Фридрих Незнански
Кралят на казиното (2)

2

Година и половина преди убийството на Кузмински, пред вилата на заместник-председателя на търговска банка „Диана“ спря вишневочервено жигули четвърти модел. От колата слезе висок мършав мъж с тъмен костюм, модерни тъмни очила и белоснежно поло. От градинската врата до къщата, строена с висококачествени червени тухли — както повечето вили, изникнали напоследък в огромно количество във всички градчета и села на Подмосковието, — водеше чакълеста алея, засадена от двете страни с декоративни храсти. Обширната площадка при къщата беше празна. Мъжът се приближи до заключената врата, видя бутона на звънеца и го натисна.

— Кажете — чу се глас.

— Искам да се срещна с Алберт Георгиевич.

— Алберт Георгиевич приема само в работно време. В банката.

Репродукторът млъкна. Мъжът отново натисна звънеца, този път по-настоятелно.

— Какво има? — кресна гласът.

— Предайте на господин Попов-Городецки, че специалният кореспондент на телевизията — Робърт Уест — моли да бъде приет.

— Момент — посмекчи се тонът.

След секунди ключалката на металната врата изщрака.

— Заповядайте, господин Уест.

Пред входа на къщата мъжът бе посрещнат от двама бодигардове и единият набързо приплъзна скенер по дрехите му.

— Не нося оръжие.

Бодигардът нищо не отговори и му направи знак да го последва. Минаха през няколко стаи, обзаведени с изискан вкус, което донякъде изненада посетителя, и се качиха в просторен кабинет с мебели от карелска бреза, изработени по поръчка. Иззад писалището, направено във вид на морска лодка, стана едър, около четиридесетгодишен мъж — стопанинът на вилата Алберт Георгиевич Попов-Городецки.

— Слушам ви — погледна той посетителя и добави: — Разполагате с не повече от десет минути.

— Ще ми стигнат и пет — подавайки служебната си карта, отговори непознатият.

— „Василиев, Андрей Андреевич. Специален кореспондент на телевизията“ — прочете Городецки и въпросително погледна мъжа. — А къде е Робърт Уест?

— Пред вас.

— Не разбирам, уважаеми…

— За обществото и вие сте Попов-Городецки, но за хората от добре познатите ви среди сте просто Попа.

— Струва ми се, ставате нахален…

— Няма да се вместя в пет минути — прекъсна го Андрей. — Играете ли на „двайсет и едно“?

Городецки, който в момента палеше цигара, се задави от изненада и се закашля.

— Правилно ли чух, господин Уест? На „двайсет и едно“?

— Залагам всякаква сума.

Городецки се позамисли дали няма насреща си някакъв луд или още по-лошо — ченге от „Детски свят“, както бе наречен в определени кръгове комплексът от сгради на „Лубянка“. И дали да не предложи на тоя нахалник бързо да напусне къщата му. Но посетителят, сякаш доловил тези мисли, го изпревари:

— Нито съм луд, нито пък агент от ФСБ. За мен е съвсем лесно да изпразня касите на всички столични казина, към които вие имате известно отношение, но с печалбите си не бих стигнал и до най-близката тоалетна. Ще играем ли?

Той извади неразпечатано тесте карти, разкъса целофана и демонстрира няколко такива розетки, че неволно събуди уважение у Городецки. Алберт Георгиевич беше хазартен тип по природа и внезапно усетил познатата треска, отсече:

— Да започваме. Какво имахте предвид с думите „всякаква сума“?

— Именно всякаква.

— Ще играем с налични. Колко залагате?

— Това са ми последните — сложи на масата пред себе си две стодоларови банкноти Андрей Андреевич Василиев, наричан още Робърт Уест.

— Дребничка миза — подсмихна се Городецки, като изтегли чекмеджето и извади също такава сума.

След една-две минути двестата долара на Городецки отидоха при Андрей.

Алберт Георгиевич извади цяла пачка и отдели четири банкноти, като внимателно следеше тънките пъргави пръсти на Василиев, докато той размесваше картите.

— Тегля.

— Заповядайте.

— Още.

— С удоволствие.

— Стига. Говорете.

— Двайсет и едно.

Городецки мълчаливо наплюнчи пръсти и отброи осем банкноти.

— Може би ще искате вие да раздавате? — подаде му тестето Андрей Василиев.

— Продължавайте!

За по-малко от половин час Андрей спечели цялата пачка долари. Городецки сграбчи слушалката на телефона.

