Чарлс Кингсли
Водните дечица (1)

Първа глава

Имаше едно време един малък коминочистач на име Том. Това име е кратко, а сте го чували и преди, така че няма да ви е трудно да го запомните. Той живееше в един голям град на север, където имаше безброй комини за чистене, та затова Том можеше да печели много пари, а господарят му — да ги харчи. Малкият коминочистач не можеше нито да чете, нито да пише, ала не го беше грижа да се научи. Освен това никога не се къпеше, защото там, където живееше, нямаше вода. Никой никога не го бе учил да си казва молитвите. Никога не беше чувал нито за Господ Бог, нито за Исус Христос, освен в някои ругатни, за които щеше да е по-добре въобще да не ги беше чувал. През половината време той плачеше, а през другата се смееше. Плачеше, когато трябваше да се катери по черните тръби, защото си разраняваше лактите и колената; също и когато сажди му влезеха в очите, а това се случваше всеки божи ден; също и когато господарят му го биеше, а това му се случваше всеки божи ден; също и когато яденето не му стигаше, което пак му се случваше всеки божи ден. През останалото време обаче се смееше — когато играеше на „ези-тура“ с другите момченца, или пък скачаше като жабче, или пък хвърляше камъчета под копитата на конете, които преминаваха в тръс покрай него. Това последното си беше страхотно забавление, особено когато наблизо имаше някой зид, зад който можеше се скрие. Що се отнася до чистенето на комини, глада и боя, той смяташе, че те са естествени явления, както дъждът, снегът и гръмотевиците. Том геройски изтърпяваше всичко, а после отново ставаше весел както винаги. Мислеше си колко хубаво ще бъде като порасне и стане голям мъж и майстор коминочистач да седи в кръчмата с халба бира и голяма лула, да играе на карти за сребърни пари и да носи кадифена куртка и тесни панталони до глезените. Ще си има бял женски булдог с едно сиво ухо, а после, когато тя се окучи, ще носи кутретата в джобовете си, точно както правят големите мъже. Ще си има и чираци — един, двама, трима, ако може. И ще ги бие, и ще ги юрка насам-натам, като истински майстор, и ще ги кара да мъкнат чувалите със саждите, а той ще язди магарето най-отпред, с лула в уста и цвете на бутониерата, като крал начело на своята армия. Да, идваха добри времена; а когато майсторът го оставяше на мира и отиваше да си пие бирата, по-весел от Том нямаше в целия град.

Един ден в двора на кон влезе малък спретнат лакей. Том тъкмо се канеше да се скрие зад един зид и да търкулне парче тухла под копитата на коня му, какъвто е обичаят при посрещане на непознати в тези краища, ала лакеят го видя и му подвикна дали тук живее господин Граймс, коминочистачът. Тъкмо господин Граймс беше господарят на Том, а Том беше добър в занаята и винаги се държеше любезно с клиентите, тъй че тихичко пусна тухлата зад зида и се завтече да вземе поръчката.

На другата сутрин господин Граймс трябваше да отиде в къщата на сър Джон Хартоувърс, защото стария му коминочистач го бяха прибрали в затвора, а комините си искаха почистване. И така, лакеят обърна коня и си тръгна, а Том дори не успя да го попита защо са затворили коминочистача, което за Том беше много интересно, тъй като самият той бе попадал в затвора един-два пъти. Нещо повече — този лакей изглеждаше такъв един чист и спретнат в бозавите си гамаши, бозавия си брич, бозавото си сако, белоснежната си вратовръзка със забодена на нея лъскава игла и чистичко кръгло червендалесто личице, че Том се почувства обиден и отвратен от неговия вид. Той реши, че лакеят е пълен дръвник и се надува, защото е облечен с хубави дрешки, за които други плащат — и, в крайна сметка, отново се мушна зад зида да вземе тухлата. Обаче си спомни, че онзи е дошъл по работа и се отказа.

Господарят му остана толкова доволен от новия си клиент, че само с един замах просна Том на земята и същата вечер изпи повече бира, отколкото обикновено изпиваше за две вечери, та да е сигурен, че на другата сутрин ще стане навреме — защото колкото повече го боли човек главата сутрин, толкова повече се радва той, като излезе навън да подиша чист въздух. А когато на другата сутрин той наистина стана в четири часа, пак просна Том на земята, та Том да разбере (едно време и младите джентълмени ги учеха по същия начин в училище), че този ден той трябва да се прояви невероятно добре, защото двамата щяха да ходят в една много голяма къща и можеше да изкарат много големи пари, стига само собственикът да остане доволен.

И Том си мислеше същото, и наистина щеше да се старае с всички сили и да се държи възможно най-добре и без да го бяха събаряли на земята, защото от всички къщи на земята Имението Хартоувър (което той никога не беше виждал) беше най-прекрасното, а от всички хора сър Джон (него Том беше виждал — нали тъкмо той го бе пращал на два пъти в затвора) беше най-ужасният човек.

