Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Face of Love, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Григорова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ан Райсър
Заглавие: Не можеш да избягаш
Преводач: Мария Григорова
Година на превод: 1996
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1996
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфия“ ЕАД, Пловдив
Художник: Георги Станков
Коректор: София Яневска
ISBN: 954-459-288-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2029
История
- — Добавяне
Шеста глава
Брек събра багажа си, а тя му приготви закуската, като даже изяде едно парченце бекон, за да му направи компания, докато той си хапваше двете пържени яйца на очи, който с жълтъците си напомняха на слънчица. Беше ги сложила едно до друго, а помежду им — едно къдраво резенче бекон за добър апетит. Избухна в смях заради израза му, когато той зърна яденето в чинията си, и после отново, когато незабавно изяде бекона и побутна яйцата настрана.
Той се усмихна широко и каза:
— Май би било по-безопасно да се придържам към зърнена каша, когато ти правиш закуската. Добре че тази сутрин не съм махмурлия!
Тя го закара на летището и почака, докато самолетът му се вдигна във въздуха и стана бързо смаляваща се точица в небето.
Когато се прибра в апартамента, се обади в клиниката и получи сведението, което очакваше. Методично се зае с прибирането на нещата си. Това, което искаше да вземе със себе си, всъщност не беше много: дрехи, свои картини и бизнес кореспонденция, както и двете скици на Брек, които беше нарисувала. Щеше да му направи портрет с маслени бои, когато някой ден болката отшумеше.
Когато опакова всичко, пренесе багажа на няколко пъти до колата, напълни багажника и го заключи. Останалото можеше да почака. По пътя за клиниката се отби в банката и излезе оттам с цял куп пътнически чекове. Освен това зареди колата с газ и накара служителя да провери маслото, водата и гумите. Бе съвсем готова.
Нощта й се стори много дълга. Седя край леглото на Джийн, като стана само за малко, колкото да се обади на баща си. Реши да не обръща внимание на женския глас, който зададе някакъв въпрос на баща й, и тихо каза:
— Джийн умира. Искаш ли да дойдеш?
Бдяха край леглото й, всеки застанал от едната му страна и хванал по една стопила се ръка. Тъкмо преди зазоряване Джийн още веднъж се пробуди от вцепенението; Андреа бе тази, към която погледна с помътнелм, угасващи очи.
Андреа именно склопи очите й и дръпна чаршафа върху спокойното, без следа от болка лице, а после повика сестрата.
Андреа и Девлин излязоха заедно в коридора. Тя се обърна с лице към него, а изражението й бе неразгадаемо.
— Довиждане, Девлин. — Обърна се да си върви.
Той хвана ръката й. Тя погледна към ръката, която я стискаше за лакътя, и сви устни. Той отдръпна своята, сякаш нейната внезапно се нажежи до бяло.
— Аз ще уредя погребението — каза баща й. — По-късно ще те уведомя за часа и мястото.
— Не си прави труда. Няма да ме има.
От изненада лицето му сякаш се състари.
— Какво искаш да кажеш с това? — изграчи той.
— Напускам града. Няма да се върна за погребението. Ще трябва да изиграеш скърбящия съпруг без мен в ролята на поддръжница. Може би твоята секретарка ще се облече в черно вместо мен.
— Няма да присъстваш на погребението на майка си? — Направо не можеше да проумее.
— Не. Почетох я приживе. Сега не се нуждае от присъствието ми. Оставям траура за пред хората на теб. — От гласа й се процеждаше горчиво презрение.
— Не можеш да напуснеш града! — Неприкрит ужас го стисна за гърлото. — Ами Брек? Не може просто да му избягаш!
— Амнистията свърши, Девлин — усмихна се като доволна вълчица. — Наистина си жалък, така да знаеш. Готов беше да продадеш тялото ми, за да избегнеш последиците от собствените си действия. Е, разбери това, което ще ти кажа, и го запомни. Каквото направих, направих го заради Джийн, за да й спестя още една болка от ада, който тя понасяше дълги-дълги години. Сега нея я няма и аз съм свободна. Никой мъж няма да ме използва вече за каквото и да било и се надявам Брек Карсън да те тикне в затвора за остатъка от живота ти. А ако го направи, се надявам да доживееш до стогодишна възраст. — Пое си дълбоко въздух и изрече думи със страшна сила, с равен, вледеняващ глас: — Най-страшното проклятие, което мога да хвърля върху теб, е да си получиш всичко, което заслужаваш.
Обърна се и се отдалечи с високо вдигната глава, без да се обърне, без да трепне.
Андреа стигна с колата до дома си, донесе останалите си вещи в колата, заключи вратата след себе си и се спусна с асансьора за последен път. Не остави бележка на Брек. Нямаше какво да каже.
Шофира в продължение на няколко часа, без да се интересува от посоката, и спря при първия мотел по пътя си. След като се регистрира, влезе в безличната стая само с едно малко куфарче в ръка. Увери се, че вратата е здраво заключена, хвърли куфарчето на едно от леглата и се съблече напълно. После пропълзя в най-близкото легло и проспа едно пълно завъртане на часовника.
Когато се събуди на следващата сутрин, силите й донякъде се бяха възстановили, но усещаше някаква буца в гърлото си, сякаш всеки момент щеше да се разплаче, а сълзите й не потичаха. Искаше й се да си поплаче, но знаеше, че ако това се случи, сълзите й нямаше да бъдат за Джийн. Щеше да плаче за Брек и за самата себе си.
