Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Король казино, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Кралят на казиното

Преводач: Минка Златанова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: „Атика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: „Атика“

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3791

История

  1. — Добавяне

Част първа
Триадите на Хонконг

1.

Когато Александър Турецки влезе в кабинета на Константин Дмитриевич Меркулов, зам. главния прокурор на Русия, вниманието му бе привлечено от мъж на трийсет и две — трийсет и три години, в тъмносив костюм, който добре прилягаше на стройната му фигура. Мъжът стоеше до полуотворения прозорец и пушеше, издухвайки дима навън, и очевидно не забеляза идването на Турецки, затова дори не се обърна.

— Викали сте ме, Константин Дмитриевич?

— Ти какво? — учуди се Меркулов. — Откога минахме на „вие“?

— Пред външни хора…

— В този кабинет външни хора не влизат. Това е полковникът от вътрешната служба Валерий Степанович Саргачов.

— Майко мила, да пукна, ако… — проточи Турецки. — Валера! Живи бяхме да се видим!

Саргачов се приближи и подаде ръка да се здрависа, но Турецки с широка усмивка разпери ръце да го прегърне.

— Потъмнял си, Валера, станал си бронзов… И още повече си заякнал. Я какви перки си отпрал! От колко време не сме се виждали?

— От седем години и три месеца.

— Винаги точен като математик.

— Значи стари приятели, а? — подсмихна се Меркулов. — Добрее.

— Подвизавахме се заедно в Свердловски район.

— И какви подвизи извършвахте?

— Разнищвахме разни случаи.

— Случайчета. От районен мащаб — уточни Саргачов.

Турецки остро погледна бившия си колега от Свердловски район, където двамата работеха като следователи, той — в прокуратурата, а Саргачов — в милицията, и внезапно го обзе било смущение, било съжаление, че така ученически, като някакъв сантиментален хлапак, се втурна да прегръща този мъж, с когото наистина не се бе виждал от седем години и три месеца.

— На колко години стана, Валера?

— С вас сме един набор, Александър Борисович!

И отново го бодна това, макар и шеговито, но дистанциращо обръщение на „вие“. Да, пред него стоеше не онзи млад лейтенант, току-що завършил юридическия факултет на МГУ, а един зрял и солиден мъж, полковник от вътрешната служба. С какво ли се занимава? Какви дела води? Защо няма никаква информация за него?

— Вероятно си на „Огарьов“, там ли седиш?

— Работя. Седи се в „Матроска тишина“[1] — усмихна се Саргачов.

— Благодаря, светна ме — усмихна се и Турецки.

— А сега да минем от случайчетата в районен мащаб към случаите от международен мащаб — намеси се в разговора Меркулов. — Саша, надявам се, знаеш Кузмински, лидера на либерал-социалистическата партия?

— Че кой ли не го знае? Такъв шум вдига.

— Вече му затвориха устата. Снощи е бил наръган с кама в един публичен дом в Хонконг.

— Надявам се, не в гърба? — след известна пауза попита Турецки.

— От раз целиш десетката. Точно в гърба. Докато се е забавлявал, както казват чужденците, с една млада проститутка.

— И искаш да ме изпратиш в Хонконг за трупа?

— За тая работа си има специални служби. Ще го докарат и ще го погребат. Ако не на Новодевическото, то на Вагановското гробище — със сигурност. И доста хора ще се съберат. Все още има всякакви идиоти.

— Това наистина е случай от международен мащаб — замислено произнесе Турецки. — И какво е забравил в Хонконг?

— Пак си в десетката. Именно ти ще трябва да намериш отговора на тоя въпрос. В общи черти аз ще ти обрисувам обстановката, а конкретно и в детайли ще ти я представи полковник Саргачов. Между другото той е специалист по Хонконг.

— Наркотици? — обърна се Турецки към Валерий.

— В момента — да. Но назряват и по-сериозни събития. Ще поговорим.

— Хонконг си е Хонконг, но мен повече ме интересува Русия — продължи Меркулов. — Афганската марихуана, азербайджанският метадон, украинският мак, средноазиатският опиум, анашата[2] и различните синтетични варианти — всичко това вече втръсна на нашите наркомани. Искат хероин! Като чистокръвни американци! И той се появи. Наистина не ослепително бял, както в Америка, а по-нечист, шейсетпроцентов, с възкафяв оттенък, но — хероин! Разбира се, и по-рано тук се намираше хероин, но беше в мизерни количества и не представляваше особена опасност. Сега обаче ситуацията е друга. Не бих казал, че идва с тонове, не, дотам не се е стигнало. Но стигне ли се, ще бъде вече късно. По наши сведения център за прехвърлянето на хероина е станал град Воронеж. И не защото там са се навъдили изведнъж много „любители на спринцовката“, не защото в този град живеят мултимилионери, тъй като един грам струва, кажи-речи, сто и петдесет долара, а защото в стратегическо отношение според замисъла на заинтересованите лица именно Воронеж е най-подходящото място за разпространение на тази отрова из цялата страна. Той е железопътен възел, оттам минава магистралата Москва — Ростов, има цяла пътна мрежа, съединяваща Воронеж с другите областни центрове, наблизо е и „родна“ майчица Украйна. А да не говорим за междуселските пътища, пътеки, пътечки и така нататък… Давай, Ваня, светът е твой!

— Ваня ли? — наостри уши Саргачов.

— Такава е приказката.

— А да не е оня, Иванов, по прякор Монголеца?

— Всичко е възможно — уклончиво отговори Меркулов. — Завършвам. Във връзка с убийството на Кузмински е създадена оперативна група от служители на следственото управление при Главна прокуратура, на различните управления в МВР, ФСБ, Регионалното управление за борба с организираната престъпност при МВР на Русия. Въпросът е съгласуван с висшите длъжностни лица. За ръководител на групата е назначен старши следователят по особено важни дела, старшият юридически съветник Александър Борисович Турецки. — Меркулов погледна Турецки и спря погледа си на Саргачов: — Ясен ли съм?

— Да — отговори Валерий.

— А ти защо мълчиш? — обърна се зам. главният прокурор към Александър.

— Абе май отдавна не съм си имал работа с наркотиците…

— Засега си имаш работа с убийство. А когато разбереш накъде води следата… тогава вече ще видим.

— Ясно.

— И така, доскоро, както казват някои — подавайки ръка, се сбогува Меркулов. — Идете да си побъбрите на някое уютно местенце. По телевизията пускат доста хвалебствени реклами за ресторант „Кротуша“.

Двамата мъже се отправиха към вратата.

— Саша! — повика Меркулов. — Върни се за минутка! Извинете, Валерий Степанович. Саша, вземи тая папка и още днес да я прочетеш. Тук има сведения за случаите в университета за чуждестранни студенти „Патрис Лумумба“. След „Кротуша“ ще идеш при шефа на частната детективска агенция „Глория“.

— Значи Слава Грязнов се занимава с тая папка? И е мълчал досега?

— По моя молба.

— Жалиш ли ме, Костя?

— Не. Пазя те. Не бих искал и ти да стигнеш до моето състояние. — Меркулов се потупа по лявата страна на гърдите. — И бездруго си затрупан с много дела… А как ти се стори старият колега и приятел?

— Доста е младолик. Вече гони четиридесетте, а човек не може да му даде дори трийсет и две.

— Я се погледни в огледалото. И ти нямаш вид на старец — свадливо отбеляза Меркулов. — Той е мъж с ум в главата. Китайския го пердаши по-добре от руски… Забелязах, че ти още от началото се настрои срещу него. Страшен човек си, Турецки. Не всички полковници и генерали са корумпирани. Някои си изкарват хляба и с честен труд. Твърде мнителен си станал.

— Аз го посрещам като човек и му говоря най-приятелски, а той… „случайчета“. От едно такова „случайче“ и до днес ми настръхват косите.

— Хайде, Саша, върви — приключи разговора зам. главният прокурор.

Саргачов чакаше във фоайето и пак пушеше, като въртеше в ръка запалката си.

— Наистина, Валера, що не отскочим до „Кротуша“ — приближавайки се, каза Турецки. — С голямо удоволствие бих хапнал риба.

— Нека да идем на Патриаршеските езера. Не е далече оттук.

— О-о, сетих се! Та ти си роден там!

— Да, но не в езерата. А в къща край езерата — иронично се усмихна Саргачов.

— В къщата, където е живяла Марина Цветаева.

— Точно така.

Излязоха на улицата. Пред прокуратурата бяха паркирани много коли. Като всеки автолюбител Валера несъзнателно, но втренчено погледна един кафяв форд, което не убягна от вниманието на Александър.

— Твой ли е?

— Мой.

— Богато живееш.

— Струва ми три хиляди и петстотин в зелено. Открих го по една обява във вестник „От ръка на ръка“. Производство осемдесет и девета. На деветдесет и няколко хиляди километра. А твоята къде е?

— Ей там.

— Жигулка. Доколкото помня, навремето караше пети модел?

— Изгоря. Какво ме гледаш? Взривиха я. Искаха мен да гръмнат, ама не успяха.

— А тая „шестица“ нова ли я купи?

— Беше почти нова. Пък и сега не е стара. На година и половина е.

— Към седем хиляди в зелено. Тъй че кой от нас е по-богат?