Имението Хартоувър наистина беше голяма работа. Дори и за богатите северни краища къщата беше толкова голяма, че по времето на размириците, което Том едва си спомняше, Уелингтънският херцог заедно с десет хиляди души войска, както подобава на Уелингтънски херцог, се побраха в нея без никакво притеснение, или поне така си мислеше Том. Паркът на имението беше пълен със сърни — Том си мислеше, че сърните са чудовища, които имат навика да си хапват месо от дечица — имаше цели мили гори с дивеч, в които господин Граймс и въглекопачите понякога бракониерстваха, тогава Том беше виждал фазани и се бе чудил какви ли са на вкус. Имаше и хубава река, в която се въдеше сьомга и в която на господин Граймс и приятелите му също им се искаше да побракониерстват, но тогава щеше да им се наложи да газят в студената вода, а това хич не им харесваше. Накратко, имението Хартоувър беше голяма работа, старият сър Джон също беше голяма работа и него го уважаваше дори господин Граймс; защото той не само можеше да прати господин Граймс в затвора, щом го заслужаваше, а един-два пъти в седмицата той наистина си го заслужаваше, не само притежаваше цялата земя на мили наоколо, не само че беше весел, честен и разумен благородник и открай време си имаше глутница хрътки, които биха сторили със съседите му точно онова, което според него им се падаше; имаше и нещо повече — той тежеше над сто кила. Никой не знаеше точно колко голяма е гръдната му обиколка и можеше с голи ръце в честен двубой да направи господин Граймс на кайма, а това бе по силите на малцина. Ето защо когато господин Граймс яздеше из града, колчем срещнеше сър Джон, той докосваше шапката си за поздрав и го наричаше зад гърба му „пустият му дъртак“, а младите дами от неговото семейство — „мадами от класа“, а това са два много големи комплимента по северните краища. Според господин Граймс това уважение компенсираше това, че той бракониерстваше из горите на сър Джон и биеше фазаните му, откъдето можеш да си извадиш заключението, че училището, което бе завършил господин Граймс, недостатъчно често е било посещавано от инспектори.

Виж сега, аз бих дръзнал да твърдя, че ти, читателю, никога не си ставал в три часа сутринта посред лято. Някои хора стават тогава, защото искат да ловят сьомга, други — да катерят Алпите, а трети — те са много повече — защото няма как иначе. И Том беше от тях. Ала, уверявам ви, три часът сутринта посред лято е най-хубавото време от всичките 24 часа в денонощието и 365-те дни в годината, и защо всички не стават тогава, изобщо не мога да ти кажа, освен ако не е заради това, че всички до един са решили да си разнебитят нервите и да си развалят кожата, като по цяла нощ се занимават с онова, с което спокойно биха могли да се занимават по цял ден. Но Том, вместо в осем и половина вечерта да отиде на вечеря, а в десет — на бал, и да откара чак до 4 сутринта, си лягаше в седем, когато господарят му отиваше в кръчмата, и спеше като пребито куче; та, по тази причина, той вечно беше бодър като петленце (а петлетата винаги стават рано, за да будят прислужниците) и беше готов за ставане от сън по времето, когато изисканите дами и господа тъкмо си лягат.

 

 

И така, той и господарят му потеглиха на път. Граймс яздеше отпред магарето, а Том вървеше подире му с четките. Излязоха от двора и се заизкачваха по улицата покрай затворените кепенци на прозорците, морно премигащите полицаи и покривите, които до един сияеха мокри в сивата зора.

Преминаха покрай миньорските къщи, тихи и заключени сега, излязоха в полето и се затътриха по прашния път между черни зидове от сгур. Не се чуваше никакъв звук освен пъшкането и тупането на въглекопната машина в полето. Скоро обаче пътят стана бял, както и зидовете, а в подножието им се появиха високи треви и весели цветя, целите потънали в роса. А вместо грохота на въглекопната машина се носеше чуруликане на чучулига, а от шавара се обаждаше птичка, която бе чирикала цяла нощ.

Инак всичко тънеше в тишина. Защото старата госпожа Земя все още спеше дълбоко, и, както е с мнозина красиви хора, заспала тя изглеждаше още по-хубава. Огромните брястове сред златистозелените поляни спяха дълбоко, кравите под тях също, а няколко облачета бяха толкова уморени, че лежаха на земята преди слънцето да ги вдигне за работа високо в ясното небе.

Вървяха ли, вървяха, а Том току се озърташе, защото никога досега не бе навлизал толкова навътре в полята. Копнееше да се изкатери през някоя ограда и да бере лютичета, и да търси птичи гнезда в плета; но господин Граймс беше делови човек и не даваше дума да се издума за такова нещо.

Не след дълго те срещнаха една бедна ирландка, която се влачеше по пътя с бохча на гръб. Бе наметнала на главата си сив шал и бе облечена в алено палто — личеше си, че идва от Галуей. Нямаше ни обувки, ни чорапи и куцукаше — видно беше, че е уморена и я болят краката. Ала беше висока и хубава жена, с ясни сиви очи, а покрай бледото й лице на тежки кичури се спущаше черна коса. Господин Граймс толкова я хареса, че щом се приближиха, й подвикна:

— Тоя път е твърде корав за тия изящни крачета! Ей, моме, що не се качиш отзад на мойто магаре?

Ала тя май не остана възхитена от вида и гласа на господин Граймс, защото отвърна тихо:

— Не, благодаря, не. По-скоро бих повървяла с вашето чираче.

— Както щеш — изръмжа господин Граймс и пак налапа лулата си.

Тъй че тя тръгна заедно с Том и го заговори — пита го къде живее, какво знае, разпита какво ли не и накрая Том реши, че никога досега не е срещал толкова приятна жена. Най-накрая го попита дали редовно си казва молитвите и много се натъжи, като разбра, че Том не знае никакви молитви, а камо ли да ги казва.

