклони, бързо целуна баща си по бузата и скочи навън. Хладният пролетен въздух миришеше на изгорели газове от автобусите. Тя направи три крачки към сградата и изчака, докато колата излезе от алеята. Изведнъж се сети за залепената картинка с котето Гарфийлд върху задното стъкло на семейното им комби. Сара си спомни как я бе сложила там, ближейки я, преди да я притисне плътно до стъклото. Кой знае защо, от този спомен й се доплака.

Може би ако той я зърне в огледалото, ще промени решението си и ще се върне.

Колата изчезна зад една височина.

Сара се обърна и влезе в сградата. Притиснала до гърди кутията с обяда си, тя се затътри по коридорите. Макар на ръст да бе като останалите деца, които бръмчаха наоколо, тя се чувстваше по-малка от всички тях.

По-невръстна. По-слаба.

Спря се пред стаята на четвърти клас. Надникна вътре. Ноздрите й трепнаха и кожата й настръхна от ужас. Поколеба се само за миг. После се обърна и с решителна крачка излезе навън, пробивайки си с мъка път през шумния насрещен поток от крещящи и смеещи се деца.

 

 

На трийсетина фута от мястото, където снощи бяха намерили тялото, той видя бележката.

Листчето, забодено на шипкова клонка с цвят на засъхнала кръв, се развяваше от влажния вятър, изпращайки сякаш сигнали от морзовата азбука в ранното утро.

Бил Корд се втурна към късчето хартийка през гъсталака от хвойна, кленови фиданки и жилави стебла на форзиция.

Нима го бяха пропуснали? Как са могли?

Той си ожули крака и тихо изруга, но продължи да си пробива път към листчето.

Корд беше висок над сто осемдесет и осем сантиметра, а късо подстриганата му посивяла коса го правеше да изглежда малко по-възрастен, макар да нямаше навършени четирийсет години. Лицето му бе бледо, тъй като сега беше едва април и Корд само на два пъти бе ходил на риболов през този сезон. Отдалече изглеждаше слаб, но коланът му бе по-отпуснат, отколкото на него му се нравеше. Напоследък единственият спорт, с който се занимаваше, беше любителски бейзбол. Тази сутрин, както винаги, униформената му риза беше чиста и свежо колосана, а бежовите му панталони имаха ръб като на бръснач.

Корд беше лейтенант по чин и детектив по специалност.

Той си спомняше това място от снощи — отпреди дванайсетина часа, когато то бе осветено от полицейските фенерчета и лунния сърп. Беше наредил на хората си да претършуват всичко наоколо. Те бяха млади и сериозни (идващите от армията) или млади и арогантни (завършилите щатската полицейска школа), но всички работеха добросъвестно.

Въпреки че местните полицаи се проявяваха като истински виртуози в арестите на пияни шофьори, при кражби на коли и битови скандали, познанията им по убийства се подхранваха най-вече от криминалните истории в евтини списания и от телевизията. А оръжейните им умения пък се простираха по-скоро до лова сред есенните стърнища и не толкова до полигона за стрелба в Хигинс. Но когато им наредиха да претърсят мястото на престъплението, те изпълниха задачата си старателно и упорито.

Ала нито един от тях не бе открил листчето хартия, към което Бил Корд сега се промъкваше през гъстия храсталак.

О, клето момиче…

… което лежи в подножието на триметровата язовирна дига.

… сред студената влажна кал, ниска трева и сини цветенца.

… с тъмни коси, разделени на път встрани, с дълго лице и пълна шия. Меките изпъкнали устни са доста извити. На всяко ухо има по три тънки златни халки. Издължените пръсти на краката са покрити с тъмночервен лак.

… което лежи по гръб, с прибрани върху гърдите ръце, сякаш вече са я нагласили в погребалното бюро. Розовата блуза на цветя е закопчана догоре. Полата й свенливо е опъната над коленете и подпъхната под бедрата.

— Разбрахме коя е. Ето. Казва се Джени Гебън. Студентка.

