Даринда Джоунс
Петият гроб отвъд светлината (18)

Глава 18

Онова, от което се нуждае светът, са повече скромни гении. Толкова сме малко.

Надпис върху тениска

Куки се върна към това да отговаря на телефоните в офиса. Джема трябваше да се види с клиенти, горките загубеняци. А Уайът, чичо Боб и аз се отправихме към управлението, за да докладваме за откритията си и да започнем документацията. За нещастие трябваше да пиша обяснение. Работата с документацията нямаше да е толкова зле, ако не бяха всичките тези документи. И частта с работата. По обратния път към управлението, Чибо се обади на областния прокурор, на капитана и на още няколко важни човека, така че, когато пристигнахме, малка тълпа ни очакваше.

— Какво имаш предвид с това, че имате солидна следа за убиеца от „Ранчо Найт“? — попита областния прокурор, докато влизахме вътре.

О, човече, така ли му казваха? На Кени Найт изобщо нямаше да му хареса. Бих предложила нещо друго, например Мизерния сериен убиец или Нищожния изсипвач на масла. Не, това не звучеше добре, но кръщаването на серийни убийци с готини имена беше лош начин за прекарване на времето. Защо да прославяме ужасяващите им дела? Никога не съм го разбирала.

Събрахме се в същата конферентна зала от онази сутрин, а чичо Боб изложи случая. Дори нарисува диаграма на бялата дъска, за да свърже точките. Използва доста цветове. Беше доста красива. Уайът обясни своята част, как се опитвал да разреши случай от преди две десетилетия и как всичко се оказало свързано. А аз си седях и от време на време си давах мнението. Предимно когато бъркаха някъде. Осъзнах, че имах светло бъдеще като корекционен полицай, да обикалям и да поправям хората, когато не разбират правилно. Чудех се как ли е заплащането.

Не по-малко от три агонизиращи часа по-късно, приключихме. След всичко това, аз все още трябваше да предам доклада си, но това щеше да се наложи да почака до утре. Постарах се да се слея с фона, за да се измъкна незабелязано. Бандата още обсъждаше случая. Областният прокурор щеше да работи при полеви условия днес. Два огромни случая един вид бяха разрешени за един ден. А капитанът…

— Отново го направи.

Обърнах се да видя, че капитанът стоеше до конферентната зала. Взирайки се в мен с перфектна стойка. Като робот убиец от история на Айзък Азимов.

— И го направи докато не гледах. — Той тръгна напред.

Помислих си дали да не побягна, но осъзнах, че това само би ме накарало да изглеждам виновна. За нещо. Никаква идея какво.

— Другият път ще трябва да се постарая повече — каза той, спирайки близо до мен.

— Цялата заслуга е на чичо Боб и полицай Пиърс — казах аз, опитвайки се да остана на място. Но гледайки го от толкова близко разстояние, беше като да гледаш небостъргач.

Той кимна и огледа стаята. Всеки полицай тук обсъждаше нашия случай, движенията им бяха развълнувани, а вълнението им бе заразно. Очевидно капитанът беше имунизиран срещу такива номера. Изражението му показваше само едно: раздразнение. Беше изтървал този път.

— Друг път тогава — каза той. Обърна се, движенията му бяха резки, и се насочи към офиса си.

Не можах да се спра. Излезе от мен, преди да успея да го възпра. Наскоро бях в старчески дом. Може би бях прихванала деменция. Тропнах с токове и изпълних поздрав тип Хайл Хитлер.

Точно когато той се обръщаше, за да каже още нещо.

Когато погледът му се спря на мен — невъобразимо спипана, — останах като вкаменена. После свих всичките си пръсти, без показалеца.

— Виж — казах, сочейки стената зад него, — там няма камера. Но имаш една там. — Завъртях ръка, със стегнат лакът, немърдащи пръсти, крак вдясно. — Виж, там има камера. Обаче тази камера не може да запише всичко случващо се в тази… — Посочих обратната страна на стаята с лявата си ръка. — … част на стаята. — Най-накрая свалих ръце. — Имам чувството, че мерките ви за сигурност не са каквито трябва да бъдат, капитане. — Не казвай Джак. Не казвай Джак. Не казвай Джак.

