Турецки вървеше по перона, като поглеждаше ту към номерата на вагоните, ту към движещата се успоредно тълпа. Ясно се различаваха „новите руснаци“, предимно млади мъже в дълги шлифери, с неизменните мобилни телефони на ухото, по които явно даваха много ценни указания, ако се съди по важното изражение на тъпите им физиономии. Виж значи какви сме баровци! Същият, само че спътников телефон — подарък от Слава Грязнов още когато беше собственик на частната детективска агенция „Глория“, — лежеше в джоба на Турецки. Но Саша рядко използваше подаръка — скъпичко удоволствие, а и се стесняваше да вади апарата пред хората. Наистина наложи се да вземе телефона в Питер. Настояха Меркулов, заместник главният прокурор на Русия, и Грязнов, началникът на МУР^[1], верните приятели и съратници. Връзката трябва да бъде непрекъсната и сигурна.

Александър Борисович пак погледна към навалицата.

Печално шестваха командировани от държавни учреждения (комай всичките директори, кой друг ходи сега по командировки?) с неизменните куфарчета в ръка и потиснати физиономии. Идват да крънкат за пари, помисли си Турецки, за своя велик град с областно значение. Просят пари, а пък самите те се возят на експреса „Червената стрела“. Първа класа, подсмихна се той. Мълчаливо и скръбно крачещите директори биваха избутвани от шумни ята чужденци — до един дядовци и бабички, които пъргаво влачеха куфарите си на колелца и весело чуруликаха на английски. Ех, да доживея до такава старост, завидя им Турецки. Да си заработя хубава пенсийка, да пътешествам по света, да си поживея.

Той си представи за минута как като стегнато старче дърпа такова куфарче, а до него припка бабичката Ирина Хенриховна, също тъй стегната, с изрусена сива коса, в джинси и яке и кой знае защо с огромни очила. Тя също тегли своя куфар и говори на английски с мъжа си. Защо на английски? Защото просто не можеш да си представиш подобна картина в руския й вариант. Турецки чак се усмихна на тая фантазия, кой знае защо появила се в съзнанието му. Какви ти пътешествия! Дай боже да доживее изобщо до старостта. Той пак си помисли за Володя Фрязин и помрачня.

— Добър вечер, билетът ви, моля — чу Саша нечий женски глас.

Неусетно беше стигнал до своя вагон. Турецки подаде билета си на приветливата кондукторка, жена на средна възраст, и влезе в сияещия от чистота и огледала спален вагон. „Да, съвсем неотдавна посетих славния град на Петър — спомни си той разследването на убийството на питерския вицегубернатор, докато се промъкваше по застлания с килим коридор към купето си. — А преди това? А, да, делото на Константиниди^[2]. Тогава ме изпращаше весела компания: Грязнов с Нина и Карина. А в Ермитажа, като сега си спомням, ме сграбчи в клещи любвеобилната дама Вероника Мойсеевна. Да, тази дамичка остави немного приятен спомен за петербургчанки“ — пак се подсмихна Турецки. Колко вода изтече оттогава! Грязнов се раздели с Нина. Карина, слава богу, се омъжи, като избави Турецки от угризенията на съвестта заради изгубената съдбовна любов на живота му. Всичко минава!

„Ето в купето ще бъда с жена!“ — намръщи се от досада Александър Борисович, като се спря на вратата. — Сега ще се почне: „Излезте, моля, не влизайте, ако обичате…“

— Добър вечер — произнесе той на глас.

Стройна, малко по-висока от средния ръст жена със светъл шлифер се обърна и се усмихна на Турецки.

— Добър вечер — отвърна тя със звучен, някак виолончелов глас. — Не влизайте още, моля ви. Сега ще съблека шлифера си, ще наместя багажа си и ще ви дам възможност да се настаните — каза тя, като продължаваше да се усмихва и да оправя късо подстриганата си кестенява коса.

„Което и се очакваше“ — каза си Турецки. Но досадата му изведнъж отлетя. Той стоеше на вратата и неволно се любуваше на нейните леки движения, вдъхваше свежия аромат на парфюма й.

— Моля. — Жената излезе, като покани с жест Турецки в купето и го изгледа с големите си, внимателни сиви очи.

Докато минаваше покрай нея, той изведнъж кой знае защо се смути и едва не се изчерви. „Само това оставаше!“ — дръпна си юздите „важният“ следовател.

Турецки окачи якето си на закачалката, пъхна сака под седалката и извади от джоба си неизменния „Честърфийлд“.

— Ще изляза да попуша — съобщи той неизвестно защо на спътничката си.

— Моля — разреши тя, като се подсмихна с ъгълчетата на устните си и пак изгледа Саша с внимателните си умни очи.

„И очите й сканират като рентген! Трябва да се сменя с някого — мислеше той, като надзърна в съседните купета. — Че то с тия очи няма да има сън.“ Но вагонът сякаш напук беше окомплектован изключително с представители на мъжката половина на човечеството. А да предложи на сивооката красавица „да го размени“ за друг мъж беше някак съвсем глупаво и обидно за дамата. В служебното купе нямаше никой. Влакът плавно потегли. Почти празният перон отплува назад и бързо изчезна от погледа му. Турецки всмукваше дълбоко от цигарата си и гледаше в тъмнината, прорязана тук-там от преминаващите лампи. Поредният жълт проблясък извади от мрака триногата куличка на силов трансформатор. Металният му корпус беше боядисан в сиво, върху което ясно се виждаше черният надпис: „Внимание! Опасно за живота!“

Турецки се дръпна от прозореца. Последните събития отново изплуваха пред очите му.

Погребаха Володя Фрязин в събота. Необичайно горещите за края на август температури бяха сменени от някакъв циклон, който стовари върху столицата пороен дъжд. Сякаш самата природа оплакваше младия, здрав, забележителен младеж, който не успя да остави след себе си нито дом, нито посадено дърво, нито син. Турецки стоеше пред изровения гроб с вдигната яка на якето. Капки дъжд се стичаха непрекъснато от коженото му кепе и влизаха във врата му, но той не ги усещаше. Гледаше как внимателно спускат яките момчета от МУР ковчега с тялото на Володя в бухналата от влага земя, гледаше интелигентната му майка, която тихо триеше очите си с белоснежна кърпичка. Гледаше русокосото момиче, което подкрепяше Елена Никитична за лакътя и галеше ръкава на старичкия й шлифер. Гледаше двамата мъже, които държаха огромни чадъри над притисналите се една към друга жени и внимателно следяха да не падне и капка върху тях. „Ето държат чадърите над тях като над семейството на президента — мислеше си Саша, докато гледаше годеницата и майката на Фрязин. — И почетен караул има и сега ще гръмнат с автоматите. Само че за какво са им тия посмъртни почести? На тях им трябва Володя, жив…“

Турецки чу думите на Слава Грязнов, който произнасяше прощално слово над гроба. „Ние ще отмъстим…“ — звучеше глухият му глас. Саша почти не чуваше приятеля си. Чувството за вина стискаше сърцето му като леден обръч. Защо пусна Володя в МУР? Ако го беше оставил при себе си, кой знае, можеше да е жив. „Престани! — наруга се сам той. — Какво общо има МУР? Просто работата ни е такава. Дали в МУР или в прокуратурата — все тая… «Недейте ни жали, ние също не бихме простили. И пред своя комбат ще сме чисти, сякаш пред Господа Бога…» — спомни си Турецки стиховете на Семьон Гудзенко, които обичаше в младостта си. — Това е писано сякаш за Володя — помисли той. — А колкото до МУР, как да не го пуснеш, след като е решил?“

Те се запознаха с Володя Фрязин при разследването на серия убийства в страната и дори зад граница^[3]. Жертвите бяха все известни хора — или с голяма власт, или с много пари. Или и двете. Турецки включи в своята оперативно-следствена бригада Фрязин, тогава новоизпечен следовател от районната прокуратура. Стеснителният младеж се оказа доста талантлив следовател и въобще наше момче, както не пропусна да отбележи Грязнов, който започна активно да го примамва в своето ведомство. Онова следствие получи неочакван обрат: оказа се, че убиецът е потомствен кадрови офицер, въобще достоен за уважение човек, храбро сражавал се в Чечня и загубил там десетки другари. А неговите жертви се оказаха измет, боклуци, свързани по един или друг начин с организирането на тази кървава касапница. Но най-силно от всичко разтърси Володя Фрязин смъртта на младата журналистка Женя Клейменова, която беше събрала много материал за неблаговидната роля в чеченските събития на младите „сиви кардинали“ — референти, прессекретари, спичрайтъри, които въртяха висока политика зад гърба на своите патрони. Женя заплати с живота си за събрания компромат, а поръчителите на нейното убийство останаха на свобода и по креслата си. И днес се мяркат почти всеки ден на телевизионния екран. Тогава Фрязин каза на Турецки:

— Александър Борисович! Много бих искал да работя под ваше ръководство, но не и при този главен прокурор. Прекалено големи дела водите, прекалено високопоставени хора са забъркани в тях и твърде малко шансове има да види човек виновните на подсъдимата скамейка. А аз искам да виждам резултатите от работата си. Пуснете ме при Грязнов.

— Какво ти става, Володя! Да не си ми крепостен? Какви права мога да имам над теб? Върви.

Така отговори тогава обиденият Турецки. „Надут пуяк! — ругаеше се той сега. — Да не би да не си преживявал същото? Нали ти самият не хукна навремето след любимия си началник Костя Меркулов в републиканската прокуратура? Догнуся те от стопанските дела, видиш ли! Това е то. Бива ни да съдим другите, а себе си, любимия — в никакъв случай!“

Отекна прощалният залп. Московската криминална отдаваше последна почит на загиналия си другар. Русокосото момиче доведе слабичката майка на Володя на ръба на гроба и тя хвърли с трепереща ръка бучка пръст върху капака на ковчега, в който лежеше единственият й син, сега вече безучастен към всичко живо.

Елизавета Никитична не издържа и се разплака. Момичето я отведе настрана, като я успокояваше ласкаво. Върволицата от хора, дошли да се простят с Володя, се заточи към гроба.

Тук съвсем наблизо беше организирана и прощалната почерпка. В автобус, принадлежащ на ведомството на Грязнов, върху седалките бяха сложени шперплатови плоскости. Дошлите на погребението момичета от МУР ги застлаха с хартиени покривки, пъргаво раздадоха приготвените преди това сандвичи и наляха водка в пластмасови чашки. Другарите и просто колегите на Володя Фрязин се качваха в тази импровизирана къщичка през задната врата, промушваха се по прохода между седалките, изпиваха чашка-две водка, хапваха сандвичите и излизаха през предната врата, за да дадат и на другите възможност да поменат загиналия си другар.

Турецки, Меркулов и Грязнов стояха малко настрани и наблюдаваха тази картина. Саша и Слава пушеха, като криеха в шепи цигарите си от дъждовните струи. Меркулов ги гледаше завистливо и усилено вдишваше мокрия въздух.

— Добре, дайте да дръпна и аз. Не издържам вече — посегна Константин Дмитриевич към цигарата на Турецки.

— Костя, какво ти става? Мислех, че си отвикнал — учуди се Турецки, но му даде цигарата си. Заместник главният прокурор на Русия дръпна два пъти дълбоко и се закашля.

— Правилен обичай е все пак поменът — каза Турецки, като кимна към автобуса и незабелязано прибра цигарата си от Меркулов.

Наистина излизащите от автобуса хора, за разлика от мълчаливата опашка на задната врата си говореха, палеха цигари, разделяйки се на групички. Тук-там даже се чуваше тих смях. Какво пък, животът продължава и само лицемер може да упрекне тези хора в безчувственост. Нали всеки от тях също се изправя срещу куршумите и някой ден може да се окаже на мястото на Володя.

Към тях се приближи майката на Володя, придържана под ръка от русокосото момиче.

— Благодаря на всички ви, че помогнахте да погребем Володя — каза тя.

Наистина двете ведомства бяха дали пари за погребението: и МУР, и Главната прокуратура.

— Ех, за какво ни благодарите, Елизавета Никитична? — По скулите на Грязнов заиграха бучки. — Ако бяхме опазили живота му, тогава щеше да има за какво… — Грязнов хвърли фаса си и ожесточено го размаза върху мократа земя.

— Какво да се прави — тихо отвърна майката на Володя. — Работата ви е такава. Моля ви, заповядайте вкъщи да поменем. Володя — обърна се тя към тримата. — Всички не мога да поканя, жилището ни е мъничко. Но вас, Константин Дмитриевич, вас, Александър Борисович, и, разбира се, вас, Вячеслав Иванович, Володя много обичаше и уважаваше. Поканих още и Дима Чиртков, той много ми помогна в тези печални грижи. Володя дружеше с него. Така че, ако ви е възможно и не сте много заети, ще ми бъде приятно.

— Разбира се, че ще дойдем — отговори за всички Турецки, като гледаше с болка тази дребна жена, която успяваше да съхрани учудващо достойнство дори в такава тежка минута.

Скоро прощаването приключи, хората се качиха по автобусите и колите и скръбният кортеж напусна гробището.

Мъничкият апартамент в пететажния блок беше наистина много тесен, но чист и уютен. Безшумно сновяха възрастни жени, роднини и съседки, като разнасяха по масите мезета и салати, чинии с маринована сельодка, купища блини — простичкото меню на помена. След няколко чашки и множество топли думи, казани в памет на Володя, Меркулов се надигна.

— Благодаря ви, Елизавета Никитична, но трябва да тръгваме — служба, нали разбирате.

— Разбирам — каза жената, като изпращаше гостите.

— Как ще останете сега сама — попита я съчувствено Грязнов.

— Няма да съм сама, Верочка ще поживее с мен — прегърна тя застаналото до нея момиче. — Те вече бяха се записали за сватба в ритуалната зала. Толкова се радвах, мислех си, че ще бавя внуци. Сега вече няма да дочакам… — не се сдържа тя и сълзите й рукнаха, докато вадеше от ръкава си белоснежната кърпичка. Заплака и Верочка.

Мъжете неловко пристъпваха на място с наведени глави.

— Простете ми — овладя се Елизавета Никитична и изтри очите си.

— Вие ни простете — глухо отговори Грязнов, — че не опазихме сина ви. Но няма да ви оставим сама. И вас, Верочка. Ще ви навестяваме.

Те излязоха на стълбището и мълчаливо тръгнаха надолу.

— Ето тук е станало всичко — показа площадката между втория и третия етаж Дима Чиртков.

Мъжете спряха, без да се наговарят, сякаш още веднъж се прощаваха с Володя.

— А тук — показа Дима стената — над главата на Володя имаше надпис. Изтрили са го вече.

— И какво, казваш, беше написано? — попита Грязнов. Той се бе върнал предната вечер от Мурманск, след като му се обадиха за трагедията.

— „Не пречете. Опасно за живота“ — цитира по памет Чиртков.

— Ама че гадове! Съвсем се разпасаха! — скръцна със зъби Грязнов. — Чуваш ли, Саша, пречим им. Но аз тоя гад, дето се е разправил с Володя, ще го пипна. Да не съм аз, ако не го сбарам. И жив ще го одера!

— Успокой се, Вячеслав — спря го Меркулов. — Това не е само твоя грижа. И въобще, приятели, трябва да ви съобщя нещо официално. Така че предлагам да се преместим в служебните си кабинети и да продължим там разговора.

Вече в колата на Грязнов Турецки каза:

— А аз така и не бях виждал Володя през последния месец. В края на юли се засякохме на някакво съвещание и това беше.

— И аз самият рядко го виждах напоследък. Предимно по коридорите и на бегом — сърдито откликна Грязнов, който също като Турецки се винеше за смъртта на Фрязин.

Наистина, ако го беше викал по-често в кабинета си, ако искаше от него всекидневни доклади, току-виж, Володя нямаше да извърши грешката или пропуска, довели до тази трагедия.

Но така не може да се работи. Всеки води делата си, изпълнява служебните си задачи. И шефът на МУР има не по-малко, отколкото началникът на Второ отделение в Четвърти отдел.

И така, нито обожаваният от Володя Турецки, нито любимият началник Грязнов не бяха общували с Фрязин почти месец. А за един месец в такъв голям град като Москва се случват твърде много неща.

В един горещ юлски ден през вратата на много специфична московска психиатрична болница излязоха на улицата двама души: як, късо подстриган мъж на около тридесет и пет и хилав младеж със среден ръст и незабележима външност, около петнадесет години по-млад от първия. Двамата бавно вървяха по улицата, като примигваха от яркото обедно слънце.

— Не би било зле да полеем свободата, а, Андрюха? — попита по-старият.

— Да, не би било зле — откликна Андрюха. — То за мен си е съвсем празник: окончателно се отървах от армията. Направо ще е грях да не пийнем. Само че отде мангизи?

— Изпроси от майка си.

— Няма да ми даде. Виж, даже не дойде да ме посрещне. Казва, че съм я бил съсипал. Чуваш ли, Митяй?

— Лошо си я възпитал — упрекна го по-възрастният. — Добре де, с мен няма да пропаднеш, Андрюха. Сега ще се закотвим при мен. Моите всички са на село — и жената, и щерката, и дъртата. Бабата е на село, а спестовната й книжка в града — захили се Митяй. — И правилно! Защо са й пари на село? Там карат на натурално стопанство. И така ние ще избамкаме пенсията за два месеца на бабата. Това, разбира се, са жълти стотинки, но за ден-два ще ни стигнат. А и вкъщи има още едно-друго. Пък после ще видим.

— Че кой ще ти даде нейната пенсия? — учуди се Андрюха.

— Кой? Дядо Драгой! — пошегува се Митяй. — Имам пълномощно. Аз моите жени здраво ги държа. Ясно?

Мъжете забелязаха приближаващия се дрънчащ автобус, затичаха се и се метнаха в полупразния салон.

В жилището на Митяй се усещаше гнила, нежива миризма. Стопанинът веднага отиде до скрина в малката спалничка, издърпа чекмеджето и като се порови из документите, измъкна спестовна книжка.

— Окей, шефе! — провъзгласи той басово.

След час мъжете вече отваряха бутилките бира, жадно ги надигаха, късаха безкозирките от половинлитровите шишета водка и изливаха топлия, вонящ евтин спирт направо в гърлата си. Веднага протягаха ръце по масата, като вземаха ту кисела краставичка, ту домат, ту комат мек, пухкав хляб.

— Е, бива, хайде да седнем по човешки — избоботи Митяй, след като засити началния глад.

Той взе да разтребва масата. Извади и няколко чинии от кухненското шкафче.

— Хайде, помагай — подхвърли на Андрюха. — Аз ще подредя всичко, а ти обели картофите. Ще ги сварим, ще ги посипем с копърче. Красота.

Но опияненият Андрюха смучеше от бутилката бира, без да помръдва от табуретката, на която се беше разплул.

— Чуваш ли какво ти говоря? Обели картофите!

— О, я стига — лениво отговори младежът. — Мързи ме.

— Ти какво бе, ще ми спориш ли сега? — започна изведнъж да освирепява Митяй.

— Стига бе — продължи да повтаря Андрюха, явно без да забелязва промяната в настроението на събутилника си.

— Ти искаш да плюскаш, чисти си ги, на мен и тъй ми е добре.

— С кого спориш бе, боклук! — неочаквано изкрещя Митяй и се хвърли срещу младежа.

Той сграбчи хилавия Андрей за яката на ризата, с един замах го вдигна на крака, блъсна главата му в стената и започна да го души. — Аз теб, боклук такъв, сега ще те задуша като сляпо коте и хич не ми пука!

Андрей ужасено гледаше побелелите очи на Митяй, като се опитваше да се измъкне от железните му лапи, и усещаше, че вече се задушава.

— Аз… аз… ще ги обеля — едва успя да изхрипти той.

Митяй дишаше тежко, гледаше почервенялото лице на Андрей и сълзите, които се стичаха от очите му.

— Добре, живей.

Той блъсна Андрей на табуретката. Младежът мъчително се закашля, като триеше сълзите си.

— Какво ти стана бе, Митяй, аз се пошегувах, пък ти без малко да ме затриеш — хленчеше Андрюха.

— Не си прави майтап с мен. — Митяй си наля чаша водка и я глътна на един дъх. — Не обичам, ясно?

Той изгледа младежа с тежкия си поглед.

— Ясно, ясно — закима Андрей. — Къде са картофите?

— Добре, хайде да пийнем, после ще ги обелиш — омекна изведнъж Митяй и протегна чаша на Андрюха.

Той пи и взе да мирише парче хляб.

— Аз, такова… ще ида… — промърмори Андрюха, изправи се и тутакси рухна на стола.

— Какво, хвана ли те? — ухили се Митяй. — Седи, не рипай! Няма да те пипна. Не спори с мен, слушай ме и всичко ще е наред, ясно? Ще ида в кенефа, в индивидуалния! Ама че кеф! — захили се Митяй. — А ти си седи, ясно?

Андрюха бързо-бързо закима. Наистина искаше да си тръгне. Той си е луд, тоя Митяй. Щеше да го убие за нищо. А и знае, че нищо не могат да му направят. В най-лошия случай пак ще го пъхнат в лудницата. Андрюха си спомни, че такива пристъпи на необуздана ярост завладяваха Митяй и в болницата. Но там няма как да се развилнееш. Яките санитари ще те увият като мумия в кълчищения чаршаф. А той, като изсъхне, се свива и започва да те души. Отначало леко, после все по-силно. Като полежиш така полузадушен — бързо ще се успокоиш. Или ще ти хакнат аминазин. Така боли, че сам молиш да умреш. Там бързо му набиваха канчето на Митяй. А тук нали ги няма санитарите, съвсем го удари през просото.

Не, трябва да се маха.

Но краката вече не го слушаха, а мислите му се разбягваха като хлебарки. И къде да си върви? Къде? При мамичка, да й слуша хленченето и да проси копейки? Тук поне е пълно с лапане и пиячка. Е, няма да спори с Митяй и толкова. Когато не го дразниш, той си е съвсем готин тип. Добър е. Я колко мангизи похарчи! А можеше да разкара Андрюха още като излязоха от болницата. Не, той е готин пич. Няма да споря с него и край.

— Спиш ли вече, а? — събуди се Андрюха от силния глас право в ухото му.

Той наистина беше заспал, обронил глава на мекия крайшник хляб.

— Събуждай се, сега ще направим вечерна проверка на пичките.

Митяй взе разбития телефон от хладилника и извади тефтерче.

— Може ли Наташа? А… Пардон. Зинка, ти ли си? В отпуска. Карай… Извикайте Ира…

Митяй разгръщаше мърлявите странички и въртеше шайбата. Андрюха пак взе да клюма с нос.

