Фридрих Незнански
Голямата игра (13)

12

Витя Солонин се беше проснал в креслото и прелистваше лениво местните списания, докато аз пренавивах записите му. Не можех да не призная: курсовете при Питър Редуей не са минали безследно за него. Чистил е смущенията както може — всякакви стъпки, сумтене, въздишки и изстрели на тапи от шампанско. По-голямата част все пак е пълна с какви ли не глупости — традиционното светско и полусветско дрънкане. Дамите безбожно флиртуват, в това време мъжете водят делови разговори. Но тези разговори не представляваха особен интерес… Къде са тук братята Русих и Джамил ибн Фатали? Тях да чуя. Или батерийките са се скапали, изразходвани за предишните глупотевини?

— Не ти ли е идвало наум, че бихме могли да шантажираме някои хора с тези записи? — попита Солонин. — Да кажем, мадам Фирюза Мансурова, съпругата, при това млада, на известния нефтен магнат и бивш член на районния комитет по въпросите на идеологията Рахим Мансуров? Тя там върти любов с аташето на белгийския посланик по икономическите въпроси, помниш ли? Върни малко назад. Разговорят на френски, при това тя го говори едва-едва.

— Уф — намръщих се аз, — не очаквах това от теб. Тази миловидната, сивооката… полурускиня ли е?

— Май да. Той много се натискаше да се срещнат.

— А тя поглеждаше към теб, когато танцуваше с Делара — припомних му. — Или греша нещо?

— Така е — наклони Солонин безупречния си път към мен. — Дори помислих дали да не я поканя, докато госпожа Делара бе в прегръдките на тоя Ибн Фатали. Но ме интересуваше какво ще й предложи белгиецът. И какво тя ще му отговори. Преди всичко работата. Не е ли така? Тоест ако тя не беше жена на мъжа си, щях да постъпя точно така.

— Не се съмнявам — въздъхнах аз. — Но поне разбираш ли, че тук, на Изток, донжуаните не са на почит? Намират ги по бунищата с прерязано гърло.

— Пепел ти на езика — отговори лениво Витя и остави списанията. — Дай да ти помогна да намериш мястото… Може и да ме урочасаш…

— Е, с твоята подготовка няма от какво да се страхуваш — отговорих аз.

— Аз — да — предупреди той. И сложи магнетофона на коленете си. — Госпожа Делара е чудесна жена — говореше той, докато пренавиваше лентата в обратна посока. — Разбирам избягалия президентски син. Желанието му пак да я види го прави десетократно по-силен.

Той включи на възпроизвеждане, после натисна стопа.

— Все пак аз щях да проверя още веднъж дали няма подслушващи устройства в стаята.

— Защо не — съгласих се аз. — Откакто леля Вера си замина за Москва, новата камериерка не ми вдъхва доверие.

— Не бяхме мислили за това — каза Солонин. — А нашият приятел в Москва прекалено точно изпълни онова, което беше обещал. Макар че според мен в това няма нищо лошо.

— Нима толкова бързо са й купили жилище в Коломна?

— Колко му е… — Солонин сложи слушалките и започна да опипва с търсача стените и мебелите. — По дяволите… Но устройството може да е от другата страна на стената, в съседната стая. Затова ще е по-добре да използваме слушалките.

— А кой живее оттатък, зад стената? — попитах.

— Засега не знам. Някой спешно замина, после някой също така спешно дойде.

Сложихме слушалките.

— Някъде тук — казах аз. — Ето сега кани Делара на танц.

Ние внимателно се вслушвахме, споглеждахме и кимахме един другиму… Ето сега ще каже: „Вие сте най-прекрасната жена в мюсюлманския свят.“ И ще започне да се хвали с харема си… Това може спокойно да се превърти… Ето сега отива при братята Русих.

„… Аз не говоря английски, обаче брат ми страхотно разбира. И ще бъде нашият преводач, ако сте съгласен. Кажи му, Льоха.“

Сега разбираме: по-големият брат се казва Костюха, по-малкият — Льоха, знае английски.

„Свикнал съм да работя с моите преводачи, но между тях няма нито един, който да знае руски.“(Това ще да е Джамил ибн Фатали.)

„Значи нищо друго не ви остава, освен да се възползвате от услугите ми“ — отговаря Льоха на отвратителен английски.

