Ан Райсър
Не можеш да избягаш (1)

Първа глава

Ако гледаше втренчено само лицето на Джони, почти можеше да се престори, че главната маса не съществува и че не забелязва пищната червенокоса жена, която тъй преднамерено притискаше пухкавия си бюст към ръката на любезния си сътрапезник. Джони погледна леденото изражение на лицето й и осъзна каква голяма грешка бе допуснал, като я бе убедил да дойде на тържеството с него. Не бе съзнавал, че тя ще се засегне толкова дълбоко.

— Би ли предпочела да се върнеш вкъщи, Анди? — попита я тихо. — Няма смисъл да седиш тук и да се измъчваш. Не знаех, че ще бъде така. Нямаше да те карам да идваш с мен, ако съзнавах… — Гласът му затихна безпомощно.

Безизразните очи се спряха върху неговите, а в обичайната им сива мекота се прокрадна стоманен блясък.

— Винаги става така. — С изненада долови потресаваща горчивина и безнадеждна болка в дрезгавия й глас. — Тя не е първата, няма да е и последната. Други плащат за болката, която той причинява, и аз проклинам кръвната си връзка с него. Съпруг, баща… развратник! Как може една жена да го познава добре и въпреки това да го обича? Ти ми кажи, Джони! Какви качества притежава такъв мъж, че да провокира подобна преданост у жена, у която и да е жена?

Две големи сълзи блестяха във вътрешните ъгълчета на очите й и той положи успокояващо ръце върху свитите й юмручета, които удряха по масата в ритмична болка, докато говореше. За щастие другите от тяхната маса вече танцуваха, така че двамата се радваха на относително спокойствие, но той знаеше, че рано или късно някой ще забележи. Трябваше да я изведе навън, преди напълно да изгуби контрол над себе си.

— Андреа! — каза той рязко, с надежда да прекъсне монотонния й нисък глас. — Анди, престани! Ще те заведа вкъщи. Вземи чантата си, скъпа. Тръгваме си.

Щеше да стане, но тя го задържа за ръката, очевидно полагайки огромно усилие да се овладее. Успя да се пребори със себе си и му се усмихна несигурно.

— Съжалявам, Джони. — Усмивката й бе искрена и изразяваше разкаяние. — Обикновено се справям по-добре, но преди да дойдем тук, минах през клиниката и контрастът беше ужасяващ. Тя е толкова крехка и измъчена и понася всичко това тъй дяволски смело, а и обича коне… — Пръстите на Джони възпряха ругатнята нежно, но твърдо.

— Той е твой баща, Анди — сериозно й напомни той.

— Това не го променя, Джони — разпалено отвърна тя. — Майка ми чезне в една клиника, гърчейки се в мъки, а баща ми… — Горчивото презрение, с което изрече тази дума, го ужаси. — Баща ми седи спокойно до най-новата си метреса, неумело прикрита като негова секретарка, смее се и се забавлява. И не се заблуждавай, това не е опит да скрие разбито сърце. Наистина си прекарва чудесно. Посещава мама веднъж или два пъти в седмицата, прави се на влюбен и се завръща в горещите обятия на последната си любовница.

Погледна пребледнялото лице на Джони и устните й се разтегнаха в някакво подобие на усмивка.

— Бива си я, нали? Повярвай ми, Джони, скъпи приятелю, не би могъл да си представиш и половината от цялата история. Може би един ден, след като мама умре, ако ме напиеш и стана сантиментална, ще ти разкажа цялата мръсна истина.

Този път се усмихна като в сън, но сякаш сънуваше кошмар.

— Цялата истина е отвъд най-смелите ти представи, наивни ми приятелю. Нецензурираната сага на Девлин Томас, предан съпруг и баща. О, по дяволите, танцувай с мен, Джони! Вече излях гнева си. Сега ще бъда добро момиче и дори няма да го заплюя в лицето, ако се случи да застанем до него на дансинга.

Усмивката й бе сдържана, но естествена и той се изправи, придърпвайки облегалката на стола й, за да стане. Тя пристъпи към него с онази гъвкава сдържаност, която характеризираше всичките й движения. Ако не беше художничка, щеше да е танцьорка, а отмерената грациозност на елегантното й тяло привличаше не един оценяващ мъжки поглед.

Привлече очите на двама мъже от главната маса — едните хитри, сиви, а другите яркосини като на викингите. Една прошарена глава и една тъмноруса се извърнаха, за да проследят танцуващата двойка по дансинга и пренебрегнатата червенокоска, седнала между тях, закипя от ярост: най-напред нечуто, но после, когато засегнатото й честолюбие надви предпазливостта — на всеослушание.

— Девлин. — Стържещият глас прозвуча неуместно, идвайки от такава нацупена уста. — Девлин, искам да танцувам сега. — Дръпна ръката, на която се бе облегнала, за да привлече вниманието му. Когато очите му вяло я погледнаха, запърха подканящо с гримираните си мигли. — Тази вечер танцувахме само веднъж, Девлин — напомни му тя и леко се приведе напред, откривайки му деколтето си. Понеже не носеше сутиен, гледката беше по-явна, отколкото можеше да се очаква, и мъжът, който я погледна бегло с апатичните си очи, все пак не устоя на тази покана.

— Разбира се, Марта, скъпа. Моля да ни извиниш, Брек — каза той учтиво на компаньона им.

— Естествено — отговори той с равен глас. — Но преди да тръгнете, да те попитам дали познаваш мъжа, който танцува с чернокосата жена в синя рокля. Работи ли за компанията, или пък тя?