— Ама че кучки! — отново освирепя Митяй. — Всички са се разбягали. В отпуска, видиш ли, били. Нормалният, полово зрял психо няма на кого да легне! Ти кво, пак ли захърка? — страшно изгледа той младежа.

Андрюха бързо подскочи:

— Аз? Не, аз нищо…

— Внимавай, не спи, щото ще изстинеш — зловещо каза Митяй.

„Страшен тип е все пак. Трябва да зачезвам към къщи“ — пак сигнализира като червена лампичка някакъв алармен център в опиянения мозък на Андрюха.

— Виж какво, сега ще наминем в нашия бардак. Местните смукачки определено не са драснали на Бахамите. Сигурно вече са изпълзели. Търсят кой ще ги изтаврязи. Оттам ще си гушнем две пички. Сега ми е все тая на кого ще го завра, ако ще и на покойница.

— Аха — съгласи се Андрюха и кой знае защо веднага си представи как Митяй го завира на някоя мъртва, подпухнала жена. Пфу, направо да настръхнеш. Добре, главното е да не спори. Като излезем на улицата, веднага ще драсна, мислеше си Андрюха.

Кръчмата, независимо че беше по обяд в средата на работната седмица, си живееше свой живот. Зад барплота лениво бършеше чаши млад, мургав тип. Повечето високи стойки без столове още чакаха посетители, но при две вече стояха хора. Мрачно и жадно гълтаха бирата двама бачкатори в работни гащеризони, вероятно дошли от близкия строеж. Явно ги мъчеше махмурлукът и едва дочакали обедната почивка, бяха отскочили да се полекуват. Край другата маса стояха две млади мутри. Те си пийваха сладко водчица, като замезваха със запечена ароматна пастърма. По прохода между тези две двойки се клатеше като платно под морски вятър някаква ужасна на вид жена — или не беше изтрезняла от снощи, или бе успяла да гаврътне някъде една-две чаши още от сутринта. Във всеки случай беше очевидно, че дамата не се кани да се задоволи с постигнатото. Тя бе абсолютно окльощавяла алкохоличка, с посивяло лице и мръсни фъндъци изрусена коса. Невъзможно беше да се определи възрастта й. Би могла да бъде и на петдесет, и на тридесет. Жената залитна към работягите и хвана единия за ръкава.

— Дай да глътна малко бира, а? Свиди ли ти, или какво? — хрипливо мрънкаше тя, докато се свличаше върху бачкатора.

— Разкарай се! — озлобено я блъсна мъжът. — Кво си ми се лепнала, чироз такъв? Остави хората да си отдъхнат спокойно.

— Налей ми бе, ще ти направя готино — досаждаше му жената.

— Изчезвай, швабро миризлива. Тя щяла да ми направи готино! Че после да се разоря от доктори.

Мъжът пак я блъсна силно. Тя без малко да падне, но успя да се захване за съседната маса и да се задържи на крака. После фиксира мътния си поглед върху мутрите. Разбира се, към тях беше опасно да се приближава. Но жаждата да пийне и да хапне поне нещо бе по-силна. Жената се стегна, дори сякаш стана по-висока, приглади мръсната си копринена пола с неопределен цвят и с почти твърда походка се приближи към мутрите.

— Господа, почерпете ме цигарка — започна със светски тон алкохоличката, като оголи в усмивка наполовина беззъбата си уста.

Те не реагираха и продължиха разговора си. Жената пристъпваше край тях, явно не знаейки какво да прави.

— Господа — пак проговори тя умолително и докосна единия за ръкава.

Той направи някакво леко движение, без дори да се обръща, и нещастницата отлетя настрани и рухна на пода до барплота.

— Изхвърли тая ларва — спокойно заповяда едната мутра на мургавия барман.

Той излезе иззад плота, подхвана безтегловното й тяло под мишниците и я повлече към вратата.

— Що така бе, Чита, все си трупаш неприятности на задника? — укорно говореше мургавият, като извръщаше лице от лошо миришещата жена.

— Ама кво съм му направила? — недоумяващо питаше Чита и явно не се канеше да се изправи на крака. — Артурик, налей ми на вересия, аз ще си отработя — хленчеше тя, увиснала в ръцете на младежа.

— На куково лято — сурово й отговори Артурик. Той придаде вертикално положение на тялото й, разтвори вратата и леко я блъсна в гърба. Тя се стовари право върху влизащите в този момент Митяй и Андрюха.

— Чита, ти ли си? — с мъка я разпозна Митяй, докато я отблъскваше от себе си.

— Аз! А ти? Нещо не се сещам кой си — увиснала вече на ръцете на Митяй, се замисли жената.

— Кон с кънки! — остроумно отговори той. — Митяй съм.

— Митяяяй! — радостно проточи тя и тръгна да се целува. Беше очевидно, че й е все едно дали пред нея е Митяй или, да речем, великият херцог на Лихтенщайн. Само да й дадяха да пийне. — Хайде да полеем срещата — веднага предложи жената.

— Абе ние с аверчето вече почнахме.

Жената отмести пиянския си поглед към Андрюха.

— Хубавичък — протегна се тя към младежа.

— Ей, ей, не му се бутай — започна да се сърди Митяй. — Аз да не съм грозен?

— Недей така бе, миличък — пропя Чита. — Аз така ти се радвам. Сега трябва да пийнем по тоя повод.

— Няма проблеми. Викни някоя приятелка, Андрюха и се закотвяме при мен.

— За какво ни е приятелка? — вдигна тънките си вежди жената. — И на нея трябва да наливаш. А аз ще ви направя готино и на двамата. За какво ни е друга? Хубавецо, на теб трябва ли ти друга или и аз ти стигам? — обърна се тя към Андрюха, като се усмихваше с безобразната си усмивка.

— Аз кво? Аз нищо — тъпо отговори Андрей, без много да съобразява какво го питат.

Когато те излязоха от блока, той кой знае защо не избяга, както се канеше. Митяй успя да го подчини по някакъв странен начин и Андрюха покорно следваше по-старшия си приятел. По пътя към кръчмата Митяй постоянно вадеше от джоба си взетата от къщи бутилка водка, пийваше и караше и Андрюха да пие. Червената лампичка, мигаща в мозъка на Андрюха, явно се умори да подава тревожни сигнали и се изключи. Андрей вече почти не възприемаше действителността.

Те влязоха в тесния коридор и Митяй веднага повлече жената към банята.

— Аз, Читка-Маргаритка, не обичам мръсотията, нали знаеш.

Чу се шум от течаща вода, после Митяй измъкна мокрото, голо тяло и го повлече към спалнята.

Андрюха кой знае защо ги последва. Застанал на вратата, той тъпо гледаше как Митяй просна Чита право на пода. Виждаше високо вдигнатите кльощави крака на жената, съвсем бели, със синкав оттенък и оплетени от издути сини вени. Митяй я клатеше с такова настървение, та на Андрюха му се стори, че слабото тяло на Чита всеки момент ще се разпадне на атомите си. Но тя се държеше съвсем смело, устремила съсредоточения си поглед към тавана, като чакаше мъжествено да свърши процедурата, след която й беше обещана пиячка.

Когато работата беше свършена, тримата се преместиха в кухнята.

— Митяй, може ли да ида да поспя? — попита Андрюха поомекналия Митяй.

— Че защо? Не искаш ли да чукаш? — учуди се той, докато наливаше водката.

Андрей отвратено погледна застаналата до масата полугола Чита, която нетърпеливо следеше действията на домакина. Като сграбчи здраво чашата си, тя бързо я изпи и взе да граби храна от масата.

— Ти къде хукна ма, курво? — разсърди се пак Митяй. — Изчакай хората. Чукни се като човек.

Чита нещо изломоти в отговор с натъпкана уста.

— Е, аз ще полегна — повтори Андрей и отиде в малката стаичка, като дочуваше караницата зад гърба си.

Той рухна на ниския диван и веднага се изключи.

Събуди го страшен шум. Зад прозореца или се стъмняваше, или се развиделяваше. В съседната стая се чуваха глухи удари, грохот от падащи предмети, женски стонове.

Андрюха се хвърли натам. Чита с разбито и окървавено лице се гърчеше по пода, като се опитваше да изпълзи под масата. Митяй настървено я риташе.

— Митяй, какво правиш? — изплашено извика Андрей. — Ще я убиеш!

Той се извърна и го изгледа с бели, невиждащи очи.

— Махай се — изхриптя, — че и теб ще убия!

Андрей хукна към входната врата.

— Стой — закрещя след него Митяй. С един скок настигна Андрей, блъсна го обратно в стаята и го хвърли върху стола. — Къде хукна? На куките ли искаш да ме изпееш?

— Не бе, Митяй, не съм си и помислял! Нали ти сам ми каза — махай се! — с треперещи устни отговори Андрюха.

Заврялата се под масата жена направи някакво неловко движение и събори един стол. Митяй си спомни за нея и я извлече. Цялото лице на Чита се беше превърнало в огромна морава синина. От разбитите й устни течеше кръв. Тя виеше тихичко.

— Знаеш ли какво направи тая мръсница? — попита Митяй, като затисна с обувката си лицето на жената. — Искаше да ме окраде. Аз тая кучка я нахраних, напоих и приласках, а тя какво? Мислеше си, че съм заспал, и тръгна да тършува из къщи. Цял сак с парцали напълни, всичките ми пари от джоба измъкна, аз нали я гледах. Искаше да ограби семейството ми! Жена ми, дъщеричката и старата ми майка — навиваше се Митяй и пак се надвеси над жената. От ужас тя зави още по-силно. — Млъкни, гнидо! — хвърли се той отгоре й и стисна лапата си около тънката й пилешка шия. Жената захърка.

„Сега ще я удуши“ — ужасено помисли Андрей, като си спомни железните пръсти на гърлото си. Нямаше сили да откъсне очи.

— Я вземи полата й — заповяда Митяй, без да пуска жената.

Андрей стана като сомнамбул и вдигна от пода тънката пола от изкуствена коприна.

— Дай ми единия край — заповяда Митяй.

— З-защо? — попита Андрей с тракащи зъби.

— Давай — изсъска другият, — че ти ще си следващият.

Жената се замята в ръцете на Митяй, като гледаше отчаяно към Андрей. Той извърна очи и протегна на Митяй единия край на полата.

— Усучи я сега. Ето така. Давай, нахлузи я на шията й. Така. А сега…

Митяй притисна Чита към пода, като настъпи хлътналата й гръд с обувката си и натегна своя край на примката.

— Дърпай към себе си — заповяда на Андрей.

Той безволно държеше другия край на полата, усукана и затегната като клуп на шията на жената.

— Н-недей, Митяй — прошепна Андрей. — Хайде да я пуснем.

— Ти какво бе, гадино, обратно ли искаш да ме набуташ? Тя веднага ще хукне при куките — процеди Митяй, без да престава да дърпа своя край на примката. — Дърпай, боклук, че ей сега ще те нарежа на парчета. Нямам какво да губя.

Жената отчаяно се мяташе на пода под обувката на Митяй, опитваше се да скъса примката с ръце. Лицето й поморавя още повече.

— Виждаш ли, мъчи се кучката? — ухили се Митяй и Андрей ужасено забеляза, че се е възбудил. „Ама той е пълно куку“ — ужасено помисли Андрей.

Затвори очи и дръпна своя край на примката. Жената най-после спря да се мята и Андрей хукна към тоалетната. Мъчителното повръщане продължи няколко минути. Когато, залитайки от слабост и преживения ужас, влезе в стаята, видя, че Митяй насилва вече мъртвата Чита.

Андрей пак се хвърли към тоалетната.

Татяна се завъртя пред огледалото и още веднъж придирчиво се огледа от главата до петите. Уж всичко беше на ред. Късата черна рокля, сполучливо купена от магазин „Секънд хенд“, изглеждаше едновременно официална и елегантна. Гъстата коса на Татяна беше вдигната във висока прическа. Слава богу, прическата си умееше да прави и сама, че иначе фризьорите може да те разорят. Леко пълните й крака изглеждаха по-дълги в обувките с високи токчета. Даде й ги на заем Светка, съквартирантката й, затова леко й стискаха. Как ще изкарам с тях цялата нощ, помисли Татяна. Обикновено тя носеше джинси и маратонки. Но какво да се прави, служба!

— Хубава си, хубава! — одобри външния й вид собственичката на обувките. — Красива отиваш, да видим каква ще се върнеш… — промърмори тя от леглото си.

— Не завиждай, а вземай пример! — отговори й Таня, свали обувките, сложи ги в найлонова торбичка, нахлузи привичните си маратонки, наметна якето и изхвърча навън.

Да, страхотно й провървя. Леля Нина чак на петото й посещение се съгласи да вземе дъщерята на някогашната си съученичка в своето заведение. С една стипендия си за никъде. Майка й наистина изпращаше малко пари, но нима тя може да разбере какви разходи изисква животът в големия град? След като завършила училище в Кутаиси, тя веднага се омъжила за един уволняващ се войник и заминала за родното място на мъжа си — Стара Руса. И никъде повече не е ходила, не е виждала столицата, не знае какви са цените тук. Наложи се да я притисне, да я застави да напише писмо на съученичката си Нина Вахтанговна Свимонашвили, съпруга на някакъв много голям баровец. Тоя старчок на всичкото отгоре излезе и коцкар. Не стига, че мирише на пръст, над четиридесетгодишен, а така зяпаше Танка, че тя се чудеше къде да се дене. Всъщност той кандърдиса жена си да даде работа на момичето сираче. Бащата на Таня се беше пропил и накрая умря от инфаркт. Така че най-после майка й намери покой след дълги години мъчение, но от това парите в семейството не се умножиха. А тук й предлагаха такава заплата, че Таня едва не изтърва скъпата чашка с кафе, с което я черпеха в кухнята. За късмет практиката й тъкмо свърши, започваше ваканцията и нямаше нужда да се разкъсва между учение денем и работа нощем.

Е, тя ще се старае! Таня още веднъж превъртя в главата си указанията на строгата работодателка: първо — за това какво става в казиното никому нито думичка, второ — да не се отделя и за минута от работното си място. Тя още веднъж си преповтори думите, които трябваше да казва. А, ето го и казиното! Като се прекръсти вътрешно, Таня отвори масивната врата и се озова в друг свят.

Широкото фоайе изглеждаше още по-просторно от многото високи чак до тавана огледала. Край стените бяха сложени безброй дивани, кресла, масички със стъклени плотове. Мебелите бяха скъпи и много стилни. „Добър вкус има леля Нина“ — помисли Таня. През отворените навътре врати се виждаха игралните маси. Прозорците в залата бяха със спуснати щори. Цялото това великолепие направо смаза Таня и тя застина на входната врата.

— Ти коя си? — попита веднага приближилият се мускулест младеж в шикозно изумруденозелено сако.

— Тя е протежето на Нина Вахтанговна — отвърна вместо Таня друг здравеняк в същата „униформа“.

— Нова значи? — огледа момичето първият. — Хайде да се запознаем. Аз съм Максим, а той — Михаил. Охранители сме. Ти ще стоиш край нас. Е, събличай се, след десет минути отваряме.

Таня влезе в служебната стая и скоро излезе в пълна бойна готовност.

— Бива — одобри външния й вид Максим.

Разнесе се оглушителен звън и след минута вратите се отвориха. Публиката, без да бърза, се разля вътре.

— Здравейте, как сте? Заповядайте, моля, радваме се да ви видим — рецитираше Таня наизустения текст, като се усмихваше лъчезарно.

Край нея шестваха скъпо облечени дами, окичени с бижута. От тях се носеха дивни аромати. Придружаваха ги не по-малко елегантни мъже със златни пръстени по ръцете.

— Здравейте, как сте… — повтаряше Таня, като се стараеше да не пропусне нито една от преминаващите двойки.

Ако Татяна беше чела Булгаков, непременно щеше да си спомни бала у Сатаната. Но, както е известно, новото поколение окончателно и безвъзвратно избра „Пепси“ и никакви асоциации не навестяваха добре фризираната главичка на Таня. Влизащите в заведението гости не бяха толкова добре възпитани като гостите на Воланд и никой не обръщаше внимание на Таня.

Те пиха през целия ден. В редките минути на просветление Андрей си спомняше как извлякоха мъртвата Чита под ръка на улицата. Добре, че беше пет сутринта и нямаше никакви хора. Той сякаш пак усети студената ръка на жената, преметната през рамото му, която трябваше да държи в своята ръка. Влачеха я по пустите улици, сякаш тя бе пияна, и вълни от животински страх заливаха Андрей — ами ако сега ги види някой… Постови милиционер. Или патрулна кола — ей сега може да изскочи иззад ъгъла. Но никой не видя как на брега на рекичката Клязма мускулестият мъж привърза към краката на Чита чугунена ютия, вдигна я леко на ръце и я хвърли във водата.

— Приемиии подаръка на донския казааак — пропя носово Митяй, докато гледаше как тялото на Чита изчезва под водата.

После повлече обратно към дома си Андрюха, взе паспорта му и го напъха в своя джоб. Потупа го по бузата и ласкаво каза:

— Е, Андрюха, вече не мога да те пусна. Сам разбираш. Или ще трябва да те удавя също като Читка-Маргаритка.

— Недей, не искам като Читка… — едва успя да промърмори Андрюха и заплака.

Всичко беше ужасно. Само преди едно денонощие той бе щастлив, свободен младеж, освободен дори от армията. А днес вече е убиец, заложник на друг, още по-страшен убиец. И главното, всички промени в живота му бяха толкова стремителни, че Андрей въобще не можеше да осмисли ставащото. Само скимтеше тихичко, когато Митяй не можеше да го чуе, и се стараеше да се напие до безсъзнание.

След още един ден Митяй се обади на някого по телефона. Беше сутрин. Андрюха не чу началото на разговора от малката стаичка, но когато влезе в кухнята, видя, че Митяй е видимо оживен.

— Как я караш, Докторе? — попита Митяй и намигна на Андрюха, който седна срещу него. — Ами да, току-що излязох… Какво ново на пазара? Ами? Интересно… Е, бива, ще дойда. С мен ще бъде и един авер. — Митяй пак намигна на Андрюха и затвори слушалката. — Чуваш ли, Андрюха, очертава се далаверка. За милион. Долара.

Младежът едва-едва се усмихна.

— Кво се глезиш? Сериозно говоря. Като нищо може и „лимон“^[4] да излезе, ако клиентът не ни баламосва и ако се спазарим. Край, стига порка, свари чай.

Андрюха чак изтрезня. Пред него беше съвсем друг човек — с точни движения, съсредоточен поглед. Този човек нещо обмисляше и ако я нямаше мръсната фланелка на силното му тяло, като нищо можеше да го вземеш за някакъв конструктор. Впрочем Чикатило също е работил някъде като педагог, в някакъв си техникум. И петнадесет години никой не знаел какъв маниак е, мислеше си Андрюха, докато запарваше бързо чая и поглеждаше към домакина. Той се надигна и отиде в банята. Водата заплющя. След няколко минути Митяй излезе. Изглеждаше свеж, избръснат, със старателно сресана на път коса и в чисто бельо.

— Бегом в банята, измий се и се обръсни — заповяда Митяй.

Когато Андрюха излезе от банята, домакинът, облечен в черни джинси и фланелка, разговаряше по телефона.

— Добре, Женечка, радвам се, че дечицата са здрави — говореше Митяй със сладникав глас. — Ще намина.

Той затвори слушалката, огледа сурово Андрей и заповяда:

— Сядай, пий си чая и слушай.

Съвещанието водеше зам.-началникът на МУР Валентин Борисович Погорелов. Самият Грязнов отсъстваше от Москва. Шефът за пръв път през последните две години напусна столицата не по служебни дела — замина за три дни на сватба. Стар приятел на Грязнов още докато служел в Пензенската милиция, женеше единствената си дъщеря. Невестата, която като дете обичала да рови с пухкавата си ръчичка из рижата коса на сегашния началник на МУР, го изиска на сватбата си.

„Отивам да се правя на сватбен генерал“ — шегуваше се Грязнов, преди да замине, и показваше на колегите си снимката на симпатично луничаво момиче. Правеше го с такава гордост, сякаш беше съпричастен не само към подготвящото се бракосъчетание, но и към самото появяване на бял свят на сегашната невеста.

— Володя, докладвай — кимна Погорелов към Фрязин.

— Днешната операция се провежда по следственото дело за наркобизнеса в Москва — започна Володя, като забележимо се вълнуваше. Независимо от натрупания за трите години работа опит той така и не можа да се отърве от своята стеснителност. — Според нашите оперативни данни в казино „Терек“ търгуват с наркотични вещества. По-точно с „китайски белтък“. Казиното принадлежи на жената на по-младия от братята Висницки. Както е известно, Висницки старши е началник на главно управление в Министерството на здравеопазването на Русия. По-младият Висницки е бизнесмен. Отдавна го подозираме в съпричастие към наркобизнеса, но досега не сме успели да го привлечем под отговорност. Те са известни и влиятелни хора. Затова провеждаме операцията заедно с данъчната полиция — Фрязин кимна към един слабоват майор. — Тази нощ бригадата на майор Грузанов ще проведе рейд за проверка на финансово-стопанската дейност на няколко казина. Сред тях и „Терек“. В състава на групата ще има наши оперативни служители. В случай че засечем търговия с наркотици в казиното, може да излезем пряко на доставчиците на „китайския белтък“. Ако не се открие такъв факт, ще бъдем под прикритието на данъчната полиция, за да не подплашим, така да се каже, дивеча.

— Ясно. Пьотър Иванович — обърна се Погорелов към майора, — първо, благодаря ви за съдействието. И, второ, искате ли да добавите нещо?

— Какво да добавям? Владимир Юриевич обрисува подробно всичко. Колкото до съдействието, ние наистина правим периодични проверки на хазартните заведения. Така че не ни обърквате плановете. Ще се радваме, ако можем да ви помогнем.

— Кой подсигурява безопасността на операцията?

— Нашите момчета от службата за физическа защита. Щом като „фирмата“ е наша, то и бойците трябва да са наши, нали?

— Разбира се — съгласи се Погорелов.

— Те са орли, всичките са подбрани — не можа да се сдържи да не се похвали Грузанов.

— Кой от нашите участва? — обърна се Погорелов към Фрязин.

Той изброи фамилиите на оперативните служители.

— Само те ли? — проницателно изгледа началникът подчинения си.

— И аз — смутолеви Володя.

— Кога започвате? — сериозно попита Валентин Борисович.

— Началото на операцията е в двадесет и четири нула, нула — стегнато докладва Володя.

