Чарлс Кингсли
Водните дечица (4)

Четвърта глава

И сьомгите продължиха, след като Том ги беше предупредил за злата стара видра. Том също продължи надолу, но бавно и внимателно, като се придържаше към брега. Той пътуваше много дни, защото до морето имаше много мили; и може би никога нямаше да намери пътя, ако феите не го водеха, без той да вижда светлите им лица или да усеща нежните им ръце.

И, докато пътуваше, му се случи много странно приключение. Беше ясна, спокойна септемврийска нощ и луната светеше толкова ярко през водата, че той не можеше да спи, макар че затваряше очи колкото можеше по-здраво. Накрая се изкачи до повърхността, седна на една малка скала и погледна нагоре към голямата жълта луна и му се стори, че и тя го гледа. Той съзерцаваше лунната светлина върху бълбукащата река, черните глави на елите, заскрежените от сребро поляни. Слушаше бухането на совата, врещенето на бекасината, лая на лисицата и смеха на видрата. Подушваше нежния парфюм на брезите и аромата на пиренов мед от кокошето тресавище далеч нагоре; и се чувстваше много щастлив, макар и да не знаеше защо. На теб, разбира се, би ти било много студено, ако седеше там в септемврийската нощ, без никакви дрехи върху мокрия си гръб; но Том беше водно дете и затова не му беше по-студено, отколкото на риба.

Изведнъж той видя прекрасна гледка. Ярка червена светлина се плъзна покрай реката и хвърли във водата един дълъг отблясък от пламък. Том, какъвто си беше любопитен, отиде да види какво е това. Преплува до брега и стигна до светлината, когато тя затрептя върху една плитчина на ръба на ниска скала.

А там, под светлината, лежаха пет или шест огромни сьомги, гледаха нагоре към пламъка с големите си изпъкнали очи и махаха опашки, като че ли бяха много доволни.

Том излезе на повърхността, за да погледне тази чудесна светлина по-отблизо, и плесна с ръце.

Тогава чу някакъв глас да казва:

— Там имаше рибен пасаж.

Той не знаеше какво означават думите, но като че ли познаваше гласа, който ги произнасяше. Видя на брега две огромни двукраки създания, едно от които държеше светлината, трепкаща и разпръскваща се, а другият — дълга тояга с остър край. Разбра, че това са хора, изплаши се и пропълзя в една дупка в скалата, от която можеше да гледа какво става.

Човекът с фенера се наведе над водата и сериозно се вгледа вътре. После каза:

— Вземи оня, огромния приятел, над петнайсет паунда е. Дръж ръката неподвижна.

Том усети, че идва някаква опасност, и копнееше да предупреди глупавата сьомга, която продължаваше да се взира в светлината, като че ли беше омагьосана. Но преди да се реши, тоягата се стрелна във водата, последва ужасно пляскане и борба и Том видя как пронизаната сьомга беше измъкната от реката.

А после изотзад към тези трима мъже се хвърлиха още трима мъже. Имаше викове и удари, които Том като че ли беше чувал преди; той потръпна и ги намрази, защото някак чувстваше, че те са странни, грозни, лоши и ужасни. И започна да си спомня всичко. Имаше хора; и те се биеха; дива, отчаяна, повсеместна борба, каквато Том беше виждал много пъти и преди.

Той запуши малките си уши и пожела да отплува надалеч. Беше много щастлив, че е водно дете и вече нямаше нищо общо с ужасните, мръсни хора, с противни дрехи и думи; но не посмя да се измъкне от дупката си, докато скалата се тресеше над главата му от стъпките и борбата на пазачите и бракониерите.

Изведнъж се чу страхотен плясък. Нещо блесна и изсъска във водата, и всичко утихна.

Във водата, близо до Том, бе паднал един от мъжете — онзи, който беше държал светлината в ръка. Той потъна в бързата река и течението го понесе надолу. Том чу хората да тичат покрай реката, явно го търсеха, но той се носеше неподвижно към дълбокия вир и те не можаха да го намерят.

Том изчака дълго време, докато всичко утихна. После надникна навън и видя лежащия човек. Най-сетне събра кураж и заплува към него. „Вероятно — помисли си той — водата го е приспала, както приспа мен“.

После се приближи още повече. Ставаше все по-любопитен, без да знае защо. Трябваше да отиде да го види. Щеше да отиде много тихо, разбира се; затова плуваше в кръгове около него, все по-близо и по-близо, и тъй като той не помръдна, най-после дойде доста близо и го погледна в лицето.