— Фима? Още ли си тук? Не тръгвай! Качи се при мене! Вземи две тестета карти и пари! Колко, колко?! Колкото има!… Нищо ли не ви говори името Ефим Аронович Фишкин? — обърна се той към Андрей, когато затвори телефона.

— Нищо.

— Странно. Той е доста уважаван рицар на зелената маса. Може би най-таченият…

— Не съм посещавал вашите сборища…

— Но защо сборища? — възрази Городецки. — Това са сбирки в тесен кръг, на които идват почтени хора, разиграват се крупни суми… Не, не сте прав. Това е съвсем солидно и порядъчно развлечение…

Городецки стана и отвори барчето.

— Какво пиете, господин Уест?

— Всичко. Но предпочитам водката.

На масата се появиха бутилка водка, кристални чаши, хайвер, нарязан хляб в целофанова опаковка, филе от пушена риба.

— За нашето запознанство.

— Дай боже да не ми е последната — усмихнато вдигна чаша Андрей.

Влезе Ефим Фишкин, невисок, охранен мъж с блестящи черни очи, който разтвори пълните си устни в широка и приветлива усмивка:

— Черпим се, а?

— Поливаме загубата — кимна към парите Городецки.

— Любопитно — потривайки ръце, отбеляза Фишкин. — И много ли загуби, Алберт Георгиевич?

— Всичко, с което разполагах.

— Осемнайсет и четиристотин — уточни Андрей.

— Но вие не сте ги броили!

— Защо? И така виждам.

— Извиках те да накажеш господин Уест, Фима.

— Кой знае, кой знае… — проговори Фишкин. — Да го накажа! Ами ако той ме накаже?

— Дойдохте да играете ли? — попита Андрей.

— Щом като ме моли приятелят ми…

— В такъв случай залагам всичко.

— Да почнем с петдесетачка, а? Или стотачка?

— Няма време. И бездруго задържах много господин Городецки.

— Играй, Фима — строго каза Алберт Георгиевич.

Фима шумно разпечата новото тесте карти, поразмеси ги, след което направи няколко прости розетки, без да сваля очи от Андрей, който сякаш изобщо не обърна внимание какво прави Фишкин с пухкавите си ръце. Городецки седна отстрани в широк фотьойл така, че да наблюдава Андрей, да не пропусне и най-лекото му движение, изражението на очите, лицето, но не забеляза нищо особено, освен напрегнатия му поглед на съсредоточен играч. Но такъв поглед Городецки бе виждал много пъти през живота си.

— Направо не ми го побира умът — проговори Фима Фишкин, бъркайки във вътрешния джоб на сакото си. — Това не може да бъде, защото изобщо е невъзможно…

— Какво, Фима? — ласкаво го попита Городецки. — Профука ли мангизите?

— Петдесет хилки! Невероятно… Той е гений, Алик!

Городецки приседна до масата, запали цигара, изгледа продължително Андрей, след което делово отсече:

— Да минем на въпроса.

— Както вече ви споменах, за два-три месеца мога да опразня касите на всички игрални домове и казина в цяла Русия. Обаче без вашата, да го наречем, благословия, това не само че е невъзможно, но и опасно.

— Вярно — съгласи се Городецки.

— Пообиколих Петербург, Нижни Новгород, ходих и по московските казина…

— Игра ли?

— Нима вече минахме на „ти“?

— Можем да минем.

— Играх два пъти. На дребно. Взех към петстотин долара. На някои места се разиграват големи суми…

— Какво предлагаш?

— Да стрижем както собствениците на казината, така и играчите.

— Но не до корен — усмихна се Городецки. — За да могат да се съвземат… Какво ще кажеш, Фима?

— Гений — отговори Фишкин. — Златна жила.

— Значи да разбирам, че имаш нужда от яки и опасни момчета, а? — обърна се Городецки към Андрей.

— И сам мога да си купя горили. На мен ми трябва във всеки град, където отида, да се усеща откъде духа вятърът.

— А ветрецът, такъв един гальовен бриз, трябва да се появява откъм мене? Ясно. Но аз много си ценя името, Андрей Андреевич.

— Именно затова ви давам трийсет процента.

— Ще работим наполовина. Петдесет на петдесет.

— Четиридесет.

Городецки погледна към Фима, който му кимна да се съгласи.

— Само заради Ефим Аронович — усмихна се Городецки, подавайки ръка на Андрей. — Разбрахме се.

— Май нещо не съм наясно… Сега как да се обръщам към вас? Господин Уест или Андрей Андреевич? — попита Фишкин.