Вече щеше да е научил за смъртта на Джийн. Беше сигурна, че се е уговорил да му съобщят, когато това се случи. Нямаше да разчита на нея да го уведоми, както и не направи. Нямаше да се изненада, че си е заминала. Щеше да бъде подготвен от факта, че не му е казала за Джийн, и тя си представи как Девлин щеше да си има куп неприятности, когато Брек се втурне.
Той нямаше да даде Девлин под съд, макар че Андреа вече не беше негова любовница и фактически сделката им беше приключила. Просто беше решила да подразни баща си, за да го види как ще започне да се гърчи. Брек щеше да се погрижи той никога вече да не заеме ръководен пост, а зловонието на извършените кражби щеше да се носи около него, докато е жив. Това щеше да бъде наказание донякъде, но съвсем недостатъчно, не и полагаемото се. Времето и напредналата възраст щяха да свършат останалото, помисли си и пропъди Девлин Томас от съзнанието си.
Брек щеше да я търси, и то доста старателно, Андреа беше сигурна в това. Нямаше да остави току-така това, което беше „негово“, докато го искаше за себе си. Още не беше склонен да я пусне да си върви, но в името на уважението към самата себе си тя трябваше да го стори, да го отстрани от живота си веднъж завинаги.
Андреа взе душ и се преоблече в удобни дрехи. Чакаше я дълъг път. Докато се бореше с голямата купчина вафли и порцията бекон, задължително включен в поръчката, разглеждаше замислено картите, които беше извадила от жабката на колата. След като установеше къде точно се намира, щеше да начертае най-прекия път към целта си. Остана доволна, че не се бе отдалечила много от маршрута си, а пък и беше сравнително лесно да се стигне до междущатския път, който й трябваше.
* * *
Както Андреа очакваше, Брек наистина се бе погрижил да го държат в течение за състоянието на Джийн. Намесата на Андреа посредством разговора й с лекаря бе осуетила плановете му и той не научи за смъртта на Джийн, докато секретарката му не го извика веднъж по телефона от една негова следобедна среща в Ню Йорк. Чрез тази си инициатива тя закрепи служебното си положение, понеже бе успяла да научи новината заради страстта си към клюките.
В душата си госпожица Дженкинс беше романтичка. Знаеше, че Брек Карсън и Андреа Томас имат връзка. Освен това знаеше, че Брек бе уволнил двама мъже, които открито обсъждали техните отношения, като не им бе дал препоръки за ново работно място. Живи свидетели на инцидента твърдяха, че разяреният Брек бил на косъм от това да ги разкъса на парчета. Никой не се осмелил да протестира срещу бързото уволняване, най-малко двамата засегнати. Те се радвали на късмета си да отърват кожата и се задоволили да потърсят работа другаде.
Когато госпожица Дженкинс чула, че жената на господин Томас е починала, по силата на същото разсъждение за възможната промяна в статуса на бившата му секретарка — тя бе останала да работи за компанията, когато Девлин беше „пенсиониран“ — веднага се опитала да се свърже с Брек. Проникна през безброй много секретарки, неспирно повтаряйки, че се касае за неотложен семеен проблем, докато най-накрая я свързаха със самото заседание на управителния съвет.
Брек благодари на секретарката си от сърце. По-късно щеше да научи защо другите му източници на информация не го бяха уведомили, но сега усилията му бяха насочени към това да се добере до Андреа и отново да бъде с нея. Ангажира най-близката секретарка, която се оказа, че работи за шефа на касата на компанията, и я натовари със задачата да уреди връзките на полетите му. Прекара безплодни минути, докато избираше номера на апартамента и слушаше как телефонът звъни. Не си позволяваше да обмисля различни възможности, докато нямаше отговор.
Когато самолетното пътуване на Брек беше уредено, той накара секретарката да се свърже с клиниката, но тя не получи никакви сведения оттам, освен потвърждение за смъртта на Джийн и това, че дъщерята и съпругът са били до нея на смъртното й легло. Лицето на Брек беше като някаква жестока маска.
Не оставаше време за нищо друго, ако искаше да успее с полета, който секретарката бе успяла да уреди за него. В самолета бе останало само едно място и сега щеше да бъде за него.
Когато пристигна, Брек отиде право в апартамента. Когато влезе през вратата, очите му веднага се вдигнаха към стената над кушетката. Лицето му се сгърчи и той стисна очи в болезнен спазъм. На стената нямаше нищо. Русалката си бе отишла.
С провлечена походка стигна до спалнята и дръпна пердето на дрешника. На закачалките висяха само неговите дрехи. Той се отпусна тежко на края на леглото, зарови глава в ръцете си, а дланите притиснаха челото му.
* * *
Андреа се чувстваше малко по-добре. Има късмета да открие някаква малка къща до морето с приемлив наем. Русалката се бе върнала към родната си стихия, или поне толкова близо до нея, колкото бе в границите на човешките възможности.