Луната светеше толкова ярко, че Том различаваше всичките му черти; и докато ги гледаше, си спомни малко по малко, че това беше старият му господар, Граймс.

Том се обърна рязко и отплува, колкото можеше по-бързо.

„О, боже — помисли си той, — сега той ще се превърне във водно детенце. Какво ужасно, пакостливо дете ще бъде! И може би ще ме намери и ще ме бие отново.“

И той отново се върна малко нагоре по реката и лежа там през остатъка от нощта под един елшов корен; но на сутринта копнееше отново да слезе до големия вир и да види дали мистър Граймс вече се е превърнал във водно дете.

Той тръгна нататък много внимателно, като надничаше иззад всички скали и се криеше под всички корени. Мистър Граймс лежеше там неподвижен; не се беше превърнал във водно дете. Следобед Том отново се върна. Не можеше да си почива, докато не открие какво беше станало с мистър Граймс. Но този път мистър Граймс беше изчезнал и Том реши, че се е превърнал във водно детенце.

Можеше да бъде спокоен, горкият мистър Граймс беше отишъл на друго място. Но Том не се успокои и дълго време се страхуваше, че внезапно ще срещне Граймс в някой дълбок вир. Не можеше да знае, че феите го бяха отнесли и го бяха сложили там, където оставят всичко, паднало във водата, точно където трябва да бъде. Но знаете ли, онова, което се случи с мистър Граймс, така му подейства, че той никога вече не отиде да лови незаконно сьомга. И е сигурно, че когато човек стане бракониер, единственият начин да го излекуваш, е да го оставиш под водата двадесет и четири часа.

После Том продължи надолу, защото се страхуваше да остане близо до Граймс; докато плуваше, цялата долина изглеждаше тъжна. Червените и жълти листа падаха в реката; всички мухи и бръмбари бяха изчезнали. Хладната есенна мъгла лежеше ниско над хълмовете, а понякога се разстилаше толкова дебело над реката, че той не можеше да види накъде отива. Но напипваше пътя си, като следваше течението на потока, ден след ден, покрай огромни мостове, покрай лодки и шлепове, покрай огромния град, с неговите пристани и мелници, и високи пушещи комини, и кораби, които се полюшваха на котва по течението. От време на време се натъкваше на техните въжета и се чудеше какво е това. Надничаше навън и виждаше моряците да се излежават на борда, пушейки лулите си, и отново се гмуркаше надолу, защото ужасно се страхуваше да не го хванат хората и да не го превърнат отново в коминочистач. Той не знаеше, че феите винаги бяха близо до него, като затваряха очите на моряците, за да не го видят, и го отклоняваха от воденичните улеи и устията на каналите, и от всички противни и опасни неща. Горкото мъниче, това беше тъжно пътуване за него; и неведнъж той копнееше да се върне във Вендейл и да си играе с пъстървите на яркото лятно слънце. Но това не можеше да стане. Онова, което веднъж е било, никога не се връща отново. А хората могат да бъдат малки бебета, дори водни деца, само веднъж в живота си.

При това хората, които решават да видят света, както направи Том, откриват, че това е тъжно пътуване. Толкова по-добре за тях, ако не загубят кураж, не спрат насред път, а смело продължат напред, както направи Том. И като момче той си беше смел и решителен като малък английски булдог, който никога не се предава. Продължаваше все нататък, докато видя далеч напред червена шамандура през мъглата. И тогава откри за своя изненада, че течението се е обърнало и тече назад към сушата.

Това беше приливът, разбира се; но Том не знаеше нищо за прилива. Знаеше само, че за минута водата около него от сладка, стана солена. А после с него се случи промяна. Почувства се толкова силен, лек и свеж, като че ли във вените му течеше шампанско. Скочи, без да знае защо, три пъти над водата, на ярд височина, премятайки се през глава, както правят сьомгите, когато за пръв път се докоснат до богатата солена вода, която, както ни казват някои мъдреци, е майката на всичко живо.

