Фридрих Незнански
Грешката на президента (35)

Глава осемнадесета
Човекът в чуждия шлифер

1.

Когато сестрата, която му правеше процедурите, влезе в стаята при Турецки, за да му бие инжекция, тя видя, че болният, на когото беше предписан строг режим на легло, стои до прозореца. Слухът, че раненият следовател е вдигнал скандал в съседното отделение, вече се бе разпространил из болницата. Изглежда, на болния трябваше да се даде сънотворно.

— Легнете, моля, ще ви направя инжекция — вежливо помоли сестрата.

Тя не можеше и да предположи, че в отговор Турецки ще се взриви, и още как.

— Я ме оставете на мира с вашите игли! — ревна той. — Въобще не желая да ме дупчат с разни гадости без моето съгласие. Да не съм ви дете или смахнат! Ясно ли е?!

— Александър Борисович… — промърмори сестрата.

— И въобще, изписвам се.

— Но това е невъзможно!

— В живота няма нищо невъзможно — вече по-спокойно отвърна Турецки. — Имам пълното право да се откажа от болницата и да си тръгна когато си поискам. Ако, разбира се, се считам за дееспособен.

— Но вие сте ранен…

— Е, и какво? Краката ми са си на място. И незабавно си тръгвам. Така че моля ви да ми донесете дрехите. Иначе ще си тръгна в пижама. Разбрахте ли ме?

— Разбрах — отвърна сестрата и в гласа й се усетиха сълзи. — Но защо така?

— Значи си имам причини — отговори Турецки вече по-меко.

— Извинете ме, моля ви, вие нямате нищо общо.

Сестрата излезе, а Турецки се измъкна в коридора и отиде до телефонния автомат. Той се опита пак да се свърже с Романова, но както и преди безрезултатно. Тогава набра домашния номер на Слава Грязнов. За негово голямо облекчение Слава се оказа вкъщи.

— Славка, Турецки е, обаждам се от болницата, но днес смятам да си тръгна. Омръзна ми да се търкалям.

— Искаш ли да те взема?

Грязнов говореше с някакъв странен глас, не се шегуваше както обикновено, но това беше естествено, като се има предвид, че родният му чичо беше изчезнал безследно. Турецки за миг си спомни странната идея, която му хрумна, когато гледаше с крайчеца на окото си президента по телевизора, но сега не му беше до шеги.

— Няма смисъл, сам ще се добера. Имам молба по съвсем друг повод. Помниш ли случая Леонид Бурмеев? Жена му беше в болницата и тази сутрин са я изписали. Трябва непременно да я намерим, разбираш ли? Татяна Бурмеева, моминска фамилия Христофориди.

— Добре — пробуча в слушалката Грязнов, — ще я открием твоята Христофориди. При нас тук такива неща стават… добре, скоро сам ще научиш всичко. Не е за телефона.

— Само че за Татяна е спешно — каза Турецки.

— Добре, сега ще звънна на моите орли, до утре сутрин ще я намерят. Изпод земята ще я измъкнат. Адресът й поне знаеш ли?

— Апартаментът е запечатан след взрива, а и въобще всичко е обърнато с краката нагоре…

— Тогава виж какво — предложи Грязнов, — утре сутринта ще мина да те взема. Не върви да пътуваш в метрото с тая простреляна ръка. А дотогава може би нещо ще сме научили.

— Става — отговори Турецки. — Сигурно си прав.

След разговора с Грязнов малко му олекна. Наистина можеше да изчака до другата сутрин. Но нито минута повече.

2.

Капитан Сивич беше забравил за молбата на Галя Крутикова да й уреди среща с Меркулов. Идеята още от самото начало му се струваше странна — каква работа може да има тя при такъв зает човек? И макар да разбираше, че такива като Крутикова няма да досаждат с глупости, все пак целият разговор му беше излетял от главата. Толкова събития станаха през това време: хванаха Саруханов, Шевченко внезапно умря в болницата при много странни обстоятелства, въобще имаше над какво да си поблъска главата.

Обаче Галя сама напомни за себе си — в един прекрасен ден тя се появи на вратата на кабинета му.

