Фридрих Незнански
Грешката на президента (41)

Глава двадесет и четвърта
Даря Лукинична Арзамасцева

1.

Не може да се отрече, че понякога дори най-отрицателните факти от живота изиграват положителна роля. Турецки, както и Романова, и Меркулов, и много други техни колеги по нелекия труд в правоохранителните органи, разбира се, ратуваха Русия да се превърне в правова държава.

А в правовата държава между впрочем съществува тайна на кореспонденцията и други подобни тайни и едва ли така просто можеш да получиш копие от съобщенията на чужд пейджър, още повече ако нямаш съдебно решение или поне някакъв документ, та бил той и за красивите ти очи. Но на Турецки никак не му се искаше да се обръща към висшестоящите структури за разрешение — и тъй като не живеехме в правова държава, това трябваше да се използва.

Примерно така разсъждаваше той, докато пътуваше към телевизионната кула в Останкино.

Изобщо и в частност нещата се оказаха така, както казваше Сивич. На Турецки много му провървя, че през нощта бяха задигнали новичкото БМВ на началника на отдела за радиовръзка. Началникът, макар да не беше от бедните, все пак не бе от хората, които в такива случаи само тежко въздъхват и на следващия ден си купуват нова кола. Затова направо му се плачеше за новичкия „баварец“ и за да почнат веднага да го издирват, беше готов да даде не само копията от съобщенията на пейджъра с номер 20573, но и копие на самия пейджър.

— И какво излиза? — попита Турецки. — Те ще предават нещо на този пейджър, който ни задигнаха направо от МУР…

— А съобщението ще се дублира — и на техния, и на вашия пейджър — спокойно забеляза началникът, започнал вече да пълнее млад мъж в тъмносив костюм с жилетка. — Само че ви моля да не ме афиширате…

Началникът на отдела за радиовръзка също знаеше, че не живее в правова държава, и резонно предполагаше, че откраднатите коли не ги намират предимно защото не ги търсят особено, но ако много искат, могат случайно и да намерят дадена кола.

— Добре — отвърна Турецки. — Ще направя всичко, което е по силите ми. — Направо от Останкинската кула той се обади по телефона на Романова и Грязнов, дори и на Меркулов в прокуратурата на Русия и с открит текст им предаде, че на него — Турецки — тази кола му трябва като въздуха. Романова обеща от своя страна да се свърже с КАТ и областната милиция.

— Е, както виждате — разпери ръце Турецки, — вдигнах на крак милицията, прокуратурата и частна детективска агенция. Направих всичко, което мога.

Той излезе от Останкинската кула, отнасяйки в джоба си пейджър, дублиращ съобщенията, постъпващи на номера на Даря Лукинична Арзамасцева.

2.

Турецки се приближаваше към старата тухлена сграда в двора. За разлика от повечето постройки от миналия век тази беше съвсем неугледна, дори уродлива. Види се преди сто и повече години я бяха построили за даване под наем на по-бедни и по-обикновени хора. Никакви архитектурни излишества, неизмазани тухлени стени, боядисани в мръсножълт цвят. В съветско време отвън бяха пристроили асансьорни шахти, които сега застрашително надвисваха над козирките на входовете. Преди сто години този район сигурно не се е смятал за централен — оттук беше далеч и до „Охотний ряд“, и до Червения площад, далеч, разбира се, според мащабите на миналото столетие. Сега биха казали — на една ръка разстояние.

„Барашевска, пет — четиринадесет“ — спомни си Турецки.

Когато напускаше гостоприемния Пал Палич, Саша попита Меркулов за местонахождението на Костаки, бивш Саруханов. Той му даде адреса, но го помоли да не го записва никъде. Когато враг ти е цялата банкова мрежа, оглавявана от самия господин Корсунски, налага се да си предпазлив. Успяха да скрият Саруханов, но и най-малката грешка можеше да провали всичко.

Турецки се качи на четвъртия етаж и позвъни. Той забеляза, че преди да се отвори вратата, шпионката мигна — значи първо внимателно го огледаха. Саша нарочно застана така, че да го виждат по-добре. След което се разнесе глас:

— Кого търсите?

— Трябва ми… Сергей или… — каза Турецки и като понижи глас, добави: — Идвам от Константин Дмитриевич.

Зад вратата известно време се побавиха, после отвориха. На прага стоеше пълна арменка на средна възраст в тъмна рокля.

— Влизайте — каза тя.

Турецки влезе и жената припряно затвори вратата след него.

— Сам ли сте? — попита тя.

— Както виждате — отговори Турецки.

Жената не го покани в стаята и Саша остана в просторния коридор. Виждаше се, че тук живеят небогати, но достатъчно заможни хора. В специално вградения гардероб висяха хубави палта, кожени якета. През пролуката от недобре затворената врата се виждаха кристален полилей и скъп килим на пода.

След няколко минути жената се върна и късо каза:

— Елате.

Тя заведе Саша в голяма светла кухня, където го чакаше висок слаб мъж с тъмни очи и тънък, леко изгърбен нос. Това беше Саруханов. Всъщност от последната им среща не беше минало много време, но се виждаше, че Сергей се е променил. Ако тогава в очите му се четеше безпокойство и страх, то сега ги бяха сменили умора и някакво безразличие към собствената съдба.