— Познавам ги и двамата. — Отговорът прозвуча доста рязко. — Да ги доведа ли на масата и да те запозная?

— Да.

Един крал, изричащ заповед, не би могъл да бъде по-уверен в подчинение. Сините очи отпратиха станалата двойка и се насочиха отново към въртящите се двойки на дансинга. Отне му секунда да забележи синята рокля, но веднъж намерена, сините очи упорито я следваха чак докато прозвуча последният ритмичен звук на мелодията, а и след това.

Очите забелязаха приближаването на по-възрастната двойка, червенокосата се притискаше като лепка до ръкава на придружителя си; видя как гъвкавата синя фигура се скова и инстинктивно понечи да се отдръпне от говорещия; видя с присвити очи как кестенявият й придружител обви покровителствено кръста й с ръка, когато четиримата се насочиха към главната маса.

Златокосият гигант се изправи, когато двете двойки се приближиха, и буреносните очи на Андреа пробягаха по изсеченото като от скала тяло, за да срещнат яркосиния поглед, който се процеждаше изпод полуспуснати клепачи. Ако не беше Джони, щеше да откаже без угризения на молбата на баща си — ха, команда бе по-точната дума — да се запознае с новия, макар все още бъдещ, собственик на компанията. Като изпълнителен вицепрезидент на мястото на внезапно починалия от удар президент, баща й изпълняваше ролята на домакин тази вечер. Джони, на едно от ниските стъпала в йерархията, бе уязвим откъм всяка открита обида, която би могла да нанесе на многоуважавания си баща.

Освен това Андреа беше дала дума да не го заплюе в лицето, въпреки силата на изкушението. Споменът за изкривеното, сковано от болка тяло на майка й, което дори лекарствата не можеха да накарат да се отпусне, я задави от горчивина и думите, които преглъщаше зад тази буца в гърлото, й се струваха отровни.

Едва чу школувания чар в гласа на баща си, когато той се зае с представянето им, но не пропусна почти незабележимата реакция на почуда от страна на гиганта, когато баща й, преливайки от захаросана гордост, оповести роднинската им връзка.

— А, Брек, позволи ми да ти представя моята прекрасна дъщеря Андреа и нейния кавалер за вечерта, един от нашите способни млади хора — Джон Маккей. Андреа, Джон, това е Брек Карсън, който скоро ще бъде твой шеф, Джон, а също така и мой.

Андреа застана нащрек от някаква неопределена, напрегната промяна в гласа на баща си. Познаваше всяка лъжлива интонация така добре… Но преди да успее да я анализира, едно здраво ръкостискане пое машинално протегнатата й ръка и нейното внимание бе превзето от гласа, който така добре прилягаше на респектиращата му сила.

— Госпожице Томас — кимна той, — каква небрежност от страна на баща ви да не осигури за вас и вашия кавалер места на главната маса.

Не му убегна стоманеният блясък в спокойните й сиви очи и язвителното свиване на пълните устни, нито пък студенината, която се чувстваше в дрезгавия алтов глас, когато му отговори учтиво, но твърдо:

— Баща ми, господин Карсън, знае, че предпочитам да не съм изложена на показ на главната маса и съм сигурна, че е изненадан да ме види тук тази вечер. Обикновено не се появявам при подобни поводи, а тази вечер дойдох по молба на Джони. — Освободи ръката си от ръкостискането му и отново хвана Джони под ръка. — Не съм свързана с компанията и съм тук само като гостенка на Джони. Не съм домакинята на баща си. Много други с желание заемат тази роля.

Гласът й прозвуча меко и провлачено, очите й стрелнаха с презрителен поглед червенокосата, която я изгледа злобно. Андреа посрещна погледа й, без да трепне, и Брек забеляза с интерес как зелените очи на червенокосата се сведоха. Още по-интересно му беше да наблюдава как лицето на баща й постепенно придоби тъмночервен цвят, бащата, когото тя тъй демонстративно пренебрегваше с полуизвитото си рамо и отвърнато от него лице.

Нима момичето се държеше обвинително заради очевидната връзка между баща й и неговата секретарка? Ревността на дъщеря, която чувства, че вече не е в центъра на вниманието или по-дълбоки морални скрупули? С лице и фигура като нейните положително не й липсваше мъжко внимание, а под ледения блясък, който така успешно смразяваше иначе обикновените гълъбовосиви очи, гореше скрит огън. Той взе решение.

— Маккей, надявам се, че ще ми позволите удоволствието на един танц с очарователната ви дама?

Беше формулирано като молба, но под добре подбраните думи личеше заповед, неподлежаща на възражение. Въпреки това Джони погледна Андреа въпросително и едва след лекото й кимване в знак на съгласие отговори утвърдително:

— Разбира се, господин Карсън. — Отново предостави на Брек ръката на Андреа и й се усмихна. — Ще те чакам на нашата маса, скъпа. За мен беше удоволствие да се запознаем, господин Карсън. — Усмивката му към Брек бе неподправена, но кимването му с думите „Господин Томас, госпожице Стрингър…“ бе машинално и единствено в рамките на етикета.

Всс още без да поглежда баща си, Андреа пристъпи със сдържана елегантност и застана до Брек, като отметна назад глава, за да срещне яркосините му очи. Лицето й беше идеалната маска за пред обществото и той почувства внезапно желание да я накара да му отвърне като на мъж. Вече знаеше какво иска от тази жена, какво щеше да получи от нея. Бе само въпрос на време. Може би неговата собствена маска за пред обществото не бе непроницаема за нея, защото тя изведнъж се стегна и освободи ръката си от неговата.