„Кажи му, че нашите интереси съвпадат в няколко посоки — продължи Костюха. — Иска му се Баку изобщо да го няма, та да я кара без всякаква там конкуренция, правилно ли разбирам?“

„Вашият брат малко преувеличава — каза Ибн Фатали, след като чу превода. — Съвпадението е в следното: ние не искаме да сменяме нашите клиенти — страните от Запад.“

„Че аз какво казвам? — измърмори Русих. — Нека нефтът мине през цяла Русия, правилно ли съм разбрал? А не направо през Иран или Турция. Тогава ние ще го направим малко по-скъп. Разбирате ли? Нефтопроводът е по-дълъг, ще надуем цената. И никаква конкуренция…“

„Както разбирам, тук вашият интерес съвпада вече с интереса на държавата? — попита Ибн Фатали. — А не само с моя?“

„Че как! — възкликна Костюха. — Ние сме патриоти, нали така? Вие у вас, ние у нас. И докато всичко съвпада, както току-що ти каза, ще живеем дружно, без да му мислим много. А щом се разпаднат интересите — шут в задника и който отхвръкне по-надалеч! Така и му преведи.“

„Няма да го разбере…“ — усъмни се Льоха.

„Ще разбере, ще разбере… Докато му трябваме, всичко ще разбира както трябва! И ще забрави, че е от една вяра с турците.“

„Вашият брат разбира своеобразно същността на световната политика — засмя се Ибн Фатали. — Но като цяло е вярно. Ако нефтът от Баку, пуснат през руския нефтопровод, стане поне с два-три процента по-скъп, това ще укрепи нашите позиции.“

„Именно — каза Костюха, щом изслуша превода. — Можем да го вдигнем още повече, кажи му. Ще дадем на арменците танкове, ще им пуснем боеприпаси, ще им купим доброволци… А щом се възобнови всичко в Карабах, акциите на Баку веднага ще се сгромолясат надолу.“

„Тук трябва чувство за мярка — възпря го Ибн Фатали. — Когато говоря за два процента, говоря за оптималната за нас цена на нефта. Но ако властите в Баку започнат друга политика, или Турция или Иран ги склонят на свой вариант…“

„Каква Турция, какъв Иран! — възкликна Костюха, докато дъвчеше нещо. — Абе обясни му! Същите братя чеченци ще гръмнат един-два пъти където трябва нефтопровода! Ако тръгне през Сухуми, ще възобновим доставките на оръжие за абхазците! Колко му е? Тук има друг проблем, обясни му. Какво да правим с този наследник на тукашния престол? Чеченците непрекъснато печелят от него, хранят се от неговите ръце, може някак да ги използваме, за да закрием проблема?“

„Боя се, че този разговор не е уместен тук“ — отговори Ибн Фатали и понижи гласа си.

„Разбрах! — заяви Костюха. — Всичко разбрах. След това значи, след това. Значи пак му се е дотанцувало? Каква женичка! И аз съм съгласен да се поразтъпча насам-натам с нея. Обаче не може, дипломатически етикет. Значи кажи му така… Нека отиде да потанци, а ние ще го почакаме тук. А след това ще излезем заедно. У нас ли ще отидем, или при него, няма никаква разлика. И там ще продължим.“

Солонин спря записа.

— Да го извъртя ли? По-нататък пак са разговорите с Делара. Ще я сваля, макар Аллах да не разрешава. Все пак е мюсюлманска жена, макар без фередже. И мъжът й е някъде наблизо…

— Да чуем, да чуем — казах аз. — Макар че не е хубаво. Но изключително за разтоварване. Светските клюки около красива жена, особено достоверните, разтоварват добре. А в нашия случай има над какво да се замислиш, не ти ли се струва? Този наш мафиот представлява Министерството на външните работи на Русия заедно с икономическите ведомства, и то доста успешно.

— Един дявол знае какво става в Русия в наше отсъствие — съгласи се с мен Солонин. — Така ми се иска да сложа тази нагла мутра на мястото й. Те вече оправят световната политика!

— А какво да правят? Могат да кажат повече от най-изкусния дипломат. Кой ще им търси отговорност? Но ти не ме баламосвай, включи да чуем… Или у теб се появиха някакви морални задължения пред тази жена?

— Само онези, които са ми внушавали като дете — отговори сухо Солонин. — Че не е хубаво да се подслушва.

— Но ние се занимаваме с това вече цял час и половина — казах аз. — Едно от двете е вярно: или знаеш съдържанието на разговора им, но желаеш да не го науча, или…

— Първото — прекъсна ме Солонин.

— Разговаряли са за теб? — попитах аз. — Той е ревнувал от теб?

— Какво нещо е да си следовател по особено важни дела — въздъхна Витя. — Дявол да го вземе, слушай… Между другото, тук се произнасят интересни предложения, за които възнамерявах да разкажа със свои думи.

— Може и така — предложих. — Разговорът на Ибн Фатали с Делара по нашия въпрос ли е, или не е? Кажи сам. Без увъртания. Нужно ли е да го слушам, или не?

Той премълча. Просто натисна копчето за старт и пак се отпусна.

„… Забелязах, скъпа Делара, че много се заинтересувахте от този млад бизнесмен от Англия… Или е от Америка?“

— Стоп! — казах на Витя. — Спри.