После той я попита къде живее, пък тя му отвърна, че живеела далече край морето. И после му разказа как през зимните нощи то реве и се разбива в скалите, а в слънчевите летни дни е съвсем неподвижно, за да могат дечицата да се къпят и да си играят в него; и още много, много неща му разказа тя, и накрая Том закопня да види морето и да се изкъпе в него.

Най-накрая стигнаха един извор в подножието на голям хълм. Не такъв извор, какъвто си виждал да блика между бели камъчета, червени цветя и сладки бели орхидеи; нито пък такъв, дето прави мехурчета и кара тъмния пясък да се върти по дъното денем и нощем, а истински варовиков фонтан, като в Сицилия и Гърция, където едно време езичниците са наблюдавали нимфите, къпещи се в горещите летни дни. Из една ниска скална пещера в подножието на варовиковата скала бликаше голям фонтан, пръскаше, пенеше се и клокочеше — толкова бистър, че не личеше къде свършва водата и къде започва въздухът; а после водата потичаше край пътя, и потокът бе толкова голям, че можеше да върти и воденично колело сред синия здравец и дивите малини.

Там Граймс се спря и се загледа; и Том се загледа. Зачуди се Том, дали в тъмната пещера не живее някой, който излиза нощем да лети над ливадите. Ала Граймс изобщо не се чудеше. Без дума да каже, той слезе от магарето, изкатери се върху ниския крайпътен зид, коленичи и взе да топи грозната си глава в извора — и водата почерня.

Том береше цветя — колкото се може по-бързо. Ирландката му помагаше, а после му показа как да ги върже и двамата направиха много хубава китка. И тогава Том видя Граймс да се мие — да, точно така, да се мие! — и се спря, слисан; а щом Граймс свърши с миенето и взе да тръска уши, че да изсъхнат, Том рече:

— Ама че работа, господарю! Никога досега не бях ви виждал да правите нещо подобно!

— Нито пък някога отново ще ме видиш. Не го направих, за да се изчистя, ами да се разхладя. Че то срамота, човек да се мие всяка седмица-две — като някой мръсен въглекопач!

— На мене ми се ще да си топна главата — призна си горкичкият Том. — Сигурно ще е също толкова хубаво, както и когато си я подлагам под градската помпа, пък и няма пазач, който да ме изгони.

— Хайде пък и ти сега — възрази Граймс. — На тебе пък за какво ти е да се миеш? Снощи не си изпил половин галон бира като мене!

— Хич не ме интересува! — отвърна непослушният Том, изтича при извора и започна да си плиска лицето.

Граймс беше много кисел от това, че жената предпочете компанията на Том пред неговата, тъй че се нахвърли върху него с ужасни думи, сграбчи го за яката, вдигна го и започна да го налага. Но Том си беше свикнал на това — пъхна си главата на безопасно място между краката на господин Граймс и взе да рита с всичка сила.

— Не се ли срамуваш от себе си, Граймс? — извика ирландката от зида.

Граймс вдигна глава, стреснат, че знае името му. Ала отговори само:

— Не, и никогаж досега не ме е било срам от мене си!

И продължи да налага Том.

— Вярно си е. Защото ако някога се бе засрамил от себе си, отдавна да си отишъл във Вендейл.

— Ти какво знаеш за Вендейл? — кресна господин Граймс, ала продължи да налага Том.

— Знам много за Вендейл, и за тебе знам много. Знам например какво се е случило в Адермайър Копс преди две години, в нощта срещу Мартиновден.

— Така ли? — възкликна Граймс, пусна Том, изкатери се върху зида и застана срещу жената. Том си помисли, че ще я удари — ала тя го изгледа толкова гневно, че той дори не посмя да посегне.

— Да. И аз бях там — рече тихо ирландката.

— Като те слушам как говориш, ти май не си ирландка — отвърна Граймс, след като преди това изреди много лоши думи.

— Няма значение коя съм и каква съм. Видях каквото видях, и ако пак удариш това момченце, ще разкажа каквото знам.

Граймс като че се уплаши, и без да каже дума повече се качи на магарето.

— Спри! — викна подире му ирландката. — Имам да ви кажа още нещо и на двамата — защото преди да свърши всичко, ще се срещнем пак. Който иска да бъде чист — ще бъде, който иска да бъде мръсен — ще бъде. Помнете го.

И тя се обърна, мина през портата и навлезе в ливадите. Граймс стоеше и не мърдаше, сякаш ударен от гръм; после се спусна подире й с вик „Върни се!“. Но щом навлезе навътре в ливадата, видя, че нея я няма никаква.

Дали не се беше скрила? Нямаше къде да се скрие. Граймс се оглеждаше, оглеждаше се и Том, не по-малко стъписан от внезапното й изчезване. Тук гледаха, там гледаха — ала нея все така я нямаше.

Граймс се върна, мълчалив като крайпътен стълб, защото доста се бе уплашил; качи се на магарето, натъпка наново лулата с тютюн и запуши, без да закача Том.

И така, те изминаха три мили и даже повече, и стигнаха портата на сър Джон.

Портата беше много, много голяма, както подобава на такава голяма къща — желязна порта с каменни стълбове, и на върха на всеки от тях — ужасна фигура, цяла в зъби, рога и опашки. Това бил гербът, който прадедите на сър Джон носели по време на Войната на розите; много благоразумно от тяхна страна, защото сигурно врагът, щом зървал герба, си плюел на петите и тичал да се спасява.

Граймс позвъни на вратата. Излезе пазачът.