Снощи Бил Корд се надвеси над тялото и приближи лицето си до нейното. Полумесецът се отразяваше в мъртвите й, но все още неизцъклени лешникови очи. Той подуши миризмата на трева, блатен газ, смазочно масло, мента от устните й и ухаещата на парфюм студена кожа.

После той се бе изкачил върху язовирната дига, задържаща тъмните води на езерото Блакфут Понд. Обърна се и погледна надолу към нея. Всичко изглеждаше странно бледо и неземно на лунна светлина. Тялото на Джени Гебън като че ли помръдна. Но не живо, човешко движение, а просто свиване и огъване, сякаш тя се стопяваше в калта. Корд прошепна някакви думи на Джени или поне на това, което бе останало от нея и после помогна на хората си да претърсят наоколо.

Сега, в яркото утро, той си проправи път през последното препятствие от сплетени клони форзиция и се доближи до шипковия храст. Пъхнал ръка в найлонова торбичка, Корд издърпа хартийката от кафеникавите бодли.

Джим Слоукъм подвикна:

— Цялото ли това нещо?

Корд не му отговори. Момчетата от участъка не бяха допуснали небрежност снощи. Те не биха могли да открият хартийката тогава, защото това бе изрезка от тазсутрешния брой на вестник „Реджистър“.

Слоукъм отново подвикна.

— Цялото ли, ами, място?

Корд вдигна поглед и рече:

— Цялото. Да.

Слоукъм изсумтя и продължи да развива жълтата полицейска лента в кръг около участъка мокра пръст, където бе намерено тялото на момичето. Слоукъм, след Корд, беше вторият по старшинство полицай в градското шерифство на Ню Лебънън. Беше мускулест мъж с кръгла глава и издължени уши. През 1974 година си бе харесал една подстрижка с бакенбарди и оттогава винаги си я поддържаше. Освен за ловни излети и на коледни посещения при роднините на жена си, Слоукъм рядко напускаше околността. Сега той си подсвиркваше популярна мелодия, докато опъваше лентата.

Малка групичка журналисти се бе спряла край шосето. Корд нямаше да каже нищо, ала тези бяха провинциални вестникари и се държаха прилично; изглеждаха изпълнени с репортерска жар, но оставиха двамата полицаи спокойно да си вършат работата, задоволявайки се само да снимат и оглеждат местопрестъплението. Корд предполагаше, че се мъчат да се вдъхновят от обстановката за утрешните си статии, които щяха да преливат от епитети и угрози.

Корд прибра изрезката в найлоновата торбичка и се огледа наоколо. Вдясно от дигата имаше възвишение към обширна гора. Тя се разделяше от шосе 302, което водеше към градския център, както и към дузина други местни пътища, половин дузина щатски шосета, две магистрали и в края на краищата водеше към четиридесет и девет други щата и две чужди страни, а там един избягал убиец можеше да се крие до края на живота си.

Корд вървеше и с плътно стиснати устни оглеждаше гората. Беше пристигнал заедно със Слоукъм преди пет минути, в осем и трийсет. Започваха да разнасят „Реджистър“ в около седем и петнайсет. Този, който бе оставил вестникарската изрезка, го бе сторил през последния час.

Вслушвайки се в бръмченето на вятъра над опъната бодлива тел, той разгледа внимателно земята около шипковия храст. Имаше нещо наподобяващо две стъпки, но те бяха твърде размазани, за да бъдат от полза. Корд срита някакъв скоро паднал дънер. Край него профуча рояк насекоми. Тръгна да изкачва язовирната стена. Подпря се на парапета от зелени метални тръби.

Бърчейки чело, той примижа срещу утринното слънце, което проблясваше по набраздената от вятъра повърхност на езерото. Пред погледа му се простираха безкрайни гори.

Я чуй…

Той изведнъж трепна и наостри уши.

Стъпки!

Отново се взря в посока към гората. Вдигна длан на челото си, за да засенчи слънцето, но то пак го заслепяваше. Уж виждаше всичко, а нищо не съзираше.

