Фридрих Незнански
Опасно за живота (4)

Трета част
Лабораторията

Цигареният дим се извиваше в причудливи фигури.

— Отвори прозореца, Дима — не издържа собственикът на кабинета.

Дима Чиртков се надигна от стола, отвори високите крила на прозореца и се върна на мястото си. Свежият вечерен въздух потече в кабинета на началника на МУР. Седящите около масата мъже едновременно вдишаха дълбоко, като загасиха цигарите си в пепелниците.

— Продължавай — кимна Грязнов на Дима.

Дима пак се наведе над картона. В центъра му с червено кръгче беше обозначена Москва. Към нея от другите по-малки кръгчета се проточваха сини стрелки. Всичко това приличаше на схематично изобразен театър на бойни действия.

— Това е потокът наркотици, който влиза в столицата — поясни Дима. — Опиумът идва от Афганистан, Пакистан и нашите бивши братски средноазиатски републики. Оттам вкарват и марихуаната. Нигерийците доставят кокаин от Латинска Америка и хероин пак от Афганистан, Пакистан и Индия. От Украйна влиза макова слама. Синтетиката я вкарват предимно от Западна Европа. Москва днес е най-големият потребител на наркотични вещества. Но тя естествено запазва и своите транзитни функции. Движението на наркотиците от Москва към различните региони на страната е обозначено с червени стрелки.

— Добре, добре, но това са все общи неща — нетърпеливо прекъсна подчинения си Грязнов.

— Александър Борисович помоли да направя схема и аз я направих — обидено отговори Чиртков, като погледна към мълчаливо седящия Турецки.

— Направил си я — браво. Давай по-близо до нашите си овни — каза припряно Грязнов.

— Веществата, внесени от чужбина, които минават транзит през Москва, се идентифицират по характера на опаковката или разфасовката като чуждо производство. Ако става дума за синтетичните наркотици, то ампулите са чуждестранно производство. Интересуващият ни „китайски белтък“ се произвежда или поне се разфасова на наша територия. За това свидетелстват ампулите, в които се разпространява. Те всички са наше производство. Освен това се използват ампули от други лекарства, например от новокаин. Движението на „китайския белтък“ по територията на Русия е показано на схемата със зелени стрелки. Дотам се е стигнало, че дори някои длъжностни лица в самия Кремъл ползват този наркотик.

Турецки мълчаливо придърпа към себе си картона и се задълбочи в схемата.

— Ти по-добре ми кажи какво става в казиното на Свимонашвили? Всички ли изтръскахте?

— Пак ги разпитвахме. Емелянов работи там. Все същото: всички били по местата си, всички се виждали един друг.

— Всички ли разпитахте? До един?

— Ами да — неуверено отговори Дима. — По-точно, не. Не сме разпитали само Татяна Кветна. Тя през онази вечер работела на входа на казиното, посрещала посетителите. Това бил първият й работен ден. И последният. Момичето така се подплашило от смъртта на Горностаева, че повече не дошло на работа.

— Защо тогава не сте я разпитали? Адресът й поне имате ли?

— Тя е регистрирана в общежитие. На Библиотекарския институт. А нали започна ваканцията. Момичето си заминало на другия ден вкъщи, в Стара Руса.

— Стара Руса — това да не е някъде в щата Мисури? — сърдито присви очи Грязнов. — Не можете да се доберете дотам? Или в Ямало-Ненецкия автономен окръг? И дотам вече не летят самолети?

— Е, разбира се, че може да се стигне дотам — изчерви се Дима. — Но бяхме заети с други неща. А и после тя е работила само един ден, най-вероятно не е запомнила никого.

— Ти ги зарежи тия! Запомнила — не запомнила. Напротив, може пък да си е отваряла очите от непривичност. Кой я е уредил в казиното?

— Мениджърът на казиното казва, че бил той. Уж се запознали случайно, взел я в колата си. Момичето било симпатично, решил да й помогне да изкара малко пари.

— Накратко, намери ми тая Кветна. Ако тя наистина е случаен човек, значи не е обвързана от кръговата поръка.

Дима кимна:

— Добре, Вячеслав Иванович.

— Върви тогава — промърмори Грязнов.

Когато вратата след подчинения му се затвори, Грязнов извади от касата си бутилка „Смирноф“ и чиния със сандвичи. Наля на Турецки, не забрави и себе си, любимия.

Приятелите отпиха, посегнаха към сандвичите, приготвени от Галочка, симпатичната секретарка на началника на МУР.

— Знаеш ли, Вячеслав, все пак държа на своето: производството е организирано някъде съвсем наблизо. Може дори да е в самата Москва.

Вячеслав изсумтя.

— Виж само — Турецки посочи схемата, изготвена от Дима Чиртков, — „белтъкът“ се разпространява от центъра към регионите. Няма обратни стрелки.

— Не мога да си представя, че това става в Москва. Тая гадост циркулира вече половин година из столицата, ние вървим по петите на куриерите и кой знае защо досега не се натъкваме на производителите!

— Може би не е точно тук, а някъде недалеч. Добре, засега това е само версия. Но трябва да се организира най-старателно претърсване на влаковете, които идват в столицата от близките градове. Нали говорихме за това, Слава.

— Организирано е вече — промърмори Грязнов.

— А ето какво излиза от фактите — невъзмутимо продължи Турецки. — За обкръжението на Свимонашвили. Направо интернационална бригада. И грузинци, и руснаци, и дори прибалтийци. Ето, от прибалтийците фигурира някой си Алгерис Смакаускас. По националност литовец, но се е родил и е израснал в Рига. Този период от живота му засега е пълна мъгла. Знаеш как се отнасят сега там към нас, особено към ФСС? Изпратих специално искане до главния прокурор на Латвия, но засега няма нищо. Обаче нашите ефесесовци са разровили руския период от живота на този юнак. През осемдесет и четвърта година е осъждан за изнасилване. Тогава момчето било на деветнадесет години. Съдили са го в Рига, делото се пази в местния съд. А присъдата си лежал в Свердловска област, в Краснотуринск. Ето, изпратили са документите му от първи спецотдел на МВР.

Турецки подаде на приятеля си ксерокопие от формуляр, като тия, които се попълват в отдел „Кадри“ при постъпване на работа. В горния ляв ъгъл имаше две снимки на Алгерис — анфас и профил, както се полага.

— Та знаеш какво е — продължи Турецки, — няма на теб да разказвам как се живее в лагера с присъда по такъв параграф. Но момчето не позволило да се гаврят с него. Нещо повече, спечелило си благосклонността на един от тарторите на лагера. А тогава там лежал самият Отар Кахарадзе. Оня го прибрал под крилото си, младежът дори научил малко грузински.

— Кахарадзе и в Москва беше купил всички — вметна Грязнов, като пак напълни чашките. Приятелите отпиха и си замезиха с останалото в чашите кафе. — Ех, Галка си тръгна вече, ще трябва сам да правя кафе.

— Карай, ще го пием студено. Между другото, как така подмами на работа тая симпатична Галочка? Признай си, стар козел такъв?

— Разкарайте се, господин Казанова, с вашите мръсни инсинуации! Всички мерите по себе си. А момичето си има мъж и дете. Изключително порядъчна жена. Просто ми е приятно да виждам сутрин хубавичко усмихнато лице, а не…

— Добре, добре — разсмя се Турецки. — Ще се оправдаваш в милицията.

— Ега ти плоската шега — намръщи се Слава.

— Това е заради безперспективността на ситуацията — въздъхна Александър.

— Между другото тоя Кахарадзе си е имал хора и в нашето славно ФСС. В частност полковник Гурам Табагари. Но се издънило полковничето и го разкарали. Това било, струва ми се, в деветдесет и четвърта година. А днес вече го няма и Отарик.

— Добре, мъртвите срам нямат. Да продължим разговора за живите. Та след като си излежал присъдата, Алгерис се записал доброволец в Грузия. Било тъкмо по времето на грузинско-абхазката война. И знаеш ли какъв бил прякорът му? Ловеца. Бил снайперист. И улучвал с един изстрел — в окото.

— Шегуваш ли се? — сепна се Грязнов.

— Никак. Оттам се прехвърлил в Москва. Бил в една от престъпните столични групировки. Добри стрелци трябват навсякъде. А от деветдесет и четвърта до ден-днешен Смакаускас вече е в екипа на Свимонашвили. Това е всичка, което са изровили за него ефесесовците. Аз го разпитвах. Тоя ще те убие, без да му мигне окото. Абсолютно леден поглед. Гледа сякаш през прореза на мушката — обясни Турецки.

— Ех, да можехме да намерим пистолета!

— Аха, плюс видеозапис на убийството.

— Е, не издържам вече! Ден след ден се ровим — и нищо! Тая куриерка, Тото, съвсем нагла стана. Сякаш нарочно ни се вре в очите. Нашите момчета са я засекли тия дни край „Метелица“. Дошла с форд и двама юнаци, всеки с по една чанта в ръка, и се шмугнали вътре. На вратата се обърнала и махнала с ръка на нашата кола. Привет значи, момчета! Нашите се втурнали след нея, но докато се оправят с охраната, тя изчезнала. Цялата „Метелица“ претършували — нито тя, нито ония с нея, нито чантите. Направо избеснявам!

— Да бе, и на подчинените си ръмжиш вече.

— Аз? Какво говориш? Аз съм им като роден баща!

— Ръмжиш, ръмжиш.

— Ще заръмжиш я — призна си Слава, — когато тия плъхове все си късат опашките. Вземи примерно Висницки. Не знам за по-големия, но за по-младия вече сме струпали материал — охо! А не можеш да го пипнеш — всичко е чрез подставени лица. А в „Лечител“, собствената му фирма, всичко е ажур. Не можеш да се заядеш и за един документ. Редовно си плаща данъците. Обогатява държавната хазна. Обаче аз направо го надушвам — до гушата е затънал. Явно за него работят добри юристи.

— Юристите също трябва да ядат — вметна Турецки и като въздъхна, добави: — Е, ще поработим като тия, териерите. Те май ловяха плъховете. Ще ровим с нос земята. Все нещо ще изровим рано или късно. Да не ни е за пръв път?

— Виж ти какви сме спокойни…

— Време ти е да се ожениш, Грязнов. Надеждният тил — ето какво спасява от нервните претоварвания.

— Благодаря, че ме светна — поклони се на шега приятелят му. — В тая връзка, как е Ирина?

— Праща ти неизменния си привет. Хайде да отидем вкъщи на вечеря. Ирка обеща днес да забърка гъбена супа. Изключително от печурки. И пилаф с овче месо.

— Е, това е направо върхът! — заблестяха очите на Грязнов. — Ама е неудобно, късно е вече.

— Ти какво, да не си болен? Кога ти е било неудобно у нас?

Турецки вече ставаше от мястото си, но като погледна Грязнов, изведнъж пак седна.

— Сипвай!

Грязнов премигна с рижите си мигли и като наля водката, се втренчи в приятеля си.

— Виж какво, иди в Рига. Разрови там спортните клубове. Може да изровиш нещо за Смакаускас. Че то тия официални искания пет години ще ни изядат. Знаеш ги какви са ония — по три фрази на час: „Та, не, моше би.“ А след още половин час: „Нещо се растрънках…“ Такива са и при кореспонденцията. Трябва да ми отговорят след тридесет дни — значи ще отговорят точно след тридесет дори още днес да знаят отговора.

Турецки се разсмя.

— Е, най-после виждам нормалния Грязнов! Ако пратиш младите — не си сигурен, че ще се справят в тая сложна международна обстановка. А твоята обаятелна мутра отваря всякакви врати. Което и трябва да се направи без бавене.

— Ти сериозно ли? А как ще се оправят тук без мен?

— Засега тук нищо не става. Във всеки случай не и по нашето дело. А за останалото прекрасно ще те замести Погорелов.

— Обаче как ще замина? Докато изискаш официално разрешение за командировка в близката чужбина, пак ще ти отидат петте години.

— Ами ще те пратим като турист. Международен паспорт имаш. Ето как. Ще навием Ирка да поиска от леля си в Рига покана за твоята персона. С пари всичко става бързо. Ние, разбира се, ще й компенсираме разходите. И отиваш като частно лице. Ще позяпаш рижанките… Ще се заемеш с конкретна работа. Че то ти без търчане си като без витамини.

— Така си е — съгласи се Грязнов. — Е, както заповядате, гражданино началник.

— Тогава да пием за успеха на нашето безнадеждно начинание!

Те пиха и излапаха останките от сандвичите.

— Хайде да си ходим с моята лада. Ех, как ще те повозя!

— Не, по-добре аз да те повозя. Че то вие, гражданино началник, сте къркан. А, виж, моята кола никой няма да я спре.

След като спряха пред супермаркета, приятелите купиха бутилка шампанско и „Смирновска“. Разбира се, еднолитрова. На изхода на магазина имаше цветарски щанд. Грязнов взе букет бледожълти хризантеми.

— Много шик го давате, полковник — уж го укори Турецки вече в колата. — Впрочем дамата ще се радва.

— Че ние кво? Просто в радостно предвкусване на предстоящата деноминация се отърваваме от тия чужди на нашия народ хилядарки. Виж, когато се появи дългоочакваната копейчица, то веднага ще ни досвидее. А тия прословути хилядарки за чий са ни?

Турецки се засмя. Все пак успя да промени тежкото, изнервено настроение на приятеля си. Впрочем нервността му беше разбираема: служителите от МУР бяха започнали да ровят това слабо перспективно дело много преди Александър и вече доста се бяха скапали. Турецки също нямаше причини да се радва: от него като ръководител на групата изискваха резултати. И Саша едва ли не всеки ден чуваше в слушалката тежкото сумтене на Меркулов. Но не бива всички да се поддават едновременно на мизантропия!

Докато зяпаше през прозореца, Турецки пак превърташе из главата си фигурантите по случая.

— Чиртков направи ли фоторобот по последната снимка на Тото?

— Направи — отвърна Грязнов.

— Как се държи по-младият Висницки?

— Как… Самата любезност. Готов е да сътрудничи във всичко.

— Ами синът му?

— И него викахме. Направо герой младогвардеец. Двамата само за това мислят — как да открият негодниците, които са опетнили светлото име на благородното заведение на Нина Вахтанговна. Поне грузинката не се преструва. Само те гледа с вълчите си очи и нагло се подсмихва. Всъщност ти си я виждал.

— Виждал съм я — въздъхна Александър.

— А по-старият мига с очичките си и твърди: „Аз не приветствам много занятието на снаха си, но нали хазартът е официално разрешен. Нина Вахтанговна внася данъци, от които плащат заплатите на бюджетните служители.“ Само за тия данъци слушаш от тях, направо благодетели на отечеството! Да ги обърне човек надолу с главата, като оня Буратино, та да ги изтръска хубавичко — представям си колко злато ще се изсипе. По цялото наше необятно поле на глупаците.

Турецки помълча, за да даде на Грязнов да се изговори, после замислено каза:

— Знаеш ли, а на мен по-старият Висницки ми направи такова едно впечатление…

— Какво?

— Ами на порядъчен човек.

Грязнов се облещи срещу приятеля си и изсумтя:

— Да бе, порядъчен. Имал си таткото двама синове, при това и двамата фармацевти. По-големият бил добър, а по-малкият — сещате се…

— И това се случва — сви рамене Турецки. — Добре, Слава, не се впрягай пак. Да тръгваме.

 

 

Коля Емелянов слезе от автобуса, спрял на площада на градчето, и се насочи към районното отделение на милицията да подпечата командировъчното си. А и да побъбри с колегите.

Възрастен капитан в малко омачкана униформа видимо се засуети, когато видя служебната му карта.

— По какъв случай, другарю лейтенант? Чак от самата столица? Не искате ли чайче, да се сгреете след пътя? Клавдия, слагай чайника — викна той към приемната.

Коля Емелянов се къпеше в лъчите на славата на своето учреждение. „Само в провинцията можеш да се почувстваш човек!“ — помисли той, като гледаше с ирония възрастния капитан. И солидно, с чувство на собствената си значимост се настани на стола.

Съвсем столично облечената Клавдия — млада, пищна девица с дълга кестенява коса, пусната по гърба — внесе поднос с подрънкващи чаши. Тя хвърли оценяващ поглед към младия гост. Явно, Емелянов получи прилична оценка. Защото девицата притвори изпъкналите си кравешки клепачи с почернени мигли и стрелна бедния Коля вече със съвсем друг поглед… Коля мъжествено отклони очи, като си помисли обаче, че може и да преспи в това градче, щом тук вехнат такива кустодиевски красавици.

— Та какво ви води към нас, другарю лейтенант? — обезпокоено повтори въпроса си капитанът, като свали Коля на земята.

— Нали ви се обаждаха по повод Татяна Кветна?

— А, той шуреят ми е бил на телефона тогава, аз бях по служба. Тук е Танюша, тук си е. А защо? Да не е сторила нещо?

Пищната Клавдия явно не бързаше да излезе от кабинета, като забави съвсем своите и без това лениви движения.

— Къш оттук! — кресна й капитанът.

Клавдия изпърха като кокошка — аха, да изкудкудяка — и обидено тресна вратата.

— Нищо не е сторила вашата Татяна — високо подхвърли към гърба с кестенявата коса Коля. „Ама че любопитен народ са тия жени!“ — помисли си той. — Обаче трябва да поговоря с нея.

— Щом трябва, значи трябва. Дайте да ви подпиша командировъчното.

— От какво семейство е Татяна?

— От какво ли? — замисли се капитанът. — Че тя само майка й остана и братята. Татко й се пропи. Златен човек беше, обаче слабохарактерен. Работеше в обущарската работилница. Жените от целия град му носеха обувки за поправка. А когато човек има златни ръце — да се пропие е по-лесно от това да се пое… Мдаа, какви ги говоря? Накратко, пропи се човекът. Е, а жена му, Маря, какво — жена като всички. Той я доведе от Грузия. Красавица беше. После Васка, разбира се, й пресуши всичките сокове. А иначе — семейство като другите. Три деца имат — пред очите ми израснаха. По-големите братя живеят тук наблизо. Направиха ферма, гледат телета. Обаче засега само разходи и грижи имат. А Танюшка хукна в Москва. Добро момиче беше. Само че тия столици развалят човека. Не знам какво е станало там, щом сте дошли чак тук за нея, обаче беше добро момиче.

Емелянов отмести чашата си, за да спре приказливия капитан.

— Е, вие вървете, Клавдия ще ви покаже пътя — усети се капитанът. — Клавдия! — викна той и кустодиевската красавица веднага цъфна на вратата. — Заведи другаря лейтенант до Маря Кветна. Обаче до самия двор не ходи с него. Виж я ти как й заиграха очичките, безсрамница! Другарят лейтенант е дошъл по служба. А не да ти гледа чупките. Водиш го до ъгъла и бегом обратно! Нататък той сам ще се оправи.

Клавдия презрително изсумтя и мълчаливо излезе от кабинета. Емелянов я последва.

— Хубаво е тук при вас — подкара той светски разговор, като гледаше яките хълбоци на Клавдия и гънещата се по гърба й коса.

Клавдия не отговори, само махна небрежно с ръка. Какво ли пък му е хубавото?

— Въздухът е такъв забележителен, ароматът…

И в този момент в носа го блъсна миризмата на кравешки тор. Край тях мина камион, натоварен с оборски тор, съдейки по вонята.

Клавдия изсумтя.

— Гледам, полека-лека пак възстановяват църквите — смени той темата, като огледа малката църквичка, облечена до самия купол в дървено скеле. Момичето мълчеше.

— Ето — обърна се най-после Клавдия, когато стигнаха до обширни частни парцели. — Ще тръгнете по тая улица — тя показа направлението на Емелянов и сякаш без да иска, се облегна на него. Той замря, страхуваше се да помръдне. — Стигате, значи, до стълба. — Клавдия явно му се натискаше, не сънуваше! — А там ще завиете надясно, това е тяхната улица. Третата къща от ъгъла. — Ръката на Емелянов от само себе си се протегна към пълничката талия.

— Вие какво, лейтенант! — възмути се момичето, като се отдръпна. — Какво си позволявате? Мислите, че тук всичко може? А сигурно и жена имате вкъщи…

Емелянов дръпна ръката си.

— Благодаря ви — сухо каза той. — Извинявайте, ако има нещо.

И закрачи в указаното направление.

— Ние работим до шест — развълнувано викна след него Клавдия. — Наминете при другаря капитан, той ще ви чака…

„Непременно ще преспя тук“ — окончателно реши Емелянов.

Третата къща от ъгъла се криеше сред гъстите клони на ябълкова градина. Тежките клонки, отрупани нагъсто с ябълки, се свеждаха до земята. Коля Емелянов, който също беше израснал в такова градче, с удоволствие разглеждаше през портичката тази красота.

Ето я мелбата, ето и златна превъзходна, а в дъното, разбира се, антоновката, може ли без нея! — изброяваше си Коля познатите още от детството сортове ябълки.

Като усети непознатия човек в двора, силно се разлая някакво куче.

— Шарик, какво има? — чу се момичешки глас.

От дъното на градината на пътечката излезе момиче в късо пеньоарче. В ръцете й имаше кофа, пълна догоре с ябълки. Момичето беше по-високо и по-стройно от капитанската Клавдия, но също доста налято.

„Ама че моми израстват от тия ябълки!“ — помисли си Коля.

— Може ли да вляза? — попита той, след като вече беше отворил портичката и се приближаваше до момичето. — Татяна Кветна, ако не се лъжа, нали? — Погледът му от само себе си се устреми към дълбокото деколте на пеньоарчето, от което се издуваше високата моминска гръд.

— Да — объркано и малко напрегнато отговори момичето. — Шарик, млъкни най-после! — извика тя към колибката на кучето. Коля чак сега видя огромния пес, кавказка овчарка, която се задавяше от злобен лай. Но викът на момичето имаше въздействие — песът спря да лае, само злобно ръмжеше срещу Коля.

— Бива си го тоя Шарик — усмихна се Николай.

— Взехме го съвсем пале, такъв пухкав беше, като топчица. Казаха ни, че е лайка, знаете ги, не са много големи. И затова го нарекохме така. А вижте го какъв порасна!

Кучето усети, че говорят за него, и пак излая сърдито.

— Вие по каква работа? — попита Таня, като оглеждаше Емелянов.

Коля показа служебната си карта.

— Така и си помислих. — Таня прехапа устни. — Аз ви помня. Вие бяхте в казиното през онази нощ. Имаше и още един млад мъж, симпатичен такъв. С интелигентно лице.

— Трябва да поговоря с вас, Танечка. Вие не се плашете — опита се да я успокои Николай.

— Ами да влезем в къщата — въздъхна момичето.

В просторната кухня, която явно служеше и за трапезария, край печката шеташе суховата невисока жена на средна възраст.

— Мамо, дошли са ни гости от МУР, посрещай.

Жената се изправи и изплашено ги изгледа.

— Ето, нахойка се — занарежда тя, — милиция да идва вкъщи! Какво ще кажат съседите, какъв срам! — кършеше ръце тя.

— Стопанке, може ли да си купя от вас млечице? — попита Коля, като се усмихваше кротко. — Много ми се е припило прясно млечице.

Жената си затвори устата и се втренчи в Коля. После заговори в скоропоговорка:

— Защо да купувате, когато си имаме кравичка. И мляко колкото щеш. Нима ще ми досвидее канче мляко за пътника?! Ей сега ще сляза до мазето!

Коля намигна на Татяна и тя се усмихна.

— Е, къде можем да седнем?

— Ами да влезем в стаята. В гостната, както казва мама.

В средата на „гостната“ имаше маса, застлана с ленена покривка. Над дивана висеше килим. В ъгъла върху скрина се виждаше японски телевизор.

— Братята ми го подариха на мама за четиридесет и петия й рожден ден — припряно обясни Таня, като показа телевизора.

— Ама аз не съм ви питал нищо.

Коля я погледна.

— Танечка, не се страхувайте от мен. Аз си върша работата. Ето, трябва да разпитам всички, крито в нощта, когато загина Горностаева, са били в казиното. Началството го изисква. Само вас не успях да разпитам. За което и си изпатих от шефа.

Коля беше избрал верния тон. Таня се отпусна и дори се усмихна:

— Сериозно?

— Разбира се. Така че хайде да започваме. Ще запиша думите ви в протокола. И още нещо. Ето, включвам касетофона, а вие отговаряйте спокойно на въпросите ми. Разбрахме ли се? Нали не възразявате? По закон съм длъжен да поискам съгласието ви.

Таня кимна.

— Е, започваме. Кажете името си, моля.

— Татяна Василиевна Кветна.

— Месторабота или къде учите?

— Студентка съм в Библиотекарския институт. Московския, разбира се.

— Кога постъпихте на работа в казиното?

— Ами че аз работих там само една вечер, по-точно нощ. Това беше на двадесети август.

— Между другото накараха ли ви да подпишете, че няма да напускате града?

— Не, само записаха адреса ми и ме разпитаха още там. Не съм ли видяла нещо подозрително. После ме пуснаха. И аз си заминах още същата сутрин.

— Защо?

— Изплаших се.

— От какво?

— Как от какво? От мъртвото момиче.

— Така, така, нали й писах аз — не се пъхай в тая бърлога! Не можеш се измъкна после! — Майката на Татяна безшумно се беше появила на вратата с канче мляко. — Пийнете си млечице! — обърна се тя вече към Емелянов.

Той се понамръщи и спря записа, като бутна настрана протокола за разпит на свидетеля.

— Мария…

— Викай ми леля Маша. Бащиното ми име е засукано. Всички ми викат на малко име. Всъщност по паспорт съм Мери. Баща ми е грузинец. Но тук всички ми викат Маша. Вече съм свикнала. Каква Мери съм тук? Тук викат Мери само на кравите и на козите…

— Лельо Маша, вие засега помълчете, става ли? Аз ще поговоря с Таня, а после и с вас, бива ли?

Жената обидено изкриви устни.

— А кой ви уреди на работа в казиното?

— Леля Нина — като за подразбиращ се от само себе си факт съобщи Таня.

— Леля Нина? — „А мениджърът на казиното твърдеше, че бил той“ — отбеляза си веднага Коля. — Каква леля Нина? — не разбра веднага той.

— Ами Нина Вахтанговна. Били са съученички с мама. И аз съм свикнала още от дете да й викам леля Нина.

Виж ти! Цялата Московска криминална милиция търси нишки, които да водят към Свимонашвили, а в малкото градче Стара Руса си живее жена, която е учила в един клас с Нино! И момиче, което се оказва, че още от дете нарича Свимонашвили леля Нина!

— Разкажете подробно как се устроихте на работа?

— Ами как? Сам знаете колко е скъп животът в Москва.

— Да не беше заминавала там! — намеси се леля Маша.

Коля разбра, че няма да се оправи с тоя темперамент, и реши да не реагира.

— А какво да правя, цял живот да паса тук с теб кравите ли?

— Хайде да не се отклоняваме! — призова оперативникът.

— Та така. Помолих мама да пише на леля Нина, адреса й знаехме от грузинските си роднини. Мама й писа. Леля Нина отначало не искаше да ме вземе на работа. Но мъжът й я уговори. Това е.

— Вие изобщо ходили ли сте в дома им, общували ли сте с леля Нина в Москва?

— Какво говорите — размаха ръце Татяна. — Само веднъж ходих у тях, когато се договаряхме за работата. И то в кухнята ме пуснаха. Аз леля Нина я помня още от Кутаиси. Тогава мама ме прати за лятото при баба. И когато баба боледуваше, тичах до аптеката на чичо Вахтанг. Леля Нина често му помагаше. А после те се преместиха в Тбилиси.

— То пък беше едно семейство! — вметна леля Маша.

— А какво не им беше наред? — попита Емелянов.

— Знае се какво! — изкриви устни леля Маша, зарадвана, че са й обърнали внимание. — Баща й, Вахтанг, се занимаваше с разни тъмни дела. С гадости разни. Наркотици де. Хората знаеха, но си мълчаха. Всички беше подкупил. А аз седях с Нина десет години на един чин. Не дружахме много, но все пак споделяхме разни момичешки тайни, няма как. Тя имаше годеник, Ладо Чичиладзе, май така се викаше, вече съм забравила. После го убиха на турската граница. Карал стока — така говореха в града. Е, после, като завърших училище, аз веднага се омъжих, лош късмет извадих, и повече не ходех в Кутаиси, но си пишех с мама, тя ми съобщаваше новините, докато беше жива, царство й небесно — леля Маша се прекръсти. — Та значи след смъртта на Ладо Нина отиде в планините при по-голямата си сестра и живя там цяла година. Много преживяваше. А обратно се върна със сестра си и племенницата си. Сестра й поживя малко в Кутаиси и се прибра в аула. А момиченцето остана в къщата на Вахтанг. Разправяха, че било болнаво. Но жените си говореха, че не е племенница, а дъщеря на Нина. Момиченцето де. Обаче това си го разправяха на ухо, кажеш ли нещо за Вахтанг или за семейството му — ще те удавят в Риони или в руините на храма Баграт ще те заровят. Костите ти не могат откри после! — Леля Маша за секунда си пое дъх. — Лошо семейство! Та и аз говорех на Танка — не се пъхай в тая вълча бърлога! Ама слуша ли те някой!

— А ти знаеш ли колко струва в Москва да идеш на дискотека?

— Баба ти все на дискотеки е ходила!

Емелянов спря записа.

— Гражданки, ама какво правите наистина. Моля за тишина! — изведнъж ревна с пълен глас той.

Жените млъкнаха. Коля осмисляше чутото.

— Така. Таня, опитайте се да си спомните цялата нощ в казиното. Вие сте били на такова място за пръв път. А новите впечатления са най-силни. Знам, че вече са ви разпитвали, но това е било веднага след произшествието, били сте развълнувана, изплашена. Може би сте си спомнили нещо по-късно, след като сте си заминали.

Таня мълчеше навела глава.

— Знаете ли, че през онази нощ са станали две убийства? Освен това на Горностаева. Бил е убит представителят на банката. И един наш другар. Оня същият, с интелигентното лице. Който ви е харесал.

— Говори, Танка, ако знаеш нещо! — заповяда изведнъж майката.

Емелянов включи касетофона и повтори въпроса.

— Ами аз наистина се изплаших много. Там беше такава лудница. Първо някакви грузинци ми пускаха ръце — леля Маша присви устни, но премълча. — После — продължи Таня — нахлуха вашите служители. Шум, крясъци. После намериха момичето от чейндж-пункта мъртво. Аз виждах такова нещо за пръв път. Изобщо от страх, такова… доходи ми се в тоалетната. Така. А там, в това помещение, има прозорче, то гледа на другата страна, към уличката. На прозорчето има жалузи. Докато си миех ръцете, погледнах през жалузите така, машинално. И видях някакъв мъж да излиза от казиното. Висок такъв, светлорус. Познах го — той дойде в казиното заедно с леля Нина. Интересен мъж, затова и го запомних. Излезе някак крадешком и бързо изчезна. Честно казано, изплаших се. Мислех си, ако кажа, а после и мен като онова момиче…

— Напразно се страхувате, Танюша! — ласкаво я ободри Николай. — Това е много важна информация, вие можете много да помогнете на следствието. А за вашата безопасност гарантираме. — „Ех, кой и какво може да гарантира днес?!“ — мислено се упрекна Николай. Но работата си е работа. Той извади от куфарчето хи две снимки на Алгерис и ги подаде на Татяна. — Познавате ли този мъж?

— Ами да, това е точно той, дето се измъкна тогава — уверено каза Таня, след като разгледа снимките.

— Опитайте се да си припомните по кое време беше това.

— Нямах часовник — объркано каза Татяна и се замисли.

Николай прибра снимките на Алгерис, после се загледа за няколко секунди в разтвореното си куфарче и изведнъж извади снопче други фотографии.

— Е, добре. После ще се опитате да си спомните точното време. А сега вижте тези снимки. Дали няма на тях някой ваш познат. Вижте ги и вие, лельо Маша.

Леля Маша с готовност се настани до дъщеря си. Жените започнаха внимателно да разглеждат снимките. На една от тях невисоко момиче, почти пубертет, още със стегнати черни плитки, вървеше заедно с двама високи чернокоси младежи. На друга възрастна жена тежко се подпираше на ръката на строен мургав юноша. На третата беше фотографирана група мъже. Таня недоумяващо сви рамене.

— Виж го тоя мургавия — леля Маша забоде мръсния си нокът в един от високите младежи, — това май е Пата, синът на Чичико Папава.

Таня сви рамене със съмнение.

— Само няма нужда да си измисляте — помоли Коля. — Ако не ги знаете, няма нищо…

Леля Маша обидено присви устни. Явно обърканата Таня продължи да разглежда снимките. Накрая взе и последната — фоторобот на момиче с ниско нахлупена на челото мъжка шапка.

— Че това е Тамрико! — възкликна Таня и дори се разсмя. Тя пак започна да прехвърля снимките. — Ето и тук е тя. А на тая снимка старицата — ама това е пак тя! И тук — Таня разглеждаше фотографията на мъжете, — ето я! Младежът с шапката — това е тя! Виж, мамо! — Таня й подаде снимките.

— Коя е тая Тамрико? — попита Николай, като се опитваше с всички сили да говори спокойно и изви очи към касетофона. Лентата монотонно шумеше.

— Ами племенницата на леля Нина. Или нейна дъщеря, вече не знам — оживено бърбореше Таня. — Тя е актриса. Мама я е виждала като съвсем мъничка. А ние с братята ми, като ходехме през ваканциите в Кутаиси, направо се влачехме всички подир нея. Тя учеше в Тбилиси в театралната студия. После работеше в театъра, в Грибоедовския. Ние специално се връщахме вкъщи през Тбилиси, за да отидем на спектаклите й. Тя винаги ни намираше пропуски.

— Фамилията й? — все така мъчейки се да говори безразлично, попита Емелянов.

— Кантурия. Тамара Кантурия — веднага отговори Таня. — Аз си пазя дори една театрална програмка с нейна снимка. И с автографа й.

Таня продължаваше да подава снимките на Тамрико на майка си, като се смееше весело. Емелянов изключи касетофона и изтри потта от челото си. Виж колко просто било всичко! Сто пъти беше прав Грязнов, като направи на бъзе и коприва Дима Чиртков. Само един свидетел беше останал неразпитан. А се оказа, че този свидетел е главният! Неуловимата Тото е Тамара Кантурия. Известна е годината на раждането й.

— Имате ли телефон? — попита Коля леля Маша.

— Има, миличък, има — отвърна тя, като се откъсна от снимките.

— Кой е номерът на милицията?

Николай Емелянов поиска да му запазят веднага два билета за най-скорошния влак за Москва. Оказа се, че влакът тръгва след два часа.

— Таня, стягайте се, отиваме в Москва — прекъсна Коля разговора на жените. — Нали и без това скоро почват занятията ви?

— Ами да. Аз се канех да замина след три дни.

— Е, ще заминете по-рано. Затова пък на държавна сметка.

— Къде ще я водиш, миличък? — разтревожи се леля Маша.

— Не се вълнувайте, лельо Маша. Ще пазим Таня като зеницата на окото си. Тя може да ни окаже огромна помощ за разобличаването на престъпна групировка. Аз така и казах на вашия капитан от милицията. Ще я заведа в МУР. При най-главния началник.

Леля Маша се поизправи гордо и оправи забрадката на шията си.

— Е, аз какво? Не възразявам. Ти си пийни млечице. Донесох ти го, пък не го пиеш. Танка, какво се изтягаш? Влакът няма да те чака. Хайде, стягай се.

Коля с удоволствие изпи млякото и изтри устни.

— Лельо Маша, докато Таня се приготвя, разкажете ми пак това, което вече говорихте тук. Искам да ви запиша отделно.

— Защо е това?

— Такъв е редът. Всеки свидетел трябва да даде отделни показания. А не говорилня, както стана при вас с Таня. И аз съм длъжен да запиша думите ви в протокола.

— Че аз нали ви разказах вече всичко.

— Пак го повторете. Аз ще ви задавам въпроси, а вие ще ми отговаряте.

— Ама какъв е тоя театър! Пак да се повтарям, както в киното. Все правят разни дубли. Тук при нас снимаха един филм.

— Точно така. Като в киното.

— Хубава работа имаш. Градска. А колко ти плащат? Ти изобщо как живееш — женен ли си?

Емелянов записа с прилежния си почерк в протокола и показанията на леля Маша.

Билетите за влака му връчи Клавдия. Тя изгледа оперативника с такъв изпепеляващ поглед, сякаш Коля я изоставяше с цяла дузина дечица, които бяха направили заедно. Но Коля вече не реагираше на кустодиевските рамене, както и на другите красоти на древноруския град. Единственото, което го занимаваше, беше как по-бързо да закара Татяна Кветна пред светлите очи на Грязнов.

 

 

Турецки с въодушевление използваше законния си сутрешен половин час за излягане, когато в коридора зазвъня телефонът.

— О, господи… — пророни жена му. — Това става традиция! Защо не могат да звънят по-късно?

Александър направи слаб опит да не реагира на настойчивия звън, но бе невъзможно.

— Върви де — лекичко го бутна Ирина. — Сигурно е Меркулов, а той няма да се откаже.

Но в слушалката се чу не глухият глас на Константин Дмитриевич, а възбуденото боботене на Грязнов.

— Какво правим, дремем още май? — поинтересува се приятелят му.

— Отгатни от три пъти — сърдито измърмори в отговор Александър.

— Е, прощавай, старче — разбиращо въздъхна приятелят му. — После ще си наваксаш. А сега отлепяй с пълна газ към твоето ведомство. Аз също ще дойда при вас. Има новини. Твоята версия, Саша, май се потвърждава!

— Каква версия? — не включи веднага Турецки.

— Подробности при срещата! — И Грязнов затвори.

Турецки завари приятеля си в кабинета на Меркулов.

— Влизай, Саша, чакаме те! — махна с ръка Константин. — Слава, започвай от началото — обърна се той към Грязнов.

— Тази нощ е станала експлозия във влак номер деветнадесет, от Питер. Не го ли чу в сутрешните новини? — започна Слава.

— Аз и кафето си на крак изпих. Какви новини? Хайде, разказвай наред.

— Е, ако ще е наред, то значи благодарение на вашето подсказване, Александър Борисович, имаме договорка с транспортна милиция да оглеждаме влаковете, пристигащи в столицата. Според твоята версия, Саша, че производството на „белтъка“ е организирано някъде наблизо. — Грязнов разказваше това по-скоро за Меркулов, тъй като Саша прекрасно знаеше за тая договорка. — Та тази нощ при проверката на влак номер деветнадесет е станал взрив в тоалетната на осми вагон. Размазал е цялата тоалетна. Има и двама пострадали.

— Е? — нетърпеливо попита Турецки.

— Е, във втората тоалетна, която също била минирана, взривното устройство не се задействало. И там били намерени кутийки с ампули. На кутийките имало етикетчета. Ето, виж! — Грязнов побутна към Турецки лежащата на бюрото стандартна по размери картонена кутийка. В такива обикновено продават ампули за инжекции. На кутийката беше залепен етикет: „Полипептид Хуанхъ“. Отдолу на етикетчето със ситни букви беше набрано: АД „Аквапрес“, Санкт Петербург, ул. „Рубинщайн“ №8.

Турецки отвори кутийката. В нея бяха старателно подредени ампули с жълтеникава течност.

— Полипептид е белтък май? — попита се сам Турецки. — А Хуанхъ е река в Китай, нали? Значи „китайски белтък“. И външно прилича. — Той пак разгледа ампулите.

— Не само външно — възбудено откликна Грязнов. — Аз вдигнах експертите посред нощ. По предварителни оценки това е точно той. Окончателните резултати ще имаме утре. Но виж как е опакован! Направо го пускай в аптеката!

— Няма листче с упътване — забеляза Турецки. — Със състава на препарата и указания за прилагане. И с одобрението на здравното министерство. Кой е предизвикал взрива и какво е това АД?

Грязнов въздъхна:

— Тук са сгафили. Взривът е бил задействан дистанционно. От един младеж. Седял си във вагон-ресторанта, който е съседен на осми вагон. Когато бойците тръгнали да проверяват вагоните, младежът ги видял, те и през ресторанта минали. Явно се е подплашил и натиснал копчето. А самият той скочил от вратата на вагон-ресторанта. Обаче скочил неуспешно, набил се в трансформаторна будка. Счупване на основата на черепа, разкъсани вътрешни органи, май и пикочния мехур. Закарали са го в болницата в Бологое. Но лекарите казват, че няма надежда. Сложили са му и охрана. Документи нямал. Така че тук едва ли ще изскочи нещо. Що се отнася до АД „Аквапрес“, няма такава фирма в Питер. А на посочения адрес въобще няма нищо подозрително. Това ни докладва вече познатият ти Гоголев, зам.-началникът на Питерската криминална милиция.

— Свързах се с прокурора на Санкт Петербург. А после разговарях и с Виктор Петрович — намеси се Меркулов. — Помолих Гоголев да прерови пощенските клонове. Може би са пращали стока и по пощата. Като лекарства. Мисля, Александър, че трябва да отидеш в Питер. Да проследиш ситуацията там.

— Май че трябва — съгласи се Турецки.

— Необходимо е да се разследват научноизследователските институти с медицински и биохимичен профил. Фармацевтичните фирми. А ти, Вячеслав…

— Аз моля Слава да отиде до Рига и да събере информация за Смакаускас. Вече ти докладвах за това, Костя — каза Турецки.