— Добре, успех! — закри съвещанието Погорелов.

Фрязин влетя в кабинета си, тъй като още от коридора чуваше как телефонът му се скъсва да звъни.

— Володя — позна той гласа на оперативника от своето отделение, връстника и приятеля си Дима Чиртков. — Отскочи при мен, тук се яви един субект. Има интересно материалче за теб.

Те излязоха от метрото на станция „Кропоткинска“, свиха по едноименната улица и тръгнаха по сенчеста алейка. Андрей мяташе скрити погледи към спътника си. Ако можеше да каже на някого, едва ли щяха да му повярват, че този човек преди няколко дни уби и хвърли в реката жена. До него уверено крачеше мъж с безметежен поглед на законопослушен гражданин. На третата пейка отдясно, преметнал крак върху крак, пушеше изтупан младеж.

— Привет — поздрави той Митяй.

— Привет, Докторе — усмихна се Митяй, докато се настаняваше до него, и направи знак на Андрей също да седне.

Той приседна до шефа си.

— Донесе ли?

— Донесох — отвърна младежът и въпросително изгледа Андрей.

— Не се бой, това е кръвният ми брат — ухили се Митяй.

— Има два вида — започна контето, като сниши глас. — Първият е концентрат. Една ампула трябва да се разтвори в чаша вода. Стопляш ли? Двеста дози. Цената е три хиляди гущера за ампула. Печалбата е петкратна.

— Стига бе — усъмни се Митяй.

— Ти дори не си представяш какво е това! — разпалено му зашепна Доктора. — Съвсем скоро се появи. Пет хиляди пъти е по-силен от морфина. Стопляш ли?

— А вторият?

— Вторият вариант вече е разтворен, тоест в една ампула е една доза. За незабавно използване. В клубовете там и в дискотеките. Тези са по двадесет и пет гущера за ампула.

— Трябва да се пробва — каза Митяй.

— Ами давай. Аз си харесах тук един вход.

Мъжете станаха, тръгнаха бавно напред, после завиха в „Сивцев Вражек“, а после в „Староконюшени переулок“, шмугнаха се в отрупан с боклуци двор, в дъното на който имаше полутъмен черен вход.

— Хайде, браток, навивай ръкава — заповяда Митяй. — Ти ще ни бъдеш опитната маймунка.

Андрюха изгледа със страх ампулата, пълна с жълтеникава течност, и спринцовката в ръката на контето, но изпълни заповедта. Той, разбира се, се беше глезил понякога с трева, пушил я беше. Но така, от време на време. Откъде да вземе пари за постоянна употреба? Виж, досега не се беше боцкал. Дявол знае какво има в тези ампули. Ето, тоя тип говореше, че е по-силно от морфина. Той наистина не чу колко пъти. Ами ако го убият? На тоя фашист му е през оная работа, помисли той с ненавист за Митяй. Карай… Може и да е за добро. Ще се забрави и ще заспи. И няма да се събуди повече.

Но на Андрюха не му се приспа. Няколко секунди след като съдържанието на ампулата се вля във вената му, той почувства невероятен кеф. Тялото му стана безтегловно, еуфорията му завъртя главата, пред очите му заплуваха разноцветни видения. Андрюха се разхили безпричинно, искаше му се да се движи и краката му, независимо от неговата воля затанцуваха в някакъв свой ритъм.

Митяй го наблюдаваше с интерес. После двамата с Доктора още дълго разхождаха Андрюха по арбатските улички. Той все се опитваше да се лепне за минаващите момичета, за което всеки път получаваше здрав тупаник от Митяй.

— Е, бива — каза най-накрая Митяй, след като видя, че Андрюха вече идва лека-полека на себе си. — Да идем у вас — кимна той на Доктора.

— Да спра ли такси? — накани се Доктора да вдигне ръка.

— Какво, черпиш ли? — поинтересува се Митяй.

— Аз? Не, аз съм на червено — веднага даде заден ход младежът.

— Браво бе, при такъв супербизнес — и на червено! — подсмихна се Митяй. — Е, и ние сме така. Така че давай да хващаме метрото. А на такси ще откарам стоката.

В претъпкания вагон на влака Митяй се наби сред тълпата, като държеше здраво за лакътя Андрюха и остави Доктора зад себе си. Разделяше ги плътно трамбованата човешка маса.

— Какво, освести ли се? — прошепна Митяй.

Андрюха радостно кимна. Беше му много весело. Тъгата, която стягаше сърцето му през последните дни, се стопи и безгрижното веселие се пенеше в главата му като шампанско.

— Стига се хили! — заповяда Митяй. — Помниш ли всичко?

— Аха — кимна пак ентусиазирано Андрюха.

— Ето ти мангизи за такси и адреса.

Митяй пъхна в джоба на Андрюха смачканите хартийки.

— Не си и помисляй да хитруваш. Паспортът ти е у мен. Ако се опиташ да ме прецакаш, ще те пипна. И теб, и мамичката ти. Познаваш ме — заплашително прошепна той в ухото на Андрюха и силно стисна кльощавата му китка.

Той тихичко изскимтя от болка.

— Полека бе, Митяй, всичко ще направя — жално проблея Андрюха.

Защо е такъв? Така хубаво му беше… „Човекът върви и се усмихва, значи на човека му е хубаво…“ — едва не запя Андрюха на глас. Но като срещна тежкия поглед на своя бос, веднага се опомни. Да, ще трябва да прави каквото му нареди оня.

— Страхувам се дали ще се справя — изведнъж захленчи жално Андрюха.

— Каквооо? — засъска Митяй. — Какво има да се справяш? Хващаш такси и дигаш гълъбите. И внимавай — ако ти не се справиш, аз ще се справя!

Митяй пак стисна ръката му и леко я изви. Андрюха чак изквича.

— Младежо, какво все се въртите? Блъскате другите пътници — сърдито възкликна пълна дама в копринена рокля.

— Мадам, приемете извиненията на моя провинциален приятел. — Митяй се огъна в учтив полупоклон.

— Приемам ги — взе да се кипри изведнъж дебеланата.

Андрюха пак се разтресе от неудържим смях, пак му стана весело и страшно.

Те слязоха на „Нови Черьомушки“ и след десет минути се озоваха в жилището на Доктора.

— Влизайте — покани ги домакинът и запали лампата в коридора.

— Льошенка, ти ли си? — изломоти от дълбините на апартамента бабешки глас.

— Аз, бабче — отзова се Доктора. — Почакай, сега ще дойда.

Той влезе в своята стая и скоро се върна, като носеше няколко кутийки с ампули.

— Ето. Едната кутийка е с концентрат, другите пет са с единични дози.

— Гот — отвърна Митяй. — Вземам стоката и отивам при своя бос. Аверът остава при теб, докато не се върна. Нещо като заложник. Така. Стоката е доста. Не става да я пъхам в джоба. Дай лепенка.

Домакинът донесе няколко ролки лепенка и Митяй залепи ампулите към тялото си.

— Е, как е? — попита той, като се оглеждаше в огледалото.

Свободно пуснатата върху джинсите му фланелка прикриваше залепеното към гърдите и корема му богатство.

— Нормално — оцени го Доктора. — Вземи такси, че иначе…

— Не учи баща си как се правят деца — прекъсна го Митяй и Андрюха със страх забеляза в очите му познатия вече зловещ блясък. Но Митяй се овладя. Все пак Доктора не беше сам в жилището.

— Колко време? — попита Доктора.

— Дотам и обратно — час и половина. И на самото място около половин час. След два часа ме чакайте. Не обиждай братлето ми — заплаши Митяй Доктора. — Той ми е тих, на мравката път прави.

И като намигна леко на Андрюха, Митяй изчезна.

— Е, братлето, влизай — покани Доктора Андрюха в стаята си, като се подсмихваше.

Андрюха веднага се шашна от човешкия череп, който го гледаше с празните си очни кухини от малкото барче над дивана.

— Истински ли е? — попита Андрюха и се смути: ясно, че е истински.

— Експонат — небрежно подхвърли Доктора.

— А ти наистина ли си доктор?

— А ти наистина ли си му братле? — отвърна младежът на въпроса с въпрос.

Андрей млъкна. Митяй категорично му беше забранил да отговаря на каквито и да било въпроси.

— Добре, братлето, седи си тук, а аз ще нахраня бабката. Пусни си дискове — небрежно кимна Доктора към музикалната уредба в ъгъла и излезе.

Андрюха не знаеше как да се оправи с тая чудесия и от нямане какво да прави взе да разглежда стаята. Всъщност единствената забележителност на жилището, като се изключи гореспоменатият череп, беше библиотечката. Андрюха разглеждаше наредените там книги. Видя лекарствен справочник, още някакви медицински книги. „Значи наистина е доктор“ — помисли си той. Извисяваха се кулички от аудио- и видеокасети и компактдискове. Изведнъж на един от рафтовете Андрюха видя снимка на момиче с ниско нахлупена на челото мъжка шапка. Момичето го порази. Тъмни, присвити очи, с дълги черни ресници, малко едър нос с едва забележима гърбичка, красиво очертани устни. Изпод шапката върху раменете на момичето се спускаха тъмни кичури. Тя беше не просто хубава, беше дяволски привлекателна. Присвитите й очи гледаха право в Андрей и той чак се развълнува от този поглед.

— Какво зяпаш тук?

Андрюха трепна. Доктора се приближи към него и засече погледа му.

— Готино маце, а? Има защо да й се любуваш — подсмихна се домакинът. — Сега да хвърлим едни карти ли, тъй и тъй няма какво да правим — добави той, като вадеше колодата.

Те играха на „21“, като поглеждаха от време на време часовниците си. По-точно Доктора поглеждаше часовника си, а Андрюха крадешком поглеждаше снимката.

— Стига си зяпал — не издържа накрая домакинът. — Това маце не е за такива като теб. На нея княз й дай. Грузински.

— Защо грузински?

— Защото тя самата е грузинка. А докато си чака княза, такъв бизнес върти, какъвто не си и сънувал. Така че тя няма да те пусне и краката й да умиеш. А мен ме е пускала… — взе да откровеничи изведнъж Доктора, видимо от желание да бодне Андрюха. — И не само до краката — противно се ухили той и намигна.

— Артистка ли е? — попита Андрюха, за да прекъсне откровенията на Доктора.

— Тя ли бе? — разсмя се домакинът. — В известен смисъл — да. И то каква! Толкова куки е прецакала, за това се иска талант. Ама и зад гърба й такива хора стоят, ще я прикрият, ако стане нещо. За Свимонашвили чувал ли си? — попита Доктора, като понижи глас.

— Не, кой е той?

— Не той, а тя.

— Не съм чувал — взе да мига на парцали Андрюха.

— Абе откъде се взе такъв балама? — учуди се Доктора. — Колкото до това момиче, ние работим с нея заедно. Понякога.

— В болницата ли? — попита наивният Андрюха.

— В болницата? Ох, не мога повече, ще се пръсна! — Домакинът направо щеше да се задави от смях.

Доктора и сам не можеше да си обясни защо така взе да откровеничи и да се фука пред непознатия младеж. Явно му беше приятно да гледа опулените му от удивление очи, а и нали го доведе Митяй, „братле“ го нарече. А Доктора отдавна се познаваше с Дмитрий, въртели бяха заедно разни далаверки и напълно му вярваше.

Телефонът иззвъня. Доктора излезе в коридора.

— Аз. Е? Защо на улицата?

По дочутите реплики Андрюха разбра, че се обажда Митяй. Сега започваше неговата, на Андрюха, роля. Той тежко въздъхна и без сам да знае защо, грабна снимката на момичето с шапката и я скри под ризата си.

— Ей, братлето — повика го Доктора. — Да вървим.

— Къде? — уж се учуди Андрюха, докато излизаше в коридора.

— На улицата. Твоят човек идва с такси, помоли да го посрещнем долу, за да не освобождава колата. Друг щях да го пратя на майната му, щях да му кажа влизай вътре — продължаваше да разсъждава Доктора, когато слязоха на улицата. — А него кой знае защо не мога. Има в него нещо такова властно. Не смяташ ли? — обърна се той към Андрюха.

„То си е така — спомни си Андрюха всичко, което го свързваше с Митяй. — Да знаеше каквото знам аз.“

С тези мисли той се хвърли право срещу минаващото по улицата такси. Колата изпищя със спирачки, шофьорът се подаде от прозорчето, като ръсеше трикатни псувни. Андрей дръпна вратата и се метна на седалката.

— Напред, с пълна газ! — завика той. — Плащам с гущери.

— Ти какво, да не си с пищов? — изплашено го изгледа шофьорът, обаче натисна газта. Колата подскочи рязко.

— Пищов — отвърна Андрей, като погледна назад и видя Доктора да тича след тях с широко отворена уста. — Газ до ламарината! — заповяда Андрей с неочаквано твърд глас. — Тоя гад, дето тича след нас, има два пищова. Ако ни пипне, мамата ще ни разплаче!

— Еееее — цветисто къдрейки псувня след псувня, викна шофьорът. — И откъде все на такива ми върви…

Колата се носеше напред.

Татяна шашнато наблюдаваше от мястото си онова, което ставаше в залата. Възпитана в първите часове, публиката се беше превърнала в безумна глутница. Диви вопли съпровождаха жуженето на рулетките и тракането на заровете. Тъжно виеха загубилите, радостно крещяха спечелилите. Из фоайето се мотаеха пияни мъже, като досаждаха от време на време на Татяна. Охранителите вежливо ги разкарваха. През арката на вратата добре се виждаше висока платинена блондинка. Тя постоянно губеше и злобно крещеше на своя спътник — нисичък, плешив старчок. Таня зяпаше като омагьосана дамата. Ето, тя дръпна от шията си диамантеното колие и го хвърли на масата. Викна нещо на крупието и той завъртя топчето. Рулетката се въртеше. В залата за миг стана тихо, чуваше се само леко жужене. След секунда то спря и дамата зави с утроена сила. Крупието се подсмихна и посегна за диамантите. Блондинката се вкопчи в тях, не ги даваше. Сборичкаха се. Женският вой изведнъж се смени с мъжки.

— Тя ме ухапа — крещеше крупието из цялото благородно заведение. — Разкарайте тоя боклук!

Миша и Максим се хвърлиха към залата да помогнат на двамата охранители, които не можеха да се справят с обезумялата дама.

Някакви кавказци веднага се лепнаха за Татяна, като я хващаха безцеремонно за всичко, което успееха да докопат.

Таня паникьосана се дърпаше от ръцете им и в този момент при входа се разнесе гръмовен глас:

— Данъчна полиция, всички да останат по местата си!

В помещението нахълтаха няколко души (на Таня й се сториха много повече) в стоманеносиви дрехи. Масивните фигури на пришълците и екипировката им ги правеха да приличат на космонавти.

Един от нахълталите небрежно, както се казва, само с едно докосване отнесе от Таня досаждащите й мъже. Тримата темпераментни жители на планините се разлетяха из хола като есенни листа. За миг групата се озова в залата. Настъпи суматоха. Таня видя как заковаха с лице към стената работещите в залата охранители. Забеляза и изплъзващия се Максим. Той бързо каза нещо в мобилния си телефон и се скри зад завесата.

„Ама че кино“ — шашардиса се съвсем Таня.

Сред космонавтите имаше и „цивилни“ в костюми. Мениджърът на казиното се втурна към единия от тях.

— Какво става? — извика той.

— Проверка на финансово-стопанската дейност — невъзмутимо отговори мъжът в костюма.

— Вие знаете ли кой е собственикът на казиното? Госпожа Свимонашвили, жена и снаха на братята Висницки! — съобщи мениджърът, като разчиташе да потресе проверяващите с тази информация.

— Висницки или Багрицки, все ни е тая — равнодушно отвърна цивилният.

Татяна, която вече се беше поопомнила, с интерес наблюдаваше ставащото. „Има да разправям на момичетата — ще се шашнат!“ — мислеше си тя, забравила съвсем указанията на работодателката си. Главният „цивилен“ обърна гръб на мениджъра. Колегите му събираха парите от масите, записваха показанията на крупиетата, брояха разноцветните жетони. Вниманието на момичето бе привлечено от млад човек от „цивилните“ с приятно, интелигентно лице. За разлика от колегите си той нищо не събираше, не записваше. Вървеше мълчаливо между масите и внимателно разглеждаше служителите и гостите.

Вратата на казиното се отвори и съпроводена от двама бодигардове, влезе стегната грузинка на средна възраст, облечена в кожи, независимо от топлата лятна нощ.

— Нина Вахтанговна, най-после! — Мениджърът се за сили към вратата. Леля Нина мина покрай Таня, без дори да я удостои с кимване.

Главният „цивилен“ излезе от залата.

— Майор Грузанов — представи се той. — Данъчно управление. Следствен отдел. Проверка на финансово-стопанската дейност. Госпожа Свимонашвили, доколкото разбирам? — обърна се майорът към жената. — Представете, моля, лиценза от кметството за правото да се занимавате с хазартен бизнес.

— Моля — презрително сви рамене госпожа Свимонашвили. — За това ли трябваше да безпокоите хората в два часа през нощта? — язвително проговори тя с грузински акцент.

— Първо, ние не сме имали намерение да ви безпокоим, вашите хора го сториха. — Майорът потърси с поглед Максим. — Второ, денем вашето заведение е затворено, нали така? Което би направило нашата среща по-малко вълнуваща.

— Да отидем в кабинета ми — сухо го покани Нина Вахтанговна.

В този момент от игралната зала излезе онзи същият младеж с интелигентното лице.

— Чейндж-пункт — каза тихо Фрязин на майора.

— Минутка — живо реагира Грузанов и последва младежа. Жената изведнъж порозовя и тръгна след тях. Обменният пункт се намираше в дъното на игралната зала до коридора, който водеше явно към служебните помещения. Квадратното му прозорче беше затворено с плътно прилягащ капак. Майорът почука.

— Няма да отворя на никого без представител на банката — нервно повтаряше иззад вратата женски глас.

— Това е обменен пункт на банка „Елис“, той няма отношение към нас — пресилено равнодушно каза Нина Вахтанговна.

— Е, явно ще трябва да повикаме представител на банката — откликна Грузанов. — Щом така и така сме тук. Не ми се иска да правя аналогии, но в казино „Есмералда“, откъдето дойдохме при вас, също има пункт за обмяна на валута. Та там обменяха направо долари за жетони, което, както е известно, е нарушение.

— Нашето заведение е почтено. — Свимонашвили хвърли леден поглед към майора. — Още веднъж повтарям, нашето казино няма никакво отношение към пункта за обмяна на валута. Банката е наела помещението. Очевидно им е изгодно.

— Очевидно — съгласи се майорът.

— Нали искахте да видите лиценза? Моля, елате в кабинета ми.

Нина Вахтанговна рязко се обърна и изгледа единия от бодигардовете, които стояха зад гърба й. Светлорусият мъж с приятно, предразполагащо лице леко притвори очи, после потърси с поглед някого в залата. Жената бързо закрачи по дългия коридор. Зад нея, като се блъскаха в тесния проход, тръгнаха Грузанов, служители от данъчната полиция, оперативник от МУР. Фрязин внимателно наблюдаваше бодигардовете на госпожа Свимонашвили. Светлорусият вървеше пред собственичката и й отвори вратата на кабинета.

— Ах, ти, гадино! — извика неочаквано някой отзад. Процесията спря и всички се обърнаха. В игралната зала се боричкаха. Единият от охранителите се гърчеше по пода, виейки от болка. Отгоре му седеше як боец от физическата защита, като извиваше ръката на поваления.

— Гад, ще ми изкълчиш ръката — ругаеше през стоновете мъжът.

— Какво става? — заплашително попита Грузанов.

— Пьотър Иванович, тоя тип искаше да ме ръгне с електрошока — докладва здравенякът, без да прекъсва заниманието си. От ръцете на притиснатия към пода „врат“ наистина изпадна електрошокова палка.

— Запишете го в протокола — подхвърли към подчинените си Грузанов.

Нина Свимонашвили небрежно свлече от раменете си норковото палто и някой от свитата й тутакси го подхвана, после тя отиде зад бюрото си, седна във въртящото се кожено кресло и без да бърза, започна да отваря едно след друго чекмеджетата.

В кабинета влезе един от оперативните служители на МУР.

— Владимир Юриевич — обърна се той към Фрязин, — вижте, иззехме го от посетителите.

Той сложи на бюрото на собственичката две кутийки с ампули, еднократни спринцовки и пакетчета с жълтеникав прах…

Госпожа Свимонашвили бегло погледна към бюрото си и сви рамене: аз какво общо имам?

Володя взе една от ампулите. Мътна, жълтеникава течност. Той беше виждал и преди такива ампули.

— Ако се съди по вида, „китайски белтък“, а? — попита Фрязин, без да адресира конкретно въпроса си, като погледна Нина Вахтанговна.

Миглите на жената леко трепнаха, но лицето й остана непроницаемо, съхранявайки хладно презрение.

— Ние, разбира се, нищо не знаем — промърмори Володя сякаш на себе си.

Но нещо в този кабинет го караше да застане нащрек. Той пак огледа присъстващите. Ами да, светлорусия бодигард го няма. Кога изчезна? Володя си спомни, че оня отвори вратата на кабинета пред собственичката, после започна суматохата в залата, която отвлече вниманието на всички, а след това… след това вече не го видя!

— Оформете изземането и задръжте притежателите — подхвърли Фрязин на оперативника и тръгна към вратата.

— Данъчното управление и наркотици ли търси? — чу той зад гърба си насмешливия женски глас с грузински акцент. Фрязин изруга безмълвно и излезе в коридора.

Там нямаше никой. Володя бързо тръгна към противоположната страна на игралната зала.

Коридорът извиваше покрай служебните помещения по някакъв причудлив начин. Фрязин зави зад ъгъла и видя светлорусия. Той вървеше срещу него, без да бърза, и в движение вдигаше ципа на панталона си.

— И ти ли към тоалетната, приятел? — обаятелно се усмихна мъжът. — Ела, ще ти я покажа.

Фрязин нямаше друг избор, освен да отиде под конвой до блестящата от чистота тоалетна.

Те се върнаха заедно в кабинета. Нина Свимонашвили хвърли бърз поглед към бодигарда и извърна очи. Майор Грузанов внимателно разглеждаше лиценза. Документът си беше съвсем наред.

— Другарю майор, дойде представител на банката — докладва един боец от физическата защита, като пропусна пред себе си в кабинета едър, подпухнал мъж на около тридесет години с очила с дебели лещи.