Турецки неопределено сви рамене. Реши да не обяснява, че не е купувал колата, беше му оставена като своеобразен подарък от една бивша клиентка, която замина за чужбина.

— Как е дъщеричката, расте, а? — промени разговора Саргачов.

— Тази година тръгва на училище.

— Изложи се ти, женски баща си остана.

— А ти, разбира се, имаш синове…

— Нито синове, нито дъщери. Сам живея. Пак там, в апартамента на баща ми, на Кутузовски проспект — отговори Саргачов и сякаш да отклони по-нататъшни въпроси, добави: — И мама, и татко починаха.

Беше краят на април, вече се раззеленяваха храстите, а и по някои дървета се виждаха тук-там листенца. Времето беше слънчево и топло и много московчани и московчанки бяха излезли без шлифери и палта.

След като прекосиха „Тверска“ през подлеза, Турецки и Саргачов свиха под арката на масивна сграда сталински тип, минаха по няколко тесни улички и накрая излязоха на Патриаршеските езера. Върху гладката повърхност на езерото, сякаш изваяни от белоснежен мрамор, бяха застинали два лебеда.

— Каква красота — промълви Валерий.

— Неописуема.

— Почакай ме там — кимна Валерий към една пейка, — ей сега се връщам.

И той бързо закрачи към близката сергия за закуски, а Турецки седна на пейката и отправи поглед към застиналите птици. Отдавна не беше идвал насам, кажи-речи от времето, когато работеше в Свердловски район, и сега му изглеждаше странна мисълта, че недалеч оттук, на неколкостотин метра, се носят коли, мирише на бензин и асфалт, цари суета и шум, а тук е тихо и спокойно, във водата се оглеждат старинните къщи, белите лебеди… Я виж! Раздвижиха се! Заплуваха, милите… Колко гордо и величествено плуват! Но защо не е идвал насам толкова дълго време? Стоп! В дома на Цветаева живееше бабата на Валерка — Евдокия Егоровна, баба Дуня. Двамата с него често й ходеха на гости. И не сами, а с приятелки. Баба Дуня пийваше с младите, както сама казваше, по едно напръстниче водка, след което ги оставяше в огромната стая и отиваше при съседката, а те… Е, какво да си припомня! Младежки лудории. Помни само, че в една такава вечер Валера отпрати поредната си приятелка, плака и стена, скърцайки със зъби, обади се на някоя си Лариса и взе да я моли за нещо, да се разкайва и унижава. После дълго лежа с втренчен поглед в тавана, по едно време внезапно скочи и изчезна в нощта. На другия ден Турецки го попита коя е тая Лариса, а той дълго мълча, после каза, че най-страшното за един мъж е унижението. След това откровение посещенията им при баба Дуня прекъснаха. Може би именно затова Турецки бе престанал да идва на Патриаршеските езера…

Саргачов се върна с пластмасов поднос в ръце, на който имаше цветни картонени чинийки със сандвичи и бутилка коняк с нахлупени на гърлото й пластмасови чашки.

— За срещата! — вдигна чаша Саргачов, след като наля от коняка.

— Наздраве!

— И така, да започваме — отново проговори Валерий, като преглътна първия залък от сандвича. — Ти си назначен за шеф, следователно мое задължение е да ти докладвам обстановката в Хонконг, доколкото съм запознат с нея. Надявам се, известно ти е, че аз съм един от водещите специалисти по хонконгските мафиотски структури?

— Не, едва днес научих, че знаеш китайски.

— Впрочем знам го от дете. Баща ми работи няколко години в китайското консулство… Ходил ли си в Хонконг?

— Засега не ми се е случвало.

— Мисля, че ще ти се случи. Така че няма да ти разказвам за красотите на града, ароматите на китайската кухня, както и за червените фенери на масажните салони, а направо ще мина към темата на разговора. Руските мафиоти, кажи-речи, направиха път до Хонконг и се сприятелиха с главатарите на местните тайни съдружия — кръстниците. В Хонконг ги наричат триади. А от подобно приятелство и съюз може да се пръкне едно неуловимо и всемогъщо страшилище. Спецслужбите на Хонконг отдавна вече обърнаха внимание на честите пътувания на руснаците и неведнъж предупреждаваха московските колеги, които обаче нямаше за какво да се заловят. До момента, когато бе прехваната малка пратка хероин от Изток. — Саргачов щракна запалката, запали цигара и дълбоко дръпна. — Разбира се, ти знаеш, че обикновено хероинът влизаше в Русия през Таджикистан, Узбекистан и Туркмения — пакистано-афгански хероин. А задържаната пратка, както изясниха нашите специалисти, е с по-високо качество и хероинът е произведен или в Камбоджа, или в Лаос, но със сигурност не и в Пакистан. С други думи, се открива или вече е открит нов канал за транспортиране. Възможно е и воронежките тайни складове вече да са пълни с качествен далекоазиатски хероин, а руските наркотърговци само да чакат удобен случай да го пуснат на пазара.

— Това значи война между клановете. Защото Тофик Алиев, който търгува с анаша и други треви, няма да гледа със скръстени ръце как му се изплъзват паричките!

— Войната вече е налице.

— Имам предвид ожесточена война с много кръв.

— Скоро и тя ще започне.

— Интересна картина ми обрисува — отбеляза Турецки. — Или това още не е всичко? Очертават ли се по-сериозни събития?

— Връщам се към триадите. Малко неточно ти изтълкувах значението на тази дума, като нарекох триади само кръстниците. Това понятие е по-обширно и включва тайните съдружия, които съществуват по свои строги вътрешни закони. Достатъчно е само да ти кажа, че от няколко столетия насам те вече контролират значителна част от финансовия свят на Хонконг, макар че в първоначалния си замисъл това е справедливо. Системата е добре законспирирана, всички триади си имат документи, потвърждаващи легалния им бизнес. А сега за по-сериозните събития… В Хонконг живее един господин на име Джек Кан, който се ползва с голям авторитет. Майка му е рускиня, внучка на един от колчаковските офицери, а бащата е китаец. Кан се занимава с търговия на оръжия последен модел, дори с атомно. Според последните ни сведения той е постигнал забележителни успехи в това отношение. А сега съпостави този факт със следния. Банковите и търговските закони на Хонконг са особено гъвкави. Мошениците от цял свят използват това обстоятелство с огромни лични печалби. И нашите богаташи се ориентираха бързо. Вече са изпрани милиарди долари. Дори нещо повече, в момента триадите енергично изпират наличната валута, постъпваща по каналите на руската мафия. И двете страни много бързат, защото наближава първи юли, когато Хонконг и Тайван преминават във владение на Китай. А там, както се казва, нема лабаво. И току-виж, че при това бързане същият Джек Кан вземе да продаде нещо мъничко и спретнато с атомен заряд на някой си Ваня Иванов. Какво ще кажеш, а?

— Всичко това е много любопитно — след известно мълчание проговори Турецки. — Но аз съм практик, Валера, човек на действието.

— А аз — чиновник, щабен офицер. Заповядано ми е да ти докладвам положението и го направих, доколкото можах.

— Благодаря ти — отново с известно забавяне отговори Турецки.

— Нека уточня. Аз невинаги съм бил чиновник.

— Знам.

— Не, Саша, не знаеш. Предпочитах да мълча за това.

— А сега ще го кажеш?

— Имам зад гърба си две години и половина Афганистан и три месеца Чечня. Две ранявания. След чеченското се наложи да напусна армията.

— Я налей коняк — намръщено каза Александър.

Пиха, без да се чукнат, дори не си замезиха.

Лебедите в езерото отново бяха застинали на място.

— Мамо — чу се детско гласче. — Виж, мамо! Живи ли са?! Мамо!

— Живи са, миличка, живи. Лебед и лебедица — отговори младата майка на малкото момиченце. — Това са най-верните птици на света. Ако единият от двойката внезапно загине, другият — мъжката или женската птица — се издига високо в небето, събира крила и пада като камък на земята.

— И умира?

— Умира. Но какво правиш, миличка? Защо плачеш?

— Мъчно ми е…

— Лебед и лебедица — проговори Валерий. — Е-ех!

— Докато ти пазаруваше, аз си спомних за баба ти, Евдокия Егоровна… — Турецки позамълча, но отговор не последва, и той продължи: — Знаеш ли, все още се питам какво ни раздели тогава?

— Кога?

— След последните ни изпълнения в стаята на баба Дуня. Помня, че ти много се разстрои заради някоя си Лариса…

— Тя отдавна не е някоя си Лариса — прекъсна го Саргачов. — А Лариса Ивановна Стрелникова, вицепремиер на Русия.

Рядко се случваше Турецки да е изненадан от нещо, но този път дори подсвирна.

— Да пийнем още по едно за капак — предложи Саргачов.

— Не, на мен ми стига.

— Тогава да тръгваме.

— Трябва да приберем това — кимна към подноса Турецки.

— Има си хора за тая работа.

И наистина, не бяха изминали и десетина крачки и отнякъде се появиха двама мъже, разляха в чашките останалия коняк, приветливо помахаха на щедрите непознати, когато те се обърнаха да ги погледнат, и жадно загълтаха скъпоценната придобивка.

До прокуратурата стигнаха с нелегално такси. Сметката плати Саргачов.

— Ако ти потрябвам, обади се — каза той на сбогуване.

— Ще се обадя.