Къде?

Когато смъкна ръката си, тя вече стискаше служебния му пистолет.

 

 

Беше тичала почти през цялото време.

Разстоянието от основното училище на Ню Лебънън до Блакфут Понд беше три мили по шосе 302 (по което й бе забранено да върви), но през гората се стигаше само за половин час и тя мина точно оттам.

Сара отбягваше блатистите места не защото бе опасно — тя познаваше всяка пътечка през всяка гора около Ню Лебънън — а само защото се боеше да не изкаля обувките, излъскани до блясък от баща й предишната вечер, както и розовите три четвърти чорапи, коледен подарък от баба й. Тя се движеше по пътечката, извиваща сред дъбове, хвойна, борове и папрат. Отнякъде се обади птиче. А-уу-иииии. Сара се спря да види къде е то. Стана й топло и свали якето си, после нави нагоре ръкавите на бялата блузка и разкопча яката си. Продължи да тича.

Когато наближи Блакфут Понд, тя съзря през гъсталака баща си заедно с господин Слоукъм край езерото, на двеста или триста фута от нея. Главите им бяха наведени надолу. Сякаш търсеха изгубена топка. Сара тръгна към тях, но когато изскочи зад едно кленово дърво, тя се спря. Изведнъж бе излязла на толкова осветено от слънцето мястото, че се заслепи. Светлината бе омагьосваща — златножълта, изпълнена с прашинки, пара и малки точици от пролетни насекоми, блещукащи в слънчевия поток. Ала не това я накара да се поколебае. В гъсталака край пътечката тя видя — или си помисли, че вижда — някой с приведена фигура, който наблюдаваше баща й. Заслепена от слънцето, тя не можеше да разбере дали е мъж или жена, млад или стар.

Навярно това бяха просто листа и клонки.

Не. Тя видя, че нещо се движи. Там имаше някой.

Любопитството й изведнъж отстъпи пред тревогата и Сара се отдръпна. Сви встрани от пътеката, надолу към езерото, където можеше да върви покрай брега до язовирната стена. Тя предпазливо поглеждаше към фигурата и изведнъж лъскавата й черна обувка се подхлъзна на сгънат вестник, скрил се под купчина сухи листа.

Тя изпищя и панически разпери ръце. Малките й пръсти успяваха да хванат само стръкчета трева, които лесно се изскубваха от пръстта и я следваха като ручей, докато тя се свличаше към водата.

 

 

Корд подвикна към Слоукъм.

— Ти не дочу ли някой ей там?

— Като че ли ми се стори нещо такова. — Слоукъм повдигна шапката си и обърса челото си. — Някакви стъпки или шумолене.

— А сега?

— Нищо.

Корд изчака четири или пет минути, после отиде до подножието на язовирната стена и попита:

— Приключи ли?

— Тъй вярно — рече Слоукъм. — Връщаме ли се сега?

— Ще се кача на един малък самолет до Сейнт Луис, за да говоря с бащата на момичето. Би трябвало да се върна към три часа. Искам всички да се съберем заради разследването към четири и половина, в службата. Ти остани тук, докато не дойдат момчетата от криминалния екип.

— Значи искаш само да чакам и нищо да не правя?

— Сега вече трябва да пристигнат. Няма да се забавят.

— Но ти си ги знаеш какви са. Може да мине и цял час. — Слоукъм имаше обичай да мърмори, подхвърляйки подобни реплики.

— Налага се добре да охраняваме тук, Джим.

— Щом ти го казваш. — На Слоукъм не му беше приятно, но Корд нямаше намерение да остави местопрестъплението без охрана, особено с цяло ято репортери наблизо.

— Просто не ми се ще да вися тука през целия ден.

— Мисля, че няма да…

Дочу се шум от чупене на клонки и приближаващи се стъпки.

Двамата се извърнаха към гората. Ръката на Корд отново бе върху пистолета. Слоукъм пусна ролката с лентата на земята и тя се затъркаля, правейки дълга жълта пътечка. Той също посегна към оръжието си.