— Казаха ми да те чакам — рече той. — А сега би ли бил така добър да се придържаш към главния път, щото иначе на връщане току-виж съм намерил някой заек под палтото ти. Щото ще те претърся много внимателно, да знаеш.

— Няма да го намериш, ако е на дъното на чувала със саждите — отвърна Граймс и се разсмя. Пазачът също се разсмя и рече:

— Щом си такъв, то по-добре да дойда с тебе до къщата.

— Според мене ще е най-добре. Твоя работа е да наглеждаш дивеча, човече, не е моя.

И тъй, пазачът тръгна с тях и за учудване на Том двамата с Граймс си бъбреха сладко-сладко през целия път. Той не знаеше, че пазачът също е бракониер.

Вървяха по широк път, покрай който растяха лимонови дървета. Пътят бе цяла миля дълъг и измежду стеблата Том с трепет зърваше рогата на спящите сръндаци, които се подаваха сред папрата. Том никога не бе виждал такива огромни дървета — колчем погледнеше нагоре, му се струваше, че подпират небето с корони. Много се стъписа и от някакво странно жужене, което ги следваше по целия път. Ама толкова се стъписа, че най-накрая се осмели да попита пазача що за жужене е това.

Попита го много любезно и го нарече „сър“, защото го беше ужасно страх от него, което много се хареса на пазача и той му обясни, че това са пчелите по цъфналите дървета.

— Какво е това пчели? — попита Том.

— Това са онези, които правят меда.

— Какво е мед?

— Я млъквай! — сряза го Граймс.

— Остави момчето на мира — обади се пазачът. — Той е много възпитан младеж, ама щом се води с тебе, няма да е задълго.

Граймс се разсмя, защото прие това за голям комплимент.

— Иска ми се да стана пазач — обади се Том. — Да живея на такова хубаво място и да нося зелени кадифени дрехи, а на бутониерата — цвете като твоето.

Пазачът се разсмя — той всъщност имаше добро сърце.

— Остави хубавото, момчето ми, има и лошо. Твоят живот е по-спокоен от моя, откъдето и да го погледнеш — нали така, господин Граймс?

И Граймс пак се засмя, а после двамата започнаха да си шушукат нещо. Ала Том успя да дочуе, че става въпрос за някакъв бракониерски лов, а накрая Граймс рече сърдито:

— Ти нещо да имаш против мене?

— В момента не.

— Тогава не ми задавай такива въпроси — аз си имам достойнство!

И те пак се засмяха и решиха, че тази шега си я бива.

По това време вече бяха доближили голямата желязна входна порта и през нейните пръти Том се взираше в рододендроните и азалиите, целите в цвят, а после и в самата къща, и се чудеше колко ли комини има тя и кога ли е построена, и как ли се е казвал онзи, който я е построил, и дали е взел много пари за тая работа?

Последните два въпроса бяха особено мъчни. Защото имението Хартоувър беше достроявано деветнайсет пъти по различно време и в деветнайсет различни стила и изглеждаше така, сякаш някой бе построил цяла улица къщи във всички мислими форми, а после здравата ги бе разбъркал.

Защото:

Таванските стаички били англосаксонски.

Третият етаж — нормански.

Вторият — чинкуеченто.

Първият — елизабетински.

Дясното крило — чисто дорийско.

Централното — ранноанглийско, с голям портик, изкопиран от Партенона.

Лявото крило — чисто беотийско, и местните селяни се възхищавали най-много на него, защото досущ приличало на новата градска казарма, само че три пъти по-голяма.

Парадното стълбище било изкопирано от римските катакомби.

Задното — от Таджмахал в Агра. То било построено от прапрачичото на сър Джон, който по време на Индийските войни на лорд Клайв бил спечелил сума ти пари, сума ти рани и не повече вкус от предшествениците си.

Избите били прекопирани от пещерите в Елефанта.

Кабинетите — от Брайтънския павилион.

А останалото — от нищо такова, дето го има на небето, на земята или под земята.

Така че имението Хартоувър беше голяма загадка за антикварите, архитектите, критиците и за всички, които обичат да си пъхат носа в чужди работи и да харчат чужди пари. Тъй че всички те година след година досаждаха на горкия сър Джон и се опитваха да го убедят да хвърли стотина хиляди лири за строителство, та да им угоди на тях (но не и на себе си). Ала той винаги успяваше да ги разкара, защото беше хитър и лукав северняк. Един го караше да си построи готическа къща, но той му рече, че не е гот; друг — елизабетинска; на него пък му рече, че е поданик на добрата кралица Виктория, а не на добрата кралица Елизабет; а трети беше достатъчно нахален, та да му рече, че къщата била грозна, но той пък му отвърна, че живее вътре в нея, а не отвън. Друг пък му разправяше, че в нея няма единство, но сър Джон му възрази, че тъкмо затова старата съборетина му харесва. Защото му допадало да вижда как всеки сър Джон, сър Хю, сър Ралф и сър Рандал е оставял отпечатъка си върху нея, всеки по свой вкус; и нямал никакво намерение да пипа работата на своите предци, също както нямал намерение да разравя и гробовете им. Защото така къщата приличала на истинска къща, в която живеят хора, която си имала история и е растяла заедно със света; и онзи, който не знаел кой е дядо му и който би я разменил за някаква си неоготическа или неоелизабетинска постройка с кулички и всякакви там джунджурии, която да изглежда така, сякаш е поникнала за една нощ като гъба, е парвеню и нищо повече. Откъдето ти, читателю, можеш да схванеш, че сър Джон беше благородник с ум и сърце на място и тъкмо такъв човек, който поддържаше земите в ред и се проявяваше добре в лова с хрътки.