Турецки изпрати с дълъг поглед отдалечаващия се форд, разсеяно отговори на поздрава на някакъв малко познат колега, влезе в сградата, качи се в кабинета си, свари си силно кафе, приседна до бюрото и потъна в мисли.

По принцип разговорът се оказа полезен. Трябва да му се признае на Саргачов, че представи кратко и ясно скрития живот в Хонконг. Сякаш лично е бил в някоя триада. И внушителният Джек Кан бе описан така ярко и красноречиво, че сякаш го виждаш пред очите си. Полуруснак-полукитаец, със светла коса и черни очи, висок, мършав, умен. Ами ако наистина вземе, че продаде една такава мъничка атомна бомба на някой от руските престъпници? И не една? Ама че работа… Изпрани са милиарди долари незаконно придобит руски капитал… Но защо така си се размислил, господин „важняк“? Какво толкова те разтревожи? Нещо в облика на бившия ти колега или в неговото поведение? Може би все пак разговорът не ти хареса? Може би Меркулов е прав, и ти ставаш твърде мнителен и критичен? Нищо подобно, не е в това причината! Та ти го посрещна най-непринудено, нахвърли се да го прегръщаш, обзет от някакво топло чувство, което значи, че в отношенията ви с Валерка е имало повече хубави и светли неща, отколкото лоши, посредствени, незабележими. Ти сякаш се върна в онова време на безгрижие и младежки лудории, сваляйки от гърба си петнайсетина години, като се надяваше да получиш в отговор същото отношение, а получи, макар и приятелска, но хладна и сдържана усмивка. Не припламна в очите на Саргачов радостно пламъче, те останаха безразлични. Впрочем сега би могло да се намери обяснение за това — Афганистан, Чечня, ранявания… Интересно, кой все пак го е уредил на тази отговорна длъжност? Защото в Русия има предостатъчно хора, владеещи китайски език, както и добри професионалисти по мафиотските структури. На секундата могат да се посочат пет-шест имена. А тук, видиш ли, пристига един армейски офицер без специална подготовка и готово — моля, заповядайте в кабинет с висок таван!

Неочаквано Турецки се сепна: та той изобщо не знае дали Саргачов няма специална подготовка…

— Ама какво толкова си се захванал с него?! — ядно възкликна на глас той и удари с юмрук по бюрото, допи кафето си и разтвори папката, която му бе дал Меркулов.

В нея имаше оперативни доклади. По-голямата част от тях бяха от името и с подписа на Грязнов. По изключение Меркулов бе поръчал на „Глория“ да внедри свои хора в студентските среди. От тези доклади Турецки разбра, че сред студентите в университета „Патрис Лумумба“ има доста богати младежи, в общежитието се шири голяма проституция, съществува цяла добре организирана мрежа за доставка на руски момичета по азиатски и европейски публични домове, открити са следи от хероин…

Зазвъня телефонът.

— Слушам.

— Здравей — чу се в слушалката гласът на Слава Грязнов. — Защо не идваш?

— Проучвам съчиненията ти.

— И как ти се виждат?

— Добре си се изпраскал.

— А ти какво си мислиш?

— Най-важното, че всичко е прегледно — лично, бащино и фамилно име. А също и народност, посочена в скобки. Нигериец, алжирец, виетнамец… И неочаквано виждам, че между тях се е забутал и някакъв сянганец. Откъде е тоя човек бе, Слава?

— Трябва да е от Сянган, щом като е сянганец…

— Давай, давай, все в тоя дух.

— Що, да не би да няма сянганци? — позасегна се Грязнов.

— Как да няма? Има, разбира се.

— Е, значи всичко си е тип-топ!

— За непросветените пояснявам: Сянган е старото китайско име на Хонконг. С население над седем милиона. Деветдесет и осем процента са китайци. Следователно твоят сянганец със сигурност е чистокръвен китаец.

— Копелето му с копеле! — разсмя се Грязнов. — Така де, видях аз, че хич не ми прилича на сянганец! Хайде, идваш ли?

— Костя ти вдига пара, а? — подкачи го Турецки.

— Идвай, докато все още те чакам, защото може и сам да запраша — без да реагира на закачката му, продължи Грязнов.

— Но къде да дойда? В оная къща ли?

— Ми къде другаде? Да не си забравил адреса? Да ти припомня…

— Добре де, чакай ме… сянганецо — въздъхна Турецки и постави слушалката.

В кабинета влезе следователката Лилия Федотова. Както обикновено бе дошла на работа в прокурорска униформа с пагони, но шита по поръчка, та затова й седеше чудесно — не скриваше, а сякаш напротив, подчертаваше стройната й фигура и дългите крака. Впрочем полата беше малко по-къса. Не можеше да се каже, че Лиля е красива в класическия смисъл на думата, но от цялата й външност се излъчваше някакво скрито обаяние. Зелени очи с дълги ресници, тънки вежди, гъста кестенява коса, матов тен на лицето, кръгла брадичка — човек би казал, че не се отличава с нищо особено, доста такива момичета се навъртат около хотел „Национал“, но едва ли някой би могъл да си я представи сред тях. Те се познават от цял километър и не защото имат развратни и похотливи физиономии, а защото веднага се усеща, че са високоплатени проститутки, излезли на работа. А от Лиля лъхаше финес и изискана сдържаност или по-скоро достойнството на жена от добро семейство, която си знае цената. Но Турецки, който бе имал в живота си немалко любовни приключения, инстинктивно долавяше у нея страстен темперамент и затова, както се казва, отдавна й беше хвърлил око.

— С какво ще ме зарадваш, Лилечка?

— Подпишете това — подаде му тя няколко заповеди.

Турецки бегло ги прегледа и подписа, но когато вдигна поглед, забеляза в ръцете на Лиля вестник със снимката на вицепремиера Стрелникова и се заинтригува.

— Я го дай за малко!

Във вестника бе публикувано интервю с Лариса Ивановна във връзка с последното й пътуване в чужбина.

— Точно и смислено отговаря — отбеляза Турецки, след като набързо прочете интервюто.

— Тя изобщо си е умна жена.

— Я чакай — сети се той, — ами ти май работеше в онова движение… как се казваше? „Прогресивни жени“! А тя му беше председателката! Нали така?

— Да, познавам се с Лариса Ивановна отблизо.

— И какво ще кажеш за нея?

— Смятам, че вече казах всичко. Умна жена.

— Близкото познанство с един вицепремиер понякога предполага страхотни възможности…

— Предполага. И каква връзка има това с мен?

— Чудя се как не си се възползвала от него?… Защо?

— Възползвах се.

— Не разбирам.

— Самопредложих се да бъда включена в групата на най-добрия следовател в Русия — Александър Турецки — и получих това място.

— Ласкаете ме, мадам — ухили се той.

— Ни най-малко. Но защо се изчервихте, Александър Борисович? Май не сте срамежлива девица.

— Това мога лесно да го докажа — без да иска изтърси той.

— Не очаквах — след кратко мълчание промълви Лиля.

— Какво?

— Подобна грубост.

— Извинявай — искрено се смути Турецки.

— Нищо. Случва се. Ще се престоря, че не съм чула. Така ме учеше мама.

— Не виждам съобщение за смъртта на Кузмински — продължи Турецки да разлиства вестника.

— Ще се появи утре. За отпечатването на тиража е нужно време — подсмихна се младата жена. — Но стига сте се притеснявали, Александър Борисович! Аз вече забравих всичко.

— Кога най-после ще минем на „ти“? Дявол знае какво се получава! Аз се обръщам към теб на „ти“, а ти ми говориш като някаква ученичка! — внезапно избухна Турецки.

— Когато ми кажете.

— Но аз съм ти казал! И то неведнъж!

— Извинете, но…

— Уф! — ядно възкликна той. — Я си налей кафе! — посочи голямото джезве. — Вече изстина, но е силно.

— Аз го обичам студено.

Турецки стана и се заразхожда из кабинета, поглеждайки към своята помощничка, която отпиваше кафето на малки глътки.

— Главозамайваща кариера направи Лариса Ивановна — размаха той вестника. — Профсъюзите… Лидер на женското движение… И почти веднага — вицепремиер!

— Ако си спомняте, у нас и завеждащи лаборатория са ставали първи лица в държавата. И нищо, търпим.

— Ставаха, ама преди три-четири години. А днес би изглеждало странно.

— Поразена съм от вашия… е, добре, от твоя интерес как така една жена е станала вицепремиер.

— Е, най-после — въздъхна Турецки. „Твоя“! Продължавай така и занапред.

— Да. Изненадана съм. Вие, мъжете, сте заграбили всички постове, а между другото някои от вас имат много по-малко пипе, отколкото въпросната Лариса Ивановна.

— Нямам предвид това, Лиля — кротко възрази Турецки. — В момента се е създала една, меко казано, малко неочаквана ситуация. Впрочем ще те информирам: образувана е група за разследване на убийството на Кузмински. Привлечени са специалисти от различни ведомства. Аз съм назначен за ръководител.

— И съвсем справедливо.

— Е, благодаря — опита се Турецки да възприеме обичайния си шеговито-снизходителен тон, но не се получи. — Въпросът, Лиля, е не само в убийството. С него, както си е редно, ще се занимават спецслужбите на Хонконг, макар че и ние няма да останем безучастни. Ще водим успоредно следствие. Какъвто и да е тоя Кузмински, все пак е руски гражданин… Но за мен е определена, както подозирам, малко по-различна задача.