— Вярвам, желаехте да танцуваме, господин Карсън? — попита го тя; бледи искри проблясваха дълбоко в сивите й очи, внезапно загубили дълбочината си и вече непроницаеми.

Андреа не бе прочела нищо в лицето на Брек. Просто я завладя желанието да се прибере вкъщи, да зарови глава във възглавницата и да се наплаче. Продължителното напрежение от всекидневните посещения при майка й я изтощаваше и сблъсъкът с баща й и последната му любовница почти преля чашата. Гледаше на Брек просто като на партньор за един танц, който трябваше да понесе, и след като всичко свърши, да забрави. Все още не го бе усетила като мъж, като личност, само като две пронизващи сини очи и заплашителен ръст. Нейното набито око на художник щеше да й даде възможността да го скицира по памет, но само като лишена от смисъл форма, зад която личността все още бе неразгадана.

Той я поведе към дансинга и тя машинално се остави в ръцете му. Тялото й следваше движенията му с лекота и грация, но без никаква чувственост. Жегна го мисълта, че на неговото място можеше да стои и собственият му дядо.

Беше решен да я накара да го почувства, да я изтръгне от унеса й, ако трябва. Влюбена ли беше в кавалера си? Мисълта никак не му се понрави. Къде се коренеше тъй явното напрежение между баща и дъщеря?

Брек бе свикнал да мисли на няколко нива едновременно и докато една част от съзнанието му беше насочена към момичето в ръцете му, с другата обмисляше последиците от това положение, което можеше да засегне един от изпълнителните директори на компанията, която се канеше да купи. Нужна му бе повече информация. Трябваше да разплете кълбото на човешките взаимоотношения и да ги проучи.

Деен и амбициозен, Брек Карсън бе дошъл отникъде и с нищо. Бе използвал тялото си, за да спечели спортна стипендия, и ума си, за да се възползва по най-добрия начин от предлаганите от университета благоприятни условия. Работеше нощем и учеше денем и само изключителната му жизненост и прекрасното му здраве го спасиха да не изгори в шеметното темпо, което си бе наложил. Преследваше целите си и досега — независимо дали се отнасяше за дадена компания или за жена — ги бе постигал.

Арогантен, безскрупулен, безмилостен… Враговете му използваха всички тези епитети. Честен, изключително умен, способен — отвръщаха приятелите и почитателите му. Никой не го наричаше благороден или мил.

Досега танцуваха безмълвно, долепили тела, в унисон с музиката. Повдигната с няколко инча от токчетата, главата на Андреа стигаше тъкмо до брадичката на Брек и нежният аромат на косата й го терзаеше изкусително от момента, в който покорно бе дошла в ръцете му. Чувстваше копринената мекота на синьо-черните блестящи къдрици… меки, не остри.

— Казахте, че не сте свързана с компанията — попита изучаващо. — Още учите? Или запълвате дните си с благотворителна дейност?

— Посещавам болните — отвърна тя с ядна горчивина. Споменът за прекарания в безпомощност и изнемога следобед край леглото на майка й, докато отклоняваше въпросите за местонахождението на баща си, я издаде. — Съжалявам! — извини се веднага. — Беше непростимо да говоря така. — Насили се да продължи с нормален глас: — Всъщност съм художник по рекламата. Работя на хонорар, илюстрирам книги и когато имам време и сили, успявам да мацна нещо в маслени бои за доброто на артистичната си душа. — Усмихна му се насмешливо. — Изкуството заради самото изкуство може да е добро за душата, но ти прави невалидни чековете, които пишеш за продукти и за наема. Оттук и спускането в досадния свят на рекламата.

Продължи да я анализира и откри дързост у нея.

— Добри ли са картините ви?

— Да — призна тя искрено.

— Е, баща ви сигурно може да ви подпомага, докато вие…

Веднага млъкна, когато леденостудените очи се впериха в лицето му. Никоя жена не го бе гледала с такова смразяващо презрение.

— Напуснах дома на баща си, когато бях на осемнадесет. Не взех нищо от него със себе си и няма да взема и сега. Не мога да сменя кръвта във вените си, но един ден ще си сменя името, което нося. Държа се учтиво, доколкото мога, когато съм принудена да понасям присъствието му, а това става възможно най-рядко. През останалото време старателно избягвам да го виждам или да мисля за него. Има ли още нещо, което бихте искали да узнаете за взаимоотношенията между баща ми и мен? — Не му даде възможност да отговори, като продължи с равен, отмерен глас: — Не? Добре. Танцът свършва. Моля, отведете ме до масата ми.

Изплъзна се от ръцете му, когато музиката спря, и се извърна към масата, където чакаше Джони. Брек понечи да я задържи, като я хвана здраво за лакътя и я обърна с лице към себе си.

— Не си тръгвайте от мен, Андреа! — заповяда й рязко.

Тя погледна надолу към ръката, която я стискаше здраво, и после открито посрещна погледа на сините му очи.

— Тогава вървете с мен. Не ми се танцува пак, искам да се върна при кавалера си. Много съм уморена и той ще ме заведе вкъщи. Беше грешка от моя страна да дойда. Знаех си… Няма да се повтори.

— Аз ще ви заведа вкъщи.