— Ловеца? Един изстрел право в окото? Какво пък, трябва да заловим убиеца на Фрязин! Макар че не разбирам много какво ще ни помогне Рига.

— Но, Костя! Двете убийства са извършени със спортен пистолет. Нека Вячеслав да опипа спортните клубове. Рига не е чак толкова голям град. Може да намери треньора на тоя Алгерис. Или пък да изрови нещо за самия пистолет. Вече е получена покана от лелята на Ирина. Няма да има проблеми с визата.

Меркулов се намръщи:

— Дори да изрови, както доста неблагозвучно се изразяваш, то самия пистолет го няма. Не е открит. Между другото, защо е използвал именно спортно оръжие?

— Я си спомни, те са дошли със Свимонашвили в казиното, след като вече са знаели, че там се извършва проверка и присъстват момчетата от охраната на данъчната полиция. Той вероятно няма официално разрешение за носене на оръжие — осъждан е. А оня, спортния, би могъл да го държи и в стаичката си в казиното. Той си има там служебна стая.

— Има — потвърди Вячеслав. — Само че там нямаше никакъв пистолет. Нито „Марголин“, нито какъвто и да е друг. Моите момчета я претърсиха. Както и цялото казино.

— Естествено — усмихна се Меркулов. — А как се държи Смакаускас?

— Спокоен като танк. Придружава навсякъде господарката си, тая Свимонашвили. Въобще целият клан съхранява рядко хладнокръвие, което направо ме вбесява!

— Добре, Вячеслав, отивай. Визата ще си извадиш за един ден. Само не се заседавай там, не се отпускай.

— Само това ми липсваше! — измърмори Слава. — То не ми се й тръгва. Надушвам с носа си, че ледът се пука. И най-важните събития ще се случат тук.

— Носът ти, разбира се, е забележителен — огледа Грязновия „картоф“ зам. главният прокурор. — Но второстепенни дела няма, Слава. На теб ли да го казвам? А за провеждане на разузнавателна операция никой не може да ти стъпи на пръста.

Грязнов поласкано измърмори:

— Е, добрата дума всекиму е приятна.

— Така че заминавай утре — продължи Меркулов. — Молбата ми е да се оправиш за три дни. А ти, Саша…

В този момент рязък звън като за междуградски разговор прекъсна равния глас на Константин Дмитриевич.

Меркулов вдигна слушалката:

— Да, Виктор Петрович, приветствам те пак. Слушам те. Така. Така… Е, благодаря за оперативността. Изпращам при вас Турецки като ръководител на следствената група. Още днес ще тръгне. Радвам се, че се радвате. Е, добре. А ти, Саша — продължи Меркулов, като внимателно затвори слушалката, — заминаваш днес за Питер. Виктор Петрович съобщи следното: в един от пощенските клонове на града служителката е дала показания, че е оформяла пратка, декларирана като лекарство с название „полипептид Хуанхъ“. Името е необичайно, народът сега живо реагира на всичко нетрадиционно, китайско-тибетско-американско, ето защо пощенската служителка го е запомнила. Аз пак ще се обадя на прокурора на Питер Маркашин, за да ти осигурят пълен картбланш.

— Мисля, че той няма да ме обиди — скромно наведе очи Александър.

— Има си хас! Колко сте купонясвали заедно. Както казваше един одески професор: „Немалко бяха бродили те по ония места.“

— Откъде знаеш всичко, Костя? — присви очи Турецки.

— Положението задължава.

Именно затова и се озова Александър Борисович в експреса „Червената стрела“, който пътуваше към Северната Палмира.

Турецки се върна в купето. На масичката имаше две пластмасови кутии с храна. Жената държеше в ръце красива керамична чаша и гледаше през прозореца. Турецки виждаше профила й — високо, наполовина скрито от кестеняв кичур чело, правилен нос, красиво очертана брадичка. Той пак усети необяснимо вълнение и като се ядоса кой знае защо, седна на мястото си. Взе лежащия на масичката вестник „Стрела“ и уж се зачете. Но броят на вестника беше същият, както и при неотдавнашната му командировка и вместо решената кръстословица и брадатите вицове очите му кой знае защо разглеждаха ръцете на жената с дълги пръсти и късо изрязани нокти без лак. „На кого ми прилича? — мъчеше се да разбере Саша, като разглеждаше крадешком спътничката си. — Господи, ами на Рита! Рита Щастлива.“

Наистина тъмнокосата непозната с нещо неуловимо приличаше на русокосата Рита — някогашната силна и трагично прекъсната любов на Саша. С какво? Ами ето, с аристократичната си тънка фигура и с внимателния поглед на умните си очи. И ръцете! Също такива силни, с късо изрязани нокти, за да не късат тънката гума на ръкавиците. Рита на шега се косеше, че никой никога няма да я вземе за безработна светска лъвица — ръцете й издаваха нейната професия.

— Лекар ли сте? — неочаквано попита той спътничката си.

Жената вдигна сивите си очи към него, малко се позабави и отговори със звучния си глас:

— Да. А вие, ако се съди по наблюдателността, май сте следовател?

— Да — объркано си призна следователят.

Те се спогледаха и едновременно се разсмяха. И Турецки изведнъж почувства радостно облекчение, сякаш беше познал най-после стар приятел.

— Чая разнесоха ли го вече? Ще ида да си измоля — припряно заговори той, като се боеше, че разговорът ще прекъсне и няма да чуе повече виолончеловия глас.

— Вървете — малко иронично се усмихна жената.

Саша се понесе по коридора и поиска: веднага! чай! в пето купе!

— Да не ви е лошо? — изплашено попита възрастната шафнерка, загледана в развълнуваното му лице.

— Не, хубаво ми е — като се овладя, отговори със строг глас старши съветникът от правосъдието и солидно се понесе обратно.

След минута шафнерката донесе керамична чаша с димящ чай, огледа с обиграно око двойката, каза си полугласно „Аха“, сякаш беше успяла да си отговори на нещо, и излезе, като затвори старателно вратата на купето. Пътниците пак се засмяха.

— Интересно какво значи това „аха“? — попита жената.

— Не знам — смути се Саша. — Очевидно съответствието на човекоединиците на леглобройките — недодялано се пошегува той и добави: — Казвам се Александър Борисович. Може и Саша.

— А аз съм Наталия Николаевна, може и Наташа — влезе в тона му спътничката.

— Гончарова? — предположи Александър.

— Денисова — разсмя се Наталия Николаевна.

Те отпиваха от чая си и се вглеждаха един в друг. „Интересно на колко години е? Бръчици почти няма, изглежда на тридесет. А в очите й личи такъв житейски багаж — като за четиридесетгодишна. А пък когато се смее, е като момиче“ — пресмяташе Турецки.

— Московчанка ли сте? — прекъсна той размислите си.

— Не, аз… съм от Питер — отговори след лека пауза Наташа.

— Какво предизвика забавянето на отговора? Какво криете от следствените органи? — строго попита той, като навъси вежди.

— Охо! — сякаш се изуми Наташа, приемайки играта. — Усещам безмилостните, железни ръце на правосъдието. Е, какво го предизвика? — стана сериозна тя. — Виждате ли, вече съм отвикнала да се наричам ленинградчанка, а още не съм свикнала да съм петербургчанка. Питер е московска думичка, също не ми е много привично. Ние преди наричахме града си само Ленинград. А сега извадиха от обращение това име: „Санктпетербургски новини“, „Санктпетербургски ведомости“, „Петербургска панорама“ и така нататък. Но новото, по-точно старото име някак не ще да влезе в ежедневната реч. И става така, че вече не е Ленинград, но още не е и Санкт Петербург.

— Защо?

— А вие кога сте били за последен път в нашия град?

— Неотдавна — уклончиво отговори Саша.

— Е, прилича ли ви на Санкт Петербург?

— Май не — съгласи се Турецки, като си спомни разбитите шосета, тъмните вечерни улици, едва осветени от редки като кладенци в пустинята лампи, купищата боклук и псувните край сергиите.

— Значи вие, Наталия Николаевна Денисова, същата, ако се съди по профила, Гончарова, сте против възвръщането на исторически вярното име на старата културна столица на Русия? — сурово се осведоми Саша и дори уж посегна за писалката, сякаш за да впише отговора в протокола.

— Не, генерале мой — покорно каза Наташа, — историческата справедливост безспорно трябва да възтържествува. Но в днешните реалии, изхождайки, така да се каже, от действителността и отчитайки, бих казала, текущия момент, не всичко е така еднозначно, както се струва на някои повърхностни наблюдатели.

И сякаш се беше уморила да играе, Наташа вдигна към Турецки умните си очи и добави:

— Свършихме ли дуела? Може ли вече да поговорим нормално, Саша?

От това „Саша“, произнесено от необикновения й глас, сърцето на Александър Борисович пропадна и после силно се разтуптя. „Бий спирачка, Турецки! — опита се той да се спре. — Това не е попътен флирт. Това е реинкарнация. Тя — това е Рита. Попадаш под влака като някаква Анна Каренина. А пък имаш жена и дете.“

Но влакът вече набираше скорост и конете се понесоха.

 

 

— Вячеслав Иванович, Емелянов напира да влезе при вас — докладва Галочка и усмивката й се усети дори по разговорната уредба.

— Какво иска? — осведоми се нетърпеливо Грязнов.

— Нещо важно било, така казва — пак се усмихна през уредбата Галочка.

— Е, да влиза, щом е важно — разреши Грязнов. Коля Емелянов нахлу в кабинета на началника. След десет минути излетя навън, като подхвърли, без да спира, на приветливата Галочка: „Ей сега ще се върна!“ — при което Галочка само сви рамене. И наистина веднага се върна, но не сам, а с високо, добре сложено момиче.

Като намигна разбойнически на Галочка, Емелянов набута непознатата в началническия кабинет и се шмугна след нея.

— Побъркан! — оплака се Галочка от Емелянов на компютъра си, който ласкаво и спокойно се взираше в нея със синкавото си око. Компютърът разбиращо прожужа с харддиска си.

В този момент оживя и уредбата.

— Галочка, направи ни кафенце — с някакъв копнеж в гласа избоботи шефът.

Галочка сви рамене, тъжно изгледа мъдрия си компютър и се зае с кафето.

— Знаете ли, чувствам се предателка — развълнувано говореше непознатото момиче (седнало в креслото до масичката, където беше разрешено да седи само Турецки!) на началника на МУР, настанил се срещу нея. — Тя беше такава славна. И винаги ни вкарваше на спектаклите…

Емелянов също седеше до масичката, но някак си не участваше в разговора.

— Скъпа Танечка! (Скъпа Танечка! — ревниво си отбеляза секретарката) — избоботи Грязнов. — Повечето престъпници са много славни и мили на пръв поглед хора. Професията им не е написана на челата, иначе всичко щеше да бъде много просто. Благодаря, Галочка — мимоходом кимна на секретарката си Грязнов, като взе от ръцете й подноса с кафетата.

— Наздраве — уж равнодушно отговори Галочка, като се запъти към вратата. — А вашата кутаиска актриса разнася из столицата страшна отрова, която за две-три години употреба убива хората. Убива младите, такива като вас — боботеше Грязнов. — Така че няма защо да преживявате. Напротив, трябва да се гордеете, че ни оказахте такава помощ. За което и ви благодаря от сърце.

Таня се смути.

— Мога ли вече да си вървя? — попита тя.

— Не, Танюша, не можете да си тръгнете. Сега ние отговаряме за вашата глава с главите си, простете за каламбура. Николай — обърна се той към Емелянов, — запишете още веднъж показанията на Татяна Василевна. И веднага ми докладвай. Тогава ще помислим къде да скрием Танюша за известно време. Галочка, извикай при мен Погорелов — каза той на вече излизащата секретарка. А аз ще звънна на Турецки по мобилния — довърши мислите си на глас Грязнов, когато кабинетът му се опразни.

След двадесетина минути съвещанието в кабинета на началника на МУР продължи.

— Е, Валентин — обърна се Вячеслав към своя заместник, — във връзка с установяването на самоличността на Тото делото приема нов обрат. Научихте ли адреса й?

— Тамара Багратионовна Кантурия, регистрирана на Профсъюзна улица, блок седемнадесет, апартамент девет. Но не мисля, че това е единственият й адрес.

— И аз не мисля така — съгласи се Грязнов. — Въпреки това веднага да поставят телефона й на подслушване. Ще вземем разрешение за това от Меркулов. Ех, за чий дявол да ходя в Рига — пак се впрегна Слава, — когато тук назряват такива събития!

— Я не психясвай, Вячеслав! — успокои го Погорелов. — Човек може да си помисли, че още днес ще й докарат стоката. Така става само в приказките. Още повече след тая експлозия във влака. Те сега ще се притаят. Има да чакаме още не една седмица.

— Да, прав си. Трябва да се нареди на транспортната да спрат засега проверките по влаковете. За да се успокоят птичките. Въпреки това не сваляйте очи от телефона й! По-точно уши. И не прибързвайте без мен! Трябва да я спипаме само със стоката в ръце. Когато наркотиците са у нея. И не дай боже да я подплашим. Момичето е хитро като дявол.

— То пък едно момиче! На двадесет и осем години! — намеси се Погорелов.

— Е да не е момче?

— Добре, не се вълнувай, не сме вчерашни.

— Че аз нима… — започна Грязнов, но веднага се пресече. — Трябва да скрием за известно време Татяна Кветна.

— Ще го направим — кимна Погорелов. — Има още нещо важно: знаеш ли къде работи тая артистка?

— Да не би в някой театър? Ние уж преровихме всички театри.

— Не, не е в театър. Работи в здравното министерство. Секретарка е на ръководителя на главно управление Иля Висницки.

— Сериозно? — Грязнов чак се надигна. — Турецки нали беше там, би трябвало да я е видял.

— Е, тя все пак е професионална актриса. И вече знаем как умее да променя облика си. Така че, простено му е на Турецки. Добре, обади се на Меркулов, че днес заминаваш, нали не си забравил?

— Така си е — съгласи се началникът на МУР.

Влакът равномерно и успокояващо се поклащаше. Някъде в дъното на вагона гуляеше кинаджийска компания, ако се съди по фамилиите, които се дочуваха.

— Значи сте били в командировка? — попита Александър.

Наташа кимна.

— Какво е това медицинско учреждение, което праща служителите си на такива скъпи командировки? Или какъв е тоя забележителен служител?

— Служителят си е най-обикновен. А учреждението е инфекциозна болница. Наистина ние сме база на една от градските академии. Сега нали всеки институт стана академия. И ето, поканиха ни на международна конференция в Москва. Всички разходи бяха за сметка на домакините. Поканиха моята шефка, професор, тя пък прати мен.

— И вие ли сте професор?

— Не — разсмя се Наташа, — аз съм кандидат.

— Значи сте любимката на шефката?

— Така излиза — усмихна се Наталия Николаевна. — Само че в нашата система кой е любимец? Оня, който тегли и не ще да яде. При нас, в отделението, целият персонал е от такива любимци. И шефката, като опитен психолог, наблюдава кой е на ръба на срива и го праща на някоя конференция — да се поразсее малко. Иначе не се издържа.

— Значи вие сте били на ръба на срива? — непредпазливо попита Саша.

Наташа млъкна и притвори тъмните си мигли.

— Всички нормални хора понякога са на ръба на срива — тихо отговори тя. — Вие нима не сте били?

— Случвало се е — отговори Саша и пак си спомни Володя Фрязин. — Слушайте, нали днес е двадесет и девети? Ами да — потвърди той, след като погледна своя „Ориент“. — Ето, минаха четиридесет дни, откакто погребахме един наш другар. Младо момче, забележително. И знаете ли, имам чувство за вина, сякаш лично аз не съм го опазил. Той има майка. Ужасно е да погребваш децата си. И любимо момиче имаше, а двамата вече няма да имат свои деца. Простете ми — смути се Турецки, — сигурно искате да спите, а аз ви досаждам с глупашките си приказки.

— Не — отговори Наташа. — Първо, аз така или иначе не мога да спя във влак, а, второ — в нашия побъркващ живот все не остава време да си поговориш човешки. И ако възникне такъв разговор — това е нещо наистина скъпо, нали? Какво е една безсънна нощ за такова нещо? Дреболия. Аз между другото лесно понасям безсънните нощи: свикнала съм с нощните дежурства.

— Е, слава богу — облекчено въздъхна Александър: — Аз също си падам нощна птица, Наташа. Нося си коняк, хайде да поменем моя другар, нали не сте против?

— Не съм — меко се усмихна Наташа. — Аз ще приготвя вечеря. А вие идете да попушите, ако искате.

— Не, по-добре да ви помогна — отвърна Саша, като се боеше да излезе от купето и да изгуби възникналата топла и доверителна атмосфера.

Наташа извади от чантата си няколко симпатично изрисувани чинийки за еднократна употреба, салфетки, кутия за сандвичи, от която измъкна солидно снопче зеленина.

— Охо, каква екипировка — учуди се Саша.

— Винаги си нося чинийките, когато съм в командировка — взе да обяснява тя малко смутено. — Ако ти се прииска вечерта да хапнеш в хотела, няма да слагаш храната на вестник я! А зеленината просто си я обичам, затова взех каквото ми остана, няма да хвърлям такава красота, нали.

Наистина нежните листа на целината стъбълцата на магданоза с гъста къдрава шапка от листенца, червеникавият босилек не допускаха мисълта да бъдат забравени в някоя празна хотелска стая.

Саша разтвори пластмасовите опаковки и наряза франзелата. Наташа измъкна апетитната продукция на някакво никому неизвестно ЕАД „Вагрес“, разпредели я по чинийките, като я украсяваше със зеленината и говореше:

— Така, млякото ще го оставим за закуска, дайте салама тук, а кашкавала ще сложим в тая чинийка.

Те правеха всичко това така сработено, сякаш бяха изживели заедно не една година. Ръцете им, ограничени в движенията от малкото пространство на масичката, току се допираха и от всяко докосване на нейните прохладни пръсти сърцето на Александър звънко се разтуптяваше.

— Често ли ходите в командировки? — поинтересува се той, за да се отвлече от усещанията си.

— Да, доста често. Случва се да ни викат в огнища на епидемии, вече ви казах, че съм лекар инфекционист. На разни конференции. После, самите ние често пътуваме да изнасяме лекции. И тъй като аз съм свободен човек, необвързан с нищо, то и пътувам по-често от другите.

„Свободен! Необвързан с нищо!“ — радостно просветна в съзнанието на Турецки, направо като кървавочервен надпис. И в ушите му сякаш зазвуча бравурна музика.

„Спокойно, приятел — пак се опита той да се спре. — Тя може и да не е обвързана, обаче ти си — даже много. Спирачка, спирачка, Турецки.“

— Аз май все пак ще изляза да попуша. А и ще изхвърля боклука — каза той и взе да събира празните опаковки от масичката.

Наташа внимателно изгледа леко изчервения следовател и пак малко насмешливо разреши:

— Вървете.

Неизвестно как старши следователят по особено важни дела към Главна прокуратура на Русия се пребори със залелите го пълноводни чувства, но Турецки се върна в купето външно спокоен, а лицето му бе възвърнало обичайния си цвят.

 

 

— Слава — малко объркано попита женски глас. Вячеслав погледна към китката си. До тръгването на влака не оставаше много време. А и трябваше да прескочи до вкъщи, да си стегне багажа. Обаче Грязнов не можеше да не отговори на този глас, тъй като принадлежеше на Ирина Хенриховна, жената на заминалия за Питер Турецки.

А и Ирина звънеше по прекия му телефон, заобикаляйки секретарката.

— Какво има, Ириша? Да не е станало нещо? — разтревожено попита Грязнов.

— Не, нищо подобно. Знаеш ли, Нинка се простуди…

— Трябва ли ти някаква помощ? — прекъсна я неволно Вячеслав, като си погледна часовника.

— Не. Тя просто има температура и я боли главичката.

Слава започна да потропва с тока на обувката си по пода.

— Знам, че влакът ти тръгва скоро — сякаш го видя Ирина, — но ти все пак ме изслушай. Между другото леля Марта ще те посрещне. Ще отседнеш при нея.

Грязнов спря да потропва с крак. „Ами да, тя има абсолютен слух!“ — изруга се той.

— Слушам те, Ириша.

— Аз винаги лекувам Нинка с антигрипин, много й помага. А сега почти няма наши лекарства в аптеките, всичко е вносно. Обадих се в аптечното управление, разбрах, че антигрипин има само в аптеката на улица „Строител“. Слушаш ли ме?

Грязнов, стиснал зъби, слушаше.

— Да, Ириша — отговори той с много спокоен глас, като пак погледна часовника си.

— Отидох в аптеката. Докато плащах на касата, към гишето се приближи един мъж с вече чукната касова бележка и поиска „полипептид Хуанхъ“. Добре го чух. И когато самата аз отидох на гишето, тъкмо му подаваха една картонена кутийка. Знаеш ги, от тия, дето опаковат в тях ампули.

Успях да разгледам етикетчето. Там така и беше написано: „Полипептид Хуанхъ“. И още нещо с дребен шрифт. Докато се връщах към къщи, все си мислех за това. Слушай, Слава, нали полипептид значи белтък. А Хуанхъ е река в Китай. Преди малко проверих в енциклопедията. А вие, като седяхте у нас в кухнята последния път, все за това говорехте, нали си спомняш? Може и да е глупост, но все пак реших да ти се обадя, за да ми е мирна главата. А сега, ако искаш, ме наругай, задето съм такава глупачка и ти пълня главата с врели-некипели.

— Ириша, не си глупачка, ти си най-умната жена на света! — отсече Грязнов с подрезгавял глас. — Дай ми адреса на аптеката!

— Защо крещиш така, полудя ли? — разсмя се Ирина. — Ще оглушея и ще стана професионално непригодна.

— Аз ще те взема при мен, детективко наша! Диктувай, записвам.

След половин час към незабележимата аптека на улица „Строител“ се приближи милиционерски микробус „Мерцедес“. От него слязоха Грязнов и Погорелов. След тях се измъкнаха Олег Лойко и двама сътрудници от групата за прикритие.

— Не мога да разбера защо устройваш тоя спектакъл — намръщи се Грязнов, като огледа яките момчета в петнисти камуфлажни униформи.

— Недооценяваш значението на фактора „сплашване на противника“ — витиевато парира Погорелов.

Но не се наложи да сплашват никого. Възрастната жена, управителка на аптеката, вече два пъти тихомълком гълташе валидол. Лицето й беше покрито с червени петна.

— Имаме сключен договор за доставката на този препарат с московската фармацевтична фирма „Даровете на природата“. Ето, вижте упътването: препоръчва се при много болести. Първо, стимулира имунната система…

— А разрешен ли е от Министерството на здравеопазването? — поинтересува се Лойко.

— Разбира се — отговори с треперещ глас управителката. — При сключването на договора прегледахме внимателно всички необходими документи. Тъй като препаратът е много скъп. Мисля, че си оставихме ксерокопие от сертификата.

— Покажете го, ако обичате, Роза Илинишна.

Докато управителката, вълнувайки се, прехвърляше многобройните папки, Грязнов придърпа към себе си кутийката с препарата. Освен набрания с едър шрифт надпис „Полипептид Хуанхъ“ отдолу с дребен шрифт беше обозначено все същото несъществуващо АД „Аквапрес“ от града на Нева. Роза Илинишна намери търсената папка, развърза с треперещи пръсти връвчиците и извади един лист.

Там черно на бяло беше написано, че препаратът, наречен „полипептид Хуанхъ“ представлява… — нататък следваха засукани биохимични термини — и е ефективен стимулатор на имунната система. След лабораторни и клинични изследвания е разрешен за употреба на територията на Руската федерация в съответствие с упътването. Най-отдолу се виждаше дребният, старателно изрисуван подпис на И. Н. Висницки.

— Аха — машинално произнесе на глас Грязнов, след като се запозна с листа, — аха… — повтори той.

— Роза Илинишна — обърна се той към управителката, като се усмихваше кротко. — С кого конкретно сключихте договора? И кога за последен път ви доставиха препарата?

— С изпълнителния директор на фирмата. Приятен такъв младеж. Ето го подписа му на договора. — Жената посочи с трепереща ръка бланката.

На документа се мъдреше никому неизвестна фамилия — Курносов.

— А го получихме за последен път преди около месец. Сега чакаме нова партида. Каквото имахме, почти всичкото го разпродадохме. Вече преведохме и аванс.

— Ако не възразявате, ей тая кутийка ние ще ви я вземем — посочи Грязнов лежащата на бюрото картонена кутийка. — И договора, и ксерокопието от лиценза.

— Аз? — изплашено тръсна къдриците си Роза Илинишна. — Аз не възразявам.

— Сега ще съставим протокол за изземането.

След като оформиха протокола, Грязнов стана.

— А… Ние какво да правим сега? — попита управителката, като заекваше.

— Какво ли? Работете си. Документите за препарата са ви наред, работете си спокойно. Правим просто текуща проверка, не се тревожете. Само че не бива да разправяте на никого за посещението ни. Ще подпишете сега такъв документ за неразгласяване, става ли?

Управителката пак тръсна буклите си.

След няколко минути милиционерският микробус зави по проспект „Вернадски“ и се понесе към дома на Вячеслав Иванович.

Грязнов си запали цигара и извърнат назад, взе да дава къси заповеди:

— Олег, препаратът спешно да се даде за анализ. Колко време ще отнеме? Имам предвид пълна химико-биологическа експертиза.

— Два дни, Вячеслав Иванович.

— Валентин, организирай наблюдение на аптеката.

— То се знае — отговори Погорелов през дима от цигарата си.

— Ама как нахално го дават, гадовете! Направо в аптеката си продават дрогата! Върви и си купи!

— Че какво? Идеята е гениална. Няма нужда да се моткаш със стоката из столицата. Ако Ирина Хенриховна не беше влязла случайно, кой знае колко щяха да си търгуват там. Но въобще, ако се съди по всичко, бързат да реализират, стоката. Надушват все пак, че им пари под краката. Искат да пласират стоката по-бързо и да дигат гълъбите.

— Не пипайте Висницки без мен. След три дни се връщам. Да върви на майната си тая Рига! — пак изруга Грязнов. Но веднага си спомни, че отива заради делото по убийството на Володя Фрязин, и срамът зачерви луничавото му лице.

— Да вървя на майната си аз! — наруга се той.

— Е, стига де — обезпокоено се обади Погорелов.

— Готово, стигнахме.

Микробусът спря на улица „Енисейска“ до блока на началника на МУР.

— Благодаря на всички и общ привет. Валентин, звънни в кантората, колата да ме чака след половин час под прозореца. А най-добре да закъснее, тогава няма да ходя никъде — извика той, вече влизайки във входа.

Колата пъргаво потегли и се скри зад завоя.

„А пък Сашка смята Висницки старши за порядъчен човек! — мислеше Грязнов, докато се стягаше за път с помощта на племенника си Денис. — Нали му казвах, че няма начин в една и съща бърлога да израснат различни зверове.“

 

 

Конякът в пластмасовите чашки леко се поклащаше в такт с потракването на колелата.

— Е, хайде да поменем Володя, светла му памет! — Турецки вдигна чашата си и погледна Наташа.

— Светла му памет — сериозно повтори тя.

На Саша му хареса как пи тя — без обичайното женско кокетство, без охкане и без да си вее с длан пред устата. Наташа погризваше стръкче зеленина, Турецки дъвчеше нещо, май беше успял да огладнее.

— Разкажете ми за своя приятел, Саша… Е, каквото може. Ще ви олекне — прекъсна мълчанието Наташа.

— Какво да разказвам? Прекрасно момче беше. Знаете ли, дойде при нас един такъв тих, стеснителен. Мълчаливец. Но призванието, както и талантът му веднага се виждаха. Каквото правеше, правеше го добре, сериозно. Както е казал поетът: искаше във всичко да стигне до самата същност. Но за съжаление невинаги ни позволяват да стигнем до същността. Истински човек беше. Знаете ли, имаше такъв случай — загина младо момиче, журналистка. Дори не успяхме да се запознаем както трябва, твърде късно попаднахме на нея. Та за погребението й Володя поръча венец от името на цялото ни богоугодно заведение. Не каза на никого, ние случайно разбрахме. На никого от нас, старите кучета, не ни дойде и наум такова просто нещо, а той се сетил. Това говори за човека, нали?

— Да — съгласи се Наташа.

— След тоя случай той ни напусна и отиде в друго ведомство. Убиха пак едно момиче, а убийците…

Саша млъкна и наля коняк.

— И ето, все си мисля, ако беше останал край мен… А аз го пуснах. Не мога да си простя. Добре, хайде да пийнем за добрите хора, да не изчезват от света.

— Хайде.

Те се чукнаха с леките пластмасови чашки и отпиха.

— И какво е станало с него? — внимателно попита Наташа.

— Убиха го. — Саша пак си спомни надписа на стената над главата на Володя. — Попречил им на тия гадове.

— А ако беше при вас, нямаше ли да го убият? Във вашето ведомство.

— При нас? И при нас можеше като нищо да го убият. Което си е вярно, така е. Нещо не си спомням някой да си умира при нас в леглото. В моето обкръжение във всеки случай такива няма. Макар че следователите все пак по-рядко ги убиват, отколкото оперативните работници.

Той си спомни Шура Романова и пак Рита. Това бяха от най-близките му, а колко приятели и колеги загинаха въобще?

— И вас ли са могли да убият?

— И са можели, и могат. С какво съм по-различен? Куршумът, както е известно, не подбира. А желаещи винаги се намират.

— Ето, виждате ли — меко каза Наташа. — Значи просто работата ви е такава. И вас са могли да убият. И сега щеше да седи на вашето място Володя, и също така щеше да тъгува и да обвинява себе си. Днес стават четиридесет дни, нали? Значи душата му вече трябва да се успокои. Помислете си, лесно ли ще й е да си иде, когато вижда колко сте объркан. Него нали вече не го боли, той трябва да намери покой. Така че не му пречете. Помните ли, Семьон Гудзенко има такива стихове: „Недейте ни жали, ние също не бихме простили. И пред своя комбат ще сме чисти, сякаш пред Господа Бога…“

Турецки замря. Виолончеловият глас произнесе същите думи, които той си казваше на гробището. В нощната тишина те прозвучаха тържествено и печално.

— Откъде ги знаете? — замаяно попита той.

— Кое?

— Тия стихове?

— Ами аз изобщо съм грамотна — разсмя се Наташа.

— Потресаващо! Знаете ли, хайде веднага да пием за съвпадението.

Той взе бутилката, като през цялото време гледаше седналата насреща му жена. Удивително! Тя успя да намери именно тези думи, които му бяха много нужни сега. Независимо че преди той не вярваше особено в съществуването на такава субстанция като душата. Но сега му се искаше да мисли, че душите на всички близки нему хора наистина са намерили покой някъде там, в неведоми места, и може би помагат на него, на Турецки, да живее и да върши общото им дело.

— Не хванах много връзката между моите думи и тоста ви, но се присъединявам — с ласкава усмивка каза Наташа, като се радваше на оживлението му.

— Знаете ли, и преди сме губили хора. — Турецки вече го носеше. Сякаш се бяха отворили шлюзовете и тъжните, неизказани мисли нахлуха като поток от думи, освобождавайки го от тежкия товар на мъжката сдържаност. — Загубихме майката командирка. Каква жена беше! Огън! На своите четиридесет и доста не се даваше и на взвод мъже. А още преди това, много отдавна, загина забележителна жена. Нашият съдебномедицински експерт. Вие приличате на нея — Саша се запъна. — Но дори тази смърт успях да преживея… Не че беше леко — не! Но някак си я преживях, преболедувах я. И продължих да си върша работата. А сега, след смъртта на Володя, такава мъка ме налегна. И понякога ми иде да зарежа всичко. Все губим и губим. Най-добрите, най-обичаните. А ония все не свършват… — Саша замлъкна, сякаш изгуби дъх, и добави вече по-тихо: — Навярно това е старостта.

— Стига — весело възрази Наталия Николаевна, — ние с вас май сме връстници, а аз още съм съвсем млада жена — само на четиридесет съм.

— Наистина ли? — зарадва се Александър. Кой знае защо му беше приятно, че те наистина са почти връстници. Ами да, пасваха си по време. Формирали се бяха през седемдесетте. Ето откъде имаха любими общи поети. А ако вземеш някоя, да речем, двадесет или дори тридесетгодишна хубавица — вече е съвсем друго поколение. Като от друга планета. Да преспиш с нея може, но да поговориш, е сложно. И той си спомни, че Рита беше дори по-голяма от него.

— Просто сте уморен. Просто отдавна е трябвало да се изговорите. А няма къде да си излееш душата.

„Така си е — помисли Турецки, — няма да плача на рамото на Грязнов, я! И съвсем не пред Меркулов. А вкъщи също не бива — няма да плаша Ирина, нали. Тя и без това живее във вечен страх.“

— Жена си я пазите, а в службата не е прието. Нали? — Наташа го гледаше с умните си очи и едва доловимо се усмихваше.

— Вие да не сте ясновидка? — попита Александър малко грубовато. Неприятно си е, когато те виждат като на длан! Поне той предполагаше, че тая способност има само законната му съпруга!

— Не, не се плашете — тя сякаш отново прочете мислите му. — Все пак аз съм лекар, нали. Умея да чувам повече, отколкото ми казват. Това влиза в професията.

След като помълча малко, Наташа помоли:

— Налейте, моля ви, Александър Борисович. И аз искам да вдигна тост.

Той изпълни молбата й и очаквателно я погледна.

— Хайде да пием за ефекта на спътника. Знае се, че хората са най-откровени с онези, които срещнат случайно и за кратко, нали? Предлагам да пием за спътника, достоен за искреност. Не го казвам за себе си — смути се тя, но веднага се поправи. — Всъщност и за себе си. И за вас! Не знам аз на вас, но вие на мен помогнахте много. Знаете ли, работя в доста тежко отделение, болните са практически безнадеждни. И понякога отпускам ръце също като вас. Ти ги лекуваш, от гроба ги вадиш, а защо? Те не искат да живеят нормално! И излиза, че работиш нахалост.

— Как може да говорите така! — разсърди се Саша. — Та нали сте лекар! Те очакват вашата помощ!

— Виждате ли — усмихна се Наташа. — Виждате ли как ме подкрепяте? И когато ви слушах, си мислех: ето, човекът си има проблеми не по-леки, а може би дори и по-тежки от твоите. Значи какво? Значи — такъв е животът! И трябва да се живее и да си вършиш работата! Това е. Хайде да пием за нас. Според мен ние сме забележителни.

— Наистина ли? — смути се Саша.

— Че как! — весело откликна Наташа.

Те се чукнаха и юнашки опразниха чашките.

— А сега веднага да замезим — заповяда докторката.

 

 

— Е, какви са резултатите, Олег?

В кабинета на Погорелов седяха няколко служители на МУР. Лойко сложи на масата експертизата.

— В ампулите, иззети от аптеката на улица „Строител“ — както винаги обстоятелствено докладва Лойко, — е открит триметилфентонил. Както и предполагахме.

— Вие какво имате, момчета? — обърна се Валентин към двама млади оперативни служители.

— Днес арестувахме един клиент. Купуваше препарата в аптеката. Пипнахме го акуратно, чак край метрото — докладваше набитият Юра Виноградов. — Попритиснахме го. Само че той не знае нищо по същество. Чул за „полипептид Хуанхъ“ на Птичия пазар. Уж срещнал две мадами, познати от дискотеките. Те значи му разправили, че това е лекарство срещу импотентност. — Юра се подсмихна. — Лъже, разбира се. Какво, да му устройваме полови изпитания ли? Да го проверяваме дали е импотентен? Лежи в следствения арест. Естествено, не знае фамилиите на тия мадами. Само имената — Анжела и Марина. Вече започнахме да прочесваме всички дискотеки.

— Добре, какво става с подслушването на телефона на Тамара Кантурия? Каква информация има?

— За целия вчерашен ден тя имаше само един разговор. С Нина Свимонашвили.

— Давай записа — изкомандва Погорелов.

Дима Чиртков стана и зареди касетата в магнетофона.

— Как е, скъпа? — чу се дрезгавият глас на Нина Вахтанговна.

— Как? Седя без работа, нали знаеш — отговори Тамара.

— Ами поседи си засега. Трябва да се изчака.

— Какво стана с куриера?

— Днес умрял. Без да идва в съзнание. Дори без наша помощ. Така че следите са пресечени. Обаче шафнерът казва, че в едната тоалетна са открили нещо. Ще се наложи да прекратим доставките за известно време.

— Но, Нино, те вече са изработили доста. Имат и проблеми със съхраняването. Мисля, че може да се превози с кола. Да се поръча примерно контейнер за пренасяне на мебели. Ще шитна всичко на едро.

— Ще помислим — прекъсна я Нино. — Как е Иля?

— Нервничи. Все мърмори, за какво й е това казино на Нино. То, видиш ли, компрометирало всички ни.

— Да, той и на мен постоянно опява. Вече му обещах, че ще продам заведението и ще открия козметичен салон. — Нино се разсмя хрипкаво. — Изобщо не ми харесва той. Би трябвало да се отървем от него за известно време. Но няма как, сега всички сме на светло.

— Самите ние би трябвало да заминем някъде. Но за това се налага да реализираме приготвеното. Опасно е да се държат големи партиди от препарата в лабораторията. Трябва да се отървем от него. А след като го реализираме, можем да замразим лабораторията до по-добри времена.

— Ще помислим — каза пак Нино. — Е, лека нощ, скъпа. Да не се успиш за работа.

— Няма — засмя се в слушалката Тото.

Чиртков спря касетофона и седна на мястото си.

— Дали да не арестуваме шафнера? Ако се съди по разговора, той е свързан с тях — продължи Серьожа Дубровин, съвсем младо момче, постъпило преди два месеца в МУР.

— В никакъв случай! Какво ви учат там в Юридическия институт на МВР? — разсърди се Погорелов. — Сега главното е пълна тишина. Те трябва да се успокоят. Длъжни сме да спипаме Кантурия само със стоката в ръце. При това, когато тръгне да я пласира. Това е друг член, трябва да го знаете. Затова подслушване и пак подслушване! Търпение и пак търпение! Всъщност и дискотеките оставете засега. Нашата работа е да чакаме.

 

 

Изпитият коняк разшири не само кръвоносните съдове, но и кръга въпроси, приемливи за обсъждане. Така поне реши Турецки и попита:

— Наташа, вие омъжена ли сте?

— Такааа — проточи тя, — ето че започнаха въпросите за моя личен кивот. А аз си мислех, кога ли най-после…

— Не отговаряйте, ако не искате — притесни се Турецки.

— Е, защо, нали ви се иска да разберете? Не, не съм омъжена. Някога бях, но за кратко.

— Просто вие сте толкова интересна жена, нима… — започна Александър.

— А нима интересните жени винаги и непременно са омъжени? — прекъсна го Наташа насмешливо. — Според моите наблюдения е тъкмо обратното: именно ярките, умните, с една дума, интересните жени като правило не са омъжени.

— Защо? — тъпо попита Саша.

— Явно, защото мъжете са неинтересни. Какво, получихте ли си го? — разсмя се тя, като гледаше разстроеното лице на Саша. — Винаги ме е учудвало това мъжко фукане. Защо все си мислите, че вие избирате. А всъщност вас ви избират. И ако няма какво да избереш, то тогава? Това е цялата работа.

Ама че обидни неща говореше тя! Особено за такъв супермен и плейбой, за какъвто — рядко! рядко! — но все пак се смяташе Александър Борисович. А и кой мъж поне веднъж в живота си не се е смятал за супермен и плейбой! Както казва самата Наташа — това влиза в професията! Но най-интересното беше, че тези обидни думи бяха произнесени с такава мила усмивка, с такива ласкави модулации на виолончеловия глас, че съвсем не му се искаше да се обижда. И Саша се разсмя.

— А деца имате ли? — все така усмихвайки се, попита той и се спря, като видя как се промени лицето й.

— Нямам деца. Имах дъщеря. Почина — бързо отговори Наташа и се извърна към прозореца.

Саша объркано замълча, без да знае как да продължи разговора. Той си представи за миг, че двамата с Ирина са изгубили своята Нинка, своята звънка камбанка, и дори поклати глава — не дай боже!

Наташа пак заговори, като продължаваше да гледа през прозореца:

— След смъртта на дъщеря ни се разведохме с мъжа ми. Случва се, мъката сближава, става и обратното. При нас се случи вторият вариант. А после с мен стана нещастен случай, който продължи десет години. Естествено помни те „Ирония на съдбата“, нали? Барбара Брилска разказва за своя роман с един женен мъж. Това е моят случай. Десет години без право на кореспонденция. Той между другото също е московчанин. — Наташа помълча. — Но, както е известно, всичко минава. И това в края на краищата мина. Само че аз вече не се влюбвам нито в женени, нито в ергени. Знаете ли, сега бих изпушила с удоволствие една цигара. А не ми се иска да излизам навън.

Жената погледна Турецки и на него му се стори, че очите й подозрително блестят.

— Сега ще го организираме — засуети се Саша, като се зае с прозореца. — Ето, съвсем достатъчен процеп за отстраняване на дима и предотвратяване на задимяването в помещението… — дрънкаше той някакви глупости, като се страхуваше, че влагата от очите й ще потече навън.