Мъжът потърси да срещне погледа на госпожа Свимонашвили. Изплашените му очи сякаш питаха нещо. Като пресрещна непроницаемия взор на черните грузински очи, той въздъхна и попита присъстващите:

— Какъв е проблемът, господа? Каква неотложна причина ви кара да ме вдигате от леглото посред нощ?

Майор Грузанов за пореден път си изпя урока за проверката на хазартните заведения и предложи на представителя на банката да заповяда на своята бдителна служителка да отвори непристъпните врати, за да се уверят в абсолютната законност на валутните операции на територията на казиното. Представителят на банката сви рамене — какво толкова, моля! Той тръгна към чейндж-пункта, придружен от Грузанов, момчетата от данъчната, Фрязин и подчинения му оперативен служител от МУР. Още двама останаха в кабинета на госпожа Свимонашвили, която категорично отказа да присъства при проверката на пункта за обмяна на валута.

— Катерина, отвори — заповяда пълният мъж, като почука с кокалчетата на пръстите си по затвореното прозорче. — Аз съм, Алберт Григориевич.

Но Катерина не отговаряше. Като направи още два неуспешни опита да се разбере с несговорчивата Катерина, представителят на банката недоумяващо сви рамене, извади собствената си връзка ключове и отключи бравите. Фрязин, който предчувстваше нещо лошо, го отстрани с рамо и разтвори металната врата. Момичето седеше с гръб към вратата, с лице към отворения докрай сейф. Едната й ръка лежеше на масичката, в нея беше забита спринцовка. Фрязин пристъпи напред и погледна безкръвното й лице. Оттам го гледаха празни очи с разширени зеници. Другата ръка на момичето безволево висеше край тялото й. Володя докосна китката й. Нямаше пулс, момичето беше мъртво.

Таксито спря.

— Това е. Улица „Череповецки“ четиринадесет. Стигнахме.

Шофьорът гледаше все още със страх хилавия си пътник. Андрюха зяпаше към улицата. „Дали пък да не духна? — мина му отчаяна мисъл. — Аз може и да духна, обаче тоя гад ще пипне майка ми.“ Андрюха пак си спомни удушената Чита. В този момент от входа на съседния блок на дванайсети номер, без да бърза, излезе Митяй. Андрюха напъха парите в ръката на шофьора и излезе от таксито. Митяй изчака колата да се отдалечи и се приближи до него.

— Как е, наред ли е всичко?

— Ох, Митяй, мислех си, че ще пукна от страх. Ами ако оня бе хванал друго такси и ме беше стигнал?

— Ако те беше стигнал — щеше да те очисти, факт — весело отговори той. — Обаче нали не можа. Така че ти, Андрюха, се справи с първата бойна задача. По-точно с втората.

Митяй многозначително се подсмихна.

„Гад — тъжно помисли Андрюха. — Как да се откача от теб, гадино? Като нищо ще ме очисти, само нещо да не му е по кефа. Пука му на тоя псих за мен и за другите. Остави ме при Доктора, а той самият духна със стоката. Ами ако Доктора наистина ме беше настигнал или пък бе викнал когото трябва — сигурно не работи сам с дрогата, няма начин да не са екип. Щяха да ме нарежат на лентички…“ — На Андрюха му стана така жално за себе си, че тихичко застена.

— Кво виеш бе, лайно? — заплашително попита Митяй.

— Аз… нищо — отговори Андрюха, като хлипаше.

— Що си се разхленчил като жена? Сега ще идем при Женка, ще разпуснем. Че ние с такава стока сме милионери. Друг на мое място би те зарязал при Доктора, а аз и адреса ти дадох. Оценявай, нищожество.

— Ама защо съм ти аз, Митяй? — хленчеше Андрюха, докато вървяха през разни вътрешни дворове. — Каква полза има от мен? Пусни ме, а! Кълна се, нищо и никога няма да…

Той захриптя, притиснат към стената на блока. Гърлото му беше стиснато от желязна ръка.

— Ще те пусна само под водата — бавно каза Митяй, като се усмихваше ужасяващо и го гледаше с побелели очи. — Ти, боклук, забрави кой си и кой аз! Аз съм свръхчовек, а ти си ми домашното животинче. За да не ми е скучно. А като ми доскучае, тогава ще дойде последният ден от нещастния ти живот. Ясно?

Андрюха отчаяно взе да кима.

— Така — отслаби хватката си Митяй. — Смятай го за последно предупреждение. Ако още веднъж завиеш — отстранявам те от терена. С червен картон. — Той го пусна най-после и закрачи напред. Андрюха мълчаливо заситни след него, като бършеше сълзите си.

Той не забеляза как стигнаха до търсения блок и влязоха в асансьора. Всичките му сили бяха съсредоточени в едно — да не ядосва господаря. А това беше трудно: завладяла го бе истерична плачливост.

Вратата на апартамента отвори млада жена в избродиран с дракони копринен халат.

— Влизайте, момчета — усмихна се тя и тръгна към кухнята.

Митяй със своето „домашно животинче“ тръгна след нея. В кухнята обядваха деца. Момче на дванадесет години кимна към влезлите, докато нагъваше едно кюфте, и ги огледа с бърз поглед на възрастен. До него пухкаво, къдраво момиченце на около пет години ровеше с лъжицата из чинията си.

— Мамо, не искам повече — хленчеше момиченцето.

— Татусенка, още две лъжички — ласкаво я уговаряше драконовата майка.

Андрюха зяпаше с опулени очи кухнята. Такъв интериор беше виждал само по телевизията в рекламни клипове от типа „Направено с ум“ или „Тефал, ти винаги мислиш за нас!“. Явно и непознатата за Андрюха фирма „Тефал“, и останалите чужди фирми бяха запълнили руския пазар с основната цел да направят живота на стопанката на този дом изключително приятен и удобен. Обзаведената със светли мебели кухня беше натъпкана с всички блага на цивилизацията: вградена пералня, електрическа печка с абсолютно равна стъклена плоча, на която бяха обозначени кръговете на нагревателните спирали, висок хладилник (той ми е толкова умен!), миялна машина и куп други дреболии от бялата техника.

„Виж ги как си живеят, гадините! — със завист помисли Андрюха. В съзнанието му изникна неговото собствено жилище, състоящо се от една стая, която се налагаше да дели с майка си. — Да, дрогата е златно находище, това не ти е да навиваш гайки“ — спомни си той своята кратка работа в завода:

— Какво ще пиете? — попита жената гостите.

— Абе ние сме прости хора, може и водчица — отговори за двамата Митяй, като се усмихна добродушно.

Жената извади от хладилника шише водка, пластмасова бутилка с тоник и три високи чаши. Като наля в чашите водка, тя се пресегна за тоника.

— Женечка, не ни я разреждай, ние сме сериозни мъже — спря домакинята Митяй.

Тя се подсмихна малко презрително и доля тоник само в своята чаша. Пухкавата Татуся най-после се справи с порцията си и майката изпрати децата в стаята им.

— Порасло ти е момчето, Женечка — започна Митяй, който знаеше, че на жените винаги им е приятно да поговорят за своите деца.

— Да — гордо отвърна жената. — Той вече има свой бизнес.

— Ами? — учуди се Митяй.

— Ами да. Шитка по мъничко хероин. В училището си, така — сред хлапаците.

— Какво говориш?! — възхити се Митяй. — Ама че мъж расте! И какво, не се ли дъни?

— Как да се дъни, когато в района осемдесет процента от момчетата са му клиенти. Кой ще го изпее? Той я кара по-човешки — и на вересия дава, и някой мъничък дълг ще прости. А ако нещо стане, нали си има родители, не е сирак — подсмихна се жената и вдигна чашата си. — Та какво ни носиш? — погледна тя Митяй.

— Хайде първо да се чукнем за срещата, Женечка! — той протегна чашата си.

Чукнаха се, пиха. И Андрюха пийна.

— Е, виж сама, страхотна стока.

Митяй извади от джоба си пакет цигари и измъкна оттам ампула.

— И какво е това? — поинтересува се жената.

— Китайски белтък.

Женя взе ампулата от Митяй и я погледна срещу светлината.

— На пръв поглед прилича. Обаче трябва да се провери.

— Сега ще проверим — откликна с готовност Митяй. — Андрюха, навивай ръкава. Мисля, че ще ти се намери спринцовка?

— Ще се намери — отвърна домакинята.

Тя дръпна едно от кухненските чекмеджета и извади спринцовка за еднократна употреба.

Андрюха с готовност нави ръкава си, предвкусвайки сладкото възнасяне.

Жената сръчно му забоде иглата и Андрюха в предусещане на празника се загледа как жълтеникавата течност се влива във вената му. Жената и Митяй внимателно наблюдаваха радостната възбуда на Андрюха.

„Направо като някакви нацистки доктори“ — мислеше си той, умирайки от вътрешен смях.

Жената запали цигара, после щедро доля водка на Митяй, а на себе си съвсем мъничко. За мезе на масата имаше само салата от маслини.

— Е, стоката изглежда качествена. Колко искаш?

Митяй изрече такава сума, че главата на Андрюха съвсем се замъти. Той въобще не можеше да сметне каква печалба ще изкарат — излизаше прекалено много. Жената замислено пушеше, явно също пресмяташе.

— Добре — съгласи се тя. — Само че виж какъв е проблемът: вкъщи, както се сещаш, не държа такива суми. Парите са в банката на името на мъжа ми. А той сега не е в града, ще се върне след седмица. Само че на вас ви се иска да стане по-бързичко, нали?

Митяй кимна.

— Тогава предлагам да идем при един приятел, той живее тук наблизо и тъкмо реализира голяма партида. Гущерите са още при него. Аз вече му се обаждах. Каза, че ще ми помогне. Стоката си може да оставиш тук — небрежно подметна Женя.

— Ама какво говориш, Женечка, приличам ли ти на балама? — ласкаво се поинтересува Митяй. — Стоката ще дам само срещу гущерите. А ти иди сама, ние ще те почакаме тук. Или звънни на приятеля си, нека той да дойде.

— Че за какво му е да се разкарва? На вас ви трябват мангизите, не на него. А и сами тук няма да ви оставя. Нали и аз не ти приличам на балама, а? — не по-малко ласкаво му отговори жената.

— Тогава напред! — усмихна се Митяй.

— Напред — съгласи се жената. — Хайде да ударим по още една за из път и вдигай опитното си зайче.

Тя щедро напълни чашата на Митяй и едва капна в своята. Митяй наблюдаваше действията й с неприятна усмивка. Те се чукнаха и пиха.

„Ох, как не ми харесва тая негова усмивчица“ — за секунда успя да се съсредоточи Андрюха върху партньора си, но веднага отплува пак в своята страна на мечтите.

В казиното избухна паника. Застиналата от ужас Татяна фиксираше с поглед промъкващите се към изхода посетители. „В първия работен ден — и убийство! Нещо май прекалено ми идва“ — се въртеше в хубавата й главичка. Защо беше решила, че смъртта на момичето от чейндж-пункта е насилствена, Татяна не можеше да си обясни.

Дежурната оперативно-следствена бригада, която пристигна в казиното, сръчно и дружно изпълняваше работата си. Ослепителните светкавици на фотоапарата фиксираха положението на трупа, предметите на масичката, вътрешността на разтворената каса. Криминолозите изследваха бравите, повърхността на масичката, касата. Съдебният лекар мереше температурата на тялото на мъртвата Катерина. В дъното на пункта за обмяна на валута беше открита друга врата, която водеше към един от завоите на служебния коридор. Вратата беше заключена.

— Володя, виж! — повика Фрязин специалистът по наркотичните вещества, старши оперативният служител от МУР Олег Лойко.

— Свидетелите, моля, приближете се. — Фрязин пропусна в тясното пространство внушителна семейна двойка от посетителите на заведението и следователя от прокуратурата, ръководител на дежурната група. Лицето на добре гледаната, дама изразяваше отвращение и любопитство.

Докато следователят попълваше протокола за огледа на местопроизшествието, Володя се опитваше да се успокои. Беше му доста трудно. Той вече бе надушил следата. Дългото, многомесечно, безплодно преследване на новия страшно силен наркотик, изглежда, придобиваше нов обрат. Сега беше много важно да се разпитат хората, които биха могли да са замесени в този бизнес. Внезапността на проведената операция, присъствието на много служители на МУР и данъчната полиция, стряскащият камуфлаж на момчетата от физическата защита можеха да сринат самообладанието на някого от престъпниците, пък макар и за кратко. Поне Фрязин разчиташе на това.

— Къде е Свимонашвили? — попита Володя оперативника Николай Емелянов.

— Седи си в кабинета. Грузанов обеща трийсетина минути да я притиска с документите. Не сваляме очи от нея.

— Добре. Къде е представителят на банката?

Пухкавият мъж стоеше облегнат на стената на тесния коридор, забелил късогледите си очи.

„Шубе те е, приятел. Преиграваш обаче. Не ти вярвам“ — помисли си Фрязин почти с цитат от класиката на родната режисура.

— Алберт Григориевич! Трябва да ви задам няколко въпроса. — Володя пъхна пред късогледите очи на Гнездин служебната си карта.

— Боже, какъв ужас! — с треперещ глас се отзова пухкавият Алберт Григориевич. — Разбира се — сякаш се сепна той. — На вашите услуги съм.

— Коля, проследи, моля те, да не ни пречат — помоли Фрязин Емелянов, после откри с поглед две кресла, разположени в служебния коридор и отделени с масичка, върху която имаше телефон. — Да поседнем — покани той. — С ваше разрешение, ще включа касетофона. — Мъжът сви пухкавите си рамене и кимна. — Представете се, моля.

— Алберт Григориевич Гнездин, изпълнителен директор на банка „Елис“ — с треперещ глас започна пухкавият мъж, като попоглеждаше здравеняците в стоманеносиво облекло и видимо очакваше незабавно да употребят спрямо него физически методи на въздействие.

— Съобщете трите имена на касиерката от пункта за обмяна на валута на банка „Елис“, разположен в казино „Терек“.

— Горностаева, Екатерина… като че ли Александровна.

— Защо „като че ли“?

— Не я помня. Тя нали е млада, малко над двадесетте. Никой не се обръщаше към нея с малкото и бащиното й име.

— Как ще характеризирате служебно Горностаева?

— Нямаше претенции към нея — сви пълните си рамене Алберт Григориевич. — Впрочем тя е съвсем отскоро при нас. Как да я характеризирам? Ами че аз практически не съм я виждал. Аз съм в банката, тя тук.

— Как можете да обясните, че в служебната й каса са намерени кутийки с ампули, съдържащи неизвестно вещество?

— Боже мой! Че как да го обясня! — развълнува се Гнездин и даже размърда дебелите си крака. — Никак! Аз въобще не идвам тук, нали ви обясних вече. Оборота го превозва до банката наш куриер. Кой да знае, че е наркоманка! Така съм потресен! — занарежда Алберт Григориевич.

— Защо решихте, че смъртта й е свързана с наркотици? — напрегна се Фрязин.

— Аз!… Аз нищо не съм решил — обърка се Гнездин. — Просто си помислих, че щом сте намерили ампули, при това без маркировка…

— Имахте ли данни, че Горностаева е употребявала или разпространявала наркотици?

— Ами… Как да ви кажа… Аз лично не съм я виждал, но кой знае. От какво иначе да умре такава млада? Я какво е сторила със себе си!

— Сигурен ли сте, че сама го е сторила?

— Боже мой, а кой друг? — ококори очи Гнездин.

— В обменния пункт има още една врата. Кой има ключове от нея?

— Катерина имаше. И аз. Но аз имам алиби! Когато дойдох, тя вече беше мъртва! — нервно извика представителят на банката, като се озърташе настрани и явно приканваше за свидетели суровите момчета от физическата защита.

— Успокойте се, Алберт Григориевич. Кажете, тя имаше ли врагове? Или враждебни отношения с някого?

— Не знам, господин Фрязин — възкликна Гнездин и разтвори пухкавите си ръце. — Моля ви да отбележите, че вече е три часът през нощта. Аз съм крайно уморен и развълнуван. Много неприятно събитие! Но трябва да заявя, че нашата банка има безупречна репутация. И ние нямаме отношение към намирането на някакви си там ампули. Ако служителката, която между другото взехме, така да се каже, направо от улицата, отчитайки тежкото й материално положение, се е замесила в някакви машинации или, опази боже, в операции с наркотици, това си е нейна работа и само тя, колкото и жестоко да звучи, носи отговорност за стореното.

Гнездин изкрещя цялата тази тирада направо в касетофона, като изговаряше старателно думите. Фрязин мълчеше и го гледаше с ненавист. „Разбира се — тъжно мислеше той, — хвърляй вината върху мъртвия. Затова са очистили момичето.“

— А кой назначи Горностаева на работа и по чия препоръка? Нали в банките не вземат на работа от улицата, както се изразихте? Нещо не съм чувал за подобна благотворителност.

— Назначих я аз. А по чия препоръка, сега не си спомням — още повече взе да нервничи Гнездин и на пухкавото му лице избиха червени петна. — Повтарям, уморен съм и повече не съм в състояние да отговарям на вашите въпроси. Моля да ме поканите официално, с призовка. А сега разрешете да се сбогувам.

„Нещо твърде взе да подскачаш, шопар такъв. Май се страхуваш от някого доста повече, отколкото от нас“ — отбеляза си Фрязин и сухо се осведоми:

— Предупреждавам ви, че носите наказателна отговорност за даване на лъжливи показания и за отказ от даване на показания.

— Е, знаете ли… — театрално извика дебелакът.

— Господин Гнездин, вие безусловно ще бъдете призован да дадете показания по това дело. Затова ви съветвам да си спомните кой ви е препоръчал Горностаева. Във ваш интерес е. Засега това е всичко.

Гнездин се надигна с мъка и припряно заситни към изхода.

„… Затова ви съветвам да си спомните кой ви е препоръчал Горностаева… Засега това е всичко.“

Светлорусият чу как Албертчо се измъква от креслото с тежко сумтене, после се заслуша още няколко секунди. Но разговорът явно беше свършил. Той набута антената в корпуса на портативната радиостанция и я пъхна в джоба си. Подъвка замислено устните си, поклати се на яките си крака и без да бърза, излезе от килерчето в далечния край на коридора.

В това време във вече опустялата игрална зала проехтя женски писък. Фрязин бързо отиде натам и видя двойка скромно облечени хора. Невисока побеляла жена се блъскаше в ръцете на възрастен мъж.

— Катя, Катенка, какво са ти направили! — крещеше жената.

— Родителите на Горностаева — тихо каза на Володя Олег Лойко.

За Володя беше важно родителите да видят Катя именно тук, със спринцовката в ръката. Докато успокояваха жената и я пояха с лекарства, Фрязин видя как представителят на банка „Елис“ се изхлузи странично край старците и излетя на улицата. „Бих те задържал, гад такъв — помисли, докато го проследяваше, Володя, — но нямам основания засега. Е, почакай…“

— Светлана Ивановна — започна Фрязин, като гледаше с болка тихо плачещата жена и мъжа, който здраво я притискаше към себе си. Той така и не се научи, независимо от трите години работа да не реагира на чуждата мъка тъй остро, сякаш бедата се е случила с него. А и никога нямаше да се научи. — Разбирам, че ви е много тежко, но колкото по-рано съберем максимум информация, толкова по-лесно ще установим какво се е случило с вашата дъщеря.

— Че какво се е случило — убили са я — глухо проговори бащата на Катя.

— Защо смятате така?

— Да не се е убила сама? Тя имаше детенце. Нашият внук. На три годинки.

Жената отново се разрида на глас.

— Сашенка, сираченцето ми — нареждаше тя.

Ненавиждайки се вътрешно, Володя зададе следващия въпрос:

— Извинете ме, но трябва да знам, употребявала ли е дъщеря ви наркотици и имала ли е познати, свързани с това?

— Какво говорите! — извика Светлана Ивановна. — Та Катенка беше учителка! На малките класове. Какви наркотици! Тя и думата не знаеше.

„За съжаление знаела е — помисли си Володя. — И не само думата.“

— Мъжът й я напусна. Работеше като конструктор в завода. Заводът спря, уволниха всички. И той започна да ходи до Полша, въртеше търговия. Забърка се там с някаква полякиня и остана в тая Полша. Изостави Сашенка — през сълзи говореше жената. — А и на Катенка бавеха заплатата й, то пък една заплата… Нима можеш сега да преживееш с учителската заплата? И затова тя се лута, лута и се уреди тука. Ние я разубеждавахме, но тя все за Сашенка говореше — искам поне детето да не се нуждае от нищо… И виж какво излезе… Каква мъка. — Тя пак се разплака.

— А кой я уреди тук?

— Не знаем — обади се бащата на Катерина. — Тя не разправяше. Някакъв мъж все й се обаждаше. Успокой се, майко, успокой се — ласкаво говореше той, като галеше жена си. — Ако може, пуснете ни, а? Страхувам се, че тя няма да издържи повече. — Той вдигна очи към Фрязин.

— Благодаря ви, че намерихте сили да отговорите на въпросите ми. Сега ще ви закарат вкъщи — меко каза Володя.

Санитарите от „Бърза помощ“ вече изнасяха носилката с тялото на Екатерина Горностаева, покрито с чаршаф.

— Дъще — извика пак Светлана Ивановна, — къде те понесоха…

Тя се хвърли след носилката. Мъжът й с мъка я удържа и я притисна към себе си.

— Тихо, тихо, майко. Нищо не можеш да сториш вече. Остана ни Сашенка, за него трябва да мислим.

— Сашенка… — тихо изхлипа Светлана Ивановна и се отпусна в ръцете на мъжа си.

Явно ги очакваха. Женя едва докосна звънеца и вратата на апартамента се отвори. На прага стоеше мъж на около петдесет години с излиняла сива коса. Той ги покани да влязат с мълчаливо кимване. Гостите го последваха пак в кухнята. Наистина целият живот на бившия съветски народ минава именно тук!

— Ето ни и нас — каза Женя. — Благодаря, Сивак, че се съгласи да помогнеш. Е, вади стоката — обърна се тя към Митяй.

— Първо сухото — реагира той.

— Абе що не седнете — покани ги домакинът. — Ще пийнем, ще побъбрим.

Митяй, независимо от многото изпит алкохол изглеждаше абсолютно трезвен.

— Няма за кога да се разтакаваме, но няколко минути за добър човек винаги ще се намерят — с усмивка каза той.

Андрюха, който вече се беше научил да разпознава настроенията на своя бос, някак особено остро почувства напрежението в гласа му и въобще в цялата атмосфера, която питаеше в кухнята.

„Колко интересно“ — все още радвайки се на живота, помисли той.