— Като по-стар на години, наричайте ме просто Андрей.

— Да не се издъним, Андрей? Сумите могат да бъдат и с шест нули…

— Изключено. Особено ако са с шест нули.

— Феноменално — прошепна Фишкин. — Може би разбра, Андрей, не съм новак в комара. Подобно нещо обаче не само че не съм виждал, но дори не бих могъл да си го представя.

— Наистина не се е случвало в света на хазарта.

— Какво? Как? По какъв начин? Обясни поне с две думи!

— Вие вече казахте една доста изразителна дума — леко се усмихна Василиев.

— Гений — промълви Фишкин.

— Е, това е, господа — стана Городецки. — Сега ще се понапарим, ще се изкъпем и тръгваме. Да проверим гениалността на практика.

Андрей взе две стодоларови банкноти и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си, а останалите пари побутна настрана.

— Аз не обирам бъдещите си приятели или, ако предпочитате, шефове — каза той.

— Дали ще бъдем приятели или шефове, времето ще покаже — бавно проговори Городецки. — Засега ще кажа следното: ние сме хора на честта, особено когато става дума за карти. Вземи си парите. Сам си ги спечели. Виждам, че искаш да станеш богат. Но знай, че и богаташите си имат своите притеснения. Умряла змия не те е хапала още, нали? И дано не ти дава Господ… А сега да вървим в сауната да се освежим.

Докато минаваха през галерията с цветя, която водеше към сауната, Городецки внезапно попита:

— Какво имаше предвид одеве, когато каза, че съм имал отношение към казината?

— Ти си знаеш.

— Отговаряй, Андрюша, когато те питат съвсем дружелюбно…

— Всяка проститутка ще го каже, да не говорим за пияните кибици.

— Начел си се на лоши криминалета, Андрей — подигравателно се усмихна Городецки. — Значи си правил сондажи, а?

— А ти как мислиш, че стигнах до тебе?

— И какво ти казаха пияните кибици?

— Намери, казаха, Алик Попа и всичко ще бъде окей. И аз те намерих.

— Добре — заключи Городецки. — Точка по въпроса.

Сауната беше разкошна, облицована с чиста розова трепетлика, а вътре беше толкова горещо, че косите им взеха да попукват от жегата като наелектризирани. Басейнът, чието дъно бе облицовано с огледални плочки, синееше с кристалночистата си вода и миришеше на море.

Към полунощ тримата, придружени от още две коли, в които седяха бодигардовете, пристигнаха в Москва и спряха при най-близкото казино. Прекараха там около час, после посетиха второ, трето. Призори Андрей отброи на Городецки полагаемите се четиридесет процента.

— Ще работим — заключи Городецки. — Но по-внимателно и с мярка. Сега малко попрекалихме. Ще прескочиш до Нижни. Там има широко поле за действие. Става, нали?

— По-добре до Монте Карло.

— А защо не? — оживи се Фима Фишкин. — Страхотна идея!

— Ще я обмислим — бавно отговори Городецки. — Ти какво оклюма нос, Андрюша? Умори ли се?

— Колата ми…

— След два часа ще я имаш пред дома си. Или искаш да се возиш на мерцедес?

— Ще ме откараш ли до къщи?

— Ще те откарат. Иди да се качиш ей там в оная количка — посочи Городецки едно кафяво БМВ. — Ще те закарат, дори ако пожелаеш, ще те събуят, съблекат и ще те сложат да спиш.

— И сам ще се оправя — промърмори Андрей.

— Е, хайде, със здраве.

— Доскоро.

Когато се прибра вкъщи, Андрей изсипа на дивана цяла купчина долари, дълго ги гледа, после се обърна към външната врата и за първи път от толкова време си помисли, че трябва да смени старата брава с нова, по-сигурна и съвършена.

От тази нощ животът на Андрей Андреевич Василиев коренно се промени.

Андрей беше единственото дете на полковник от КГБ, който бе пряко подчинен на генерал Стрелников, бащата на бъдещия вицепремиер Лариса Ивановна. И генералският, и полковнишкият апартамент се намираха в една сграда на Кутузовски проспект, дори бяха в един и същи вход. В тази елитна сграда беше получил апартамент и бащата на Валерий, отговорният сътрудник на китайското консулство — Степан Захарович Саргачов, който, разбира се, също бе свързан с органите по сигурността. Впрочем апартаментът на Саргачови често и за дълго пустееше поради постоянните командировки на бащата, но никое друго семейство не се заселваше там.