Постройката беше доста стара, но добре поддържана и обветрените сребристосиви греди на оградата се понравиха на естетическия вкус на Андреа. Осеяната тук-там с трева пясъчна дюна започваше точно от предната веранда. Къщата не беше много просторна, но имаше две спални на горния етаж, и двете с чудесен изглед към морето; от тях човек можеше да наблюдава как се менят настроенията му. Избра по-голямата за ателие и понеже бе оскъдно мебелирана, нямаше нужда от много размествания, за да си осигури максималното работно пространство.
Не окачи картините, които беше донесла със себе си. Обърна към стената русалката с нейния подводен свят и я остави така. През първата си седмица в къщата не работи въобще. Разхождаше се по брега, ядеше, когато трябва, и спеше, когато можеше. След това сънят й се възвърна, а апетитът й се подобри. По-добре нещо, отколкото нищо.
Андреа седеше на любимото си място с изглед към океана, когато реши, че е време отново да се залови за работа. Идваше тук всеки ден, за да гледа как вълните се разбиват в зъберите на скалата, които стърчаха като резци от една каменна грамада на тридесетина метра навътре в морето. Прибоят сякаш отговаряше на тъмната и шеметна сила, която бушуваше в душата й.
Днес най-после почувства как се отпуска и сълзите тихо закапаха по бузите й. Дълго седя, а едрите солени сълзи се сливаха с морските пръски по дрехите й. Когато се изправи, се чувстваше като изцедена, празна отвътре. Не излекувана… единствено времето и работата можеха да го направят, но поне бе готова да бъде излекувана. Бе прогонила от себе си кипящата омраза и тези сълзи бяха отмили и последната капка злост, която я осакатяваше душевно и извращаваше самата нея и отношенията й с другите хора. За първи път беше напълно освободена… и вярваше в това.
Тръгна обратно към къщата с по-лека стъпка и с изправени рамене. Сега вече имаше план за действие. Имаше писма, които трябваше да напише, и един нов начин на живот, който трябваше да изгради. Беше живяла неестествено толкова дълго, че щеше да се нуждае от време, за да отхвърли старите си привички и навици. Беше прескочила една нормална част от юношеството, катапултирана в някакво подобие на зрелост, което я бе направило възрастна в някои области и опасно неуравновесена — в други. Време беше да се излекува от това.
Написа писмата си, в които уведомяваше различните си избрани клиенти за новия адрес и ги молеше да не разкриват местонахождението й пред никого. Подсилваше това указание със загатнатата заплаха, че ако усамотението й бъде нарушено, няма повече да изпълнява поръчки за съответното лице. Беше достатъчно конкретна, а и работата й — високо ценена, за да няма никакви страхове, че те ще постъпят по друг начин, освен ревностно и внимателно да пазят усамотението й.
Изпрати писмо до собствениците на сградата, в която се намираше нейният апартамент, с цел да ги запознае с решението си. Когато свърши с всички писма, изпита такова чувство на облекчение, сякаш от плещите й се смъкна камък. Старият живот вече го нямаше и въпреки трудностите, беше решена да си изгради нов. Процесът на излекуването бе започнал.
През първата седмица, откакто възстанови работата си, тя се съсредоточи върху финансовата страна на търговските си проекти. Преди да почне да рисува сериозно, искаше да си осигури някаква сигурност, а не беше готова да понесе емоционалната травма, която такива картини щяха да й причинят. Особено онези, които чувстваше, че трябва да нарисува.
Това й даваше време. Нямаше нищо спешно. Моментът за взимане на решения щеше да дойде, но сега се намираше в период на обновление и самоизграждане и трябваше да се справи с него добре. За първи път от известно време насам се чувстваше в мир със самата себе си.
При това постепенно започна да навлиза в живота на малкото общество от хора, които живееха наблизо. Спираше да си побъбри в малката бакалия, откъдето купуваше продуктите за храна, и в пощата — едновременно с това и смесен магазин — където се продаваше всичко друго и се получаваха писмата. Там изпращаше и завършените си поръчки, а по този начин задоволяваше естественото човешко любопитство за това как си изкарва прехраната.
Знаеше, че предизвиква интереса на малката общност от хора — една привлекателна млада жена, която живее сама и с пристигането си е отблъснала всички опити за сближаване освен най-мимолетните контакти. Не бе разкрила нищо от личната си съдба, само това, че майка й наскоро е починала и тя е почувствала нужда да смени обстановката заради нерадостните мисли, които й навявала. Не разкри времето, през което смяташе да остане.
Това задоволи въпросите от любопитство и пресече случайните от тактичност към неотдавна преживяната тежка загуба. Погрижи се за останалото с непроницаемия си леден поглед, който сякаш спираше думите в гърлото на безочливия натрапник. Когато трябваше да се справи с подобно нещо, Андреа можеше да бъде наистина страховита. Беше приятелски настроена, но не и темпераментна, и сдържаността й неслучайно й придаваше примамлив ореол на мистериозност.
Ергените, които бяха нащрек, забелязаха това вълнуващо попълнение в дамския състав на околността и Андреа започна да получава покани за плажни партита и други местни прояви. Повечето отхвърли, но след дълги размисли все пак прие няколко, за които не чувстваше нужда да бъде придружена от кавалер. Общуването й се удаваше, но не позволяваше на никого от свободните млади мъже да се счита за постоянно обвързан с нея. Пристигаше сама и си тръгваше непридружена, въпреки че никога всъщност не беше сама на празненствата.