Седнаха около масата. Домакинът извади бутилка водка, чаши, чиния с тънко нарязан салам. Андрюха изведнъж усети силен глад — нали бог знае откога не бяха плюскали! — и щеше да посегне към салама, но застина под тежкия поглед на Митяй.

— Е, да пийнем каквото бог дал! — вдигна чашата си Сивака.

Гостите вдигнаха чаши и ги изпиха. Женя заохка, като махаше с длан пред устата си, и се хвърли към чешмата.

— Какво купуваш, Женечка? — поинтересува се домакинът.

Женя, след като се напи с вода и остана до вратата на кухнята, каза:

— Ами донесе човекът партида. „Китайски белтък“.

— Да не е тая, дето днес я свиха от Доктора? — мирно попита Сивака.

— Май че е същата — сякаш между другото отвърна Женя.

— Кофти се получи с Доктора — съкрушено проговори Сивака, като гледаше Митяй.

— Ти да не си му адвокат? — насмешливо попита Митяй и очите му взеха да побеляват.

— Абе не съм му адвокат, ама и ти не си данъчна полиция, че да гепиш на човека честно заработеното.

— Може да делим — мирно предложи Митяй, като гледаше Сивака с побелелите си очи.

— Би могло, разбира се… — замислено проговори той, — но ти, мили човече, явно отдавна не си въртял тая далавера. Две-три годинки сигурно? Май си бил на курорт в болничката… А за това време тук, в нашите свети земи, станаха много неща. „Китайският белтък“ пак излезе на пазара, а с него се заеха много сериозни хора. И такива липси хич не ги устройват. Вече се вдигна голям шум из цялата белокаменна… Така че сега ще докарат Доктора право тук, на очна ставка, така да се каже…

По-нататък започна нещо невъобразимо. Едновременно се разнесоха звън от счупена бутилка и щракането на автоматичен нож. Рухнаха на пода табуретките. Митяй настъпваше срещу Сивака, като държеше „цвете“ с назъбен ръб, оня ситнеше пред него с нож в ръка.

Андрей наблюдаваше ставащото с ласкава усмивка.

— Хвърли бутилката, ще стрелям! — разнесе се женски глас откъм вратата.

Андрюха се обърна натам. Женя стискаше пистолет в ръцете си и се целеше в Митяй. Той се озова с рязък скок през цялата кухня до Андрюха, сграбчи го като парцал и го блъсна срещу Женя. Разнесе се изстрел. Андрей усети как куршумът свирна край ухото му и рухна заедно с жената на пода.

Както си лежеше върху ритащата под него жена, Андрей чу как Митяй извика нещо кратко като: „Хааа“, и видя с крайчеца на окото си как неговото аверче пак прелетя през кухнята, но вече в обратна посока. Чу се удар от падащо тяло. После върху ръката на Женя, която опипваше пода за изпуснатия пистолет, стъпи подкованата обувка на Митяй.

Алберт Григориевич нервно хапеше пухкавите си устни и гледаше през затъмнените стъкла на форда пустите нощни улици. Не му харесваше всичко това, никак не му харесваше! Естествено, той сам се беше набутал в тая игра и се досещаше, че работата е твърде опасна, но прекалено лакомо парче му падаше направо за нищо, просто за да си затваря очите. Неприятното се състоеше в това, че играта си беше лично негова. Непосредственият му шеф, директорът на банка „Елис“, не беше в течение на тая мила далаверка — търговия с наркотици в тяхното обменно бюро. Но ако го светнеше, какво щеше да остане за него самия? Какъв смисъл имаше? Затова пък сега нямаше кой да го прикрие. Шефът бързо би задействал когото трябва, та тия, с извинение, правоохранителни органи да се разкарат от него, обаче… Както се казва, изхождайки от гореспоменатото… и така нататък. Всъщност Алгерис трябваше да го защити. Че за кого работеше в дадения случай Албертик, ако не за оная вълчица Нино? За което всъщност следствените органи се досещат. Ето оня Фрязин, ченгето с интелигентната физиономия, веднага взе да го върти на шиш: кой е препоръчал Катерина. Той пак си спомни с ужас пустите, мъртви очи на Катерина, двамата яки типа, които стояха в двата края на коридора (съвсем като във филма за Щирлиц, спомни си Албертик кинокласиката от седемдесетте години). „Знаете ли, грях е да тревожиш детското сърце със скръб и мъка…“ — изплуваха в изтерзания му от неприятности мозък стихове на гражданина Некрасов, назначен от болшевиките за флагман на революционната поезия, които почти плачейки четеше на малкия Алик неговата неистово партийна баба. Да, така си е, детското сърце на тридесетгодишния мъж, разглезен от номенклатурните роднини, се възмущаваше да гледа гадостите на живота. Е, да речем, той още от началото знаеше, че Катерина е обречена на заколение. Но едно е да знаеш, а друго да видиш бездиханното й тяло, да слушаш воя на родителите й. Кой може да го издържи? Е, сега Албертик издържа, не се разкисна, а по-нататък? Да, Алгерис е длъжен да го защити! Както бяха длъжни родителите му, бабата и дядото, преподавателите в института, директорът на банка „Елис“ — приятел на баща му от партийната върхушка. Алгерис трябва да направи така, че Албертик да може и по-нататък да получава пари, нежно да си ги брои и красиво, с вкус да ги харчи. Албертик обичаше всичко красиво. Ето и жена му се казваше не как да е, а Ариадна. Красиво! И самата тя е много хубава. При това пълна глупачка, което без съмнение още повече украсява жената. Ариадна е находка на майка му. А мама никога няма да направи нещо лошо на своя Алик. Така. А паричките сега са много нужни, защото е време да се купува собственост зад граница. Някъде на хубаво място. Например на Сейшелските острови. Защото Ариша го моли. Та да може Дениска да си кара на воля там лятото. Ако трябваше да е съвсем честен, Албертик хич не обичаше Дениска, своя петгодишен син. Защото синът отнемаше от него, от Албертик, част (и както той подозираше, по-голямата част) от любовта на Ариадна, че и на собствените му родители. Което беше много обидно. Но статуквото задължаваше Албертик да има жена и дете. Няма къде да се денеш от това. Положението задължава.

Като стигна до тази точка в разсъжденията си, мозъкът на Албертик изключи, претоварен от непосилната работа.

— Алберт Григориевич — ласкаво го повика шофьорът Семьон Никандрович. Между другото също преминал по наследство от баща му, той помнеше Алберт още като пухкаво, червенобузесто хлапе. — Стигнахме, събудете се.

Албертик недоволно замляска с пълните си, пухкави устни.

— Събуждай се, хлапе — уговаряше го Семьон Никандрович. — Стигнахме вече. Сега ще си легнеш в креватчето при Ариаднушка. Всичко ще се уреди. Всичко ще му е наред на нашия Албертик Григориевич. — Като говореше така, шофьорът извлече от купето масивното туловище на господаря си. Албертик съвсем се събуди и тежките събития от тази нощ пак затиснаха заоблените му рамене.

— Чичо Сьома, ама какво е това? — капризно дуднеше Албертик. — Какво са се лепнали за мен тия ченгета? Какво съм им сторил? — недоумяваше шишкавото, сънено, оплешивяло момче.

Семьон Никандрович доведе опечаления си господар до вратата на апартамента, взе от ръцете му ключовете и отключи многобройните брави.

— Довиждане — измърмори Албертик, като затваряше вратата. — Ела в девет, както обикновено.

Албертик влезе в кухнята. „Трябва да пийна — помисли той и отвори вратичката на барчето. — После ще събудя Аришка и ще я изчукам отвсякъде. Да охлабя стреса.“

На вратата се звънна. Албертик погледна към стенния часовник. Три и половина през нощта. Кой може да бъде? Е, разбира се, Алгерис! Дошъл е, за да го успокои! За да му даде указание как да се държи нататък. Албертик пъргаво се хвърли към вратата.

— Кой е? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

— Алекс, отвори, аз съм.

Албертик припряно се затутка с бравите.

— Аз така те чаках — дуднеше Албертик, — направо не знам какво да правя…

Вратата на апартамента се отвори, чу се лек, почти безшумен пукот. Пухкавото тяло на Алберт Григориевич се просна в коридора. Мъжът постоя над проснатото тяло, като гледаше обляното в кръв лице и се поклащаше на яките си крака. После затвори вратата и като стъпваше безшумно, заслиза по стълбите.

Женя лежеше на пода. Ръцете й бяха вързани зад гърба с кухненската кърпа. Устата й беше отворена и също вързана с някакъв парцал. Срещу Женя седеше вързаният към стола Сивак. Също зяпнал, с парцал през устата. Митяй крачеше между тях, сложил ръце зад гърба си, и приличаше на строг учител, който възпитава учениците.

— Е, милички — ужасяващо се усмихваше Митяй, — мислехте, че като съм психо, всичко може да правите с мен, а? Грешка… Преди да стана психо, аз съм воювал в Афганистан. И с такива като вас се справям само с лявата ръка.

— Митяй — жалостно захленчи Андрюха, кефът на когото мигом се изпари. — Те нещо говореха, че насам идвал някой с Доктора… Давай да драпаме!

— Вярно, млади ми приятелю — високопарно каза Митяй и взе нож от масата. — Наистина няма време за лекции.

И той заби ножа с рязко движение под сърцето на Сивака. Плисна кръв, Сивака потрепери и замря. На Андрей му призля. Без да обръща внимание на спазмите му, Митяй обърса ножа в покривката и го подаде на младежа.

— А женската — ти! — заповяда Митяй.

— Аз… не мога — заекна Андрюха, като се гърчеше от спазмите.

Митяй го изправи като кукла и пъхна ножа в ръката му.

— Давай, че няма време…

— Тя има деца, Митяй! — заплака Андрюха.

— По-рано е трябвало да мисли за децата си — отвърна Митяй, като го гледаше с ужасяващите си очи. Той допря до слепоочието на Андрей пистолета, който допреди малко беше в ръцете на Женя, и процеди: — Още две секунди и стрелям.

Плачейки на глас, Андрей допря ножа до гърдите на жената. Тя се задърпа, замуча.

— Бий! — заповяда Митяй и Андрей ръгна ножа в мятащото се на пода тяло. Ударът не беше силен и жената се замята и застена още по-силно.

— Защо мъчиш човека? — укорително каза Митяй и заби ножа, стърчащ от гърдите на Женя, до самата дръжка.

После Андрюха като в мъгла гледаше тършуващия из жилището Митяй. Той прибираше някакви пари, които беше открил, нещо от битовата техника. На Андрей му се струваше, че това продължава безкрайно дълго, и искаше само едно — да се изключи. Преди да се измъкнат, Митяй пъхна в джоба си пистолета ТТ, с който само преди няколко минути го заплашваше вече мъртвата Женя.

Когато най-после излязоха от входа, падналият мрак бе прорязан от ярките фарове на влизаща в обширния вътрешен двор кола.

— Разделяме се — подхвърли Митяй и веднага сви зад ъгъла на блока.

Андрюха ужасено се притисна към стената, без да успее да реагира на ситуацията с бързината на Митяй.

Движейки се покрай блока, той отвори с гръб незаключената врата на съседния вход и се вмъкна вътре полуприпаднал. През тясната цепка на вратата се виждаше как от спрялото пред входа БМВ излязоха някакви хора. Двама от тях влачеха под мишниците трети. На светлината от фаровете, Андрюха видя обезобразеното от побой лице на Доктора и тихо се свлече на пода.

Край кабинета на Нина Свимонашвили Фрязин се сблъска с Грузанов.

— Старче, ние свършихме — информира го майорът. — По нашата част всичко, общо взето, е наред. Е, засякохме някои дреболии. Желая ти късмет. Тая жена направо е… вълчица!

Володя влезе в кабинета.

— Нина Вахтанговна, бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Но струва ми се, че вече свършихме — вдигна към него хладните си очи Свимонашвили.

— Аз съм от МУР. — Володя показа служебната си карта.

— Така си и мислех — лениво изкоментира Нина Вахтанговна, като дръпна от дългата си цигара. — Е, сядайте тогава. И бездруго ми провалихте нощта.

— Бих искал да поговоря насаме с вас. — Фрязин изгледа стоящия до вратата мургав бодигард. Той долови погледа на господарката си и без да бърза, излезе в коридора.

— А къде е вторият ви телохранител? Един такъв албинос?

— Пратих го в кухнята при момичетата. Да хапне нещо. Ние като че ли още не сме арестувани, нали? — насмешливо каза тя.

— Ще позволите ли да включа диктофона си?

— Не, няма да позволя — спокойно отговори Свимонашвили. — Нали водим личен разговор.

— Е, добре, въпросите ми са свързани със смъртта на Горностаева и откритите в обменния пункт на банка „Елис“ ампули с неустановено засега вещество — започна Володя, като се опитваше да запази спокойствие. — Същите ампули бяха иззети от няколко посетители на казиното. Те признаха, че са ги купили в обменния пункт.

— И какво?

— Как ще коментирате тези факти?

— Защо трябва да коментирам? Аз нямам никакво отношение към валутния пункт. За мен станалото е пълна изненада, при това неприятна. Съгласете се, че казиното може да изгуби клиентите си след вашата… хайка. Така че самата аз съм потърпевша. Ако знаех, че онова момиче търгува там с нещо, непременно щях да се намеся.

— С какво е търгувала, как мислите?

— Това е ваша работа — да мислите с какво е търгувала. Аз си имам достатъчно свои грижи.

Тя явно се гавреше с него, докато пушеше цигарата си, и го гледаше с насмешливите си очи.

— Ние безусловно ще разберем. Искам да ви осведомя, че подобни ампули изземаме вече няколко месеца на различни места в Москва. В тях има нов, явно много силен наркотик. Засега не сме успели да определим състава му.

— Ай-яй-яй — посъчувства му Нина Вахтанговна, като се подсмихваше все така иронично.

— Но буквално преди дни — без да й обръща внимание, продължи Володя — нашите експерти установиха, че това е триметилфентонил.

Володя внимателно наблюдаваше жената. Дългите й мигли леко трепнаха.

— Това не ме интересува — спокойно каза тя, като извади нова цигара с добре гледаните си пръсти, отрупани с пръстени, и щракна миниатюрната си запалка.

„Лъжеш, интересува те! — помисли Володя. — Мигличките ти запърхаха.“

— Просто исках да кажа, че ние ще образуваме дело за откриването на тези наркотици. Когато дойдохме в казиното, Горностаева беше жива и разговаряше през затвореното прозорче на пункта за обмяна на валута. Обаче след половин час я намериха мъртва. В пункта има втора врата, която води към вашия служебен коридор. Кой от вашите служители има ключ от втората врата?

— Никой — спокойно отговори Свимонашвили.

— Как можете да обясните смъртта на момичето?

— Аз? — вдигна вежди Свимонашвили и чак се разсмя. — Чуйте ме, младежо, вие ме бъркате с някого. Аз да не съм ваш служител, че да ви измислям версии. Но вие така ме разсмяхте, че ще ви отделя няколко минути. Струва ми се, че момичето е въртяло свой бизнес. Мястото е подходящо. Посетителите на казиното обичат да се възбуждат или, напротив — да се успокояват с различни средства, включително и с наркотици. Това е известно. Явно и тя е решила да спечели нещо. А когато вие така неочаквано нахлухте, какво й е оставало? Там май цялата каса беше натъпкана с ампули.

— Откъде знаете? — застана нащрек Володя.

— Въх — намръщи се Свимонашвили. — Не ме засичайте с такива дреболии, аз да не съм вчерашна. Вашите колеги, от данъчната, докато размахваха тук протоколите, си разменяха впечатления. Не съм глуха.

„Ама че издънка“ — намръщи се Володя.

— Така — продължи жената, като се усмихна злорадо на реакцията му. — Продължавам. Смятам, че когато нахълтахте с гръмки крясъци и взехте да изправяте до стената всички, от страх тя си е била конска доза. Нервите й не са издържали. Жените, да знаете, имат слаби нерви.

— Като ви гледам, не бих го твърдял — не се сдържа Володя.

— Затова не съм касиерка на чейнджбюро, а собственичка на казино — парира тя с леден тон.

„Ама че стерва! Никак не можеш да я хванеш. Ех, да бяха тук Грязнов или Турецки“ — тъжно помисли Фрязин. Но по-старшите му другари не се мяркаха на хоризонта, а насреща му седеше бронираната отвсякъде госпожа Свимонашвили и явно се канеше да прекрати разговора.

— Но Горностаева е имала тригодишно дете. Това би трябвало да я удържи от самоубийството.

— Смятате ли, че за детето е по-добре да има майка престъпничка, която излежава дълга присъда?

„Тя е права — помисли Володя. — Може пък наистина тая нещастница Катерина да се е самоубила?“ Но нещо пречеше на Фрязин да повярва в тая версия. Може би родителите на Катя.

— Освен това очевидно тя е вземала наркотици. Щом е имала и спринцовка. А наркоманите са непредсказуеми.

— Нейните родители отричат подобно нещо.

— Въх! Че къде сте виждали родители, които да не защитават децата си. Още повече мъртвите. Но… — Нина Вахтанговна изразително погледна мъничкото си, обсипано с диаманти часовниче.

Володя беше отчаян. Разпитът не се получи. Или Свимонашвили наистина нямаше отношение към дрогата в казиното, или дамата имаше железни нерви. „Ето от кого би трябвало да се поучи на самообладание Алберт Григориевич“ — помисли си Володя, без да подозира, че бедният Албертик вече няма да може да се поучи от никого и на нищо. След като видя, че Нина Вахтанговна се кани да стане, Володя хвърли и последния си коз.

— Само минутка — умолително се усмихна той и извади от вътрешния си джоб снимка.

Сложи я на бюрото пред жената, без да сваля очи от нея.

— Случайно да я познавате?

„Познава я!“ — би могъл да се закълне Фрязин. Нина бавно се отпусна в креслото си, като не откъсваше очи от снимката. Лицето й застина, сякаш жената се страхуваше да се издаде. После вдигна глава и Володя чак настръхна. Черните й, непроницаеми очи потъмняха още повече и го гледаха, без да мигат. „Наистина вълчица!“ — спомни си Фрязин как нарече Нина Грузанов.

— Не, не я знам.

Дори акцентът й се беше усилил! Володя тържествуваше. Момичето беше свързано с Нина Вахтанговна. Володя просто го усещаше с кожата си!

— А защо? — прекъсна мислите му Свимонашвили. Тя пак запали цигара, втренчена във Фрязин все със същия немигащ поглед.

— Това момиче е заподозряно в разпространяването на наркотици. Затова си помислих: при вас идват различни хора и се интересуват от наркотици, както самата вие казахте. Може и тя да е идвала при вас… — баламосваше я Володя. — Е, щом като е не, така да е — примирено промърмори той и обърна снимката към себе си. На цветната фотография се виждаше мургава, черноока девойка с ниско нахлупена на челото мъжка шапка. По раменете й се спускаха кичури черна коса. — Красиво момиче. Между другото малко прилича на вас — направи неочаквано за себе си откритие Фрязин, като погледна към Нина Вахтанговна. В черните й очи сякаш избухна животински огън. Фрязин прибра снимката във вътрешния джоб на якето си. „Сега ще ми скочи и ще ме захапе“ — весело помисли Володя.

Мобилният телефон запиука. Нина го приближи до ухото си. Фрязин дочу гърлена грузинска реч. Нина слушаше внимателно, без да променя непроницаемото си изражение, после каза нещо заповедно на грузински, без да сваля очи от него.

— Не бихте ли могли да говорите на руски? — помоли Володя.

Нина, без да обръща внимание на думите му, завърши разговора си и чак тогава проговори на руски:

— Забравяте се, младежо. Аз съм в своя, а не във вашия кабинет. Смятам разговора ни за приключен.

— Извинете — привидно се смути Володя. — Наистина, когато ви извикам в моя кабинет, ще си говорим само на руски, а тук, разбира се… Поизхвърлих се.

— Да, поизхвърлихте се — замислено се съгласи Свимонашвили. — От изхвърлянето възникват много проблеми. Впрочем не мога да ви отделя повече внимание. Мъжът ми се обади, тревожи се. А и вие трябва да се прибирате почти през цяла Москва.

— Откъде знаете? — учуди се Володя.

— Е, не само вашите хора умеят да работят — подсмихна се грузинката.

— А аз чух, че вашия мъж го няма в момента — мимоходом забеляза Володя, докато се надигаше от стола си.

Грузинката не отговори нищо, сякаш не чу репликата му.

Във фоайето на казиното на един от кожените дивани кротко спеше Коля Емелянов. Той живееше недалеч от Фрязин и го чакаше, за да си ходят заедно към къщи с очакващата ги служебна лада.

Те се носеха из вече събуждащия се град.

— Ама и теб, старче, си те бива — боботеше Емелянов. — Да не те е съблазнила тая грузинска княгиня? Почти бях решил, че няма да се добера до къщи.

— Ще се прибереш, стига мърмори — усмихна се Фрязин.

Той изскочи от колата край блока си, махна с ръка на Коля и бързо стигна до входа. Като прескачаше по няколко стъпала, започна да се изкачва, предусещайки топлото легло, сигурно приготвено от грижовната му майка. На площадката между втория и третия етаж от стената се отдели някаква фигура. Лъчите на изгряващото слънце светеха право в очите на Володя през големия стълбищен прозорец и не му позволяваха да се ориентира. Мъжът израсна право пред очите на Фрязин и рязко избухване на светлина резна непоносимо очите на Володя. Изстрелът беше почти безшумен. Мъжът се наведе над падналия Фрязин и погледна обляното му в кръв лице. Ръка в ръкавица пребърка вътрешните джобове на якето му и измъкна снимката на чернокосото момиче. Мъжът прибра находката си в чантата, позалюля се на яките си крака, вдигна парче от разбитата мазилка и написа на стената точно над главата на мъртвия оперативен служител от МУР с големи печатни букви: „Не ни се пречкайте. Опасно за живота.“

Малко преди да затворят станцията на метрото „Алтуфиевска“, във фоайето влезе млад човек. По-точно дори не влезе, а почти пропълзя в помещението, като се подпираше с ръце на стената. Тресеше го.

— Къде се вреш бе, пияндур? — сърдито каза възрастната чистачка, като му прегради пътя с парцала.

Младежът вдигна към нея бледото си, обсипано с капки пот лице.

— В милицията — каза той, като едва превърташе езика си.

— Точно за там си — съгласи се жената, като го огледа. — Само че не те съветвам: няма какво да вземат от теб, ама като нищо ще ти набият канчето. Изчезвай! — Чистачката вдигна парцала срещу младежа.