Твърде ограничен е светът на децата, чиито родители са във властта или близо до нея. Като правило тези деца дружат само помежду си, а когато пораснат, се женят или омъжват само за хора от своя кръг и браковете им, с редки изключения, са винаги нещастни, което е лесно обяснимо, защото от най-ранната си възраст те живеят сред недомлъвки, завист и недоброжелателност. Дружаха още от първи клас и Лариса Стрелникова, Валерий Саргачов и Андрей Василиев. Андрей от малък показа необикновени математически дарби и никой не се съмняваше, че след като завърши училище, ще отиде да следва в Бауманския институт или в МАИ, но той предпочете юридическия факултет на МГУ, където влязоха Лариса и Валерий, просто за да бъде заедно с тях. За разлика от приятелите си обаче той беше посредствен студент, учеше без особено желание и затова когато се дипломира, му беше все едно къде ще работи, дали в някой НИИ, дали в телевизията или в която и да било юридическа консултация. Пък и на всичкото отгоре страдаше от несподелена любов. Има ли смисъл да се уточнява в кого беше влюбен Андрей, както впрочем и Валерий? Но докато Валерий криеше чувствата си, Андрей се влачеше подир Лариса, хленчеше и се унижаваше. „Да не сте откачили бе, момчета? — често се смееше тя. — Аз ще се омъжа само за академик!“ И наистина се омъжи за академик. Съпругът й беше талантлив учен, но освен от формулите си и от някаква хитроумна машина, която бе конструирал в Дубна, той от нищо друго не разбираше, щом като за шестгодишния съвместен живот с Лариса не можа да направи дори едно бебе. Може причината да не е била у него — до ушите на Андрей достигаха слухове за връзки на Лариса с други мъже и че тя още като момиче е направила несполучлив аборт. Но ако Валерий като истински мъж потърси забрава в афганистанската война, то Андрей, така да се каже, пропадна като човек, още повече че нямаше кой да го контролира: след чистката в органите за сигурност баща му замина за родното си село във Владимирска област, майката, естествено, го последва, двамата получиха добри пенсии и сега бяха доволни от живота, грижеха се за едногодишното биче Ерьомка, за вишневата градина и за многобройните кокошки. Андрей бе принуден да освободи апартамента на Кутузовски проспект, тъй като по квадратура не се полагаше на сам човек. Дадоха го на някакъв млад генерал от новопроизведените, а Андрей се премести — разбира се, не без съдействието на този генерал — в едностаен апартамент от по-нисък ранг, но пък за сметка на това в центъра — на „Остоженка“. И така, Андрей пропадаше във всяко отношение. Напусна НИИ, където беше юрисконсулт, разпродаде китайските порцеланови сервизи и картините, но все пак му стигна умът да не посегне на огромната и богата библиотека. Започнаха свойски да го поздравяват кварталните пияници, които от сутрин до вечер киснеха на двора и играеха на карти и домино, някои от тях дори безцеремонно го прегръщаха през рамо, очаквайки с пълно основание да се появи поредната бутилка от джоба на юриста. Но в една прекрасна вечер Андрей сложи точка на този живот.

Същия ден отиде в ателието на своя стар познат, скулптора Алексей Смородин, когото всички неизвестно защо наричаха Льоха въпреки внушителната му фигура. Андрей бе решил да му иска пари назаем, ако удари на камък — да му предложи една скъпа японска гравюра. Знаеше, че скулпторът е страстен и добър картоиграч, често печели и разполага с пари. Изобщо Льоха беше сърдечен, усмихнат и отзивчив, така че можеше да се разчита на него. Но този път Андрей го завари просто неузнаваем.

— Какво има, Льоха?

— Здравата се натопих! — махна с ръка скулпторът и се отправи към съседната стая.

Андрей го последва. До масата седеше възрастен мъж с приятна външност. При влизането на Андрей той въпросително вдигна очи към Льоха.

— Не играе — каза скулпторът. — Не му обръщайте внимание. Я чуй, Андрюша, носиш ли нещо, че аз останах без пукнат грош?

— Виж това — извади от „дипломата“ си японската гравюра Андрей. — От края на деветнайсети век.

— На Арбат ще й дадат петстотин в зелено — с бегъл поглед я оцени Льоха и се обърна към непознатия. — Залагам я за триста.

Очевидно и мъжът беше познавач на японското изкуство, защото след като я разгледа, кимна, събра тестето карти и започна да ги размесва. Андрей напрегнато се взираше в мяркащите се лица на картите. Мъжът раздаде и попита:

— Още?