Той мълчаливо се втренчи в мен.

— Няма ли да започне да те проучва? — попитах аз. — От законно чувство на ревност? Кой си, що си? И дали няма компромат за теб. Какво му коства да позвъни в централата на концерна „Гълф“? И после да те разобличи?

— Не бях помислил за това — призна той. — Ако кръвта е нахлула в главата на горещия южняк, той май ще забрави за всичко, включително и за харема си. Ще издрънка на мъжа й, че не съм този, за когото се представям.

— Това още се ядва — казах на свой ред. — Пази боже да попита: а вие уверена ли сте, че е този, за когото ви се е представил?

Витя се разтревожи.

— Наистина, тези ревнивци притежават изострено зрение и нюх…

И отново пусна записа. Чуха се странни шумове, заглушаващи гласовете.

— Оправя карамфила на петлицата си — обясни Витя.

„… Обръщате му прекалено много внимание, не ви ли се струва?“ — попита този стар пън Делара.

„За какво говорите?“ — попита тя.

„Наблюдавах ви отдалеч. И ми се стори, че той е влюбен във вас. Но аз не се каня да докладвам за това на мъжа ви.“

„Затова пък се каните да ме шантажирате с наблюденията си?“ — попита тя.

„Съвсем не, нали и аз съм влюбен във вас. Но не смея да ревнувам. Но този млад американец… Все пак той е друговерец, мадам…“

„На територията на нашата република засега не действат законите на Шериата — отвърна студено Делара. — И се надявам, че няма да влязат в сила скоро. Мога да не се страхувам, че ще ме замерят с камъни.“

„Ах, мадам, за това ли трябва да говорим? За това ли да мисля, като танцувам с жена като вас?“

„Точно така, най-добре да сменим темата. Защото музиката ще свърши скоро, а следващия танц съм обещала на друг.“

„На този друговерец?“ — попита той плахо.

„Именно на него. А мигар някъде из вашите емирства щяхте да ме наричате така, както можете тук — мадам? Нима щяхте да можете да видите лицето ми, да се притискате о гърдите ми, както правите сега?“

„Права сте… Трябва да ви поискам прошка. И само една среща, мадам. Само една среща! Не си представяте дори колко ще ви бъда признателен!“

„Ще ме вземете в харема си? — засмя се тя. — Ще ме отмъкнете посред нощ, увита в килима?“

„Не съм толкова глупав, мадам, макар сега да полудявам…“

„Или ще подпишете договора с нашето правителство, макар до последния момент да упорствахте? Заради мен?“

„Мадам, вие ми се присмивате! Не мога да ви обещая това, което не ми принадлежи.“

„Тогава да оставим този разговор — каза тя. — Тук става задушно, не ви ли се струва?“

„А не, във ваше присъствие забравям за всичко и нищо не усещам, освен близостта ви. Макар климатикът тук явно да не успява да разхлади.“

„Оставете… Аз вече не съм млада, знаете го прекрасно. Но ако ви помоля за нещо… Ще можете ли да го направите за мен?“

Солонин ме погледна и изключи записа.

— Сигурно съм пропуснал нещо — каза той. — Не си ли я молил за нищо такова?

— Опазил ме Бог… Пък и кога? Ти се въртеше постоянно около нея, с изключение на случаите, когато тя танцуваше с този пръч. Мислех, че само у нас, в Европа, имало простаци. Смятах, че строгият Шериат не дава никакъв шанс на пошлостта. А за климатика е права… Французите спокойно са можели да донесат френски от Франция, вместо да използват боклуци, заради които нищо не може да се чуе.

— Сигурно митата са високи — отвърна Солонин. — И тъй, да продължим. Значи тя го моли за нещо. Интересно за какво?

И пак пусна записа.

„… Всичко, което е по силите ми, мадам!“ — простена Ибн Фатали.

„Но не сега — каза тя. — Ако не възразявате, сама ще ви позвъня, когато намеря сили в себе си. Нали ще останете още известно време у нас?“

Солонин пак спря записа.

— Изглежда, очаква нашите инструкции, не ти ли се струва?

И на мен ми се стори, че тя е увлечена от идеята да ни помогне. Особено след като започнах да я разпитвам за деня, когато е трябвало да се срещне с отвлечения син на президента. Не го е издала тя в края на краищата! Интуицията ми подсказваше, че на госпожа Амирова напълно може да се вярва. Наистина, засега взе инициативата в свои ръце. И какво? Та тя разбра, че разговорът им може да се подслушва. Тоест въпросът е адресиран не само до него, но и към нас. Иска да отмъсти за възлюбения си?

Не изглежда да преживява кой знае колко заради него. Макар че тревогата за любимия може да е изместена от радостта, че се е измъкнал от плена си.