— А, гражданката Крутикова — усмихна се Сивич. — Как сте? Нима сте размислили и сте решили да поработите за нас?

— Не — усмихна се Галя. — Но разбрах, че Меркулов е в Москва. Върна се Витя Станиславски, той го чул от някого.

— Станиславски е идвал при вас? — повтори Василий Василиевич.

— Че къде да се дява? — отвърна Галя. — Следствието е приключено, пуснали са го, а няма къде да иде. И си дойде на стария адрес.

— И какво — учуди се Сивич, — вие го пуснахте?

— Обеща да не пие, постъпи на работа. Стаята и без това е празна — сви рамене Галя.

— Е, и?

— Вече няколко дни не пие. Май ще го вземат за портиер в нашия блок.

Капитан Сивич въобще не очакваше подобна постъпка от страна на живеещите в деветнайсети апартамент. „Кой го знае, може след такова потресение да се оправи човекът — помисли той. — Рядко, но все пак се случва.“

И ако преди пет минути той все пак се съмняваше струва ли си да безпокои самия Меркулов за такава дреболия, сега решително вдигна слушалката и набра номера за справки на Главната прокуратура.

— Обаждам се от МУР. Капитан Сивич. Бихте ли ми дали телефона на Константин Дмитриевич Меркулов? — Той си записа нещо в календара-бележник. — Разбрах, благодаря. — После проведе още няколко разговора и накрая се обърна към Галя: — Май ви върви, гражданко Крутикова. Меркулов се намира сега в МУР, в кабинета на Романова е. След като се освободи, ще намине тук. Почакайте в приемната.

3.

Вратата се отвори. Галя извърна глава и видя възрастен посивял мъж, в когото веднага позна младия и обаятелен следовател-стажант Костя Меркулов.

— Константин Дмитриевич! — възкликна тя, като се удържа да не добави: „Колко сте се променили!“ — Нали и тя самата отдавна не беше някогашната миловидна млада жена.

Меркулов внимателно се вглеждаше в лицето й.

— Някъде съм ви виждал. — Той поклати глава. — Не, не помня. Василий Василиевич ми предаде, че искате да ме видите, но така и не обясни защо. Той и името ви каза, но то за съжаление ми е непознато. — Меркулов безпомощно разпери ръце. — Най-покорно моля за извинение.

— А аз веднага ви познах — усмихна се Галя. — Но вие откъде ще ме помните. Тогава бях свидетелка. Помните ли? В края на шестдесет и седма година вие заедно със следователя Мойсеев разследвахте делото за нелегалните аборти.

Той, разбира се, прекрасно помнеше този случай, нали беше първият на стажанта Костя Меркулов. Всъщност делото беше много просто и ясно от самото начало, затова и го повериха на неопитния стажант. Някакъв московски гинеколог Фьодор Фьодорович Турин, между впрочем с голям стаж и уважаван в своята поликлиника, припечелвал вкъщи с аборти. Историята се разкрила, когато една от жените получила маточен кръвоизлив и се наложило да я закарат в болница. Чрез нея стигнаха до Турин, когото хванаха на местопрестъплението, тоест непосредствено в момент на операция.

Меркулов прекрасно помнеше невероятното смущение, дори срам, когато му се наложи да разпитва пациентката на Турин. Това беше млада жена, много бледна, дори жълта, което впрочем не беше учудващо. Той все се опитваше да изясни какво я е довело тук, когато спокойно би могла да се възползва от услугите на лечебно заведение, нали в СССР абортите са разрешени от 1955 година. Меркулов искрено съжаляваше тази жена, но към самия лекар не изпитваше никаква симпатия и по-късно в съда беше неприятно учуден, че съдията даде на Турин най-мекото от всички възможни наказания — лишаване от свобода за една година. Впрочем, както научи впоследствие, Турин не лежа дори толкова. Присъдата бе заменена с условна. Тогава за първи път Меркулов заподозря, че е възможно съдът да бъде подкупен.

Той пак изгледа Крутикова. Нима това е същата нещастна пациентка на Турин? Да, май че е тя. Все тъй слаба и бледна, само че тогава можеше да се нарече хубавичка, а сега от това не бе останала и следа.