Ала Том и неговият господар не влязоха през голямата желязна порта, откъдето щяха да минат, ако бяха херцози или епископи, а заобиколиха през задния вход, а пък този заобиколен път се оказа много дълъг. Влязоха през малката задна вратичка, отвори им я едно чираче, което страшно се прозяваше, а после ги поведе по един коридор, където ги пресрещна икономката, с толкова шарена крепонена рокля на цветя, че Том я сбърка със самата господарка на дома. Тя със сериозен тон нареди на Граймс „Ти сега ще се погрижиш за това и за онова“, сякаш сам той щеше да влиза в комините, а не Том. А Граймс я слушаше и сегиз-тогиз му пошушваше: „Запомни ли, дрипльо малък?“, и Том запомняше добре, поне онова, което успяваше да запомни. А после икономката ги въведе в една голяма-преголяма стая, цялата покрита с листове амбалажна хартия, и с високомерен, гръмовен глас им нареди да започват. След като изхленчи веднъж-дваж и получи силен ритник от господаря си, Том се пъхна под решетката на камината и започна да се катери по комина. Една прислужница дойде в стаята да пази мебелите и господин Граймс й направи цял куп игриви и кавалерски комплименти, на които тя обаче почти не откликна.

Колко комина почисти Том, не мога да кажа; но те бяха толкова много, че той капна от умора, пък и съвсем се обърка, защото те не бяха като градските димоотводи, с които беше свикнал, ами такива като в старите селски къщи, големи криви комини, поправяни толкова пъти, че накрая се бяха оплели един в друг. Не беше чудно, че вътре Том обърка пътя; не че го беше много грижа, макар и да се намираше сред катраненочерна тъмница, в комина се чувстваше като къртица в дупката си; но най-накрая, като слизаше по комина, за който си мислеше, че е тъкмо онзи, който му трябва, излезе, че е улучил тъкмо онзи, който не трябва и се намери на килимчето пред камината в някаква стая, каквато никога досега не бе виждал.

Наистина, Том никога не беше виждал нещо подобно. Никога досега не му се бе случвало да попадне в благородническа стая тогава, когато килимите не са вдигнати, завесите — спуснати, мебелите — скупчени в единия ъгъл и завити с покривало, а картините — покрити с престилки и кърпи. Той доста често се беше чудил как ли изглеждат тези стаи, когато са подредени. И сега реши, че гледката е много хубава.

Стаята беше цялата в бяло — бели завески на прозорците, бели завески на леглото, бели мебели и бели стени, само тук-таме с по малко розово. Килимът беше целият на малки весели цветенца, а стените — целите в картини в позлатени рамки, което страшно хареса на Том. Имаше картини с дами и господа, както и картини с коне и кучета. Конете му харесаха, но кучетата не му направиха кой знае какво впечатление, защото нямаше булдози или териери! Ала две картини му харесаха най-много: мъж в дълги одежди, около който се бяха събрали малки дечица и майките им, а той бе сложил ръце върху главите на две деца. Том реши, че тази картина е твърде хубава, че да виси в стаята на дама. Защото по рокличките, които били разхвърляни из нея, разбра, че в тази стая живее дама.

На другата картина имаше нарисуван мъж, разпънат на кръст, което много учуди Том. Той се сети, че бе виждал нещо подобно на една витрина. Но какво търсеше там тази картина? „Горкичкият — помисли си Том. — Изглежда толкова добър! Но защо ли тази дама си е окачила в стаята такава тъжна картина? Може пък да е бил някой роднина, убит от диваци нейде в чужбина и тя да си я пази за спомен!“ — и Том усети как го изпълва тъга и почит и се извърна, за да си намери нещо друго за разглеждане.

Следващото, което видя — и което също го учуди — беше умивалник с кани и легени, и сапун, и четки, и кърпи, и голяма вана пълна с чиста вода — цял куп неща, и всичките за миене! „Тая дама сигурно ще да е много мръсна — помисли си Том. — Нали така казва моят господар, щом трябва толкова много да се плиска и търка… Но сигурно е и много хитра, щом после така добре успява да скрие всичката мръсотия, че и петънце не виждам из стаята, дори и по самите кърпи за бърсане няма следи!“

И тогава той погледна към леглото и съзря въпросната мръсна дама. И така се слиса, че дъхът му секна.

Под снежнобялата завивка върху снежнобялата възглавница лежеше най-красивото момиченце, което Том бе виждал някога. Бузките му бяха почти също толкова бели, колкото и възглавницата, а косата й се стелеше като златна прежда, пръсната по цялото легло. Изглеждаше горе-долу на годините на Том, може би година-две по-голяма; но Том изобщо не помисли за това. Той си мислеше само за нежната й кожа и за златната й коса и се чудеше дали тя е наистина жива, или е восъчна кукла като онези, които беше виждал по магазините. Но после забеляза, че диша и реши, че е жива, и продължи да стои там и да я съзерцава, сякаш бе ангел небесен.