Бавно се запромъкваха между танцуващите. Нервите на Андреа бяха опънати до крайност и тя знаеше, че ако не се прибере скоро, ще изгуби и малкото самообладание, което й бе останало. Брек Карсън със своето ровичкане в душата й бе разчоплил едва зарасналите й рани и отровата, насъбрала се в тях, се изливаше неудържимо. Резервираността, която си бе изградила тъй болезнено през последните три години, изглеждаше разклатена без особено усилие от страна на този динамичен, властен мъж. Вместо да се престори, че не забелязва въпросите му, се нахвърли яростно върху него, разкривайки уязвимостта си с прибързани, пълни с терзание думи.

Беше тъй уморена! През последната седмица трябваше да работи, спазвайки определения срок, и късното лягане, напрежението бяха взели своето. Ежедневните следобедни посещения при майка й я изтощаваха емоционално; също така я принуждаваха да работи до късно през нощта, за да навакса изгубеното в клиниката време.

А тази сутрин бе изпратила по пощата завършения проект, приемайки квитанцията от пощенския служител с ослепителна усмивка и някакво закачливо подмятане. Като влизаше в апартамента, телефонът бе започнал да звъни. Джони я хвана в подходящо за празнуване настроение. Предложи й вечеря и танци и едва в колата разкри факта, че цената, която трябва да плати за излизането им, бе да присъства на тържеството на компанията в чест на новия собственик.

Възрази на това, но късният час и необходимостта, която повеляваше Джони да се яви формално, надделяха над добре аргументираните й протести. Всъщност вината не бе у Джони, призна си тя. Той знаеше за отчуждението, но не и за дълбочината и силата му. Беше новопостъпил в компанията, макар че бяха стари приятели от гимназията, а по времето, когато тя напусна дома си и майка й постъпи в клиниката, беше в колежа.

До Джони бе достигнал слухът за връзката на Девлин Томас с пищната му секретарка, но той не бе очаквал подобно безцеремонно държане и не бе предвидил въздействието му върху нервите на Анди. Сега желаеше с цялото си сърце да бе устоял на изкушението и да се бе задоволил да я изведе на вечеря някой друг път. Но напоследък бе толкова заета…

Гледаше мрачно как Андреа кръжи по дансинга в обятията на новия му шеф. Това бе нещо различно. Не му харесваше начинът, по който Брек я гледаше. Той бе привлечен от нея наистина, но пък и повечето мъже се чувстваха по същия начин. Когато беше щастлива, Анди искреше. Дори и уморена или потисната, тя бе едно прелестно предизвикателство с леката си резервираност, която апелираше и към хищническите, и към покровителствените инстинкти. Брек Карсън беше мъж, който получаваше желаното, и Джони се надяваше да не реши, че желае Анди.

Решителното изказване на Брек, че ще заведе Андреа вкъщи, по никакъв начин нямаше да успокои разтревожения Джони. Андреа не забави крачка, докато напускаше дансинга, но отговори през рамо.

— Вие сте почетният гост — напомни му тя с намерението да бъде учтива.

— Също така съм и шефът — гласеше отговорът. — Ако искам да си тръгна, кой може да ме накара да остана?

— Аз мога — кипна отново Андреа, — ако възнамерявате да си тръгнете само за да ме изпратите. Дойдох с Джони и ще си тръгна с него.

Реши да я изпита.

— Аз съм шеф и на Джони.

При тези думи тя се врътна ядосано, а очите й вече не бяха ледени. Потъмнели от ярост, в тях гореше яден пламък и високите й скули се покриха с гъста руменина.

— Нека да изясним нещо, господин Карсън. Първо, не сте мой шеф, и второ, аз не се занимавам с шантаж. — Впери поглед в невъзмутимото му лице, изненадана, че не показва признаци да е ядосан. Продължи, вече не тъй разгорещено: — И трето, не бихте използвали положението си на собственик на компанията, за да отнемете нечие момиче. Не е в стила ви.

— Неговото момиче ли сте?

— Неговата дама тази вечер. Не съм ничие момиче.

Той кимна одобрително.

— Добре. Ще ви върна на кавалера ви. Просто запомнете, че когато станете моята дама, ще очаквам същата лоялност.

Ако се надяваше да предизвика някаква реакция с изявлението си, бе останал разочарован. Андреа беше изтощена и зад дясното й око започваше да пулсира главоболието. Димът, врявата и оглушителната музика се прибавиха към събитията от вечерта и сега най-съкровеното й желание бе да се върне вкъщи и да спи.

Упорито започна да се провира през застаналите на пътя й двойки и стигна до масата, където я чакаше Джони. С учтива полуусмивка изрече стандартните фрази за довиждане към Брек и положи умоляващо длан върху ръката на Джони:

— Джони, скъпи, бих искала да се прибера. Може ли да си тръгваме?

Джони погледна с нежност умореното й посърнало лице и се съгласи мигновено. И двамата я гледаха как взима чантата си от масата, а Джони скочи, нетърпелив да й помогне да облече лекото си сако, което тя взе от стола. Благодари му с лека усмивка и го хвана под ръка.

Брек ги наблюдаваше как си тръгват и не се върна на главната маса, докато не излязоха от залата. Не обърна внимание на въпросителните погледи, насочени към него. Каквото и да направеше, щеше да бъде храна за клюките и скоро щеше да плъзне слухът за това, че бе оказал специално внимание на Андреа. Не бе танцувал с никоя жена през цялата вечер, нито дори с Марта, която преливаше от желание, докато не видя в другия край на стаята Андреа.