— Здравейте, гражданино следовател — каза Саруханов, който също позна Турецки. — Какво, дойдохте да навестите своя подопечен ли?

— Не, Сергей Тотосович, по работа.

Турецки седна на стола, запуши и едва след това извади от джоба си старателно сгънатия лист с фоторобота на „социолога Игор“.

— Разгледайте го внимателно, познат ли ви е този човек?

Саруханов взе портрета и няколко минути съсредоточено се взираше в неживите, малко схематични черти, неизбежно присъщи на тези изкуствени портрети.

— Не, май не — каза накрая Саруханов.

В гласа му Турецки усети неувереност.

— Сигурен ли сте, че никога не сте го виждали?

— Сигурен съм, че сред моите познати е нямало такъв — отвърна Саруханов. — А дали съм го виждал или не, не мога да ви кажа. Може и да съм го виждал. Толкова хора съм срещал и така, и по работа, трудно мога да си ги спомня всичките.

— Но не можете да твърдите, че със сигурност не сте го виждали?

— Не мога.

— Знаете ли, Сергей — каза Турецки, — ще ви оставя този портрет. Може изведнъж да си спомните, че сте го виждали все пак. Вие нали нещо си спомняте май?

— По-скоро ми се струва, че нещо си припомням — усмихна се Саруханов. — Но дайте го, ще помисля. Аз имам доста добра зрителна памет, но не можеш да запомниш всички, с които си пътувал в трамвая, нали?

— Така е, и все пак…

Турецки се надигна. Той не искаше да се задържа дълго при роднините на Саруханов, това не беше безопасно, някой можеше да види, че тук идва следовател.

— И още нещо. — Турецки се усмихна. — Константин Дмитриевич ви моли да бъдете колкото се може по-внимателен. Постарайте се засега да не излизате навън.

— Аз се старая — мрачно отвърна Саруханов, — само че никак не ме свърта. Поне на двора може ли да излизам?

— Не ви съветвам. За собствената ви безопасност — каза Турецки.

Той пак излезе в коридора. За миг му се стори, че някакъв тъмен силует бързо се скри в банята, но той не му обърна внимание.

3.

Сергей Саруханов взе портрета, който му даде Турецки. Нещо в това лице му се струваше смътно познато, но само едва-едва. Той беше съвсем сигурен, че не познава лично този човек, и все пак не можеше да твърди, че никога през живата си не го е виждал. Някъде в ъгълчетата на паметта му бяха запечатани тези черти.

Саруханов се вгледа в тъмнината зад прозореца. „Колко ли е сега? — помисли той. — Сигурно вече два часът.“ В апартамента всички спяха. Сергей усети смъртна мъка — колко време ще се наложи да проседи тук, без дори да може да излезе на улицата. Що за живот е това… Първо той се кри в Калуга при познати, където все пак милицията го намери, сега пък трябва да стои при тези съвсем далечни роднини. И колко ще се наложи да се крие така? Най-просто би било да замине за Армения. Меркулов обеща да го уреди, но засега трябваше да почака. Само че колко може да чака човек… Тази пълна неизвестност го мъчеше най-много от всичко.

Саруханов пак погледна портрета. Не, той решително не можеше да си спомни къде е виждал този човек и дали въобще го е виждал.

Внезапно отзад върху листа падна сянка. Сергей рязко се обърна. Зад гърба му седеше Татяна, внучката на баба Ставрула. Сега, с гъстата си тъмна коса, разпусната по раменете, в червено-черен копринен халат с белоснежна пяна от дантелите на нощницата на гърдите, тя приличаше на приказна фея. В нейната красота имаше нещо омагьосващо. Тя пристъпи напред и застана до масата, където лежеше портретът. Погледна Сергей, после към листа пред него. На Сергей му се стори, че очите й блеснаха.

Тя застина за миг, после се обърна към Сергей и попита с усмивка:

— Така значи, вие предпочитате мъжете?

— Какво? — В първия момент Сергей не схвана смисъла на думите й.

— Ами седите сам в кухнята, когато всички спят, и се любувате на портрета на мъж.

— Не, това е… — замърмори Сергей, опитвайки се някак си да се оправдае и едновременно с това да не обяснява що за портрет разглежда.

— Приятел ли ви е? — пак попита Татяна, като посочи небрежно към портрета.

— Не, никога не съм го виждал. Просто… — Сергей отново се обърка. — Питат ме дали не го познавам, та се опитвам да си спомня къде съм го виждал, но най-вероятно никога не съм.

— Майната му тогава — усмихна се Татяна. — Че вече се бях разстроила, дето не ми обръщате внимание.

Тя се приближи още по-плътно към Сергей, така че той усети топлината на тялото й. Блестящите й очи го примамваха. И макар тя да не се притискаше до него, не му протягаше ръка, въобще не се докосваше, а само го гледаше с някаква загадъчна полуусмивка, той разбра, че тя го взема, решително и безвъзвратно.

— Аз… — каза той с прекъсващ глас, сякаш беше ученик, който се опитва за първи път да се целуне с вече опитна в тези неща приятелка.

— Няма нужда от думи — каза Татяна и го привлече към себе си.