Фридрих Незнански
Голямата игра (34)

2

Убийците са тук, ето ги, мислеше Володя, губейки съзнание. Къде ме влачат? Ох, ама пият тук. И кой ме влачи? Тимур, когото аз трябва да влача към затвора, макар да нямам никакви доказателства… Този Тимур най-спокойно може да ме заколи, но слуша господаря си. А той му нареди да ме отведе в стаята ми. Доколкото си спомням, Гоша каза, че и той се страхува от Тимур…

— Аз сам, сам… — Володя се опитваше да си стъпи на краката, но Тимур продължаваше пак да го мъкне по коридора, чийто край не се виждаше.

Но защо всичко се нарежда така? Защо? Защо този, когото подозирам в убийството на двама души, ми помага? Не бива, нямам право да приемам от него помощ! Виж, ако се окаже, че греша…

— Грешиш — рече Тимур, след като се огледа. — Направо грешиш.

Мисля ли, или говоря на глас, запита се Володя. Пак съм се напил, не бива толкова да пия, но я се опитай да откажеш…

— Не бива да отказваш — пак чу гласа на Тимур. — Казват, че е грехота да отказваш, когато се прави помен. При нас, дагестанците, хем сме мюсюлмани, не се пие водка на помен, ама пак е грехота да се отказва на стопанина.

Аха, той е дагестанец, те колят там жертвени животни, виждал съм по филми… Именно той има толкова голямо стъпало.

— Предайте ми са пастири — рече Тимур. — Ето, вече наближихме твоята стая. Много си приказлив. Да не искаш да ме арестуваш?

— Не разбрах… Дедите ти овчари ли са? — попита Володя, като притваряше очи, за да не вижда как всичко му се раздвоява и върти пред погледа. Баскетбол ли са играли? Защо кракът му е толкова голям?

— Не търсиш, когото трябва — рече Тимур, когато най-накрая стигнаха до вратата на стаята. — Заповядано ти е да търсиш убиеца на Еленка.

— Да си го търсят вашите! — отвърна Володя. — Ако го намерят. Аз да не съм ясновидец я? Няма никакви факти и доказателства, само едната интуиция… Имаш ли маратонки?

— Имам, имам — отговори Тимур и внесе Фрязин в стаята му на ръце. — И маратонки имам… И всичко останало.

Сложи Володя на стола.

— Е, ще легнеш ли сам? Ще се оправиш ли без мен? Ама голям следотърсач си! Господарят се смили над теб, приюти те като човек. Моли те само едно: да откриеш кой е убил Еленка, това хубаво момиче…

— Тя не е момиче! — Володя помаха с пръст под носа на Тимур, който се опитваше да го съблече. — Тя е омъжена жена. Чакай, ама какво правиш с мен?

— Събличам те — отговори Тимур и събу ботушите на Фрязин. — Така нареди господарят…

— Той не ми е господар! — извика Володя. — И си прибери перките! Сам ще се съблека… Не, я чакай, кой номер са ти краката?

— Лягай. — Тимур махна с ръка. — Време е да правиш нани-нани. Я ме хвани през врата.

Володя го хвана с ръка през врата и затвори очи. Когато Тимур го сложи върху покривката на леглото, на Фрязин се стори, че е в лодка. Невидими вълни я люлееха и подхвърляха.

— Чакай, не си отивай — боботеше той, — не ми отговори кой номер… са краката ти?

— Обувките ли? — попита Тимур и се усмихна.

— Не ме гледай така! — заяви категорично Володя.

Но Тимур продължаваше да го гледа с насмешка. Пале, нищо повече. Гоша нареди да го сложи да лежи, за да бъде всичко нормално… Самият Гоша отиде в стаята си с някаква мадама. Тимур не му трябва там.

Сега Тимур е свободен. Може да си прави каквото желае… Например може да хване с два пръста под адамовата ябълка този мъник… Но утре господарят ще стане трезвен, макар и с размътена глава. И ще попита: къде е значи онова хлапе…

Тази руска традиция на помените — само главоболие получаваш. А пък как преживяваше господарят, за малко да си сложи въжето на врата на погребението на Ивлев. А после на сутринта, навъсен и пиян, забоде пръста си в него, в Тимур: знам, че ти си го направил! Нима съм ти нареждал да го правиш? Нима съм давал такава заповед?