Не. Тя не можеше да бъде мръсна. Никога не би могла да бъде мръсна, помисли си Том. А после му мина през ума: „Дали пък всички хора не са такива, след като се измият?“ Погледна пак собствената си длан и се помъчи да изтрие саждите, и се зачуди могат ли те въобще да се изтрият. „Не ще и дума, че ще изглеждам много по-хубав, ако стана като нея.“

И щом се огледа, изведнъж видя съвсем близо до себе си едно малко, грозно, черно, парцаливо момченце с гуреливи очи и бели зъби, разкрити в усмивка. Изгледа го сърдито. Какво търсеше това черно маймунче в стаята на тази малка сладка госпожица? И, я гледай ти — ами че това е самият той, отразен в голямо огледало, каквото никога досега не бе виждал.

И Том за пръв път в живота си откри, че е мръсен, и избухна в сълзи от срам и гняв; после се обърна, за да се мушне пак в комина и да се скрие там, обаче бутна решетката и машата издрънча на пода като десет хиляди тенекии, вързани за опашките на десет хиляди пощурели псета.

Малката бяла госпожица подскочи в леглото си и щом видя Том, изпищя пронизително като паун. От съседната стая влетя закръглена стара бавачка, и щом зърна Том, реши, че е дошъл тук да краде и да плячкосва, да пали и руши. Тя се метна към него, както се беше проснал върху решетката, и то толкова бързо, че успя да го докопа за палтото.

Ала не успя да го удържи. Том много пъти бе попадал в ръцете на полицаите и, още повече, много пъти се бе измъквал от тях. Щеше да го е срам да погледне приятелите си в очите, ако излезеше толкова тъп, че да се остави някаква си бабичка да го хване. Тъй че се измъкна изпод ръцете на добрата жена, стрелна се през стаята и скочи през прозореца, и всичко това — само за миг.

Ала не стана нужда да пада, макар че бе достатъчно храбър, за да го направи; нито пък трябваше да се спуща по улук, а това беше игра, която играеше отдавна — веднъж се бе изкачил по улука до покрива на църквата, за да вземе яйца от гнездата на гугутките.

Под този прозорец обаче бе разпростряло клони едно дърво с големи листа и уханни бели цветове, кажи-речи колкото главата му. Предполагам, че е било магнолия, но Том представа си нямаше от това, а още по-малко го интересуваше. И така, момчето се спусна пъргаво от дървото, прехвърли се през желязната ограда и се спусна през парка към гората, а старата бавачка крещеше подире му „Убиец!“ и „Пожар!“.

Градинарят, който косеше, забеляза Том и захвърли косата; после се препъна в нея и си поряза брадичката, но в бързината не забеляза това и хукна да гони горкичкия Том. Прислужницата в мандрата чу шумотевицата, бутна бухалката за биене на масло между коленете си, препъна се и разля всичката сметана; после скочи на крака и погна Том. Граймс събори чувала със саждите в току-що застлания с нов чакъл двор и го изсипа целия; после хукна да гони Том. Старият управител така припряно отвори вратата на парка, че шиповете й одраха муцуната на понито му — ала той рипна и хукна да гони Том. Пазачът, който тъкмо вадеше от капана една невестулка, я пусна и капанът захапа собствения му пръст; ала той скочи и хукна да гони Том; и като имаме предвид какво каза и как изглеждаше, ако беше успял да го хване, сигурно щеше да ни стане много жал за Том. Сър Джон погледна през прозореца на кабинета си (той беше от ранобудните възрастни джентълмени), чу бавачката; изтича навън и хукна да гони Том. Ирландката и тя, тъкмо беше тръгнала към къщата да проси — сигурно беше стигнала тук по някой заобиколен път — захвърли бохчата си и също хукна да гони Том. Само господарката не хукна да гони момчето, защото щом се подаде от прозореца, нощната й перука падна в градината и се наложи да позвъни на личната си прислужница и да я прати долу да я вземе, но без да се набива на очи, и това я изключи напълно от гоненицата и тя не стигна доникъде, ето защо повече няма да се занимаваме с нея.

С една дума, никога досега в това имение — дори тогава, когато убиха онази лисица в оранжерията сред цели акри счупени стъкла и тонове строшени саксии, не бе наставал такъв шум, суматоха, пълна загуба на ред и достойнство, като в онзи ден, когато Граймс, градинарят, лакеят, прислужницата в мандрата, сър Джон, пазачът и ирландката търчаха всичките накуп из парка и крещяха „Дръжте крадеца“, убедени, че Том е натъпкал празните си джобове със скъпоценни камъни на стойност поне хиляда лири. Дори и гаргите и чавките хвърчаха подир Том и грачеха и вряскаха, сякаш той беше преследвана лисица, започнала вече да подвива опашка.

А през цялото това време горкият Том ситнеше през парка с босите си крачета като малко черно горилче, хукнало да бяга из гората. Горкият! В гората не го чакаше големият татко горила да го защити, с едната лапа да метне прислужницата на някое дърво, с другата да откъсне главата на сър Джон, докато троши със зъби черепа на пазача, като че е кокосов орех.

Както и да е, Том изобщо не си спомняше някога да е имал татко, затова и не го търсеше. Свикнал беше сам да се оправя, а що се отнася до тичането, можеше да тича две-три мили без почивка, стига някой да му обещаеше меден петак или фас от пура. Можеше и да прави циганско колело десет пъти едно след друго. Ето защо преследвачите му решиха, че много трудно ще го хванат.

Том, естествено, хукна към гората. През целия си живот той никога не беше попадал в гора; ала беше достатъчно умен да се сети, че може да се скрие в храсталака или да се покатери на някое дърво и така ще има по-голям шанс да се измъкне, отколкото на открито. Трябваше да е по-глупав от мишка или лалугер, за да не се сети.