— Не взимай! — прошепна Андрей на своя приятел.

Льоха отказа и спечели. Мъжът изхъмка, но премълча, макар че според правилата на играта можеше да оспори печалбата. Извади пари и подаде тестето на противника си. Сега вече Андрей се взираше в картите, мяркащи се между ръцете на Льоха. Мъжът поиска само две, след което даде знак на скулптора, че може да вземе за себе си. Льоха отброи три карти и понечи да спре, но Андрей тихичко се обади:

— Още една!

— Двайсет! — усмихна се мъжът.

— Двайсет и едно! — обяви Льоха и обърна изумен поглед към Андрей.

— Играта приключи! — стана мъжът и обръщайки се към Андрей, допълни: — Благодаря за приятната компания.

— Ти играл ли си някога, Андрюша? — попита Льоха.

— Никога.

— Чувате ли? Никога. И той не лъже. Знам го със сигурност.

— Толкоз по-приятно ми е да благодаря за компанията — повтори мъжът, поклони се и излезе.

— Нищо не разбирам — взе да се разхожда из стаята Льоха. — Ти какво, през картите ли виждаш?

— Не знам.

— Я да поиграем.

— Добре.

Льоха раздели парите по равно.

— На всичките ли?

— Може и на всичките.

Андрей загуби.

— Защо? — попита скулпторът.

— Не знам.

— Здравата ме беше ошушкал оня приятел — сподели след известно мълчание Льоха. — Вземи си гравюрата. Половината пари са твои. И вече си тръгвай. Чувствам се нещо уморен.

— Може би загубих, защото ти почти не разбърка картите?

Льоха мълчаливо събра тестето и картите като живи се замятаха в ръцете му. Андрей отново загуби.

— Ясно — заключи Льоха. — Имал си някакъв пресантиман. А сега си върви. Вземи и парите.

Когато излезе на улицата, Андрей съгледа симпатичния мъж, който седеше на една пейка недалече от входа, и отиде при него.

— Знам, че не сте играч, млади момко. Вие сте математик. Познах, нали?

— Всъщност аз съм юрист…

— Вие просто сте завършили право, но имате ум на математик с огромни заложби. Ако смисълът на живота ви станат картите, знайте, че успехът ви е гарантиран. И ще бъде зашеметяващ. Но бъдете предпазлив. Желая ви всичко добро.

И мъжът си отиде.

Не може да се каже, че Андрей взе присърце думите на симпатичния непознат, но все пак се замисли. Вероятно на света не съществува човек, който би искал да стане бедняк, но няма хора, които да не искат да станат богати. И Андрей го задълба мисълта да забогатее — щом като основната му професия не дава такава възможност, защо пък да не опита да постигне това по друг начин, дори ако трябва чрез картите. И, разбира се, когато стане богат, невероятно богат, при него сама ще дойде единствената му любов, неговият блян. Лариса Стрелникова няма начин да не дойде, защото той ще й купи бяла яхта, вила в Швейцария и суперлуксозна лимузина, например „Линкълн“.

Отначало Андрей се присмиваше на безумните си мечти, но постепенно мислите как да забогатее все повече и повече го завладяваха. Намери един приятел, който работеше в телевизията, и с негова помощ успя да гледа на закрити по онова време прожекции някои документални филми за игралните домове в Монако, Латинска Америка и Швейцария. С очите си видя елегантно облечените, заобиколени от красиви жени господа, уверено играещи на рулетка, билярд, карти, техните имения, конюшните с великолепни расови коне, усети живота им, интересен и бурен, толкова различен от неговото безцветно и жалко съществуване. Със съдействието на същия приятел се уреди на работа в телевизията, представи се в най-добрата си светлина и скоро стана водещ на малка рекламна програма. Сдоби се с нови връзки и познанства. Работата му отнемаше много време, но подсъзнателно той нито за секунда не забравяше целта, която си бе поставил. Изнамери и прочете маса книги за хазартните игри, накупи тестета карти, всяка вечер си пускаше на видео филма за един прочут френски картоиграч и гледайки го как борави с картите, самостоятелно научи най-различни сложни розетки. Струваше му се, че сякаш вижда картите с някакво вътрешно зрение, просто напипва и знае къде е всяка една от тях, че живее с играта, която впрочем още не бе пробвал да играе, като се изключи посещението при скулптора Льоха. Имаше силното усещане, че скоро ще го озари някакво откритие, което ще преобрази целия му живот.