— Виждате ли, познахте ме — усмихна се Галя.

— Отдавна не сме се виждали — поклати глава Меркулов. — Спомням си, вие през цялото време нервничехте, че ще научат в работата ви.

— Е, от работа веднага ме уволниха — с усмивка продължи Галя. — Може да е било и за добро. Но аз всъщност исках да ви видя не за да ви укорявам. — Тя се обърна и погледна към Сивич. — Трябва да ви съобщя нещо.

Сивич разбра мълчаливия намек и се надигна. Беше му любопитно да разбере какво може да съобщи Крутикова на Меркулов и защо точно на него, но не оставаше нищо друго, освен да каже:

— Ще ида да видя какво ново има при шефа. При Нелюбин.

Когато останаха сами в кабинета, Галя се приближи до прозореца и като гледаше потока от коли, бавно движещи се по „Петровка“, каза:

— Помните ли шестдесет и седма година? Колко малко бяха тогава колите!

— Да — съгласи се Меркулов, леко учуден от такова встъпление, — а сега понякога пеша стигаш по-бързо, отколкото с кола.

Те помълчаха.

— Та всъщност какво… — започна Меркулов.

— Сега ще разберете всичко. Тогава, в шестдесет и седма година, както си спомняте, аз работех в сградата на КГБ на площад „Дзержински“. Като гардеробиерка. Това се случи малко преди нашата среща при Турин. — Галя се усмихна. — Затова и отидох тогава при него, страхувах се да не разберат в службата, нали не бях омъжена. Макар че, разбира се, те всичко знаеха прекрасно. Много глупаво стана. Но сега това не е важно. Ние с вас се срещнахме в края на октомври, а през септември стана един много странен случай.

Меркулов внимателно слушаше обстоятелствения разказ на Крутикова за изчезналия немец и за оставения от него шлифер, който после бил взет от съвсем друг човек — руснак.

Ако някой друг разказваше това, Меркулов най-вероятно би се усъмнил — какво ли не може да му се привиди на човек, не е толкова трудно да се припознаеш, особено като се има предвид, че Галя беше работила в КГБ. Много от най-простите служители в това ведомство дотолкова се проникваха от чувството за собствената си значимост, че развиваха нещо като комплекс за преследване — навсякъде им се привиждаха тайни, шпиони, врагове. Но на тази жена Меркулов беше склонен да вярва, той помнеше какво разказа за нея Василий Василиевич Сивич.

— При това, разбирате ли, Константин Дмитриевич, може и да не са търсили този немец. Той не излезе обратно, аз разглеждах много внимателно всички и не само тези, които се събличаха при мен. Не знам защо, но ми се струва, че той… той е изчезнал неслучайно.

— Така, разбрах ви — кимна Меркулов.

— И което е интересно, човекът, който си отиде с шлифера на немеца, също не го видях повече. Макар че както знаете, поработих в КГБ около месец след това. След историята с Турин ме уволниха.

— И досега се чувствам неловко, че се получи така — искрено каза Меркулов.

— Недейте, мисля, че беше за добро — махна с ръка Галя. — Та ето, наскоро го видях. Отначало се усъмних, а после го показаха в едър план. Това, без съмнение беше той. Оня същият.

— В едър план? — учуди се Меркулов и предположи: — Да не сте го видели в киното.

— Не, по телевизора. Оказа се, че заема доста голям пост и въобще не е в КГБ. Струва ми се, че той е много опасен човек, затова реших да ви разкажа всичко, защото ви вярвам.

Това беше голям комплимент, защото Галя Крутикова благодарение на своята уникална наблюдателност знаеше за хората около себе си много повече, отколкото те можеха да предположат, и поради това имаше немалко основания да не се доверява на човешкия род въобще. Меркулов, който беше изиграл в съдбата й, както изглеждаше, не най-положителна роля, се отнасяше към малобройните изключения от общото правило — Галя го смяташе за честен човек.

— И кой е той? — попита Меркулов по-тихо.

Галя се приближи плътно до него и прошепна още по-тихо нещо.

— Така — каза Меркулов. — Звучи отвратително.