Той вече не се интересуваше от това, че приливът е срещу него. Червената шамандура беше пред погледа му, танцуваща в открито море и той заплува към нея. Минаваше покрай огромни пасажи от костур и барбун, скачаше и се втурваше след скаридите, но изобщо не се боеше от тях, нито пък те от него. Веднъж мина покрай един огромен, черен, блестящ тюлен, който преследваше костур. Тюленът подаде глава и рамене от водата и се взря в него. Изглеждаше точно като дебел, стар негър със сиво теме. А Том, вместо да се изплаши, каза:

— Здравейте, сър. Какво прекрасно място е морето!

Старият тюлен, вместо да го погне, погледна с меките си, сънливи очи и каза:

— Добър прилив, малки човече. Братята и сестрите си ли търсиш? Минах покрай тях, те всички си играят навън.

— О, тогава — отвърна Том, — най-сетне ще си имам другарчета в игрите. — И той продължи да плува към шамандурата, качи се върху нея (защото беше останал без дъх), поседя там и се огледа за водни деца; но наоколо нямаше такива.

Морският бриз повя свежо с прилива и разнесе мъглата; а малките вълни радостно танцуваха около шамандурата, и старата шамандура танцуваше с тях. Сенките на облаците се състезаваха над яркосиния залив; а големите вълни се хвърляха весело върху широките бели пясъци и скачаха нагоре над скалите, за да видят как изглеждат зелените поля вътре, изтърколваха се надолу и се разбиваха на пяна. Нямаха нищо против това, а се оправяха и отново скачаха нагоре. Рибарките кръжаха над Том като огромни бели водни кончета с черни глави, чайките се смееха като играещи момичета, а стридоядите, с червените си човки и крака, летяха насам-натам от бряг към бряг и подсвирваха диво. И Том гледаше и гледаше, и слушаше; и би бил много щастлив, само ако можеше да види водните деца. После, когато дойде отливът, той напусна шамандурата и заплува наоколо, като ги търсеше; но напразно. Понякога му се струваше, че чува смеха им; но това беше само смехът на вълничките. А понякога му се струваше, че ги вижда на дъното; но това бяха само бели и розови миди. Веднъж беше сигурен, че е намерил едно, защото видя две светли очи да надничат от пясъка. Затова се гмурна, започна да рови в пясъка и извика: „Не се крий! Толкова много искам да си играя с някого!“. А оттам изскочи огромен калкан с грозни, изкривени очи и уста и падна отново на пясъка, подхвърляйки бедния Том нагоре. Той седна на морското дъно и заплака със солени сълзи от силно разочарование.

Да измине целия този път, да се излага на толкова много опасности и все пак да не намери никакви водни деца! Колко тежко! Е, наистина изглеждаше тежко; но хората, дори малките бебета, не могат да имат всичко, което искат, без да почакат, а също и да поработят за него, малки читателю, както и ти ще откриеш някой ден.

И Том седя върху шамандурата дълги дни, цели седмици, като гледаше към морето и се чудеше дали водните деца ще се върнат; и все пак те не дойдоха.

Тогава той започна да пита всички странни създания, които излизаха от морето, дали са ги виждали; някои казаха „Да“, а други не отговаряха.

Той попита костурите и треските; но те така алчно гонеха скаридите, че не си дадоха труда да го изслушат.

После дойде цяла флотилия от пурпурни морски охлюви, които плаваха наоколо, всеки върху гъба, пълна с пяна, и Том ги попита:

— Откъде идвате, хубави създания? И виждали ли сте водни деца?

А морските охлюви отговориха:

— Откъде идваме, не знаем; а накъде отиваме — кой може да каже? Носим се цял живот насред океана, с топлата слънчева светлина над главите си и топлия Гълфстрийм отдолу; и това ни е достатъчно. Да; може и да сме виждали водните деца. Виждали сме много странни неща, докато плуваме.

И те се понесоха нататък, щастливите глупачета, и всички излязоха на брега върху пясъците. После дойде една огромна, мързелива риба-луна, голяма като дебело прасе, която изглеждаше срязана наполовина и притисната в преса за гладене, докато стане плоска. Но при цялото си голямо тяло и големи перки имаше съвсем малка заешка уста, не по-голяма от тази на Том, а когато Том я попита, тя отговори с тъничък, писклив, треперлив гласец:

— Сигурна съм, че не знам, загубих се. Исках да отида до Чесапийк, но се страхувам, че някак съм се объркала. О, боже! Това е, защото следвах тази приятна топла вода. Сигурна съм, че съм се загубила.

А когато Том я попита отново, тя можа само да отговори:

— Загубих се. Не ми говори, искам да помисля.