След като бе живяла в къщата на брега около месец, Андреа постави триножника си и започна да рисува. Първата й творба представляваше изглед от любимото й място, от което се откриваше чудесна гледка към океана. Въплъти в нея всичките си терзания и душевни бури, които я бяха измъчвали, докато бе седяла и гледала как се разбиват вълните. Тази картина излъчваше нещо необуздано, разтърсващо и тези, които щяха да я видят по-късно, щяха да изпитат чувство на несигурност, макар да не можеха да определят точно защо. Критиците я смятаха за едно отклонение от цялостния й стил, но това само я превръщаше в още по-желана. Тя така и не я продаде и рядко я показваше по изложби, но когато биваше извадена на показ пред обществото, неизменно привличаше вниманието и настойчивите предложения.
Посвещаваше все по-малко и по-малко време на комерсиалното изкуство, като приемаше да прави само илюстрации за книги и заглавни страници и някои подбрани, доста доходни поръчки, които реално й отнемаха много малко време. Живееше съвсем просто и установи, че гардеробът й, както беше в момента, много точно отговаряше на минималните й изисквания за място в обществото, които предявяваше.
Най-накрая започна понякога да приема някоя и друга покана за вечеря или за кино от най-настойчивите си обожатели, но рядко с един и същ човек два пъти поред. Никой от кавалерите й не се опитваше да накърни неуловимото й излъчване на лично усамотение. Тя можеше да бъде прекрасен компаньон за вечерта, но и най-лекият намек за някакъв личен елемент или за сексуална увертюра от страна на мъжа провокираше спускането с трясък на невидима, непроницаема бариера. Бе готова да прави компания на хората, може би дори да се сприятели, но не и да бъде нечия интимна приятелка.
В очите й прозираше осъзнатостта на жената, но никой не се опита да се възползва от нея. Андреа тайничко се забавляваше от това, и то доста често, но на лицето й не се изписваше нищо. Тя беше жена. Брек я беше превърнал в такава. Беше познала страстта и беше задоволила желанието на един мъж, както и той нейното, иронично призна пред себе си. Вече не бе защитена от онова невидимо излъчване на невинност и нейните кавалери несъзнателно откликваха на загубата на тази непреодолима защитна бариера.
Загубата на невинността обаче не я направи напълно уязвима. Преживяното с Брек я бе лишило от девствеността, но на нейно място той й остави една осъзнатост за властта, която тялото й на жена упражняваше върху мъжете. Познанието на Ева: заложено в гените, в кръвта на всяка жена, която разбира собствената си природа и я приема напълно. Андреа сега се научаваше да се приема; ако и да беше болезнен, процесът на съзряване беше и неизбежен.
Докато изтекат пет месеца, Андреа можеше да се похвали с порядъчен брой нови платна, почти достатъчно за една малка изложба. Кожата й беше златисто-бронзова, а тялото — стегнато и жизнено и въпреки че излъчваше зрелост, по някакъв особен начин бе сякаш по-млада и по-безгрижна, отколкото в ранните си тийнейджърски дни, като че бе успяла да си възвърне част от изгубената невинност.
Време беше да започне портрета на Брек. Това бе последното изпитание, което сама си беше наложила, доказателството, че се е излекувала напълно. Като прогонването на зъл дух; трябваше да прочисти подсъзнанието си от всички останали в него следи, които евентуално биха могли да застанат между нея и живота, който един ден се надяваше да има.
Знаеше, че този ден ще дойде и бе събирала сили, за да посрещне предизвикателството, което сама беше отправила към себе си. Беше излизала с други мъже, но внимателно им беше позволявала да искат от нея само това, което бе готова да им даде. Това беше нейният период на траур, символичното носене на черно и за смъртта на Джийн, и за изгубеното си девичество. Със завършването на картината, която възнамеряваше да нарисува, щеше да узнае дали вече бе отминал.
Отново започна да се разхожда дълго по брега. Лятото си бе отишло и в солените капки, които пръскаха кожата й, се чувстваше боцкащ студ. Няколко бури, предвестници на неумолимо приближаващото начало на зимата, връхлетяха малката къща. Тя пищеше и стенеше, а стъклата на прозорците тракаха като зъбите на премръзнал човек. Като се изключат леките течения, които накараха Андреа да отиде до магазина за тубичка смола за запушване на дупките, къщата си остана нейно уютно гнезденце, в което месеци наред прекарваше отшелничеството си.
Наново се отдръпна от обществения живот на градчето и потъна в несветските занимания на първите няколко седмици от престоя си тук. Извиняваше се с натовареността на работата си, като не желаеше да проявява неучтивост и твърдо отказваше на всички покани, независимо от настойчивостта им.
Пак започна да спи, да се храни и да предприема дълги разходки, но този път беше по-различно. Сега работеше и върху картината си. Страховете й се оказаха основателни — наистина беше болезнено — и завършването на портрета й отне почти месец.
Завърши го в един късен следобед и след последното движение на четката спря за момент и после се обърна на другата страна. Събра материалите си механично, като съзнателно избягваше да поглежда към платното. Утре щеше да дойде време и за това.
Хапна набързо и излезе да изпие чаша кафе на верандата, разположена с изглед към океана. Придърпа стария и леко разкривен люлеещ се стол, върху който времето и морският въздух бяха оставили същия отпечатък, както и върху дъските на къщата. Настани се, обхванала с длани топлината на чашата, която прилепи към корема си. Вдигна краката си на парапета и наклони назад стола си.