Шумът ставаше по-силен. Не виждаха източника му, но явно беше откъм шипковия храст, на който бе закачена хартийката.

— Татко!

Тя задъхано тичаше към него с развени коси, а лицето й бе мръсно и запотено. Единият й чорап се бе смъкнал от коляното до глезена и гъста тиня се стичаше по краката и ръцете й.

— Сара!

Божичко! Собствената му дъщеря. Беше хванал оръжието си и за малко да се възползва от него.

— О, Сара! Какво правиш тук?

— Съжалявам, татко. Нещо не ми беше добре. Влязох в училището и изведнъж ми прилоша. — Репетираните думи прозвучаха монотонно.

Боже мой…

Корд се наведе над нея. Лъхна го аромата на шампоана, който бе сред подаръците й за Великден. На теменужки.

— Ти никога, никога не трябва да ходиш там, където татко работи. Разбра ли? Никога! Освен ако аз не те заведа.

На лицето й бе изписано разкаяние. Тя погледна крака си и протегна мръсната си ръка.

— Паднах.

Корд извади добре изгладената си носна кърпа и изтри тинята от ръцете и краката й. Видя, че няма рани или драскотини и отново я погледна в очите. В гласа му все още имаше гняв, когато я попита:

— Не видя ли някой там? Говорила ли си с някого в гората?

Падането й не бе довело до очакваното съчувствие. Тя се уплаши от реакцията на баща си.

Той повтори:

— Отговори ми!

Кой бе най-безопасният отговор? Тя поклати глава.

— Никого ли не видя?

Тя се поколеба и преглътна.

— В училище ми прилоша.

Корд се вгледа за миг в светлите й очи.

— Скъпа, говорили сме за това. На теб не ти прилошава. Само така ти се струва.

Един млад репортер вдигна фотоапарата си и ги снима, докато Корд отмяташе кичур руса коса от очите й. Корд го изгледа свирепо.

— Като че ли имам бодлички в корема.

— Трябва да отидеш на училище.

— Не искам! Мразя училището! — Пронизителният й глас изпълни поляната.

Корд хвърли поглед към журналистите, които наблюдаваха сцената с различна степен на интерес и съчувствие.

— Хайде. Качвай се в колата.

— Не! — захленчи тя. — Няма да отида! Не можеш да ме накараш.

На Корд му идеше да закрещи от безсилие.

— Млада госпожице, качвай се в тази кола. Повече няма да ти повтарям.

— Моля те. — Лицето й бе изпълнено със страшно разочарование.

— Сега.

Сара видя, че планът й няма да успее и тръгна към служебната кола на Корд. Той я проследи с поглед, подозирайки, че може да хукне към гората. Тя се спря и напрегнато се взря в гъсталаците.

— Сара?

Тя не се обърна. Качи се в колата и затръшна вратата.

— Деца — промърмори Корд.

— Откри ли нещо? — попита Слоукъм.

Корд прикрепи картонче към торбичката с вестникарската изрезка, която бе намерил. Подписа се и я подаде на Слоукъм. Краткият материал бе за снощното убийство. Редакторът бе успял да вмъкне само пет абзаца преди отпечатването на вестника. Късчето бе изрязано със зловеща точност, безупречно равно, като с бръснач.

Заглавието гласеше: „Студентка от Одън, изнасилена и убита“.

Снимката към тази история не бе от местопроизшествието, а бе взета от статия, публикувана в „Реджистър“ преди няколко месеца относно църковен пикник, на който присъстваше Корд със своето семейство. Отдолу пишеше: „Детектив Уилям Корд, разследващ случая, сниман тук миналия март с жена си Даян и децата си, Джейми — на 15 и Сара — на 9 години“.

— По дяволите, Бил.

Слоукъм имаше предвид разкривените думи, написани с червено мастило до фотографията.

Беше написано: „ДЖЕНИ ТРЯБВАШЕ ДА УМРЕ. ТОВА БИ МОГЛО ДА СЕ СЛУЧИ И С ТЯХ.“