Но, както става често при хората, колкото повече се опитваше да мисли, толкова по-малко мисли й идваха. Том я гледаше как броди наоколо цял ден, докато пазачите на брега видяха голямата й перка над водата, излязоха с гребни лодки, забиха харпун в нея и я извлякоха на борда. Отнесоха я горе в града, показваха я срещу едно пени на всеки желаещ и припечелиха добре от това.

После Том мина покрай стадо морски свине, които се търкаляха по пътя си — татковци, майки и малки дечица — и всички бяха гладки и блестящи, защото феите ги чистят всяка сутрин; те въздишаха толкова тихо, докато минаваха, че Том събра кураж да ги заговори. Но те отговориха само: „Ш-ш-шт, ш-ш-шт, ш-ш-шт“, защото само това се бяха научили да казват.

А после дойде пасаж от големи акули, някои от тях бяха дълги колкото лодка, и Том се изплаши. Но те бяха много мързеливи и добродушни, а не алчни тирани като белите и сините акули или рибите чук, които ядат хора, или рибите трион, вършачите и ледените акули, които гонят горките стари китове. Те дойдоха да потъркат огромните си хълбоци в шамандурата и лежаха, припичайки се на слънцето, а тръбните им перки се подаваха от водата; и намигаха на Том, но той изобщо не успя да ги накара да проговорят. Бяха изяли толкова много херинга, че бяха оглупели. Том беше щастлив, когато една брига за въглища мина наблизо и ги прогони всичките; защото миришеха наистина ужасно и той трябваше да държи носа си колкото можеше по-здраво запушен, докато те бяха там.

А после дойде едно красиво създание, подобно на панделка от чисто сребро, с остра глава и дълги зъби, но изглеждаше много болно и тъжно. Понякога се търкулваше безпомощно на едната си страна, после се метваше настрани, блестящо като бенгалски огън, а след това отново лягаше безпомощно.

— Откъде идваш? — попита Том. — И защо си толкова болно и тъжно?

— Идвам от топлите Каролински острови с пясъчни брегове, обрамчени с борове, където големите сови скачат и пляскат като гигантски прилепи над прилива. Но тръгнах на север по вероломния топъл Гълфстрийм, докато се натъкнах на студените айсберги, които плават посред океана. Заседнах сред тях и измръзнах от ледения им дъх. Но водните деца ми помогнаха да се измъкна от тях и ме освободиха отново. Сега се оправям с всеки ден, но съм много болен и тъжен; и вероятно никога вече няма да се върна отново вкъщи, за да си играя със совите.

— О! — извика Том. — И си видял водни деца? Наблизо ли ги видя?

— Да. Те ми помогнаха отново снощи. За малко да ме изяде една огромна морска свиня.

Колко обезпокоително! Водните деца да са толкова близо до него, и да не може да намери нито едно.

Тогава той напусна шамандурата и заплува покрай пясъците. Седна на една подаваща се скала сред блестящите водорасли в ниския октомврийски прилив, заплака и започна да зове водните деца; но не чу никакъв глас да му отговаря.

Но един ден между скалите откри другар за игри. Това не беше водно детенце — уви! — а един омар; при това много изтъкнат омар, защото имаше живи малки рачета на челюстите си, което е голям знак за отличие сред омарите и не може да се купи с пари, както спокойната съвест или Викторианския кръст.

Том никога не беше виждал омар преди и беше силно впечатлен от този; защото той му се стори най-интересното, странно и любопитно създание, което някога беше виждал. Това не беше далеч от истината, защото всички находчиви хора, всички учени и всички фантазьори в света, заедно с всички стари германски художници, не могат да изобретят, дори ако всичките им умове се кипнат заедно, нищо толкова любопитно и толкова странно като един омар.

Едната му челюст беше изпъкнала, а другата — назъбена, и Том се радваше да го гледа как държи водораслите с изпъкналата си челюст, докато ги реже на салата с назъбената, а после ги слага в устата си. И всеки път малките рачета хвърляха своите мрежи и претърсваха водата, за да вземат своя дял от онова, което омарът вечеряше.