Почти пълната луна изгря от дълбините на океана и Андреа се загледа в сребристата пътека от светлина, която се простря над леко развълнуваната шир отвъд пясъчните дюни. Неспирният прибой на вълните унасящо и напевно звучеше в нощта и потрепервайки с клепачи, тя затвори очи. Беше толкова уморена.
На следващата сутрин стана рано и отиде на брега да поплува малко. От студената вода дъхът й спря, но се почувства тръпнещо освежена. Изведнъж изпита страхотен глад. Изпържи си бекон и яйца и ги изяде с наслада. Нямаше я болката от спомените и тя се заизкачва по стълбите с уверена, спокойна походка. Ръката й, когато отвори вратата на ателието, не трепна, а лицето й, когато застана пред портрета, изразяваше спокойствие и увереност.
Дълго гледа картината, поглъщайки цялостното послание, което й отправяше. Когато най-накрая извърна глава, от гърдите й се отрони въздишка на облекчение. Сега беше истински свободна. Дългите дни и нощи си заслужаваха. Разочароването и тъгата я бяха наранили дълбоко, както ръцете на грънчаря правят празнината във въртящата се на колелото чаша, но посредством тази многократна болезнена процедура съдът расте и придобива якост. Дългите месеци на усамотение я бяха пречистили от горчивината и ненавистта. Старите чувства на любов и омраза изтекоха от вените й и тя бе готова да изпълни сърцето си с една нова, непокварена емоция.
Любовта й никога нямаше да бъде невинна като отварянето на напъпило цвете. Твърде много от преживяванията й никога нямаше да бъдат заличени; мечтите й бяха потъпкани твърде жестоко, за да бъде възвърната някогашната им форма. Хрилете й се бяха превърнали в човешки дробове и нейната стара стихия сега бе вовеки недостъпна за нея. Беше време да си създаде нов живот.
Нямаше причини да отлага. Уведоми посредника на недвижими имоти, който се занимаваше с наема на къщата, че ще я освободи до една седмица. Закара колата на ремонт и докато чакаше да бъде готова, се сбогува с хората. Нарочно искаше с това място да я свързват само тънки нишки. Винаги бе съзнавала, че това е една интерлюдия, един промеждутък от време между стария й живот и новия, който щеше да подреди по свой начин. Беше отхвърлила старите си отговорности, а новите, за които се чувстваше готова, щяха да бъдат избрани от нея, а не наложени й от обстоятелства извън контрола й.
Наново събра багажа си, но не с трескавата бързина на предишното си заминаване. Сега действаше спокойно. Вече нямаше никога да бяга. Уреди транспорта на повечето платна, като взе само две от новите в колата, заедно с онези, които беше донесла със себе си.
Два дни след като бе застанала пред портрета на Брек, тя заключи за последно вратата на къщата на брега, качи се в колата и потегли. Не обърна поглед назад.
* * *
Брек паркира колата си и уморено излезе от нея. От смъртта на Джийн бяха минали шест дълги месеца. Ако Андреа го бе оприличила в себе си на древен норвежки воин, сега той беше воин, на когото не му бе провървяло в сражението. В лицето му дълбоко се врязваха бразди на изтощение. Устата му бе здраво стисната, белег за напълно завладелия го напоследък самоконтрол; един мъж, който понася страданието, което не може да облекчи.
Андреа не бе сгрешила. Той я бе търсил навсякъде. Претърси всяка улица и накрая все стигаше до задънено положение или до фалшива тревога. Андреа добре беше избирала клиентите си. Никой не искаше да изложи на опасност отношенията си с нея и да разкрие новия й адрес. Нямаше секретарки, които да бъдат подкупени, защото тя предвидливо се бе погрижила информацията за местонахождението й да бъде поверена само на някои от най-висшите служители на въпросните отдели, а на пликовете нямаше обратен адрес, който да привлече погледите на любопитните очи. Дори се бе сетила да се усмихне мило на пощенския служител с молба всеки път, когато изпраща нещо по пощата, клеймото да бъде нечетливо.
Стана му горчиво ясно, че тя бе предвидила всяко действие доста по-рано, като бе стигнала дотам, че да осигури неразпространението на новини за състоянието на Джийн.
Точно беше изпълнила обещанието си. Когато Джийн почина, отряза безмилостно прецизно всичките мрежи, с които се опитваше да я оплете. Не се съмняваше, че дори ако не беше се намесило случайното — от нейна гледна точка — служебно пътуване, тя някак си щеше да успее да се изплъзне от неговата примка.
В крайна сметка примката не се бе оказала достатъчна, за да се улови русалката. Тя бе отплувала без следа обратно в дълбините, оставяйки мъжа с празни ръце на брега. Нима си беше отишла, смъртно ранена от преживяното на сушата? Разрушило ли бе времето, прекарано на сушата, способността й да живее в спокойните морски глъбини? Каква цена плащаше за неговото арогантно решение да я вземе в плен, независимо какво й струваше това?