Но щом навлезе в гората, откри, че тя е съвсем различна от онова, което си бе представял. Вмъкна се в един рододендронов гъсталак и веднага се намери в капан. Клонките се оплитаха в ръцете и краката му, навираха се в лицето му, мушкаха го в корема, караха го да си стиска очите (е, това не беше голяма загуба, защото виждаше само на две педи от носа си), а щом се промъкна през гъсталака, туфите трева и шавар взеха да го спъват и по най-злобен начин да оставят кървави резки по ръцете му. Брезите го шибаха яростно през лицето, а драките го дърпаха и деряха парцалите му, като че имаха акулски зъби.

— Трябва да се измъкна — каза си Том, — или ще остана тук, чак докато някой дойде да ми помогне, а пък аз точно това не ща.

Ала как да се измъкне — това било най-мъчното! Надали изобщо някога би се измъкнал; щял да си стои там чак докато червеношийките го покрият с листа, ако изневиделица не си беше ударил главата в някакъв зид.

Никак не е приятно да си удариш главата в зид, особено ако тоя зид е доста порутен и камъните стърчат от него, и някой ръб да те светне между очите и пред тях да затанцуват най-различни прекрасни звезди. Звездите са много красиви, не ще и дума, но за беда изчезват за секунда, а болката, дето идва след тях — не. И така, Том си удари главата, обаче той беше голям юнак и само си рече: „Чудо голямо!“. А после се сети, че зад зида гъсталакът свършва, покатери се и го прескочи като катеричка.

И ей го Том сред ширналите се пусти поля, които тамошните селяни наричали Хартоувърските ливади — цели в изтравниче и камънаци, които се простирали нашир, надлъж и нагоре, чак до хоризонта.

Е, Том беше малък, ама хитър — хитър като стар елен. И защо не? Макар и да беше само десетгодишен, той бе живял по-дълго от повечето елени и, разбира се, имаше повече ум от тях.

Освен това също като елените знаеше добре, че ако върви заднешком, може да заблуди хрътките. Тъй че първото, което направи след като прескочи зида, беше да направи отчетлива втора следа, а после изтича близо половин миля обратно покрай стената.

Ето защо и сър Джон, и пазачът, и управителят, и градинарят, и прислужницата, и изобщо цялата глутница се понесе точно в обратната посока, търча половин миля и пак мина от вътрешната страна на зида, а Том бе изминал вече цяла миля от външната. И щом чу как виковете им заглъхват далеч в гората, се изкиска радостно.

Най-накрая стигна до една котловина, слезе на дъното й, обърна храбро гръб на зида и тръгна през полята, защото вече знаеше, че хълмът го прикрива от враговете му и той може да върви, без те да го виждат.

Ала единствена от всички ирландката видя накъде тръгна Том. През цялото време тя беше най-отпред, и въпреки това нито вървеше, нито тичаше. Плъзгаше се съвсем плавно и грациозно, а крачетата й проблясваха едно подир друго толкова бързо, че не се виждаше кой крак е по-напред. Накрая всички се питаха коя ли е тази странна жена и се съгласиха, тъй като не се сетиха за нищо по-добро, че тя сигурно действа в съдружие с Том.

Но щом стигна до гъсталака, те я изгубиха от поглед; и как иначе! Тя безшумно се прехвърли през зида подир Том и тръгна след него. Сър Джон и останалите вече не я видели — а човек не вижда ли нещо, го забравя.

А сега Том крачеше сред изтравничетата по едно поле, осеяно с камънаци и скали. Вместо да става все по-равно, докато го изкачваше, то ставаше все по-изровено и хълмисто, ала не чак толкова, че малкият Том да не може да припка из него, като намираше време и да позяпа из това странно място, което за него си беше като друг свят.

Там видя огромни паяци с нарисувани кръстове на гърбовете, които почиваха сред паяжините си и щом видеха Том да се задава, раздрусваха толкова бързо паяжините, че те ставаха невидими. После видя гущери, кафяво-сивозеленикави, помисли ги за змии и се уплаши да не го ухапят; ала и тях ги беше също толкова страх, колкото и него, и те се стрелваха в треволяка. После под една скала съзря прекрасна гледка — нещо голямо и кафяво с остър нос и бял крайчец на опашката, а покрай него — четири-пет черни като сажди мъничета, най-смешните животинчета, които Том беше виждал някога. Майката лежеше по гръб, въргаляше се и се протягаше на яркото слънце, а мъниците я прескачаха, търчаха покрай нея, хапеха лапите й и я дърпаха за опашката, и на нея като че тази игра страшно й харесваше. Ала едно самолюбиво мъниче се дръпна встрани от другите, припълзя до една умряла гарга, която се въргаляше наблизо, и я помъкна да я крие, макар че гаргата беше кажи-речи колкото него. И тогава всичките му братчета го погнаха с врява, и видяха Том. И всичките се спуснаха обратно, а госпожа Лисана скочи, вдигна със зъби едно за вратлето, а другите защапукаха подире й и всички вкупом се скриха в една тъмна цепнатина в скалата; и представлението свърши.

А после Том много се уплаши, защото щом се изкатери на едно песъкливо хълмче и — фъррр, пуф-пуф, кряк-кряк-крик — нещо запърха насреща му и вдигна ужасна шумотевица. Помисли си, че земята изригва и е дошъл краят на света.