Устата му се превърна в мрачна линия. Той се обърна и си тръгна, без да издаде онова, което му се искаше да каже. Чудесно. Сега цял ден щеше да ме гризе любопитство. Не много, но все пак.

Старият ми приятел и враг, Дейвид Тафт, се изсмя зад гърба ми. Буквално.

— Кълна се, Дейвидсън, със сигурност знаеш как да създаваш приятелства и да влияеш на хората.

Обърнах се към него, когато седна на бюрото си.

— Ако не внимаваш, ще кажа на сестра ти, че пак излизаш с онова момиче на повикване от Покипси.

Той отрезвя и метна притеснен поглед през рамо.

— Не е вярно. Откъде знаеш за това?

Със захаросана усмивка, аз намигнах и казах:

— Не знаех.

Той затвори очи и наведе засрамено глава.

Изцъках насреща му.

— Всеки път се хващаш на това.

Джема влезе в управлението, докато излизах, вероятно за да види своя мъж. Тази мисъл ме радваше. Тя не ходеше много по срещи, въпреки че беше великолепна. Имаше нужда от разсейване от нещастния си, самотен живот, преди да започне да събира улични котки.

Уайът я видя и тръгна към нас. Виждайки белезите му, се зачудих за феичката ми, Фейт Ингълс. Тя ме беше изпратила право при него. Откъде можеше да знае, че той разследваше случая? Или може би не знаеше. Може би имаше друга причина. Вероятно той беше последният човек, когото беше видяла, преди да умре, който се бе опитал да й помогне. Който бе рискувал живота си, за да й помогне. И все пак трябваше да измисля защо жените все още бяха в апартамента ми. Какво искаха или имаха нужда?

— Трябва да те помоля за услуга — казах на Уайът, когато той се приближи и се усмихна сладко на Джема. Вероятно не искаше да прави сцени пред момчетата, затова запази поздрава си цензуриран.

— Давай — каза той.

Джема повдигна подозрително вежда. Какво толкова казах?

Чакай, какво щях да кажа? Не можех наистина да го помоля да дойде да се срещне с призрака на момичето, което се беше опитал да спаси. Затова импровизирах.

— Трябва да провериш нещо вкъщи. Имам течащ кран. — О, боже мой, бях толкова добра в импровизацията.

Стойката му казваше „Объркан съм“, но очите му казваха „Какво?“

— Всъщност не поправям течащи кранове.

— Моля те. Никога повече няма да те моля за нищо.

— О, не — каза предупредително Джема, — никога не вярвай на това. Ще те хване да боядисваш или да местиш кашони, или да заравяш съседа й, преди да се усетиш.

Сякаш изобщо не ме познаваше. Никога не бих го накарала да боядисва.

* * *

Срещнахме се у дома и въведох Уайът в хола. Джема знаеше, че Фейт бе в апартамента ми, но срещата между Уайът и Фейт можеше да се окаже трудна. Но пък първо трябваше да я открия. Не беше под господин Уонг.

— Хммм — казах, оглеждайки се наоколо, — тази течаща тръба изглежда не е тук. Да опитаме в спалнята.

Уайът отправи на Джема въпросителен поглед, после ме последва.

— Да знаеш, всички казват, че си луда.

— Наистина ли? Това е странно. Но какво ще кажеш да се съгласим с това?

— Става.

Застанах на ръце и колене и погледнах под леглото. Разбира се, Малката Мис Слънчице лежеше свита под леглото ми, огромните й сини очи се взираха в мен. Изправих се.

— Открих я! — После легнах по корем и й отправих най-добрата си усмивка. — Здравей, прекрасна — казах, протягайки ръка. — Доведох някой да те види.

Тя се отдръпна от мен, изгледа ме така, сякаш бях убиец с брадва. Гадост. А си мислех, че сме приятелки.