— Леличко, не ме гонете — изведнъж захленчи той и падна на колене. — Извикайте милицията.

— Ти да не си болен? — предположи жената. — Зина — викна тя дежурещата при бариерите млада жена, — някакъв болен се яви тук.

Зина се приближи и хвърли опитен поглед към младежа.

— Че той е напушен. Или набоден — постави му тя диагнозата. — Чупката оттук! — цитира момичето своята колежка.

— Убих човек — закрещя изведнъж младежът. — Аз съм убиец. Извикайте милиция.

Една от вратите във фоайето с надпис „Милиция“ се отвори и на сцената се появи още едно действащо лице — сержант със селяндурски вид.

— Кой тук е убил човек? — прозявайки се, попита той.

— Аз — викна младежът и дори се удари с юмрук по гърдите. Ръцете му трепереха.

— Ама че си глупак — меланхолично забеляза сержантът. — И защо вие, пияниците, не си седите вкъщи? — заговори сам на себе си сержантът. — Като си пийнал, стой си дома. Не закачай никого. Не, те хукват навън, такива ще ти наговорят, че се налага да ги възпитаваш!

— Миша, ама той е напушен — угоднически докладва Зина.

— Още по-зле — важно отговори Миша и красноречиво се хвана за гумената палка „демократизатор“.

В този момент във фоайето нахлу весела компания от младежи. Като разговаряха шумно и дрънкаха на китара, те се устремиха към ескалатора.

— Убих човек! — закрещя с пълно гърло младежът. — Аз убих двама! Хора…

Компанията удари спирачките. Членовете й недоумяващо зяпнаха младежа.

— Много лошо — зловещо произнесе сержантът, като поглеждаше неприязнено към младежите. — Щом като си убил, налага се да отговаряш. Ех, напразно ме събуди, момче… — сякаш на себе си говореше сержантът.

— Момчета, ама това е интересен материал — изведнъж възкликна слабичък младеж с очила. — Може да стане за вестника.

И като се хвърли към сержанта, младежът извади визитка.

— Аз съм кореспондент на вестник „Московски комсомолец“ — започна бързо той.

— А аз съм обикновен милиционер — прекъсна го сержантът и с тежка въздишка тръгна да се обажда по телефона.

Когато патрулната кола пристигна на „Алтуфиевска“, Андрюха се гърчеше на пода на тясната милиционерска стаичка. Ръцете и краката му се тресяха, на устните му беше излязла пяна. Той виеше от болка, но щом тя го отпуснеше за секунда дори, продължаваше да твърди едно и също: „Убих човек.“

Пристигналите патрулни тъжно гледаха гърчещото се тяло.

— Ех, да му забиеш един… — каза единият с копнеж.

— Меко казано — съгласи се другият и укорно изгледа сержанта.

— Момчета — оправдаваше се той, — аз щях и сам да се оправя, ако го нямаше тоя „Комсомолец“, да му…

— Ох, скъпичко ще му излязат грижите ни — забеляза първият. Неизвестно кого имаше предвид: дали стенещия на пода Андрюха, или дежурещия на улицата сътрудник на „Московски комсомолец“.

Когато качваха Андрей в патрулната кола, кореспондентът — най-противното беше, че не сам (в такъв случай можеше да го разкарат), а с цялата си гнусна компания — се приближи и се поинтересува къде значи отвеждат обвиняемия. На което получи отговор, че карат гражданина право на „Петровка“ 38.

— Аз тая свободна преса бих я удушил със собствените си ръце — с копнеж каза единият от седящите в патрулната кола.

— Меко казано — мечтателно го подкрепи другият.

— И представяш ли си нашата доблестна милиция, бойците от моторизирания патрул, за малко да го изгонят с шутове тоя хлапак! Значи лъжи, ама не прекалявай… като си се накъркал, стой си вкъщи и не тревожи народа. А на шията му наистина висят две убийства — разказваше Грязнов на бутилчица коняк и кюфтета, приготвени собственоръчно от него.

Турецки пушеше своя „Честърфийлд“ и слушаше приятеля си. Зад прозореца се стъмваше и на Саша му се струваше, че това е мракът на следващия ден, неделя. Но не, денят все пак си беше събота. И дъждът все така плющеше по покривите. Просто от изобилието на събития и впечатления му се струваше невероятно дълъг.

След погребението на Фрязин двамата с Грязнов се озоваха в кабинета на Меркулов: заместник главния прокурор на Русия за света и само за тях Костя.

— Е, приятели — започна Меркулов, като ги изгледа. — Трябва да ви съобщя следното: във връзка с изясняването на химическия състав на неизвестния досега наркотик, наричан на черния пазар в Москва „китайски белтък“, е създадена оперативно-следствена бригада от служители на МУР и следственото управление при Главната прокуратура. При нужда могат да бъдат включени и служители на ФСС^[5]. На групата се възлага глобалната задача да открие източника, доставящ това вещество, както и лицата, които го разпространяват. За ръководител на групата е назначен старши следователят по особено важни дела, старши съветникът от правосъдието Турецки. Ти, Саша. И подозирам, че основната тежест на разследването ще легне именно върху вашите с Грязнов съвсем не крехки плещи.

— Добро начало — изкоментира новоизпеченият шеф на следствената група. — Хубаво би било да получа и някакво напътствие. Както знаеш, Костя, отдавна не съм се занимавал с дела, свързани с наркобизнеса. Това си е периметърът на милицията, икономическата полиция и ФСС.

— Труден хляб — отвърна Меркулов, без да подкрепи желанието на приятеля и подчинения си да се поперчи. — Но този случай е особен. Доста известни хора могат да се окажат причастни към тая търговия с наркотици. Да речем, някой си Висницки.

— Висницки? — намръщи чело Саша. — Тоя пък кой е?

— Те са двама братя. По-големият е началник на главното управление по фармакология в Министерството на здравеопазването. По-малкият е предприемач. Между впрочем собственик на частната фармацевтична фирма „Лечител“. Какво именце само, а?

— И какво им се инкриминира?

— Засега нищо. Но работата е там, че подобен по състав наркотик е бил разпространяван в Москва и преди няколко години. Идвал е от Хонконг. Оттук и пазарното име на препарата — „китайски белтък“. Та тогава със съвместните усилия на нашите спецслужби е бил разкрит нелегалният завод за производство на тая гадост в Хонконг и каналът за транспортиране на веществото в Москва. По-младият Висницки, бизнесменът, тогава попаднал в полезрението на нашите спецслужби. Има предположение, че може би е съпричастен към това дело.

— А каналът за транспортиране беше ликвидиран със съдействието на вече покойния полковник Саргачов^[6]? — попита Саша, като се спогледа с Грязнов.

— Да — откликна Костя. — Какво, спомнихте ли си командировката в Хонконг? — подсмихна се той. — Може пак да се наложи да отскочите дотам. А що се отнася до указанието — моля. Но мисля, че МУР по-добре от мен ще се справи с тази задача. Нали Петровка водеше следствието по тези дела. Така ли е, Слава?

— То пък едни дела! — избухна мълчащият досега Грязнов. Мълчанието явно се удаваше трудно на енергичния Вячеслав и той веднага набра скорост: — Какви дела са това? Докато съставът беше неизвестен, се занимавахме само с агентурна разработка, сами знаете. Момчетата от експертно-криминологичното управление при ГУ на МВР няколко месеца се блъскаха да идентифицират тая гадост. Съвсем наскоро успяха да „разшифроват“ веществото. Така че досега нашите действия се свеждаха основно до проследяване на каналите за разпространение. А колко са предпазливи тия дейци — няма какво да ви разправям. Знаете ли, има такава порода плъхове. В мигове на опасност прегризват сами опашките си, за да няма къде да ги хванеш.

— Ти откъде знаеш за тия плъхове? — не се сдържа Турецки.

— Ами виждал съм ги в биологическата лаборатория. Много чувствителна порода. Изпитват върху тях какво ли не. Включително и „китайския белтък“. Виждал съм с очите си: приближава се лаборантът към него, а той хап опашката си — и в ъгъла. А опашката му си остава встрани.

— Пфу, какви гадости разправяш! — намръщи се Турецки.

— Само за пример. Ето и Фрязин през последните месеци се занимаваше с тая операция — въздъхна Грязнов. — Вижте какво — продължи той. — Дали да не продължим разговора си в топла и неформална обстановка? Официалната част, доколкото разбирам, свърши.

— Не възразявам — усмихна се Меркулов. — В неформална обстановка буйните ви глави работят по-добре. Вероятно под въздействието на допинг…

— Е, стига… — обидено проточиха в един глас Слава и Александър.

— Добре, добре — надигна се от стола Меркулов, като продължаваше да се усмихва. — Кога се връща семейството ти от слънчева България? — попита той Турецки.

— Вдругиден — усмихна се той. — Костя, хайде с нас — предложи Саша. — Толкова отдавна не сме сядали заедно. Идваш ли?

— Не мога. Лялечка не се чувства добре. Изглежда, е от времето. Вие отивайте, а аз ще поработя още към час. И умната, бандити такива.

Когато работата опираше до здравето на любимата жена на зам.-главния прокурор, беше безсмислено да го кандърдисват.

И така, след погребението на Фрязин, след тъжния помен (а нима има весели?) в дома на тихата и интелигентна майка на Володя, след огледа на стълбищната площадка, където над тялото на убития им другар някакъв гад беше написал наглото, гаврещо се предупреждение към всички тях, след краткото съвещание при Меркулов — след всичко това двамата с Грязнов се запътиха към неговия апартамент. Наистина отначало поспориха в чие жилище да организират купона. Грязнов предлагаше своя дом, като се мотивираше с това, че дамите на Саша всеки момент ще се върнат и не бива да посреща жената и дъщеря си в просмукания от миризма на цигари и алкохол апартамент. Турецки възразяваше, че ако жилището има стерилен вид, Ирина може да си помисли, че нейният благоверен въобще не е живял цял месец вкъщи, и да заподозре бог знае какво. Победиха дружбата и ергенският апартамент на Грязнов.

— Абе ти слушаш ли ме? — сепна се Саша от страшния вик на приятеля си.

— Прощавай, Слава, замислих се нещо — смути се Турецки.

— Е, разбира се, великите детективи са потънали в метода на дедукцията, медитират сигурно. Докато ние, простите ченгета, ги въвеждаме в същността на нещата — нацупи се Грязнов.

— Ама че обидчив си станал, Слава! Навярно е от старостта. Хайде, не се цупи, повтори ми.

— Добре. Повтарям. За сведение на посрещачите.

— Какво?

— Има такъв лаф. При мен в „Глория“ работеше един бивш моряк. Той ми го каза. Повтарям за тъпите значи.

Турецки се разсмя.

— Та така — продължи Грязнов. — Историята е кошмарна. От СПБСН^[7] изписват двама. Единият — същият тоя хлапак Левченко, който се търкалял в краката на чистачката в метрото и искал да викат милицията. Как е попаднал в специалната болница, не помня подробно. Нещо оплескал по време на срочната служба в нашата доблестна армия. Което между другото хич не е трудно. Другият — пълен хахо. Казва се Дмитрий Вижига. Като вдъхнали сладкия въздух на свободата, те се запиват. И в същия ден, едва излезли, убиват една жена. Хлапето действа по заповедите на Вижига като зомби. Жената е самотна алкохоличка. Никой не би взел да я търси.

— Какво отношение има това към нашето дело? — намръщи се Турецки.

— Пряко. С това убийство Вижига вързал ръцете и краката на младежа. По-нататък действали заедно. Което си е направо подарък за нас. Работата е там, че Вижига от време на време си докарва по нещо от пласиране на наркотици. И няколко дни след убийството той взема със себе си младежа на операция по покупката на партида наркотик. Както вероятно се досеща моят опитен приятел, наркотикът е „китайски белтък“. Същността на операцията е да вземат стоката, без да платят. Което им се удава. Хлапето седи в жилището на доставчика с прякор Доктора като заложник, докато Вижига уж отива за парите. После хлапето избягва при своя съучастник. Но! Наркотикът трябва да се пласира. А Москва е малък град. Накратко, в резултат сладката двойчица попада в засада. Пак убийства и младежът не издържа и се предава на милицията.

— И какво? — Турецки, който също не издържа дългото повествование, изгълта на един дъх чашата си.

— Такова — последва примера на приятеля си Грязнов и обърна своята доза. — Хлапето ни предава снимката на едно момиче. Откраднал я от доставчика. Момичето е наркокуриер. Гоним я вече няколко месеца. И освен няколко снимки — нищо. Същински дявол! Обслужва я цял автопарк. Сменя колите по няколко пъти на ден. Въобще сменя и колите, и външността си като носни кърпички. Джеймс Бонд репички да яде! Та по думите на младежа момичето е свързано с Нина Свимонашвили. За това се раздрънкал пред него доставчикът, същият оня — Доктора, докато младежът седял при него в жилището му. Всъщност не е никакъв доктор, а санитар в една от психиатриите. Там и се запознал с Вижига.

— А къде е самият доставчик? Оня, Доктора?

— В моргата. Нали ти казвам — като плъхове са! Хлапето видяло как докарали обезобразения Доктор в жилището, където била засадата. А когато нашите момчета отишли в тая бърлога, към двата трупа, оставени от Вижига, бил прибавен и трети. Слушай нататък. Вследствие бдителността на нашата свободна преса — макар че от нея рядко има полза! — младежът още същата вечер се озовава от станция „Алтуфиевска“ на „Петровка“. Снимката на момичето, знаем само прякора й — Тото, попада при Володя Фрязин. Фрязин същата вечер има планирана операция в казино „Терек“ и взема снимката със себе си. Собственичката на казиното Нина Свимонашвили е жена на по-младия Висницки. Там откриват голяма партида „китайски белтък“. В пункта за обмяна на валута. Касиерката, младо момиче, е мъртва. Представителят на банката Гнездин, който я уредил на работа, бива застрелян същата нощ в собственото си жилище. Между впрочем след разпита, проведен от Фрязин. При това по същия начин, както е убит и Володя — с един-единствен изстрел право в окото. Володя разпитвал и госпожа Свимонашвили. И както разказва Коля Емелянов, който се връщал към къщи заедно с Фрязин, Володя бил много оживен и му разправил как показал снимката на Тото на Нина Свимонашвили и е готов да се закълне, че тя познава момичето. Нещо повече, те много си приличат.

— А вие не го ли забелязахте по-рано? Казваш, че имате няколко снимки на госпожицата.

— Да, имаме. И нито една от тях не прилича на другите. Като дойдеш на „Петровка“, ще ти ги покажа. По-нататък — същата нощ, по-точно на сутринта, е убит Фрязин. Не намерили снимката на Тото у него. Макар че той я показвал на Емелянов в колата. Следователно може да се предположи, че Свимонашвили е причастна към убийството. — Грязнов си пое дъх и дръпна от цигарата си. — Докладите от експертизите ще бъдат готови в понеделник. Вдругиден — завърши той.

— Утре — поправи го Турецки, като погледна часовника си. — Да… — въздъхна и запали цигара. — Нещо при вас труповете никнат като гъби на дъжд. А що за птица е тоя Вижига? — неочаквано попита той. — И фамилията му странна, и поведението. В тяхната среда не е прието да се топят един друг.

— Неговата е дълга — въздъхна Слава. — Воювал в Афганистан. Попаднал в плен при душманите. Насилвали го, били го, измъчвали го. Канели се да го кастрират — в тоя момент нашите успели да го измъкнат. Е, чалдисал се… Смята се за свръхчовек. Обявен е за издирване. Но мисля, че няма да стигне далеко. Или ние ще го спипаме, или наркотърговците. Не ми се обръща езикът да ти преразказвам какво разправя за него това хлапе, Андрей.

— И не трябва — въздъхна Турецки. — Господи, Слава, кога ще спре да ни преследва тоя Афганистан? Вече минаха повече от десет години, а все се обажда: от взрива на Котляковското гробище до ей такива морални изроди. А кой ги е направил изроди?

— На Големия брат и грешките му са големи — криво се усмихна Грязнов. — Само че ги плащат малките хора.

— Добре, тоя разговор не води доникъде. Хайде да поменем Володя.

Турецки наля остатъка от коняка. Пиха, без да се чукнат.

— Главното е, че тия боклуци и надпис са ни оставили! — като си пое дъх, пак се впрегна Грязнов. — Съвсем са му отпуснали края. За какви ни смятат, Саша?

Турецки мълчаливо пушеше.

— Висницки и Свимонашвили — полугласно каза той, като запомняше фамилиите.

— Когато видиш тая дама, ще кажеш обратното: Свимонашвили и Висницки.

— Ти виждал ли си я?

— Че как иначе. По телевизора, и то неведнъж. На всякакви презентации, в светската хроника. Нали ти казвам, че отдавна й търсим цаката.

— Е, ще я търсим заедно. Може и да успеем. Сипвай!

Те се кротнаха чак на сутринта. Нощта мина в тихо пиянство. Дали им подейства връхлетелият върху столицата циклон, или някакви други неведоми бури, но двамата пиеха някак особено тъжно и ожесточено, като си спомняха своите загинали другари — Шура Романова, предишната страшна началничка на МУР, или съдебномедицинския експерт Рита Щастлива…

Чак в средата на неделята, след мълчалива съвместна закуска, която часово повече отговаряше на обяд, Турецки напусна жилището на приятеля си и се запъти да вземе от поредния ремонт своята многострадална лада и да приведе в богоугоден вид апартамента, за да посрещне утре жена си и дъщеря си както подобава.

Саша зяпаше през прозореца на тролейбуса разкрасилите се напоследък улици на родния град и неусетно дори за себе си изграждаше наум версиите, които трябваше да бъдат проверени. Някаква луксозна кола изведнъж привлече вниманието му — бял линкълн, който стремително задмина бавно влачещия се тролейбус. Турецки успя да забележи на задната седалка някаква дама. Лицето й беше скрито от широкопола шапка. „Дали пък Пугачова не прави неделната си разходка?“ — помисли той.

Но дамата, която прелетя покрай „важния“ следовател като „каравела по зелените вълни“, въобще не беше естрадната кралица. Обаче бе също толкова известна, макар и в по-тесен кръг. Всъщност точно за нея мислеше Турецки сега. На задната седалка на линкълна седеше Нина Вахтанговна Свимонашвили.

Линкълнът спря в началото на Нови Арбат. От него изскочи седящият до шофьора светлорус бодигард и услужливо отвори вратата на господарката си. Облечената във вечерна рокля Нина тръгна към вратата на ресторант „Прага“.

Знаменитият ресторант, основан още в началото на века от търговеца Тарарикин, както се знае, е приемал в залите си и Толстой, и Горки, и Куприн, и други знаменити художници и музиканти. Във времената преди перестройката той беше известен като убежище на партийната номенклатура. След като новият собственик господин Новиков го реставрира, ресторантът пак отвори врати. И веднага стана много популярен сред новите господари на живота.

Госпожа Свимонашвили, придружена от неизменния си спътник, се качи на втория етаж и се озова сред анфилада от зали, които поразяваха с разкоша си. Позлата, кристал, меки килими, тежки мраморни масички, мраморни колони. Пак позлата, кристал и навсякъде мрамор, мрамор… „Като някакъв мавзолей“ — подсмихна се вътрешно Нино. Самата тя предпочиташе по-прост и елегантен стил. Минаха през Бразилската зала, където келнерите се разхождаха в смешни къси панталонки, тежки обувки и шапки. Пресякоха и Източната зала с медните барелефи по стените. След това ги посрещна Царската зала, където гостите биваха посрещани от придворни дами в кринолини и с развратни очи на „нощни пеперуди“, и метр д’отел с позлатен жезъл в ръка. Нино гнусливо огледа този маскарад и мина нататък към потъналата в зеленина Италианска зала. В нея царуваха два цвята — бял и зелен. Малките масички — само за двама — бяха уютно разположени между потънали в бръшлян решетки. Звучеше тиха музика от лютня. Е, това помещение вече не дразнеше придирчивия й вкус и Нино леко се усмихна, като видя в дъното на залата едно момиче, което стана да я посрещне и приветливо й помаха. Нино се запъти към нейната масичка.

— Вече си мислех, че ще ме накараш да вечерям с тия придворни мръсници от съседната зала — каза тя, все така подсмивайки се, като се приближи до масичката.

Ако Турецки беше видял момичето, което се надигна да посрещне Нино, направо щеше да онемее. Защото срещу Нино се изправи почти същата Алла Борисовна Пугачова, наистина поне десет години по-млада от сегашната подмладена прима. Момичето носеше къса отворена черна рокля, която демонстрираше пълничката й фигура. Върху рижите къдрици беше нахлупена черна широкопола шапка с високо бомбе. Големи черни очила скриваха половината от лицето й.

— Боже, на какво приличаш! — промърмори Нина Вахтанговна, докато я разглеждаше и сядаше в услужливо придържаното от бодигарда кресло. — Аз би трябвало в такъв случай да се издокарам като Филип Киркоров.

— Първо на първо, исках да те развеселя, а второ на второ, наредено ми е постоянно да си променям имиджа. Защо тогава да не прекараш една вечер с любимката на публиката?

— Е, ти си майстор да веселиш — сърдито отговори Нино. — И себе си, и другите. Но за това ще поговорим после. Алгерис — обърна се тя към бодигарда, — иди да поседиш в бара. Ще дойдеш след един час.

Алгерис, който недоволно гледаше „Алла Борисовна“, явно се бавеше.

— Ще дойдеш след час, нали? — леко раздразнено повтори заповедта господарката и грузинският й акцент се усети.

Мъжът се поклати няколко секунди на яките си крака и се отдалечи.

— Вече поръчах. Леки ордьоври и сьомга в бяло вино. И шампанско. — Безгрижното дърдорене не можеше да прикрие, че гласът на момичето е все така напрегнат.

Нина Вахтанговна пушеше мълчаливо, като изчакваше, докато келнерът подреди ордьоврите на масата и налее шампанското в чашите. Когато той най-после се отдалечи, Нино тихо попита на грузински момичето:

— Как можа да се издъниш така? Как можа ти — която преследва цялата московска криминална полиция, ти — моята гордост и радост, как можа да дадеш снимката си на онова гнусно хлапе? — Очите на Свимонашвили пламтяха от гняв. — Ако ти не беше онази, която си, би трябвало да дам заповед, кълна се!