Но Том беше най-изненадан, когато видя как той се изстреля напред, а можеше да прави и прекрасни скокове назад. Защото, ако искаше да влезе в някоя тясна пукнатина на десет ярда разстояние, какво мислиш, че правеше? Ако беше влязъл напред с главата, разбира се, че не можеше да се обърне. Затова обръщаше опашка към нея и протягаше дългите си пипала, в които носи шестото си чувство (а никой не знае какво е това шесто чувство) покрай гърба си, за да го водят, и обръщаше очи, докато те почти изскачаха от гнездата си; после се приготвяше — готови, огън, бум! — и скачаше — пук — в дупката; после надничаше навън и трепкаше с бакенбарди, като че ли казваше: „Това ти не го можеш“.

Том го попита за водните дечица.

— Да — каза той. Бил ги виждал често. Но не мислел много за тях. Били натрапчиви малки създания, които се мотаели наоколо и помагали на рибите и мидите, които попадали в пукнатините. Е, що се отнася до него, той се срамувал да му помагат малки меки създания, които дори нямат черупки на гърбовете си. Бил живял достатъчно на света, за да се грижи сам за себе си.

Той беше доста надут, старият омар, и не беше особено учтив с Том; но ще чуете как трябваше да промени поведението си, преди всичко да свърши, както става обикновено с надутите хора. Но той беше толкова смешен, а Том — толкова самотен, че не можеше да се кара с него; те седяха в дупките в скалите и си бъбреха с часове.

Някъде по това време с Том се случи едно много странно и важно приключение — всъщност, толкова важно, че той беше много близо до откриването на водните дечица; и съм сигурен, че ти би съжалявал за това.

Надявам се, че не си забравял през цялото време за малката бяла дама. Поне тук тя се появява и изглежда като чисто, бяло, добро, малко и обичливо създание, каквото винаги си е била и винаги ще бъде. Защото това се случи в приятните кратки декемврийски дни, когато вятърът винаги духа от югозапад, докато старият Дядо Коледа идва и простира огромната бяла покривка, за да могат малките момчета и момичета да дадат на птиците тяхната коледна вечеря от трохички — това се случи (за да продължим) през приятните декемврийски дни, когато сър Джон беше толкова зает с лов, че никой вкъщи не можеше и дума да измъкне от него. Той ловуваше по четири дни в седмицата и имаше много добър улов; а през другите два дни ходеше до поста на пазачите, и беше много справедлив; а когато се връщаше вкъщи навреме, вечеряше в пет, защото мразеше тази абсурдна нова мода да се вечеря в осем през ловния сезон, която принуждава човек да иска от лакея да донесе студено говеждо и бира, веднага щом влезе, и да си разваля апетита, а после да спи в креслото в спалнята си, целият вцепенен и преуморен, два-три часа, преди да може да вечеря като джентълмен. А ти бъди като сър Джон, малки мой човече, когато станеш господар сам на себе си; и ако искаш или да четеш усърдно, или да яздиш усърдно, придържай се към добрите стари кеймбриджки часове за закуска в осем и вечеря в пет, чрез които можеш да свършиш работа за два дни в един. Но, разбира се, ако намериш лисица в три следобед и я гониш до тъмно, като се отдалечиш на двадесет мили от дома, защо трябва да чакаш за вечеря, докато можеш да я получиш, както са правили по-добри мъже от теб. Само забележи, че ако ти можеш да вървиш гладен, конят ти не може; затова му дай топла овесена каша и бира и го заведи нежно вкъщи, като помниш, че добрите коне не растат по плетовете като боровинките.

Стана така, че сър Джон, като беше ловувал цял ден и вечерял в пет, заспиваше всяка вечер и хъркаше толкова ужасно, че всички прозорци в Хартоувър трепереха, а саждите падаха от комините. Поради това милейди, като не беше в състояние да измъкне повече думи от него, отколкото песни от мъртъв славей, реши да замине и да го остави заедно с доктора и капитан Суингър да хъркат в хор всяка вечер за собствено удоволствие. Затова отпътува за морското крайбрежие заедно с децата, за да постави себе си и тях под мекото въздействие на йодните пари.

Но къде отиде тя, никой не трябва да знае, защото младите дами може да започнат да си въобразяват, че там има водни дечица, и да започнат да ги гонят и ловят (между другото, така би се покачила и цената на квартирите) и да ги държат в аквариуми, както дамите в Помпей (ако може да се вярва на запазените фрески) държали купидони в клетки.

Така се случи, че на самия бряг и над самите скали, където Том седеше със своя приятел омара, отиде да се разхожда един ден малката бяла дама, самата Ели, а с нея — един наистина много мъдър човек — професор Птхмлнспртс.