Турецки млъкна. Лиля продължи внимателно да го гледа и накрая попита:

— Каква по-точно?

— Триадите на Хонконг.

— Не съм чувала за тях.

— Всъщност и аз едва днес научих какво представляват.

Турецки отново замълча.

— Какво те мъчи, Александър Борисович?

— И аз не мога да си обясня.

— Именно с това почни. Че не можеш да си обясниш.

Турецки разказа на Лиля за срещата с полковник Саргачов, за неприятното си усещане, дори за подозрителността си, за която сякаш нямаше никакви основания, и за голямата си изненада, когато узна от думите на Валерий, че неговото момиче, отдавнашната му нещастна любов — Лариса Стрелникова — се е издигнала на такъв висок пост. Не, може би Валерка не е назначен на „Огарьов“, така да се каже, с връзки. Макар че, погледнато от друга страна, какво може да прави там един армейски офицер? Нима все пак не го е наместила там нечия всемогъща ръка?

— Но аз познавам полковник Саргачов — каза Лиля, след като го изслуша. — С него ме запозна Лариса на един прием.

— Значи са си възстановили отношенията? Старата любов ръжда не хваща, а?

— За любов не мога да кажа нищо, но че имат някакви взаимоотношения, не се съмнявам. Всъщност тази ли женска ръка нарече всемогъща?

— Вече разбирам — кимна след известно мълчане Турецки.

— А на Саргачов няма защо да му се обиждаш. Хората се променят. И особено бързо в нашето смутно време. Може пък това да е при него някаква маска, предназначена за официалните кабинети…

Телефонът иззвъня.

— Ако е Грязнов, кажи му, че съм излязъл — припряно и кой знае защо шепнешком заръча Турецки.

— Излезе, Слава, излезе! — весело проговори в слушалката Лиля. — Кога ли? Ами преди малко! Няма и десетина минути! — Тя слушаше Грязнов и с лукава усмивка поглеждаше към Турецки. — Хайде и ти, Слава?! Нима? Ами ако му кажа?… На човека, когото одумваме!… Може? Добре, ще си помисля, Слава. До скоро виждане.

Лиля постави слушалката и загадъчно погледна Турецки.

— Какво ти надрънка? — ревниво се поинтересува той.

— Каза, че си хлътнал по мен до уши.

— Ама че дръвник… — можа само да изрече Турецки.

— И каза да не ти вярвам, а да мина на негова територия. И още, че си голям женкар.

— Такива глупости, и то по служебния телефон! — вдигна ръце Турецки. — Ще му откъсна главата!

— Защо? — искрено се учуди Лиля. — Нима е лошо за един стопроцентов мъж да бъде женкар?

— Сигурна ли си? — попита или потвърди казаното Турецки, взе папката от бюрото, а при вратата се обърна: — А госпожа Стрелникова как е в това отношение?

— В това отношение госпожа Стрелникова е жена без никакви предразсъдъци.

— Омъжена ли е?

— Е, и ти си женен, което не ти пречи да бъдеш голям женкар — все така загадъчно усмихната отговори Лиля.

Турецки затръшна вратата след себе си.

 

 

Частната детективска агенция на Грязнов „Глория“ (в превод — „Слава“), която навремето започна своето съществуване на „Неглинка“, сега се бе преместила в района на „Пречистенка“ в двуетажна къща с двор. Ако се тръгне с кола от центъра, трябва да се мине покрай Пушкинския музей на „Волхонка“, станцията на метрото „Кропоткинска“, Дома на учените и да се свие надясно в посока Арбат към невисоките постройки отпреди революцията. Тези самостоятелни и удобни къщи, в които някога са живели дворяни, дребни буржоа и чиновници, отдавна бяха окупирани от художниците. Но напоследък на това уютно място с оцелели стари липи сложи могъща ръка московският кмет, така че няколко къщи, в които работеха малко известни, дори неизвестни служители на изкуството — повечето застарели скулптори, — моментално опустяха. Дойдоха работници във вносни гащеризони с многобройни джобове и маркови стикери отзад, които набързо изхвърлиха всичко, оставено и забравено от художниците, а техните непреходни творения бяха откарани на градските сметища. След това къщите буквално за часове се превърнаха в кокетни и уютни вили, където се заселиха различни агенции, а най-вече — банки. Тутакси се появиха фирмени табели от бронз, сред които се мъдреше и скромната табелка: „Частна детективска агенция Глория“. Ремонтираните и обновени старинни къщи рязко контрастираха на околните стари сгради, където останаха да творят известните дейци, които разполагаха с дебели връзки — закачиш ли ги, ще се вдигне голяма олелия, — така че кметството временно ги остави на мира до по-благоприятни времена.

Ако преди две години някой екстрасенс бе пророкувал на Вячеслав Грязнов, че ще стане шеф на детективска агенция, при това частна, той на секундата би пратил по дяволите този пророк. Но все пак стана точно това. И ето как.

На „Петровка“ бе дошъл поредният нов началник, който започна да въвежда свой ред. Захвърчаха глави, отиваха си опитни и талантливи детективи — както от „Петровка“, така и от всички управления, отдели и отделения на милицията. Преждевременно излизаха в пенсия „старците“ — на четиридесет и пет, петдесет години. Те можеха да работят още дълго, но как, след като за началници дойдоха маса млади здравеняци, издаващи заповеди, от които на „старците“ им се завиваше свят. „Да се арестува“, „задържи“, „стреля без предупреждение“… Но кого да арестуваш? Как да го задържиш? Арестувай го, ама първо го намери. Звъни Грязнов на един колега — излязъл в пенсия, станал пчелар и гледал кошери на село. Звъни на друг — уредил се като началник-охрана в търговска банка. На трети — ударил го на бизнес, сиреч на далавери. Четвъртият пък си пишел мемоарите. Но какво става? Кой ще лови бандитите, крадците и убийците?! Грязнов не издържа, когато накрая научи за смъртта на Дима Коршунов — Дмитрий Алексеевич, хитър и умен оперативник от „Петровка“. Дмитрий Алексеевич се бе застрелял. Грязнов изпрати и помена своя стар приятел, а от гробищата отиде направо на „Петровка“, в най-височайшия кабинет. Без да обръща внимание на секретарката, той отвори с ритник масивната врата, влезе и заби поглед в новия началник.

— Абе ти откъде ни се изтърси на главата, копелдак гаден? — тихо попита Слава.

Как би реагирал на подобно обръщение един истински мъж? Вероятно би отвърнал със същото, би извикал дежурните милиционери или направо би праснал нахалника по мутрата. Но нищо подобно, тоя изрод остана да си седи зад бюрото, само в безцветните му очи се мярна нещо като удивление.

— Виждате ли, колега — гледайки някъде встрани, проговори той, — това е ярък пример за истинската руска демокрация.

Грязнов се обърна и срещна погледа на младолик мъж в сив костюм, който с любопитство го разглеждаше. За секунда се поколеба дали да си отиде веднага, или да изчака развитието на събитията, и тъкмо бе решил да си тръгва, защото разбра, че е безполезен всякакъв разговор с тоя дръвник зад бюрото, когато отново се чу тенорчето на началника.

— Надявам се, че молбата за напускане е в джоба ви?

— Ще ме уволниш ти, със заповед. Разбра ли?! — избухна Слава.

— Както желаете — чу се в отговор.

„Ама че гадняр — дори се учуди Грязнов. — Пълен гьон, ни приема, ни предава!“ Накрая си изля гнева в един яростен монолог, подсилен с цветист бандитски жаргон, и си излезе. Помота се още малко из сградата, а когато се озова на улицата, срещна мъжа, който бе седял в кабинета на началника.

— Вземете — каза той и му подаде визитната си картичка. — Ако имате желание, обадете ми се.

— Ще видим — сухо отговори Слава, пъхна визитката в джоба си и се отдалечи. Като повървя известно време и се поуспокои, извади картичката и прочете: „Саргачов, Валерий Степанович.“ Началните цифри на служебния телефон показваха, че този мъж работи в министерството на „Огарьов“ 6, а домашният — че живее на Кутузовски проспект.

На следващия ден Грязнов бе отчислен от редиците на славната московска милиция с подписа на гореспоменатия висок началник на Московското градско управление на вътрешните работи, а месец-два по-късно с голямо задоволство чу, че същият началник тихомълком е бил свален от длъжност, след като бил най-безжалостно оплют от ветераните на някаква демонстрация при „Соколники“; така той изчезна нанякъде, а после се появи вече в Държавната дума като депутат. Такива ми ти работи…

Мисълта да създаде частна детективска агенция хрумна на Слава, докато четеше криминалната повест на Рекс Стаут „Съчинявайте сами“. Колкото и странно да звучи, но той едва тогава осъзна, че Ниро Улф работи за себе си, за собствения си джоб, и трупа пари в банката за всеки разкрит случай. Така че защо и той, милиционерският подполковник в оставка Грязнов, да не се опита да прави същото? Разбира се, нито е алчен, нито пък е Ниро Улф, много не му трябва, но той и неговите сътрудници ще бъдат добре осигурени с процентите от хонорара — бъдете така добри да си платите за услугите.