Разбира се, че нямаше заповед. Гоша просто тичаше из стаята, крещеше, удряше си главата о стената: мръсници! Всички ме предадоха! Не мога повече така! Не мога да живея сред предатели! Или те, или аз! Разкъса ризата си пред него, пред Тимур. А иначе наистина не е давал заповед. И нали толкова навиваше Ивлев да си оттегли заявлението от прокуратурата. Обаче той — не.

Той, Тимур, помни всичко. И разговора им по телефона. Тогава Гоша каза: сърди се на себе си! И тракна слушалката. А след това погледна тежко, под вежди към Тимур. Ти значи разбра ли? Как да не е разбрал. А за това пале заповедта беше: да го сложи да спи. И толкоз. А той, този болнав мъник, нищо не разбира.

Ще има да си пати с него. Виж, като посочи кой е убил Еленка, тогава друга работа. Веднага ще стане уязвим. Само че нищо няма да посочи. Откъде може да знае? Той е дошъл тук за друго: иска да хване Тимур. Началниците винаги остават настрана… А слугата да отговаря.

Фрязин хъркаше, разперил ръце. Тимур постоя, повъртя се и излезе, като притвори вратата след себе си.

Той се разходи из коридора, заслушан в онова, което става зад вратите на стаите. Гоша беше ангажирал за помена половината хотел. Много хора надойдоха, никой не беше му отказал. Не смееха.

Зад вратите се чуваха гласове. Там се радваха, че още не е дошъл техният ред. Единствената опашка, на която никой не се натиска да е по-напред.

Тимур стигна до стаята си и спря, защото чу гласове зад вратата.

Интересно, кой е посмял да се настани в стаята му? На пияна глава са объркали леглото?

Той не можеше да понася хора, които изгубват ума и дума от пиянство. Дори господарят не му харесваше, когато се напиваше до безсъзнание.

Отвори леко вратата…

— Влизай, отворено е! — каза Гоша.

Седеше само по гащета срещу белия като платно Томилин.

— Сядай, Тимур — отмести се Гоша, за да му направи място на леглото.

Томилин гледаше точно пред себе си, връзката му беше се изкривила на една страна и още не беше събличал сакото от погребението.

— Е, как е, всичко нормално ли е? — попита Гоша и сложи ръка върху рамото на телохранителя си. — Сложи ли ченгето да спи?

— Сложих го — отговори Тимур, като гледаше бледия Томилин. — А вие защо не спите? Да не сте ми дошли на гости?

— Чакай… Това твоята стая ли е? — Гоша се навъси. — А аз гледам къде ли е онази Светка? Преди малко лежеше тук. — И веднага, забравил за Светка, започна да си припомня Елена. — Такава забележителна жена беше! Дадох ти я, Томила, цяла и невредима! Направих те голям началник… А ти не можа да опазиш Еленка…

— Спал ли си с нея? — попита изведнъж Томилин.

— А ти как мислиш! — Гоша се плесна с ръце по голите колене. — Правото на първата нощ… Откъснах я от себе си за теб! Обаче не съвсем де…

— Тя беше моя жена — каза Томилин. — И аз не трябваше да я деля с никого.

— Значи си я следил? — попита Гоша. — Ами ако беше я засякъл с мен, и мен ли щеше да убиеш? Като Толян? Интересно се получава… Я виж — той се обърна към Тимур, — къде е онова ченге? Докарай го тука. Да си поприказват…

— Нека спи — отказа Тимур. — Сега няма голяма полза от него.

— Нее. — Гоша завъртя пръста си под носа му. — Ти не разбираш… Какво набито око има. Око — бръснач. Аз веднага ги познавам такива. Може да е млад, ама се налага да се другарува с него. Върви го викай, че само яде и пие без пари… А никаква работа.

Тимур се надигна тежко и излезе от стаята.

— Ами Светка къде е? — Гоша се обърна към Томилин. — Олег, не си ли я виждал? Току-що беше до мен в леглото… Или и на нея си направил паф-паф, а?

— Това е… чужда стая. — Томилин се опита да си махне връзката, но не успя. Пак се изкриви на една страна.

— Светка! — ревна Гоша. — Къде си?

И се пъхна под леглото. Сетне извади оттам огромните маратонки на Тимур.

— Това какво е? Тимур ли се е преместил тук? Негови ли са тия маратонки?

И в този момент вратата се отвори и Тимур набута вътре дърпащия се Володя Фрязин.

— Толкова ли трябваше да пие тоя? — Тимур пусна Володя и той се просна на земята.