Никога не се бе интересувал особено от социални събирания. Възползваше се от тях, когато имаше изгода, а през другото време ги пренебрегваше. Не се боеше от ничие неодобрение, нито пък го интересуваше доброто мнение за него, освен собственото му. Репутацията му в бизнеса беше безупречна. Бе всепризнат като безмилостен, хитър и притежаващ почти свръхестествена способност да придобива и да връща към живот загиващи компании. Някои от тях запазваше, а други продаваше, когато станеха отново печеливши, с немалка изгода за самия него. Само двама души някога се бяха опитали да го измамят. Разори и двамата. Можеше безрезервно да се вярва на думата му, но се знаеше, че при него на целогодишен договор работят някои от най-добрите адвокати.

Съвсем малко се знаеше за личния му живот, освен че съществува такъв. За никой мъж с физическо присъствие и проницателни цинични очи като неговите не можеше да се предположи, че не притежава такъв, но дори и най-усърдните му клеветници не можеха да се опрат на нищо от личния му живот. Бе кавалерствал на множество привлекателни жени, но не бе свързан с никоя от тях. Беше неподходяща храна за клюкарските рубрики и освен това — твърде опасна, както установи един журналист след заведеното срещу него дело за клевета. То го доведе до просешка тояга и катастрофално повлия на приходите на вестника, който го беше назначил. Ако името на Брек се появеше сега във вестникарските рубрики, то биваше споменато само бегло. Яростно бранеше дискретността си и бе готов на всичко, за да я запази.

* * *

Колкото по-скоро забрави случилото се от вечерта, толкова по-добре. Андреа уморено бе отпуснала глава на седалката в колата на Джони. Съзнаваше, че се нуждае, от почивка, но знаеше, че не може да си го позволи. Майка й зависеше много от всекидневните й посещения, а след днешния разговор с лекаря бе приела факта, че твърде скоро щеше да бъде свободна да отиде, където пожелае и да прави каквото иска. Нямаше да има какво да я задържа тук.

Три години на предани ежедневни визити, на обикаляне по магазините в търсене на забавни и развличащи подаръци. Цяло щастие е, че бе успяла като художник на реклами. Несезонни плодове за стимул на вялия апетит на майка й, несезонни цветя, които да направят по-интересен и пъстър живота й сред еднообразието на четирите стени — това никак не излизаше евтино. Никога не отиваше да види майка си без някое малко подаръче… нова книга, картинна мозайка, нова касетка с музика или дори забавни комикси за илюстрация на някоя смешна история, която смяташе да й разкаже. Любовта и състраданието я правеха безкрайно изобретателна и стаята, която представляваше затвор за майка й, бе придобила атмосферата на дом, доколкото това бе възможно.

Андреа се бе наложила над собствениците на клиниката да й разрешат да подмени обичайните пердета и кувертюра с донесени от нея самата. Те биваха сменяни често за промяна на обстановката. Специални тъкани, багри, ръчно изрисувани платове… Използваше всичко това, за да придаде простор на затвореното пространство, което майка й бе осъдена да понася.

Сестрите се възхищаваха на нейните идеи и ги приемаха присърце, така че и други дългосрочно постъпили пациенти се възползваха от категоричния отказ на Андреа да позволи на болестта, приковала майка й на легло, да превърне дните от живота й в едно жалко съществуване. Когато сменяше завесите и кувертюрата, подаряваше старите на някой друг, пребиваващ за дълго тук страдалец. Книги и изящни малки дреболийки се трупаха по стените на стаите, а заразителният хумор в комиксите и карикатурите й обикновено извикваше усмивки по лицата и на най-трудните пациенти.

Цената, която плащаше Андреа, не се измерваше само в спечелени с труд пари. Плащаше с времето си, с трескава работа до късни нощи, за да спази сроковете. Плащаше с усмивки и одобрителни думи, докато сърцето й лееше кървави сълзи. Очите й без време станаха тъжни, помъдрели… Често да гледаш страданието на обичан човек е по-тежко, отколкото сам да изпитваш физическа болка.

А сега… Дългото й бдение приближаваше неумолимо към своя край. Този следобед лекарят бе говорил без заобикалки. Дозата болкоуспокоителен наркотик бе увеличена наново. Това бе началото на дългия последен период преди края на всяка болка, предвестник на момента на избавление от това, което за майка й наподобяваше чистилището… Чистилище не само на физическата болка.

Доколкото можеше, Андреа избягваше да се засича с баща си в клиниката. Майка й познаваше нейните чувства към баща й. По време на официалните му визити Андреа си тръгваше. Държеше се учтиво, като към непознат, с когото се е срещнала наскоро. Повече от това не можеше да направи дори и за успокоение на майка си. Всеопрощаването бе непостижимо за нея. Нейната майка бе светица, пречистена от любовта си и от болката. Андреа беше човешко същество и изпитваше омраза.

— Съжалявам, Анди — още веднъж се извини Джони, прекъсвайки мислите й.

— Всичко е наред, Джони — увери го тя. — Не би могъл да знаеш. Това не е нещо, за което човек говори… За факта, че презира баща си.

Светлините на уличните лампи, които пробягваха край тях, изостряха и сякаш състаряваха чертите й. В редките моменти, когато вниманието му не бе насочено към пътя, Джони долови мрачното изражение на устата й, едва сдържаното напрежение в чистата извивка на лицето й.