Майка му беше датчанка и затова беше роден в Кюрасао (разбира се, ти си си учил по география и знаеш защо); а баща му беше поляк, и поради това беше възпитан в Петропавловское (разбира се, че си си учил по съвременна политика и знаеш защо); но при все това беше толкова истински англичанин, колкото неговите добри съседи само могат да си мечтаят. А името му, както казах, беше професор Птхмлнспртс, което е много древно и благородно полско име.

Той беше много велик натуралист и главен професор по некробионеопалеонтохидрохтонантропопитекология в новия университет, който беше основал кралят на Канибалските острови; и като член на Обществото за аклиматизация беше дошъл тук, за да събира всички противни същества, които можеше да открие по крайбрежието на Англия, и да ги пусне на свобода около Канибалските острови, защото там нямаха достатъчно противни същества, за да ядат отпадъците, които те изхвърлят.

Но той беше много мил, любезен, добродушен стар джентълмен и много обичаше децата. Той беше срещнал сър Джон в Скарбъро, или във Флийтууд, или на някое друго място (ако теб не те интересува къде, никой друг не се интересува); беше се запознал с него и много се беше привързал към малката Ели. Е, сър Джон не знаеше нищо за морските птички, а и не се интересуваше, стига продавачът на риба да му изпраща хубава риба за вечеря; милейди не знаеше повече от него, но смяташе за уместно децата да знаят нещо.

И така, той и Ели се разхождаха по скалите и професорът й показваше едно от всеки десет хиляди прекрасни и любопитни неща, които можеха да се видят там. Но малката Ели изобщо не беше доволна от тях. Тя предпочиташе да си играе с живи деца, или поне с кукли, за които можеше да си представя, че са живи; и най-сетне тя каза честно:

— Не ме интересуват всички тези създания, защото те не могат да си играят или да си говорят с мен. Но ако във водата имаше дечица, както е имало някога, и аз можех да ги видя, много би ми харесало.

— Деца във водата ли, странно малко патенце? — учуди се професорът.

— Да — отвърна Ели. — Знам, че някога е имало водни дечица, също и русалки, и русалчовци. Виждала съм ги всички на една картина вкъщи, където е нарисувана една прекрасна дама, която плава в каляска, теглена от делфини, а около нея летят дечица, плуват и играят русалки, а русалчовците свирят на тромпети, направени от раковини. Казва се „Триумфът на Галатея“, а отзад на картината има горяща планина. Тя виси на едно огромно стълбище и я гледам още от малка. Сънувала съм я около сто пъти. Толкова е красива, че трябва да е истинска.

Но професорът нямаше и най-малко намерение да приеме, че нещо е истина, само защото хората го смятат за красиво. Професорът всъщност отиде по-далеч и заяви, че никой не бива да вярва, че нещо е истина, освен онова, което може да види, чуе, вкуси или пипне.

Той всъщност поддържаше много странни теории за твърде много неща. Веднъж прочете в Британската асоциация в Мелбърн, Австралия, един доклад, който уверяваше всеки, че няма, никога не е имало и не може да има никакви разумни или полуразумни същества освен хората, никъде, никога и по никакъв начин; че нимфите, сатирите, фавните, инуите, джуджетата, тролите, елфите, гномите, феите, брауните, русалките, уилите, коболдите, лепреконите, клуриконите, баншите, блуждаещите огньове, фолетите, лутините, маготите, таласъмите, афритите, маридите, джиновете, караконджулите, перисите, дяволите, ангелите, архангелите, лудетините, вампирите и още по-лоши неща, не са нищо друго, освен просто вятър и мъгла. И той трябваше да става много рано сутрин, за да докаже това, и да изяжда закуската си нощем; но той поне го правеше за свое собствено удоволствие.

От всичко това можете да се досетите, че професорът ни най-малко не бе съгласен с мнението на Ели. Затова той й представи сбито резюме на прочутия си доклад пред Британската асоциация, във форма, приспособена за младия ум и отново доказа, че няма водни дечица.

Е, предполагам, че малката Ели е била едно глупаво момиченце; защото, вместо да се убеди от аргументите на професор Птхмлнспртс, тя просто отново зададе същия въпрос.

— Но защо няма водни дечица?