И започна да действа. Първия си офис откри на „Неглинка“, но скоро в помещението стана направо тясно. Хората идваха при него с най-голямо желание. И тогава узна, че може да си има собствена къща на „Пречистенка“. Обаче нещата нещо се закучиха, тъй като на пътя му се изпречиха „новите руски баровци“ с претъпканите портфейли. Трябваше или да даде голям рушвет, или да вземе не по-малък кредит от някоя търговска банка, при това — срещу умопомрачаващи лихви. На първата възможност Слава никога не би се съгласил, а в банката любезно го изслушваха и пак така любезно му отказваха. И когато, кажи-речи, се отчая и бе на път да се откаже, реши да се обади на Саргачов, ей така, за всеки случай. Вече беше наясно, че Валерий Степанович е шеф в Министерството на вътрешните работи и макар че не хранеше кой знае каква надежда за благоприятен изход от положението, набра номера. Саргачов внимателно изслуша почти несвързаните му обяснения и само попита:

— Какъв кредит ви е нужен?

Слава отговори, като все пак се оплака от кожодерството на банкерите.

— Сега е седемнайсет и четиридесет и пет. Утре по същото време ще ви дам отговор.

И точно в седемнайсет и четиридесет и пет на другия ден телефонът иззвъня. Отговорът беше кратък. Кредитът е отпуснат от Сиб-банк, лихвите са поносими, чакат го с документите, разрешението за при добиване на недвижима собственост в района на „Пречистенка“ е получено.

— Имам обаче една молба — допълни Саргачов. — Да вземете на работа двама души. Сигурни момчета. Ветерани от Афганистан.

— Само че във вътрешната охрана — реши да отстоява реномето на фирмата си Грязнов.

— Няма значение. Само и само да получават някакви доходи. Момчетата мизерстват.

Именно така се случи, че наред с луксозните табели по къщите, придобити за баснословни суми от „новите руснаци“, се появи и фирмата на детективска агенция „Глория“, под чието име разгърна законна търговска дейност о.з. подполковникът Вячеслав Иванович Грязнов.

В очакване на Турецки босът седеше в кабинета си, пушеше, отпиваше от голяма чаша по глътка чай, щедро подсилен с хубав коняк, и преглеждаше текущата документация. Слава имаше вид на преуспяващ бизнесмен: скъп костюм, морскосиньо поло и елегантни мокасини. Дори рижата му коса, тук-там с побелели къдрици, която по-рано стърчеше на всички страни, сега бе прилежно сресана и прикриваше плешивината на темето.

Навън се чу шумът на спираща кола и буквално след секунди в кабинета нахълта Турецки.

— Ти какви ги вършиш бе, рижо говедо?! — закрещя той още от вратата.

— Ми аз бях сигурен, че си там — доволно се ухили Слава. — Не можеш да ме прекараш, братле, ясен си ми при всички положения.

— Ама така де! — не мирясваше Александър. — Що не мислиш какви ги дрънкаш? А?!

— Иначе как можех да те изстрелям оттам? Само по тоя начин. Господи, нима всичко ти е казала? — ококори очи Слава.

— Дори нещо повече — махна с ръка Турецки. — Освен че съм женкар, какво още ме нарече?

— Ама че жена! — възхити се Грязнов. — От нашата кръвна група.

Турецки хвърли папката на бюрото, отпи глътка от чашата на Грязнов и се намръщи:

— Това коняк ли е?

— Само една четвърт, другите три са цейлонски чай.

— А не е ли обратното?

На свой ред Грязнов отпи няколко глътки, позамисли се и се съгласи:

— Вярно бе. Обратното е. Май и тоя път съм сбъркал пропорцията. — Разтвори хвърлената на бюрото папка и вдигна очи към Александър. — Моите писания? Защо си ги донесъл?

— „Сянганецо“! — подсмихна се Турецки. — Именно затова ги донесох, за да изтриеш от тях оня сянганец. Костя трябва да иде на доклад при шефа, а в папката фигурира някакъв си сянганец!

— Добре де, добре — махна с ръка Грязнов, но все пак сложи настрана листа със сведенията за сянганеца. — Мога и изобщо да се оттегля от това дело. Между другото, то се води при мен в графа „непредвидени разходи“. Залудо ви работя, за едната благодарност.

— Ми оттегли се де!

— Не ми излизай с тоя номер — широко се усмихна Грязнов. — Знаем се от години, не ме виждаш за първи път, нали?

— Такъв джентълмен — за първи път.

— Сто и петдесет гущерчета — поглади Грязнов реверите на сакото си.

— Добре, а сега минавай към въпроса — сядайки, каза делово Турецки.

— Чакам едно обаждане. Затъжих се нещо за тебе и звъннах на Меркулов. Сега вече ще си имам компания и ще чакаме двамата.

— На никого не съм обещавал да чакам.

— А обаждането е от „Патрис Лумумба“. Жал ми е за нашите момичета. Ония африкански нерези най-после ще ги закопчая. И точно днес, а не кога да е — злобно натърти Слава. — Има там един Али, изключителен мръсник е. Искам аз да го прибера, а после ще го дам на момчетата от ФСБ.

Той погледна Александър, който тутакси усети в този поглед непримиримостта на някогашния Грязнов, упоритото и безстрашно ченге, отмести очи и отпи още една глътка от чашата му.

— А питието ти си го бива… Дори много. Освежава… Та казваш — в графата „непредвидени разходи“, а?

— Абе майтапя се, не обръщай внимание.

— Щом приключим делото, ще ти платим. Колко ченгета имаш?

— Двайсет и трима души.

— Трябва да ги храниш и поиш. И вероятно всички са семейни?

— До един. Освен мене.

— Ще ти платим. Точно по тарифата.

— Ние нямаме тарифа, Саша. Работим по взаимна уговорка.

— Поне договори не изготвяте ли?

— Някои искат, така да се каже, за финансова отчетност, но повечето направо носят парите в плик.

— И много ли носят?

— Абе знаеш ли, Саша, различно. Дори сам не очаквах.

— Не се скумросвай де, знам някои неща.

— Какво например?

— За едно момиченце…

— Е, беше се загубило и ние просто го намерихме. Нищо особено.

— Много скромен си станал, Слава… Ами жилищната кражба на „Тверска“? Май е било диаманти, злато? Вдовицата не е на някакъв бараба, а на зам. министър, нали? И не на кой да е, а на финансите.

— Имаше такова нещо — усмихнато се съгласи Грязнов. — А какво да правим, щом милицията не си дава зор? Ние не им отнемаме хляба. Могат ли — моля, занимавайте се, не могат ли — извинявайте, ама дайте път на другите. Прогониха си „старците“, а аз ги прибрах.

— Но сега, чувам, си ги викат обратно?

— Да, ама те няма да се върнат. Трябва да им дадат по-високи заплати. Ей го Мишка Старостин заряза пчелите и избяга от село. Сега бачка, та пушек се вдига, направо ти радва окото. Или Колка Шчербак. Мемоари ли? На секундата ги забрави! И получава три пъти повече от тебе.

— Щастието не е в парите, Слава. По-точно не само в парите.

— Естествено. Усетиха моите орли и соколи какво значи истинска работа. Без остен и сладки думи, без нравоучения. Аз много не приказвам. Пък и те сами си знаят по-добре от мене. Съвзеха се хората, Саня, дойде им ищах за работа! Подмладиха се. Та това им е професията. И, разбира се, добри пари получават.

— Дреболии, казваш, ама явно носят бая сухо?

— Взе ми думата от устата. Носят. Впрочем май за дреболиите повече пари ни плащат, отколкото за вдовишките диаманти. Ама какво да ти обяснявам, ще ти дам един пример. Дойде веднъж някаква бабичка, едвам крета, да я духнеш — ще падне, и ми подава банкнота от сто долара. „За какво са тия пари, бабе?“ — „Намерихте ми кученцето.“ — „Много даваш. Това са половин милион наши.“ А тя: „Кученцето, вика, ми е по-скъпо от живота, вземай, щом ти давам“. Стана ми неудобно. Толкова пари за някакво си дръгливо помиярче?! И от кого? От една старица! Може да са й последните, дето е речено — за погребението. „Хайде, бабе, ние — казвам — го намерихме безплатно.“ Че като кипна оная ми ти бабичка, направи ме на бъзе и коприва! Изпъчи се, очите й засвяткаха. „Аз — вика — съм от княжески род! С мен — вика — прав разговаряше самият Голицин, предводителят на Дворянското събрание, а ти защо седиш?“ С такъв тон го каза, че моментално се изстрелях на крака! Тръсна ми банкнотата на бюрото и излезе. Кво се смееш? Така си беше.

Тъничко запищя зумерът. Слава вдигна слушалката.

— Грязнов слуша.

От израза на лицето му Турецки разбра, че не е особено доволен от чутото.

— Те са шефовете, те диктуват положението… Заповедите не се обсъждат. Бъдете готови! Не чувам отговора. Така е по-добре. Бъди здрав… Засечка — поставяйки слушалката, мрачно каза Грязнов. — Всичко се отлага за през нощта.

— Не ни е за пръв път.

— Разбираш ли, Саня, какво се получава?! Ще се вдигне голям шум. А случая го разследваме ние, просто така се завъртяха нещата. Сега се оказва, че са се включили ФСБ, МВР и дори специалните части.

— Хайка?