— Нино, прости ми! — отвърна на грузински момичето и погали с пухкавата си ръка тънката китка на Нина Вахтанговна. — Заиграх се за минутка! Но аз съм актриса, иначе не бих работила така успешно. — Момичето суеверно плю три пъти през лявото си рамо. — А актьорите имат право да се заиграват! Да беше го видяла как пълзеше пред мен, как се молеше да му дам снимка за спомен! За да бъдел сигурен през целия оставащ му живот, че това щастие не му се е присънило! — разсмя се момичето, като забеляза, че строгата Нино омеква. — В края на краищата нищо страшно не е станало. Сигурна съм, че на „Петровка“ имат вече поне няколко мои снимки. И какво? Те са там, а аз — тук.

— Страшното е това, че един от тая двойчица, която така сполучливо прекара тоя идиот Доктора, сега седи на „Петровка“ и преразказва всичко, което твоят кретен обожател е успял да му надрънка.

— Защо смяташ, че е издрънкал нещо?

— Защото, преди да умре, той всичко си изпя. За да си заслужи лека смърт.

— Може пък твоите хора да са се престарали? И Доктора да си е измислил всичко, за да си заслужи по-бързо смъртта?

— Въх! — пак се разсърди Нино и очите й потъмняха. — Не знам дали си е измислял или не, но видях снимката ти в ръцете на следователя. Не знам дали има и други, но тая я видях със собствените си очи! Не знаеш какво ми беше! Едва се сдържах да не я изтръгна от ръцете на този Фрязин. Загубих самообладание! Заповядах да очистят тая кука, дзинхери!

Щом Нино взе да ругае на родния си език, това значеше нещо. Момичето пак погали тънката й ръка, обсипана с пръстени.

— Прости ми — ласкаво каза тя и свирепият огън в очите на Нино веднага изгасна.

— Съставът на „китайския белтък“ е разкрит — съобщи тя вече спокойно на момичето, като се зае с блюдото с димящата сьомга. — Това рано или късно щеше да се случи. Ето че се случи. Всъщност няма от какво да се опасяваме, ние сме в сянка. Но може би ти би следвало да заминеш някъде за известно време? Докато не спадне вълната от активност на славните органи. Замини някъде, почини си, а?

— Какво говориш, Нино? Всички канали за разпространението лежат на гърба ми! Разбира се, аз съм виновна. Но не дотам, че да ме отлъчваш от работата! Ще загубим куп пари! Сега, когато има толкова готова стока, е невъзможно. В края на краищата това е и мой бизнес!

— Добре, добре — засмя се Нино на разпалеността й. — Обаче бъди внимателна, скъпа!

— Естествено — засмя се момичето. — И хайде най-после да пийнем за мое здраве! Все пак имам рожден ден, нали не си забравила?

— Как мога да го забравя? — поклати глава Нино. — Ако не беше гафът ти със снимката, щяхме да си направим празник за чест и слава, както се полага…

— На мен никой не ми трябва, освен теб — прекъсна я момичето, като се опасяваше от нов изблик на гняв.

— На мен също — ласкаво отговори Нина Вахтанговна и в черните й очи изгря нежност. — Ето, това ти е подаръкът. От мен и от Серго. И, разбира се, от Ваня.

Свимонашвили отвори чантичката си и извади една кутийка. Момичето я отвори. Върху черното кадифе сияеше диамантен пръстен.

— Мени деда товтхан! — възхити се рожденичката. — Благодаря, скъпа! — каза тя, без да откъсва поглед от подаръка. — А какво става със Серго? Кога се връща?

— Не знам. Там ще има някаква конференция, а и трябва да инспектира лабораторията. Вано е с него. Те са неразделни с баща си — отвърна Нина Вахтанговна с хладна насмешка. — Понякога си мисля, че не са ми съпруг и син, а само бизнеспартньори. При това не най-верните. — Тя дръпна дълбоко от цигарата си и добави: — Всъщност то си е така.

Към масичката се приближи Алгерис.

— Е, скъпа, да тръгваме. И бъди внимателна. Помни, че ти си ми единствената радост.

Дамите станаха и напуснаха залата, придружени от светлорусия бодигард.

— Саша, защо не прескочиш при нас, на „Петровка“ — боботеше в слушалката Грязнов. — Основните материали са тук.

— Не ми подобава на чина — шеговито се дърпаше Турецки. — Ръководител на следствена група, пък да ходи на крака при подчинените си. — Добре де, ние не сме горделиви, независимо от високия чин и заслугите пред отечеството. Чакай ме, след двайсетина минути идвам. Но само за час. После отивам на летището да посрещам моите.

Докато въртеше волана на препатилата лада, която мърдаше само благодарение на собствения си ентусиазъм и ината на собственика си, Саша мислено потъваше в новото дело, което легна на плещите му.

Той знаеше, че наказателните дела, свързани с наркобизнеса, се разследват изключително трудно. Строгата конспирация и точната организация на престъпните групировки като правило не позволяват да се стигне до главатарите на този бизнес. Хващат предимно дребните риби: лелички, които търгуват на пазара със семки, сред които може да се открият пакетчета с трева или макови листа. Мургави младежи с ампули морфин, омнопон, метадон, хероин. Шофьори на тирове. Заловените пласьори правят изумени физиономии. Лелките вият едно и също: „Ми аз само за миг отскочих до тоалетната, а някаква гадина ми е подхвърлила в стоката тая пакост…“ — сякаш заедно са си наизустили текста. Тарикатчетата и те си знаят урока — купили лекарството за тежко болен приятел, а от кого — не помнят… Шофьорите пеят в един глас, че ги помолили да предадат колетче, или пък направо отричат всичко и така нататък. Има наистина и случаи, когато несвързани с наркобизнеса хора си патят заради своята доброта или заради желанието да изкарат нещо. Саша си спомни историята, разказана му от един от ФСС — как във влака Одеса-Москва бил задържан старец, ветеран от войната, с орденски лентички на износеното сако. Помолили го да предаде „колетче на брата“, като му обещали, че въпросният брат ще го посрещне на перона и щедро ще му се отблагодари за услугата. На границата служебното куче веднага надушило стареца. В колетчето имало партида суров опиум…

Напоследък се засили нигерийската мафия, която използва като наркокуриери хлапачки, бленуващи за красив живот. Обаче красивият живот на тия госпожици свършва доста бързо. Дори наскоро показаха по телевизията една такава история.

И колко други има! Нямат брой…

Затова новото дело се очертаваше да бъде трудно, дори слабо перспективно. Но… докато разплиташе следите му, загина техен другар. И значи те ще направят всичко, за да открият виновните за смъртта му и за гибелта на много други хора — жертви на страшната отрова.

— Шефе, Александър Борисович е в приемната — изчурулика по вътрешната уредба хубавичката секретарка, докато мяташе небесносини погледчета към Турецки. Той, преживял вече цял месец като ерген, усети известно вълнение. Организмът му явно искаше нещо. „Днес се връщат моите!“ — превключи той своите грешни (а защо всъщност грешни?) мисли към законната съпруга и любимата дъщеря.

— Какво си щръкнал тук? — поинтересува се Грязнов, който вече няколко секунди чакаше на вратата на кабинета си. Като засече замъгления поглед на приятеля си, той се подсмихна и с доволен глас (виж значи какви са ни кадрите! Не като вашите прокурорски кикимори!) избоботи: — Галочка, за нас кафе и сандвичи. И извикай Чиртков. И Лойко. Казваш, че имаш един час? — обърна се той към приятеля си. — Галочка, тогава викни само Лойко. След петнадесет минути.

Слава пропусна Турецки пред себе си в кабинета и веднага предложи:

— Да ударим ли по едно коняче? За тонус?

Всъщност въпросът на Грязнов си беше съвсем закономерен предвид високото алкохолно напрежение от предишното денонощие. И отговорът на Александър Борисович можеше да се отгатне.

Симпатичната Галочка внесе поднос с изпускащи пара чашки кафе и чиния, отрупана със сандвичи. След като остави всичко това на масичката в ъгъла на кабинета, момичето завъртя очарователното си задниче и излезе.

— Откъде ги вземате? — завистливо се поинтересува Турецки.

— Тайна — изсмя се Грязнов, докато вадеше чашки и начената бутилка коняк.

След като пийнаха по две чашки и си замезиха солидно, те запалиха по цигара към силното натурално кафе. Грязнов не можеше да понася разтворимото.

— Е, Слава, има ли вече резултати от експертизите? Запознай ме с нещата — започна Турецки.

— Както заповядате, господине — угоднически се поклони Грязнов, недоволен от заповедните нотки в гласа на приятеля си. — Дошъл си само за час, а искаш да научиш всичко, което сме изровили за месеци! — сърдито добави той.

— Ще закарам момичетата вкъщи и ще се върна, не се цупи — усмихна се Турецки.

— Вячеслав Иванович — разнесе се от уредбата, — старши оперативният служител Лойко е в приемната — изчурулика Галочка.

— Да влиза — с уж строг глас заповяда Грязнов.

— Ама че си важен, Славка — подсмихна се Турецки.

Олег Лойко влезе в кабинета на началника с дебела папка в ръце.

Тримата се настаниха край дългата маса в средата на стаята.

— Е, Олег, започвай — нареди Грязнов. — Изнеси за нас, невежите, лекция за „китайския белтък“. Само че сбито, не се разпускай.

Лойко се прокашля изтежко, оправи очилата си и започна:

— „Китайският белтък“, или триметилфентонилът, притежава силно наркотично действие. Химическият състав на това вещество беше определен от нашата лаборатория в ЕКУ…

— Можеш да прескочиш тази славна страница — прекъсна го Грязнов. — Александър Борисович вече е информиран за вашите успехи.

— … по специално разработена в лабораторията на експертно-криминологичното управление при ГУ на МВР методика, която включва и спектрален анализ — не позволи да го извадят от релсите Лойко.

Турецки се подсмихна вътрешно, защото си спомни знаменития в ограничените кръгове на съдебномедицинските експерти Градус: всички спецове си приличат по своята досадност. А може и в това да им е силата. Нали досадността предполага и старание, и педантичност.

— Наркотичното въздействие на триметилфентонила надминава пет и половина пъти аналогичното въздействие на морфина. Привикването настъпва след две-три инжекции. Еуфорията от използването му трае само два до четири часа. А, виж, абстиненцията, наркотичният глад, е извънредно мъчителна. И организмът на наркомана се разрушава с невиждана скорост. Буквално се стопява сивото вещество на мозъка, разпадат се бъбреците, черният дроб. При доброволно явилия се със самопризнание Андрей Левченко, в кръвта на когото бе открит триметилфентонил, се забелязват ярко изразени признаци на пристрастяване и абстиненция. А са му инжектирали само две дози. По тази причина препаратът е извънредно привлекателен за наркотърговците. Съдете сами: много силната, но краткотрайна еуфория и моменталното пристрастяване превръщат клиента в пленник на „китайския белтък“ практически от първата инжекция. Синтетичният състав на препарата затруднява залавянето на наркокуриерите. Използването на служебни кучета в дадения случай, както разбирате, е безполезно. — Лойко си пое дъх, оправи очилата си и продължи: — Преди две-три години на нашия черен пазар търгуваха с подобен по свойства и състав препарат. Той идваше при нас от Хонконг.

— Помня — вметна Турецки. — Тогава, струва ми се, бе разбит нелегален завод за производството на тая гадост, който работеше на територията на Хонконг, и беше пресечен каналът за транспортиране Хонконг-Хабаровск-Москва.

— Точно така — потвърди Лойко и го изгледа респектирано.

— Обаче нещо не си спомням тогава някоя от едрите наркофигури да беше пратена зад решетките.

— Позната история — въздъхна Грязнов. — Като плъховете са.

Лойко се усмихна, като даде да се разбере, че оценява метафората на шефа си.

— Обаче препаратът, с който си имаме работа сега, все пак се различава от предишния „китайски белтък“. Наркотичният му ефект и разрушителното му въздействие върху организма са по-силно изразени.

— Благодаря ти, Олег — каза Турецки. — А какво показа съдебномедицинското изследване на трупа на Горностаева?

Лойко извади доклада от съдебномедицинската експертиза и прочете:

— Смъртта на Екатерина Горностаева, касиерка в пункта за обмяна на валута на банка „Елис“…

Грязнов едва не потропваше с крака, за да пришпори обстоятелствения Лойко. Но той невъзмутимо продължи:

— „… намиращ се в казино «Терек», е настъпила от свръхдоза триметилфентонил. Концентрацията на веществото в кръвта й надвишава няколко пъти пределната норма. Смъртта е настъпила вследствие на рязко потискане дейността на дихателния център. В счупената ампула от новокаин, намерена на пода на пункта за обмяна на валута до тялото на загиналата, са открити следи от същия този триметилфентонил. По тялото на Горностаева не са открити външни увреждания. Прави впечатление единствено необичайното място на инжекцията. Намерени са следи от венозна инжекция под формата на малък подкожен кръвоизлив по вътрешната повърхност на горната третина на ръката. Около подмишечната ямка. Тази област се използва за инжектиране обикновено от опитни наркомани, чиито вени около сгъвката на лакътя са травмирани или имат тромби. Обаче състоянието на вътрешните органи и кръвоносните съдове на Горностаева не дава основание да се твърди, че тя е употребявала редовно наркотици. По-скоро обратното: изобщо не е употребявала.“

— Добре, Олег. Александър Борисович, имате ли въпроси към нашия уважаем експерт?

— Имам — откликна Турецки. — Според заключението на експертите новият „китайски белтък“ се различава от стария, нали така?

Олег кимна.

— Следователно това е друго вещество. А дали може лесно да се произведе?

— Много трудно. Препаратът е с изключително сложен състав.

— Но нали в Хонконг са го произвеждали? Макар и не съвсем същия.

— Там е било друга работа. При тях тази технология е много развита. И с разработването на препарата са се занимавали не едно поколение учени, въвлечени от мафията в този бизнес. Минали са петнадесет години, преди да успеят да синтезират точно този състав на веществото, което е известно като „китайски белтък“.

— Тоест вие смятате, че за две години не може да се получи нов препарат с подобни качества?

— Без технологията — не. Почти сигурен съм. Виж, ако в ръцете на престъпниците е попаднала готовата технология за производството на препарата… Под формата на нормативно-техническа документация.

— Благодаря — каза Турецки.

— Благодаря ти, Олег — повтори Грязнов. — Свободен си.

Лойко събра листовете си, без да бърза, оправи очилата си, поклони се с достойнство и излезе.

— Какви кадри имаш, Грязнов! Да ти завиди човек!

— Кадрова политика — това е главното. Кадрите решават всичко! — произнесе Грязнов с грузински акцент и дори сякаш захапа несъществуващата лула.

— Добре, артисте, до скоро, аз изчезвам — разсмя се Турецки. — Чакай ме след няколко часа. Ако, разбира се, самолетът не закъснее.

— Поздрави на Ирина — извика след него Грязнов.

Самолетът не закъсня. Турецки стоеше сред тълпата посрещачи и нетърпеливо надзърташе над главите на хората. Най-накрая в потока пътници от полета София-Москва той видя своите момичета. Ирина, стройна, почерняла, със светли бермуди, бяла тениска и кожено яке, водеше за ръка Ниночка, също облечена в нещо ярко. Ирина видя мъжа си и като засия радостно, му махна и посочи главата на семейството на дъщеря си. Ниночка веднага размаха ръка, в която стискаше мъничка чантичка. Те почти се затичаха един към друг, като си пробиваха път през тълпата.

— Е, здравейте, мили мои. — Саша грабна в прегръдката си крехките, почернели, ухаещи на море и на слънце фигурки.

— Тате, виж какво имам! — радостно крещеше Нинка, като буташе в лицето му обшитата си с бисери чантичка.

— Страхотна е — похвали я Турецки, като се отдели от жена си. — Е, разказвайте, как прекарахте? Починахте ли си добре, как беше времето? Хареса ли ви Слънчов бряг? — разпитваше той, докато чакаха багажа, и все им се любуваше колко са свежи и почернели. „Красиви са ми те — гордо си помисли Турецки, — колко ми липсваха!“

— Починахме си страхотно — усмихна се Ирина и отметна на раменете си още по-изсветлялата си коса. — Първо на първо, казва се Слънчев бряг, те така му викат. Случихме и на време, макар че преди да отидем, минал някакъв циклон и имало буря, но ние не го заварихме. Живеехме почти на брега на морето, в хубав хотел…

Докато разказваше, тя ту помръдваше рамене, ту оправяше косата си, с една дума, безпощадно съблазняваше мъжа си. „Знае си, че е хубава, дяволицата“ — мислеше Турецки, докато се любуваше на жена си.

— Нинка, на теб поне домъчня ли ти за мен? — вдигна той на ръце дъщеря си в изблик на чувства.

Чедото хитро замижа и отрицателно поклати глава.

— Как така? — изуми се баща й.

— Това на български значи „да“! — радостно се разсмя Нинка.

— Ах ти, дяволче! — загъделичка я баща й.

Разказите продължиха и по пътя към къщи. Неговите момичета седяха отзад и бърбореха непрекъснато.

— До морето имаше буквално четиристотин метра…

— Тате, а аз се возих на банан…

— Това е едно нещо, дето се надува, завързват го отзад на моторницата, децата се хващат за него и се возят…

— Тате, а пък мама се вози на воден мотоцирк…

— Мотоциклет, чудо мое! Край курорта има едно византийско градче, Несебър, невероятно красиво е…

— А пък аз се запознах с едно германче!

— Донесох ти цял куп шикозни фланелки и яке. Кожено! От естествена кожа. Ще паднеш, като го видиш!

— Аз и без това само като те погледна, и падам — успя да вмъкне Турецки, като поглеждаше жена си в огледалото за обратно виждане.

— Хранехме се по ресторантчетата. И знаеш ли, изобщо не беше скъпо. Опитахме какво ли не: и българска кухня, и мексиканска, и китайска…

— Тате, там в ресторантите разни фокусници правят всякакви магии!

— Сигурно с парите на посетителите? — предположи Турецки. — Ето ги! А сега, хоп — няма ги вече…

Ирина и Нинка се разсмяха.

— Тате, а там по улиците вървят едни такива мънички влакчета с гуми. И ги кара шофьор. Ние с мама през цялото време се возехме на тях.

— Там има дори рикши, представяш ли си?

— Тате, а пък мама я ухажваха всички чичковци…

— Какво говориш, чудовище? Там въобще нямаше чичковци. Само жени с деца.

— Така, от това място значи по-подробно — включи се Турецки.

— Да бе? Нямаше! А българските чичковци? — присви сините си очички тоя Павлик Морозов в пола.

— Как не те е срам, Нинка? — възмути се изчервената Ирина.

— Налага се да леем кръв — тежко въздъхна Александър. — Готово, стигнахме. Разборът на полетите ще бъде довечера.

Колата спря пред входа на блока.

— Нещо ми мирише на застояло тук — сбърчи леко нос Ирина, когато щастливото семейство най-после се озова вкъщи.

Тя мина по стаите. Видя букет от рози във високата ваза и бутилка шампанско на масата.

Жилището светеше от чистота. Ирина пак се изчерви от удоволствие.

— Защо е така оправено? Турецки, ти въобще живял ли си тук?

— Ето така лекомислените жени, които си живеят живота в крайморските ресторанти заедно с български гларуси, стоварват всичко върху верните си, предани съпрузи, които беззаветно са се грижили за семейното благополучие… — трагически произнесе Александър.

— Вие да не се карате? — подозрително попита Нинка.

— Тате, мама дори не приказваше с никого! Тя само за теб разказваше на всички!

Родителите се разсмяха.

— Пред такъв адвокат скланям и шапка, и глава — поклони се на дъщеря си Турецки. — Вие победихте, господин Плевако.

— Кой плюе, аз ли? — нацупи се дъщеря му.

— Шегувам се, малката ми! — успокои дъщеря си Саша.

Мирът в семейството беше възстановен.

— Това е, момичета, трябва да изчезвам. Че иначе страшният Грязнов ще счупи телефона. А вие си почивайте.

— Какво да приготвя за вечеря? — извика Ирина вече към гърба на хукналия навън Турецки.

— Нещо българско — отскочи ехото от стените на стълбищната площадка.

Когато Турецки влетя в кабинета на Грязнов, там вече седеше Дима Чиртков.

— Посрещна ли ги? Можеш да не отговаряш, по физиономията ти виждам, че всичко е наред — подсмихна се Слава. — Е, да продължим тогава. Ако господин старши съветникът от правосъдието има възможност.

— Имаме, имаме — влезе в тон Турецки.

— Дима — обърна се Грязнов към Чиртков, — докладвай какво изкопа!

— Ето резултатите от съдебномедицинските експертизи на труповете от местопрестъплението на улица „Череповецки“. По делото за убийството на Евгения Сапожникова, Пьотър Трифонов и Даниил Карпович. — Чиртков подаде машинописните страници, закрепени с телбод на Турецки. Той взе да ги преглежда. — Тук всъщност нещата са ясни. Според показанията на Левченко и тримата са наркодилъри. Извинете — смути се Чиртков и погледна към Турецки. — Исках да кажа лица, занимаващи се с разпространение на наркотици.

„При съдебномедицинското изследване на трупа на Е. А. Сапожникова беше установено, че по тялото на Сапожникова има следните увреждания: в областта на главата — множество натъртвания… — Турецки прелисти страницата, — на туловището: прободно-разрезна рана на предната повърхност на гърдите в областта на петото междуребрие отляво по окологръдната линия. Раната минава през плевралното тяло, обвивката на сърцето, през лявата камера и низходящата част от гръдния дял на аортата“ — четеше Турецки.

— Сръчно — с един удар — изкоментира той.

— Ти какво искаш? Вижига е бивш спецназовец^[8]! — отвърна Грязнов. — Виж, на третия потърпевш, Даниил Карпович, по прякор Доктора, му е провървяло по-малко: по тялото му има не по-малко от десет рани от нож. Изтезавали са го, както знаем, съвсем други хора. А какво стана в казиното, Дима?

— В чейнджбюрото, на спринцовката, по повърхността на масата, по кутийките с ампули са открити следи само от пръстите на Горностаева. Не са намерени никакви други отпечатъци. Създава се впечатлението, че Горностаева сама си е била наркотика.

— Засега задръж своите впечатления за себе си — малко грубо го пресече Грязнов. — Какво още има, Дима? — вече по-меко попита той, като искаше да изглади неволната грубост.

— Резултатите от балистичната експертиза са интересни — с готовност отговори необидчивият Чиртков. — И Володя Фрязин, и Гнездин, представителят на банка „Елис“, са застреляни с малокалибрено оръжие, което се потвърждава от извадените от телата на убитите оловни малокалибрени куршуми. И в единия, и в другия случай куршумът е преминал през очната ябълка на дясното око на убитите и е заседнал в тъканите на мозъка.

— Виж ти! — Турецки и Грязнов се спогледаха. — Това е нещо ново в днешния престъпен свят.