* * *

Много се беше променила. Дори в гимназията беше учудващо зряла за възрастта си, не се хилеше глуповато и не зяпаше безцелно. У нея имаше някакво вродено чувство на резервираност, което я отличаваше от другите момичета, но въпреки това, а може би именно за това, беше една от най-популярните личности в класа си. Отговорничка на клакьорките в училищните спортни състезания, принцеса на красотата, член на съвета на учениците… Всичко това й принадлежеше, без да се стреми към него.

Но сега? Никаква следа от дяволития й хумор не оживяваше сериозния, застинал поглед. Себеконтрол, не вътрешно спокойствие, извайваше лицето й. Джони копнееше да проникне под тази маска, но у нея се долавяше застрашителна непроницаемост, срещу която дори един стар приятел не би се изправил без колебание. Въпреки няколкото си години в повече, се чувстваше като хлапак пред нейната зрелост.

Андреа се надяваше, че той ще се задоволи да я отведе вкъщи и да я остави там. Според часовника бе все още рано, но денят й сякаш беше продължил години. Когато паркира пред сградата, в която се помещаваше апартаментът й, тя се засуети с някои дребни, но красноречиви приготовления за тръгването си, които му подсказаха, че не би било уместно да се опита да я задържи.

Чувствителен към подобни нюанси и при това съвсем не глупав, Джони веднага изскочи от колата и заобиколи да отвори вратата на Андреа. Мълчаливо се качиха с шумния асансьор до последния етаж и прекосиха малкия коридор, който водеше към вратата й. Тя си бе приготвила ключа и той се плъзна леко в ключалката.

— Може ли да ти се обадя след няколко дни, Анди? — Въпросът му прозвуча нерешително.

— Разбира се, Джони. Направи го. — Опита се да вложи повече топлота в позволението си, но от изтощение то прозвуча банално. Точно сега не й пукаше дали ще го види отново. Всяко чувство, дори и приятелското, й костваше твърде голямо усилие.

Джони послушно я дари с една кратка и лека целувка и след като й каза да не чака с него асансьора, си тръгна. Андреа го послуша и влезе направо в апартамента си, като заключи вратата след себе си.

Щом пусна резето, опря гръб на вратата с наведена глава и увиснали рамене. Дълго стоя така, а после с едно движение на раменете се отлепи от вратата. Стъпките й отекнаха потиснато по излъскания дървен под, за момент приглушени, когато мина по килимчето до кушетката, устремена към правоъгълника от светлина, който идваше от вратата на спалнята й.

Като влезе в спалнята, хвърли чантичката си на единичното легло и отиде веднага до графично изрисуваната с цветя завеса, която стигаше от едната стена до другата и от тавана до пода и чудесно подхождаше на кувертюрата и на пердетата. Когато под нейно ръководство просторният последен етаж на сградата беше разделен на стаи, там нямаше гардероби. С обичайната си изобретателност тя окачи прътове на вериги, прикрепени към специални болтове, поставени в гредите на тавана, и замаскира приспособлението с лъжливата стена на завесата. Платът бе ръчно щампован, дизайнът — неин, както и отиващите на завесата кувертюра и пердета за прозореца. Сама го бе изрисувала, а една сръчна приятелка бе превърнала топовете плат във ватирани кувертюри и драперии.

През първата година след като напусна дома на баща си, Андреа живя оскъдно в един малък, много тесен апартамент. После, когато финансовата й сигурност нарасна — наистина бе много талантлива — започна да си търси нещо по-просторно. Случайно чу за някаква сграда, бивши запуснати офиси, която няколко предприемчиви млади хора ремонтираха и преустройваха в жилища.

Беше проучила нещата и условията й се сториха приемливи, а пространството на най-горния етаж — идеално. Имаше големи прозорци и добро изложение в онази част, която смяташе да превърне в ателие, и когато собствениците бяха обещали, че ще разположат банята, кухнята и стаите по нейни указания, подписа договора без колебание.

Изобщо не съжаляваше. Радваше се на уединение и простор, ако и да нямаше много мебели, всяка една бе стилна, подбрана с вкус след дълго търсене. Разделните стени между стаите бяха тънки, но като се имаше предвид, че бе сама… На всеки етаж имаше само по един апартамент. Липсата на звукоизолация не беше пречка. Цветовете правеха апартамента жизнерадостен там, където липсата на мебелировка би му придала мрачен и неуютен вид. И си беше само неин, крепостта, от която тръгваше в атака, убежището, в което се оттегляше, за да събере сили за следващия ден.

Андреа остави на закачалка сакото и роклята си, прилежно сложи една до друга обувките си на пода и гола се отправи към банята да изчисти лицето си от лекия грим и да си измие зъбите. Хвърли бельото си в плетената кошница, която използваше за дрехите си, намаза лицето си с крем и го почисти, и направи несъзнателна гримаса при вкуса на лютивата ментова паста за зъби, която употребяваше в момента.

Преди да се мушне между гладките чаршафи, пъхна една касета в портативния си касетофон, който лежеше на пода до леглото при главата й. Нямаше официална религиозна принадлежност, по понякога намираше звучните ритми на тържествените грегориански песнопения за успокояващи и носещи разтуха. Когато цялата гама от мъжки гласове започна да се лее монотонно в притихналата стая, тя се зави презглава и зачака топлината на тялото й да прогони хладината от гнезденцето й. Докато касетата се извърти и автоматично изключи, беше заспала дълбоко, свита на кълбо, сякаш за да се защити, и не промени позата си чак до сутринта, когато започна да се зазорява.