Наташа взе цигара от кутията, която й подаде, и леко се наведе към запалката. На светлината на малкото жълто пламъче Саша видя печално отпуснатите ъгълчета на устните й, потрепващите крайчета на ноздрите, сенките под очите. И му стана така нетърпимо жал за нея, прииска му се веднага да я притисне към себе си, да гали късо подстриганата й кестенява коса. И нека тя да поплаче на рамото му, да изплаче мъката си.

Но Наташа не заплака, а, напротив — усмихна се.

— Вижте, вече се разсъмва — каза тя, като погледна пак през прозореца. — Сега ще допушим цигарите си и ще поспим малко, нали?

— Добре — огорчи се Турецки. И започна трескаво да съобразява какво да я попита, така неутрално, та да не я разстрои пак, но в същото време да не й е безразлично.

— Наташа — спомни си най-после той, — казахте, че болните ви са безнадеждни. От какво боледуват, ако не е тайна?

— Хронични хепатити. Хепатити с цироза на черния дроб. Те вече са почти пълни инвалиди. Изгарят като свещички. Та почти осемдесет процента от тях са наркомани! Ти ги вадиш, те пак се връщат към своето.

Турецки едва не подскочи! Е, разбира се, че са наркомани!

— Наталия Николаевна! — с официален тон произнесе старши следователят към Главна прокуратура. — Разследвам дело, свързано с наркобизнеса. По това дело и пътувам за вашия град. На следствените органи може да потрябва помощта ви. В качеството на специалист или експерт. Затова ви моля да ми дадете адрес и телефон, на които бихме могли да ви намерим.

— Вие сериозно ли? — учуди се Наташа.

— Напълно — отвърна Александър и за по-убедително й показа служебната си карта.

— Е, щом е нужно на следствените органи…

Наташа извади от чантичката си визитка и я подаде на Турецки. Той я погледна.

— И адреса си напишете, моля ви — домашния.

Наташа сви рамене и написа няколко реда.

— Така. — Доволният Турецки прибра визитката в портфейла си. — Аз, разбира се, и без това бих ви поискал телефона. Но нали можехте и да откажете на бедния юноша. А сега съм сигурен в нашата бъдеща среща. И ви предупреждавам, че ще се влюбите в мен. Макар и мъничко.

— Нима? — учуди се на нахалството му Наташа. — Толкова ли сте сигурен?

— Да. Аз много ще се постарая — заяви Турецки.

— Това какво, също ли е заради интересите на следствието?

— Просто много ми харесвате. Това първо. А, второ, искам пак да се научите да се влюбвате. Това чувство много украсява живота.

— Охо! Аз си мислех, че пътувам със срамежлив, интелигентен човек, а вие, оказва се, сте опасен тип. Вижте какво, Казанова Жепейски! Достатъчно мътихте главата на бедното момиче! Ще ида да се измия.

Наташа стана. Турецки също скочи веднага и я подхвана за лакътя.

— Почакайте — помоли той с подрезгавял глас.

Жената замря. Дългите й мигли бяха спуснати и хвърляха сянка на порозовелите й бузи. Ето сега тя приличаше ни повече, ни по-малко на младо, изплашено момиче. Александър я привлече към себе си и погали късо подстриганата й коса. Тя се оказа много мека и Саша пак прокара ръка по кестенявите кичури.

— Много ми се искаше да направя това — прошепна той някъде в шията й.

Ив този момент тишината в купето беше разкъсана от гадно пиукане. Наташа рязко се отдръпна. Турецки, ругаейки, извади мобилния си телефон.

— Привет, старче, добро утро! — разнесе се противният глас на Грязнов. Всъщност баритонът на Вячеслав Иванович не беше противен, но в този момент…

— Привет — кисело отговори Александър, като гледаше след излизащата от купето Наташа. На всичкото отгоре тя и му се изплези на вратата.

— Защо си такъв кисел? — учуди се приятелят му.

— А ти защо звъниш в неподходящо време? — не се сдържа Саша.

— Не разбрах — шашна се Грязнов.

— Станало ли е нещо? — усети се Александър.

— Нищо не е станало. Просто проверка на връзката. Реших да те събудя. Вече е почти седем. Мислех, че ще се зарадваш.

— Извинявай, старче. Аз не съм и лягал. Просто ти се обади…

— Не навреме, така ли? — съвсем се обърка Грязнов. — Ти с какво се занимаваш там, стар женкар такъв? Във влака дори, а?

— Не, Слава, какво говориш, ей богу! Имам спътник — много ценен консултант по нашето дело. Може да се окаже много полезен.

— Ясно. Хубавичка ли е? — ехидно попита слушалката.

— Престани усмихна се Александър.

— Добре. Обади се, когато можеш. Ама че го даваш… — изсмя се Грязнов за дочуване и затвори.

Турецки изскочи в коридора. Пътниците още спяха. Проходът беше съвсем пуст, Наташа не се виждаше. Саша съобрази набързо в коя посока е вагон-ресторантът и се понесе натам. Сънливите шафнери надничаха от служебните си купета и стреснато се пулеха след него. В ресторанта той видя каквото му трябваше. На празните масички стояха вазички с разноцветни астри. Край една масичка седеше дебелият барман от кавказка националност и мрачно пиеше коняк в пълна самота. Саша притича до него.

— Слушай, шефе, продай ми цветя!

Турецки подаде банкнота от петдесет хиляди. Барманът равнодушно го изгледа, после банкнотата, без да прекъсва заниманието си и без изобщо да реагира на молбата му.

— Продай ми, моля те! Вие така или иначе ще направите престой. Поне два дни. Цветята ще увехнат. А на мен много ми трябват!

— Защо? — меланхолично попита планинецът.

— Искам да ги подаря. На една жена. А къде мога да намеря сега цветя във влака? Продай ми, много те моля!

Дебелакът се втренчи в прозореца, като обмисляше чутото. На Турецки много му се искаше да го халоса по къдравата чутура, но се сдържаше.

— Бравос! — най-после произнесе той присъдата си. — Обикновено напият жената, преспят с нея и гуд бай! А ти искаш да й подариш цветя… Бравос! Джигит! Вземай всичките!

Грузинецът измъкна с ловки пръсти синкавата банкнота, като освободи по тоя начин ръката на Турецки за по-необходимо занятие. Саша бързо обходи масичките и събра цветята. Получи се доста симпатично букетче.

— Почакай — спря го планинецът. — Слушай, а къде ще поставиш цветята не помисли, нали?

С тези думи дебелакът откъсна могъщото си туловище от стола и подаде вазичка на Саша.

— Сега върви! — разреши той.

Саша тихичко отвори вратата на купето. Наташа лежеше по гръб, пъхнала ръка под главата си. Краката й бяха присвити в коленете и покрити с одеялото. Тя спеше. Александър тихо постави до главата й вазичката с цветята, полюбува се на спокойното й в съня лице и седна насреща.

Той проседя, без да мръдне, докато вагонът не оживя. После донесе две чашки с вдигащо пара кафе. Сложи едната до Наташа. Тя се протегна, изви се като голяма, красива котка, възбуждайки у Александър бог знае какви желания, и отвори сивите си очища. Погледна цветята, вдъхна аромата на кафето, после премести поглед към Александър.

— Като на кино — промълви жената.

 

 

Грязнов се върна в Москва след два дни. С вечерния влак. Като се прибра вкъщи, първата му работа беше да се обади по телефона на Ирина.

— Ириша, здравей! Поздрави от леля ти.

— Слава! Върна ли се вече? Е, добре дошъл. Как мина пътуването?

— Успешно, Ириша, успешно. Леля ти е супер! Вече се замислям дали да не я взема за извънщатен сътрудник. Нося ти колетче от нея. Тия дни ще намина да ти го дам. Как е Ниночка?

— Благодаря, вече се оправя.

— Добре. А твоят благоверен обажда ли се?

— Да. Всеки ден. Има много работа там.

— Ей сега ще му звънна, да разбера какви ги върши. Е, дочуване, Ириша. Ако ти трябва нещо, обаждай се. И ти благодаря за аптеката. Имам да те черпя.

— Стига де — разсмя се Ирина. — Е, бъди здрав, Слава. Трябва да правя инхалация на Ниночка.

После Слава се обади на Погорелов, за да научи последните новини. След като изслуша Валентин, пробоботи в слушалката:

— Добре. Ще изчакаме развитието на събитията. А аз ще ти разправя утре за моите успехи. До скоро.

Третото обаждане беше вече до Александър. Грязнов набра номера на мобилния му телефон и веднага чу гласа на приятеля си.

— Привет на командированите!

— Славка? Откъде се обаждаш?

— Вече от къщи. А вие къде се намирате, господин старши на групата?

— Току-що пристигнах в хотела. Гоголев ме докара. Набелязвахме план за по-нататъшните действия.

— Аха, надушвам. По половинка на калпак ударихте ли?

— Не, по-малко. Е, разказвай какво направи?

— Има резултат. Лелята на твоята Ирка е забележителна бабиера. Тя членува там в обществото за защита на човешките права. В това общество влизат, както сам разбираш, предимно руснаци. При това запасни офицери, бивши военни. Като най-притесняван контингент. Та чрез своето общество тя още първия ден ми намери треньора на нашия персонаж. Той е запасен офицер, подполковник. Тренирал е отбора на рижкия СКА^[1], разбира се, още по съветско време. Прекрасно си спомня момчето. Самият той го е тренирал. Казва, че наистина е бил стрелец от суперкласа. От дете ходел с баща си на лов. Първо се занимавал с биатлон, но там имало прекалено голяма конкуренция и треньорът му — Павел Аверянович се казва — предложил на младежа да се захване със стендова стрелба с пистолет. Използвали са пистолети „Марголин“. Алгерис постигнал големи успехи, станал майстор на спорта. Но тогава се случила тая история с изнасилването. Треньорът казва, че изобщо не е имало никакво изнасилване. Нашият персонаж излизал с момичето няколко месеца. После се прехвърлил на друга госпожица. И тая, изоставената мадама, му организирала прощална вечер на свещи, а сутринта хукнала в милицията. Самият Павел Аверянович бил на лагер с биатлонистите, когато станало всичко това. Когато се върнал, момчетата от отбора му разправили цялата история. Главното е, че момичето после се опитало да изтегли жалбата си, но машината вече се била завъртяла. Разкрито престъпление — кой ще се откаже от такъв подарък. Но основното е следното: пистолетите се давали на спортистите на отговорно пазене, те подписвали документ за това. Когато треньорът се върнал, Смакаускас вече лежал в следствения арест. Е, Павел Аверянович решил да не утежнява положението му и нищо не казал за пистолета. Тоест пистолетът останал у младежа. После го отчислили някак си. Пистолета, не младежа! Но! Като бивш военен Павел Аверянович е много педантичен с документите. И представяш ли си, запазил е всички дневници за раздаденото оръжие. На кого е дадено, кога, какъв заводски номер. Всичко е запазено! И разписката на Алгерис при получаването на оръжието. Аз направих ксерокопия от цялото това съкровище. Освен протокола донесох и магнетофонен запис. И всичко това за два дни! Ето как трябва да се работи, господин следовател!

— А не щеше да тръгваш, а? — разсмя се Турецки.

— Ех, информация много, но самия пистолет го няма. Трябва пак да се претършува около блока на Фрязин. Това нали е било последното му убийство, може все пак да го е хвърлил някъде там. Макар че ние вече претърсвахме. Но не е грях да повторим. Как вървят твоите дела?

— Ами засега никак. Опипваме научноизследователските институти, разпитахме пощенската служителка, която е оформила пратката. Направихме фотороботи. Засега няма нищо повече.

— А как е научният ти консултант?

— Че аз изобщо не съм я виждал след пътуването.

— Аха, значи все пак е била жена!

— Я върви по дяволите, Славка! — разсмя се Турецки. — Е, при вас там нещата май потръгват по мъничко? Днес говорих с Погорелов. Между другото, истина ли е, че нашата актриса работи в едно известно ведомство?

— Истина е.

— Да беше я видял там, Слава! Не жена, а малолетен инвалид.

— Нали ти казвах. Цялата тая фамилийка е един дол дренки. А ти на това отгоре защитаваше някого.

— Да, направо не мога да повярвам. Погорелов ми разказа за аптеката. Значи разрешението за продажба е подписано от Иля Николаевич?

— Да, Саша, от него.

— Тъжно.

— Ти по-добре се порадвай на жена си. Тя ни изведе на тая следа. Бива си я Ирина!

— Че кой спори?

— Нещо не чувам в гласа ти законната гордост за законната ти съпруга.

— Абе гордея се, гордея се. Така че какво, оставаме на изчакване? — смени темата Турецки.

— Да чакаш и да догонваш — от това по-лошо няма — въздъхна Грязнов.

Но не се наложи служителите на МУР да чакат дълго. Явно Фортуна ги съжали, като взе под внимание многомесечната изтощителна работа на хората. Още на третото денонощие от подслушването на телефона на Тамара Кантурия излезе очакваната информация. Отначало на Тамара се обади Сергей Висницки и съобщи, че контейнерът за превозване на мебели в Москва е поръчан за следващата сутрин. Предполагаемо време за пристигане в Москва — седемнадесет часът.

— Ще го докарат в апартамента на „Наметкин“. Аз ще пратя момчетата около седемнадесет часа. Те ще разтоварят. Помоли Иля да те пусне по-рано. Днес пак ще ти се обадят. Подготви всичките си контакти, за да излезе стоката от теб без задръжки.

— Добре, Серго — отговори Тамара.

После тя се обади на няколко телефона, като се договори за предаването на „лекарството“.

Към полунощ се обадиха на Тамара от Петербург и й съобщиха, че утре ще й докарат мебелите.

В контейнеровоз с надпис „Горячов и компания. Превозване на мебели“. Номерът на камиона е…

Адрес на доставката: улица „Наметкин“, блок… апартамент…

Цялата нощ в МУР звъняха телефони с непрекъснати междуградски разговори. Турецки, който седеше в кабинета на Гоголев, разговаряше с Грязнов, който не напускаше „Петровка“. Всички постове на КАТ в самия Питер и по трасето Петербург-Москва бяха предупредени за контейнеровоза „Горячов и компания“ с номер…

Рано сутринта на следващия ден към задната врата на едно от учрежденията, заемащи обширна площ почти в центъра на Питер, се приближи микробус „Газела“. Вече го чакаха. От прилепеното към самата ограда здание излязоха няколко млади мъже. Те раздрусаха кротко спящия в будката си пазач и той, прозявайки се, им отвори вратата. Газелата се приближи до самото здание. Кашоните, залепени със скоч и надписани на ръка „полилей“, „сервиз за кафе“, „дреболии от бюрото“ и тям подобни, бързо преминаха в микробуса. Пазачът получи бутилка водка, а газелата напусна територията на учреждението. Недалеч, в една задънена уличка, я чакаше контейнеровоз с надпис „Горячов и компания“.

— Момчета, що така сте се разхвърляли? Мебелите на едно място, а посудата на друго — учуди се мустакатият шофьор, който пушеше папиросата си. В това време от входа на блока няколко младежи изнасяха части от кухненска гарнитура.

— Все се местим! — обясняваше му придружаващият микробуса мъж с кожен каскет. — Събираме се да живеем с тъщата. Преместиха ме в Москва. Решихме да приберем и старата. Защо да остава сама тук? — охотно обясняваше на шофьора мъжът с каскета.

— Значи ще живееш с тъщата? Ох, не ти завиждам, приятел! — изсмя се шофьорът.

— Абе не е за разправяне — словоохотливо поддържаше разговора собственикът на каскета. — На всичкото отгоре бабата вече е пълно куку. Обаче жената ми пили на главата…

В това време кашоните от газелата бързо бяха преместени в търбуха на контейнера, в самото му дъно. После вътре беше натоварена и кухненската мебел.

— А жена ми, разбираш ли: да я вземем, та да я вземем. Ти женен ли си?

— Че къде ще се денеш от тях? — изсмя се шофьорът. — Вече за четвърти път. Това, жените, обожават да имат печат в паспорта. Сякаш им дават медал за трудова слава.

Докато вървеше този вълнуващ разговор, шофьорът на газелата заобиколи контейнеровоза и бързо лепна на дъното на камиона някаква неголяма джаджа. После се появи от другата страна и се приближи до разговарящите.

— Братле, абе гледам, че пушиш „Беломор“, пък моите свършиха.

— Вземи — предложи пакетчето си мъжът с кожения каскет.

— Не, не пуша цигари. Глезотия си е това.

— Правилно, братле, глезотия — подкрепи го представителят на „Горячов и компания“. — В кабината имам още един пакет. Вземи си… Моята, последната, на всичкото отгоре с момченце я взех, та докато се оженим, беше ласкава като котенце. Обаче като подписахме… — продължи той разговора.

— Натоварихме, шефе? — викна един от младежите.

— Добре. Вече стана седем. Време е да потегляме. Уточнихме московския адрес: улица „Наметкин“, нали?

Шофьорът на контейнеровоза се вмъкна в кабината. С могъщо ръмжене камионът потегли на път.

— Успя ли? — попита Каскета шофьора на газелата.

— Мината е на дъното на камиона. Бръмбарът е в кабината — докладва той.

— Добре. Всички сте свободни до утре — разпореди се Каскета.

Младежите бързо се стопиха в утринния сумрак. Уличката беше пуста. Прозорците на плътно прилепените един до друг блокове едва-едва започваха да светват.

Десетки хора следяха контейнеровоза на „Горячов й компания“, който пътуваше към Москва. Следяха с такова внимание, с каквото любителите на авторалита следят „Формула 1“. Постовете на КАТ си предаваха един на друг по веригата информация за движението на камиона.

Собственикът на каскета, който вече висеше на закачалката, седеше в апартамента си, като поглаждаше обширната си плешивина и слушаше гласа на шофьора на контейнеровоза. През целия път той, като фалшивеше неимоверно, си пееше с гнусен глас руски народни песни. Плешивият се мръщеше като от зъбобол, но мъжествено слушаше. От време на време той се свързваше по радиотелефона с шофьора на другата кола, незабележим „Москвич“, който се беше лепнал зад контейнеровоза на няколко пресечки след мястото на товаренето.

— Как е обстановката? — питаше плешивият.

— Засега е спокойно — отговаряха от москвича.

В седемнадесет и тридесет контейнеровозът спря пред висок, току-що построен и още незаселен блок. От входа веднага изскочиха няколко мъже и започнаха да го разтоварват. Тъй като в блока едва ли не всеки ден се нанасяха хора, контейнеровозът не привличаше внимание. Не реагираха, когато го видяха, и двамата младежи — момче и момиче, които се прегръщаха на пейката в градинката пред блока. Момичето само трепна от мощното бибипкане на камиона, обърна се миг към входа, но веднага се извъртя към младежа и замря в продължителна целувка. Страстната прегръдка обаче не им попречи да предадат информацията в МУР:

— Контейнеровозът дойде. Разтоварват го.

— Добре, Юра, продължавайте наблюдението — чу се гласът на Погорелов от портативната радиостанция, скрита във вътрешния джоб на якето на Юра.

— Харесва ми тая задача — съобщи той на партньорката си, като засили прегръдката.

— Ей, не се увличай толкова — едва успя да каже момичето, преди Юра пак да притисне устни към нейните.

По време на разтоварването един от младежите, които пренасяха кашоните и мебелите, уж случайно изтърси портфейла си под камиона. Той се наведе и пролази да го прибере, като отлепи от дъното на колата неголям предмет.

Седящата в градинката двойка се прегръща още половин час. Докато от входа не излезе Тамара Кантурия, придружена от същите младежи. Компанията се скри зад ъгъла, за което незабавно беше съобщено на Погорелов, а след десет минути и двойката напусна градинката.

Тамрико се прибра в своя апартамент на „Профсъюзна“ и се обади по телефона на Нина Вахтанговна.

— Всичко е наред, скъпа — шумеше магнетофонната лента с гласа на Тамрико в неголямата апаратна на Петровка. Край магнетофона стояха Погорелов и Грязнов. Вячеслав от нетърпение потропваше с крак.

— Добре, радвам се — отговори Нино. — Кога предаваш стоката?

— Утре в шест сутринта ще дойде Тенгиз, товарим и в шест и тридесет се срещаме с купувача.

— Нещо ми е тревожно — проговори Нино.

— А на мен не — весело откликна младата жена. — Засега всичко върви прекрасно. До утре, скъпа!

От лентата се чуха сигналите за свободно.

— Надушва опасността, зверюгата — каза Грязнов, като имаше предвид Свимонашвили. — Валентин, събери народа в кабинета ми. Ако има нещо ново, веднага ми съобщете — заповяда Вячеслав на седящата пред пулта млада жена в униформа на сержант.

Тя кимна.

До късно вечерта обсъждаха плана за задържането на Тамара Кантурия. Никой от включените в операцията хора не се прибра тази вечер. Твърде силно беше напрежението. А и ситуацията можеше да се промени всяка минута. Галочка непрекъснато носеше в кабинета на шефа чинии със сандвичи и кафе. Към единадесет вечерта Грязнов насила изпрати своята помощничка вкъщи. Кабинетът му по това време вече беше задимен донемайкъде. На масата имаше планини от мръсни чашки.

— Поне отворете прозореца, че няма да доживеете до утре! — заповяда на тръгване Галочка.

В шест сутринта на „Профсъюзна“ спря микробус. След няколко минути в него се шмугна излязлата от входа Тамара. Микробусът зави по улица „Наметкин“ и спря пред вече познатия блок. Тамара слезе, придружена от двама мъже, единият от които караше колата. След още дванадесет минути натовареният микробус заръмжа, потегли и зави зад ъгъла. Той измина триста метра, преди да бъде хванат в каре от милиционерските коли. От колите стремително изскочиха спецназовци и обкръжиха микробуса. Челното стъкло беше разбито с рязък удар от автомат и парченцата се посипаха върху шофьора. Веднага отвориха и вратата.

— Какво става? — закрещя с грузински акцент шофьорът, докато го извличаха от колата.

Якият спецназовец мълчаливо залепи грузинеца с лице към капака на колата, друг му щракна белезниците. В салона на микробуса се мяташе вторият мъж, като трескаво се мъчеше да извади от джоба си пистолет ТТ. Но той не успя да стреля, защото беше съборен на пода от мощен ритник в гърдите. След секунда як спецназовец беше го яхнал и извиваше назад ръцете му. После, вече с белезници, го изкараха навън. Тамара, която седеше в кабината до шофьора, сякаш се вкамени.

— Отворете вратата! — заповяда изникналият пред нея Грязнов.

Тя се подчини. Грязнов я разглежда няколко секунди. Светлосив шлифер от най-мека кожа. Късата черна коса едва прикриваше ушите й, като се разделяше на път по средата и обрамчваше с къдрите си лицето й. Малко едричък нос, красиво очертани устни и неголеми, но изразителни тъмни очи с дълги черни мигли. Много привлекателна жена.

— Тамара Кантурия? — попита Грязнов.

— Не — като се позабави, отговори момичето. — Елена Суботина. А какво е станало? Ние се местим и прехвърляме покъщнината си.

— Ясно — каза той. — Вашите документи, моля.

Тамара извади от чантичката си паспорт и му го подаде.

— Все пак какво е станало? Какво си позволявате? Аз ще се оплача.

— Разбира се, това си е ваше право — съгласи се Грязнов. — Трябва да огледаме багажа ви. Тук наблизо току-що стана убийство. Та вие като нищо може да карате разчленения труп, гражданко Суботина — весело говореше той, докато проверяваше паспорта. — Момчета, хайде — махна Вячеслав Иванович на оперативните служители. — Олег, ела — повика той Олег Лойко. — Емелянов, викай свидетелите.

Оперативниците вече разбиваха сандъците, като изхвърляха набутаните отгоре парцали. Отдолу, обвити с мека сива хартия, лежаха кутийки с ампули.

— Лойко, веднага я закарай за изследване — подаде Грязнов една кутийка на Олег. — Граждани свидетели, една опаковка от веществото изпращаме за анализ, което ще бъде вписано и в протокола.

Свидетелите, две възрастни портиерки, единствени те живи души на безлюдната в ранния час улица, шашнато кимнаха.

— Вячеслав Иванович, ама това имане няма брой! — ахна Юра Виноградов.

— Бройте, момчета… Пилете, Шура, пилете… Те са златни.^[2] Иначе гражданката Суботина ще каже, че в МУР са й подхвърлили кутийките.

— Аааа! — изведнъж закрещя с пълен глас един от задържаните, оня, дето размахваше пистолета.

— Мълчи, гад, ще те застрелям като псе — ласкаво му прошепна на ухото спецназовецът, който го държеше.

— Покъщнина значи превозвате? — подсмихна се Грязнов, като гледаше Тамара. Тя мълчаливо се извърна.

Най-после беше оформен протоколът от местопроизшествието, от който следваше, че в задържания микробус са намерени сто хиляди опаковки с неизвестно вещество. По десет ампули във всяка опаковка. Когато свидетелите се подписаха, Грязнов все така весело каза на младата жена:

— Е, очарователна гражданко Суботина, да вървим на „Петровка“! Вашите рицари, безусловно, ще дойдат с нас.

 

 

Иля Николаевич Висницки недоволно поглеждаше часовника. Вече беше десет, а Тамара я нямаше на работа!

Ама докога ще я кара така? И без това все си тръгва по-рано. Ето, вчера пак ходи на своя доктор, два часа по-рано си тръгна. Днес пак я няма. Всички знаят, че тя му е почти роднина, мълчат си. Но зад гърба му мърморят вероятно. В смисъл, към другите Иля Николаевич е строг, а на някои всичко им е позволено. И пак трябва да се обърне към секретарката на своя заместник — първата клюкарка на учреждението. Ама как може да го излага това момиче така? Той, естествено, разбира, че тя има проблеми със здравето, нещо там женско. Тамара през сълзи му призна преди две години, че се лекува от безплодие. („Господи, има ли въобще на света нормални, здрави жени?“ — мимоходом си помисли той, като си спомни своята загинала жена.) И той много й съчувства. Затова и не се омъжва момичето, смята, че няма право да създава семейство, което няма да има деца. Това, разбира се, е много благородно, а и въобще Тамара е славно момиче и той много я обича. Но работата си е работа, всичко си има граници! В края на краищата тук не е гаражно магазинче, а главно управление към Министерството на здравеопазването.

Така си мислеше Иля Николаевич, като ядосано преглеждаше поднесените му за подпис документи.

Но той прекрасно знаеше, че само като се отвори вратата и Тамара надзърне през идиотските си очила, които носи само на работа, цялото му раздразнение ще отлети. Той наистина много се привърза към момичето, което умееше да усеща настроението му и да каже само няколко думи, но именно тези, които му се искаше да чуе в момента.

И, разбира се, той съчувстваше на женското й нещастие. Жена, която няма деца, е артефакт. Грешка на природата. Но за съжаление сега има все повече такива жени. Основната част от тях просто не искат да се обременяват. Не искат да си утежняват и без това сложния живот. Но природата не прощава потъпкването на законите й. Колко такива свободни от грижи дамички е виждал той дори в собственото си учреждение. И какво? Част от тях просто го е ударила през просото, сякаш бързат да изтъргуват женската си природа. Други се превръщат в злобни психопатки. Друго нещо е, когато жената я сполети такава беда като безплодието. Иля Николаевич пак си спомни жена си.

Колкото и да е странно, той бързо привикна към положението си на вдовец. Както справедливо забеляза веднъж Нино (за което Иля Николаевич, естествено, не знаеше), темпераментът му не изискваше постоянна физическа близост. Той, както се казва, не беше по тая част. В същото време се оказа, че той беше толкова безкрайно уморен от постоянните истерии на Надя, от резките промени в настроението й, че самотата не му тежеше. Напротив, радваше се да се прибере в почистеното и оправено от домашната помощничка леля Глаша жилище, където го чакаше вкусен обяд. След като го нахранеше, леля Глаша си тръгваше и той можеше да си почива цялата вечер от напрежението на работния ден. Всеки път, когато усещаше колко му е добре сам, Иля мислено молеше Надя за прошка.

А и той не беше съвсем самотен. Семейството на брат му постоянно го канеше. Иля Николаевич свято спазваше традицията, разните му там семейни празници. Но общуването с тях му тежеше. Някак наглият, но страхлив Сергей, циничният Иван, суровата Нино. Господи, а нали някога, съвсем като хлапе, той беше влюбен в нея! Като че ли от всички тях Иля се радваше само на Тамара.

Но къде е тя наистина?

Телефонът иззвъня. Висницки вдигна слушалката.

— Иля? — чу се разтревоженият дрезгав глас на Нино. — Тамрико дойде ли на работа?

— Не, и аз я чакам. Не се е обаждала, не е предупредила нищо. Може би пак е при доктора си?

— При какъв доктор?! — още по-нервно възкликна Нина. — Добре, ще се обадя по-късно. — Тя тресна слушалката.

Иля взе да нервничи. Дали пък с Тамара не се е случило нещо? Не дай си боже да я е блъснала някоя кола! Карат като бесни!

Телефонът пак иззвъня. Иля сграбчи слушалката.

— Ало! — силно извика той.

— Иля Николаевич Висницки? — попита непознат мъжки глас.

— Да — тревожно отговори Иля.

— Трябва спешно да дойдете в московската криминална милиция. На „Петровка“ тридесет и осем.

— Да не е станало нещо? С Тамара? — кой знае защо възкликна той.

— Ще ви вземат с кола. След десет минути слезте на входа.

В слушалката се чуха сигналите за свободно. Иля стисна с длани слепоочията си. Нещо е станало с Тамара, кой знае защо беше сигурен в това. Трябва да се обади на Нина. Иля вдигна слушалката. В този момент в кабинета му влезе първият му заместник.

— Иля Николаевич, чухте ли? — още неседнал започна той. — Днес в Думата са обсъждали нашата програма…

Заместникът му говори десетина, минути. Иля не разбра нито дума от казаното. Той гледаше тъпо ту заместника си, ту часовника.

— Трябва да изляза — прекъсна той словесния поток и стана от стола си.

— В Думата ли отивате? — викна след него заместникът му. — Правилно! Желязото трябва да се кове, докато е горещо!

 

 

— А, ето го и Иля Николаевич — надигна се Грязнов да посрещне влезлия Висницки. — Влезте, седнете. Чай? Кафе?

— Не, благодаря — отказа Висницки, като оглеждаше кабинета.

— Седнете, седнете, разговорът ни ще бъде дълъг.

— За какво? — напрегнато попита Висницки, като сядаше на стола. — Простете, с кого имам честта?

— Разрешете да ви се представя: Вячеслав Иванович Грязнов, началник на това учреждение. Разбира се, не е работа на началника да разпитва заподозрените, не е царска работа тая, както казва един мой приятел. И ваш между впрочем. Турецки се казва. Обаче вие сте много любопитен, Иля Николаевич.

Лицето на Висницки се вкамени.

— Какво става? Какъв разпит? Кой е заподозреният? За какво говорите? Това какво е, провокация? Какво сте направили с Тамара?

— С каква Тамара? — учуди се Грязнов.

Висницки помълча, после вдигна очи към Грязнов.

— Днес моята секретарка Тамара Кантурия не дойде на работа. И в този момент ми се обаждат и без никакви обяснения искат да се явя тук. Аз, естествено, идвам, защото се тревожа за момичето.

— А тя ви е и роднина… — сякаш между другото вметна Грязнов.

— Да! — гордо вирна брадичката си Висницки. — И какво от това? Да не е забранено с някой указ на президента?

— Боже опази — размаха ръце Вячеслав. — И президентът има роднини в апарата си. Но да оставим президента на мира. Да се върнем към вашата роднина. Тя май не е наред със здравето? Често отсъства от работа. Ето, вчера например…

— Какво сте направили на Тамара? — попита със звънтящ глас Иля.

— Е, от това вече няма нужда! Не сте в гестапо, Иля Николаевич. Галочка — наклони се към разговорната уредба Грязнов, — покани Погорелов с дамата.

Иля мълчаливо гледаше през прозореца.

— Пушите ли? — попита го Вячеслав.

— Не — надменно отговори Иля. — Искам да ви предупредя, че аз съм отговорно лице. Не съм ви някое безпомощно старче. Ще вдигна на крак пресата. Това е разгул на беззаконието и безнаказаността…

— Аз, с ваше разрешение, ще запаля една — прекъсна го Вячеслав.

Вратата на кабинета се отвори. Погорелов пропусна пред себе си жената и влезе след нея.

— Тамарочка! — извика Висницки, като се надигаше.

Тамара не го погледна дори. Грязнов пак я огледа внимателно. Невисока, малко набита. Ако среше назад косата си, ако я стегне с нелепия гребен, забоде на носа си кръглите очила с дебели лещи — така както я описваше Турецки — и вместо безукорния костюм, навярно от скъп дизайнер, да навлече нелепата блуза, дългата пола, какво пък, наистина ще се получи съвсем друг образ. Но все пак как да скриеш тези очи — направо не мога да си представя, мислеше той. Актриса!

— Е, гражданко Суботина, също така Кантурия, ще продължаваме ли да разиграваме комедията, актрисо наша всенародна? — обърна се той към дамата.

Тамара хвърли зъл поглед към собственика на кабинета.

— Разкарвате възрастен човек, тревожите го… — процеди тя. — Прощавай, чичо Илико, че не ти се обадих — меко каза тя на Висницки.

— Каква трогателна сцена! — подсмихна се Грязнов. — Направо да се разплаче човек. Но вие сте права, Тамара Багратионовна. Няма нужда от господин Висницки, за да разпознаем очарователната ви особа. Там, в съседните кабинети — Грязнов забоде пръст към стената, — вашите съучастници вече ви продават на едро и на дребно.

Тамара само презрително се усмихна.

— Е, да, те не знаят много — отговори си сам Грязнов. — Затова сядайте, Тамара Багратионовна, край нашата маса. Ще си поговорим.

— За какво? — рязко попита Висницки. — Още веднъж ви предупреждавам, ще отговаряте…

— За лабораторията — промълви Грязнов, сякаш без да чува заплахите.

— Каква лаборатория? — гневно възкликна Иля Николаевич. — Какво си позволявате в края на краищата…

— За нелегалната лаборатория за производство на триметилфентонил, или „китайски белтък“, или „полипептид Хуанхъ“, както ви харесва повече. Къде се намира тази лаборатория? — рязко попита Грязнов, като гледаше към Висницки.

Висницки тръсна глава, опитвайки се да осмисли чутото. Но нищо не разбираше. Тамара беше извърнала очи.

— Нищо не разбирам — призна си Иля.

— Е, за да не проточваме разговора, запознайте се с това.

Грязнов подаде на Висницки един лист. Докато Иля Николаевич вадеше очилата си от джоба, Тамара устреми поглед към листа. Лицето й взе да порозовява. Тя сведе очи.

— Полипептид Хуанхъ… — започна да чете на глас Висницки — е… — по-нататък той само мърдаше устни. — Това тук моят подпис ли е? — недоумяващо попита той Грязнов.

— Мен ли питате? — поинтересува се в отговор той. — Доколкото разбирам, подписът е именно вашият. Сравнявахме го. Наистина е от ксерокопие. Факсимиле, така да се каже.

— Но аз не съм подписвал тоя документ… И изобщо за пръв път чувам за такова вещество.

— Да бе! Ни чул, ни видял. Господин Висницки, налага се да ви задържим. И да ви вкараме в следствения арест. Тъй като под формата на тоя същия „полипептид“ се е продавал наркотик със страшна сила. Направо в аптеката. И да ви кажа, не си представям как ще лежите там с престъпниците…

— Оставете го на мира — изведнъж каза Тамара. — Чичо няма нищо общо с това.

— Е, да, чичо ви е абсолютен джентълмен… — ехидно каза Грязнов.

Тамрико вдигна към него черните си очи, които пламнаха от гняв.

— Заявявам, официално го заявявам и изисквам думите ми да бъдат записани в протокола. Иля Николаевич нищо не знае за този документ. Изготвих го сама. На ксерокс. Взех една заповед с негов подпис, наложих отгоре нужния ми текст и го пуснах на ксерокса. Това е. Елементарно.

— Защо, Тамара? — изумено попита Висницки.

Тамара не го гледаше.

— Ето го и първото признание — обезкуражено изкоментира Грязнов.

— И последното — като блесна с очи, пророни Тамара.

— Моето момиче, чакат ви три годинки за съхраняване на тая отрова и десет години за разпространението. Без да говорим за такива дреболии като фалшивия паспорт.

— Момичетата ги търсете в приемната си — изсъска Тамрико, като гледаше с омраза Грязнов право в очите. От този хищен поглед Слава чак усети мравчици по гърба си.

— Правилно ли разбрах, че не искате да говорите повече? Поне за днес? — като се опитваше да запази спокойствие, я попита той.

— Моля да ми покажете протокола от разпита — с леден тон поиска тя.

— Е, хайде не ми издавайте заповеди. Тук аз заповядвам — започна да се впряга Грязнов.

Погорелов предупредително се прокашля.

— Вячеслав Иванович, ето го протокола — подаде той на Грязнов няколко листа.

Като пробяга с поглед по текста, Грязнов подаде листовете на Тамара. Тя внимателно ги разучи.

— Кой води моето дело? — осведоми се тя.

— Вашето дело за издирването на нелегалната лаборатория, произвеждаща триметилфентонил, води ръководителят на следствено-оперативната група, старши следователят по особено важни дела към Главната прокуратура на Русия Александър Борисович Турецки. Устройва ли ви?

— Това ще ви съобщи адвокатът ми. И повече в негово отсъствие няма и дума да кажа.

— А в присъствието му? — кой знае защо не се сдържа Грязнов.

— И в присъствието му — също.

 

 

„Всичко се обърка в дома на Облонски“ — с тази отдавна популярна фраза на класика можеше да се определи ситуацията в дома на Нино Свимонашвили. Вече беше получено известието за задържането на Тамрико със стоката. Нино, Сергей и Алгерис бяха в кухнята. Алгерис мълчаливо седеше до масата.

Самата Нино стоеше до прозореца, като палеше цигара от цигара и нервно стискаше пръсти. Мъжът й се мяташе из кухнята, като се хващаше ту за чашата с коняк, ту за таблетките.

— Тя ще ни предаде, тя ще ни предаде… — без да спира, мърмореше той и кършеше ръце почти като примадона от нямото кино.

— Млъкни — процеди Нино и го изгледа с омраза. — Моето момиче — гласът й взе да се повишава, — моето момиче са го хванали, а ти трепериш само за страхливата си кожа!

— Не, ти млъкни! — запищя Висницки. — Ти ме забърка във всичко това! Аз от самото… — той се задавяше с думите — от самото начало бях против тая работа, казвах ти, че е опасно… Сега тя ще ни предаде, и теб също. Твоето момиче… — изведнъж изкриви лице в гримаса той.

Нино налетя срещу мъжа си и му удари шамар. Той сграбчи китката й и замахна. Но ръката му веднага беше спряна от железните пръсти на Алгерис. Той изви ръката му и го блъсна към стената. Сергей рухна на пода и се разрида. Всичко ставащо се чуваше добре в гостната, където Вано седеше пред телевизора. Изглеждаше, че той въобще не реагира на ситуацията. Но това не беше така. Младежът много внимателно се вслушваше в избухналия скандал.

— Млъкни, гамахлебуло! — презрително изгледа мъжа си Нино. — Тамрико няма да предаде никого. Тя ще мълчи. Познавам момичето си.

— Как ли не — плачеше на пода Сергей, — има да чакаш… Веднага трябва да се скрием. Ако на теб не ти пука за мен, за сина ти, за всички нас, то на мен ми пука! — изпадна той вече в пълна истерия. — Веднага заминавам. И Вано с мен… — Тук Сергей Николаевич бе обхванат от нервно хълцане. Той седеше на пода и хълцаше. Нино го гледаше отвратено.

— Ти, страхлив чакал, нямаш и представа от чест. Планинците са другояче възпитани. Тя няма да предаде никого. Спри да трепериш, че току-виж оцапаш гащите… Няма да намерят лабораторията. Нямат никакви следи към нея. А Тамрико лежи в следствения арест с разни курветини. — Гласът й пак започна да се повишава. — Трябва да я измъкнем оттам! Ето за какво трябва да мислим. Къде е тоя проклет адвокат? — кресна тя.

На вратата деликатно се позвъни.

— А, ето го и него — трескаво заблестяха очите на Нино. — Стани и се приведи в ред — заповяда тя на мъжа си. — Алгерис, иди да отвориш. — Нино сплете пръсти, после на един дъх изпи коняка.

В коридора се чу кадифеният глас на адвоката — Григорий Борисович Самсонов.

Нино излезе да го посрещне.

— Какво става? — попита тя още в коридора, като гледаше Самсонов.

Григорий Борисович, представителен мъж на петдесетина години, събличаше шлифера си.

— Добър вечер, Нина Вахтанговна — вместо отговор поздрави той. Сърцето на Нина изведнъж прескочи.

— Къде ще разрешите да влезем? — се осведоми Самсонов, като оправяше очилата си в скъпи рамки.

Нино посочи към хола и тръгна напред. След нея се устремиха и останалите. Когато всички седнаха, адвокатът започна без предисловия:

— Положението е много сериозно, господа. Хванали са я в кола, натъпкана със стока.

Веждите на Нино нетърпеливо се вдигнаха.