Поне Артемида се радваше да ме види. И още по-радостна от това, че бях на пода. Бутна ме с лапа, малката й опашка на практика вибрираше от ентусиазъм. Почесах я по ушите и се сгуших във врата й, преди отново да изскоча над леглото.

— Ще трябва сам да погледнеш.

Когато Артемида се метна отгоре ми, събаряйки ме на пода, извиках:

— Всичко е наред. Добре съм.

Уайът заобиколи леглото и видя нещо, което можеше да бъде обяснено само като някакъв вид гърч. Бях обвила ръце около главата на Артемида и гризях ухото й, но веднага спрях, когато го видях, опитах се да я избутам от себе си възможно най-равнодушно.

— Там отдолу е — казах аз.

Да се надяваме, че щеше да приеме поведението ми като страничен ефект от лудост. Усмихнах се и отново се обърнах по корем, но Артемида се хвърли отново. Четиридесет килограмов летящ ротвайлер се приземи върху гърба ми. Въздухът изсвистя от дробовете ми и простенах в агония.

После чух кикотене. Меко. Мелодично. Погледнах под леглото и казах с усилие:

— Мислиш, че е смешно, нали?

Наченки на усмивка разтегнаха устата й. За съжаление, обаче, трябваше да избутам Артемида от себе си, преди да изгубя съзнание. Обвих ръка около главата й и я накарах да легне до мен.

— Стой — прошепнах в ухото й. Тя изскимтя, толкова силно искайки да се преструва, че ще ми разкъса гърлото. Кучетата обичаха тези глупости. Останала без друг избор, тя задъвка косата ми. Това щеше да я държи заета за известно време.

С огромно и силно съмнение, Уайът застана на колене. Хванах го за ръката и го дръпнах на пода при мен. Джема се засмя и също коленичи, любопитна.

— Това — казах му аз, сочейки под празното легло — е малък ураган, който се казва Фейт.

Той застина, а емоциите му не се промениха. Беше доста материал за осмисляне. Вероятно трябваше да го предупредя за цялото нещо с мъртвите хора. Опитвайки се да си го представя от гледната точка на Уайът, погледнах под леглото. Единственото нещо, което щеше да види, бяха червените прашки, които изгубих преди няколко седмици, и опаковка от шоколадов десерт.

— Съжалявам — казах му аз. — Забравих да спомена, че виждам умрели хора.

Той кимна. Тъй като адреналинът му не скочи от изненада, явно беше чул слуховете. Не онези, където виждам мъртъвци, а онези, които бях откачена пишман ясновидка, която си мисли, че вижда мъртъвци. Поне не беше пълна изненада.

Истинската изненада щеше да дойде по-късно. Фейт го видя. Видя белезите на лицето му. Погледна го в очите. Миг по-късно, тя беше пред нас.

Отдръпнах се назад и с ръка на рамото му окуражих Уайът да остане. Фейт балансира на пръсти, сви се пред нас, но поне излезе изпод леглото.

— Тя ме доведе при теб, Уайът — казах аз, докато погледът му проследяваше всяка сянка, всяка прашинка във въздуха, опитвайки се да види онова, което очите му просто не можеха да възприемат.

Фейт тръгна приведена към нас, сантиметър след сантиметър, докато накрая можеше да се пресегне и да докосне лицето му.

Изписах със знаци заради нея.

— Името му е Уайът.

Тя не погледна директно към мен, но кимна. Това беше първата комуникация, която получавах от нея. Сега вече имахме напредък. Тя се пресегна и докосна лицето му.

— Тя те разпознава.

Когато пръстите й докоснаха лицето му, той се дръпна.

— Просто стой неподвижно — казах аз, окуражавайки го със стабилна ръка. — Тя докосва лицето ти. Белезите ти.

Той прехапа устна и бързо се овладя, когато тя прекара пръсти по челюстта му, по брадичката и по устата му. Последното мило лице, което беше видяла, беше неговото.

— Мисля, че тя иска да те види, да знае, че си добре.