И то го озари. Разправят, че Менделеев е сънувал своята Периодична таблица, явила му се е по вдъхновение свише. От някакви незнайни висини се появи и откритието на Андрей. Всъщност той цяла година беше проучвал комбинациите, в които се подреждат картите, и си бе направил цяла колекция, която вече включваше сто хиляди комбинации. За да не пропилее това богатство, Андрей ги вкара в компютъра. И изведнъж осъзна, че на света няма достоен противник в картите. Но дори и при това положение той не хукна веднага да играе, изчака няколко месеца и чак след това се реши да посети казината, но не в Москва, а в Петербург и Нижни Новгород. Освен това и там се сдържа да не се увлече и си замина почти незабелязан от хората, които имаха отношение към доходите от казината. Когато се върна в Москва, неочаквано се сети за симпатичния мъж от ателието на Льоха и реши да посети своя приятел.

— Е, живи бяхме да се видим! — радостно го посрещна скулпторът. — Къде се загуби?!

Поседяха, поприказваха, спомниха си за предишната среща и за симпатичния мъж, с когото бе играл Льоха.

— Край — каза Льоха, — царство му небесно.

— Умря ли?

— Картите, мили мой, картите го довършиха.

— Някой го е убил?

— Абе разправят, че се бил обесил, ама кой знае…

Смъртта на този почти непознат мъж, за когото Андрей често си спомняше — всъщност той бе първият и единствен човек, открил в него необикновените му способности, — силно го потресе. За първи път си помисли, че работата, с която иска да се захване, е особено рискована и опасна. Дори му хрумна да унищожи колекцията си и за да се отърси от тази мисъл, бързо пусна на видеото филма за прочутия френски картоиграч. Докато го гледаше, постепенно се успокои и стигна до убеждението, че който не рискува, не може да спечели! И въпреки това, докато не проучи скрития живот в казината, докато не разбра какви хора са истинските им собственици, не се реши да играе.

След посещението при Алик Попов-Городецки и най-вече след играта в трите московски казина за него вече нямаше връщане назад. Андрей си даваше ясна сметка, че на него вече са заложили много и никога, при никакви обстоятелства няма да го изтърват от полезрението си. Налагаше се да приеме условията на играта и той ги прие, готов за всякакви изненади, дори най-трагични. Обаче нищо подобно не последва.

В два без пет в дома на Андрей зазвъня телефонът.

— Здравейте. Колата ви е пред входа. В шест часа ще ви чакат в банката. Дочуване. — И затвориха, без дори да дочакат отговора му.

Точно в шест Андрей влезе в кабинета на Попов-Городецки, който му стисна ръката силно и приятелски.

— Я прочети това — подаде му той няколко листа.

В тях кратко и сбито бяха написани по градове адресите на игралните домове, приблизителните доходи на всеки един от тях, процентите, които трябва да отбива оттам Андрей, както и полагаемите се печалби за Городецки.

— Командировъчните: път, храна и хотел, както за тебе, така и за охраната ти, ще бъдат за твоя сметка… Недоволен ли си?

— Нищо още не съм казал.

— Твоите доходи ще бъдат по-малки от вчерашните, но достатъчно, за да си купиш вила като моята, да речем, след една година. Впрочем ако искаш, още днес можеш да се преместиш в тази своя бъдеща вила. А оня килер на „Остоженка“ го продай или вземи го подари на някого. Какво ще кажеш?

— Бих искал да видя бъдещата си недвижима собственост.

— Как си с жените?

— Не съм обратен.

— Е, това е чудесно! — широко се усмихна Алберт Георгиевич.

Вилата, която се намираше на брега на водохранилището, се оказа наистина един малък дворец. Повечето стаи бяха облицовани с дъбова ламперия, обзаведени със скъпи мебели и дебели килими, имаше сауна и басейн, разбира се, не толкова разкошен какъвто във вилата на Городецки, но доста хубав, с небесносини плочки.

— Колко струва? — попита Андрей.

— Не можеш да й събереш парите. Харесва ли ти?

— Иска ли питане…

— Живей тогава! — весело подхвърли Алберт Георгиевич. — След време ще помислим и за московското ти жилище.

— Мирише на застояло. Изглежда, тук отдавна не живее никой.

— Отдавна.

— Кой е собственикът? Къде е?

Алберт Георгиевич седна в близкия фотьойл и запали цигара.