— Интелигенция — промърмори Гоша и премести погледа си от Томилин на Фрязин. — Непрекъснато е в дълг пред народа. Обаче нищо не възнамерява да му дава… Какво да ги правиш такива? Той трябва да го разпита.

— Не може ли утре? — попита Тимур. — Да се наспи, че тогава ще разпиташ и двамата.

— Не, ти не разбираш… Трябва, докато са горещи следите. Слушай, това твоята стая ли е? Ами аз как съм попаднал в нея? Гледам, маратонките май са твоите… Вече е време да ги смениш, а ти все с тях тичаш. Стар си да тичаш по маратонки.

Щом чу ключовата дума „маратонки“, Володя веднага отвори очи. И ги видя почти под носа си.

Стари, кални, може да не са почиствани оттогава… А кръвта, ако са ония маратонки, е проникнала в пукнатините, в релефа на подметката. Засъхнала е като лепило, нито можеш да я измиеш, нито да я отлепиш…

Той пак затвори очи, усещайки как цялата вселена се върти около него. Късмет. Почти вярваше в късмета, вярваше, че обикаля някъде тук.

— И какво да го правя, пак ли да го мъкна в стаята му? — попита Тимур.

— Нека спи. — Гоша махна с ръка. — Да го вземат дяволите. А пък този, Томила… — той посочи нещастния вдовец — изкарай го някъде това животно… Той е убил Ленка, залагам си главата!

— Както кажеш — измърмори Тимур.

— Че какво да кажа? Аз да не съм прокурор? Аркан трябва да се разпита. Той е оставял Аркан да се занимава с домакинството.

— Питах — отговори Тимур. — Само че не Аркан. Артьом питах. Говори се, че уж Аркан е сложил Чердинцев да я следи… Повече нищо не научих.

— Да вървим, отведи ме в моята стая — рече Гоша и прегърна Тимур през раменете. — А тия да спят. Пък аз трябва да намеря и оная загубена Светка.

Когато излязоха, Володя пак отвори очи. Томилин спеше, сгънат под ъгъл четирийсет и пет градуса и само по чудо не падаше.

Фрязин докосна маратонките. Стари. Мръсни…

Зад вратата се чуха стъпки. Володя затвори очи. Не бива да заспива! Ще почака, докато Тимур заспи.

Тимур захърка веднага, щом легна, без да се съблича.

Володя се понадигна, но веднага се чу трясък — Томилин беше паднал от стола си. Тимур спря да хърка и подскочи на леглото си.

— А? Кой влезе?

И светна лампата. На килима бяха проснати две неподвижни тела.

Той бутна с крак Фрязин, който лежеше по-близо до него. Момчето спеше дълбоко. Томилин лежеше в неудобна поза и хъркаше от притискащата го вратовръзка. Тимур стана, махна връзката, преобърна Томилин по гръб и тръгна към леглото си. След минута отново хъркаше.

„Не бива да спя!“ — ободряваше се с всички сили Володя.

Само да не се събуди Тимур. Само да не се строполи на пода с тези идиотски маратонки в ръцете. В коридора малко се поуспокои и като се клатеше насам-натам, стигна до стаята си. Там се строполи в леглото като подкосен и веднага заспа.

След два часа скочи, сякаш в него се е задействал будилник. Скри плячката си в гардероба и побърза да слезе долу, където имаше междуградски телефон автомат.

В Москва сега е три през нощта, Грязнов спи непробуден сън. Но нямаше друг изход. Володя набра домашния номер на Вячеслав Иванович.

Там доста бързо се обадиха.

— Вячеслав Иванович! — Володя много бързаше, дори не поздрави. — Има маратонки, същите, четирийсет и шести номер. Засега собственикът им спи, но сутринта… дори не знам какво ще направи с мен.

Грязнов веднага разбра, че работата е сериозна. Отпечатъците по гуменото килимче и педала на газта в колата са най-ценната улика. Ако отпечатъците и тези маратонки съвпаднат…

— Ти, естествено, си иззел маратонките без свидетели и протокол? — попита Грязнов.

— Нямате си представа в какви условия се налага да работя — обиди се Володя.

— И пак си пил — рече сурово Грязнов.

— Не е време сега за това — рече умолително Володя. — По-добре кажете какво да правя. Помогнете.

— Излитам още с първия самолет — каза решително Грязнов. — Дръж се до пристигането ми. А маратонките скрий някъде на по-сигурно място. — И когато затвори, със същия решителен тон произнесе: — Какво ми дойде до главата.