— Знам, че вече сте в течение. След два дни ще бъдат готови резултатите от експертизата на препарата. Тогава ще бъде предявено обвинение по член двеста двадесет и осем, алинея четири от Наказателния кодекс. Това е от седем до петнадесет години с конфискуване на имуществото. Плюс фалшивия паспорт. Добре поне, че не е носела оръжие. Най-главното е, че нейното дело се разследва в общото производство по делото за нелегалното производство на наркотици. Като особено важно, то се води от следственото управление на Главна прокуратура. Затова се изключва промяна на мярката за неотклонение, тоест освобождаване от следствения арест под гаранция.

— Ами ако подкупим ченгетата? — хрипливо попита Нина. — Ще дам всичко, каквото имаме.

— Господ да ви пази, Нина Вахтанговна — намръщи се адвокатът, — вие не сте казвали това, а аз не съм го чул. Ръководителят на групата е Турецки. Чували ли сте за него? Ами че вие дори сте го виждали! Той ви е викал на разпит за казиното. И началникът на МУР Грязнов е в тази група. По-лесно е да ги убиете, отколкото да ги подкупите. Боже опази, нищо не ви съветвам! — разпери ръце адвокатът.

— Къде е Турецки? — мрачно попита Нина.

— Турецки сега не е в Москва. В Петербург е. Само той като ръководител на групата може да промени мярката за неотклонение и да освобождава от ареста. Но няма да го направи. Само чистосърдечното признание може да облекчи положението й.

Сергей Николаевич трепна и изгледа с безумен поглед Нина. Тя не го удостои с поглед, сякаш го нямаше в стаята.

— Те ще я разпитват за лабораторията. Не потръпвайте така, Нина Вахтанговна, там никого не бият. Напротив, всички са изключително вежливи. Ако тя, както се казва, пропее, лично на нея могат и да й намалят присъдата. Но всички, които са свързани с тая лаборатория, не познавам тия хора и засега не искам да ги познавам, ги чакат големи неприятности според степента на престъплението — сипеше адвокатът в скоропоговорка, — така че не им завиждам…

Сергей Николаевич шумно задиша. Алгерис мълчаливо стисна коляното му под масата. Той притихна. Седящият все така пред телевизора Ваня Висницки слушаше много внимателно разговора.

— Но тя не издава никого… — продължи адвокатът.

Нино най-после хвърли презрителен поглед към мъжа си.

— И ако не го направи утре сутринта, обикновено първата нощ е най-тежка — поясни Самсонов, — то вероятно и нататък ще мълчи. Нещо повече, тя поема вината на друг.

— Чия? — изуми се Нино.

— На вашия роднина. Иля Николаевич.

Всички някак бяха забравили за Висницки старши.

— Той какво общо има?

— Как какво? — учуди се адвокатът. — Те имат черно на бяло подписа на началника на главното управление по лекарствените средства към Министерството на здравеопазването за продажбата на „полипептид Хуанхъ“. Вие какво, не знаехте ли? Днес са викали Иля Николаевич на „Петровка“.

— Те са се добрали до аптеката! — понечи да завие Сергей Николаевич, но веднага млъкна и зяпна към Алгерис.

— Та Тамара Багратионовна е поела това върху себе си. Дала е показания, че сама е изфабрикувала този документ.

— Ето! — кресна Нино. — Чуваш ли, боклук такъв? Казвах ти — блесна тя с очи срещу мъжа си.

— Но както разбирате, това признание не е подобрило положението й — сякаш не беше чул вика й, забеляза Григорий Борисович.

— Длъжни сме да я измъкнем! — пак извика Нино.

— Може, разбира се, да се проработи вариантът за невменяемост — замислено задъвка устните си адвокатът, — но не знам, не знам… Експертизата ще бъде най-подробна. Цяла комисия. Всички не можеш да подкупиш.

— А къде е Иля Николаевич? — изведнъж попита мълчащият досега Вано.

— В болницата — делово съобщи адвокатът. — Сърдечен пристъп. Не знам що за разговор са имали с Грязнов, но от неговия кабинет са го откарали направо в болницата. Не в затворническата, не. Първо са искали и него да задържат, така ми се струва. Но след признанието на Тамара Багратионовна всъщност не са имали в какво да го обвинят. Мисля, че ще се ограничат с домашен арест. А и къде ли може да отиде той сега, в прединфарктно състояние? Имам записано някъде в коя болница е, ей сега…

Григорий Борисович отвори обемистата си чанта.

— Къде е сега Тамрико? — спирайки ръката му, попита Нино.

— В „Матроска тишина“. Висша, така да се каже, класа. Аз не я видях. Възможно е да се срещна с нея утре. Това е всичко засега. — Той пак подъвка замислено устните си. — Да, положението е най-сериозно. Аз, разбира се, ще направя всичко, което е по силите ми, но сами разбирате… Няма с какво толкова да ви утеша. Позволете да се оттегля. Утре след свиждането с Тамара ще се свържа с вас.

— Интересно все пак, кой я е предал? — пак попита Вано.

— За съжаление не знам това. — Самсонов стана.

Нино излезе с него в коридора. Григорий Борисович облече шлифера си и отвори чантата.

— Ето, Нина Вахтанговна, бележка от Тамара. Заповядано ми е да я предам лично в ръцете ви. Но не питайте как се озова у мен — прошепна адвокатът и изчезна зад вратата. — Боже мой, с какво се налага да се занимавам! — каза си той вече в асансьора. — Но Софочка се нуждае от скъпото лечение в Германия!

И адвокатът превключи мислите си към любимата си дъщеря Софочка.

Нино влезе в кухнята и отвори малкото листче от бележник.

„Скъпа мамо!“ — прочете тя и закрещя. Когато мъжете влетяха в кухнята, Нино плачеше, обронила глава на ръцете си. В дългите й пръсти беше стисната бележката.

— Тя е знаела, знаело е момичето ми! — крещеше Нино. Сълзите се лееха като град по винаги студеното й, надменно лице, изкривено сега от гримаса на болка.

— Какво има, Нино? — коленичи пред нея Алгерис.

— Тя е знаела всичко и никога нито с дума… — Нино се задавяше от ридания.

Нино, крещяща гневно, Нино заплашително мълчалива — това бе страшно, но Нино плачеща — то беше толкова ужасно, че и мъжът й, и синът й стояха като вцепенени на вратата на кухнята.

Тя сякаш не ги и виждаше.

— Алгерис! — Нино се вкопчи в раменете на все така стоящия на колене пред нея Смакаускас. — Алгерис! Трябва да я измъкнем. Само ти можеш да ми помогнеш! Само на теб мога да разчитам! — От очите й продължаваха да се леят сълзи.

— Ще направя всичко, което ми заповядаш — бавно и твърдо отговори Алгерис.

— Трябва да заминеш за Питер, да намериш тоя Турецки и да го заставиш с всички средства да я пусне под гаранция! С всички средства! Под гаранция, домашен арест, каквото и да е! Само да я пуснат. И аз ще я отведа, каквото и да ми струва това. Тръгвай веднага! Вземи която искаш от колите. Сутринта да си вече там.

Ваня Висницки бавно се обърна и отиде в хола.

„Значи така, сякаш нас с татко изобщо ни няма! Ако бяха хванали мен, тя нямаше да се тормози така!“ — горчиво осъзна той. Прехапа устни, като сдържаше влагата, която замъгли очите му. Вано постоя така минута и отиде в стаята си. „Какво пък, това ми развързва ръцете“ — помисли той и затвори вратата след себе си.

 

 

Иля Николаевич Висницки наистина лежеше в отделението за интензивна терапия на една от престижните кардиологични клиники. Такава заповед, категорична заповед, даде Константин Дмитриевич Меркулов, след като Вячеслав му съобщи по телефона за случилото се. А то стана така.

Когато Тамара Кантурия с все така гневно святкащи очи, сякаш беше самата Немезида, а не търговка на наркотици, далавераджийка, дори убийца, като се има предвид, че потребителите на „китайския белтък“ изгарят подобно на свещи, та след като тя напусна кабинета, придружена от Погорелов, Вячеслав пак запали цигара, като се опитваше да се успокои. Но не успяваше. Дяволска фамилийка, мислеше Слава, втренчен в гладката полирана повърхност на бюрото си. Дяволска фамилийка, повтори си той, като вдигна поглед към Иля Николаевич.

Той мълчаливо седеше на стола си, също така втренчен в повърхността на бюрото, сякаш там с някакъв тайнопис бяха изложени всички закони на вселената. Артист! Просто някакъв театър на името на Константин Сергеевич и Владимир Иванович12.

— Е, след като дамата ни напусна, предлагам да минем на мъжки разговор — твърдо каза Вячеслав.

Иля Николаевич трепна и вдигна очи към Грязнов.

— Не ми отговорихте на въпроса — къде се намира лабораторията за производство на триметилфентонил?

Не знам за такава лаборатория — тихо отговори Висницки, като гледаше Грязнов право в очите.

— Вие и казиното на снаха си не знаете май?

— За казиното знам. Не ми харесва тая дейност…

— Това вече съм го чувал — прекъсна го Вячеслав. — В казиното е открита голяма партида „китайски белтък“. Вашата секретарка, също и роднина, е подправила, както тя твърди — само не разбирам защо й трябва, — документа, разрешаващ продажбата на същия „китайски белтък“. Не са ли твърде много съвпаденията в това семейство? Продължавате ли да твърдите, че не знаете нищо?

— Казах това, което казах.

— Вие казахте това, което казахте… — повтори след него Грязнов. Той отвори рязко чекмеджето на бюрото си, извади пачка снимки и я бутна към Висницки.

— Не разбирам… — пак започна недоумяващо той.

— Ето я вашата Тамара — Грязнов показа една от снимките, — излиза от Птичия пазар, където е пласирала партида наркотици. Ето я, отива на среща със свой пласьор. Вие дори и думата не знаете, нали? Пласьор на крадено, или на наркотици. Ето я…

Иля Николаевич разстроено разглеждаше снимките и с мъка разпознаваше Тамара ту в някакво момиче с плитки, ту във възрастна жена…

— Това не може да бъде! — извика той. — Щом ви е било известно какво е правела тя в това време, защо не сте я арестували по-рано? Тамара е бивша актриса, обича всякакви шеги и маскаради. А вие сте се възползвали от това, за да устроите гнусната си провокация!

— Не сме я арестували по-рано — отвърна Вячеслав, като се опитваше да говори спокойно, — защото още не бяхме успели да разшифроваме състава на препарата и задържането й нямаше да ни даде нищо. Вашата Тамара отдавна ни е известна като разпространителка на тая отрова в Москва. Тя захранва цялата московска мрежа за пласиране на наркотици. Занимава се с това не по-малко от година, най-малкото за толкова сме сигурни. Тя без крайно се измъкваше от работа, като през това време разнасяше стоката из Москва. След вашето семейство се проточва кървава диря. Само за последния месец четири, трупа! И вие нищо не знаете?

— Тя е болна — неадекватно отговори Иля.

На Грязнов много му се искаше да тресне с юмрук тая бетонна глава. С всичка сила! Той въздъхна дълбоко и запали нова цигара.

— Какви отношения поддържате с брат си?

— С моя брат?

— Аз нямам брат — тихо отговори Грязнов.

— Нормални — сви рамене Висницки.

— С какво се занимава Сергей Николаевич?

— Ръководи фармацевтична фирма.

— Ясно. А откъде е взел първоначалния капитал, за да основе фирмата? Да плаща наем, заплати на служителите? Реклама, търговска дейност — всичко това изисква средства.

— А откъде намират средства другите бизнесмени? Има и по-успели фармацевти. Господин Бринцалов например. Защо не зададете на него същите въпроси?

Слава замислено изгледа Висницки:

— Да си призная, имах подозрението, че сте просто идиот. Но вие не сте идиот, вие сте още по-голям артист от вашата Тото.

— Какво? — прошепна Висницки, като се надигна. — Вие давате ли си сметка… Аз ще се обърна към пресата.

— Оставете на мира пресата и сядайте! — страшно избоботи Грязнов. — Това не е разпит, а мъжки разговор. И следователно не водим протокол. Така че слушайте.

Висницки покорно рухна на стола. Той усещаше, че в думите на този човек има някаква истина, някаква страшна истина. Но мозъкът му категорично отказваше да осмисли, да осъзнае тази истина.

— Ще ви разкажа една история — продължи Грязнов. — Примерно преди две и половина години в Централната банка работела една млада жена. Да я наречем Лариса. Нямала мъж и си намерила любовник, което, общо взето, не е престъпление. А след месец любовникът отвлякъл дъщеричката на Лариса. И поискал от жената банкови документи. В тези документи били вписани нови получатели на парите. Други фирми. Лариса вкарала в системата на Централната банка тези документи — авизо и платежни нареждания. И на въпросните фирмички взели да им капят парички, и то немалко. И започнали да си ги теглят тия фирмички малко по малко. Ту двайсет милиона изтеглят, ту четиридесет. Внимателно, за да не ги усетят. Но ги усетили. В резултат: Лариса излежава присъда, дъщеричката й цяла година се лекува в психиатрията. А любовникът изчезна. И досега се издирва. Обаче няма да го намерят, можете да ми вярвате.

Иля Николаевич пак се втренчи в бюрото.

— Или друга история — всмуквайки дълбоко от вече навярно сто и първата си цигара, продължи Вячеслав. — Контрабанда в една от недалечните чужди страни. Антикварни предмети. Превозвали стоката по вода, като в екшъните. Превозвачът сякаш във водата потънал. Буквално. Удавил се. Странно за инспектор от риболовния надзор, нали?

— Брат ми ли? — само с устни попита Иля Николаевич. — Защо… — почти беззвучно продължи той — защо… вие… не сте го арестували?

— Защото е като плъх! Нали знаете какво прави тая гад? Трябва да знаете. Безмилостно си изтръгва опашката. На съвестта му тежат не по-малко от десет трупа. Касиерката в пункта за обмяна на валута в казиното — млада самотна майка с тригодишно дете. Не са пожалили и нея. Убили са представителя на банката, като са оставили сираче петгодишното му дете. Пак те са убили наш другар, единствения син на прекрасна жена, който въобще не успя и да се ожени. А се готвеше. Вече беше подал заявление и имаше определен час. Посредникът, който караше в Москва „китайски белтък“, взриви вагона. Загина самият той и уби още двама души. Вашият брат е страшен човек. Отдавна е свързан с наркобизнеса. И жена му също. — Грязнов искаше да спомене и Тамара, но някак интуитивно се сдържа. — Те са като плъхове. Но така и не мога да разбера вие кой сте — глупав заек или хитра маймуна.

Странно, но Иля Николаевич не подскочи, не започна да крещи гневни оправдания. Той се навеждаше все по-ниско към бюрото, сякаш всяка дума на Грязнов го забождаше като с гвоздей към полираната повърхност.

— Аз не знаех нищо — сякаш на себе си, а не на Грязнов каза той тихо.

— Нищо не сте знаели… — пак повтори след него Грязнов, като поклащаше глава. — Добре, може би познавате този човек?

Грязнов подаде на Висницки две снимки. На една от тях висок светлокос мъж настаняваше снаха му, Нина Вахтанговна, в кола. На другата пак той отваряше пред Нино вратата на някакво заведение, май ресторант. Иля Николаевич погледна снимките и изведнъж се вцепени.

Струваше му се, че изобщо не помни мъжа, заснет на онази страшна видеокасета заедно с неговата Надежда. Имаше минути, когато той, обзет от все същия странен мазохизъм, искаше да извърти наново касетата и пак да види и жена си, и оня мъж. Но лентата беше изгорена още в първите дни на потрес и отвращение. Иля дори често сънуваше някакъв сън, в който се мяркаха тези безсрамни кадри. Лицето на мъжа в тези сънища беше винаги размито, неразпознаваемо. Но щом видя снимките, Иля Николаевич мигновено го позна, сякаш никога не го беше забравял. Позна го! Сигурен беше! Това беше той.

— Кой е той? — попита Висницки.

— Този човек е заподозрян в убийството на нашия колега и представителя на банката. Това е личният телохранител на вашата снаха Нина Вахтанговна. Не се разделя с него вече три години. А вие, оказва се, и него не познавате…

Иля Николаевич започна мълчаливо да се свлича от стола.

— Ей, ей, без спектакли, моля — подвикна му Грязнов.

Но като му се усмихваше с невиждащи очи, Висницки се свлече на пода.

 

 

Грязнов се прибра вкъщи в отвратително настроение. По-зле нямаше накъде. Той веднага си наля половин чаша водка и я изпи на един дъх като вода. И не усети нищо, сякаш наистина беше вода. Дори помириса бутилката. На водка миришеше. Извади цигара, но веднага я захвърли. От миризмата на тютюна вече му се повдигаше. Колко изпуши за денонощието, през което не се беше прибирал вкъщи? Две, три кутии? Не ги беше броил. Но от никотина го боляха гърдите и сърцето му гръмко тупаше. Трябваше да хапне нещо. Да си стопли борш, да изпържи картофки. Обаче само от мисълта за храната пак му се догади.

Телефонът продължително иззвъня като при междуградски разговор. Това сигурно беше Турецки. Но на Слава не му се говореше. Не искаше никого да вижда и никого да чува. „Ех, да не бях началник на МУР, как щях да се забия сега в някой бардак!“ — помисли Слава, докато слушаше звънящия телефон. Най-после вдигна слушалката.

— Славка, къде се губиш? — чу се оживеният глас на Турецки. — Разбрах, че може да ви поздравя. Браво! Току-що се обадих в службата, мислех, че си още там. Погорелов ми докладва за задържането.

— Нещо друго докладва ли ти? — попита Слава.

— А какво друго има? Още някакви успехи?

— Деликатен значи — похвали Вячеслав заместника си.

— Какво се е случило, Слава? — разтревожи се Турецки. — Само не ми казвай, че Тото са я измъкнали с бой въоръжени до зъби джигити.

— Никой не я е измъкнал. Лежи си в следствения арест.

— Ти да не си се преуморил? Пийни си, помага.

— Вече пих. Саша, нищо няма да успеем да им направим.

— Тоест?

— Тя мълчи. И ще мълчи. Можеш да ми вярваш. Ние с теб сме ги виждали най-различни. Тая грузинска княгиня няма да каже и думичка.

Саша замълча. И дори през седемстотинте километра, които ги деляха, Грязнов сякаш видя обърканата физиономия на приятеля си, който си припомняше нелепата очилата Тамара.

— Нали си виждал майка й?

— Кого?

— Нино Свимонашвили й е майка. Тамара днес й предаде бележка. Там е написано точно така — скъпа мамо. А и показания имаме. От нейни земляци, така да се каже.

Александър продължаваше да мълчи и Слава изведнъж се отприщи.

— Толкова очаквахме това задържане, така се подготвяхме за него. След толкова месеци неуспехи! Всичко мина безупречно. Така се радвах, когато я карахме в МУР…

Вячеслав все пак запали цигара.

— И какво? Тя не дава ли показания?

— Дава. Срещу себе си.

В слушалката буквално се изрисува въпросителен знак.

— Тя заяви, че подписът на Иля Висницки на разрешителното за продажба на препарата е нейно дело. И млъкна. И, повярвай ми, ще мълчи като Зоя Космодемянская.

— Ама че я сравни! Аз, разбира се, не съм патриотар, но все пак между тях има разлика.

— Разлика има. Но има и прилика.

— Е, почакай. Нека да пренощува в килията. Тя е изнежена госпожица, свикнала на комфорт — утешаваше Турецки приятеля си.

— Зарежи я тая, Саша. Съвсем ясно е, че чрез Тамара няма да стигнем до лабораторията. А нямаме улики, за да пипнем Сергей Висницки или Нина.

— Ами Иля Николаевич?

Вячеслав помълча.

— Той е в болницата — отвърна накрая. — Значи Погорелов не ти е казал?

— Не. Аз и с Костя разговарях току-що. И той не ми каза нищо. Само за вашите успехи. Ама какво е станало? Покушение някакво или какво?

— Не, сърдечен пристъп. Аз го довърших, Сашка. Ти вероятно си бил прав. Той няма отношение към тая работа. Само че все не ми се вярваше. А Костя както винаги пое удара върху себе си, той се разправя с главния. Представи си: държавен мъж, ръководител на крупно ведомство, го отнасят от кабинета на началника на МУР направо в болницата в прединфарктно състояние. Гледай новините, ще го разправят.

Сега замлъкна Турецки. Слава чуваше как приятелят му пали цигара, как си дръпва от нея.

— Е, Слава, сега е модно да излизаш от нашите кабинети със сърдечен пристъп и да тичаш в болницата — сякаш весело отвърна той. — Спомни си най-малкото тукашния бивш кмет.

— Иля Николаевич наистина имаше сърдечен пристъп. Дори помислих, че е умрял. Че и с такава блажена усмивка на лицето. Сякаш се бяха свършили мъките му. А Костя не ми каза и дума в упрек. И на теб също. Чувствам се говно, Саша. Почти убиец.

— Зарежи, Слава — твърдо отговори Александър. — Това, че се чувстваш така, доказва точно обратното. Спомни си майката на Фрязин и годеницата му. И надписа над главата на убития Володя. И всичките ти угризения ще изчезнат. Защото не ние сме убийците, а те. Не ние сме вампири, а те. Иля Николаевич е тяхна жертва, не наша. Тото мълчи? Ще ровим по-нататък. И ще ги пипнем! Сега лягай да спиш. Утре ще ти се обадя.

Вячеслав наистина изведнъж усети ужасна умора. Едва се дотътри до леглото си и рухна в него. „А аз дори не попитах Саша как вървят неговите неща?“ — помисли си той и потъна в безпаметен сън.

 

 

Дима Чиртков излезе от метрото и отиде на автобусната спирка. Минаха седем, десет минути, но автобус нямаше.

— Ами да, сега е обед, господата сигурно похапват — мърмореха на спирката възрастни жени, като одумваха шофьорите от градския транспорт.

Денем по спирките винаги има предимно възрастни жени, помисли Дима. И нали наистина е обед — може и час да си чакаш. И Дима тръгна пеша. До блока на Володя Фрязин имаше четири спирки. Двадесет минути пеша. Трябваше веднага да тръгне, а не да чака. Но не му се тръгваше — ами ако автобусът все пак дойде? А и след като почака, пак не му се тръгваше: тъкмо си поел, а автобусът дойде. Хем ти е обидно, че толкова си чакал, хем драпаш пеша. Затова никога не трябва да чакаш. „Да чакаш и да догонваш — от това по-лошо няма“, повтаряше Грязнов. Трябва да тръгваш веднага.

Така си мислеше Дима, който вече беше влязъл в жилищния район и с всички сили се стараеше да не се обръща — ами ако автобусът все пак дойде?

Дима често навестяваше Елизавета Никитична. Толкова често, колкото можеше да си позволи. Веднъж на две-три седмици. Верочка, годеницата на Володя, живя при Елизавета Никитична до четиридесетте дни. После се прибра вкъщи. При родителите си. Кой ще я упрекне? Така е правилно. За Верочка. Не е длъжна да изживее целия си останал живот само със спомените. А на Елизавета Никитична нищо не й остана, освен спомена за сина й. Дима ходеше при нея, носеше разни вкуснотии — плодове или бонбони. Елизавета Никитична непременно приготвяше нещо, за да го нагости. Те сядаха да пият чай и Дима разказваше:

— Представяте ли си, хванаха главатаря на една престъпна групировка, това разследване беше започнато от Володя…

Или:

— Знаете ли, оная мошеничка, която купуваше жилищата на стари хора, дето Володя се занимаваше с нея, все пак влезе в капана. Помогнаха данните, които той беше събрал…

Във всичките му разкази присъстваше Володя. Той беше в основата на всяко разследване. Именно неговите разпити, неговият план за следствените действия помагаха да се разобличат престъпниците. И макар тези разкази да бяха поукрасени, заради появяващата се по бузите на възрастната жена лека руменина си струваше. Така смяташе Дима. Излизаше така, сякаш Володя беше жив и седеше с тях. Само че разговаряше не сам, а чрез гласа на Дима Чиртков. Елизавета Никитична изтриваше с белоснежна кърпичка сълзите си и питаше:

— И каква присъда ще получи?

Или:

— Как е могла да го стори? Може би тя си има някаква своя драма?

Днес Дима тъкмо имаше свободен ден. По-точно сутрин. Операцията по задържането на колата с наркотиците премина успешно. Всички прекараха цяло денонощие в МУР. Сега трябваше да чакат резултатите от лабораторния анализ. Можеше да отиде на работа и по-късно. Щеше да се обади по телефона от Елизавета Никитична. Може би щеше да иде още по-късно, отколкото смяташе.

Така си мислеше Дима, като прескачаше есенните локви. А ги прескачаше, защото не вървеше по улиците, а цепеше направо, по диагоналите. Мина през градинка, после през строеж, сетне през някакво празно място. След него беше блокът на Володя.

На празното място нещо ставаше. Някакъв кокер шпаньол се носеше с бесен лай. Дългите му уши се вееха на вятъра като черни пиратски флагове. Той тичаше по права — напред-назад. Заради лаенето му Дима не чу веднага звука от изстрелите. Двама хлапаци на по петнадесетина години гърмяха с пистолет по поставените на двадесетина метра кутийки от бира. Обхванатият от ловджийска страст пес се мяташе от кутийките към момчетата и обратно. Все не можеше да открие дивеча, бедното животно.

Цялата група беше дотолкова увлечена от заниманието си, че никой не обърна внимание на приближилия се отзад Чиртков.

— Какво правите тук, а? — попита Дима с фразата на клепоухия второстепенен герой от филма „Добре дошли, или за външни лица вход забранен“.

Песът тъкмо се носеше насреща, развял своите пиратски уши.

— Какво бе, чичка! — подхвърли през рамо единият хлапак, като метна небрежен поглед към Дима. — Разкарай се, имаме спортна стрелба.

И наистина. В ръцете на момчето имаше спортен пистолет. „Марголин“. Чиртков успя да забележи това.

— Откъде взехте оръжието? — попита той момчето.

— От гората, знае се — вече без да се обръща, каза то. Но ръката му с пистолета се шмугна в джоба.

— Дай оръжието — заповяда Чиртков и хвана хлапака за ръката.

— Кво бе? Кво искаш? — взе да се дърпа той.

Шпаньолът най-после разбра кой тук е дивечът и радостно заби зъби в крачола на Дима.

— Дръж, дръж го, Джери! — насъскваше кучето собственикът му, като все се опитваше да напъха пистолета в дънките си.

Джери с удвоена енергия се разправяше с единствения панталон на Дима. При това без да подминава и слабия крак на следователя.

— Ех, че ще ти лепна и съпротива на властта! — кресна Дима, неясно дали на момчето или на шпаньола. — Аз съм от МУР. Дайте си документите! — още по-гръмогласно заповяда той, като изви с професионална хватка ръката на хлапака и усещайки, че ще се наложи да полива с вода кучето, за да го пусне. Иначе щеше да си тръгне без панталони.

Колкото и да е странно, споменаването на МУР подейства.

— Мирно, Джери! — изкомандва собственикът на кучето. — А вие какво искате? Какво сме направили? Какво съм направил, а? — повтори той, като установи, че приятелчето му търчи през празното място и вече се скрива зад линията на хоризонта.

— Ей на, виждаш ли, и приятелят ти те изостави — злорадо отбеляза Чиртков, като оглеждаше дупчиците в крачола си. — Дай пистолета — вече спокойно помоли той.

Момчето подаде оръжието. Дима го взе и го огледа.

— Откъде го имаш?

— А вие кой сте, та да разпитвате? — все още нафукано, но вече с един тон по-кротко попита хлапакът.

Чиртков му показа служебната си карта.

— Вече ти казах, че съм от МУР. Сега ти ми разкажи откъде е тоя пистолет. С него са убили човек — добави Дима, като гледаше строго момчето.

— Вие какво? Не съм аз? Аз само го намерих. Тук, на това място.

— Кога? — продължи да пита строго Дима.

— Аз… не помня точно. Май преди месец. Или повече. Ние с Джери се разхождахме една сутрин. Той е ловджийска порода — малко несвързано разказваше момчето. — Баща ми го взема на лов. И познава миризмата на оръжието. Ами ние се разхождахме. Той все се въртеше на едно място, лаеше, ровеше с лапа. Аз се наведох да видя — а там тоя пистолет си лежеше на земята. Джери почти го беше изровил. Е, аз го взех. Мислех си, че е ничий. Нищо не съм направил! Ние понякога просто стреляме тук по бирени кутии.

— В кой блок живееш? — попита Дима.

— Ей там — момчето махна към градинката в посока към метрото. — Но при нас не е разрешено да се разхождат кучета. Така че идваме тук.

Ами да. Той живее само на една улица от блока на Володя. Там не сме разпитвали живеещите, мислеше Дима.

— Как се казваш?

— Артьом.

— Виж какво, Артьом, ще идем да заведем кучето ти, ще се обадиш на родителите си и отиваме на „Петровка“. Ти си важен свидетел.

— Наистина ли? — изуми се Артьом. Момчетата си остават момчета във всички времена. На всички им се иска да попаднат на „Петровка“. И непременно като най-важния свидетел.

 

 

Наталия Николаевна Денисова се приближаваше към хотел „Москва“, разположен на брега на Нева, точно срещу лаврата „Александър Невски“. В конференц-залата на хотела се откриваше поредният международен симпозиум „Балтийските страни в борбата срещу СПИН“.

Ера Газмановна, шефката на Наташа, я прати да погледа и да послуша.

— Иди, Наташа — каза тя на подчинената си. — Трябва да спазваме етикета. Аз вече неведнъж съм била на тия „Балтийски страни…“ в чужбина. Нищо смислено. Пълно е с хомосексуалисти — разказваше с ниския си, почти мъжки глас енергичната и грубовата професорка. — И без това съм затънала до гуша в работа, ще гледам да свърша нещо смислено. Още повече че оная Витебска там е примабалерина — води се главен организатор. А аз не мога да понасям. Иди ти, още повече че е съвсем наблизо. Наистина, руските докладчици са утре, а стойностно съобщение можеш да чуеш само от тях. Днес всичките са вносни — първи ден, откриване. Ох, колко обичаме да лижем ние чужденците по онова място! Особено Витебска няма равна на себе си. Е, върви, после ще разправяш.

Наташа изслуша с усмивка тая тирада. Обичаше своята шумна, словоохотлива шефка. Тя беше добър специалист и много умна жена. Притежаваше, естествено, и източна хитринка. Но това й качество служеше повече за благото на отделението, тъй като професорката успяваше да измъкне от главния лекар всичко най-добро, което постъпваше в болницата.

Наталия Николаевна излезе от болницата и тръгна пеша. Нали трябваше да върви само до следващата спирка. Без сама да забелязва, тя пак си спомни връщането от Москва и своя спътник. Отново превърташе в главата си фрази от нощния им разговор. Наташа не забелязваше, че върви и се усмихва. Някакъв мъж, който идваше срещу нея, реши, че усмивката е адресирана към него, и позабави крачка. Наталия се опомни и като си надяна строго изражение, което умееше прекрасно да прави, пак погледна мъжа. Той сви рамене — защо значи ми се усмихваше тогава? — и отмина. „Ама аз чакам той да се обади — призна си Наташа и се намръщи. — Само това ми трябваше! Е, поговорихме си и толкова! Нищо не е станало. Във влака беше едно, а в живота — съвсем друго. А и той не се обажда, макар че мина цяла седмица. Може да се е върнал в Москва при своите престъпници. И при семейството си. Следствието е приключено, забравете!“ — заповяда си тя за кой ли път. Но паметта й отказваше да заличи нощното пътешествие и удивително откровения разговор. Паметта й пробутваше все онази сутрин, когато тя се събуди на поклащащата се като люлка кушетка и видя нежните хризантеми във вазичката, и вдъхна аромата на кафето, и срещна погледа на седящия насреща й зрял мъж, който я гледаше с възторжени момчешки очи.

„Обаче нали не се обади — подсмихна се вътрешният глас на Наташа. — Е, бил е очарован… по време на пътуването от Москва до Ленинград (Наташиният вътрешен глас продължаваше да нарича града точно така), а после очарованието се е стопило в треската на делника, така да се каже.“

„Е, случва се, какво толкова!“ — пресилено равнодушно му отговори Наташа.

Оказа се, че тя вече се качваше по стълбището. Вратата на конференц-залата още беше отворена, но във фоайето вече нямаше никой. От залата се дочуваше женски глас. Наташа влезе и се огледа за свободно място. Видя едно в края на третия ред и седна. И веднага усети гневния поглед на говорещата. Това беше Витебска. Тя седеше зад масата на президиума — единствената жена сред няколко мъже. Съсипана от химията, бездарно боядисана в мръснорижав цвят коса, сипаничаво широко лице, претенциозно облекло и ужасяващ английски. Наташа беше завършила английско училище. От тях изискваха произношение и пак произношение. И английските думи, произнесени с рязански акцент, й се струваха като стържене на метал по стъкло. Витебска, която беше назубрила няколкостотин английски думи, говореше именно така. И невероятно се гордееше със себе си.

„Какво й става? — учуди се Наташа на гневния поглед. — А… Госпожата се ядосва, че съм имала нетактичността да вляза по време на нейната реч!“ — разбра тя, усмихна се лекомислено и се зае да разглежда наоколо. Залата представляваше малко странно за научна конференция зрелище. По прозорците и стените бяха окачени одеяла, съшити от малки парченца. Одеялата бяха много. Наташа продължаваше да ги разглежда, когато на сцената излезе първият докладчик. Професор… — Наталия прочете името му в програмата на конференцията, но то не й говореше нищо. Въпреки това Наталия Николаевна като съвестен човек съсредоточи цялото си внимание върху кльощавия мъж с мустачки, който застана зад катедрата.

Мъжът първо помоли всички присъстващи да почетат с минута мълчание всички жертви на чумата на двадесети век. Залата стана на крака. После започна докладът. Първите пет минути Наташа въобще нищо не разбираше. Тоест разбираше значението на произнасяните английски думи. Но не вникваше в смисъла им.

— Запознах се с първия си приятел в Швейцария — говореше докладчикът. — Първият слайд, моля — кимна той към проектора. На екрана се появиха пейзажи от Швейцария. Младеж, спускащ се по склона със ски. — Ние живяхме заедно три години. Ако пътувах някъде, му се обаждах по телефона всяка вечер…

Вместо научен доклад от катедрата звучеше любовна история. При това за патологична любов. Докладчикът показваше на аудиторията „семейни снимки“. Ето, те стоят прегърнати с младежа край някаква река, в някакъв ресторант. „Сега ще покаже и как са правили любов“ — помисли Наташа. За щастие, не се стигна дотам. След петнадесет минути се изясни, че възлюбеният на докладчика се е споминал от СПИН. И оставил след себе си съшито от парченца одеяло. Докладчикът посочи едно от шарените платнища в ъгъла на залата. Слушателите благоговейно извърнаха глави в указаната посока.

„Какво става? — недоумяващо си помисли Наталия Николаевна. — Къде съм попаднала? На събрание на секта, в хомоклуб или в болнично отделение за болни от СПИН с психически отклонения? Какво отношение има това към науката?“

Включиха осветлението в залата. Наталия взе да търси с поглед питерските си колеги. Накрая видя стар познат още от аспирантурата, сега старши научен сътрудник в Института по експериментална медицина. Той улови недоумяващия поглед на Наташа и само страдалчески вдигна очи към тавана.

„Поне един нормален човек в тая зала!“ — удовлетворено отбеляза Наталия.

Мустакатият професор, преди да слезе в залата, се приближи към Витебска и я целуна по бузата.

„Това пък защо беше?!“ — шашна се Наташа.

В аналогична тоналност беше и следващият доклад. И третият, и четвъртият. Докладчиците, изключително англоезични мъже, разказваха за своите съжители, за продължителността на всяка връзка, за нейния край. Всеки от говорещите в края на доклада си непременно се лепваше за луничавата буза на Витебска. Тя просто се къпеше във вълните на хомосексуалната любов, която я докосваше с крилото си.

Към края на първото заседание Наталия беше успяла да схване само, че всички заразени със СПИН хомосексуалисти, след като научели за близкия си край, започвали да си шият одеяла от разноцветни парченца. В известен смисъл — саван. И тези одеяла се разнасят от конференция на конференция. И количеството им, естествено, все повече нараства.

„Така скоро ще трябва да наемат Карнеги хол, за да окачат всичките по стените“ — помисли Наташа, но в този момент вниманието й беше привлечено към катедрата.

Застаналият там плешив, изнемощял човек разказваше, че неговият предишен приятел умрял от СПИН и заразил и самия него, докладчика. Но той срещнал нова любов. Подарил му я младеж, почти юноша, който знаел за болестта му.

— Той е тук, сред нас, господа! — провъзгласи докладчикът. — Курт, ела при мен! — повика той някого от залата. — Господа, поздравете го!

От задните редове излезе невисок младеж с обица на ухото и се приближи към трибуната. Залата избухва в овации. Докладчикът нежно прегърна юношата през талията.

Така и си стояха, прегърнати под шума от аплодисментите. Витебска също аплодираше усърдно.

„Не, това вече е прекалено — помисли си Наталия, като наблюдаваше тази вакханалия. — Ами че те тук всичките се гордеят един с друг. Сякаш са герои, заболели в защита на родината си, а не докато са се чукали един друг в задниците! — От възмущение мисълта на Наталия се оформяше в немного нормативна лексика. — Разбирам да ти е жал за децата, заразени със СПИН от майките си. Или за хората, заразени при кръвопреливане. Или за жените, получили страшен подарък от разпътните си мъже. Или за мъжете, заразени от жените си, които проституират нелегално. Да, те са жертви.

Но на това сборище присъстват извратени хора, които сами са си избрали тоя път! С какво се гордеят? На какво ръкопляскат? Нали на никого не му идва наум да се гордее с цирей на физиономията или с лош дъх в устата? Защо те се гордеят с патологията си?“

Наталия се изправи и тръгна към вратата. Витебска пак я изгледа злобно. Наталия Николаевна много искаше да й се изплези, но се сдържа, за да не навреди на шефката си.

В кафенето завари същия онзи научен сътрудник от Института по експериментална медицина. Той беше избягал от залата още преди Наташа и с кеф си пиеше кафето. Като видя Денисова, той й махна с ръка. Наташа се приближи със своята чашка кафе и седна до него.

— Сядай, Сивоочке! Откога не сме се виждали! — поздрави я бившият състудент.

— Здравей, Сева, къде сме попаднали ние с теб? — от място потегли в галоп Наташа. Емоциите й преливаха.

— На празник на еднополовата любов, къде другаде — откликна колегата й.

— Това го разбрах. Но защо се нарича научна конференция?

— А как да го кръстят? Хомосборище?

— Поне щеше да бъде вярно.

— Ама какво ти става? Та нали те искат обществото да ги признае! Сега вече, като се съберат няколко хомосексуалисти, това не е содомски грях, а научна конференция или кинофестивал, или музикален конкурс. Вижте ни какви сме! Необикновени. Виж само нашия всеизвестен певец! Щом излезе на сцената, и почва да си тресе сбръчкания гол задник пред цялата страна. Наслаждавайте се!

— И все пак не ми го побира главата! Нито един научен доклад. Никаква информация за начините на заразяване, нито данни за причинителя, никакви сведения за нови лекарствени препарати — нищо! А нали организаторът на конференцията е Институтът за профилактична медицина! Уважавано в цялата страна учреждение! Как се е съгласил техният директор да участва в това безобразие?

— Как? Сега ще ти обясня — отговори Сева. — Само ще си взема едно малко коняче. И на теб също.

— Не, Сева, благодаря ти, аз трябва да се връщам после на работа.

— Тогава кафе?

— Кафе може — съгласи се Наташа.

— Та значи — продължи Сева, като сложи на масичката чашките с кафе и отпи от коняка си. — Директорът им просто не знае какво става тук. Ти въобще наясно ли си коя е Витебска?

— Общо взето, не — призна си Наташа.

— Тая има ей такива топки…

— Севка!

— Исках да кажа, че това е жена с ярко изразени мъжки полови белези — поправи се Сева. — Аз отдавна я познавам. Ленинград е малък град. А пък институтите с нашия профил се броят на пръсти, няма на теб да го обяснявам. Аз работех с нея още в „пощенската кутия“…

„Пощенска кутия“ наричаха в Питер закрития научноизследователски институт по медицина.

— Та тя направи там кариера, като пишеше по цял ден доноси за колегите си до съответните инстанции. Това беше по времето на застоя. Колегите спираха да „растат“, а Витебска продължаваше. После, когато рухна желязната завеса, й се прищя да излезе на международната арена, да се покаже каква е красавица. И се прехвърли в НИИ по профилактика като завеждащ лаборатория. Тъкмо СПИН-ът беше излязъл на мода. Започна с това, че изяде всички наоколо, които посмяха да й се опънат. После се зае с директора. Само нещо да не е по нейната — веднага писмо до прокуратурата. Пристигат проверяващи, започват проверки. Съсипват нервите на директора.

Той, разбира се, не е най-идеалният директор на света, но има и по-лоши. Та така — писмо след писмо. Проверка след проверка. А представяш ли си какво е проверка от прокуратурата? Накратко, пречупи го тоя мъж. Той не смее и дума да й каже, не смее да шукне срещу нея. И тя си прави каквото ще. Работеше там една приятелка, Танка Дмитриевска. Двадесет години беше отдала на института. Прекрасен вирусолог, много свястна жена. Но не беше свикнала да се кланя. Витебска я изяде за пет минути. Че на това отгоре се обаждаше и в новата й работа — вие, значи, знаете ли кого сте взели? За щастие калта не се лепи по Танка. Но това характеризира Витебска. Още един щрих към портрета й.