— Именно. Извинявай, че те обезпокоих така рано.

— Нищо. А ти от какво си недоволен?

— Абе трябваше да пипаме тихо и кротко. А сега какво? Ще ги подплашим! Тия черни гълъбчета са снимани — анфас и в профил, гукат на руски, а от тоя хероин, дето е по сто и двайсет долара за грам, съм купил и продал близо половин кило.

— И кой го плати?

— Да не би аз?! ФСБ, разбира се. Къде у мен толкова пара.

— Значи твоите момчета са открили пласьорите?

— И моите също — след като поразмисли, отговори Слава. — Сега са добри приятели с феесбейците.

— Е, който плаща, той поръчва музиката.

— Че ще има музика, ще има, бъди сигурен.

— Хайката е нужна — каза Турецки. — Ти кълвеш зрънце по зрънце, а за тая работа трябва чувал. И най-добре е да се свърши всичко наведнъж.

— Кой знае. Не съм сигурен. Не може да се устиска тоя чувал. Тежичък е. Виж, аз изкълвах близо половин кило…

— Посмали, Слава.

— И колко?

— Поне последната нуличка.

Грязнов весело се усмихна.

— Да те събуждам ли?

— Да.

— А къде да ти звъня?

— Вкъщи, разбира се.

С тази уговорка се разделиха.

 

 

Попитайте когото и да било от московчаните, живеещи близо до университета „Патрис Лумумба“, що за хора следват там — той или ще плюе от отвращение, или ще наговори такива неща, че никой вестник не би ги отпечатал. В университета учат младежи от африкански и азиатски страни с различен цвят на кожата, но московчани не правят никаква разлика помежду им и наричат всички вкупом „мангалите“. А ако мислено се върнем в онова далечно време на благородния ни порив да просветим всички изостанали народи, но по свой, съветски начин, ще си спомним с какъв възторг и любов посрещаха руснаците тези чернокожи и тъмнооки, толкова необикновени младежи и девойки. Колко много цветя и усмивки, искрено удивление и симпатия! Всички бяха уверени, че тези момчета и момичета най-после са се измъкнали от ада, в който са живели, където белите робовладелци са ги били с камшици, или пък в най-добрия случай са пристигнали от тропиците, където са били хапани до смърт от мухата цеце. Пък и какво може да искаме от московчани, щом като единствената книга, от която можеха да добият представа за живота на негрите, беше „Чичо Томовата колиба“? И още години наред московчани се отнасяха с някаква необяснима жалост към студентите от този университет, макар да се бяха появили вече и първите тревожни симптоми, които с течение на времето прераснаха в трагедия. За найлонови гащички, блузки и чорапогащници симпатичните негри си играеха с нашите момичета както им падне, устройваха оргии с дивашки песни и танци, пушеха „трева“ — нещо немислимо по онова време — и тайно въртяха търговия със задгранични парцали. Трябваше да ги спипат и да ги изхвърлят от страната — нали са дошли да учат! Ама нищо подобно. „И какво от това? — казваха добрите чичковци от съветските ведомства. — Нима положението в нашите общежития да е по-розово?“ Но ето че се появи и първият труп: хвърли се от прозореца едно момиче. „Била е пияна“ — решиха едни. „Така й се пада на тая кучка“ — осъдиха други. Трети се замислиха, но премълчаха. Затова пък, местните младежи не премълчаха. Събраха се край стените на Донския манастир, посъветваха се и вечерта направиха един хубав погром в общежитието на университета. Районната болница бързо се напълни с пребити и уплашени до смърт негри. Работата обаче не приключи с това. Две седмици поред младежите биеха всеки срещнат „мангал“. Трябва да се отбележи, че на студентките не посягаха. Чудесно се представи и нашата славна милиция. По тях бяха юрнати маса ченгета — повече от охраната на всенародно избрания вожд, но негрите все така продължаваха да си ядат пердах. „Ама какво правите вие, такива-онакива, вашта мама?! — крещяха и тропаха с крака в кабинетите си милиционерските генерали и полковници. — Къде са престъпниците?!“ Отговорните за тая акция опитни майори и капитани извръщаха очи и мънкаха: „Че как да ги хванеш? Млади хора.“ Имаше заповед незабавно да се арестува всеки нарушител на реда, която беше четена преди всяко дежурство, но тя сякаш изобщо не съществуваше, защото надделяваше мълчаливото и справедливо убеждение: „За какво да ги арестуваме?“

И чак когато вече замириса на международен скандал, ченгетата тутакси изловиха водачите на местните младежи, дръпнаха им едно конско да ги сплашат и ги пуснаха по живо, по здраво. Дълбок поклон на тебе, родна милицийо! Ако, разбира се, невинаги, но поне при особени случаи ти беше действала така, навярно нямаше да плюят жителите на района, а сега и всички московчани, само щом чуят за университета на международната дружба.

Приблизително това си мислеше Турецки, докато караше по нощните улици на Москва.

На петдесетина метра от общежитието го спряха двама бойци от специалните части и докато му проверяваха документите, внимателно се взираха в лицето му, сравнявайки го със снимката на служебната карта, а през това време в общежитието, допреди секунди тъмно и мрачно, започнаха да светват прозорците по всички етажи. Операцията беше вече в ход.

Слизайки от колата, Турецки веднага забеляза с набитото си око силуетите на хора, застанали до дърветата по периметъра на сградата, специалните коли и няколко волги. Влезе в общежитието.

Повечето стаи бяха с изкъртени врати и вътре бе започнала проверката. Оперативниците действаха професионално и методично. Двама претърсваха гардеробите и дрехите, леглата и нощните шкафчета, а трети пазеше да не излиза никой. Обитателите умърлушено стояха насред стаите си.

В коридора изскочи полугола мадама, пияна или дрогирана, и пронизително запищя.

— Затваряй си човката, глупачко — спокойно я посъветва плътен мъжки глас.

— Така ли? — възкликна тя. — Ти по-добре да беше ми кавалерствал, да подадеш на дамата роклята и мантото.

Все пак спря да пищи и полюшвайки бедра, се отправи към стаята, като пътьом кокетно намигна на един от оперативниците. Лицата от женски пол не бяха много — не повече от десетина, — от познатия контингент на средноплатените проститутки, така че с тях не се церемоняха много-много. Набързо ги накараха да се облекат и обуят, и ги изведоха, кажи-речи, под строй, натовариха ги на камионетката и ги закараха в най-близкия милиционерски участък.

Турецки поприказва с някои познати служители и разбра, че операцията е излязла успешна дори само ако се съди по първите веществени доказателства: бяха открити хероин, кокаин, „трева“, екстази, и то в достатъчно количество, за да се възбудят наказателни дела.

— За завеждането на дело стига и една малка порция — насмешливо възрази Турецки.

— Имам предвид крупно и шумно дело. За да не мрънкат посланиците — съобрази оперативникът.

Момчетата от ФСБ безпогрешно определяха обектите си, усамотяваха се с тях и директно им задаваха такива въпроси, подкрепени с недвусмислени снимки, че студентите, които и без това бяха уплашени, напълно се шашардисваха.

— Проговориха ли? — обърна се Турецки към един оперативник.

— Че къде ще ходят? — възкликна той и намигна на негъра: — Нали така, господин Тибс?

— Така, така — припряно отговори студентът.

— Господин Тибс добре знае, че чистосърдечното признание… и така нататък. Окей?

— Окей! Окей!

Но далече не всички бяха толкова сговорчиви като господин Тибс. Някои искаха да бъдат извикани представители от техните посолства, настояваха и се възмущаваха, може би справедливо, други пък напълно бяха забравили руски, а трети упорито мълчаха. С такъв мълчаливец Турецки завари Слава Грязнов в една стая на третия етаж.

Още щом погледна чернокожия студент, Турецки разбра, че Слава е попаднал на костелив орех. Широкоплещест, с як и дебел врат на борец, едри длани, свити в юмруци и безизразни очи, този момък будеше в известен смисъл уважение, добре познато на работниците от специалните служби.

— Това е той. Експертът по нашите момичета — каза Грязнов. — Мълчи като Зоя Космодемянска преди разстрела! Сам не може да се познае — кимна към снимките на масата, — пък и своите „приятелчета“. Хвърля през прозореца парите си, спечелени с кървав труд — размаха Слава пачка долари. — Докога ще мълчиш бе, кюмюр?!

— По-кротко, Слава — усмихна се Турецки. — Все пак е гражданин на приятелска страна. Студент.

— Не знам. Ти, виж, знаеш, ама аз не знам. Пред себе си виждам търговец на наркотици и на наши момичета, лице, което носи оръжие без разрешение! — посочи той един целофанов пакет.

— „Макаров“?

— „Валтер“.

— Много ли са наркотиците?

— Купища.

— Името?! — изрева Турецки, като тресна с юмрук по масата.

Момъкът трепна, стрелна го изпод вежди с яростен поглед, оголи едрите си бели зъби, но продължи да мълчи.

— Чу те! — удовлетворено произнесе Грязнов. — Пък аз си мислех, че не само е загубил дар слово, но и е оглушал.

— Прав си, Слава, той не е студент.

— Ми аз какво ти казвам?

— Действай.

— Слушай сега, Али. Слушай и си го набий в главата. Досега ти говорех мило и кротко като роден баща. Ти обаче не разбираш от дума. А сега, мойто момче, ще ти тегля куршума. Ставай.