— Експертите от ЕКУ смятат, че и в двата случая е използван малокалибрен пистолет, а не пушка. Тъй като размерите на пушката са доста внушителни — един, един и половина метра. Едва ли престъпникът се е мотал из града с такова оръжие. Експертите смятат, че оръжието би могло да бъде „Марголин“. Това е спортен пистолет, който се използва в съответния вид спортна стрелба.

— Мдаа, това е материал за размисъл — забеляза Турецки. — Защо ли не е използвал обичайния „Макаров“ или ТТ?

— Ако се съди по точността на изстрела, имаме работа със спортист. А защо е избрал това оръжие, засега е неясно.

— Наистина може да е състезател по спортна стрелба. Или бивш състезател — съгласи се Турецки. — Може пък да не е получил разрешително за носене на оръжие? Може да е имал присъда?

— Те всички сякаш с разрешително носят оръжие — промърмори Грязнов. — Добре, Дмитрий Андреевич, покажи ни сега снимката на жената-вампир — заповяда той.

Чиртков въздъхна тежко, предчувствайки мъмренето, извади от папката няколко снимки и ги сложи пред началника си. Саша започна да ги разглежда и беше принуден да си признае, че е доста трудно да се припознае в изобразените там жени едно и също лице. Различни по цвят коса и очи, дори различен овал на лицето и формата на носа, без да броим дрехите, които също могат съществено да променят човека. Снимките бяха правени на улицата, явно от колите на службата за външно наблюдение, и не всички бяха достатъчно ясни. На едната невисока девойка, почти непълнолетна, с тъмни плитчици излизаше от Птичия пазар, придружена от двама младежи. Надписът се виждаше добре на снимката. На друга снимка възрастна жена тежко се подпираше на ръката на висок, чернокос младеж. На трета — там въобще имаше само група мъже. Но в едното от лицата, оградено с кръгче от ръката на оперативния служител, при внимателно взиране можеше да се отгатнат женски черти. И така нататък…

— Да, актриса! — беше принуден да признае Турецки. — А вие търсихте ли я из московските театри?

— Търсихме я — въздъхна Чиртков. — Безуспешно.

— Как можа, Дима, да дадеш на Фрязин снимката на Тото? Че и както сам казваш, най-хубавата! Нали това е доказателство?

— Така се подредиха нещата, Вячеслав Иванович — започна да се оправдава Чиртков. — Това момче, Андрей Левченко, дето дойде при нас да си признае, ни го доведоха малко преди началото на операцията на Володя в казиното. Фрязин като видя снимката, ми се примоли да я вземе. Нали той няколко месеца проследяваше тоя „китайски белтък“, но все безрезултатно. Сами знаете колко е тежко да работиш, когато времето си тече, а полза никаква. Не можах да му откажа. Все пак той е началник на моето отделение. Надяваше се с помощта на снимката да притисне някак тая Свимонашвили.

— Притисна я… — тежко въздъхна Грязнов. — Е, ти получи ли вече мъмрене?

— Получих — наведе очи Чиртков.

— Александър Борисович, имате ли въпроси? — обърна се Грязнов към приятеля си.

— А какво ви дадоха разпитите на посетителите и служителите на казиното?

— Нищо конкретно — отговори Чиртков. — Задържаните с наркотици, всички до един, били купили отровата от покойната Горностаева. За първи път. И повече никога няма да го правят. От повечето е иззет „китайски белтък“. Но има и хероин, и хашиш. Що се отнася до възможното съучастие на някой от служителите на казиното или от свитата на Свимонашвили към убийствата на Фрязин и Гнездин, засега също няма нищо. Всички служители са били на местата си, всички са се виждали един друг. Така поне твърдят. Работата е твърде изгодна, страхуват се да не я загубят. Затова ще мълчат дори и да знаят нещо.

— Е, благодаря. Да освободим ли младата смяна? — попита Грязнов Турецки.

Той кимна. Когато останаха насаме, двамата запалиха цигари.

— Е, майсторе на версии? Откъде ще започнем да разсъждаваме? — поинтересува се Слава.

— Това е въпросът — откъде? Всъщност пред нас стоят два основни въпроса: да открием лабораторията на тази престъпна шайка, която произвежда триметилфентонил — първо, и каналите, по които се разпространява — второ. Е, разбира се, и да спипаме убийците на Фрязин. И другите убийци, естествено. Такива едни простички задачки… Може да се каже, че отскочих вече до Хонконг. По-точно това вече е Китай.

Грязнов учудено вдигна гъстите си вежди.

— Електронна поща, приятелю мой! Накратко, с кого мислиш се свързах днес? С господин Би Ян, бивш шеф на спецслужбата на Хонконг. Помниш ли го?

— Как да не го помня! Това нали беше, когато ходихме в Хонконг по повод убийството на вожда на либералсоциалистите? Господин Кузмински?

— Точно така.

— А защо е бивш шеф? Да не са го разжалвали след съединението с историческата родина?

— Напротив, повишили са го. Сега той е първи заместник-началник на държавната сигурност на цялата Небесна империя.

— Охо, издигат се хората! И какво искаше от него?

— Информирах го за нашите проблеми. Попитах го дали не разполагат със сведения да се е възродило производството на „китайски белтък“. Не, не разполагали — веднага отговори Турецки на немия въпрос на приятеля си. — В ответното си послание Би Ян отговорно заяви, че преди две години лабораторията е била напълно унищожена. Производителите на препарата били осъдени на най-тежката присъда. Присъдата е изпълнена. Изгубена е и самата технология на производството. Това се потвърждава и от факта, че наркобизнесмените са преминали към производство на ефедрон. И той е една гадост… Би Ян ми съобщи една много любопитна подробност: малко преди тяхната спецслужба да спипа нелегалната лаборатория, а тя действала на територията на частно фармацевтично заводче, то било посетено от генералния директор на московската фармакологична фирма „Лечител“, а именно господин Сергей Висницки. Така да се каже, за обмяна на опит. По данни на спецслужбите Висницки искал да купи техническата документация за производството на „китайски белтък“, но страните не се договорили и той си заминал с празни ръце. Та такава информацийка. Защо не налееш по чашка или поне чай да беше предложил — плавно премина Турецки към насъщните теми на организма си.

— Това да ти е проблемът. — Грязнов пак извади скритите от младежта чашки и полуизпразнената бутилка.

— Слава, оставам с впечатлението, че производството е подновено. И то някъде съвсем наблизо.

— Това е, защото не ти се ходи в командировка… Жена ти се прибра, ясна работа…

— Я се разкарай… — разсмя се Турецки, като си спомни радостно, че наистина неговите момичета го чакат вкъщи. — Добре де, това може и да е преждевременно предположение. — Той извади нова цигара от кутията. — Що се отнася до разпространителите на „китайския белтък“, нека твоите хора да поизтръскат пак всички служители на казиното. Сам знаеш, няма такова нещо — никой нищо да не е чул или видял. А аз ще си пообщувам с ФСС. Трябва да се събере максимум информация за цялото обкръжение на Свимонашвили и Висницки. Откъде дойде този зловещ спортен привет? — запита той сам себе си, като имаше предвид необикновеното оръжие, с което бе застрелян Володя Фрязин.

— Това поне е някаква следа.

— Да. Трябва да се провери дали някой от приближените на Свимонашвили няма спортна биография. Да убиеш някого с един изстрел като катерица в окото — това си е майсторлък — замислено произнесе Саша. — Добре, аз тръгвам. Имам за днес още една среща, твърде интересна.

— С кого?

— С началника на главното управление по фармакология при Министерството на здравеопазването Иля Николаевич Висницки. Искам да погледна тоя представител на престъпния клан. Ако, разбира се, той е такъв.

В малката, облицована с дървени плоскости, приемна пред компютъра седеше тъмнокосо момиче с очила. Късата й коса беше сресана назад и в това положение я държеше старомоден гребен. Такива носеха бабичките от някогашната комунална квартира на Саша. И то не всички.

— Фамилията ми е Турецки — представи се той. — Иля Николаевич се съгласи да ме приеме в седемнадесет часа.

Момичето тъжно го изгледа над дебелите лещи на очилата в рогова рамка. После се надигна от стола си и като стъпваше тежко, отиде да докладва на шефа си. Турецки я загледа. Странна фигура в торбеста вълнена блуза и дълга пола. „Бива си го! В цяла Москва сигурно не можеш да намериш друга такава секретарка. Всичките до една дългокраки красавици, направо за модния подиум. Къде го е намерил това чучело, дето изобщо не му краси приемната?“ — помисли Саша за стопанина на кабинета и кой знае защо усети някаква симпатия към него: наистина трябва да имаш известна смелост, за да държиш при себе си такова плашило.

Смотаното създание излезе от кабинета на началника и махна към Турецки с ръка: влизай, значи, момко. Просторният кабинет на началника на главно управление в Министерството на здравеопазването изглеждаше съвсем стандартно, така да се каже, в съответствие с днешните реалности. Единственото, което биеше на очи, беше крайната монотонност в цветовата гама. Черни шкафове и стелажи, халогенна настолна лампа в черен цвят, масичка в ъгъла на кабинета с огледална черна повърхност. Изглежда, собственикът на кабинета виждаше състоянието на родната фармакология изключително в черно. Обликът на домакина беше завършващият щрих: зад солидното бюро седеше петдесетинагодишен мъж в черен костюм, с високо, преминаващо в плешивина чело и някак рогата като на охлюв глава. Саша дори си спомни детските страхотии от цикъла: „В една черна, черна стая имало черна, черна маса…“, и така нататък.

— Александър Борисович Турецки? — полувъпросително промълви Иля Николаевич, като се надигаше, за да посрещне госта. — Моля — посочи той към черното, разбира се, кожено кресло. — На какво дължа вниманието? — осведоми се Висницки, като гледаше следователя с уморените си, тъжни очи.

Александър беше объркан. Обликът на стопанина на този кабинет по-скоро прилягаше на някакъв Рицар на Печалния образ, отколкото на преуспяващ наркобизнесмен. А всъщност защо непременно наркобизнесмен? — укори се сам Саша.

— Иля Николаевич, май ви е трудно? — неочаквано дори за самия себе си попита Турецки.

Тъмните вежди на домакина пропълзяха нагоре.

— Не разбрах въпроса — недоумяващо каза той.

— Сигурно сега ви е трудно да работите. Имам предвид необузданата свобода на нашия пазар, множеството всевъзможни фирмички, наводняването на пазара с всевъзможни фармакологични препарати със съмнително качество…

— Съвсем прав сте! — възкликна Висницки и бледите му страни порозовяха. — Наистина дявол знае какво става! Вече спрях да чета вестници и да гледам телевизия: препарат срещу оплешивяване — той неволно поглади плешивината си, — срещу безплодие, за безплодие, срещу комари, за комари… Представете си: събират се трима души, единият бивш строител, другият бивш математик, а третият просто подводничар. И регистрират фармацевтична фирма. Че те, да ме простите, бъкел не разбират от фармакология!

— Но нали трябва да имат лицензия, за да работят в тая област?

— Мили мой! Че какво е лицензията? Хартийка! И кой я издава? Хора! А хората могат да бъдат купени, няма да го обяснявам на вас, представителя на прокуратурата. Ние се трепем, правим безкрайни проверки. Но Русия е огромна страна, не можеш да провериш всички. Всеки ден изниква нещо ново: ту изземаме аспирин, който се оказва аспирин само двайсет процента. Останалото са примеси. Тоест препаратът не е пречистен. Ту конфискуваме вносни лекарства с изтекъл срок на годност. Знаете ли колко такива има в момента на нашия пазар? А колко…

Турецки внимателно наблюдаваше събеседника си. Изкуството на следователя включва и това: да разговориш човека, да го накараш да разказва за това, което е важно за него, да го развълнуваш. А когато човек е развълнуван, той е искрен. Висницки явно се вълнуваше, докато разказваше за работата си. А това значеше нещо.

— Колко пъти съм внасял докладни в правителството…

Иля Николаевич най-после се спря.

— Искате ли кафе? — попита той със съвсем друг, жив глас.

— Искам — усмихна се Турецки.

— Томочка, донеси ни, моля те, кафенце — ласкаво помоли Висницки по вътрешната уредба.

След минута в кабинета се появи същото смотано създание, което, както се оказа, се наричало Томочка. Създанието буташе пред себе си масичка за сервиране. На нея имаше термокана, марка „Ейвъри“, сияеща със сребристия си никел, и две чашки от черно — разбира се! — стъкло. Турецки неволно следеше с очи торбестата фигура. Дебелите лупи на очилата на момичето блеснаха, когато се наведе да прошепне нещо на ухото на Висницки, и после излезе, без да бърза.

— Това е племенницата ми — поясни Иля Николаевич, като забеляза погледа на Турецки.

„Защо толкова обичат да държат племенниците си като секретарки?“ — запита се Саша, като си спомни банкера Саврански.

— Всъщност не съвсем моя племенница. Но това не е важно. Нещастно момиче, много болнаво. Ето, пак ме помоли да я пусна на лекар.

— Иля Николаевич, така и така заговорихме за вашите роднини… Вашият брат май също е шеф на фармацевтична фирма?

— Защо също? — не разбра Висницки. — А, вие имате предвид… Но моят брат не е подводничар, той е специалист в тази област. Брат ми, да ви осведомя, е завършил Тбилиския университет. Той е професионален биохимик, фармаколог, ако щете.

— Позволете да ви задам още един въпрос: какви са взаимоотношенията ви с вашата снаха Нина Вахтанговна Свимонашвили?

— Какви? — напрегна се Висницки. — Нормални роднински взаимоотношения. Та аз съм израснал в Кавказ. А там не е прието да се отказваш от роднините си без някакви извънредни причини. Всъщност за какво става дума? — сухо се осведоми Висницки.

— Става дума за това, че в казиното на вашата снаха е открита голяма партида наркотик. Триметилфентонил. Не знам дали ви е известен този неприятен факт.

— Известен ми е. Нина ми се обади по телефона, защото брат ми сега е извън столицата.

— И къде, ако не е тайна?

— В Петербург. Там се провежда конференция.

— За дълго ли?

— Конференцията ще продължи седмица. Брат ми отиде да рекламира продукцията на фирмата си. Форумът е доста представителен. Сергей Николаевич разчита да сключи договори за доставка на фармацевтични стоки с различни учреждения от Северозапада. Така че може да се забави и повече от седмица.

— А що за продукция произвежда фирмата на брат ви?

— Предимно различни имуномодулатори. Тези вещества са в сферата от интереси на брат ми. Но това е доста обширна тема, за да я обсъждаме сега.

— Така е. Е, да се върнем тогава към казиното и към открития там „китайски белтък“.

— Доколкото знам, с наркотиците е търгувало някакво момиче от пункта за обмяна на валута — сухо се осведоми Висницки.

— Да. И са я намерили мъртва.

— Много неприятно. Но какво общо има моята снаха? Или, ако позволите, какво общо имам с това аз?

— Просто си помислих, че може и да знаете нещо около обстоятелствата по това дело…

— Тоест вие нарочно ме разговорихте, за да измъкнете нещо за семейството ми? — Сега вече в гласа на Висницки зазвъня черкезка стомана.

— Какво говорите, Иля Николаевич, разбира се, че не. — Макар че, ако трябваше да бъде честен, Турецки би следвало да отговори: разбира се, че е така!

— Тогава каква е всъщност целта на визитата ви? — осведоми се Висницки. — Ако това е разпит, би следвало да ме призовете официално във вашето ведомство.

Той вече се прибра в черупката си и срещу Турецки останаха да стърчат само рогцата му.

— Не е разпит. Ако потрябва, разбира се, ще ви пратя призовка. А целта на посещението ми е следната: исках да се консултирам с вас за наркотиците. Разновидности, свойства и така нататък. Възложено ми е следствие, свързано с наркобизнеса. А знанията ми, честно казано, не стигат — хитруваше Турецки. Знанията му не бяха чак толкова недостатъчни. Но Саша искаше да измъкне охлюва от черупката му.

— Ще ви свържа със специалисти — сухо, без да го гледа, отговори Висницки. — Моля да ме извините, имам работа.

— Е, какво пък, Иля Николаевич, благодаря ви, че ми отделихте толкова време. — Саша стана. Беше ясно, че няма да измъкне нищо повече от Висницки. Когато вече беше хванал дръжката на вратата, Турецки се обърна: — Искам да знаете следното: през нощта, когато е вървяла проверката в казиното на вашата снаха и е била засечена търговията с наркотици, в същата тази нощ загина мой другар. Той е бил застрелян на прага на собствения си дом. Няколко часа преди смъртта си той разговарял с вашата снаха. Такива работи. Вие, разбира се, държите на семейството си. И простете, ако съм нахлул в забранена зона. Но моят загинал другар е моето семейство. И аз ще направя всичко, за да открия убийците му.

След тези думи Саша излезе от кабинета, мина покрай полузаспалата секретарка, седнала като статуя с притисната към ухото телефонна слушалка, и излезе на улицата.

Той лавираше между натовареното движение в доста объркано настроение. Що за разпит излезе? Но! Първо, не беше разпит. Саша беше на разузнаване. И то излезе безрезултатно. Е, получи известни впечатления — трябва да се каже доста неочаквани — за господин Висницки старши. А сега се прибираше в служебния си кабинет. Тази вечер имаше уговорена още една среща. Призована както се полага, Нина Вахтанговна Свимонашвили трябваше да се яви на разпит.

След няколко часа Турецки паркира ладата си край къщи. Докато заключваше вратата на бойния си другар, той вдигна очи. От прозорците на жилището му струеше мека жълтеникава светлина. Колко е приятно да се връщаш вкъщи, когато знаеш, че те очакват! Семейният му живот беше малко специфичен. Побъркваща работа, а понякога и битова неуреденост — достатъчно е да си спомни основния ремонт на апартамента, когато Ирина беше принудена за пореден път да моли за политическо убежище от непрокопсания си съпруг при своята прибалтийска леля (наистина Саша не успя да уреди достойно временно жилище за семейството си, поради което последва дълга разлъка за няколко месеца с жена му и дъщеря му). Та тия чести раздели внасяха в живота им периоди на отчуждение и дори изстиване на чувствата. Но пак те понякога ги преизпълваха с онова, което се нарича просто семейно щастие.

След като натисна копчето в тясната кабина на асансьора, Саша вече превърташе в главата си разговора с Нина Вахтанговна. Този разговор не донесе нищо, освен впечатления от самата грузинка. Което всъщност и можеше да се очаква. Саша, без сам да знае, задаваше почти същите въпроси, каквито и Володя Фрязин. И получаваше долу-горе същите отговори. Със стоицизма на първите християни, попаднали в ръцете на езичниците, госпожа Свимонашвили твърдеше, че няма никакво отношение към търговията с наркотици в казиното, както и към смъртта на Горностаева („Бедното момиче! Но сама си е виновна: не търгувай с каквото ти падне на работното си място!“), също както и към смъртта на Гнездин („Безполезен човек беше между другото!“)… Също така никой от нейните служители не е напускал казиното през онази злополучна нощ, а онова момиче куриер, чиято снимка й показал следователят, май че се казваше Фрязин („Какво? И той ли е убит? Какво нещастие!“) — та независимо от това, Нина Вахтанговна не познава въпросното момиче… и така нататък. Тя се усмихваше с презрителна гримаса, тръскаше с тънките си пръсти, отрупани с пръстени, пепелта от дългата цигара („Ще запаля цигара, разрешавате ли?“) и лицето й беше спокойно. Но внимателният поглед на черните й, непроницаеми очи беше като на опасен, настръхнал звяр. „Вълчица“ — спомни си Турецки определението, което даде на грузинката майор Грузанов.

Служебните размисли на Турецки прекъснаха, когато в носа го лъхна умопомрачителният мирис на печено с някакви ароматни подправки месо.

— Това наистина ли е българско ястие? — извика Александър към кухнята.

— Както поръча хер съветникът от правосъдието? — отзова се Ирина. — Измий си ръцете, и на масата!

На застланата с бяла покривка маса царуваше бялото плато от парадния порцеланов сервиз на семейство Турецки. В него вдигаха пара парчета от вече споменатото месо, затрупани с разнообразни зеленчуци. Синееха печените с чесън патладжани, блестяха зелените, жълти и червени парченца от чушки. От месестите домати беше протекъл гъст сок. На масата горяха свещи, имаше и шампанско. Неговите нагласени празнично момичета го гледаха, независимо от различната си възраст, с еднакъв поглед — с очите на отличнички, които са си направили домашното и очакват заслужена шестица.

— Какви сте ми красавици! — постави шестицата строгият учител, а също и глава на семейството.

Когато вече заспиваше, вдъхвайки аромата от миришещата на слънце коса на Ирина, Саша пак си припомни Свимонашвили.

„Господи, ама че работа имам! Дори в леглото със собствената си жена не мога да изключа!“ — ядоса се той на себе си, докато се опитваше да прогони неуместните мисли. Обаче не ставаше! Госпожа Свимонашвили вече гледаше следователя с черните си, настръхнали очи. Потъващото в съня съзнание на Турецки изведнъж си представи грузинката като вълчица, застанала на прага на леговището си и готова да даде отпор на всеки, който заплаши бърлогата й.

„Ами да, като в «Маугли» — спомни си Саша книжката, която чете на задрямващата Нинка преди лягане. — Но оная вълчица е защитавала рожбите си, семейството си. А кого защитава тази? Кожата си и бизнеса си.“

Нино Свимонашвили безспорно защитаваше бизнеса си. Но тя защитаваше и семейството си. И едното, и другото беше вярно. Но ако говорим за семейния клан, следва да се признае, че Нино не се безпокоеше за членовете му в еднаква степен.

Бележки

[1] Московска криминална милиция. — Б.пр. ↑

[2] Виж романа на Фридрих Незнански „Опасно хоби“, „Атика“, 1998 г. — Б.пр. ↑

[3] Виж романа на Ф. Незнански „Отписаният“, „Атика“, 1998 г. — Б.пр. ↑

[4] Жаргон за „милион“ — Б.пр. ↑

[5] Федерална служба за сигурност. — Б.пр. ↑

[6] Виж романа на Фридрих Незнански „Кралят на казиното“, „Атика“, 1999 г. — Б.пр. ↑

[7] Специална психиатрична болница със строго наблюдение. — Б.пр. ↑

[8] Спецназ — десантни части със специално предназначение. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Фридрих Незнански Опасно за живота (2)

Метаданни

Данни

Опасно за живота

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа частКитайският белтък

Фридрих Незнански
Опасно за живота (2)

Първа част
Китайският белтък