— И защо й е тая мерзост? — Наташа кимна към конференц-залата.

— Как защо? За да ходи из чужбина. Те, хомосексуалните, обожават съчувстващите им. Не видя ли как й се лепяха? Едва не повърнах, затова и излязох. Те въобще обожават да се целуват. Като артистите. Впрочем има и артисти…

— Ох, знам всичко това! — не издържа Наташа. — В моето отделение половината от болните са такива.

— Да, те са друга работа — съгласи се Сева. — Та ето, Витебска им е организирала симпозиум, намерила е спонсори. Защо да не намери? СПИН — това звучи гордо. За детска ваксина друг път ще намериш спонсори. Обаче щом става дума за СПИН — няма проблем. И спонсорите се страхуват да не го лепнат. Част от участниците са дошли заради авантата. Като почетни гости. Сега, като се върнат, те ще поканят Витебска при себе си на някакъв купон. Колко такива има в залата? И така тя се разхожда по света и се целува с педалите.

— Ама че гадост! Ох, как ще я подредя шефката! Имам сума ти непопълнени картони в отделението, а тя ме пратила в тоя вертеп!

Когато се върна в отделението, Наталия Николаевна влезе в кабинета на шефката си.

— Много благодаря, Ера Газмановна! Много съдържателна конференция. Такова сборище на извратени типове изобщо не бях виждала.

— Аз нали те предупреждавах, че там ще има хомодружинка — откъсна се от документите завеждащата отделението.

— Тогава защо ме пратихте? — най-после се ядоса Наташа.

— Ами за да се ядосаш! — хитро присви очи професорката. — Че то върна се от Москва такава една меланхолична, разсеяна. Три анамнези ти стоят още непопълнени. Какво си ококори очищата?

— Край, искам кафе… — каза Наташа с тона на любителката на животните от известната реклама и излезе от кабинета.

„На ти сега — ругаеше се тя, докато седеше край масата в ординаторската, — дори външни хора забелязват състоянието ти! Веднага да изхвърлиш от главата си тоя влак и тоя следовател!“ — заповяда си Наталия Николаевна Денисова. Тя седя до късно на работа, старателно попълваше медицинските картони, подготвяше епикризите за следващия ден. И дори прегледа материалите за лекцията, която трябваше да изнесе на по-следващия ден.

Накрая, напълно доволна от себе си, Наташа заключи бюрото си и си тръгна към къщи.

Вечерта Турецки й се обади по телефона.

Беше минала вече седмица от престоя на Турецки в славния град на Петър.

На гарата го посрещна заместник-началникът на Питерската криминална милиция Виктор Петрович Гоголев. Те вече се познаваха доста добре от разследването на убийството на питерския вицегубернатор13. Както беше казал Костя: „Немалко бяха бродили те по ония места!“ Добре казано.

Гоголев стоеше в началото на перона, като се взираше в движещата се срещу него тълпа. Най-после видя спортната фигура на колегата си, който гледаше не напред по посока на движението си, а предимно наляво. Отляво на Турецки вървеше стройна, висока тъмнокоса жена в светъл шлифер.

— Александър! — извика го Виктор Петрович.

Саша го видя, усмихна се и бързо тръгна насреща му.

— Здрасти, Виктор!

Мъжете се ръкуваха.

— С кола ли си?

— Естествено — отговори Гоголев.

— Хайде да хвърлим едно момиче до вкъщи — помоли той Виктор.

— Добре — учудено се съгласи Гоголев.

— Наташа! — повика Турецки вече отминаващата ги Наталия. — Ще ви закараме до вас, ние сме с кола.

Но Наталия Николаевна категорично отказа, като обясни, че живее срещу станцията на метрото и пътува без прекачвания.

— Благодаря, с метрото ще стигна по-бързо, а и не ми се иска да ви бавя — усмихна се Наташа. — Довиждане, Александър Борисович!

— Именно — довиждане. А то ще стане съвсем скоро, имайте предвид! Аз ще ви се обадя.

Саша стисна прохладните пръсти на Наташа, като се вглеждаше в сивите й очи.

— Коя е тая жена? — попита Гоголев вече в колата.

— Пътувахме заедно. Много интересен човек. Между впрочем работи в хепатитното отделение. Лекарка е.

— В коя болница?

Саша погледна визитката на Наташа и каза номера на болницата.

— А, знаем го това отделение. Едва ли не всяка седмица провеждаме там разпити. Основният им контингент са наркомани. С всички произтичащи от това последици… Не е за завиждане госпожицата. Да работи с такива болни… Красива жена между другото. И деликатна. Отказа се от колата. Съвсем на място при това. Защото ние само пресичаме площада и сме в хотела. Обичам деликатните жени.

— А деликатните мъже? — поинтересува се Турецки.

— Не познавам такива около себе си и своето обкръжение — весело се отзова Гоголев. — Запазихме ти легло в „Октябърски“. Нали не възразяваш?

— Не възразявам. Предишния път поживях при вас нелегално, стига ми. А тук камериерка в бяла премяна ще ми носи кафе в леглото!

— Е, това чак утре. Сега си оставяш багажа и отиваме в кантората!

— На един душ поне нямам ли право? И да се обръсна?

— Имаш — съгласи се с въздишка Гоголев.

Александър огледа просторния двустаен апартамент и подсвирна.

— Какви са тия палати? За чий са ми две стаи?

— Как за чий? — обиди се Гоголев. — Първо, не за чий, а за какво. А второ, вие, Александър Борисович, все пак не сте от най-дребните началници. Да предположим, че поканите някоя дама… деликатна. А тя влезе в стаята и веднага се блъсне в кревата с проснати чорапи на таблата. Как ще се почувства тя, деликатната? А така — хол, спалня. По човешки.

— Нали моята кантора ще плаща! Колко струва такъв апартамент?

— Нищо, ще платят. „Важен“ следовател от Главна прокуратура трябва да изглежда внушително и да живее достойно. За да не възниква у никого желание да му предлага подкуп.

— От твоите уста в божиите уши — откликна Турецки и изчезна в банята.

Гоголев седна да го чака в хола, като превърташе каналите с „дистанционното“. Телефонът иззвъня. Гоголев вдигна слушалката.

— Господине, не ви ли е скучно? — с придихание попита женски глас.

— Немного, но, общо взето, е скучничко… — призна си Гоголев.

— Аз мога да ви развеселя. Да ви поразвлека. Да ви отпусна. По най-разнообразни начини — гугукаше дамата.

— А, познах най-после гласчето ти примамно. Пломбо, я ела на „Литейни“ в стая номер триста и петнадесет, там ще ме повеселиш. Разбрахме ли се?

Слушалката изпращя. Чуха се сигналите за свободно.

— Пеперудки — поклати глава Гоголев.

От спалнята излезе свежо обръснатият, в чиста риза Турецки.

След половин час двамата седяха в кабинета на прокурора на Санкт Петербург Семьон Макарович Маркашин. Семьон Макарович, както и Гоголев, беше долу-горе на една възраст с Турецки. Още при миналото идване на Саша в Питер те лесно минаха на „ти“.

И колелото се завъртя…

Още първия ден беше разпитана отново пощенската служителка, оформила пратката с „полипептид Хуанхъ“. Младата жена разказа, че пратката донесъл висок младеж с дълга коса, вързана на опашка отзад. Кестеняв. Дошъл с микробус „Газела“. Купил доста дървени сандъчета за опаковане. Опаковали стоката направо в колата, тя ги виждала през прозореца. После високият с партньора си, който бил нисичък и къдрав, внесли вече затворените сандъчета. Но няколко кутийки, като че ли пет, останали неопаковани — сандъчетата не стигнали. На тях имало етикетчета „полипептид Хуанхъ“. Наложило се да търсят малък кашон.

— Аз самата се увличам по китайската медицина, занимавам се и с йога — разказваше жената. — Стана ми интересно що за лекарство е това. Високият каза, че било препарат за всякакви неща. Обаче отговаряше неохотно. Пращаха ги в Москва. Пратката беше голяма, затова я запомних.

Пощенският клон, където работеше жената, се намираше в Петроградски район. До идването на Александър вече бяха изготвени фотороботи на мъжете, изпратили стоката. Беше съставен и списък на всички медицински и биологически научноизследователски институти, разположени в този район. Оказа се, че там е тъпкано с такива. Сред тях, на улица „Професор Попов“, почти до клона, откъдето беше пусната пратката, имаше химикофармацевтичен институт. Естествено, започнаха от него. Като взеха със себе си пощенската служителка, Гоголев, Турецки, няколко оперативници и експерт — доктор на химическите науки — нахълтаха в института. Изплашеният ректор лично ги разведе по аудиториите. Пощенската служителка не разпозна никого от представените й къдрави младежи.

— Не може да бъде — говореше със заекване ректорът, — в нашия институт да се върши нещо забранено! Нашите преподаватели работят тук от дълги години. Познавам всички поименно. Познавам и семействата на много от тях!

— Не се вълнувайте — успокояваше го Александър. — Никой не твърди, че именно при вас се вършат незаконни неща. Но както се пее в песента, някой някъде у нас понякога не иска да живее честно. И ние сме длъжни да проверим всички варианти.

Два дни се разправяха с тоя институт. Преровиха всички лабораторни помещения, провериха реактивите по списък, излазиха всички мазета. Нищо.

По аналогичен начин протече и проверката на намиращото се почти насреща друго ведомство, академичния НИИ. Директорът на института се намираше в момента в Америка. Заместваше го нервна дама над петдесетте със зле измита коса. Дамата нервно наместваше очилата си и отказваше да пусне посетителите в института, като искаше да изчакат връщането на директора.

— А кога ще се върне вашият директор? — попита Гоголев.

Стана ясно, че след два месеца. Наложи се да покажат на дамата съответното нареждане на Маркашин, градския прокурор. След което дамата се покри с червени петна, затвори се в кабинета си и започна да звъни по телефона. Турецки и колегите му влязоха в главното фоайе на института. То предлагаше рядко зрелище. От центъра му тръгваше нагоре вито стълбище. В основата си то беше преградено с масивна врата, заключена с катинар. Изясни се, че по-голямата част от института е дадена под наем. И наемателите могат да ползват стълбището. Сътрудниците на института общуваха помежду си и с останалия свят чрез асансьора. Ако той излезеше от строя, както често се случвало по думите на сътрудниците, въобще не можели да комуникират.

— Такова нещо още не бях виждал — изуми се Александър.

Началникът на „Личен състав“, типична кадровичка с папироса между зъбите, категорично отмести настрана фоторобота на дългокосия.

— Не държим такива — безапелационно заяви тя. — А виж такива — тя забоде папиросата към къдравия, — такива ще се намерят дваминца. И още един имаше. Но той сега работи в Красно село.

Докараните „къдрави“ пак бяха отхвърлени от пощенската служителка.

Кадровичката предложи да им покаже лабораториите на института. На всеки етаж Турецки се изумяваше от картината на пълна, окончателна разруха. Жесток студ, безбройни течове по стените, непоносима миризма на мишки. Тук-таме седяха облечени във ватенки служители.

Турецки се спогледа с Гоголев — едва ли би могло да се създаде нещо в тая мизерия!

Мислите им бяха потвърдени от научен сътрудник в лабораторията по генетика, полупиян общителен мъж на около шестдесет години.

— Какво говорите, момчета! — добродушно възкликна той. — При нас не нещо забранено, при нас и разрешеното не се прави. Как да работиш в такива условия? Гледаш да оцелееш, да не замръзнеш като някой Маугли. — Мъжът стрелна с поглед бутилката със спирт.

— Ефрем Николаевич, мислете, като говорите! — рязко го прекъсна кадровичката.

— Млъквам, млъквам. — Ефрем Николаевич намигна на Турецки.

Съвсем иначе изглеждаха етажите, дадени под аренда. Направо ти иде да възкликнеш „О, Русия — страна на контрастите!“. Просторни холове с кресла и масички, помещения мебелирани съвсем европейски. Лъскави госпожици зад компютрите, баровци в кабинетите. Навсякъде климатици, чистота, цветя. Но и в тези офиси едва ли би могло да се произвежда сложното химическо вещество.

— Правилно са затворили стълбището — каза вече в колата Гоголев, когато се връщаха на „Литейни“. — Че току-виж сътрудниците с ватенките залели цялата им еврокрасота със солна киселина. Лично аз така бих постъпил.

— Като нищо — отзова се Турецки. — Много тягостно впечатление прави. Нали директорът дере луди пари от наема, защо не създаде нормален живот в собственото си учреждение?

— А с какво ще иде в Америка? Всички тия са еднодневки, Саша. Гледат да се налапат колкото успеят и да духнат. Това им е философията.

 

 

Дните си минаваха един след друг. Прочесаха целия Петроградски район, после другите градски райони. Ходиха в Красно село, където според думите на кадровичката отишъл къдравият сътрудник на академическия НИИ. Безрезултатно. Всекидневно се правеше равносметка в кабинета на Гоголев, където се връщаха късно вечер.

На чашка, разбира се. Но версията на Саша, че „китайският белтък“ се произвежда именно в Питер, получаваше все нови и нови потвърждения.

Грязнов вече им беше съобщил за изземането на „полипептид Хуанхъ“ от московската аптека, където на етикета фигурираше в качеството на производител пак Петербург. После откриха коя е Тото. Сетне дойде новината за прехвърлянето на багажа с наркотиците от Питер в Москва. И по цели денонощия се точеха телефонни разговори с МУР. Заловиха Тото. Всички, разбира се, разчитаха на показанията й. Обаче Тамара мълчеше.

— Знаеш ли, Александър — каза Гоголев сутринта май на осмия ден от престоя на Турецки в Питер, — навярно трябва да идем при наркоманите. Макар по-рано да ти бях казал, че тоя препарат почти не се е появявал на нашия черен пазар.

— Аз помислих — ти каза… — откликна Турецки. — Хайде да поразсъждаваме. Това, че „китайският белтък“ не се разпространява при вас, е в съзвучие с версията. Те съвсем не са идиоти. Тук си произвеждат тихичко наркотика, без да привличат вниманието. А през Москва го продават и разпространяват. Тоест създава се видимост, че препаратът се прави, да кажем, в Москва. Но след провалите: експлозията във влака с изземането на препарата, откриването на наркотика в аптеката и накрая арестуването на Тото — след всички тия провали те са длъжни: първо — временно да спрат транспортирането, второ — да замразят за известно време работата на лабораторията. Обаче да се прекрати за един ден сложен в технологично отношение процес е невъзможно. Помниш ли, вашият консултант от технологичния институт каза, че схемата на производството на това вещество вероятно е две-три седмици. Значи те ще произведат още известно количество. А щом като няма как да го изпратят, производителите могат да се опитат да го пласират тук.

— Е, какво пък, днешния ден го утрепахме, а утре ще нахълтаме в един бардак.

— А аз ще се свържа с Наталия Николаевна. Помниш ли, спътничката ми? — развесели се Турецки.

— Оная, дето работи в хепатитното отделение? Не мисля, че ще може да ни помогне. Пациентите й за доза наркотик или сънотворно каквото искаш ще ти разпра вят. А ако им откажеш — изобщо нищо няма да ти кажат. Не, наркоманите трябва да се хващат на калъпа — със спринцовката и ампулата в ръце.

— Аз все пак ще намина при нея — настояваше Турецки. — Нали сутринта ни е свободна. Кола не ми трябва.

— Върви, разбира се, ти си шефът, ти си решаваш какво да правиш. При това тя има такива красиви очи. Аз на твое място отдавна бих отскочил при нея — с най-сериозен вид отговори Гоголев. — За утре имаме само разпит на шофьора от фирмата „Горячов и компания“. Но с това ще се оправим и без теб. Още повече, по всичко личи, че той е съвсем случаен човек. Блокът, откъдето са изнесли мебелите, е почти напълно изселен заради предстоящия основен ремонт. Явно престъпниците са замъкнали гарнитурата във входа половин час преди да дойде камионът, и са чакали там. Всъщност ти вече си в течение.

Александър кимна. В този момент запиука мобилният му телефон.

— Ало, Слава, ти ли си?

Плътният баритон на Грязнов изпълни целия кабинет на Гоголев. Докато Вячеслав възбудено разказваше нещо на Турецки, Гоголев започна да се стяга за тръгване.

— Е, какво става там при вас? — попита той, когато разговорът свърши.

— Намерили пистолета, с който са убили нашия приятел и колега Фрязин. Цял месец мина от убийството, но са го намерили! Явно Фортуна е благосклонна към нас.

— Арестували ли са убиеца?

— Засега не. Издирват го. Не могат да го открият в Москва. Това е някой си Смакаускас, бодигард на Свимонашвили.

— Създава се впечатлението, че Фортуна бута на правосъдието само наполовина. Арестували Тото — тя мълчи, намерили пистолета — убиеца го няма.

— Не всичко наведнъж — отвърна Турецки. — Грязнов предполага, че Смакаускас може да е дошъл тук, в Питер. Да речем, да проследи как се замразява производството на наркотика.

— Би могло. Ще го обявим за издирване. Добре, да вървим, колата вече ни чака.

Александър се върна в хотела късно вечерта, както обикновено. Веднага хвана слушалката на телефона. И я затвори. Какво ще каже на Наташа? Цяла седмица мина… Тя вече може и да го е забравила. При това той беше пийнал. Ами ако тя го усети? И се обиди. И изобщо дали ще иска да говори с него? Но тя нали е умна — самонавиваше се Турецки. Той пак за кой ли път си припомняше нощта във влака. Не я беше забравил и отдавна да й се е обадил, ако не бе така безотлъчно зает. Не, тя не може да го е забравила, убеди се най-после той и смело набра номера.

— Ало — чу се в слушалката и на Саша му спря дъхът от виолончеловия глас. Как е могъл да не го чуе цяла седмица?!

— Здравейте, Наталия Николаевна. Може ли да се изследвам анонимно при вас?

— За какво? — усмихна се Наташа, която веднага го позна.

— За всичко — въздъхна Александър. — Може ли да ви посетя на работното ви място утре сутринта? По дело, така да се каже, от особена важност за държавата.

— А имам ли право да откажа?

— Нямате! — страшно отсече той.

 

 

Алгерис замина за Питер същата вечер след сърцераздирателната сцена в кухнята. По-точно, през нощта.

Той караше по почти пустата магистрала, като се сдържаше с всичка сила да не надвишава разрешената скорост. Не му се искаше да провокира катаджиите. Съзнанието му все прожектираше непоносимата картина — обронилата гордата си глава, плачеща Нино.

Алгерис беше израснал без майка. Тя умря, когато той беше на седем години. Спомняше си я съвсем смътно. Почти не я помнеше. Отгледа го баща му, суров и мълчалив човек. Той работеше като инженер в една фабрика. Но единствената му страст беше ловът. Той прекарваше всички отпуски заедно със сина си в селцето на своя баща егер. Всяка година Алгерис живееше цял месец в затънтените литовски гори, в родното място на дядо си. На четиринадесет години той овладя най-висшето ловджийско майсторство да улучва катерицата с един изстрел в окото.

Романтичните му приключения започнаха доста късно. Училището, спортуването, суровият баща — всичко това пречеше на срещите с момичета. Но възрастта си искаше своето. И момичето се появи. Буквално му се набута в ръцете. Празнуваха присвоеното на Алгерис звание майстор на спорта. Купонясваха при един приятел, защото в бащиния му дом бяха забранени всякакви събирания. Всички пиеха, чукаха се с Алгерис и го поздравяваха. Накратко, той се напи, както често се случва с виновниците за празнуването. Особено когато са съвсем млади и непиещи. На сутринта новоизпеченият майстор на спорта се събуди в едно легло със съвсем непознато момиче. Така му се стори. Момичето твърдеше, че вечерта той не свалял очи от нея. Възможно беше. Това вероятно бе започнало в момента, когато очите на Алгерис станаха като стъклени и се втренчиха в една точка. Тази точка за негова беда се оказа гореспоменатата девица. Той излиза с нея два месеца. Разбира се, сексуалните отношения значат много в живота на младия човек, но дори леглото не можеше да компенсира онова, което не му харесваше у нея. След два месеца той прекъсна срещите им, защото се запозна с много мило момиче — студентка. После дойде прощалната вечер на свещи, на която той се съгласи заради чувството на вина, сетне подсъдимата скамейка.

Само той си знаеше какво му се наложи да преживее в лагера. Неведнъж се опитваха да го изнасилят. Но Алгерис не им се даваше, докато беше в съзнание. Може и да го бяха насилили, но вече безчувствен. Той щеше да загине още първите месеци при всекидневните побои или сам щеше да убие някого, но в негова защита се обяви Отарик, царят и богът на лагера.

И по-нататъшният живот на Алгерис се нареди така, както се нареди. Той намрази жените и им отмъщаваше при всеки удобен случай. Безмилостно изнасилваше абхазките, когато служеше като наемник в грузинската армия. Гавреше се с жените като бандит в една от московските групировки. Когато му предложиха да компрометира една жена, като заснеме на лента порнография, той се съгласи не само заради парите. Продължаваше да си отмъщава. Но другата жена, тая, която дойде да вземе лентата, го порази. Веднага, още от първия поглед. Дори не видя, че тя е много по-възрастна от него. После, когато станаха близки и той разбра колко нежност има у тази горда и недостъпна грузинка, тази разлика дори му харесваше. Той намери у нея и майчински нежна, и юношески страстна любима. Беше й безкрайно предан. Дъщерята на Нино — а той знаеше, че Тамрико й е дъщеря — не го вълнуваше ни най-малко, макар да беше привлекателно момиче. Той се отнасяше към нея, както би се държал със собствената си дъщеря, а тя беше само с три години по-малка от него. За Алгерис съществуваше само Нино. И цялото му майсторство на стрелец, и хладнокръвието му на ловец, и безмилостността му към враговете, и обаянието и артистизмът му — всичко беше за нея.

Нино също не спеше тази нощ. Тя проседя до сутринта усамотена в кухнята, стиснала в пръсти бележката на Тамрико. Там имаше само четири кратки фрази:

„Скъпа мамо! Не тъгувай за мен. И не се тревожи за нищо. Обичам те неизразимо.“

Четири фрази — а с тях всичко е казано.

„Скъпа мамо!“ — това значи: винаги съм знаела, че ти си моята майка.

„Не тъгувай за мен!“ — това значи, аз ще издържа всичко.

„И не се тревожи за нищо“ — тоест аз ще мълча.

А последната фраза означава, че нейната дъщеря й прощава.

Нино все препрочиташе бележката, гледаше в тъмния прозорец и се молеше Алгерис да се добере до Питер и да открие там Турецки. За другото тя беше сигурна в него.

Молитвите на Нино бяха чути.

Рано сутринта Алгерис спря колата в един вътрешен двор край сталинска сграда на Заневски проспект. Той се качи на четвъртия етаж, отключи си вратата и влезе в жилището.

Собствениците на тристайния апартамент преди година бяха заминали по договор да преподават в някакъв американски университет. Сергей Висницки нае жилището за целия период на договора им — пет години, — като им предплати за две години напред. Това жилище служеше за резиденция на семейство Висницки, когато те идваха в Питер, за да проверят работата на лабораторията. Тя се намираше недалеч — на петнадесет минути с кола. Алгерис често придружаваше Висницки при тези пътувания в качеството на шофьор и бодигард. Той познаваше добре града, Докато си вземаше душ, пак се замисли къде да търси Турецки. Отговорът на първия въпрос беше, общо взето, ясен. Навярно Турецки всекидневно трябва да се явява в известната сграда на „Питейни“. Там се намираха и Питерското градско управление на вътрешните работи, и Питерската криминална милиция, и местната ФСС. Но как да го проследи край тази сграда, когато тя е обградена отвсякъде с явна и скрита охрана?

Около девет часа сутринта на кръстовището на улица „Чайковски“ и Литейни проспект се появи висок човек в кожено яке, също такъв каскет и черни очила. Той слезе от тролея и без да бърза, тръгна по „Чайковски“. Купи си цигари от павилиона, после отиде до близкия жилищен блок. Вратата беше заключена с кодова ключалка. Само секунда потрябва на мъжа, за да определи кои са най-изтритите бутони и да отвори. След като зае позиция между първия и втория етаж, той запали цигара и се втренчи неподвижно през прозореца. Постепенно движението се оживяваше, все повече коли от всякакви марки се мяркаха в полезрението му. Покрай известното в целия град здание крачеха двама милиционери. Насам-натам и пак същото. Минаващите покрай сградата хора, без да искат, сякаш гледаха да го заобиколят по-отдалеч. Дори преминаваха на другата страна на улицата. „Да, наплашиха кагебистите народа за цял живот“ — помисли Алгерис. Кой знае защо си спомни дочутата някъде история как във времето на застоя докарали в това заведение някакъв дисиденстващ писател. И започнали да го обработват: да удрят с юмрук по масата, употребявайки при това не съвсем литературни изрази. Възмутеният писател възкликнал: „Защо разговаряте с мен с такъв тон? Нали засега не съм обвиняем, а в краен случай заподозрян?“ При което провеждащият разпита майор довел писателя до прозореца, посочил към улицата, където сновели минувачите, и ласкаво отговорил: „Не, батинка, тия, дето са на улицата, засега те са заподозрените, а вие, щом вече сте попаднали тук, сте обвиняем.“

Така и си живееше народът като заподозрян.

От време на време край сградата спираха коли, от тях слизаха хора и изчезваха във входовете на зданието. Турецки го нямаше сред тях. Времето си течеше. Някъде по-горе тропна врата, някой заслиза надолу, стъпките все повече се приближаваха. Алгерис не се обръщаше.

— Ааа — извика бабешки глас. — Леле, как се изплаших! — каза си сама тя. — Вие какво правите тук? — попита неукротимата бабичка, като надзърташе в лицето на Алгерис. — Нещо не ви познавам. Вие май не сте от нашия вход?

Алгерис се извърна с широка усмивка.

— Техник съм от телефонната централа. — Той посочи към куфарчето си. — Извикаха ме в седми апартамент (добре, че беше запомнил номера на апартамента на първия етаж!), обаче никой не отваря. Не знам какво да правя. Ако си тръгна, ще вземат да се оплачат.

— В седми ли? — Бабата подъвка със сбръчканите си устни. — Там Клавдия винаги си седи вкъщи. Дъщеря й с мъжа си ходят на работа. А Клавдия си седи вкъщи. Вие звънете по-продължително, тя не чува добре. Стара е, като мен.

Алгерис, все така усмихнат, слезе с бабичката надолу. Спряха пред седми апартамент. Бабичката не бързаше да излезе на улицата, явно чакаше да види дали Клавдия ще отвори.

Алгерис натисна звънеца. Към вратата наистина не се чуха стъпки.

— Ти пак натисни, ама задръж повече — не го оставяше на мира бабичката.

„Върви, стара вещице, махай се, че ще ме вкараш в грях!“ — предаваше телепатични сигнали Алгерис, като продължаваше да й се усмихва.

— Вървете, бабче, аз ще звънна, а вие тръгвайте — ласкаво й каза той.

Бабичката присви тънките си устни и тръгна към вратата. Но твърде дълго се тутка с бравата, като явно чакаше дали той ще звънне пак. Алгерис натисна звънеца. Зад вратата се чуха тътрещи се стъпки.

— Кой е? — извикаха иззад вратата много силно, както обикновено говорят глухите хора.

— От телефонната централа — тихо отговори Алгерис, като гледаше в гърба на застаналата до входната врата бабичка.

Тя най-после отвори вратата, като за капак каза удовлетворено:

— Его, виждаш ли, нали ти казвах, че е глуха.

— Кой е там? Кой е там? — крещеше иззад вратата на апартамента другата бабичка.

— Благодаря ти, бабче — ласкаво се усмихна Алгерис на вече излизащата на улицата първа старица.

— Кой е там? — продължаваше да пита втората бабичка.

— Водопроводчикът — процеди през зъби Алгерис, като се качваше пак към прозореца на междуетажната площадка.

„Прав е бил Фьодор Михайлович, като е заклал старицата чрез ръцете на Разколникор — мислеше той, докато палеше цигара. — Тия бабички могат да подлудят всекиго!“

Минаха още четиридесет минути. Още няколко коли спряха край сградата на „Литейни“. Но Турецки го нямаше сред слезлите от тях.

Входната врата се отвори и се появи предишната бабичка с пълна пазарска чанта в ръка. Алгерис изруга, пъргаво се спусна по стълбите и без да даде възможност на бабичката да реагира, излезе на улицата, като хлопна вратата след себе си.

— Ама пак ти ли си? — изуми се зад затворената врата бабичката.

„Не, този вариант не става — мислеше той, като застана на тролейбусната спирка. — Има маса входове — и откъм улица «Каляев», и откъм «Шпалерна». Не може да гадая откъде ще дойде. А във всеки вход наоколо дебне по някоя бабиера.“ — Алгерис пак си спомни Достоевски.

В този момент той усети нечий поглед. Вече няколко секунди внимателно го разглеждаше младичък сержант от милицията. Той сякаш сравняваше Алгерис с някакъв портрет. Мъките от съпоставянето отчетливо личаха на лицето му, още ненаучило се да прикрива чувствата. Алгерис извади от джоба си вестник и се зачете. Черните очила му позволяваха да наблюдава незабелязано сержанта. Той продължаваше да го разглежда. Дойде тролейбусът. Алгерис погледна номера и отстъпи назад, показвайки с това, че чака друга линия. Сержантът все така продължаваше да го оглежда. Вратите на тролейбуса се отвориха, слизащите и качващите се хора веднага влязоха в злобно, ругаещо се Брауново движение. Сержантът напомпа гърдите си с въздух и пристъпи към Алгерис.

— Сержант Макаров — козирува той. — Документите, моля!

Алгерис, много учуден, погледна сержанта и сви рамене. После пъхна ръка във вътрешния джоб на якето си, задържа я там няколко секунди и рязко скочи във вече затварящия вратите си тролейбус.

— Прощавай, старче — подхвърли той през рамо. — Бързам при жена си в родилния дом!

Тролейбусът потегли.

„Няма да станеш генерал, сержанте, ох, няма“ — подсмихна се Алгерис, като гледаше как отплува назад обърканото лице на сержанта. Той се извърна. Сивата сграда на проспект „Литейни“ се отдалечаваше. Край нея рязко спря милиционерски мерцедес. От колата слязоха двама мъже. Единият от тях беше Турецки.

 

 

Наташа приключваше визитацията на своите болни. Приближи се към последното легло в ъгъла.

— Как я караш, Лена? — ласкаво попита тя младата жена с изпосталяло, жълтеникаво лице, която лежеше неподвижно под завивките. Погледът й беше устремен към тавана. Всъщност Наташа си знаеше, че жената е млада, двадесетгодишна. Страничен наблюдател би могъл да й даде като нищо четиридесет години. Лена прехвърли отнесения си поглед към Наталия Николаевна, като повтаряше монотонно:

— Как я караш, Лена… как я караш, Лена…

Всичко е ясно — вече си е взела дозата, въздъхна Наташа. Безсмислено е да се бориш с това, безнадеждно е. Осемдесет процента от постъпващите в отделението болни бяха наркомани, начеващи или с по-дълъг стаж. Не беше възможно да ги спрат да вземат наркотици в отделението. Те си варяха дрогата нощем на кой знае откъде намерени котлони, като залостваха вратата в стаята с парцала за миене на пода. Шантажираха роднините си със заплахи за самоубийство и те сами им носеха отровата в болницата. Отказваха се от системите, от храната, като просеха от лекарите сънотворно. Да ги изхвърлиш за нарушаване на режима? Утре пак ще ги докарат в отделението. Кой от участъковите лекари ще лекува болен от хепатит Б? Никой. Да направиш обиск, да им отнемеш наркотиците? Утре пак ще си намерят. При това имаха един случай, когато в състояние на абстиненция една от пациентките се хвърли през прозореца. И се размаза долу. Затова указанието за лекарите беше следното: при нас лежат болни от хепатит. Ние ги лекуваме от хепатит. Другото не е наша работа. Така беше наредила Ера Газмановна. И правилно. За месеца, прекаран в отделението, не можеш да излекуваш никого от наркоманията. Значи трябва да го излекуваш поне от хепатита.

Наташа вдигна бялата болнична нощница на Лена. Жълтото, съсухрено тяло трудно можеше да се нарече женско дори с много уговорки. Ребрата стърчаха като на скелет, направо изучавай по тях анатомията. Върху ребрата й лежаха сбръчкани празни торбички. Дори човек с най-богатото въображение не би ги нарекъл женски гърди. Изкривени от слабост, обвити с пожълтяла кожа кости на краката. И изпъкнал корем. Лена беше бременна. Ако се замислиш над това, че тази наркоманка с тригодишен стаж е заченала дете и се кани да го роди, като пътем го награди с хепатит, тъй като тази болест се предава и на плода, ако се замислиш над всичко това, то Лена просто заслужаваше да я убиеш. Да я задушиш със собствените си ръце в гумени ръкавици. Но не биваше да се мисли за това. Лена трябваше да бъде лекувана. И Наталия Николаевна внимателно, за да не повреди детето, започна да опипва огромния черен дроб на Лена.

Наташа вече се беше върнала в ординаторската, когато вратата се открехна и веселата медицинска сестра Маша звънко извести на всички присъстващи:

— Наталия Николаевна! Някакъв мъж пита за вас на стълбището!

Наташа хвърли поглед към висящото на стената огледало, като внимаваше никой от колегите й да не я забележи, после си придаде най-строго изражение и излезе от ординаторската.

На стълбището стоеше Турецки.

— Здравейте, Наташа! — Той пристъпи напред и стисна прохладните й пръсти.

— Здравейте, Саша — в същия тон му отговори тя и веднага се опита да освободи дланта си от силната му ръка. При това гледаше някъде зад гърба му.

По стълбището се качваше Ера Газмановна.

— С кого говорите, Наталия Николаевна? — строго попита завеждащата отделението. — Разговорите с роднините на болните се провеждат във фоайето. Защо има външни хора на етажа?

— Той не е роднина — без ни най-малко да се изплаши, отвърна Наташа и въпросително погледна към Александър.

— Аз съм следовател — опита се да оправи положението Турецки.

— Следовател ли? При кого идвате? — делово попита Ера Газмановна.

— При никого конкретно — неочаквано се обърка Турецки. — Просто ми се искаше да разгледам болните, да ги поразпитам. Ето ви служебната ми карта. — Той бръкна в джоба за документа си.

— Че какво има да ги гледате? — страшно го изгледа завеждащата, без да обръща внимание на удостоверението му. — Те да не са маймуни в клетка? Тук не е зоологическа градина. И сега не може да говорите с тях. Сутрин те още не са, така да се каже… — тя не се доизказа. — Когато решите кой конкретно ви е нужен, тогава, моля. И най-добре след дванадесет.

Ера Газмановна внимателно изгледа двамата.

— А ако трябва да поговорите с Наталия Николаевна, излезте навън, седнете на някоя пейка. Наталия, идете в кафенето с госта, пийнете кафенце. Няма какво да се мотаете тук край нашата зараза.

Наташа гледаше с усмивка шефката си. Виждаше се, че тя изобщо не се страхува от суровата си началничка.

— Добре, Ера Газмановна, аз само за половин час.

И като докосна Александър за ръкава, тя започна да слиза по стълбището.

Двамата излязоха в огретия от слънцето болничен двор. По него сновяха хора — медицински персонал в бели престилки, работници в гащеризони (в болницата вечно нещо се ремонтираше), посетители, бързащи да видят болните си роднини.

— Строга ви е шефката — разсмя се Александър.

— Обаче справедлива — продължи Наташа. — Знаете ли, при нас не може иначе…

Саша не чуваше какво говори тя. Гледаше я и сърцето му пак думкаше звънко. В бялата престилка тя изглеждаше още по-красива, но по-строга и някак по-внушителна. И той пак се притесни и се почувства като хлапе, а това кой знае защо му хареса.

— Знаете ли, тя ми напомня за нашата майка-началничка — каза Саша, за да не спира разговорът. — Помните ли, разказвах ви във влака?

Той не сваляше очи от вървящата до него жена и не забеляза, че вече няколко секунди ги гледа идващият насреща висок мъж с кожено яке и кожен каскет, който изведнъж се бе спрял, когато ги видя. Наташа първа то забеляза. Тя беше свикнала мъжете да се заглеждат по нея, но не и така безцеремонно! Очите на мъжа бяха скрити зад черни очила, но Наталия усещаше, че той гледа именно тях, затова недоумяващо вдигна вежди. Мъжът веднага се извърна, пъхна цигара в устата си и като прикри лицето си с длан, щракна запалката.

— Наталия Николаевна! — звънко, през целия двор извика медицинската сестра Маша.

Наташа и Александър се обърнаха. Маша притича до тях.

— Ера Газмановна помоли да занесете една нейна докладна записка на главния лекар.

Тя подаде на Наташа пластмасова папка.

Мъжът с коженото яке и каскет най-после запали цигарата си и свърна в страничната алея.

— Това е главният корпус — посочи Наташа към едно четириетажно здание. — Почакайте ме във фоайето. Ще занеса докладната и ще идем в кафенето. Става ли?

— Добре — усмихна се Турецки. — Колко много сгради имате? — забеляза той най-после какво ги обкръжава.

— Да, над двадесет. Нашата е най-старата инфекциозна болница в града. А те трябва да се строят така, за да се избегнат вътрешноболничните заразявания. За всяка инфекция си има отделна сграда.

Турецки отвори вратата, за да пропусне Наташа пред себе си, и сърцето му пак прескочи от съприкосновението с нейния строен и изправен гръб.

— Поседете тук. — Наташа показа две кресла в центъра на фоайето. — Можете и да пушите. Аз ей сега ще се върна.

И като му се усмихна, тя изчезна в един от коридорите. Турецки седна на креслото и запали цигара. Което му дойде много добре, като се има предвид прекомерното вълнение.

— Е, стига, стига! — заповяда си той. Но сърцето му продължаваше да тупти силно. Саша стана и започна да се разхожда из фоайето, като се опитваше да се разсее. Вниманието му беше привлечено от голям гоблен, висящ точно над креслото, където седеше допреди малко. На гоблена беше изтъкана следната картина: в центъра се виждаше благообразен старец. В ръката си държеше птица. До него стоеше момче. Край момчето се виждаше куче, изплезило яркочервения си език. От другата страна на стареца стоеше брадат мъж. Той държеше в ръце заек.

Турецки разглеждаше внимателно платното, когато зад гърба му се чу звучният глас на Наташа.

— Това е Луи Пастьор — посочи тя към стареца. — Той ваксинира момчето. Срещу бяс.

— А това бясното куче ли е? — учуди се Турецки, като гледаше добродушния пес.

— Да — разсмя се Наташа. — Макар че като за бясно куче песът е твърде симпатичен. — Тя пак четеше мислите му!

— И заекът ли е бесен?

— Не. Като заразявал зайци, Пастьор успял да получи отслабен вирус на бяса. Това се нарича атенуация. Ама вие сте съвсем невеж!

— Само се преструвам, за да ви дам възможност да демонстрирате своята образованост — леко отби удари Турецки. — А откъде имате този шедьовър на изкуството? Благодарните болни ли го изтъкаха?

— Не, французите ни го подариха. Побратимени сме с една парижка болница. Та те ни го подариха. По-добре да бяха докарали лекарства. Но на харизан кон зъбите… Какво, не ви ли харесва?

— Не, защо… — Турецки наклони глава с вид на познавач. — Особено сполучлив е според мен образът на кучето. В умните му очи виждаме готовността да се жертва, като се престори на бясно. В същото време зяпналата сякаш в усмивка муцуна показва, че животното просто баламосва публиката, при това с удоволствие. Яркочервеният език символизира революционността на направеното откритие…

— Е, стига — разсмя се Наташа и лекичко го плесна по ръката. — Да вървим да пием кафе, че след малко трябва да се връщам.

В кафенето беше доста претъпкано. Наташа му посочи една свободна масичка.

— Седнете, аз ще взема кафе.

— В никакъв случай! — възпротиви се Саша. — Вие май съвсем не ме броите за мъж?

— Тук аз съм домакинята. А вие сте гост. Има да чакате на опашката половин час. Така че седнете и кротувайте! — строго заповяда тя.

До самата каса стоеше едър мъж с вече оформило се шкембенце. Подносът му беше отрупан с много блюда. Наташа се приближи до него, ласкаво го бутна по рамото, прошепна му нещо на ухото и се върна при Турецки. След минута дебелакът разтовари от подноса си две чашки кафе на масичката им и попита Наташа:

— Днес нали си дежурна? — Тя кимна. — Значи ще се видим после.

И като хвърли към Турецки мимолетен, но внимателен поглед, отиде на друга масичка.

— Това е завеждащият реанимацията — поясни Наташа. — Гениален лекар!

Турецки усети лекото бодване на завистта.

— А къде дежурите днес с него?

— Даваме дежурство по болница. Цяло денонощие.

— Значи сте заета тази вечер? — разстрои се Александър.

— Така излиза — усмихна се Наташа. — Чак до следващата сутрин.