— Един арабски мислител е казал следната мъдрост: мълчанието е сила, всичко друго е слабост. А на тебе ти продават дворец на безценица, при това — с безлихвен кредит. Всичко ще бъде законно оформено и не кога да е, а утре. Ще ти дадем охрана, можеш да си вземеш младичка секретарка, ако искаш — две, обещан ти е апартамент в Москва… Какво повече искаш? Живей. От тебе се иска само едно — да работиш. Ще си починеш една седмица, през която да си създадеш уют във виличката, и — пълен напред. Причини за безпокойство например за драгоценния си живот няма да имаш. Но при едно условие.

— Какво?

— Трябва да работиш честно. Както се споразумяхме.

— Излишно беше да го казваш.

— Не е така, Андрюша — възрази Городецки. — Първо, ти ще се срещнеш с такива „лъвове“, каквито дори не можеш да си представиш. И второ, на този свят живее и благоденства не само Алик Попа. Плават и много по-едри риби… Разбра ли ме?

— Някои неща разбрах.

— Това вече е добре.

Навън се чу шум на коли, женски смях и мъжки гласове.

— Посрещай гости, стопанино! — каза Алберт Георгиевич.

Започна славна веселба. Лееше се шампанско, цвърчеше скара, в басейна плуваха красиви жени, свиреше музика и цялата тази картина напомни на Андрей филма за прочутия френски картоиграч.

След седмица, придружен от четирима широкоплещести здравеняци, Андрей замина за Нижни Новгород. Там останаха около две седмици, а после, сякаш като в калейдоскоп, се заредиха Воронеж, Ставропол, Ялта, Одеса, Ростов на Дон, Санкт Петербург… Андрей играеше предпазливо, дори от време на време по настояване на старшия телохранител Гришуня подаряваше на противниците си по някоя игра, губейки незначителни суми, но въпреки това сред редовните посетители на казината плъзна слух за новия виртуозен играч на „двайсет и едно“, а в един от градовете дори за първи път се чу и думата „крал“.

За една година Андрей изплати разкошната вила, сдоби се с голям апартамент в Москва, възвърна всички ценни семейни вещи, които навремето бе продал на Льоха, и си купи две коли — волво и БМВ. Разполагаше вече и с пари, не съвсем в такива количества, както предполагаше, но това бяха суми във валута с пет нули. Славата му вече се носеше из казината и по някое време той започна да забелязва, че привлича вниманието на хора, които не се числят сред приятелите на Алик Попа. Избягваше да влиза в разговори с когото и да било, но дори и да искаше, не би успял, защото главният телохранител Гришуня беше винаги нащрек.

Засечката стана в Екатеринбург. Обикновено когато пристигаше в някой град, Андрей отсядаше в хотел и си даваше един ден почивка. Междувременно Гришуня се заемаше със своите задължения: обаждаше се на делови хора, проучваше обстановката в игралните домове, изпълняваше разни поръчки на Попов-Городецки, които нямаха връзка с дейността на Андрей. В различните градове се задържаха различно, в рамките на не повече от три-четири денонощия, но в Екатеринбург бе запланувано да поработи десетина дни: голям град, в казината се разиграваха крупни суми. Каква бе изненадата на „краля“, когато само след два часа Гришуня се върна и лаконично каза: „Стягай си багажа. Прибираме се в Москва.“ Андрей бе свикнал да не задава въпроси, но този път не се стърпя.

— Защо? — попита той. — Не разбирам…

— След пет минути те чакам в колата — сухо отговори Гришуня.

Самолетът пристигна рано сутринта и те веднага потеглиха към вилата на Попов-Городецки. Гришуня се качи при шефа, разговорът беше продължителен, не по-малко от един час. После Алберт Георгиевич слезе в стаята, където чакаше Андрей.

— Както и следваше да се очаква, господин Робърт Уест си спечели славата на „крал на казината“ — подхвана Попов-Городецки. — Искаш ли да поговорим?

— Както кажеш.

— Ще поговорим, часът за този разговор настъпи — реши Попов-Городецки. — Преди година ти дойде при мене и — трябва да призная — направо ме плени. Обещах ти вила, апартамент, кола, пари. Изпълних ли обещанието си?

— Да.

— Не знам какво си чул да се говори за мен и за хора като мен, но се досещам, че си узнал немалко неща…

— Не съм се заслушвал по разговорите наоколо си. Аз работех.

— Чудесно. Ама нещо си изпортил.

— Но аз много добре запомних твоите думи: „Мълчанието е сила…“ и така нататък.

— Това са думи на един арабски мъдрец. Мене Господ не ме е удостоил с такъв ум.