Отново изписах с ръце, но използвах и гласа си, за да знаят и другите двама какво казвах. Тя вече можеше да чува. Не това беше проблемът. Проблемът бе в това, че не знаеше че говорим на английски.

— Името ти Фейт ли е? — попитах аз.

Тя вдигна рамо към бузата си срамежливо и кимна. После вдигна показалец, съвсем малко, и посочи Уайът.

— Моят приятел — каза тя, знаците й бяха почти шепот на ръцете й.

Сълзи избиха от очите ми толкова бързо, че не успях да ги спра.

— Да — казах аз, потупвайки рамото на Уайът. — Той е твоят приятел.

И бентът се пропука. Раменете на Уайът се разтресоха, докато се опитваше да възпре напиращите емоции. Той покри с пръсти очите си, а Джема коленичи до него.

— Всичко е наред, скъпи — каза тя, разтривайки гърба му.

Без да маха ръката си, Уайът каза:

— Можеш ли да й кажеш колко съжалявам, че я предадох?

Не бях съгласна, но кимнах и й предадох съобщението му.

— Предал? — попита тя, малките й пръстчета се плъзгаха по дланта й. — Той се опита да ме спаси.

— Знам, но той има чувството, че те е предал. Сякаш си умряла заради него.

Тя потупа бузата му с лявата си ръка и изписа с дясната.

— Той греши. Умрях заради господин У.

Най-накрая получих име. Или инициал, който отговаряше на името Усери. И бяхме прави. Не че съм се съмнявала, но потвърждението винаги е хубаво.

— Мислех за лицето му — продължи тя. — Лицето му ме кара да се чувствам щастлива.

— Тя каза, че грешиш — казах на Уайът. — Не си я предал. И лицето ти я прави щастлива.

Той кимна. Само това можеше да направи.

— Помниш ли какво се случи?

Но я изгубих. Артемида беше пропълзяла покрай мен и сложи нос върху крака на Фейт. Тя се засмя и се наведе да я погали.

— Харесвам кучета — каза тя.

Артемида попиваше вниманието като суха гъба, хвърлена в плувен басейн. Малката й опашка се размърда и тя се претърколи по корем, избутвайки ме от пътя си с дупето си. Това беше благодарността, която получавах.

Днес бяхме отбелязали голям напредък. Гигантски. Да се надяваме, че щях да поговоря с нея повече, да я убедя да премине отвъд, да бъде със семейството си.

* * *

Жените не си отидоха, но се бяха променили. Бяха се успокоили, бяха не толкова блуждаещи, не толкова обезумели. Но все още се взираха в нищото, погледите им бяха пусти, сякаш изгубени. Не знаех как да им помогна. А наистина исках да им помогна. Все още имаше време, преди Рейес да приключи работа. Дори само мисълта за това изглеждаше чужда. Рейес да работи. Да изкарва пари. Да оцелява в моя свят. Да е истински.

Първо трябваше да оправя нещата с Ракетата и Блу. Само тогава щях да мога да разпитам Ракетата за предложения как да помогна на жените в апартамента ми и за отговори относно Рейес, защо името на моя мъж беше на неговата стена на обречените.

Докато карах към лудницата, една друга мисъл се появи. Беше се случило. Но осъзнах, че бях разрешила случай без почти да умра. Без да бъда пребита до безпаметност или влачена през натрошени стъкла. Това беше гадно. Но го бях направила. Нещата вървяха на оправяне.

Изпънах рамене и оставих гордостта да се надигне за почти седем секунди, преди една друга мисъл да изскочи в главата ми. Току-що бях предизвикала съдбата. Като си мислех за първото, най-вероятно се бях урочасала. Бях хвърлила предпазливостта на вятъра, проклета да е гордостта ми.

Но го бях направила. Нямаше съмнение в това. Така че, когато голям автомобил се вряза в Мизъри откъм вратата на шофьора — звукът от сблъскващ се и търкащ се метал беше оглушителен, — последната ми мисъл, докато мракът ме поглъщаше, беше: „Честно, сякаш изобщо не се познавам“.