— Тъкмо се канех… — въздъхна Турецки. Но като си спомни, че тази нощ също е ангажиран с бардака, обещан от Гоголев, се поободри. — Може пък и да е за добро — без да помисли, каза той.

— Нима? — присви очи Наталия Николаевна.

— Тоест вие утре сте свободна, нали така? След нощното дежурство.

— Утре имам почивен ден — уклончиво отговори тя.

— Чудесно! Каня ви на ресторант.

Наташа иронично се усмихна, като вдигна вежда:

— Господа офицерите гуляят?

— Е не мога да си замина за Москва, без да ви черпя кафе. Да не върна, така да се каже, жеста на вежливост. Наташа, хайде, съгласете се — вече някак съвсем жално каза Саша.

— Ами добре — въздъхна тя.

— Сигурно ще си полегнете след дежурството, нали? Аз няма да звъня, за да не ви будя. Затова вие ми се обадете, когато се събудите. Ще ви дам номера си — припряно говореше Александър, за да не успее тя да размисли. — А ако не ми обещаете да ми се обадите, аз ще ви звъня на всеки час, така да знаете! Отмъщението ми ще бъде ужасно — няма да ви оставя да мигнете!

Турецки подаде на Наташа визитка с телефонен номер.

— Обещавате ли? — Александър се вгледа в очите й.

— Какъв лесен номер: едно, седем, три, три, нула, три — прочете на глас Наталия Николаевна. — Добре, ще ви се обадя — вдигна тя най-после очи.

— Ако бяхте мълчали още една минута, щях да умра. И дори вашият гениален реаниматор нямаше да може да ме спаси — сериозно каза Турецки.

— Трябва да вървя — меко се усмихна Наташа.

 

 

Около три часа във фоайето на хепатитното отделение влезе един мъж. Кожено яке, светлоруса коса, открито лице.

— Госпожице — викна той към бързащата покрай него младичка сестра, — може ли да видя Наталия Николаевна…

— Денисова? — уточни момичето, като се спря неволно до мъжа.

„Ох, колко прилича на някакъв артист!“ — мина й през главичката.

— Да, да, Денисова — обаятелно се усмихна мъжът.

— Тя днес е дежурна по болница. Няма я в отделението, в приемната е — обясняваше многословно момичето, като се опитваше да си спомни на кого й прилича мъжът. — А вие роднина на някой болен ли сте? Почакайте, тя скоро ще дойде.

— Не, не — отказа мъжът. — Тя ще бърза, а на мен ми се искаше да си поговорим обстойно. Кога й свършва дежурството?

„Ох, да — на Збруев! Обаче този е по-висок и по-млад“ — установи с облекчение момичето.

— Утре в десет. Само че тя веднага ще си отиде вкъщи. Нали цяла нощ няма да спи.

— Естествено — разбиращо кимна мъжът. — Май по-добре да дойда вдругиден. Главното е да може тя да ми отдели достатъчно време. Благодаря ви, госпожице! — Мъжът пак се усмихна.

Сестричката също се усмихна и тръгна по своите си работи, доволна, че толкова смислено е обяснила всичко на този интересен мъж.

Разговорът с милата сестричка ставаше вече на втория ден от престоя на Алгерис в Петербург.

А предния ден той се върна в апартамента на „Заневски“ около един по обяд. Свари си кафе, седна край масата. Какво пък, сутрешното наблюдение край сградата на Питейния проспект показа, че, първо, Турецки наистина е в Питер, а, второ, него, Алгерис, вече го издирват. Той, разбира се, не знаеше за находката на Дима Чиртков, затова смяташе, че издирването е, задето е нарушил забраната да излиза извън пределите на Москва.

Какво да прави сега? Да дебне Турецки край Голямата къща? И безнадеждно, и опасно. Сега трябва да изясни къде е отседнал следователят. Разбира се, най-вероятно са го настанили в някоя тайна квартира. Това не би било зле. Може да го проследи до квартирата и да го спипа във входа — съвсем реално е. По-лошо би било, ако той живее в някой ведомствен хотел за ченгета. Там ще е тъпкано от охрана… Но трябва да звънне по телефона и във всички градски хотели, току-виж, му излязъл късметът. И като взе телефонния указател, Алгерис се захвана на работа. Потроши два часа за телефонни обаждания, като караше по азбучен ред и се мъчеше да се обади във всеки хотел през безкрайните сигнали „заето“.

На буквата „о“ ледът се пропука. Дежурната на рецепцията в хотел „Октябърски“ при въпроса му: „Дали при вас не е отседнал Александър Борисович Турецки“, за секунда се обърка и повтори:

— Турецки, Александър Борисович? — Гласът на дежурната беше напрегнат. — Изчакайте минутка.

Алгерис затвори. Искат да засекат номера му, разбра той. Няма балами! Той се обаждаше по мобилен телефон. Скъпо, но безопасно. И така, Турецки е в хотел „Октябърски“. Алгерис погледна часовника си.

Седемнадесет часът. Едва ли господин следователят вече си почива в стаята.

След тридесет минути край хотел „Октябърски“ съвсем бавно се движеше тъмносиньо волво. Мъжът зад волана внимателно оглеждаше тротоара. Най-после видя каквото търсеше. Край хотела се мотаеше дама с отчетливите белези на най-древната професия по лицето. Колата спря и бипна. Дамата трепна и хвърли поглед към волвото. След като получи потвърждение под формата на ново бипкане, тя пъргаво се насочи към колата, като си въртеше задника по невероятен начин.

— Колко вземаш? — влезе в темата без предисловия мъжът зад волана.

— Сто гущера за два часа, хубавецо — без да й мигне окото, отговори търговката на собствената си плът.

На вид гонеше петдесетте.

— Сядай! — Алгерис отвори вратата на колата.

Те се отдалечиха от хотела.

— Как искаш, красавецо? Аз мога да те обслужа и в движение — без да вярва на късмета си, гугукаше жената.

— На теб и петарка в пазарен ден ти е много. В отечествена валута — уточни Алгерис.

Лицето на жената се изопна. Тя се хвана за дръжката на вратата.

— В движение ли ще скачаш? — осведоми се Алгерис.

— Ей, аз си имам „гръб“ — захленчи жената.

— Сигурно също така вехт като теб — реагира мъжът. И добави: — Ще ти платя сто и петдесет. Долара. А сега слушай.

Колата спря край концертната зала „Октябърска“. Жената внимателно изслуша какво се иска от нея.

— А аванс? — като събра смелост, попита тя.

— Аванс дават във фабриката. На ударничките. А ти си геврек за обща употреба.

Проститутката, която знаеше отлично всички нюанси на многобройните имена за жените от своята творческа професия, се канеше да се обиди за крайно неприличната в нейните кръгове дума „геврек“, но като си спомни за обещаната награда, реши да не се формализира и отвори вратата.

— Е, аз тръгвам — усмихна се тя.

— И без глупости — предупреди я Алгерис с такъв тон, че усмивката се стече от ярко начервените й устни. — Ако ми домъкнеш опашка, ще те намеря и ще те режа парче по парче.

— Аха — от страх се съгласи жената и пъргаво се запъти към хотела.

Алгерис я чака около половин час. Най-после вонящото на евтини парфюми тяло се пльосна на седалката до него.

— Всичко научих — съобщи жената. — Ти, такова, дай първо гущерите, че да не ме прекараш.

— Аз не съм държавата, че да прекарвам честните труженици — отговори Алгерис. — Докладвай!

— Значи, той е в номер петстотин и тринадесет. Това е на предпоследния етаж. До него от едната страна е някаква мадама от Омск, командирована. Вдругиден си заминава. На четиридесет и пет години. — Проститутката каза името на жената. — От другата — някакъв мъж от Мурманск. Моряк. — Последваха паспортните данни на мъжа. — Прозорците гледат към двора. Това е, давай мангизите.

Алгерис, без да бърза, извади от портфейла си две банкноти. Преди да ги даде на жената, пак я предупреди:

— Само да шукнеш на някого…

— Абе аз да не съм луда? — припряно отговори тя и като сграбчи банкнотите, изскочи от колата на ужасяващия я мъж. Волвото потегли рязко, бързо набра скорост и изчезна.

В осемнадесет и тридесет край същата тази концертна зала „Октябърска“ пак се появи тъмносиньото волво. Вече беше започнала да се събира публиката за вечерния концерт и колата не привличаше вниманието сред другите автомобили, паркирани на широкия площад.

От волвото излезе Алгерис с букет рози. Той мина към петстотин метра, докато се озова пред хотела със същото име и влезе вътре.

— Вие къде? — викна след него дежурната.

— В петстотин двадесет и девета — очарователно се усмихна Алгерис.

— Почакайте, сега ще се обадя в стаята — сурово произнесе дежурната.

Алгерис се приближи до рецепцията, като продължаваше да се усмихва. Жената набра номера, като гледаше при това към таблото с ключовете.

— Господи, защо ли звъня? — каза тя и затвори слушалката. — Никой няма в петстотин двадесет и девета. Ето, ключовете висят тук.

— Но как така? — огорчи се мъжът.

— А вие какво, не се ли договорихте?

— Не. — Мъжът стеснително се усмихна. — Аз исках, така да се каже, да бъде сюрприз. Светлана Яковлевна заминава вдругиден, та… аз исках… на сбогуване… — притеснено говореше мъжът, като посочи букета и се изчерви като ученик.

— Ама тя тая вечер е на театър — спомни си дежурната. — Предупреди, че ще се върне късно. Защо не й се обадихте по телефона? — вече умилостивено попита тя.

Мъжът само сви безпомощно рамене.

— Ще дойда утре. Само не й споменавайте, че съм бил тук — с умолителен тон каза той. — Може изведнъж да се откаже от тази среща. Жените са така непредсказуеми, особено порядъчните. А за мен е важно да се видя с нея! Толкова много неща трябва да й кажа! — Мъжът умолително вдигна ръце.

— Добре, добре, няма да й кажа — учуди се дежурната на толкова пламенните му чувства.

— Благодаря ви.

Мъжът тъжно, но обаятелно се усмихна и подаде букета на жената.

— Вземете го, моля — срамежливо помоли той. — Няма да ги нося обратно.

„Ами да, иначе има да се чуди жена ти. Цял живот“ — помисли си опитната в тия неща дежурна и като се усмихна разбиращо, взе кървавочервените рози.

Мъжът излезе на улицата.

„Ама че работа, такъв интересен мъж, макар и малко меланхоличен. А оная от петстотин двадесет и девета е ни риба, ни рак. Странни са делата ти, Господи!“ — още веднъж се зачуди дежурната и пак се втренчи в телевизора. Започваше поредният сериал.

Обърканото, смутено изражение на мъжа се смени с мрачна, неподвижна маска веднага щом излезе от хотела. Алгерис се върна в колата и си тръгна.

Гаф! Но не можеш да предвидиш всичко. Особено когато операцията се планира в движение. А нали той се обади по телефона в стаята на тая жена, преди да тръгне. Тя вдигна слушалката. Кой да ти знае, че ще хукне на театър! Е, ще се наложи да отложи набелязаната работа за утре. Утре е последният ден от престоя на жената от Омск в Питер. Значи трябва да се свърже с нея на всяка цена. Тя, естествено, ще тръгне още от сутринта по магазините. Но вечерта трябва да си бъде в стаята. Самолетът за Омск излита вдругиден сутринта, вече беше питал в справочното бюро. Засега той нямаше точен план за действие — Алгерис винаги се осланяше на необикновеното си обаяние, парализиращо всички жени, а и много мъже. И на бързата си реакция, която му позволяваше да моделира ситуацията в зависимост от конкретните обстоятелства. Впрочем той имаше две, както казват в КВН, домашни заготовки. Можеше да съблазни дамата. Не в буквалния смисъл, а така, плетейки разни дантели от сорта: видях ви случайно на улицата и съм потресен, толкова приличате на починалата ми жена и прочие, и прочие. Алгерис не се съмняваше, че тя ще захапе кукичката: интересен мъж, букет рози, сърцегъделичкаща история. После шампанско с клофелин и мадамата се изключва. След което може да дочака нощта, да проникне в стаята на Турецки, като отвори с шперц вратата. Нататък пак според обстоятелствата. Ако се предположи, че следователят ще е пийнал (а кой от тях не разпуска така вечер от стреса?), то сънят му би следвало да е достатъчно дълбок. Може да го замае с тупаник, да го нагости с клофелин и да го измъкне от хотела някак си. Как, засега не е ясно.

Втори вариант: да убеди дамата да извика Турецки от хотела. Под какъв предлог? Да кажем така: той, Алгерис, е приятел от детство на гореспоменатия субект. Уговорили са си среща, но той, Алгерис, иска да организира сюрприз. Самият той ще чака аверчето долу, в колата, а жената трябва да помоли Турецки до й помогне, като занесе тежък сак до очакващата я пред хотела кола. А долу — радост от внезапната среща на субекта с аверчето Колка. Или Васка. Мадамите можеш всякак да ги баламосаш. Главното е да бъдеш убедителен, да влезеш в ролята. Във всеки случай Турецки трябва да бъде изваден от обращение, тоест да бъде отвлечен именно от хотела. И именно вечерта, когато се прибере след неуморната (и безполезна, подсмихна се Алгерис) борба с престъпността. Той навярно прекарва целия ден в компанията на братската питерска милиция. А и до хотела сигурно го карат с кола. Така че няма смисъл да лъщи като тиган на месечина край „Октябърски“. Трябва да отиде там утре вечерта. Значи сутринта ще посвети на огледа на лабораторията.

Преди Алгерис да си тръгне от дома на Нино, Сергей го помоли да намине в лабораторията. Тъй и тъй ще бъде в Питер. Трябваше да провери как приключват там работата. Въпреки че презираше мъжа на Нино, Алгерис се съгласи. Емоциите са си емоции, а работата си е работа. Продължаването на производството на наркотика можеше да докара големи бели на всички. Ченгетата можеше да надушат лабораторията.

Турецки нали не е дошъл в Питер да разглежда Исаакиевския събор. Явно, че е точно заради това дело. И макар че не може да се надуши мястото на лабораторията за ден-два — Висницки все пак съвсем не е глупак, — всичко тайно рано или късно става явно. Заместникът на Сергей Висницки в Питер, фактическият началник на лабораторията, е алчен донемайкъде, както и повечето хорица. И като нищо може да реши да се възползва, че господарят не иска стоката, и да започне да я пласира в своя полза.

След като обмисли целия следващ ден, Алгерис си легна. Не се обади на Нино. Ще й звънне, когато има с какво да я зарадва.

Алгерис се наспа добре. Закуси до насита. Прегледа оръжейния си арсенал, скрит в двойното дъно на вградения гардероб. Там имаше два картечни пистолета: ПП-90 и „Кедър“. Няколко пистолета ТТ и „Макаров“. И красавицата „Берета“. Алгерис гальовно взе в ръка беретата. Беше един от последните модели — „Берета 92Ф“. Изръси се луди пари, но в този случай си струваше. Изящна, компактна, петнадесетзарядна играчка, с 9-милиметрови патрони, далекобойност по цел на петдесет-седемдесет метра. Възможност за водене на полуавтоматичен огън. Никакви засечки. При това лесно се крие в джоба на якето или затъкната в колана на панталона. Алгерис измъкна пистолета от скривалището, провери го и пак го скри обратно — докато му дойде времето.

Той бързо крачеше в двора на болницата. Край сивия корпус трябваше да завие надясно и петдесет метра по-нататък беше лабораторията — разположена до самата ограда на болницата в триетажна малка сграда. Алгерис с бързи крачки съкращаваше разстоянието до целта и изведнъж застина, сякаш се бе спънал. Точно срещу него идваше Александър Борисович Турецки, собственолично.

Първата мисъл на Алгерис беше веднага да хукне назад към колата, паркирана до оградата на болницата. Само спортното хладнокръвие и необичайното поведение на Турецки го спряха.

Турецки вървеше в болничния двор с някаква жена. Те идваха срещу Алгерис, без да забелязват нищо край себе си. Съсредоточеното лице на Турецки, с остър, хладен поглед, както го запомни Алгерис, когато следователят го разпитва по делото за казиното, в този момент беше сияещото лице на влюбен хлапак. И бе обърнато изключително към вървящата до него стройна жена. Тя първа усети погледа на Алгерис и учудено вдигна тъмните си вежди. Алгерис рязко се извърна, сякаш палеше цигара.

— Наталия Николаевна — чу се звънлив момичешки глас. От сивата сграда към двойката тичаше някаква сестра.

Жената се обърна. Извърна се и Турецки.

Алгерис зави в една странична алея на грамадния болничен двор и седна на най-отдалечената скамейка. Извади цигари и тоя път наистина запуши.

Така. Така… Първата му мисъл беше, че вече са открили лабораторията. А и как да не го предположиш, когато следователят вървеше на петдесет метра от нея! Но сградата на лабораторията, която се виждаше през почервенелите есенни листа на храсталака, имаше съвсем мирен вид. Ето от вратата излезе висок младеж със завързана на опашка дълга коса. Той запали цигара, като примигваше под лъчите на есенното слънце. След него се появи къдрав нисък младеж. Те се разсмяха на нещо. Всичко това никак не се връзваше с картината на разобличената престъпна дейност. А и из цялата територия на болницата продължаваше мирният живот — сновяха служители с наметнати върху белите престилки якета и шлифери, посетители бързаха при болните, мотаеха се работници в гащеризони. Не, не бяха открили лабораторията.

А и на лицето на Турецки нямаше радост от служебните успехи. По-скоро то беше объркано и угрижено. Угрижено как да се хареса на красивата стройна жена.

Алгерис се разсмя. „Ох, странни са делата ти, Господи“ — повтори той, без сам да подозира, мислите на дежурната в хотела. Ами че тоя Турецки просто е влюбен! Като хлапак, като последен глупак!

Е, това вече коренно променя нещата. Явно, Нино непрекъснато се моли за него, като облекчава с молитвите си задачата му. Няма нужда да отвлича следователя. Това е трудно, а и опасно. Отвори се къде по-лесен път — да отвлече самата Наталия Николаевна. Така нарече жената младичката медицинска сестра.

Алгерис хвърли фаса в кошчето и тръгна към лабораторията.

— Абе нали ти казвах. Тоя тип, разбира се, няма нищо общо — разказваше Гоголев на Турецки за разпита на шофьора от фирмата „Горячов и компания“. — Когато му казаха, че камионът му е бил миниран, едва не гушна китката. Направо тук, в кабинета ми. Аз, вика, имам три деца от различни жени и всичките щяха да останат сираци. Забавен тип — подсмихна се Виктор. — Съставихме фоторобот на шофьора на „Газелата“ и мъжа с каскетчето. Той му викаше Ленин.

— Това пък защо? — учуди се Турецки.

— Ами, вика, прилича на вожда на световния пролетариат. Нисичък, с каскетче, очите хитрички, в бръчици. Прост и словоохотлив. Е, а какви са твоите успехи в беседите с хепатитните наркомани? Или с наркоманиите хепатитници? Какво откри следствието?

Те убиваха времето преди нощната операция в бардака. Поради предстоящата операция не биваше да се пие и двамата се глезеха с кафе и сандвичи. И си пийваха по съвсем мъничко.

— Знаеш ли, Виктор, как е бил атенуиран вирусът на бяса? — попита Турецки.

— Абе ти какво ми отговаряш като Рабинович — на въпроса с въпрос? — осведоми се Гоголев, без да разбира много какво, го попитаха. Той наля още малко коняк в чашките.

— Не знаеш — въздъхна Турецки. — А аз вече знам. Дори знам как е изглеждал Луи Пастьор. Моите знания може и да не потрябват именно днес. Обаче всяка информация влиза в касичката. В базата данни, така да се каже. И никой не знае какво и кога ще се наложи да изтеглиш от нея.

— Ако не знаех, че си трезвен, щях да си помисля, че си пиян — забеляза Гоголев. — Пък то всичко заради нашите петербургски жени…

— Какво вашите петербургски жени? — стегна се Александър Борисович, като отпи от коняка си.

— Абе погубват те вашего брата, московчанина — отговори Гоголев.

— А вашего брата, питерчанина, метър ли минава? — поинтересува се Турецки.

— Ние сме им свикнали. Но като идеш тук-там, позяпаш разни чуждоградски и чуждоземски красавици и си мислиш: не, няма такива като нашите в Питер.

— И какво им е особеното? — попита Саша. Кой знае защо този разговор му се струваше особено важен.

— Как да ти кажа… Аз доста хора съм виждал, по служба, както знаеш. Ето например питерските бабички. Тия, дето са бяла кост и синя кръв. Там всичко е ясно. Те си живеят в предишния живот. Завиват на кокче трите си останали бели косъма. Сами си сервират рохко яйце на поднос. В порцеланова чашка. И това, забележи, в комуналната квартира. Където в съседната стая псува пияният съсед, дето е дошъл някъде от селата на три туби бензин оттук и са му дали жителство с предимство като бачкатор.

— Ти какво, да не проявяваш великодържавен шовинизъм по отношение на селото?

— Към селото, към предишното село, се отнасям с най-голямо уважение, Саша — сериозно отговори Виктор. — Селото живееше по строго спазвани нравствени правила. Всички са си един на друг пред очите. Всеки познава всекиго. Всеки отговаря пред всички. Какво да повтарям, това е общоизвестно. А, виж, работническите селища, където се събират случайни хора, еднодневки, това е съвсем друга работа. Там животът е временен и сякаш не е истински. Напук. Тоест може да пакостиш, да вършиш всякакви гадости. А после ще имаш друг живот, приличен.

— Какво общо има тук…

— Ами това, че Григорий Василевич Романов, за когото сърце не ми дава да кажа нищо хубаво, за някакви си десет години превърна нашия град в такова работническо селище. — Гоголев обърна коняка си.

Александър последва примера му, за да схване хода на мислите на колегата си.

— А какво общо има… — пак се опита той да обърне разговора в интересуващото го русло.

— Ами това, че се чудя. Сред това повсеместно питерско работническо селище се срещат жени. Не бабички с побелели букли. На средна възраст, по-млади и съвсем млади. Те са петербургчанки, разбираш ли? Умни са, иронични, при това раними. Те са съвършено непрактични, но по удивителен начин се изхитряват да оцелеят дори при днешния бардак, без да губят достойнството си. Могат да похарчат последните си пари за някакви прищевки: камъчета в странен обков, някакви безполезни картини, които нямат никаква пазарна стойност. Откъде е това у тях? Струва ми се, че е някаква магия на тукашните блата. Сякаш те са някакви магьосници или русалки. Струва ти се, ще блесне светлината и те ще изчезнат. Между другото по правило почти всички такива жени са нощни птици. Оживяват чак вечерта.

— И какво, в Москва няма ли такива жени? — попита Александър, като допълни чашките.

— Знаеш, че почти няма. Или ако има, то те са бивши петербургчанки — разсмя се Виктор. — Наистина московчанките са забележителни жени — стилни, силни, точни. Но… как да кажа? Те винаги знаят какво искат от живота. Което е добре. Но в това няма очарование.

Саша се замисли, като се опитваше да разкара опиянението от коняка. Така ли е или не? Да вземем собствената му жена, Ирина.

Всичко, което каза Виктор, можеше в една или друга степен да бъде отнесено към светлия образ на законната му съпруга. Наистина камъчета в странен обков тя няма да купи с последните си пари. Ще похарчи последните си пари за Ниночка, но във всичко останало… И още как…

Да вземем например… Но леко опияненият му мозък отказваше да търси примери. И изобщо разсъжденията на Гоголев му харесваха. Те в някаква степен го оневиняваха: просто петербургските жени са магьосници и русалки, той каква вина има? Минаваше оттук и влезе в мрежата. Затова Саша каза почти ласкаво:

— Виж го ти какъв поет! Предишния път, когато се запознахме, не заподозрях у теб такъв романтизъм. — Александър напълни пак чашките. — Е, да пием за петербургските жени. Между другото, а мъже от тоя сорт няма ли в Питер? Такива среднощни романтици?

— Има. Но нали те интересуват жените?

Александър се разсмя. Двамата се чукнаха и пиха.

— Е, след петнадесет минути тръгваме.

— Къде отиваме? Що за бардак е това?

— Отиваме на Василиевския остров. Собственикът на жилището е някой си Захаров, по прякор Масловката. След смъртта на родителите му той и неговата сестра наследили петстайно жилище. Скоро сестра му изчезнала по странен начин. Отишла до хлебарницата и не се върнала. И досега се води за издирване. Захаров моментално организирал бърлога. Сега не е проблем да намериш наркотици: на Сенния площад или на Невския пазар. Та той за една доза пробутва наркоманки на клиентите. И на самите клиенти продава тая отрова. А не можеш да го пипнеш гадината, те поемат цялата вина върху себе си: аз, значи, доброволно, по любов го правя. Ако приберат Захаров, откъде ще вземат дрога без пари? Поне с това са наясно. Така че тоя Захаров е голяма гадина. Време е — погледна часовника си Гоголев и стана.

На улицата вече ги очакваше микробус с бойци от Спецназ. Милиционерският мерцедес се носеше из нощния град. Те излязоха на Василиевския остров, понесоха се по проспект „Болшой“ в посока към пристанището. Спряха до висока пететажна сграда.

— Началото на двадесети век. Руски модерн — авторитетно заяви Гоголев, щом излязоха от колата, и посочи сградата. — Момчета, качвайте се на покрива — изкомандва той групата от седем души в камуфлажни униформи. — Семьонов, пригответе ролингсите, чакайте заповед. Групата за прикритие — кимна Гоголев на още трима спецназовци, — качваме се. Връзка след пет минути.

Първата група спецназовци изчезна в съседния вход. Гоголев, Турецки и тримата спецназовци започнаха да се качват по стълбището. Наложи се да вървят доста. Апартаментът, който им трябваше, се намираше на предпоследния етаж, където водеше стръмна като планински връх стълба. Най-после стигнаха.

На долната площадка преди апартамента Гоголев спря и се свърза по радиостанцията с втората група.

— Семьонов, готови ли сте? — Като чу отговора, удовлетворено кимна: — Чакайте заповед. Момчетата са готови да атакуват — тихо каза той на спътниците си.

Те преодоляха и последните стъпала и Гоголев натисна копчето на звънеца до масивната бронирана врата.

— Кой? — попита иззад вратата мъжки глас.

— Милиция — просто отговори Гоголев, като намигна на Турецки.

Зад вратата настъпи мълчание.

— Отваряй, Масловка! — силно изкомандва Виктор.

Мълчание.

— Семьонов — тихо каза Гоголев в радиостанцията, — започвайте. Напред!

И като позвъни пак, силно повтори:

— Захаров, отваряй, за последен път те моля!

Но в апартамента, изглежда, вече беше започнало нещо невъобразимо. Женските писъци и яките мъжки псувни се чуваха дори през дебелата метална врата.

Вратата на апартамента се отвори. На прага стоеше Семьонов.

— Моля, заповядайте — покани ги той.

В коридора беше обърнат с лице към стената невисок мъж с тъмна, мазно проблясваща коса.

— Защо бе, Захаров, държиш хората на стълбището? — ласкаво го попита Гоголев.

— Просто не успях да отворя — дрезгаво отговори мъжът. Той се оказа доста млад, не повече от тридесетгодишен. — А вашите биячи изпотрошиха всички стъкла на балкона. Пък идва зима между другото.

— Не се тревожи, зимата ще я прекараш на много топло място — обеща му Виктор Петрович.

— Рано е да се каже — промърмори мъжът.

— Сложете гривничките на Захаров и да върви в кухнята, да поседи там.

Семьонов извади белезниците.

Гоголев и Турецки вече вървяха по дългия коридор и отвориха първата врата. Голямата стая с висок таван беше преградена с шперплатови плоскости на мънички клетки-боксове. Повечето от тях бяха заети. В едната на походно легло се беше изтегнал як мъж с цигара в ръка. Над него плуваше сладкият дим на трева. Мъжът изгледа влезлите с мътен поглед и безсилно отрони:

— Тук е заето, идете по-нататък.

В някои боксове стари и млади, мръсни и съвсем прилични на вид мъже продължаваха да „употребяват“ съвсем млади момичета, независимо от вдигнатия от обиска шум. Бързаха, така да се каже, да довършат започнатото. Момичетата безсмислено гледаха с огромни зеници някъде надалеч. В една от камерките се натъкнаха на едно момиче. Лежеше напреки на продънения диван с крака към вратата, втренчила поглед в напукания таван.

— Ще ме чукате ли? — равнодушно попита тя влезлите. Едва ли имаше повече от шестнадесет години.

След час работата беше завършена. Пристигащите една след друга милиционерски уазки откарваха задържаните по различните участъци. От посетителите на бардака бяха иззети трева, хашиш. В килер в дъното на апартамента бяха намерени ампули с морфин, клофелин, хероин. И две кутийки с „полипептид Хуанхъ“.

Когато отведоха всички „гости“, Гоголев и Турецки влязоха в просторната кухня, единственото непреградено помещение, което, ако се съди по широкия диван, обитаваше самият собственик на апартамента.

Двама от спецназовците бяха останали с тях. Турецки стоеше до прозореца на кухнята и гледаше как набутват в колите дърпащите се хора. Съпротива впрочем оказваха само някои от мъжете.

Здравенякът, който пушеше трева, се дърпаше от яките ръце на спецназовците. Но бързо го усмириха и го набутаха в дъното на колата. Момичетата, без да се съпротивяват, влизаха покорно, като под хипноза, в уазките.

— Е, сега да си поговорим, Масловка — каза Гоголев, като гледаше с отвращение мазното, с едри пори лице на собственика на бардака. — Макар че лично аз не бих разговарял с теб, ами направо щях да те размажа като гнида за това, което правиш с тия момичета.

— Че какво правя? — злобно се озъби Захаров. — Те сами идват при мен. Насила никого не карам. А това, че се чукат тук, си е тяхна лична работа. Аз никого не заставям. Може да им се иска… Млади хора. Аз им създавам условия, иначе те направо във входа…

— Млъкни, гад! — процеди Гоголев. — Че ще ме вкараш в грях!

— За обидите може и да отговаряте — все така злобно просъска Захаров.

— Аз, разбира се, бих те подредил добре. Но няма да го направя. Ще те пратя в килия в Крести. Там лежат разни хора с деца. Много от тях имат дъщери. Така че ще им бъде интересно с теб. Ще си поговорите.

— Защо пък веднага в Крести? — взе да нервничи Захаров.

— Че нали ще те обвиним в съхраняване, миличък. Съхраняване на наркотични вещества. Единственото, което може да облекчи участта ти, е активна помощ за разкриване на престъплението. Затова бързичко ще ми напишеш къде и от кого си вземал наркотиците. На първо място ни интересува „полипептид Хуанхъ“.

— Ама аз изобщо за пръв път го взех! — възкликна Масловката. — Кълна се! На Невския пазар го купих от една бабичка. Много го препоръчваше. И аз го взех за проба.

— Пробва ли го? — попита Гоголев.

— Не.

— Е да, ти нали не пиеш, не пушиш, не се боцкаш. По момичетата не си падаш. Падаш си по момчета. Ставай, отиваш в килията.

— Ама аз ви казах каквото знам — взе да вие Захаров.

— Може пък до утре още нещо да си припомниш. Край, разговорът приключи.

Мерцедесът се носеше по Болшой проспект към „Невски“. Александър не забеляза как минаха целия Василиевски остров и излязоха на Дворцовия мост. Той се сепна, като видя невероятно красивия под светлината на прожекторите Ермитаж. Но веднага пред очите му изплува момичето, което равнодушно ги питаше: „Ще ме чукате ли?“

— Какъв кошмар? — на глас произнесе Турецки.

— Бардакът ли? — досети се Гоголев. — И аз за това мисля… Нали имам шестнадесетгодишна дъщеря. Като си представиш… Такива боклуци като Захаров трябва да ги убиват. Категорично. За развращаване. Та той ходи из дворовете, търси компании. А къде да отидат сега децата от обикновените семейства? Дето бащите им не са „нови руснаци“? Нищо безплатно не остана. Само дворът на блока. И тоя гад ходи по дворовете. Вмъква се в компаниите, после започва да ги зарибява. Че и ги подкокоросва, значи, големи сте вече. А тревата какво е — дреболия… Веднъж ги почерпи, втори път. И колелото се завърта. После им предлага да се боцнат. За да сравнят кефа. Щото нали всичко в живота трябва да се опита. А един път е съвсем безопасно. Боцнат се веднъж — хареса им. Помолят за още. И така, като се боцка две седмици момичето, край — вече е лапнало кукичката. А при него попадат и момичета от порядъчни семейства. Родителите бачкат на три места, за да ги облекат и обуят. И нищо не забелязват. А когато забележат, вече нищо не може да се оправи. Стигнахме, Саша — въздъхна Гоголев.

Мерцедесът беше спрял пред хотел „Октябърски“.

— Е, до утре. Тоест то вече е днес — махна с ръка Турецки. — Да видим какво ни готви настъпващият ден.

— Колата ще дойде да те вземе в десет — махна за довиждане Гоголев.

Александър събуди дремещата дежурна, взе ключа и се качи в апартамента си. Дълго стоя под душа, сякаш се мъчеше да отмие видяното тази нощ. Горещите струи измиха умората и омерзителното усещане за прилепнала към тялото му кал. Донесоха му облекчение.

Саша легна под завивките, без да пали светлината. Опипом нагласи будилника, сложи до себе си мобилния телефон и потъна в тежък сън, изпълнен с кошмари. Присъни му се Ниночка в хубава рокличка. Непознат мъж й подаваше бонбон. Но Саша знаеше със сигурност, че това не е бонбон, а наркотик. Той викаше на Ниночка с всички сили да не взема нищо от непознатия. Но Ниночка сякаш не го чуваше и като се смееше, протягаше ръка към бонбона. Изведнъж мъжът се превърна в отвратителна огромна гъба и хвана ръката на Ниночка. „Това е Масловката“ — закрещя Саша и се събуди. Телефонът в хола се скъсваше да звъни. Вече се беше съмнало. Саша погледна будилника. Седем сутринта. Той изруга и зашляпа на босо към телефона.

Нощното дежурство на Наталия Николаевна Денисова премина много напрегнато. Беше началото на октомври. Хората се връщаха в града след отпуските. Вече започнаха първите ОРЗ^[3] и в болницата постъпваха възрастни хора с вирусни пневмонии. Много случаи на болни с хепатит А, с дизентерия. Постъпиха няколко младежи с усложнен паротит, така се нарича по научному детската болест със смешното име „заушка“, която води до съвсем не смешни усложнения при възрастните. Единия от младежите го докараха бълнуващ, с признаци на менингит. На другия почти до коленете му се спускаше подпухналият, морав тестикул. Едностранен орхит.

— Веднага преднизолан — посочи Денисова към седящия разкрачено мъж.

Трябваше да се спре процесът, за да не се прехвърли инфекцията и на другия тестикул. Иначе младежа го чакаше безплодие. Постъпи млада жена с малария. Температура почти четиридесет, бълнуване. И такива екзотични болести се прибавиха към картината на градската заболеваемост. Това вече беше приносът на „новите руснаци“, които донасяха от задграничните си разходки ту малария, ту амебна дизентерия, ту още нещо, нечувано досега. Болните постъпваха непрекъснато почти през цялата нощ. Денисова не излизаше от приемната, където работеше с още двама лекари. Едва към шест сутринта потокът на пристигащите линейки най-после оредя, а след това съвсем пресъхна.

— Наталия, върви си, ние ще се оправим — каза единият от дежурните лекари.

Наташа се надигна от стола, изправи гръб и разкърши рамене.

— Мъничко се уморих — усмихна се тя. — Добре, аз ще си бъда в отделението, ако стане напечено, звъннете ми.

— Ще ти звъннем — намигна й мустакатият лекар от приемната.

Денисова наметна шлифера си и излезе в болничния двор. Още беше тъмно, дворът бе едва осветен от редките лампи по алеите. Тишина. Наташа много обичаше сутрините след дежурствата. Вече си свободен, нощта е останала назад. Посрещаш изгрева, вдъхваш свежия сутрешен въздух.

Изведнъж тишината бе нарушена от тежки, тичащи стъпки. Наташа се обърна към звука.

Към нея тичаше висок мъж. Той й махаше в движение с ръка и викаше:

— Докторе, докторе, почакайте!

Наташа спря. Мъжът дотича до нея. Откритото му симпатично лице изразяваше силен страх.

— Нали сте лекар? — припряно попита той Наталия.

Тя кимна, като го гледаше недоумяващо.

— Докторе, много ви моля, при нас там умира човек. Сърдечен пристъп!

— Къде „там“?

— Ей в онази сграда — показа мъжът към намиращия се недалеч триетажен корпус. — Ние тук сме наематели, имаме там производство. Нашият инженер от нощната смяна изведнъж, както си стоеше — и падна…

Мъжът настоятелно дръпна Наташа за ръкава.

— Ама вие тичайте в приемната — опита се да го преадресира Наталия.

— Че той може да си иде, докато изтичам! — Мъжът едва ли не плачеше. — Вече почти не диша. Умолявам ви, елате с мен, вие нали можете да се обадите в приемната, за да дойдат те направо с лекарствата. А аз и телефона им не знам. Може би трябва да му се направи изкуствено дишане. А ние нищо не можем. Или масаж на сърцето, не знам…

Наташа пристъпи към триетажната сграда, която светеше с всичките си прозорци.

— Толкова е страшно — все говореше в движение мъжът, като увличаше Наташа със себе си. — Пипам му пулса, един удар, а после едва ли не половин минута пауза. Мисля си, край. После пак го усещам.

Наташа ускори крачка. Те вече почти тичаха с мъжа към сградата.

— Главното е, че той е страхотен човек и съвсем млад още, само на четиридесет — все нареждаше в движение високият мъж. — Две дечица. Представяте ли си, ако се случи нещо?

Те дотичаха до сградата. Високият отвори вратата пред Денисова, тя пристъпи в тъмния вход. Силен удар с нещо метално я отхвърли към стълбището. От очите й се посипаха разноцветни искри. Наташа загуби съзнание.

Алгерис леко вдигна жената, преметна я на рамо и слезе в мазето. Като отвори с крак вратата, той влезе в ниско помещение. В центъра му на сложена върху тухли дъска светеше фенер. Той свали товара си в ъгъла на помещението, после извади от джоба си белезници и заключи ръката на жената към водопроводната тръба. После седна на един стол край фенера, извади от другия си джоб беретата и я сложи на дъската до фенера. След това нареди на същата дъска мобилния си телефон и пейджъра.

Сега можеше да си отдъхне десетина минути, докато жената се свести. Запали цигара и дръпна с удоволствие, като я разглеждаше. Наистина е красива, равнодушно си помисли той. Трябва да се кача горе и да угася осветлението по етажите, преди да са дошли служителите, реши Алгерис. Той се приближи до жената, която седеше в същата безпаметна поза, в която я беше настанил върху дебелите картони до стената. Вдигна главата й и я плесна леко по бузите. Никаква реакция. Алгерис излезе от мазето с цигара между зъбите, заключи кованата желязна врата и започна да се изкачва по стълбището.

Повечето от служителите на тайната лаборатория изобщо не знаеха що за препарат произвеждат. Основният персонал се набираше от безработни, отчаяно чакащи на трудовата борса месец след месец. Това бяха предимно жени над четиридесет години. Повечето конструктори, съкратени от множеството замрели военни заводи и конструкторски бюра в града. Тези жени, вече отчаяли се да намерят работа, бяха безкрайно благодарни на съдбата за това място със съвсем прилична заплата. Караха ги да подпишат декларация, че няма да разгласяват къде работят и какъв е характерът на дейността им, което се аргументираше с конкурентната борба на пазара на труда. Жените, свикнали със секретността в своите КБ^[4], се отнасяха с разбиране към това условие.

Всички те бяха старателни и изпълнителни. От тях не се изискваха знания в областта на химията, за да не разберат що за препарат произвеждат. Сложната технология на производството беше разпределена до най-малката дреболия и всяка работничка имаше подръка указание с методиката на своето работно място. Всички съставки на произвеждания препарат бяха зашифровани. Само няколко души знаеха какво става в действителност. Първият от тях беше Игор Ветров, директор на АД „Нови технологии“ — така се наричаше лабораторията в официалните документи. На всички официални бумаги стоеше неговият подпис. Включително на договора за наемането на помещенията от инфекциозната болница. Ветров стана първата жертва на създадения от него препарат. Веднага след като технологията за производство беше окончателно отработена, го захраниха с „китайски белтък“. Защо да пръскат пари за покупка на наркотик за подставения шеф, когато си правят собствен? Още по-отслабнал, напълно потънал в света на собствените си усещания, той вече беше съвсем болен, слабо контактен човек, с постоянна усмивка на тихото лице. Свестяваха го само в редките случаи, когато се изискваше личното му присъствие. Но то се налагаше все по-рядко. Единствената му задача беше да овладее постоянното треперене на ръцете си, когато трябваше да подпише някакъв документ. Истинският ръководител на работата беше невисокият плешив човек, когото наричаха Илич заради приликата с вожда на световния пролетариат. Той, като бивш декан на химическия факултет в един от градските университети, прекрасно беше усвоил технологията, разработена от Ветров. И се справяше отлично с работата. Но беше необикновено алчен и като следствие от това в крайна сметка — несигурен. С това се обясняваха честите воаяжи на Висницки в Питер — налагаше се да инспектират на място дейността на Илич. Още повече че фактически счетоводител на АД „Нови технологии“ беше жената на Илич. Наложи се да се съгласят на това, за да съкратят до минимум броя на посветените. И накрая, последното осведомено лице беше още една жена, подставен счетоводител. Тя слагаше подписа си под всички финансови документи. Тази възрастна жена имаше свое нещастие — син наркоман. Тя вече беше минала всички кръгове на ада в борбата със страшната болест на сина си. Прибираше му парите, докато той работеше, не му даваше пари, когато спря да работи. Постигна единствено това, че осъдиха сина й за кражба и го вкараха в затвора за три години. След като излезе на свобода, той веднага се зарази с хепатит Б — вследствие на инжектирането на наркотици от цялата компания с една-единствена спринцовка. И майката се примири. Тя започна сама да носи вкъщи отровата. Специално за нея Илич намираше партиди високопречистен хероин и я снабдяваше със спринцовки за еднократна употреба. Жената инжектираше собственоръчно хероина на сина си, за да не лепне и СПИН на всичкото отгоре. Такава беше грубата истина за живота.