Тонът на Грязнов беше толкова леден и заплашителен, че дори Турецки трепна, да не говорим за Али. По лицето му премина тръпка, започна да върти очи, спирайки ги за секунда ту на Грязнов, ту на Турецки, ту на двамата сътрудници, които спокойно стояха до вратата.

— Вие нямате право! — изграчи Али.

— Е, чух ти гласа — със задоволство отбеляза Слава. — Имам. У нас, в Русия, това се нарича „при опит за бягство“. Може и по друг начин: „при въоръжена съпротива“. — Грязнов потупа пакета с валтера. — Мисли, Али. Но по-бързичко.

Като поизчака малко, Слава кимна на оперативниците и единият от тях с ласкава усмивка каза на Али:

— Да тръгваме, приятел.

Изведнъж Али заговори на родния си език.

— На руски, Али, на руски! — прекъсна го Грязнов.

— Да-да, на рюски, рюски…

— И без акцент — натискайки бутона на портативния касетофон допълни Грязнов.

В същия миг на вратата де появиха служители от ФСБ.

— Приключвай, Грязнов. Време е.

— Само още пет минути. Касетата ще бъде ваша — отговори Слава.

Сякаш усетил възможност за спасение, Али се втурна към вратата, но тутакси рухна, препъвайки се в нечий подложен крак.

— Жив ли си? — присмехулно попита единият от феесбейците. — Какви ги е вършил тоя?

Турецки излезе от стаята и направи знак на оперативниците да го последват, представи се и накратко им обясни що за птица е този Али.

— Ясно. Не сме ви виждали, Александър Борисович — веднага разбраха те. — Ще чакаме в колата.

Край вратите в коридора делово работеха сръчни мъже: поправяха пантите и бравите — с една дума, въвеждаха всичко в пълен ред, та представителите на посолствата и досадните журналисти да не надигнат вой за варварските похвати на специалните служби.

Предавайки наркотиците, пистолета и касетата с показанията, Грязнов посочи Али, който вече седеше в колата с белезници, и каза на старшия от групата:

— Ако зависеше от мен, щях да го пречукам. Много мъка е причинил тоя гад. Дръж нещата под око, Николаич. Ако се измъкне, с мен ще се разправяш…

— Спокойно, Грязнов — намигна му Николаич. — Ще имам грижата. Разбра ли?

— Е, това е — изпращайки с поглед червените светлинки на отдалечаващата се кола, проговори Слава. — Двайсет минути плюс половин година… Малко права имам, Саня. Проследих го, прибрах го и накрая го предадох. Що не подшушнеш нещичко из висшите сфери за моите права, а?

— Ще минеш и без това. При твоите похвати и мен ще ме привикат във висшите сфери — грубовато отговори Турецки. — Не се тревожи, Али няма да се измъкне.

— А-а, и да се измъкне, няма да изкара дълго — презрително се усмихна Грязнов. — А сега доскоро, а? Ще се видим след два дни, нали?

— Защо пък точно след два дни?

— Ами погребението на Кузмински?

— Аз не съм ял и пил с него.

— И аз не съм.

— Какво си узнал? Казвай.

— Грязнов всичко знае, всичко вижда и всичко чува. Е, ако не всичко, то за много неща се досеща. Да не би да си ме отписал вече, Александър Борисович?

Турецки се поколеба дали да не му разкаже за новата си задача, но реши, че още е рано, и подаде ръка.

— Доскоро.

На следващия ден Турецки узна от протокола на химико-биологичната експертиза, че конфискуваният в общежитието хероин не е пакистанско производство, а съвпада по всички качества с хероина от задържаната пратка, дошла от Изток.

 

 

Погребението на Кузмински, лидера на либерал-социалистическата партия, мина спокойно въпреки всички опасения. Очакваха се огромни маси от хора и затова бяха извикани значителни милиционерски и оперативни сили, но не се наложи да бъдат използвани. Събраха се хора, обаче не хиляди, и при всички случаи не десетки хиляди, каквито бяха заканите, а не повече от сто и петдесет души. Наистина събралите се бяха доста шумни, особено докато чакаха на малкото пространство пред вратите на Ваганковското гробище да бъде изнесен ковчегът с тялото на вожда. Съобщения за смъртта на Кузмински се появиха във всички вестници, неведнъж бе споменато за убийството и във всички новинарски емисии на телевизията, разбира се, без подробности, но слухът, че лидерът е бил убит при много пикантни обстоятелства, тоест „на калъп“, върху жена, се бе разпространил и сред обикновените граждани. Как? Един Господ знае. Може би по тази причина не дойдоха много хора, а най-вероятно и по друга, много по-съществена — омръзнали им бяха всички тия разтакавания по митинги с лъжи и празни приказки.

Турецки стоеше до търговския павилион, гледаше траурните портрети на Кузмински и си мислеше, че доскоро, допреди година-две, за речите му по трибуните се събираха десетки хиляди хора, а за неговата кандидатура гласуваха милиони.

Имаше пари, слава, задгранични командировки, срещи със силните на деня из целия свят, пищни трапези и красиви жени. И за миг всичко това завинаги изчезна за него, ето го скъпия вожд в ковчега, носят го на ръце мъже в черни костюми, а отзад се точи върволица от луксозни коли.

Шествието спря. От блестящите, искрящи със своя лак и никел суперскъпи вносни автомобили започнаха да слизат важни господа, които тутакси бяха ограждани от своите телохранители. „Ето ги истинските господари на Русия — горчиво си помисли Турецки. — Всичко е като в Сицилия — бандит до бандит. Когото и да арестуваш, няма да сбъркаш.“

— Оня най-отпред е Михаил Сергеев, по прякор Майкъл — чу Александър познат глас, обърна се и видя ухиления Слава Грязнов. — След него е Антоша, но не Чехонте[3], а Маевски. Първият е генерален директор на смесена фирма, а вторият е юрист като тебе.

— Говори по същество, Слава.

— Със сигурност знам само едно: пране на мръсни пари. Шефа обаче не го виждам… А оня с шкембето е Алик Попов-Городецки! И, разбира се, до него върви Фима Фишкин! Страхотни баровци, Саня… Вериги от казина, нощни клубове, кафенета, ресторанти, хотели. Директорите на всички тия заведения са подставени „пионки“, а собствениците са те. Но виж, шефа не го виждам.

Зазвуча траурна музика, тълпата се раздели, за да направи път на господата в черни костюми.

— И кой е шефът?

— Ваня Монголеца. Идваш ли? — кимна Слава към вратите на гробището.

— Не.

— Аз обаче ще отида. Любопитно ми е.

— Откъде ги знаеш всички?

— Много неща знам, Саня.

— Отговори ми тогава на един-единствен въпрос.

— Питай, слушам те внимателно — каза Грязнов, гледайки отдалечаващата се процесия.

— Какво е забравил Кузмински в Хонконг?

— Ми трябва да помисля…

— Добре, ще мислим заедно — реши Турецки. — Довечера в шест те чакам в кабинета си.

Когато се върна в прокуратурата, Турецки прекара почти цялото време до идването на Грязнов в проучване на сведения, вестникарски изрезки и секретни доклади във връзка с партията на Кузмински. В общи линии много от нещата му бяха известни и по-рано, за още повече се досещаше, но в подробности не се бе задълбочавал, не го интересуваха политическите дрязги в различните, дори водещите партии. Но в дадения момент той имаше поставена задача по разкриването на политическо убийство, а че то е свързано с политиката, Турецки ни най-малко не се съмняваше, ето защо се налагаше най-старателно да препрочита и да се замисля за най-различни, дори на пръв поглед съвсем незначителни факти. Политическото убийство в много по-голяма степен, отколкото криминалното, да не говорим за битовото, поставя въпроса: кой би имал изгода от него? Докато в началото му се въртяха разни мисли, че в убийството имат пръст руските специални служби, след по-подробното разучаване на материалите тези мисли изчезнаха. Наистина, сега Турецки беше сигурен, че партията е била създадена с могъщата подкрепа на бившия КГБ, който е искал да има подръка такъв гласовит либерал-социалист, който да оглави възникналите по онова време стихийни националистически настроения. Във връзка с известни събития, които обърнаха страната на сто и осемдесет градуса, Кузмински излезе изпод контрол, въобрази си, че е месия, спасител на нацията, и естествено, се самозабрави. В сравнение с популярността му преди две години сега неговият рейтинг бе спаднал тройно. Може би за това допринесе обстоятелството, че из матушка Русия се пръкнаха доста такива „вождове“, които създадоха на Кузмински определена конкуренция. А най-вероятно хората просто бяха започнали да се опомнят. На Турецки много му се искаше да вярва във втората причина. Нямаше никаква логика спецслужбите да си цапат ръцете, предизвиквайки с това маса безпочвени клюки и измислици. В случая би намирисвало не на изгода, а на некадърност и непрофесионализъм. По-скоро изгодата е на други, не по-малко могъщи чичковци, щом са го стигнали не в крайморската му вила, а на дванайсет хиляди километра от руската столица, в прословутия Хонконг. Впрочем с какви средства си е живуркал, и то доста добре, този вожд, как е хранил и поил цяла армия приближени, които, както е известно, нито са орали, нито са копали? Ето снимка на първа страница в един централен вестник. Вождът в обкръжението на мускулести яки мъже от Нижни Новгород, всички до един разни заместници, помощници и вицепрезиденти на търговски компании, сдружения и асоциации с различен характер. Няма нужда да си Ломброзо[4], за да разбереш от пръв поглед на коя част от обществото са представители тия мъже. Я виж, бележки по белите полета на вестника с четливия почерк на Лилия Федотова. Прякори, присъди, срок на излежаване… Чудесна компания! Да предположим, че все пак няма преки доказателства партията на Кузмински да е била финансирана от мафиозните структури. Каква картина се получава? Станал е излишен? Имал е твърде високи претенции? Оскърбил е някого? Той е способен на това. В такъв случай излиза, че е битово убийство. Ама не. Изглежда твърде просто. Пък и ако приемем първата версия, защо са го очистили именно в Хонконг? Отново Хонконг. Значи първо трябва да се изясни какви руски граждани са пребивавали в Хонконг в продължение, да речем, на една седмица преди деня на убийството. В хотели от каква категория са отсядали, по какви належащи причини са пътували до това толкова отдалечено място, въобще с какво са се занимавали там…

Турецки набра номера на своята помощничка.