Точно в този момент професорът стъпи на ръба на една много остра мида и нарани плачевно един от мазолите си, затова отговори твърде остро:

— Щото нема.

Което дори не беше казано на добър английски, скъпи читателю; защото професорът трябваше да произнесе — „Защото няма“, или „Понеже такива няма“, или „Няма такива“; или „Защото те не съществуват“.

И той бръкна с мрежата си така яростно под водораслите, че случайно хвана бедничкия малък Том.

Той усети, че мрежата е много тежка, и я вдигна бързо заедно с Том, оплетен сред бримките.

— За Бога! — извика той. — Какъв голям розов холотуриан; има и ръце.

И го извади.

— Всъщност има и очи! — извика той. — О, трябва да е цефалород! Това е направо изключително!

— Не, не съм! — извика Том, колкото можеше по-силно, защото не обичаше да го обиждат.

— Това е водно детенце! — извика Ели. Разбира се, че беше точно така.

— На баба ти хвърчилото, драга! — възрази професорът и рязко се обърна на другата страна.

Нямаше смисъл да се отрича. Това беше водно детенце; а той само преди миг беше казал, че такива няма. Какво трябваше да направи?

Би му харесало, разбира се, да си занесе Том вкъщи с кофа. Нямаше да го спиртоса. Разбира се, че не. Щеше да го остави жив и да го отглежда (защото беше много добър стар джентълмен), да напише книга за него, да му даде две дълги имена, от които първото да казва малко за Том, а второто да бъде изцяло посветено на професора; нещо като Хидротекнон Птхмлнспртсианум, или някакво друго подобно дълго име. В днешно време учените са принудени да наричат всичко с дълги имена, защото вече са изразходвали всички кратки. Но какво биха му казали всички учени хора след доклада от Мелбърн? И какво щеше да си помисли Ели след онова, което тъкмо й беше обяснил?

Ако професорът беше казал на Ели: „Да, мила, това е водно детенце и то е чудно създание. То показва колко малко знам за чудесата на природата, въпреки четиридесетте години честен труд. Тъкмо ти казвах, че не може да има такива създания; и изведнъж едно от тях се появи, за да обърка моята самонадеяност и да ми покаже какво може да създаде природата и какво е създала, отвъд всичко, което бедната човешка фантазия може да си представи. Затова нека благодарим на Създателя, Вдъхновителя и Господаря на природата за всички Негови чудесни и славни творения и да се опитаме да научим нещо за това човече“… Мисля, че ако професорът беше казал това, малката Ели би му повярвала по-твърдо и би го уважавала по-дълбоко, и би го обичала повече, отколкото когато и да било преди. Но той беше решил друго. Поколеба се за момент. Копнееше да задържи Том, и все пак наполовина желаеше никога да не го е хващал; и най-сетне, доста му се искаше да се отърве от него. Затова се обърна и побутна Том с пръст, тъй като нямаше какво по-добро да направи, и каза безгрижно:

— Мило мое момиченце, трябва да си сънувала водни дечица снощи. Все за тях говориш.

А Том беше изпаднал в най-ужасен страх през цялото време. Стоеше колкото можеше по-тихо, въпреки че го нарекоха холотуриан и цефалород, защото в малката му глава беше твърдо заседнал фактът, че го улови човек, облечен с дрехи, той също можеше да го облече в дрехи и отново да го направи мръсен черен коминочистач. Но когато професорът го побутна, това беше повече, отколкото можеше да понесе. Мятащ се между страх и ярост, той се хвърли да се отбранява яростно като мишка, притисната в ъгъла, и ухапа пръста на професора до кръв.

— О! А! Я! — извика той; и щастлив, че има извинение да се освободи от Том, го пусна върху водораслите, при което той се гмурна във водата и изчезна за миг.

— Но това беше водно детенце и аз го чух да говори! — извика Ели. — Ах, отиде си! — И тя скочи от скалата, за да се опита да хване Том, преди той да се изплъзне в морето.

Твърде късно! И което беше по-лошо, като скочи долу, тя се подхлъзна, падна от височина шест фута на главата си върху една остра скала и остана да лежи неподвижно.

Професорът я вдигна, опита се да я свести, викаше я, плачеше над нея, защото много я обичаше; но тя изобщо не дойде в съзнание. Затова той я вдигна в прегръдките си, занесе я при гувернантката й и всички се прибраха вкъщи. Сложиха малката Ели в леглото, където тя лежеше съвсем неподвижно; само от време на време се събуждаше и викаше водното детенце, но никой не знаеше какво има предвид, а професорът не каза нищо, защото се срамуваше.