Предния ден, след паметната среща с Турецки, която така рязко промени целия ход на операцията, Алгерис дойде в лабораторията и се увери, че, първо, никой не проявява никакъв интерес към триетажната сграда — което беше добре. Но, като второ, алчният Илич все пак продължаваше да произвежда препарата (както и предполагаше Сергей Висницки), което беше лошо.

Наложи се да замъкне плешивия в мазето и с помощта на тежките си юмруци да просвети тая ненаситна твар Илич на каква опасност излага всичко и всички. И да го заплаши с беретата.

Въпреки това трябваше да просвети жално скимтящия плешивец в предстоящата операция по отвличането на заложничката. Все някой отгоре да знае какво става в мазето! За в случай на непредвидени изненади.

След като угаси осветлението, Смакаускас слезе в мазето.

Наташа се свести и отвори очи. Пред погледа й изплува ниско полутъмно помещение, осветено само от някакъв фенер. По стените бяха гъсто преплетени множество тръби. Мазе, досети се тя и се опита да се надигне. Белезниците издрънкаха, прикованата й към тръбата ръка не намери опора и Наташа рухна на пода, като застена от болката в тила. В мазето нямаше никой. Всичко това беше безкрайно неясно. Защо? Защо нея, лекарката, притекла се да помогне на изпаднал в беда човек, я бяха приковали с белезници. Маниак? В стените на родната болница? Какво ще прави той с нея? Наташа изстина от ужас. Не, не е маниак, убеждаваше тя самата себе си. Маниаците причакват жените по входовете, а не в празния двор на болницата рано сутринта. Значи той я е дебнал именно тук! Но защо?

Единственото, което й дойде наум, беше, че отвлеклият я мъж е наркоман (какво да се прави, нали точно с такива си имаше работа?). Тоест той ще иска от нея наркотици, А тя няма такива. Наташа видя на импровизираната масичка мобилния телефон и пейджъра. Значи той ще се обажда някъде, за да иска да я размени, нея — Наташа! Срещу наркотици. Може и да са цяла банда! Иначе къде изчезна? Лудост, но единствената, която обясняваше ситуацията.

Мислите й бяха прекъснати от скрибуцането на отваряща се врата. Като превъзмогна ужаса, Наташа отпусна тялото си, оброни глава настрана и затвори очи. През гъстите си мигли тя видя високия мъж, който я пресрещна в болничния двор и я доведе тук.

„Май че е сам“ — помисли Наташа, като сдържаше дъха си.

Мъжът погледна към нея, после сложи на дъската спринцовка за еднократна употреба и няколко ампули.

„Точно така, наркоман! — реши Наталия. — Какво пък, с един наркоман в краен случай можеш да се споразумееш.“ Тя с всички сили гонеше от съзнанието си мисълта, че наркоманите са абсолютно непредсказуеми и способни на всичко.

Мъжът седна на стола край масичката-дъска, взе мобилния телефон и защрака с бутоните. Веднага му отговориха.

— Нино — тихо каза Алгерис, — намерих го.

— Хвана ли го? — напрегнато попита Нино.

Те дори не се поздравиха, сякаш изобщо не бяха се разделяли.

— По-добре стана. Взех една жена. Заложничка.

— Защо нея? — повиши тон Нино.

— Повярвай ми, така стана по-добре — ласкаво отговори Алгерис. — Тоя козел е влюбен като последен глупак. Той всичко ще направи. За себе си не би го сторил, но заради нея ще го направи, ще видиш.

— Какво пък — като помълча, каза Нино, — ти по-добре си знаеш. Търсят те.

— Знам.

— Московските номера…

— Вече си сложих питерски — прекъсна я Алгерис.

— Жената чува ли?

— Не мисля. Във всеки случай не се каня да я оставям…

— Всичко ли обмисли?

— Всичко. Стой си вкъщи. Те ще ти се обадят.

— Аз и без това от три дни не съм излизала, чаках да се обадиш — звънна гласът на Нино.

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред — ласкаво каза Алгерис.

Наташа, разбира се, не чуваше гласа на Нино, но много добре чуваше какво говори мъжът. Значи той не е наркоман. Отвлекли са я заради някой друг. Тя е примамка. Но за кого? Кой е влюбен като глупак? Господи, разбра Наташа, та това е Саша. Следователят. И тя веднага разпозна мъжа. Това беше онзи, дето ги гледаше през черните си очила на болничната алейка. Алгерис седеше на стола в профил и Наташа разпозна и правия нос, и рязко очертаната брадичка.

„… Във всеки случай не се каня да я оставям…“ — беше казал мъжът. Тоест какво, той се канеше да я убие? Ако Наташа в този момент стоеше права, то направо би се строполила на пода. Но тя и така си беше на пода. Мъжът остави телефона и тръгна към нея. От дивия, първобитен ужас Наташа широко отвори очи и закрещя. Но гърлото й се сви спазматично и от устните й се откъсна само лек шепот.

— Ти си чула? — досети се мъжът, застанал пред нея, като се залюля леко на яките си крака. — Какво пък, така е по-добре.

Той приклекна на пети, като се вглеждаше в нейните застинали, широко отворени очи. В ръката му имаше пистолет и Наташа затвори очи, притискайки се към стената, сякаш искаше да се разтвори в нея.

— Не се плаши, момиче — подсмихна се мъжът. — Засега няма да те убивам. Сега ще се обадим на твоя следотърсач, ще му съобщя моите условия. А ти ще издрънкаш нещо в слушалката. За да се убеди, че си при мен. Ако се държиш добре, ще те убия безболезнено. С един изстрел. Няма и да усетиш. Ако правиш глупости, ще те разстрелвам бавно, на части. Първо ръката — той хвана Наташа за китката. Тя се дръпна в опит да се освободи. — После кракът — той стисна коляното й и Наташа пак изкрещя. И пак от устните й се отрони само тихо хлипане. — Не те съвет вам да крещиш. Нищо няма да се чуе. Не ме карай да ти напъхам някой парцал в устата. Красиво ли ще бъде, помисли сама? — Той се подсмихна. — Е, ще се обаждаме ли?

— Дайте ми вода — само с устни помоли жената. — Не мога да говоря.

— Добре — съгласи се той. — Между другото, тъй като нашето познанство все пак ще свърши скоро, можеш да ме наричаш с истинското ми име — Алгерис.

Той извади от сложеното на масичката куфарче голяма пластмасова бутилка с минерална вода и две пластмасови чашки. Докато Алгерис отваряше бутилката и наливаше вода, Наташа трескаво съобразяваше как да подскаже на Турецки къде се намира. Но от страх в главата й не се раждаше абсолютно нищо. Мъжът, сякаш беше прочел мислите й, каза:

— Имай предвид, ако изтърсиш нещо излишно от сорта на „Аз съм си в болницата, мили“, веднага ще те очистя. Защото все пак ще ми трябва време, за да изчезна, нали схващаш? — Той ужасяващо се усмихна и се приближи към Наташа с чаша вода в ръката.

Наталия се опита да поеме чашата със свободната си ръка, но тя направо се тресеше, водата се изливаше по шлифера й. Алгерис се подсмихна, приклекна на пръсти и й държа чашата, докато тя пийне.

— Как се страхувате всички вие от смъртта? — подсмихна се той, когато жената се напи.

— А вие не се ли страхувате? — изведнъж рязко попита Наташа, като изтри устните си.

— Я виж ти, и гласче излезе — сякаш се зарадва мъжът. — Аз, представи си, не се страхувам — отговори той и взе телефона. — Е, да започваме. Първо ще говоря аз, после ти ще измяукаш нещо. Основното е той да разпознае гласа ти. А твоят глас си е доста разпознаваем даже.

Алгерис погледна часовника си.

— Е, вече е седем сутринта. Време е да събудим Ромео.

Той започна да набира номера на хотелския апартамент. Наташа продължаваше да обмисля трескаво какво да каже на Александър. Ако му каже в прав текст къде е, Алгерис тутакси ще я убие, тя разбираше това. Защо му е тя, ако разкрият къде я държи? Веднага ще налети спецназ. Това поне Саша ще го осигури, то си е ясно. Но тя трябва някак си да му подскаже къде се намира. От това зависи животът й.

Алгерис слушаше дългите сигнали, стиснал пистолета в другата си ръка. Отсреща никой не отговаряше. Мъжът започна да се изнервя малко, Наташа го забеляза. И това й вля сили. Най-после отсреща вдигнаха слушалката и Алгерис бавно и отчетливо заговори:

— Турецки, слушай внимателно. Наталия Николаевна Денисова е при мен. Като заложничка. Условията ми са следните: веднага се свързваш с Москва и заповядваш да освободят Тамара Кантурия от следствения арест под гаранция. Аз ще получа потвърждение по моите канали. В такъв случай пускам докторката. В противния — сам разбираш. Давам ти срок до дванадесет на обяд. В дванадесет, ако Тамара не излезе, ще ликвидирам Наталия Николаевна.

На другия край на линията настъпи тишина.

— Смакаускас, ти ли си? — най-после попита дрезгаво Турецки.

— Аз — отговори Алгерис. — И както знаеш, не обичам да се шегувам. А сега твоята птичка ще ти пропее, за да не се съмняваш.

Алгерис се приближи до Наташа, пъхна телефона в ръката й и опря пистолета до другото й слепоочие. Като се опитваше с всички сили да не обръща внимание на студения метал, притиснал слепоочието й, Наташа отчетливо произнесе:

— Аз съм при това бясно псе…

Главата й моментално се отметна от силния удар с пистолета по слепоочието.

— Шегаджийка си пада твоята мадама — злобно каза Алгерис в слушалката. — Нека си отдъхне засега. А ти си напиши номера на пейджъра ми. — Алгерис го продиктува. — Край, пускаме часовника. — Той прекъсна връзката.

От различни краища на града към сградата на „Питейни“ се носеха с пълна газ милиционерски мерцедеси, като огласяха утринните улици с воя на сирените си.

В седем и тридесет сутринта в кабинета на градския прокурор Маркашин седяха Турецки, Гоголев, самият Маркашин и още няколко души от Питерското градско управление на МВР и криминалната милиция. Пред тях с бухенвалдски звън отброяваше минутите голям стоящ часовник. Провеждаше се мозъчна атака. Тоест всеки говореше каквото му дойде в главата. От общия поток съображения трябваше да се избистри ходът на предстоящата операция.

— Веднага се обаждаме на Меркулов — говореше Маркашин. — Нека да започне процедурата.

— Трябва да протакаме всичко колкото се може по-дълго — намеси се Гоголев. — Веднага щом освободят Кантурия, той ще убие заложничката. Ясно е като бял ден.

— Въпреки това трябва да се създаде видимост, че го правим. Да се обадим на роднините й и да поискаме да внесат паричната гаранция. Заплатените пари пораждат увереност.

— Градът трябва да се разбие на сектори.

— Това не е реално. Не можем да я открием до дванадесет — все едно да търсиш игла в купа сено.

— Значи налага се да освободим Кантурия.

— Веднага щом той разбере, че тя е излязла…

И така нататък. Александър мълчеше, стиснал с длани слепоочията си. Той пак си припомняше дума по дума разговора с Алгерис. Ето, вдигна слушалката и чу гласа на Смакаускас. Гласът му ехтеше. Видимо е бил в празно помещение. После Алгерис подаде слушалката на Наташа и Александър дочу звън на метал. Подрънкване. Това е била белезницата. После чукване на метал в метал. Значи Наташа е закачила с белезницата си нещо желязно. Вероятно тръба. Към какво е най-лесно да я приковат? Но нали това може да е била и стая. Не, гласът на Алгерис звучеше глухо, сякаш от подземие. Подземие! Мазе. Той я държи в някакво мазе. Но къде? Сетне звънтящият от напрежение глас на Наташа: „Аз съм при това бясно псе.“ Кой знае защо тя не постави ударението на последната дума. Явно натърти на думата „това“.

Кое „това“? Защо тя каза точно това? Тя искаше да му съобщи нещо, да му подскаже къде е. Ненапразно изрече такива груби думи. И веднага получи удар. Той чу звука от удара, чу как изтракаха зъбите й. Тя е знаела, че ще я накажат за тия думи, но ги каза. Значи той трябва да знае къде е това псе. Къде е заровено кучето — ни в клин, ни в ръкав се промъкваха разни странични мисли в главата му. Пречеше му този звук от удара и изтракалите зъби на Наташа. Той сякаш виждаше как Алгерис я удря с пистолета (виждаше, че това е именно пистолет), главата на Наташа се отмята настрани, тя губи съзнание. Той виждаше това и не можеше да се съсредоточи. Не можеше да разбере що за куче има тя предвид.

Турецки свали ръце и речевият поток нахлу в ушите му.

— Тя е излязла от приемната в шест сутринта. А той се е обадил в седем. Не би могъл за един час да я откара далеч…

Приемната… Тя е разположена зад административния корпус. Когато отиваха с Наташа в кафенето, той видя как линейка на „Бърза помощ“ спря пред главния корпус. Те влязоха в него, в главния корпус. Долу висеше пано. Гоблен. Луи Пастьор, бясното псе.

— Тя е на територията на болницата — тихо каза Турецки. И в стаята веднага млъкнаха — така го произнесе той.

 

 

Алгерис погледна часовника си. Минали бяха четиридесет минути. Жената се бе свестила и гледаше в стената. Той я разглеждаше. Злобата му беше минала вече. Много важно как го нарича! Дори му стана любопитно.

— Искаш ли цигара? — попита той.

Наташа премести погледа си върху него.

— Искам — пророни тя.

Жената взе подадената цигара със свободната си ръка. Алгерис й поднесе огънчето на запалката. Дългите мигли хвърляха сенки по бледите й бузи.

— Красива си — спокойно отбеляза Алгерис.

Жената дръпна дълбоко и вдигна очи към него.

— Женен ли си?

— Не — разсмя се Алгерис. — А ти омъжена ли си?

— Не — спокойно отговори Наташа.

Вече изминаваше първият час от заточението й. И той, похитителят й, и тя, неговата жертва, вече бяха съобщили на света всичко, което можеха да съобщят. И усещаха някаква пауза, спад на безумното напрежение. И можеха мирно да беседват един с друг, очаквайки всеки своето…

— А деца имаш ли? — попита той.

— Не — отговори тя. — А ти?

— Не — пак се подсмихна той. — Виждаш ли какви сме ние с теб. Свободни. Никого няма да натъжим със смъртта си.

— Ти какво, също ли се каниш да умираш?

— Винаги съм готов за това — сви рамене Алгерис. — Виждаш ли, мигновената смърт е благо, най-големият подарък всъщност. Представи си, че си самотна, никому ненужна старица. Болна, безсилна, безпомощна. Но вътре в теб са живи цялата ти гордост, разумът ти. Това положение е непоносимо за теб. Но то се точи — година, пет, десет…

— Прав си — отговори жената, като дръпна пак дълбоко от цигарата. — Но това е по божията воля. Едно е съдбата ти да се решава там — тя посочи с пръст към тавана, — друго, когато твоята мигновена смърт е залог в нечия игра, където ти е отредена ролята на патица за отстрел.

Алгерис се разсмя:

— Ще ми бъде жал да те убия.

— Благодаря за комплимента.

Пейджърът избипка, че е постъпило съобщение. Молеха Алгерис да се обади. Той набра посочения номер.

В слушалката се чу гласът на Турецки:

— Алгерис, започнахме процедурата. Говорих със заместник главния прокурор. С Меркулов. Делото на Тамара е под контрола на главния прокурор. Трябва да разбереш, че такъв въпрос не се решава за три-четири часа. Главният сега пътува към кабинета си. Първата му среща за деня е с депутати от Думата. По депутатски питания. Няма как да я отменим…

— Млъкни, Турецки — прекъсна го Алгерис. — Казах ти всичко, което имах да казвам. Плюя аз на депутатите ти. Ако в дванадесет часа Тамрико не излезе от следствения арест, в дванадесет и една минута ще застрелям Наташа.

— А може вече да си я застрелял? — попита Турецки. — Или да си я пребил. Чух, че я удари. Нека тя да ми каже, че е жива. Иначе какъв смисъл има изобщо да разговарям с теб?

— Добре — бавно отговори Алгерис. — Нека да ти каже, че е жива. Но ако каже още нещо, то може да се окаже нежива. Разбрахме ли се, Наташа? — обърна се той вече към жената.

Тя кимна. Алгерис поднесе до устата й телефона, като насочи с другата си ръка пистолета срещу главата й.

Жената въздъхна и каза:

— Жива съм…

Наташа още не бе успяла да произнесе тая кратка фраза докрай, когато в слушалката се чу гласът на Александър:

— Разбрах всичко, Наташа — меко, но с натъртване произнесе Турецки.

Алгерис се отдалечи от жената с мобилния телефон в ръка.

— Е, чу ли?

— Чух — отвърна Турецки. — Стараем се, Алгерис. Но и ти не се впрягай. Глупаво е да убиеш човека заради някакъв си половин час. А главното е, че нищо няма да спечелиш.

Алгерис се извърна от Наташа. Не искаше тя да види как той обмисля ситуацията. И това стана много навреме. Защото Наташа също не искаше Алгерис да види как по бузите й се стичат сълзи.

В осем и петнадесет сутринта огромната територия на болницата беше отцепена от външната страна на каменната ограда. Бързащите на работа служители не забелязваха старателно замаскираните спецназовци. Главният лекар на болницата, млад, тридесет и пет годишен мъж, вече се намираше в кабинета си. Там бе и главният инженер на болничния комплекс — възрастен арменец. Освен тях двамата в кабинета присъстваха Турецки, Гоголев и още няколко служители на питерската криминална милиция.

Мъжете седяха край обширната маса за съвещания. Върху нея лежеше кадастрален план на територията на болницата. На плана в съответния мащаб бяха изобразени всички болнични корпуси.

Вардан Вазгенович Мирзоян показваше с късо моливче по плана.

— Четиринадесети и пети корпус са в основен ремонт. Има и два строящи се корпуса — забоде той молива в съответните точки на скицата.

— Мазета? — попита Гоголев.

— По принцип можеш да влезеш в мазето на всеки корпус. Всяко от тях има два входа. При главната врата и от задната страна на сградата. Задните врати обикновено са заключени, но няма катинар, който да не може да бъде отключен, доколкото знам. Наистина да се скриеш незабелязано в действащите болнични корпуси е по-сложно. Мазетата се използват за складове. Има вероятност някоя сестра или санитарка да слезе примерно за хлорамин.

Мъжете се спогледаха. Ака Денисова се намира в такова мазе и хипотетичната сестра или санитарка слезе долу, броят на заложниците ще се увеличи. А може да се появи и труп.

— Още два корпуса са дадени под наем — продължи главният инженер, като посочи четириъгълничетата в отдалечената, срещуположна на централния вход територия. — Там са и болничната морга, и вторият портал за района на болницата.

— Кой наема сградите? — попита Турецки.

— АД „Нови технологии“ арендува едната, в другата има някаква строителна фирма.

В джоба на Турецки запиука мобилният телефон.

Александър отиде към ъгъла на кабинета.

— Саша? — чу се разтревоженият глас на Меркулов.

— Да, Костя.

— Как е при вас?

— Засега никак.

— Ние сме с Грязнов в кабинета ми. Постановлението за променяне мярката за неотклонение на Тамара Кантурия ще бъде готово след час.

— Добре, но трябва да протакаме времето. Нали разбираш, че щом Кантурия излезе от ареста, заложничката става ненужна. Обаждайте се на Свимонашвили, протакайте, разтягайте времето. Мисля, че сме на прав път. Заложничката е някъде на територията на болницата. Но това е огромен район, има маса сгради. Издирването може да се проточи. Затова главното е да ги успокоим и да протакаме.

— Добре. Ще им се обадим. Ето, Вячеслав взема слушалката.

— Саша, привет — чу се характерният баритон на Слава. — Как си?

— Работим, Слава. Пресмятаме вариантите.

— Значи пак Смакаускас?

— Той, Слава.

— Ех, закъсняхме с един ден с пистолета.

— Сега не му е времето, Вячеслав. Обаждайте се на Нино, баламосвайте я по всякакъв начин. В този дух: приказливите депутати все си седят при главния и тъй нататък.

— Ще се оправим. Правилно ли съм разбрал, че заложничката е твоята спътничка от влака?

— Да. Стига, Слава. Времето си върви.

— Добре. Ще се обаждаме. Късмет.

— Благодаря.

Турецки пак се върна на масата. Говореше главният лекар:

— Административният корпус, където виси гобленът, се заключва през нощта. При това във фоайето седи портиерката. Вторият изход от мазето е закован. В сградата, която е наета от „Нови технологии“, цялата нощ беше осветено. На всички етажи. Изглежда, там са работили нощна смяна. Едва ли престъпникът…

— Благодаря, Михаил Валерианович — прекъсна го Гоголев. — Предполагам, че трябва да организираме претърсването на помещенията по следния начин: трябва да бъдат задействани наведнъж три групи, преглеждащи сградата. Можем да извършваме проверката под маската на техници по парното. Отоплителният сезон тъкмо започва. Проверка на парната инсталация. Във всяка наша група трябва да има човек от вашата служба, Вардан Вазгенович. За да виждат хората познати лица. Първо проверяваме административната сграда, после строящите се корпуси, тези, които са в ремонт, и корпуса, където работи Денисова. Престъпникът може да я е хванал във фоайето на сградата. Оглеждаме всички мазета и тавански помещения. Доколкото разбрах, Вардан Вазгенович, строящите се корпуси са най-високите, нали?

— Да — отговори Мирзоян. — Двете сгради са девететажни.

Гоголев и Турецки пак се наведоха над скицата.

— Мисля, че трябва да поставим снайперист на тоя покрив. — Гоголев забоде пръст в едно от квадратчетата на девететажните блокове. Турецки кимна. — Вардан Вазгенович, съберете хората си. Ще ни трябват трима души. На всички ще дадем бронирани жилетки.

— И аз ще дойда! — храбро изпъчи гърди Мирзоян.

— Добре. Александър Борисович, съгласен ли сте с плана за действие? — официално се обърна към Турецки Гоголев. Саша кимна. Радваше се, че до него седи такъв професионалист. — На вас… — продължи Гоголев.

— На мен — прекъсна го Турецки — ще ми се наложи да седя тук. Да координирам, така да се каже, действията. Да приемам постъпващата информация. Да изолирам Михаил Валерианович от контакти със служителите.

Главният лекар учудено вдигна вежди и силно почервеня.

— Не се обиждайте. Вашите служители вече знаят за изчезването на Денисова. Всяка необмислена дума може да й струва живота. Нали хората си общуват помежду си. Има телефони и така нататък. Повтарям още веднъж — цялата операция се провежда под прикритието на проверка на парното преди началото на отоплителния сезон. Е, Виктор Петрович? Май това е всичко.

Гоголев кимна и погледна часовника си.

— Започваме след петнадесет минути. В девет нула, нула — каза той.

Нино Свимонашвили бродеше безцелно из празния апартамент. Сергей беше отишъл в офиса си. Трябваше да се съхранява видимост за спокойствие. Вано още преди два дни съобщи, че заминава на вилата на свой приятел.

— Нямам сили да понасям обстановката вкъщи — каза той на майка си, като извърна очи.

— Разбира се, отивай — пряко сили се усмихна Нино. — Само остави адреса. Може изведнъж нещо да им притрябва на куките. Все пак ни е забранено да напускаме границите на града.

Тя пак му се усмихна и прокара ръка по гъстата коса на сина си. Вано се отдръпна.

„Обиден ми е — мислеше за сина си Нино. — Наистина малко внимание му отделям сега. Но той трябва да разбере в какво положение е изпаднала Тамрико. Той може да излезе от града, а нейното жизнено пространство е ограничено от стените на килията. В края на краищата тя му е сестра, той трябва да й съчувства.“

Нино продължаваше да броди из жилището, като докосваше, без да мисли, разни вази, украшения. Тя вървеше ли, вървеше от стая в стая… Беше девет часът сутринта. Телефонът иззвъня. Нино се хвърли към него и вдигна слушалката.

— Нина Вахтанговна? — попита мъжки глас, който тя веднага позна. — Грязнов е. Смакаускас ни постави много тежки условия — без предисловия започна Вячеслав. — Делото е под контрола на главния прокурор. В момента той е ангажиран с депутати от Думата.

— За какво говорите? — направи се, че не разбира Нино.

— Говоря за отвличането на жената, което организира вашият бодигард. Вие, естествено, нищо не знаете — усмихна се иронично Вячеслав.

— Не знам — твърдо отговори Нино. — Ако е организирано някакво отвличане, то си търсете каквото е отвлечено. Защо се обаждате на мен?

— Ние, разбира се, търсим. Смешно би било да ви залъгваме. Но за съжаление шансовете да намерим отвлеченото, както се изразихте, в такъв голям град като Петербург са малко. А в рамките на един ден направо е невъзможно. Затова ви моля да запазите спокойствие. Мисля, че някъде до тринадесет-четиринадесет часа въпросът за освобождаването на Кантурия от ареста ще се реши. В съответствие с молбата, подадена от адвоката й. Ще ви се обадим веднага след като се реши въпросът. Но докато още не е решен, ви моля да се свържете със Смакаускас. За да не забърка нещо прибързано. Нашите хора в Петербург са му се обаждали. Тамара Кантурия ще бъде пусната от следствения арест едва след като отвлечената жена каже в слушалката, че е жива. Ако Алгерис си изтърве нервите преди това или нещо се случи с жената… Не само че Кантурия ще остане там, където е сега. Ще арестуваме и вас.

— Интересно за какво? — просъска Нино. — Представа си нямам къде е Алгерис. Той изчезна. Ако е отвлякъл някого, това си е негова лична инициатива. Аз нямам отношение към това. Но ако е така, какво пък, значи все още има истински мъже, способни да защитят една жена!

— Като отвлекат друга? — прекъсна я Вячеслав. — Сега не е време за дискусии — явно едва се сдържаше той. — Казах, каквото имах да ви кажа. И ви моля да вземете думите ми за сведение.

В слушалката се чуха късите сигнали за „свободно“. Нино влезе в кухнята. От крана равномерно капеше вода. Този звук изведнъж я раздразни. Тя се приближи до мивката и с всичка сила затегна ръкохватката.

 

 

Равномерно капеше вода. Някъде в другия ъгъл явно течеше от някаква тръба. Наташа си спомни, че има такова китайско мъчение — върху главата на жертвата бавно капе вода. Никаква болка. Просто капе вода. Кап… кап… кап… Казват, че от това много бързо се побърквали. Възможно е! Трябва да разговаря. За каквото и да е, само да не чува звука на падащите капки. Тя пак погледна седящия срещу нея мъж. Той дремеше. Дори изхърка.

Разбира се. Уморил се е, бедният — злобно помисли Наташа. — Дебнал ме е цялата нощ в храстите. Жалко, че още не е зима.

Кап… Кап… Кап…

Наташа погледна часовника си. Десет сутринта. Остават й още два часа живот. Ако не я открият.

Саша е разбрал думите й. Ясно го подсказа с интонацията си. Но нали тя каза само толкова, колкото можеше. Болницата е огромна. Над двадесет сгради. Разбира се, те ще започнат да я търсят от главния корпус, където виси гобленът с кучето. После ще тръгнат по празните корпуси — строящи се и в ремонт. Така би постъпила тя на тяхно място. Ще успеят ли да стигнат дотук до дванадесет? И. какво ще стане, когато стигнат? Може би този як глиган изобщо ще проспи всичко на света? Не, така става само на кино. По-точно, ставаше преди. В някакви след военни филми за съветските разузнавачи. Виж, там наистина глупавият немец можеше да проспи всички смели действия на красивия съветски разузнавач. Но този няма да проспи… Наташа погледна спящия Алгерис, после лежащия на масичката-дъска пистолет. И се извърна. Трябва да се разсее с нещо… Дали пък да не си рецитира стихове…

И тя започна тихичко да си шепне първото, което си спомни от Бродски.

— Аз влизах вместо дивия звяр в тази клетка… — шепнеше Наташа. Но когато стигна до заключителните думи:

Но докато още с пръст не са запълнили устата ми, тя ще шепне само благодарности — очите на Наташа се насълзиха.

Не, трябва ми нещо елегично, заповяда си тя. Ето това например:

Днес е ветровито и вълните пенят се. Скоро есента ще промени света наоколо. Смяната на тези краски, Постум, по-трогателна е от премените, променящи се на приятелките ни…

Но и в това прелестно „Писмо до един римски приятел“ имаше много тъжни редове:

Скоро, Постум, аз, любителят на умножението, ще платя дълга си стар чрез действие изваждане. Прибери изпод възглавето спестяванията ми, няма много там, но все ще стигнат за погребение.

Не, не бива така. Ще взема да ревна с пълен глас, помисли Наташа. Трябва да си спомня нещо весело, пък ако ще да е от Левитански:

Ужасно ми се иска да рисувам.

Навсякъде аз тубичките да разхвърля.

За пеещото като чучулига название акварел…

Но паметта веднага й пробута други редове на същия поет:

Ето падна човек сред полето, падна и очите му опустяха.

Умря в постелята своя, напусна вечния бой.

Той вече не е воин в полето.

Няма воля да мръдне ръка.

Вече няма да каже: Стига!

Край. Повече не го боли…

— Мен ме боли! — тихо каза Наташа, като помръдна отеклата си ръка.

Белезниците й издрънчаха. Алгерис отвори очи.

— Какво? — изправи се той.

— Ръката ми изтръпна — злобно каза Наташа.

Мъжът стана и се приближи. Като притисна жената с колене към стената, ловко свали белезниците и ги щракна върху другата й ръка. После се върна до дъската-масичка и наля вода.

— Искаш ли да пиеш? — попита той Наташа.

Тя кимна. Алгерис напълни и втората чаша и я подаде на Наташа. Тя разтри изтръпналата си ръка и взе чашата.

— Бедничката! — насмешливо я пожали Алгерис. — Не бива да се свързваш с когото ти падне.

— За кого говориш?

— За твоето детективче, Турецки. Ако не ти беше пресякъл пътя, щеше да си бъдеш жива и здрава. Щеше да доживееш до седемдесет години. Че и до осемдесет. До същата оная безпомощна старост.

Странно, но мисълта, че виновникът за бедите й е Саша, досега не беше минавала през главата на Наташа.

— Какво толкова ти пречи? — попита тя.

— Пъха се, където не му е работа. А аз предупреждавах: не ни се пречкайте, опасно за живота!

Алгерис изтръска от пакетчето една цигара:

— Искаш ли?

— Дай — съгласи се Наташа. Трябваше някак да запълни времето, за да не гледа мъничкото прозорче на мазето, току под самия таван.

Алгерис й подаде цигара, после огънче. Запали и той самият, после седна на стола и се загледа в Наташа.

— Той защо се мъкнеше при теб? Да не би да ти се обяснява в любов? Ох, ще умра от смях!

— Идваше да види болните — с омраза го изгледа Наташа. — При мен в отделението лежат наркомани, нещо го интересуваха.

Алгерис се разсмя неудържимо.

— Какво има? — вдигна вежди жената. — Нещо смешно ли казах?

Смакаускас най-сетне се насмя до насита.

— Добре, ти така или иначе нямаш живот вече, може да ти разкажа. Лабораторията търси твоят следотърсач. Нелегалната лаборатория. Където се произвежда наркотикът. Много силен наркотик. И много скъп. Купуват го много богати хора. И много нависоко. Дори някои господа от Кремъл. А лабораторията е разположена под тоя покрив. В същата тая сграда. Затова ми е смешно. Твоят следовател все край нея минаваше, направо с ръка можеше да я докосне. Но нищо не виждаше, освен прекрасните ти очички. И няма да види — сериозно добави той. — Нито очите ти, нито лабораторията. Всекиму своето.

Наташа притвори клепачи и дълбоко дръпна от цигарата. Много важно беше да запази равнодушно изражение.

— Ама съгласи се, че си е направо ирония на съдбата: лабораторията за производство на наркотици се намира до самите наркомани. Ако твоите болни го знаеха, щяха да щурмуват на нож тази сграда. — Той пак се разсмя неудържимо.

— Много смешно — сухо каза Наташа.

— Ами посмей се, докато си жива — рязко спря да се смее Алгерис.

 

 

Болницата живееше нормалния си живот. Само дето днешният ден беше по-мрачен, за разлика от вчерашния.

Впрочем мрачните дни са нормални за тоя град. Би могло да се каже, че вчерашният ден е бил слънчев, за разлика от повечето други. Още повече че вече беше есен. Скоро щеше да започне полярната нощ — така може да се характеризира периодът от ноември до март. Време беше да пуснат парното! А не да използват, че есента е топла, и да икономисват както винаги от комфорта на хората. Ето и Мирзоян ходи по двора от една сграда към друга. С него са и техниците. Ето още две бригади. Също с тръбни ключове и куфарчета за инструменти.

От втория етаж на лабораторния корпус една лекарка наблюдаваше сновящите из двора хора. Тя очакваше кога нанесеният на красива пластмасова плочица реактив ще оцвети комплекса „антиген-антитяло“. Всъщност хората, чиято кръв изследваше днес, изобщо не ги интересуваше що за комплекс е тоя. За тях беше по-важно да разберат имат ли сифилис или нямат. В очакване на отговора на този въпрос гледаше през прозореца и самата Дина Григориевна.

— Алла Владимировна — викна тя към своята лаборантка, дребна женичка на средна възраст, — скоро ще пуснат отоплението.

— Това през микроскопа ли го видяхте? — поинтересува се Алла Владимировна.

— Не, виждам на двора Мирзоян с придружаващите го пияници.

Ако Гоголев беше чул тази характеристика, щеше жестоко да се обиди. Тъй като именно той крачеше с Вардан Вазгенович.

— Суворова, по-добре си гледайте реактивите, а не пияните мъже — посъветва доктора Алла Владимировна. Свързваха ги вече двадесет години прекрасни служебни и извънслужебни отношения и лаборантката можеше да си позволи известна волност с докторката. Още повече че Дина Григориевна беше много поетична натура и можеше дълго да съзерцава движението на падащия от клена жълто-зелено-червен лист, като съвсем забравяше за сифилиса и си припомняше подходящи за случая стихове от Блок или Ахматова.

— Странно е някак — меланхолично отговори Суворова. — Защо така от две страни проверяват инсталацията. Мирзоян влезе през централната врата на десети корпус. А оня, махмурлията, мина от другата страна на сградата. Защо ли стои там? Какво иска? — замисли се на глас Дина Григориевна.

— Суворова, скоро трябва да дадем резултатите. Вече е единадесет. Ще си проспите реакцията!

Дина Григориевна се опомни и погледна към плочката. Оттам сияеше с жълтия цвят на светофара неутешителната диагноза.

— Ето, един сифилитик повече в града — меланхолично отбеляза на глас Дина Григориевна, като наблюдаваше с кафявите си очи падането на един кленов лист зад прозореца.

Телефонът иззвъня. Алгерис го вдигна до ухото си. Наташа чу гърлена реч. Говореше някаква жена. При това силно и развълнувано. Наташа нищо не разбираше, но ясно усещаше вълнението на жената. Май че е грузински, помисли тя. В тяхното отделение лежаха много грузинци и тя често чуваше речта им. Ето, жената произнесе: „Ара, ара…“ — това значи на грузински „не, не“, спомни си Наташа. После Алгерис нещо й отговори. Много тихо, Наташа не успя да го чуе. При тези думи Алгерис я гледаше. Значи ставаше дума за нея. Но най-вече я порази гласът му. Ласкав, нежен глас. Сякаш не говореше той. Най-после приключиха разговора.

— Жена ти ли се обади? — поинтересува се Наташа.

— Вече ти казах, че не съм женен. — Той остави телефона на дъската и се замисли. — А твоят Ромео нещо отдавна не се обажда. Забравил ли те е или що?

— Видимо е зает с изпълнението на твоите условия — сви рамене Наташа. — Ти нали постави условия за някаква жена. Тя ли се обади?

— Глупачка си ти, макар и умна. Кой ще се обади от следствения арест? Не, това беше друга жена.

— Значи ти си любител на жените? — усмихна се Наталия. Трябваше да разговаря. За да разсее и себе си, и него.

— Аз? — Алгерис криво се усмихна. — Аз мразя жените. Една млада кучка ме вкара някога в пандиза за осем години.

— И сега отмъщаваш на всички останали? — предположи Наташа. — Благороден, така да се каже, отмъстител!

— Не, вече не отмъщавам. Макар че имаше такъв период в живота ми. Сега си мисля: каквото и да става, все е за добро. Ако не ме бяха осъдили, животът ми щеше да се нареди другояче. И нямаше да срещна Нино.

Нино. Това име произнесе той по време на разговора.

— Обичаш ли я? — тихо попита Наташа.

Алгерис вдигна глава и я изгледа.

— Аз не използвам такива дума. Но знам, че ще отдам всичко, включително и живота си, за нея. Сигурен съм.

Той се втренчи в прозорчето.

— С какво е по-различна тя? — попита Наташа, за да отвлече погледа му от мътната светлина, която проникваше в помещението през малкия четириъгълник. „Днес е мрачно“ — кой знае защо си отбеляза тя.

— С всичко — лаконично отговори мъжът. — Тя просто е различна, единствена и така нататък.

Той най-после премести погледа си върху Наташа.

— Всички останали жени са или подли твари, или страшни глупачки. Случва се и двете заедно.

— Виж ти!

— Да. Можеш да ми вярваш. Когато ми предстои операция и в качеството на фигурант, изразявайки се с езика на твоя следовател, в нея е задействана жена, предварително съм сигурен в успеха. Да вземем например теб. Ти ми повярва. Ах, човекът умира… Да си паднеш от смях.

— Аз съм лекар — сви рамене Наташа — и съм длъжна да помагам на хората. Между впрочем дала съм клетва. Хипократовата, ако си чувал изобщо за него.

— Чувал съм, представи си. И какво, ако останеш жива, пак ли ще хукнеш с непознат мъж да оказваш помощ неизвестно на кого?

— Въпросът е некоректен — пак сви рамене Наташа. — Да питаш осъдения какво би направил, ако остане жив! Сега ще ти отговоря — не, не бих го направила. Но ако остана жива, може би пак бих хукнала.

— Няма да останеш жива, така че не се мъчи с тия съмнения — утеши я Смакаускас. — Добре, ще ти разкажа още една история. Имаме време — той погледна часовника си. — Случаят беше следният. Трябваше да внедрим човек в един чейндж-пункт. Този пункт беше на територията на едно заведение. И в пункта трябваше да продават нашия препарат. Този, дето го правят над нас. — Той посочи с пръст към тавана. — Запознавам се с една млада мадама. Откарвам я до тях с колата. В колата най-лесно се запознаваш. Докато пътуваш, разпитваш какво и как. Омъжена ли е, не е ли. Накратко, разкарвах разни мацки две седмици. После ми попадна тая. Зле облечена. Изяснявам, че мъжът й я е зарязал, тя седи без заплата. Има малко дете. Нататък е въпрос на техника. Вземам й телефона. Започваме да се срещаме. Водя я в квартирата. Шампанско, цветя, после в леглото. Тя се влюбва в мен като котка през март. После я навивам да постъпи на работа във въпросния пункт за обмяна на валута. Казвам й, че ще се наложи да продава нещо забранено. Мадамата между впрочем е учителка. Призвана е да сее разумното, доброто, вечното. Но тя се съгласява.

— Нали трябва да храни детето си — не се сдържа Наташа.

— Вече не трябва, това вече не е нейна грижа — подсмихна се мрачно Алгерис. — Накъде бия? Уж образован човек, грамотен, вестници чете. По-точно, четеше. Но повярва, че ей така — просто заради красивите й очи — ще й плащат луди пари. И какво? Плащаха й два месеца. После обиск. В заведението нахълтаха ченгета — направо на пълчища. Мадамата се заключи в своя пункт, седи и не шуква. А нататък започва най-смешното. Аз имам ключове от стаичката й. Влизам, правя й знак да мълчи. Тая, глупачка, ми се хвърля на врата. Прегръща ме… Тоест тя си решила, че аз по време на тараша само за това съм дошъл при нея — да се слеем в екстаз, така да се каже. — Алгерис се разсмя. — Дори не обърна внимание, че съм с ръкавици.

— И какво? — Наташа не сваляше очи от него.