— Лиля, я ела за малко… Какъв плик? Не го виждам… Ъхъ! Намерих го. — Той отвори плика и извади от него пачка великолепно направени цветни снимки. — Хайде, идвай, че след пет минути ще довтаса Грязнов… Как, вече е при тебе?… Чака да стане шест? И откога пък е толкова точен? Добре, елате двамата.

Не беше успял да прегледа и десетина снимки, когато в кабинета влязоха Лилия Федотова и Вячеслав Грязнов.

— Кой ги е правил? — попита Слава, вземайки напосоки една.

— Прибирай си израстъците! — скастри го Турецки и дръпна снимката от ръцете му.

— Много си нервен бе, момче! — добродушно реагира Грязнов. — Я по-спокойно. Тя не иска да се преселва при мен. — Но когато видя, че приятелят му не е в настроение за шеги, седна и каза: — Мълча като риба.

Турецки продължи да разучава една по една фотографиите, като ги трупаше настрани, накрая побутна цялата купчина към Слава.

— На да се полюбуваш на твоите „подопечни“.

Грязнов мълчаливо запрехвърля снимките, но скоро явно не издържа и гневно възкликна:

— Я виж къде са се набутали тия мърши! И в какво общество! Да не е някакъв прием, а?

— Да. Пресцентърът на Белия дом — поясни Лиля.

— Попов-Городецки, Фима Фишкин… Все вълци от подземния свят! И то с кого! Смятай, че тук е целият Президентски съвет! А какво плюскане и пиячка е по масите, леле-мале!

— Ходил съм на техни приеми. Символични сандвичета и по бутилка за трима — взря се в снимката Турецки. — А това тук си е направо гуляй с баровски размах.

— Че нали затова присъства и Фима Фишкин — подметна Лиля.

— Много ясно, че работата е тъмна — презрително се усмихна Грязнов. — И по какъв повод е тоя разкош?

— А ти не се ли досещаш? — посочи Турецки Лариса Ивановна, заела централно място сред елегантно облечените мъже.

— Целият елит на демокрацията. Или плутокрацията? А, Саня? Я гледай, и Валерий Степанович бил тук!

— Кой Валерий Степанович? — наостри уши Турецки. — Саргачов?

— Точно той.

— Ти пък откъде го познаваш?

— Че нали той ми реши проблемите. С агенцията. Иначе направо загивах. Обадих му се случайно. И за нула време нещата се уредиха.

— А какво ти струваше това?

— Нищо.

— Ама съвсем нищо ли?

— Помоли ме да взема в охраната двама „афганци“ — след кратка пауза отговори Грязнов. — Свестни момчета.

— Безкористен човек е тоя Валерий Степанович — мислейки за нещо свое, проговори Турецки.

— Мъж на място.

— И как така се преизпълни към тебе с такава симпатия?

— Харесах му.

— А по-конкретно не можеш ли да поясниш?

Грязнов накратко разказа за случая в кабинета на „Петровка“ и въпросително погледна приятеля си.

— Ми аз не съм му се натягал. Той сам дойде при мене, даде ми визитката си и чао-чао!

— Тези снимки са от един официален прием — намеси се в разговора Лиля, вадейки от папката си други фотографии. — А тези тук са, така да се каже, почти семейни. Правени са във вилата на бащата на Лариса Ивановна, покойния генерал от КГБ Стрелников. Майката на Лариса — Людмила Василиевна, роднини, братовчед й, неговите родители, близки познати…

— И този ли е близък познат? — посочи Грязнов висок мъж с очила.

— Приятел на Лариса от детските години. Специален кореспондент на телевизията.

— Как са трите му имена? — присви очи Грязнов.

— Андрей Андреевич Василиев.

— Точно така. По телевизията не съм го виждал, но постоянно кисне в игралните домове. — Грязнов погледна Турецки, после Лиля и бавно, с малко тържествен тон обяви: — Това е кралят на казината. С псевдоним Робърт Уест.

— Слаава — удивено проточи Турецки. — Поразен съм.

— И аз.

— Ти пък от какво?

— Твърде интересни „близки познати“ има нашата вицепремиерка…

— Приятел от детството — уточни Лиля.

— На какво играе? На рулетка?

— На двайсет и едно[5].

— Да не е бил в затвора?

— Тази игра, драги ми Александър Борисович, отдавна вече е легализирана и се играе в средите на хората, които вече не си спомнят затворническите нарове. Дори привлече вниманието на доста известни личности от интелигенцията.

— Светни ме, Слава. Честно казано, нямам никакво понятие!

— Какво да те светвам?! Играят хората. Обикновено нощем. И както си му е редът, губят. Суми с пет нулички. В „зелено“. Не губи, стига сам да не го пожелае, само един човек — Робърт Уест.

— Мошеник ли е?

— За мошеничество и белязани карти разправата е бърза — гушваш букета. На тая работа в казината се гледа особено строго. Такива „гардероби“ се разхождат там, че нито можеш да ги заобиколиш, нито пък да им се изплъзнеш! Между другото, за Уест ме информира Демидич, единият от „афганците“.

— Демидич ли? На каква възраст е?

— Млад е. Фамилното му име е Демидов. И той е такъв „гардероб“, че направо ти се взема акълът!

— Интересно — промърмори Турецки. — Ами тоя хубавец познаваш ли го?

— Него не го знам.

— Анатолий Павлов. Редактор в издателство „Прогрес“ — каза Лиля.

— Редактор ли? И той ли е някакъв „крал“?

— Нее — възрази Грязнов. — Има само един крал. Робърт Уест.

— Лиля, иди до издателството да се поинтересуваш.

— Добре.

— А тебе кой дявол те подкара из казината? — обърна се Турецки към Слава.

— Дреболиите, Саша, дреболиите. Кокошката кълве зрънце по зрънце.

— Ще работиш ли с мен? — тупна с длан по книжата и снимките Турецки.

— Ми ти знаеш, Саня, че ние сме, така да се каже, на собствена стопанска сметка. Вдругиден е петък и аз трябва жив или мъртъв да дам на моите момчета…

— Без много приказки, Слава.

Грязнов погледна приятеля си в очите и като видя суровия израз на лицето му и упорития блясък в очите, въздъхна:

— Що ме питаш? Сам знаеш.

— След седем минути при Меркулов започва съвещание със служители от ФСБ и МВР. Съдейки по списъка, привлечени са кадри от висшия пилотаж. Както предполагах, работата е много по-сериозна и излиза извън рамките на убийството на Кузмински. — Турецки се позамисли, след което продължи: — Не знам защо, може би е интуиция, но някак си не ми харесва Саргачов, не че го подозирам за нещо, но да речем, направи ми особено впечатление. Там е работата, че Валерий Степанович, ей тоя хубавец — Анатолий Павлов — и вицепремиерът Лариса Ивановна Стрелникова бяха на погребението на Кузмински. Изникват маса въпроси, които са съвсем близо до ума. И най-важният от тях е каква връзка е имало между този яростен националист и заклетата демократка?

— Били са на погребението? — попита Лиля. — И са полагали цветя на гроба?

— Не, седяха в колата на Павлов. Вицепремиерката беше с огромни тъмни очила, закриващи лицето, и широкопола шапка.

— Възможно е — замислено отбеляза Лиля. — Знаете ли как наричаха Лариса зад гърба й?

— Как?

— Мата Хари.

— Значи така — промърмори Грязнов. — Ти ли ги нащрака? — кимна той към снимките.

— Не ти ли харесват?

— Сбъркала си с професията, мястото ти не е в следствената група, а на Арбат. Да снимаш хората до картонените фигури на президентите. Бившия и настоящия. Страхотни мангизи би направила!

— Време е — поглеждайки часовника си, стана Турецки. — Тръгвам.

Бележки

[1] Московски затвор. — Б.пр.

[2] Див коноп. — Б.пр.

[3] Антоша Чехонте — псевдоним на А. Чехов. — Б.пр.

[4] Чезаре Ломброзо (835–1909) — италиански психиатър и криминалист, родоначалник на антропологичното течение в криминологията и наказателното право. — Б.пр.

[5] Игра на карти, известна в казината като „Блек Джак“. — Б.пр.