Надяваше се да я обвърже с нишките на страстта, да я заключи при себе си с една всепоглъщаща магия, но нима бе успял само да пробуди сетивата й за чувствените удоволствия и за скрития потенциал на тялото й? Щеше ли тя да задоволи глада си, който бе събудил в невинното й тяло, с друг мъж? Мисълта за нея в ръцете на другиго с жестоко постоянство впиваше нокти в сърцето му. Тя му бе отвърнала, въпреки омразата си. Щеше ли да отвърне на друг от любов или просто от нуждата да се почувства защитена?
А дали не беше бременна? Той не бе взел никакви предпазни мерки срещу това, а и не бе открил доказателство, че тя възнамерява да го стори. Всъщност, самоизтезаваше се да си припомня той, беше се надявал тя да забременее, да я обвърже по този начин със себе си. Беше разсъдил, че тя ще се омъжи за него в името на детето.
Нима сега в тялото й едрееше неговото дете? Достатъчно добре я познаваше, за да бъде уверен, че тя би го родила и отгледала. Дали щеше някога да научи, ако дете от неговата плът и кръв се разхожда по белия свят? Ами ако умреше заради това? Случваше се с жените. Така бе станало с нейната майка. Въпреки лекарите, болниците и съвременната медицина, някои жени и днес умираха, докато даряваха живот на плода от мъжката сласт към чудото и топлината на телата им. Андреа беше с тесен ханш. Ами ако?… Ако… това се случеше?
Той тръсна глава, за да прогони от себе си това родено от чувството за вина привидение, което го беше обсебило в продължение на шест безкрайни месеца, изпълнени с болка и самота. Все още, когато понякога се будеше през нощта и се протягаше по навик да прегърне малкото топло телце до себе си, ръката му намираше само студеното празно пространство. Това бавно го убиваше и той можеше да вини единствено себе си. Като ненаситно, разглезено дете бе посегнал към онова, което не му принадлежеше, но което желаеше повече от всичко друго, което бе искал за себе си. Вината е моя, напомни си със самоирония.
Асансьорът се затресе и спря и неговите стъпки глухо отекнаха на площадката. Завъртя ключа в ключалката и влезе през входната врата, а погледът му автоматично се спря на голата стена над кушетката. Това беше вече истински рефлекс, обичаен и неустоим.
Направи още една крачка, разхлаби възела на вратовръзката и чак тогава осъзна какво виждат очите му. Спря на място и замръзна, страхуваше се да мръдне, даже да си поеме въздух. Притвори очи; спуснатите му клепачи го скриха в някакъв черен, неподвижен свят, един свят, в който някакво пламъче — мъничко, трептящо, колкото върха на топлийка — светна. След един миг, който му се стори дълъг цяла вечност, той бавно отвори очи. Може би в края на краищата бе изгубил разсъдъка си. „Неосъществена надежда сърцето разболява…“. А може би очите му виждаха халюцинации?
Картината беше там, закачена на обичайното си място. Отиде с разтреперани колене до нея и я попипа на мястото, където русалката игриво флиртуваше с човешкото зрение. Пръстите му докоснаха истинско платно и засъхнала боя и леко се плъзнаха.
Отстрани се от кушетката и се извърна да огледа стаята. Напрегнато се ослуша да долови някакъв звук. Застиналата тишина бе пълна, дори въздухът бе съвършено неподвижен и в него не се долавяше присъствието на друго човешко същество.
Нима се беше завърнала и откривайки, че той още живее тук, си бе отишла? Не! Сигурно още бе тук. Влезе в кухнята. Беше празна. После в спалнята им.
Над леглото висеше нова картина, но в стаята нямаше никой. Видя три куфара на другия край на леглото и се приближи да ги огледа. Вдигна наслуки един от тях и разбра, че багажът не беше разопакован. Трескавият поглед зад пердето на дрешника потвърди догадката му. Там висяха само собствените му дрехи.
В такъв случай оставаше ателието. Вратата беше затворена, но в това нямаше нищо странно. Той я държеше по този начин. Това беше нейното светилище, мястото, където правеше всичко възможно да избегне присъствието му. Знаеше какво означава то за нея дори когато преднамерено нахлуваше вътре, докато тя работеше. Отново се самобичуваше с упреци към самия себе си, както и много пъти преди това. Не желаеше да й позволи да запази макар и едно кътче, което да не носи белега на присъствието му, наложено със сила тук, както насила бе покорил тялото й.
Ръката му натисна дръжката на вратата и тя се отвори без усилие. Най-напред си помисли, че и тук я няма. В стаята беше тихо и никакво движение не привлече погледа му. Триножникът й пак стоеше в средата на стаята, а на поставката бе сложено платно. Не можеше да види нарисуваното; към вратата бе обърнат гърбът на картината.
Тя стоеше до един от прозорците и гледаше надолу към улицата. Беше го видяла как паркира колата си и влиза в сградата. Знаеше, че е там, но не обърна веднага глава.
Брек попиваше с жадни очи слабата фигура, облечена във фланелка и дънки. Тя бе застанала в профил, зад нея струеше светлината от прозореца. Не носеше дете от него. Това беше очевидно от съвършената й тънка талия и стегнатия корем.
В гъвкавото й тяло не се долавяше видимо напрежение, когато се обърна към него. На лицето й беше изписано едно ново и зряло изражение на спокойна увереност, когато го погледна хладно право в очите. Не можеше изобщо да го разгадае; видя само, че не съдържаше омраза или страх.
— Здравей, Брек.