— Такова. Направо по време на тая прегръдка й вкарах пълна спринцовка с наркотик. Ето тук, в подмишничната вена — той вдигна ръка, за да покаже къде е забил спринцовката. — А ти ще ми разправяш…

— Какъв герой — усмихна се иронично Наташа.

— Млъквай — озъби се Алгерис, но веднага се разсмя пак: — Обаче пък каква красива смърт! В обятията на любимия! Слушай, да взема и теб така да те убия?

— Не, по-добре ме застреляй — сериозно отговори жената.

 

 

В единадесет и десет кабинетът на главния лекар беше пълен с хора. Самия Михаил Валерианович го помолиха, да изчака някъде в друга стая. Главният лекар възмутено сви рамене, но излезе.

— И така — започна Турецки, — останаха два корпуса: и двата са дадени под наем. По-близо до оградата и до втория изход от района на болницата е сградата, която е наета от АД. Външното наблюдение показа, че на улицата зад втория портал още от самото начало стои синьо волво. Номерата му са питерски. Но тази кола е единствената, към която вече почти четири часа никой не се е приближил. Служителите на болницата паркират колите си от другата страна, пред главния портал. Може да се предполага, че това е колата на престъпника. Ако той разчита в случай на опасност да използва колата, логично е да се притаи в най-близкия до изхода корпус — това е сградата, наета от АД. „Нови технологии“, нали така се наричаше, Вардан Вазгенович?

Мирзоян, страшно горд, че му е позволено да присъства на оперативката, важно кимна.

— Макар че в корпуса, където е строителната фирма, има по-малко хора. Нали строителите се събират сутрин и после се пръсват по обектите.

— Да, строят и на наша територия. Те са ни подизпълнители.

— Вижте какво, Вардан Вазгенович, я се обадете по телефона в тоя корпус — може пък там никой да няма?

Мирзоян вдигна слушалката, на белия директорски телефон, набра номера и включи спикерфона.

— Валентин? — попита той.

— Вардан Вазгенович? — радостно откликна млад глас. — Вълкът сам влиза в кошарата, а?

— Защо, какво има? — попита Мирзоян, като стрелна с черните си очички Турецки.

— Ами че аз цяла сутрин ви звъня в кабинета, а вас ви няма. И нито един парнаджия не си е на мястото. Казаха ми, че обхождате района, не може човек да ви открие. Тъкмо се обадя някъде, казват, че вече сте излезли. И така ми казаха във всички отделения. Вече звънях из цялата болница.

Турецки изразително погледна часовника си. Мирзоян кимна.

— Какво е станало?

— Една тръба се е спукала в мазето. Бояджийките слезли да вземат боя, и гледат — целият под наводнен. До глезените.

— Кога са слизали?

— Ами около девет. И аз току-що бях там.

— Добре, Валя, ще се оправим — прекъсна разговора арменецът и затвори слушалката.

— Значи те са в АД — като се спогледа с Турецки, каза Гоголев. — Остават ни тридесет минути.

— Аз ще се обадя на Алгерис, а ти командвай — подхвърли Турецки на Гоголев и отиде във втората, по-малка стая, съединена с междинна врата с кабинета. Тя служеше за отдих на главния лекар. Александър плътно затвори вратата след себе си.

— Мисля да преместя снайпериста, на тая, пететажната сграда — нареди Виктор Петрович на един от оперативните служители. — Виж, тя е по-близо до сградата на АД. И има видимост към задния портал. Нареди на Руслан да се премести и му покажи обекта за наблюдение.

Мъжът кимна, извади радиотелефона и даде съответното нареждане.

— Ще разположим втория снайперист на покрива на бензиностанцията. Ето я, почти точно срещу портала, бензиностанция „Нест“.

Турецки се върна в кабинета.

— Трябва да подмамим Алгерис да излезе от мазето. Той е прекрасен стрелец и е абсолютно безмилостен.

— И аз така мисля, Саша — съгласи се Гоголев. — Виж сега, те излизат през задната врата на мазето. Той повежда жената към портала… Наредете да заключат вратичката, през която минават хората — кимна той на Мирзоян. Човекът излетя като стрела от кабинета, но скоро се върна. — В стаичката на охраната ще бъда аз. Ще отвлека вниманието на Смакаускас с приказки. Вие, момчета — кимна той на трима от своите хора, — влизате в сградата. Пак така, като техници по парното. Мотаете се пред входа, вдигате шум и врява колкото можете. Той трябва да ви чуе. А вас, Вардан Вазгенович, ще помоля да се качите на втория етаж, там, където работят хората от лабораторията. Всички в болницата ви познават. Не би трябвало да ви заподозрат. Там горе няма да е опасно.

Мирзоян изпъчи гърди, защитени под сакото от бронираната жилетка, която едва беше успял да закопчее над доста видното си шкембенце.

— Готов съм да рискувам, Виктор Петрович — блесна той с черните си очи.

— Саша, ще се наложи да останеш тук. Смакаускас те познава.

— За съжаление — мрачно подхвърли Турецки.

В този момент по радиостанцията съобщиха, че снайперистите са заели позициите си.

— Снайперистите няма ли да ни подведат? Трябва непременно да го премахнат, преди да стигне до колата си. Там насреща, в бензиностанцията, доста често зареждат коли. Може да възникнат усложнения. А и край колата ще му е по-лесно да се прикрие.

— Моят снайперист, дето е на покрива на пететажната сграда, улучва с един изстрел в основата на черепа.

— Да не се казва Тягунов случайно? — усмихна се невесело Турецки14.

— Не, фамилията му е Далаватов. Той е чеченец, представи си. Макар че вече петнадесет години живее в Питер.

— Това вдъхва надежда — пак се подсмихна Турецки. Всъщност той ужасно нервничеше. Алгерис не му отговори нищо смислено. Наташа се държеше мъжки. Но как ще свърши всичко това? „Помогни ни, Господи!“ — навярно за пръв път през живота си се помоли Александър Борисович.

— Е, след десет минути трябва да започнем. Чакай, Саша — тупна го Виктор по рамото.

— Да чакаш и да догонваш — от това по-лошо няма — промърмори Турецки поговорката на Грязнов.

След пет минути чу по радиостанцията гласа на Гоголев:

— Петминутна готовност.

И след още пет минути:

— Започваме! Техниците — напред към сградата!

— Ето го и него! — възкликна Алгерис, като погледна пейджъра си. — Твоят Ромео!

Той взе мобилния си телефон и набра номера.

— Смакаускас? — веднага се чу гласът на Турецки. — Кантурия ще бъде пусната от следствения арест в тринадесет нула, нула.

— Късно е — отговори Алгерис.

— По-рано няма да стане — твърдо реагира Турецки.

— Е, значи Наталия Николаевна ще падне със смъртта на храбрите точно в дванадесет — намигна Алгерис на Наташа.

— Никъде няма да пада! Ще почакаш. Не може да стане по-рано. Но точно в тринадесет Нина Вахтанговна ще посрещне Тамара пред „Матроска тишина“. Ако издъниш нещата, срещата няма да се състои. Това е всичко, което мога да ти обещая. Дай телефона на Наташа.

Наташа все така не успяваше да чуе какво се говори в слушалката. Алгерис я закриваше с ръка. От репликите на похитителя си тя разбра, че Турецки моли за отсрочка. Те не могат да я открият! Наташа замижа, като си представи себе си на мястото на Турецки. Разбира се! Той се страхува за нея, всяка минута се бои за нея. И това му пречи. Да мисли. Да действа хладнокръвно.

Алгерис протегна телефона, без да се приближава до нея.

— Е, кажи му нещо. Пей, пиленце, пей.

— Недейте ни жали, ние също не бихме простили… — високо произнесе Наташа.

Алгерис прекъсна връзката и учудено я изгледа.

— Направо да рецитираш стихове на сцената, а не да лежиш в мазето — подсмихна се той.

Наташа премълча. Успокои дишането си и погледна часовника. Единадесет и тридесет.

И двамата млъкнаха. Вече не им се искаше да говорят. Наташа беше чула толкова много от този страшен човек, че повече не можеше да го слуша.

Кап… Кап… Кап… Равномерно падащите капки пак накъсаха тишината в мазето.

Гърбът й изтръпна. Изтръпна и другата й ръка, прикована към тръбата. Тя се размърда на твърдото си ложе и разтри със свободната ръка кръста си.

— Омръзна ли ти да седиш? — пак се подсмихна Алгерис. — Малко остана. — Погледна часовника си. — А може да ти се ходи до тоалетната? — още повече се ухили той.

„Това е идея — помисли Наташа. — Може да ми свали белезницата?“

Тя кимна. Но в този момент през равномерното капане нахлуха външни звуци. Зад вратата на мазето (но по-високо, явно пред входната врата на сградата) се чу гръмогласен мъжки разговор. Алгерис веднага настръхна като звяр. Той мигом се хвърли към жената, дръпна шалчето от врата й, като го стегна върху гърлото й. Наташа неволно отвори уста, за да си поеме дъх. В същата секунда устата й беше пристегната с коприненото шалче, което Алгерис върза на тила й. После той за миг отключи ръката й от тръбата и като сграбчи и другата й ръка, ги окова с белезниците.

— Седи и не мърдай! — много тихо произнесе Смакаускас, като я гледаше право в очите.

Той на пръсти се приближи до вратата и се долепи до нея.

— Абе тук трябва да се подменя целият радиатор. Чуваш ли, Григорий?! — долетя иззад вратата. Но не пред нея. Пак така, някъде отгоре. — Къде завлече куфарчето с инструмента? Ще трябва да се обадим на Колка да донесе нов радиатор — продължаваше да крещи мъжът.

Другият му отговори нещо. Но не можеше да се разберат думите.

После се чуха удари по тръбите, които силно проехтяха в мазето.

Запиука телефонът. Алгерис го вдигна и чу гласа на Илич.

— Какво става в сградата? — засъска Алгерис.

— Дойдоха да проверяват парното. Преди да включат отоплението — много тихо зашепна Илич в слушалката.

— Да не е капан?

— Не, не — уверено отговори Илич. — Дойде главният инженер на болницата. Познавам го. И двама техници с него. Но той каза, че те ще слязат да огледат тръбите в мазето.

— Забрани им! — кресна Смакаускас.

— Ти луд ли си? Как мога да им забраня? Аз съм само наемател тук.

— Е… Задръж ги на всяка цена горе под какъвто и да е предлог. Кажи им, че клозетът тече или нещо такова. Задръж ги за петнадесет минути. Разбра ли? — страшно произнесе той.

— Разбрах. Единият от техниците нещо се пипка с единия радиатор до входа. И още един идва. Мъкне друг радиатор. Виждам го през прозореца.

— Прави каквото щеш, но ми осигури петнадесет минути! Иначе вторият куршум ще е за теб!

„А първият?“ — помисли Наташа и лепкавият ужас пак се разля по тялото й.

Алгерис злобно я изгледа. Взе беретата, замислено я претегли на дланта си, дръпна предпазителя. Наташа замижа. Но не последва изстрел. Мъжът сложи пак беретата на предпазител, остави пистолета на дъската-масичка и започна да щрака с бутоните на мобилния телефон.

— Нино — тихо каза той, — как е при теб?

— Каня се да тръгвам за Тамрико! — радостно се отзова Нина Вахтанговна. — Обади се заместник главният прокурор Меркулов. Каза, че ще я пуснат точно в един часа. Предложи да я докарат тук. Аз отказах. Ти си страхотен!

— Нека да я пуснат по-рано! — заповяда Алгерис.

— По-рано не може да стане. Всичко е съгласувано за тринадесет часа — взе да се впряга Нино. — Задръж мадамата още един час! Настоявам! Моля те — умолително каза тя, — иначе всичко ще пропадне. Няма да пуснат Тамрико.

Алгерис пъхна телефона в джоба си. Погледна към пленничката си. Тя се извърна към прозорчето. По бузата й се стичаше сълза.

— Значи така — най-после реши той, като се приближи към Наташа и приклекна до нея. — Сега ще излезем оттук. Ще вървим прегърнати. Ще те държа на мушка. Трябва да излезем през вратата и да влезем в колата. Тя е тук наблизо. Три минути пеша. Само да мръднеш, ще те застрелям. Вече ме познаваш…

Наташа изхълца, после стисна устни.

— Не, така няма да стане — замислено каза Алгерис. Той бързо се приближи до масичката, счупи една ампула, разкъса опаковката на спринцовката и я напълни с жълтеникавата течност.

— Дай си ръката! — заповяда той на Наташа и я хвана за китката.

Тя ужасено се задърпа, като клатеше глава.

— Глупачка! Не се каня да те убивам, трябва да изляза с теб.

Говореше всичко това повече на себе си, защото Наташа, притисната към стената от якото му тяло, не можеше да се съпротивлява. Той напипа вената и стисна ръката й над мястото. С другата ръка сръчно забоде иглата и отпусна хватката си. Течността потече във вената.

— Излизат — чу се по радиотелефона гласът на Руслан.

— Добре, Руслан. Дръж го на прицел. Главното е да не му дадем да стигне до колата.

Излязлата от далечната страна на сградата двойка представляваше доста странна гледка. Прилично изглеждаща жена в светъл шлифер бавно вървеше към портала на болницата, като постоянно се препъваше и се поклащаше. Странна усмивка озаряваше лицето й. Крачещият до нея мъж плътно я беше прегърнал. Едната му ръка бе пъхната под шлифера на жената. Можеше да си помисли човек, че той иска по-явно да усети тялото на любимата си. С другата си ръка мъжът здраво държеше жената над лакътя. Той току й шепнеше нещо на ухото. Явно някакви нежни слова. Дамата продължаваше да се усмихва. Изобщо можеше да си помисли човек, че двойката се е позабавлявала в мазето, от което излязоха. Което и предположи наблюдаващата ги от втория етаж работничка в лабораторията.

— Съвсем нямат срама! — от сърце подхвърли тя в гръб на двойката. Сякаш можеха да я чуят през затворения прозорец. — Посред бял ден, направо в мазето! А и жената на това отгоре е пияна! А като я гледащ в гръб — съвсем прилична. Хубав шлифер. Пък се клати като пиян каруцар! Пфу!

Поклащането на Наташа много пречеше на Руслан. Алгерис, който вървеше някак зад нея, тъй като с една ръка придържаше спътничката си, а с другата опираше пистолета в гърба й, се виждаше в оптическия прицел само половин глава наляво от кестенявата коса на Наташа. Жената постоянно се клатеше и главата на мъжа също се местеше в кръстчето на прицела. Руслан всячески се опитваше да намести светлорусия тил с нужната точка на прицела.

Двойката се приближи до портала на болницата. Алгерис го погледна и застина. Винаги отворената метална вратичка за хората сега беше заключена.

— Отворете! — викна той, като спря точно пред решетестата вратичка.

— Главният лекар нареди да я затворим. Че то постоянно влизат хора от бензиностанцията. Вече няколко кражби станаха — свадливо говореше някой от стаичката на охраната.

— Слушай, приятел, с добро те моля. Виж, на жената й е лошо? А колата ми е ей там, на две крачки. Какво сега, през целия двор ли да я водя обратно?

Наташа продължаваше да се поклаща.

— Ами ти я вкарай тук. Може да й трябва лекар?

Алгерис се обърна. Наоколо нямаше никой. Тази част от двора на болницата беше най-отдалечена и пуста.

— Добре — съгласи се изведнъж той. — Излез да ми помогнеш. Щото тя вече пада, не мога да я удържа.

От стаичката на охраната се подаде един мъж. Алгерис бързо блъсна Наташа напред, към вратичката, и насочи пистолета срещу Гоголев. И изведнъж се разтресе, ръката му леко се отпусна. Чу се изстрел и Гоголев падна на колене, като се хвана за ръкава, който бързо взе да се обагря с кръв. Но погледът на Виктор Петрович беше устремен към Смакаускас, който се залюля на яките си крака и рухна напред, като притисна под себе си свличащата се по решетката Наташа.

След минута от всички страни към тях тичаха хора. Спецназовци в камуфлажни униформи, проседели четири часа в засада край сградата. Бившите „техници“ по парното. От помещението срещу входа на бензиностанцията изскочи неизвестно как оказалият се там Турецки. Гоголев и Наташа вече се намираха в стаичката на охраната. Един от спецназовците стягаше ранената ръка на Виктор с гумено маркуче. Наташа седеше на диванчето. Шлиферът й беше окървавен. Тя се усмихваше, докато гледаше хората наоколо с разширени зеници, които правеха очите й почти черни.

— Как сте? — викна Турецки, като нахълта в стаичката.

— Аз съм нормално — отвърна Виктор. — Куршумът е излязъл, без да засегне нищо. Обаче тоя гад е вкарал нещо на Наталия.

— Наташа, Наташа, как си? Прости ми, а? — хвърли се към нея Александър. — Всичко беше заради мен.

Наташа се намръщи. Погледна Турецки. Присви устни, сякаш се сърдеше. Дори се извърна към прозореца. Александър объркано млъкна.

— Лабораторията — най-после си спомни тя. — Лабораторията, която търсиш. Тя е в същата сграда.

 

 

Сергей Николаевич Висницки седеше в кабинета си. Нищо не му се правеше. Нищо не му се искаше. Дори дългоногата секретарка, която вече на няколко пъти надникна през вратата.

— Махай се! — кресна й той, когато острото й носле пак се появи.

Нослето изхълца и изчезна.

„Всичко отива на майната си, само тая въртиопашка ми трябва! — ядосано си мислеше той. — Че и посред бял ден!“ Часовникът тъкмо беше изпиукал дванадесет. Сергей замислено се загледа през прозореца.

Тамрико беше загазила здраво. Слава богу, че мълчи! Но Нино направо откачи заради нея. Вземи само тая идея да отвлекат следователя за заложник! Единствено в нечий възпален мозък може да се роди подобно безумие! Но само да се беше опитал да каже нещо против в онзи момент! Тя направо щеше да го изяде в буквалния смисъл на думата. Че и тъпкачът й, оня Алгерис, щеше да помага. Утешаваше го само това, че Алгерис ще си счупи врата с тая работа. Сергей не се съмняваше в това. Да отвлечеш за заложник следовател от Главна прокуратура, че и сам! Това да не ти е да ликвидираш мадами със свръхдоза! И дори не е като да разстреляш някого във входа му. Между другото ченгетата са намерили пистолетчето. Вече го търсят нашия човек. Така че Алгерис няма да се върне от Питер, Сергей Николаевич имаше съвсем ясно предчувствие за това. А той се доверяваше на интуицията си. Обаче същата тая интуиция му подсказваше, че е време да вдига гълъбите. Защо? — питаше се той сам. Около лабораторията засега е тихо. Той се обаждаше там всеки ден. Имаше си доверен човек, за когото не знаеше никой. Дори Вано. Ако се разшуми нещо, той веднага ще го предупреди. Не му се искаше да заминава без крайна необходимост. Същият тоя Илич ще разграби всичко. Сега трябваше да се замрази производството, докато не мине бурята, а после да го подхване наново… Още годинка да поработи с „белтъка“ и да се легализира. Да стане политик. Да си уреди избирането в Думата. Да влезе в партия. Прилична. Например при Зюганов. Нали вече си имат един комунистически милионер. Сергей дори се усмихна. Вече беше забравил каква паника го обхвана само преди някакви си три дни, когато задържаха Тото. Гласът на секретарката прекъсна размислите му.

— Някаква жена ви се обажда — като сдържаше сълзите си, каза тя.

— Каква жена?

— Не знам. Каза, че се обажда от болницата.

Каква болница? Кой е в болница? Боже, ами че нали Иля вече пети ден е в болницата. Те съвсем забравиха за него! Колко неприлично! „Ще кажа, че съм бил в командировка“ — трескаво реши той.

— Свържи ме веднага!

— Сергей Николаевич? — попита женски глас. — Обаждам ви се от реанимацията, аз съм лекар…

— Да, да — живо откликна Сергей Николаевич. — Виждате ли, бях в командировка… — започна той.

— Трябва да ви съобщя тежка вест. Вашият брат умря.

— Тоест как? — обърка се Сергей. — Той беше в средно тежко положение.

— От самото начало той беше в тежко състояние. Тази нощ разви остър инфаркт. Масивен инфаркт на задната стена на миокарда. Нищо не можехме да направим. Смъртта настъпи преди един час.

— Защо не се обадихте? Аз щях да изпратя специалисти! Имам най-скъпите лекарства!

Сергей Николаевич вече беше забравил, че е бил в „командировка“.

— Поне знаехте ли къде е брат ви? — уморено въздъхна жената.

„Ами да, той лежеше в тая…“ — спомни си Висницки младши престижната клиника, където бяха хоспитализирали брат му.

— Извинете, не исках да ви обидя — вече по-меко каза той. — Просто съм потресен. Това е така неочаквано. Нима наистина не можеше да се направи нищо?

Лекарката въздъхна и позабави отговора си:

— Виждате ли, той не искаше да живее. Това винаги се усеща. Дори най-тежко болните могат да се измъкнат, ако се борят за живота си. А Иля Николаевич още от началото не се бореше. — Тя помълча. — Той ви остави бележка. Още докато беше в съзнание. Трябва да дойдете в болницата за смъртния акт. Наминете в реанимацията. Казвам се Зоя Сергеевна. Ще ви дам писмото на брат ви.

— Добре. Благодаря.

Сергей Николаевич остави слушалката. Лошо стана. Сега всички ще говорят, че той нито веднъж не е навестил брат си. А нали брат му е важен държавен служител! Разбира се, в реанимацията изобщо нямаше да го допуснат, но нали нито той, нито Нино дори не се обадиха по телефона тези от в болницата. И за всичко е виновна Нино! Направо побърка всички — моето момиче, та моето момиче… Ето, Иван не издържа и си излезе от къщи. Между другото време му е да се връща. Вече минаха три дни. Колко може да стои на тая вила в началото на октомври? Още повече че сега пък трябва да се занимават с погребение. Колко не навреме! Иля вечно вършеше нещата не навреме!

Сергей Николаевич стана от стола и хвана куфарчето си, но телефонът пак иззвъня. Само че мобилният му. Достъпен само за избрани лица. Той го вдигна до ухото си.

Това, което чу, го хвърли в пълен ужас.

— Какво? Какво? — изкрещя той, след като чу краткото съобщение. Лицето му пребледня.

Висницки се замята из кабинета, безсмислено вземаше някакви документи, пъхаше ги в куфарчето си. Сграбчи най-после шлифера си и изхвърча от кабинета, като едва не събори секретарката.

 

 

Нина Вахтанговна седя в своя линкълн край вратата на „Матроска тишина“ два часа. Тя пристигна по-рано от уговореното време с огромен букет бели рози. Седеше в колата, стиснала тънките си пръсти, без да откъсва поглед от вратата, от която трябваше да излезе дъщеря й.

„Говори радиостанция «Маяк». Московско време тринадесет часът“ — съобщи женски глас от радиокасетофона. Нино се напрегна като опъната струна. Но Тамара не се показваше. Още петнадесет невъзможно дълги минути тя не сваляше очи от вратата. После започна да звъни по телефона. Но всички длъжностни лица — всичките тия Грязнови, Меркулови — сякаш бяха потънали вдън земя.

Прелюбезните сутринта секретарки, които гукаха със сладък глас: „Сега с вас ще говори заместник главният прокурор на Русия Константин Дмитриевич Меркулов…“, или: „Сега ще ви свържа с Вячеслав Иванович Грязнов“ — всички те сега й отговаряха с обидно равнодушен тон: „Няма го в службата… Излезе… Не се знае кога ще се върне…“

Всички сякаш вдън земя се продъниха. Дори проклетото адвокатче явно беше изключило мобилния си телефон.

Нина Вахтанговна излезе от колата и тръгна към портала на следствения арест. Дежурният сержант я осведоми, че мярката за неотклонение на арестуваната Тамара Кантурия не е променена. Край.

Нино се върна в колата и запали дълга цигара.

— Вкъщи — подхвърли тя на шофьора.

Линкълнът потегли. Белите рози, нежно положени на задната седалка, печално се люшнаха.

 

 

Сергей се мяташе из апартамента. В хола зееше с тъмнокафявата си паст голям куфар.

— Появи се най-после! — подметна той на жена си, като я видя да влиза.

— Какво става? — сухо попита Нина Вахтанговна и влезе в кухнята.

— Какво става? — Мъжът й се хвърли след нея: — Твоят любовник, твоят кретен е отвлякъл жена!

— Знам — сдържано отговори Нино, но очите й потъмняха още повече. — Интересно откъде знаеш ти, гамахлебуло?

Нино застана до прозореца.

— Не смей да ругаеш? — кресна Сергей. Той се приближи плътно до жена си. — Знам не само това. Знам, че твоят кретен е завлякъл жената в мазето на нашата лаборатория! Чуваш ли? Всички са ги спипали! Целият бизнес е съсипан!

— А Алгерис? — в миговете на вълнение грузинският акцент на Нино се усилваше забележимо.

— Пречукали са го!

Нино отблъсна мъжа си, седна до кухненската маса и запали цигара. Дългите й пръсти потрепваха.

— Какво, намери си майстора, а? — кривеше се Сергей. — Пречукали са го — с удоволствие повтори той, без да сваля очи от вкаменилото се лице на жена си. — Но това не е всичко. Знаеш ли, че Вано е превел всички пари от сметката ни зад граница, в онова проклето Науру? Току-що идвам от банката. Ние сме просяци. Нямаме и копейка. А синът ни е избягал зад граница. Чуваш ли ма, чучхиани?

Нино пребеля. Очите й се присвиха.

— Какво каза? — бавно проговори тя.

— Каквото чу! — изквича Сергей.

— Как ме нарече?

Нино се надигна и отблъсна застаналия пред нея мъж. Приближи се до мивката, наля си вода в една чаша. Наля си я направо от чешмата, което никога не се бе случвало. И започна да пие на малки глътки.

— Нарекох те както си заслужаваш — мръсница. Мръсна твар! — крещеше в гърба й Сергей. — Всичко е заради теб! — Той дори забоде пръст в гърба й.

— Е, да. Нашите победи са твои победи. А нашите поражения са мои поражения — сякаш на самата себе си каза тя, без да се обръща към него.

— Да! Да! Твои! — Висницки сякаш изпадна в истерия и вече нищо не можеше да го спре. — Ти започна тая глупост със спасяването на Тамрико! Не ти пука за никого, освен за нея! Докара до предателство собствения си син. Провали целия бизнес. И заради кого? Заради това момиченце, незаконороденото ти дете, копелето ти, което си лепна още на седемнадесет години с любовника си. Че за това знаеха и кучетата в Кутаиси! Обаче се страхуваха от татенцето ти и си траеха. Така че какво си ти? Чучхиани! Чучхиани чатдахи! Мръсна твар!

Сергей беше сигурен, че сега тя ще се хвърли върху него и ще забие нокти в лицето му. Дори вдигна отбранително ръце. Но жена му все така стоеше с гръб към него. Виж ти! Оказва се, че и тая горда грузинка можеш да я сложиш на мястото й!

Обезсиленият от избухването си Висницки рухна на стола.

— И аз цял живот търпях това… — вече по-тихо проговори той, като гледаше в масата. — Но вече край! Ще се подчиняваш на всяка моя дума. Направо е щастие, че официалният ръководител на лабораторията е Ветров. Забележи, идеята беше моя. Сега това ни спасява живота. Ти какво, Нина?

Сергей успя все пак да види как дългото острие на наточения като бръснач кухненски нож се вряза в корема му. После нетърпимата болка го парализира. Той само гледаше безмълвно в очите на жена си, която също така мълчаливо и без да сваля очи от него, все забиваше и забиваше ножа в тялото му.

Чак след няколко минути Нино отстъпи крачка назад и загледа как се свлича на пода омекналото тяло на Сергей.

Тя отиде до мивката. Изми ножа, после ръцете си. Избърса вече чистото блестящо острие и прибра ножа на мястото му. Повече изобщо не погледна онова място в кухнята, където се бе разляла локвата кръв. После Нина Вахтанговна влезе в стаята си и отвори прозореца.

Далеч долу дребните хорица бързаха по своите си работи.

„Да стъпиш на перваза, да вдъхнеш с пълна гръд и да се хвърлиш: Като птица… Интересно, за какво е мислела Надя, преди да пристъпи в бездната — запита се Нино, като за пръв път през тия години си спомни жената на Иля. — Не знам какво е чувствала тя, но аз бих почувствала освобождение. И усещане за полет.“

Нина дори се надигна на ръце, като се опитваше да се качи на перваза.

„Не — спря се тя и затвори крилата на прозореца. — Би било прекалено голямо щастие да си разреша този полет. Аз не можах да спася дъщеря си. Значи трябва да споделя съдбата й. Моето момиче, моята Тамрико…“

Нино още дълго стоя до прозореца, притиснала чело към стъклото. После отиде до телефона и набра един номер.

— Обажда се Свимонашвили — каза тя в слушалката.

— Вячеслав Иванович го… — започна секретарката.

— Свържете ме с Грязнов.

Явно тонът на Нино беше толкова необичаен, че жената на другия край на линията отговори:

— Добре. Почакайте минутка. Ще се опитам.

 

 

От дванадесет часа по обяд инфекциозната болница жужеше като разбунен кошер. Във всяко отделение завеждащите с мъка разгонваха от прозорците болните, медицинските сестри, дори лекарите. Хората, изопнали вратове и избутвайки се един друг, гледаха как от триетажната сграда изведоха тъмнокос младеж, който отнесено се усмихваше на здраво хваналите го омоновци.

— Това е шефът на тяхното престъпно АД — авторитетно заяви някой от болните.

— Какво говорите, той се усмихва. Значи е външен човек — кокетно му отвърна една болна, чиято коса беше цялата на ролки.

— Стресов ступор — авторитетно заяви някаква сестра.

— Абе той си е пиян! — различи познатите симптоми друг болен.

— Не, напушен е! — уверено заяви още един, седемнадесетгодишен.

— Ама пък колко милиция е надошла! — плесна с ръце някаква санитарка.

— А ей оня високият младеж пак хукна към сградата…

— Ти пък „младеж“! Това е директорът на ФСС!

— Айде стига бе — чак пък директорът на ФСС! Сигурно е някой оперативник.

— Обаче лекарката, оная — заложничката, сега е в реанимацията. И едно ранено ченге са вкарали там.

— Абе ченгето са го убили!

— Какви ги дрънкаш? Нали видях как го вкарваха в линейката. И докторката. Виж, оня мъж, дето я отвлякъл, точно него са убили.

— Другият не е никакъв оперативник. Дошъл е чак от Москва. Мирзоян разправяше. Той е главният прокурор!

— Абе ти направо се оля! Телевизия не гледаш ли? Главният прокурор е един дебел и говори басово.

— Ти какво, да не си говорил с него?

— Вижте, момичета, пак хукна към реанимацията. Симпатичен мъж!

Турецки наистина до вечерта безброй пъти пресече болничния двор. Наблюдаваше работата на дежурната оперативно-следствена бригада, извикана на местопроизшествието. Вече бяха откарали трупа на Смакаускас, наистина убит с един изстрел в основата на черепа. В лабораторията кипеше усилена работа. Преброяваха кутийките с отровата в ампулите.

Разпитваха изплашените жени — служителки в лабораторията.

После той хукваше към реанимацията, където вече познатият му от болничното кафене дебелак, освен това гениален лекар, нареждаше да дадат на Турецки бяла престилка и го придружаваше в отделението.

Наташа и Гоголев се намираха в съседни боксове. На Гоголев му преливаха кръв. Край възглавницата на Наташа имаше стойка със система.

— Е, как си? — питаше Турецки Наташа. Той дори не забеляза как преминаха на „ти“.

— Нормално — слабо се усмихваше Наташа. — А ти?

— Аз съм нормално — бодро отговаряше той. — Ами ти?

Тфу, дявол да го вземе, също като във вица за папагала и водопроводчика!

— Е, как са те? — питаше тогава Турецки гениалния лекар.

— Пациентът е по-скоро жив, отколкото мъртъв. Отнася се и за двамата — невъзмутимо отговаряше лекарят.

Александър пак тичаше в триетажната сграда. Разглеждаше супермодерното оборудване на лабораторията. И високия бледен млад мъж, нейния ръководител.

Ветров беше абсолютно неконтактен. Не отговаряше на нито един въпрос, все търсеше с поглед един плешив мъж с присвити очи. Технолога Владимир Иванович, както го наричаха служителите. Бяха арестували плешивия преди час, когато се опитвал да излезе от града. Съобщиха за това на Турецки по радиостанцията.

Към шест вечерта приключиха с първите необходими мероприятия. Запечатаха вратите на лабораторията. Микробусите със задържаните заминаха.

Саша пак се озова в реанимацията.

— Е, какво? — пак попита той завеждащия отделението.

Мъжът седеше в кабинета си и въртеше шайбата на телефона.

— Край — невъзмутимо отговори той. — Оказахме първа помощ на Гоголев. Раната за щастие е проходна, наранени са само меките тъкани. Обработихме му раната, преляхме му кръв. И стига. Нека си го наблюдават във ведомствената болница. А ние сме все пак инфекциозна, сами разбирате. Ще вземе на всичкото отгоре да лепне някоя зараза. Шегувам се. Вече пратиха кола за него.

— А Наташа?

— Наталия Николаевна също е наред. Е, шокът й все още не е минал. По-точно — потресението. А иначе какво — промихме я основно. Тя помоли да й повикаме такси.

— Няма нужда. Аз ще я закарам.

— Стига да иска — сви рамене дебелакът.

Две денонощия по-късно Турецки седеше в кабинета на Меркулов. Там беше и славният началник на МУР Грязнов. Навън отдавна се бе стъмнило.

— Браво, момчета, браво! — хвалеше ги Костя. — Отдавна не бях изпитвал такова удовлетворение. И лабораторията намерихте, и основната пласьорка. И убиеца на Фрязин си получи заслуженото. Не е редно, разбира се, да се радваме на смъртта. Обаче не виждам и повод да се огорчаваме. Той нали беше убил и момичето от обменния пункт? Нали така разказа Денисова? — обърна се Костя към Александър.

— Да — кимна той.

— Три убийства: на Фрязин, на Гнездин и на Горностаева. Плюс отвличане. И това е само на повърхността. Може да смятаме, че си получи заслуженото. Най-тежката присъда — разстрел.

Меркулов погледна Турецки.

— Ти защо седиш като замразен? Не виждам радостен блясък в очите.

— Костя, в това дело имаше много случайности. Просто извадихме късмет. Ако Смакаускас я беше скрил на друго място, можехме още една година да издирваме тая лаборатория. А и самата Наташа нямаше да намерим — въздъхна Саша.

— Виж какво, приятелю… Късметът не се пада на всекиго. Той си знае кого трябва да ощастливи, кой е заслужил. Така че не се самобичувай.

— Обаче си е така, Костя — намеси се Грязнов. — Наистина много неща не зависеха от нас. Ето Висницки например нямаше да можем да го привлечем под отговорност. Подписа му го няма на нито един документ. И на Свимонашвили също. Ако тя не го беше заклала като овен и не бе дошла със самопризнание при мен…

— Ама какво ви става наистина?

Меркулов направи пауза.

— Какво ви става наистина? — повтори той. — Случайностите са следствие на закономерностите. Те всички стигнаха до логичния си край. Аз не съм вярващ човек, но все пак вярвам в такова понятие като възмездието. Всеки си получава заслуженото.

— Дори Иля Висницки? — попита Грязнов.

— Дори той. Не бива да живееш цял живот като в мидена черупка, без да забелязваш нищо около себе си. Или без да желаеш да забелязваш заради собственото си спокойствие.

— Може и да си прав — замислено каза Грязнов. — Знаете ли какво е написал в предсмъртната си бележка? Нали оставил записка за брат си. А той така и не отишъл нито веднъж да го види. И всички други от тоя клан сякаш забравили за него. Лекарката ми предаде бележката, когато ходих в болницата. Той е написал: „Знам, че вие сте убили Надя. Сега знам всичко за вас. Проклети да сте.“ Надя е жена му. Преди три година паднала от прозореца. Минало е за нещастен случай.

Мъжете помълчаха.

— А славното момче Ваня Висницки вече се пече някъде на Лазурния бряг, заобиколен от тъмнокожи наложници — промълви Турецки.

— На Лазурния ли? Заобиколен от тъмнокожи наложници? Нещо не ми се вярва — усъмни се Грязнов.

— Животът е дълго нещо — каза Меркулов и закрачи с дългите си като на щъркел крака из кабинета. — Наложниците и Лазурният бряг още не са гаранция за спокойствие или щастие… Нали Свимонашвили се яви при Грязнов. Сама се яви. А можеше и да се скрие. Така че… Животът сам ще подреди нещата.

Костя спря и изгледа седналите край бюрото му мъже.

— Вижте какво, и двамата категорично не ми харесвате. Предписвам ви тая вечер да се напиете. За да имам утре възможността да разговарям с нормални хора, възприемащи адекватно действителността. Ясно ли е?

— Ясно — в един глас отговориха приятелите и станаха.

Турецки и Грязнов пътуваха по вечерните улици. Без думи беше решено, че отиват в жилището на Вячеслав. За да изпълнят най-старателно указанието на заместник главния прокурор на Русия.

— Знаеш ли — боботеше Слава, — хем си знам, че пред мен стоят престъпнички… Че трябва да ги ненавиждам… Но когато се хвърлиха една към друга, прегърнаха се и замряха… И това, забележи, в следствения арест — на очна ставка.

— Ти ли им организира срещата? — попита Турецки, загледан през прозореца.

— Ами аз — неохотно отговори Слава. — Трябваше да се проведе очна ставка. И, представи си, прегърнаха се и замряха. И се смеят! Само че очите им и на двете насълзени…

Саша разсеяно слушаше приятеля си и си мислеше за своето.

За кой ли път си припомняше как пристигнаха в жилището на Наташа. Как той замъкна вътре два пакета, напълнени с какво ли не, което бяха успели да накупят по пътя. Докато Наташа се къпеше в банята, той нареди масата, като се приближаваше през минута до затворената врата и питаше: „Къде са ти чиниите?“ Или: „Къде си държиш ножовете?“ — надявайки се подсъзнателно тя да отвори. Но вратата не се отваряше. Как после двамата седяха цяла нощ в уютната й кухня и не можеха да се наговорят. Той все искаше да й налее шампанско, а тя все отказваше, като говореше, че й се полагат само фронтовашките сто грама. За бой на предната линия. И той й наливаше коняк.

— Твоят гениален лекар казваше, че трябва да пиеш горещ чай. И то повечко — тревожеше се при това Александър.

— Ти не си го разбрал. Под чай той е подразбирал именно коняк — обясняваше предписанието на колегата си Наташа.

Той все се опитваше да я нахрани с разни вкуснотии. А тя все отказваше, като го уверяваше, че за времето на своето заточение е наддала два килограма от заседналия начин на живот. Той й се любуваше всяка секунда. И примираше пред нея като ученик.

Двамата съпоставяха своите действия, усещанията си през цялото време, докато тя беше в плен на бандита.

— А ти кога разбра за бясното псе? — питаше Наташа.

— Защо произнесе стиховете на Гудзенко? Да не те е измъчвал? — питаше Александър.

После тя му показа семейните си снимки. Тези, на които беше като съвсем малко момиченце.

Кой знае защо непременно му се искаше да я види като малко момиченце. Те седяха един до друг на дивана и разглеждаха снимките.

А после… После беше тяхната единствена нощ. По-точно утро, защото през прозореца вече се разсъмваше…

После той си спомни как тя го изпрати на гарата. Как бродеха по перона, преплели пръсти. „Пътниците да заемат местата си“ — гъгнеше настиналата шафнерка.

— Как ще живея без теб? — питаше Александър, хванал в дланите си лицето й.

„Пътниците“… — продължаваше да гъгне шафнерката.

— Ние просто се разболяхме. Товае остра инфекция и протича тежко. Но после човек оздравява — измъкваше се с шега Наташа, като криеше очите си.

— Остави ги твоите диагнози! — сърдеше се Саша. — Аз ще ти се обаждам. Ще идвам при теб.

— Не — поклати глава Наташа, като хвана пръстите му между дланите си. — Саша! Това, което възниква между нас, е твърде опасно! То също е опасно за живота… За спокойния живот на твоето семейство. За моя свободен и спокоен живот.

— Но как така? Как ще живеем един без друг? — пак притискаше лицето й в длани Александър.

— Ало, пътникът, тръгвате ли, или оставате? — изгъгна шафнерката към Турецки.

Влакът потегли. Саша скочи в движение на стъпалото на вагона, като гледаше как се отдалечава и изчезва в тъмнината на перона нейният светъл шлифер.

— Тъгуваш ли? — чу Турецки гласа на Грязнов.

— Тъгувам — отвърна Турецки, без изобщо да се учудва на проницателността на приятеля си.

— Всичко е заради петербургските жени! Направо погубват нашего брата, московчанина.

— Някъде вече съм чувал тая фраза — разсмя се Александър.

— Гоголев ти праща привет. Днес се обажда.

Колата спря. Вячеслав слезе от нея.

— Дайте ми бутилчица „Смирновска“ — каза той на двете младички продавачки. — В колата ми седи един болен приятел. Така че, моля ви, по-бързичко.

— Ама наистина ли, съвсем болен? — измърмориха продавачките.

— Да. В много тежко състояние… Знаете ли, момичета? Я по-добре дайте две — поправи се Грязнов, като помисли, че лечението трябва да бъде действено, клинично. В смисъл, клин — клина…