 

 

На сутринта остана да се поизлежава в леглото до след осем. Когато работеше трескаво за спазването на някакъв срок, обикновено ставаше с изгрева на слънцето, но всички проекти, по които работеше сега, бяха без ограничения във времето, освен собствената й нужда за пари. Банковата й сметка съвсем не страдаше от анемия, подхранена от постъпленията на чековете за три наскоро изпълнени задачи, а се очакваше скоро да пристигне и чекът за материала, който бе довършила и изпратила вчера.

Взе си душ, изми с шампоан и изсуши лъскавите черни къдрици и се облече за през деня. Понеже днес нямаше да е работен ден, избра проста памучна плетена блузка в комплект с пъстра пола на шарки. Винаги носеше ярки цветове, когато посещаваше майка си, и днешният ден нямаше да бъде изключение. Цяло щастие бе, че веселите багри разсейваха мрачните краски.

Като претършува хладилника, установи с какво ще трябва да запълни сутринта си. Наряза на кубчета някаква останала пържола и я прибави към последните две яйца, които се пържеха в тигана. Нямаше хляб, даже и една суха коричка, и тя си спомни, че бе употребила последния вчера по обед за едно хапване набързо — сандвич с фъстъчено масло и конфитюр.

Провери фризера, бюфета и със смях претърси килерчето за провизии. Положението не беше съвсем лошо. Не се налагаше пълно презареждане. Трябваше й само най-необходимото и скромен запас от плодове, а и още един буркан с фъстъчено масло, безмълвно напомни сама на себе си. Това те е спасявало от гладна смърт множество пъти по време на напрегнатата подготовка на някой проект, каза си.

Точно преди да излезе да пазарува, се обади в клиниката да пожелае добро утро на майка си и като всеки път, попита дали се нуждае от нещо специално, което да й донесе следобед. Както винаги, за нейно огорчение, отговорът беше: „От нищо, скъпа.“

Нищо наистина… Това, което бе най-нужно на майка й — предан съпруг и здрави крака, с които да ходи — бе извън възможностите на Андреа.

Решена да не изпада в мрачно настроение, Андреа побърза да излезе от апартамента. Запътила се към стълбите, чу приглушения звън на телефона и за момент се поколеба дали да се върне и да вдигне слушалката. Нямаше да бъде майка й, но можеше и да е баща й, който щеше да я държи отговорна за поведението й миналата вечер. Може би искаше да защити реномето си пред новия шеф.

При тази мисъл реши. Излезе на площадката и като затвори вратата, звъненето на телефона бе отрязано. Обикновено вървеше пеш надолу по стълбите и доста често се качваше така, освен когато бе натоварена с пакети. Животът й беше далеч по-заседнал, отколкото би искала, и това бе един вид упражнение.

Върна се тъкмо преди обяд, този път с асансьора — заради двете тежки чанти с продукти, които едва крепеше в ръцете си. Знаеше, че трябва да ги качи една по една, но не искаше да се разкарва два пъти. Нужни бяха сложни маневри — за да достигне копчето за шестия етаж, подпря едната чанта на коляното си, придържайки я с ръка, но асансьорът тръгна нагоре, а чантите останаха невредими.

Доста бързо мина през площадката пред вратата на апартамента, понеже хартията на чантата се бе намокрила и заплашваше да се скъса. Заета с торбите, не забеляза веднага цветята.

Положително бяха достатъчно красиви, та да грабнат вниманието й; веднага зърна с крайчеца на окото си трептящо-пурпурния цвят на най-горните пъпки. Коленичи пред вратата, като внимателно постави пазарските чанти на пода. От това положение почти зарови нос във великолепния букет от рози, всичките полуразцъфнали, преливащи от чистото и девствено бяло през бледо и по-тъмнорозово, до наситено, дълбоко като страстта пурпурночервено.

Би трябвало да й се стори претенциозно, но гледката просто спря дъха й. Изискан кремав на цвят плик бе пъхнат сред зеленината на букета, но засега тя го остави там, където си беше. Продуктите бяха по-важни за момента, а ако не прибереше онази чанта вътре, щеше да гони портокалите по площадката.

След като се погрижи за покупките, внимателно внесе вазата с цветята вътре и я постави на масата в дневната. Малко вода се бе разляла по вазата, така че я попи с кърпа и пъхна една поставка, за да не остави следи по масата. Едва тогава извади плика и го отвори, за да измъкне картичката.

Разчете с любопитство посланието, драснато с агресивен почерк на гладката картичка:

Ще те взема за вечеря в седем. Петък. Носи дълга рокля.

Подписано бе с инициалите Б. К. Кой, по дяволите, беше Б. К. и какво си въобразяваше, като й изпращаше подобно невероятно съобщение? Беше се запознала с някакъв нов лекар в клиниката и беше видно, че би я поканил на среща. Казваше се Робърт Кълхейн и бе доста срамежлив, а това — драсна ядосано с нокът по картичката — изобщо не изглеждаше в стила му.

Сбърчи чело умислено, несъзнателно почуквайки с ръба на картичката по зъбите си. Нима това беше представата на Джони за реванш за снощния тотален провал? Пропъди тази мисъл още преди да се оформи в главата й. Джони би трябвало да пропусне всичките си обеди за месец напред, за да се сдобие с подобна скъпа покана за вечеря. А и… Това не беше и в неговия стил. Ако й подареше цветя, сигурно щеше да ги задигне от градината на майка си, ала всичко, което тя успяваше да отгледа, бяха цинии!