След една седмица, в една лунна нощ, феите влетяха през прозореца и й донесоха такъв хубав чифт криле, че тя не можа да се сдържи, сложи си ги и отлетя с тях през прозореца, над земята, над морето и през облаците, и никой не чу и не видя нищо за нея много дълго време.

А една ужасна стара фея откри професора и понеже той не беше доволен от нещата, както си бяха, тя изпълни главата му с неща, които не са, за да види дали те ще му харесат повече. Понеже той не повярва в едно водно детенце, когато го видя, тя го накара да повярва в по-лоши неща от водните дечица — в еднорози, огнени патици, мантикори, басилиски, амфибии, грифони, феникси, птици рок, орки, кучеглави хора, триглави кучета, гериони с три тела и други приятни създания, които според хората никога не са съществували, и които хората се надяват, че никога няма да съществуват. Тези създания толкова го разстроиха, ужасиха, натъжиха, объркаха и вцепениха, че докторите казаха, че се е побъркал.

Всички доктори в страната бяха повикани, за да направят доклад по неговия случай; и, разбира се, те всички напълно си противоречаха: иначе какъв смисъл има да бъдеш човек на науката? Но най-сетне мнозинството се съгласи с един доклад на истински медицински език — половината лош латински, а другата половина — лош гръцки, а останалото би могло да бъде английски, само ако се бяха научили да пишат на него. Ето началото му:

„Субанхипапосуперналните анастомози на перитомичния диаселурит в енцефало-дигиталния регион на определения индивид, за чийто симптоматичен феномен имахме меланхоличната чест (вследствие на прелуминарна диагностична инспекция) да направим инспекториална диагноза, като представим интерексклузивно квадрилатерална и антимониална диатеза, позната като сините фоликули на Бъмпстерхаузен, ние продължихме…“

Но какво са продължили, милейди изобщо не разбра; защото беше толкова изплашена от дългите думи, че избяга и се заключи в спалнята си.

— Това беше доста шокиращо! Какво мислят, че му има? — попита тя старата медицинска сестра.

— Че умът му се е съсухрил, може би от неверие и езичество — заяви тя.

— Тогава защо не го кажат така?

И небето, и морето, и скалите, и долините върнаха ехото: „Защо наистина?“. Но докторите изобщо не ги чуха.

Затова тя накара сър Джон да пише до „Таймс“ да заповяда на канцлера на хазната да въведе данък върху дългите думи:

Лек данък върху думи над три срички, които са необходимо зло, като плъховете; но също като тях трябва да бъдат ограничавани старателно.

Тежък данък върху думи над четири срички, като хетеродоксия, бифуркация, спиритуализъм, фалшификация и тъй нататък.

А за думи над пет срички (за които се надявам, че никой няма да пожелае да види никакви примери) — тотално забранителен данък.

Канцлерът на хазната, като учен и човек със здрав разум се противопостави твърде силно, под предлог, че в една свободна страна никой не е принуден нито да разбира себе си, нито да позволява на другите да го разбират. Затова законът отпадна при първо четене.

Сега докторите вече бяха в стихията си. Те продължиха да работят сериозно и даваха на бедния професор разни хапове и лекарства, предписвани от древните и модерни лекари. Но нищо не помагало, защото той пищял и плачел по цял ден за водно детенце. А после започнал да пише книга, точно противоположна на всичките му стари мнения. В нея доказвал, че луната е направена от синьо сирене и че петната по нея (които понякога може да видите доста ясно през телескоп) не са нищо друго освен купчини малки бебета, които гъмжат там с милиони, готови да слязат на нашия свят, когато децата поискат малко братче или сестриче.

Едно е сигурно: че когато добрият стар доктор написа книгата, той се почувства значително по-добре. Противното наводнение в мозъка му спадна и се изясни до хубав кафяв цвят, като онзи, в който рибите обичат да плуват. И в тази мътна вода той хвана две-три риби (което е изключително добър улов за мозъчните реки), анатомизира ги внимателно и никога не спомена какво е открил, освен на малките деца. Оттогава стана по-тъжен и по-мъдър, което е нещо много хубаво, скъпи малък читателю, дори ако трябва да платиш висока цена за тази благословия.