Гласът й си беше същият, нисък и леко дрезгав; думите се плъзгаха леко от устата й, но изговорът й беше ясен и чист. Проследи движението на устните й, които после се затвориха. Върху тях имаше ли, макар и бегла следа от усмивка?
— Андреа. — Не успя да каже нищо друго. Гласът му се задави в гърлото. Имаше към нея толкова много въпроси, но засега бе щастлив да я гледа и само да я гледа.
Андреа разчете лицето му и не можеше да повярва на очите си. Изминалото време не беше му се отразило добре — шестте месеца бяха оставили върху лицето му дълбоки резки. „Обзалагам се, че е превърнал живота на всички в службата в истински ад. Чудя се как ли я кара госпожица Дженкинс?“ — замислено си каза тя.
— Ти се върна? — Това твърдение беше всъщност въпрос. Гласът на Брек звучеше така, сякаш гърлото му бе пресъхнало.
— Това си е моят апартамент, Брек — напомни му с безстрастен глас. — Плащах си наема през последните шест месеца.
— Зная.
Всеки месец пътническите чекове пристигаха при собствениците на апартамента, безлични и непроследими. Освен първоначалното писмо, с което уведомяваше хазяина, че желае да продължи договора за наем за неопределено време, като плаща месечни вноски, с нея не бе поддържана никаква връзка. Бяха уведомени да се свържат с някакъв издател, ако искаха да предадат съобщение за увеличение на наема или по друг въпрос, касаещ апартамента. Щеше да бъде известена от въпросния човек.
Брек се беше свързал с издателя и беше помолил да предадат съобщение от него. Отказаха му, като обясниха, че тя специално им бе поръчала да предават само онези съобщения, които касаят апартамента, от такъв характер, както се упоменаваше в писмото до хазяина.
Скритият смисъл на всичко това му бе жестоко ясен. Тя не желаеше да запази никакви връзки с предишния си живот. Прерязала ги беше всичките; с нейния свят я свързваше само тънката нишка на редовните месечни чекове за наема. Тя би могла да я прекъсне по всяко време и можеше да го стори. Беше взела със себе си всичко необходимо и му бе оставила само привиденията на спомените, които да го терзаят. И така, той беше останал в жилището й. Спеше в леглото, което бяха споделяли, и протягаше ръка към нея нощем. Хранеше се на масата и работеше на бюрото. Всеки ден с влизането си поглеждаше към мястото, където преди висеше картината, като никога не очакваше да я види отново на мястото й.
Андреа се приближи до него с все същата елегантна пестеливост на движенията, която помнеше тъй добре. Сърцето му подскочи в гърлото, но тя просто мина покрай него, като внимаваше да не го докосне, и излезе от ателието. Той я последва с трескава бързина: не желаеше да я изпусне от погледа си нито за миг.
Тя влезе в кухнята, където сложи да заври вода за кафе в чайника си. Извади една чаша и го погледна през рамо.
— Искаш ли малко нескафе? Ако го предпочиташ по-специално, ще трябва сам да си го направиш.
— Ще пия нес.
Свали още една чаша и гребна по една лъжица гранулирано кафе, като прибави в своята чаша захар и мляко, докато чакаше водата да заври. Когато чайникът засвири, сипа водата, разбърка течността и в двете чашки с една и съща лъжица и му подаде онази с неподсладеното чисто кафе. Взе своята и се отправи към всекидневната.
Огледа стаята и отбеляза:
— Не си направил никакви промени. Още ли държиш твоя апартамент?
— Да — каза той, застанал нащрек. — Предполагам, че досега са се събрали сантиметри прах, но го запазих. Ти така и не го видя, но се намира в надстройката на покрива на сградата.
Тя кимна. Не се изненада. Никога не се беше опитвала да научи нещо за бизнеса му или за нещата, които притежава. Знаеше, че е богат и има разностранни интереси, но техните взаимоотношения се развиваха в толкова личен план, че това, какво прави с останалата част от живота си, никога не можеше да се вмести в тяхната връзка. Тогава това беше нещо странично, без никаква важност за нея.
Тя замислено отпи от кафето си.
— Вече не съм твоята любовница, Брек.
Спомена го така бегло, тъй тихо, че трябваше да мине известно време, докато го асимилира. Когато смисълът на тези думи стигна до съзнанието му, той се сви и тялото му трепна сякаш от невидимия удар, който му бе нанесен.
После очите му се присвиха и той се съвзе. Щеше да се бори за това, което желаеше. Нямаше да се откаже от нея.
Андреа наблюдаваше реакцията му. Видя въздействието на думите си върху него, видя как пое в себе си силата на удара и как се приготви да отвърне на изреченото от нея. Очите й станаха леденостудени. Нима не беше научил нищо през шестте месеца, докато я нямаше? Все още ли възнамеряваше да я подчини на волята си?
— С какво се занимава през изминалите месеци, Андреа? Изглеждаш много добре. — С голямо усилие Брек успя да овладее гласа си.
Тя не изглеждаше просто добре, изглеждаше прекрасно. Беше отпочинала и с чудесен загар, а красотата й бе в състояние да спре пулса на всекиго. Сякаш костите го заболяха от усилието на самоконтрола. Искаше да я вземе в ръце и да я целува, да потъне в нея, докато завинаги се слеят в едно.