— Няма значение. Чух ги от твоите уста.

— Към теб са проявили интерес хора от ФСБ.

— Това учудва ли те? — след известна пауза попита Андрей.

— Имало е играчи, които са вземали много повече от тебе…

— И не са ги закачали?

— Да, не са ги закачали.

— Може би е станало някакво недоразумение? Някаква грешка?

— В това отношение моите момчета са точни, не правят засечки.

— Мога да ти гарантирам само едно: аз нямам нищо общо със службите за сигурност.

— Вярвам ти. Досега никога не съм те питал по какъв начин печелиш в играта. Сега обаче те питам. И очаквам отговор.

— На драго сърце ще ти кажа — усмихна се „кралят“. — Създадох си система. В тази глава — почука се той по челото — са вкарани над сто хиляди комбинации. Или по-точно варианти. Главата ми е нещо като компютър.

— Компютър ли? — настръхна Алберт Георгиевич. — Значи всички тези комбинации може да се вкарат и в истински компютър?

— Разбира се.

— И ти си ги вкарал?

— Да. За всеки случай.

— И от този компютър може да се възползва всеки, ако успее да се докопа до него?

— Да, но първо трябва да направи обратната операция.

— Обясни ми.

— Да прехвърли всички тези комбинации в мозъка си. А освен мен няма човек, който да е способен на подобно нещо.

— Не съм сигурен, не се изсилвай толкова — намръщено възрази Городецки. — Да не мислиш, че няма да се намерят умници с по-добра памет от тебе?

— Има много хора с феноменална памет, но в случая е нужен и нюх.

— И такива ще се намерят. С нюх. Запомни, драги ми приятелю, всеки предмет е веществено доказателство — вещдок. А то е от голямо значение за хората, интересуващи се от тебе… Да не си се изтървал пред някого за тоя компютър?

— Не ме мисли за идиот!

— Ех, Андрюша — въздъхна Городецки. — Не те мисля за идиот, но съм длъжен да те предупредя. Когато те обесят с главата надолу и започнат да те обработват…

— Стига де, Алик! — с досада го прекъсна Андрей.

— Ще запееш! И ще правиш всичко, което ти наредят!

— Кой ще ме обеси? ФСБ ли?

— И във ФСБ има всякакви хора. Едни служат на идеята, а други си пълнят гушките. Очевидно вторите са се заинтересували от тебе.

— Невъзможно е, държавните органи призвани да…

— Я стига! — махна с ръка Городецки. — Чуй какво ще те посъветвам. Вземи да се отървеш от истинския компютър, най-добре го хвърли в реката или в някое езеро. А край вилата ти дал Господ много вода. Разбрахме ли се?

— Да.

— Сега си отивай вкъщи и чакай да ти се обадят.

— Кой да ми се обади?

— Не загряваш, Андрюша, макар че си „крал“! И гений!

— Значи те?

— Че кой друг? Те не са от хората, които не довеждат работите си докрай.

— Добре де, ще ми се обадят, а после какво?

— Ще се срещнеш с тях, ще поприказваш. После ще се срещнем двамата с тебе и също ще си поприказваме… Чаткаш ли?

— Да.

— Може би ще се наложи да се разделим. Жалко, много жалко, но по-добре да загубя малко, отколкото всичко. А сега тръгвай.

След няколко дни телефонът във вилата иззвъня.

— Здрасти, Андрей — чу се в слушалката познат глас от детските години.

— Здравей, Лариса — след малка пауза отговори Андрей.

— Да не си ме забравил, а?

— Нима е възможно?

— Намини да се видим.

— В Думата ли?

— Спомни си къде ходихме веднъж преди много, много време…

— Спомням си, и то доста добре. Кога?

— Довечера. В осем. До скоро виждане.

— Довиждане…

Андрей постави слушалката и се замисли. В главата му изникнаха хиляди въпроси. Защо след толкова много години Лариса изведнъж благоволи да му се обади? Как е узнала номера му, като го няма дори в телефонния указател? Знае ли, че е станал богат и независим? А може би се е обадила именно по тази причина? Не, Лариса не е от тоя тип жени. Пък и колко му е един депутат от Държавната дума, лидер на женското движение, да узнае нечий телефонен номер?! Спомни си думите на Городецки, но тутакси прогони лошите предчувствия. Лариса — и някакви си бандити от ФСБ?! Изключено, това е невъзможно.

Андрей погледна часовника си: до срещата оставаха малко повече от два часа.