Стил. При тази дума нещо отекна в съзнанието й. Някой агресивен и безцеремонен, свикнал да получава каквото поиска. В съзнанието й изплуваха две яркосини очи. Мили боже! Брек Карсън, новият шеф.

Първата й мисъл беше: „Колко самоуверено!“. Втората: „Сигурно се шегува“, и третата, след като хвърли поглед към категоричния почерк и от картичката отново към цветята: „Не се шегува. Искам ли да отида?“.

Поколеба се, после тръгна към телефона. Запрелиства указателя, прокара тънкия си показалец по няколко имена и след това набра номера. Когато телефонистката отговори, каза отривисто: „Свържете ме с офиса на господин Карсън, моля.“

Чакаше и станала изведнъж нервна, барабанеше с пръсти по масата, докато от слушалката се раздаваше пукане и бръмчене. Когато някакъв друг женски глас я информира, че сега говори със секретарката на господин Карсън, Андреа си пое дълбоко въздух и каза: „Тук е Андреа Томас. Бих искала да говоря с господин Карсън, моля.“

Безстрастният делови глас претърпя драматична промяна.

— О, госпожица Томас! Аз съм госпожица Дженкинс. Господин Карсън ме предупреди да очаквам обаждането ви. Каза ми да ви уверя, че наистина ще се върне до петък. — Секретарката продължи с дружески поверителен тон: — Той ми се обади от летището точно преди да излети и ми даде инструкциите си. Всъщност тъкмо бях получила потвърждение, че билетите за премиерата за вас и господин Карсън ще ви чакат в бюрото за предварителна продажба. — В гласа й ясно се чувстваха нотки на благоговение. — Нали разбирате, билетите ги осигурява самият Девън Хармън. Той не е ли просто супер? Господин Карсън е негов личен приятел, а като си помисли човек, че той ще присъства на тържеството след премиерата…

Андреа сподави импулса си да избухне в истеричен смях.

Секретарката необезпокоявано продължи да бъбри:

— Има ли нещо друго, госпожице Томас? Господин Карсън най-строго ми заръча да бъда на ваше разположение, ако се нуждаете от нещо. — Гласът й направо трепереше от желание да угоди.

— Не. Благодаря ви, госпожице Дженкинс — отвърна Андреа сухо. — Вярвам, че това обяснява почти всичко. Сигурна ли сте, че господин Карсън няма да се върне преди петък?

Това отприщи нов порой от думи:

— О, не, госпожице Томас. В действителност по план нямаше да го има цели две седмици, но успях да отменя резервацията за самолетния му билет за неделя късно вечерта без много проблеми и той каза, че ще се погрижи сам да се върне в петък.

Нямаше какво повече да се каже. Андреа успя да прекъсне разговора, преди госпожица Дженкинс да ги удави и двете с нов порой от красноречие. Надяваше се, че жената има добър правопис и скорост на печатане на машина в квалификацията си, защото дискретността не се числеше към секретарските й способности. Андреа имаше чувството, че госпожица Дженкинс няма дълго да просъществува като лична секретарка на Брек Карсън. Обичаше да доверява много неща, но на нея явно човек не можеше да се довери.

Механично се зае да прибира храните, сновейки между кухненския плот и хладилника, като разсъждаваше върху всичко, чуто от словоохотливата госпожица Дженкинс. По някакъв начин Брек бе успял да уреди билети за новата, широко рекламирана и възхвалявана пиеса на Девън Хармън, при това за премиерата. През последните шест седмици бяха продадени билетите за един месец напред, а за последващите представления бе адски трудно да се снабдиш. Даже търговците на едро, които изкупуваха билетите и след това ги препродаваха, не успяваха да намерят билети за началните представления, но Брек бе сполучил с тази работа за времето от момента, в който Андреа го остави на тържеството, до излитането на самолета му.

Потрепери леко. Мъжът разполагаше с власт.

Докато си хапваше от леката салата, Андреа се опита да си припомни чертите на Брек. Виждаше само пронизващите му сини очи. Влезе в ателието си и се върна с един скицник и молив. Ако съзнанието й не можеше да го обрисува, пръстите щяха да успеят. Покри хартията с бързи, енергични драскулки, забравила за салатата.

Когато свърши, откъсна горния лист и го подпря на вазата с цветя. Ясно очертаните агресивни черти на портрета рязко контрастираха с чувствената нежност на цветята. Един обезпокоителен мъж я гледаше.

Погледът беше прям, ясен и безкомпромисен. Ако у този човек имаше някаква мекота, то тя се криеше твърде дълбоко, за да бъде уловена от ръката й. Държеше на своето и знаеше как да го получи. С чувство за собственост… Не пускам това, което притежавам… Ясно си личеше от леко издадената му напред квадратна брадичка. Устата бе с израз на твърдост и самоконтрол, но тя знаеше, сякаш бе видяла и докоснала, че устните могат да омекнат чувствено и да заискрят от желание, ако бъдат погалени.

Красив? Не, твърде силно лице за такова лъскаво определение. Някой предшественик викинг бе оставил семето си в един от своите набези, което да се въплъти от плът и кръв сега, в тези модерни времена. Властен нос, който да подхожда на въображаемия шлем с крила, и избуяла тъмноруса коса, въздълга, но сякаш искряща с метален блясък.

Обезпокоителен и… опасен. Воин, който би взел пленница или заложница и би я изоставил без угризения, когато дойдеше време за следващия набег. Ръката й се протегна и смачка скицата, а после се спусна бавно. Това, което бе видяла, съзнанието трябваше да помни. Щеше да запази скицата като предупреждение.