— Рисувах — сухо каза тя. — Имам почти достатъчно платна за една изложба. Някъде около месец още и ще съм готова. Приех съвета ти, нали разбираш? Реших да се съсредоточа върху сериозното изкуство.
— Но къде беше? — настоя той.
Почувства отчаяна нужда да узнае с подробности всичко за живота й през последните месеци. Дали беше оставила зад себе си някого, на когото държеше? Щеше ли да се върне, когато уредеше изложбата?
— Заминах за един малък крайбрежен градец в щата Каролина и наех къща на плажа. Бях там през цялото време. — Усмихна се леко на себе си и каза преднамерено: — Беше един много приятелски настроен градец. Всеки беше много мил с мен и ме накараха да се почувствам като у дома си.
— Бас държа, че е било така — промърмори на себе си той и мрачна ревност впи дълбоко зъби в сърцето му.
Андреа се извърна и поднесе чашката с кафе към устните си, за да скрие усмивката си. Все същият собственически настроен Брек. Закрачи безцелно из стаята, оправи една възглавничка на кушетката и прокара пръст по повърхността на бюрото. Вдигна въпросително вежди при вида на праха, който полепна по връхчето на показалеца й. Апартаментът беше чист и подреден, но очевидно Брек нямаше взискателността на инспектор в бели ръкавици. Почуди се дали се оправяше сам, или бе наел прислужница на половин работен ден. Беше напълно способен да се грижи за себе си. Беше го установила, когато живяха заедно, а и нямаше скрупули, що се касаеше до това да бута напред-назад прахосмукачката или да почисти нещо с парцала.
На Брек му дойде до гуша.
— Андреа, престани с тези глупости! — избухна той.
Тя шокирано отметна назад глава. Очите на Брек мятаха син огън и той изглеждаше страховито. Стоеше лице в лице с нея, с разтворени крака и ръце на хълбоците, главата му леко издадена напред в поза на войнствено раздразнение.
— Заминаваш за шест месеца, без да кажеш нито дума, после внезапно се появяваш, и то само за да се цупиш относно моето домакинстване. Мили боже, аз тук бавно полудявам през последните месеци, а ти идваш, студена като… като някакъв проклет сладолед! Искам да знам къде точно си била, с кого си била и… О, боже, Андреа… трябва да ми разрешиш да те целуна!
Втурна се през пространството, което ги разделяше, преди тя да успее да реагира на думите му, и дръпна с едната си ръка празната чаша от ръцете й. С другата я прихвана през кръста и я притегли към себе си, а тя залитна и падна на гърдите му. Той пусна чашата на килима, където тя издрънча, но не се счупи, и с освободената ръка я придърпа още по-плътно до себе си.
Андреа отвори уста и се канеше да запротестира разгорещено, ала Брек само това чакаше. Целуна я продължително и настойчиво и тя остана без дъх, а краката й омекнаха. Неочакваността на тази атака върху сетивата й предизвика някакъв първичен отклик и в един дълъг миг тя отвръщаше, без да се замисли, на жадните му яростни целувки.
Неволната й инстинктивна реакция оказа невероятно силно въздействие върху Брек. Той изстена и я притисна към възбуденото си тяло, а ръцете му обхванаха гърба й сякаш със стоманени обръчи. Силата на неговата прегръдка разруши моментния чувствен екстаз, който щеше да замъгли здравия разум на Андреа.
Тя започна да се съпротивлява решително и яростно, като го отблъсна за раменете и отскубна устата си изпод неговата.
— Пусни ме, Брек! — Задъха се в безплодно усилие да се освободи от здраво хваналите я силни ръце. — Пусни… ме!
Ръцете му охлабиха леко хватката и тя се дръпна от него, задъхана и разрошена. Отметна назад косата от очите си и го изгледа с убийствен поглед.
— Е, беше много хубаво — засмя се той, като нямаше вид на разкайващ се. — Беше хубаво даже щом спря да ми съдействаш — каза и се наведе да разтрие крака си, където го беше ритнала при съпротивата си. Заради това, че се бе навел, думите му прозвучаха малко глухо, но тя добре ги чу. — А докато ми съдействаше, беше като в рая.
Не можеше да му отвърне, че от нейна страна съдействието е било съвсем минимално, защото това далеч не беше вярно. Когато устните им се срещнаха, даже и при явната сила и ожесточеност на целувката, между двамата бе протекъл някакъв флуид на страстта. Това беше чувствена магия в най-силното си проявление и тя не можеше да отрече съществуването й. Ала тя не беше вече впечатлителна млада девица, която можеш да повлечеш безразсъдно във вихъра на страстното отдаване, тъй че Андреа съумя да му се усмихне хладно и да удостои с отговор словесната му атака.
— Но ти би трябвало да си забелязал, Брек, че аз бързо спрях да ти съдействам, а следващия път, когато се нахвърлиш върху мен по този начин, няма да ти окажа съдействие от самото начало. По-добре да изясним това още сега, Брек. Казах ти го, но явно трябва да повторя. Вече не съм твоя любовница. Джийн е мъртва и нищо няма да ме накара да се забъркам отново в подобно нещо. Не завися от никого, не съм отговорна пред никого и така ще бъде занапред. Няма да бъда ничия любовница, най-малко твоя!
— О, ще бъдеш, Андреа — отвърна Брек, предизвикан от думите й. — Но най-напред ще станеш нещо друго… Моя съпруга.