— Ще видим — казах. Във всеки случай тя прекрасно е знаела, че ще чуем целия разговор.

Солонин пак включи записа.

„… Предполагам, че ще остана у вас още около месец, докато не приключа договора, който се разработва с огромен труд. Но само не това! Не ме молете заради вас да правя безброй отстъпки. Първа ще престанете да ме уважавате заради това.“

„А какво общо имате с тези руснаци?“ — попита тя.

„О, просто бизнес. Те се занимават с транспортирането на нефта. Макар на вид да не са твърде приятни хора, но напълно професионално обсъждат проблемите…“

— Спри за миг! — казах аз. — Едно нещо не ми излиза от главата. Тези не твърде приятни, но професионални братя Русих говорят с почит за някакъв Гоша, който си няма работа, та създава кризисни ситуации. И само той може да реши въпроса с финансирането на някаква акция, за която искат два „лимона“. Разбирай, два милиона в зелено… Какво гледаш? На твоя магнетофон го няма, но като стоях близо от братята, чух за това… Затова, ако чуеш за този Гоша, дай ми знак.

Солонин ме погледна така, сякаш ме вижда за първи път.

— Ето какво означава да разчиташ изцяло на прехвалената техника — каза той. — Значи по старовремския начин — просто си застанал до тях, сложил си ръка до ухото и всичко си научили? И след това не те ступаха?

— Пфу, как си започнал да се изразяваш — намръщих се аз. — Имаш още да учиш, малкия…

Той сви рамене и натисна копчето.

„… И тъй, господин Джамил, не се разделям с вас — каза Делара. — А сега ще ми подарите визитната си картичка, нали?“

Лошият й английски придаваше очарование на думите й. Това е добрата актриса — прави обаятелни дори собствените си недостатъци.

После следваха шумове и неразличими гласове. Джамил ибн Фатали се връщаше при руските си приятели. Ето сега се е приближил до тях. Това може да се познае по скърцането и мляскането — братята пак нещо дъвчеха.

„Хубава жена — каза на руски Костюха. — Да й го зачукам още сега.“

„А пък аз бих й се отдал — засмя се Льоха. — За два стотака.“

„Няма ли да е малко старичка за теб?“

„Искате ли да обсъдите нещо?“ — попита вежливо Джамил ибн Фатали.

Изглежда, го измъчваше задух.

„Кажи му първо да си поеме дъх — каза Костюха на брат си. — Че съвсем се е задъхал.“

„Можем да продължим разговора си“ — каза Льоха.

„Но ми се струва, че се канехме заедно да си тръгнем и да продължим разговора на друго място?“ — напомни Ибн Фатали.

„Щом сме се канили — изсумтя Костюха, — значи ще отидем.“

Пак шум и неясен говор.

— Те се облякоха — каза Витя, — нашият обект, нека го наречем така, облече шуба и фрак и карамфилът малко се смачка. Кожата не пречи, но настройката може да се размести…

— Трябва ли да чакаме, когато пристигнат някъде? — попитах аз.

— Ако отидат при Ибн Фатали, той може да се преоблече.

Оставаше да чакаме кога пак ще стане възможно различаването на гласовете. Да чакаме и да се надяваме, че мощността на предавателя ще издържи на разстоянието, което ни разделя.

— Хайде да направим така — предложи Солонин. — Аз ще отида във вилата на площад „Ахундов“, където е отседнал нашият приятел от Емирствата. Само да не сложи карамфила във вода! И да не разбере по този начин какво са му пробутали. Ако всичко е окей, просто ще сменя батерийките и нека си въздиша, като гледа цветето на любовта.

— Минава един след полунощ — казах аз.

— Тъкмо, тъкмо — кимна Витя. — Съвсем подходящо време.

— Но той има охрана.

— Досещам се. Пускаш ли ме?

Не бързах да отговоря. Разбира се, Солонин е попадал и в по-сложни ситуации. Но все пак…

Поклатих недоверчиво глава. После свих рамене. После махнах с ръце. Сякаш изпълних ритуален танц, наречен прави каквото искаш, все едно, цялата отговорност лежи върху мен.

Витя се засмя. После скочи леко от креслото и започна да се приготвя.

— След миг се връщам — каза той, като шумолеше с тренировъчния си костюм, върху който облече якето си. — Колата пред входа ли е?

— Един момент — спрях го аз. — Искам да те пази Новруз.

— Нека спи — отказа Солонин. — Ще се оправя сам.

— Моля ти се, бъди по-предпазлив — казах му, а сам започнах да набирам телефонния номер.

Обадиха се след първото позвъняване, сякаш посред нощ са очаквали точно аз да звънна, жалостив женски глас извика нещо неразбираемо през детския плач. После също така неочаквано ми затвори…