И щом отвори очи (защото ги бил стиснал много здраво) видя, че това е просто един стар тетрев, който се къпе в пясъка като арабин, защото имал нужда от една хубава баня. Том го настъпи, без да иска, а тетревът рипна и заряза жена си с дечицата да се оправят самички и търти да бяга, врякайки „Къррр-ррррък, къррр-рррък — убийци, крадци, пожар! Кър-ррък-кряк-крик — краят на света дойде — крик-крик-кряк-крик!“.

И тъй, Том вървеше ли вървеше, без изобщо да знае защо, ала това огромно и обширно непознато място му харесваше, както и хладният, ободрителен въздух. Ала докато се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре по хълма, той все повече забавяше крачка, защото вече наистина му беше трудно да ходи. Вместо мек торф и изтравниче, краката му се натъкваха на големи варовикови плочи, наредени като лош калдъръм, с големи дупки между камъните, в които растеше папрат. Том трябваше да скача от камък на камък, а от време на време се подхлъзваше в тия дупки и удряше лошо малките си боси крачка, макар и да не били от най-нежните. Момчето продължаваше да се изкачва, без изобщо да знае защо.

Какво ли би казал Том, ако можеше да види, че през тази пустош го следва същата онази жена, която го бе защитила там, на пътя? Но дали защото рядко поглеждаше назад, или защото скалите и могилите я скриваха от погледа му, той изобщо не я видя, макар че тя го виждаше чудесно.

А бе започнал и да огладнява по малко, пък и беше много ожаднял — нали бе тичал дълго, а слънцето се бе издигнало високо в небето и скалите се бяха нажежили като фурна. Над тях въздухът трепереше също като над варница, и накрая всичко сякаш започна да трепти и да се топи пред очите му.

Ала Том никъде не виждаше нищо за хапване, а за пийване пък да не говорим.

В треволяка беше пълно с боровинки, ала те сега едва цъфтяха, нали бе юни! А що се отнасяше до водата, то каква ти вода навръх варовикова скала? От време на време минаваше край дълбоки дупки, все едно комини на подземните къщи на джуджета, и неведнъж чуваше как дълбоко, дълбоко там долу се лее, бълбука и плиска вода. Как копнееше и той да слезе долу и да разкваси клетите си изпръхнали уста! Ала макар и да беше един храбър малък коминочистач, по такива комини не смееше да слиза.

И тъй, той вървеше ли, вървеше и накрая от жегата му се зави свят и му се стори, че далече-далече напред звънят черковни камбани.

— А! — сепна се той. — Щом има църква, ще има и къщи, и хора. Може пък някой да ми даде къшей хляб и паница чорба. — И тъй, пое нататък да търси църквата, защото бе убеден, че това са камбани, чуваше ги съвсем ясно.

А след минута се огледа, отново спря и рече:

— Ама че голям бил този свят!

И бе прав, защото от върха на планината виждаше… какво ли не виждаше?

Зад него, далеч надолу в ниското бе Хартоувър и тъмните гори, и блестящата река, в която се въдеше сьомга; а наляво, далече надолу, се виждаше градът с димящите комини на каменовъглените мини. Далече-далече нататък реката се разширяваше и се вливаше в сияйното море, по чиято гръд се виждаха кораби като малки бели петънца. Пред него като на карта се ширнаха огромни равнини, ферми и села сред тъмни горички. Всички те сякаш бяха в краката му, ала Том бе достатъчно умен да се сети, че са много, много далеч.

А отдясно се редяха поле след поле, хълм след хълм, губеха се в далечината, сини-сини, и се сливаха с небето. Но между момчето и тези поля, наистина току под нозете му Том зърна едно място и веднага реши, че е точно за него.

Дълбока-предълбока зелена скалиста долина, много тясна и изпълнена с гори; сред гората, на стотици стъпки под него той видя да проблясва бистър поток. Ах, де да можеше да стигне до него! А там, край потока, се виждаше покривът на малка къщичка и малка градинка, цялата в цветни лехи. А из градинката щъкаше нещо мъничко, червеничко, не по-голямо от мушица. А щом Том се загледа в него, забеляза, че това е жена с червена фуста. Ах! — може би тя би му дала нещо за хапване! — а камбаните отново зазвъняха. Без съмнение, наблизо имаше село. Е, там никой не го познаваше, и едва ли някой бе чул какво се е случило в Имението. Новината сигурно не била стигнала още дотам, дори и сър Джон да бе пратил по дирите му всичките полицаи в графството; а Том щеше да се спусне до селото за някакви си пет минути!

За това, че тук не се било разчуло за гонитбата, излезе съвсем прав, защото без да се усети измина цели десет мили от Хартоувър дотук. За петминутното спускане обаче не позна, защото къщичката беше на повече от миля оттук, и на цели хиляда стъпки по-надолу.

Както и да е, той тръгна да се спуска — нали си беше малко юначе, макар и нозете да го боляха страшно и да беше капнал от умора, глад и жажда. Камбаните звъняха толкова силно, че той се замисли дали не звънят вътре в главата му, а реката бълбукаше и звънтеше долу в ниското — и ето какво си пееше:

Бистра и хладна, бистра и хладна —

в дълбокия вир накрая пропадна,

хладна и бистра, хладна и бистра

край камъче бяло, с пяна сребриста

под скалата със птичките, край зида със бръшляна

зад който прозвънва църковна камбана,

за чистите — чиста.

Топни се и ти —

играйте със мене, къпете се в мене,

майки, деца и бащи.

 

Кална и мръсна, кална и мръсна

край града задимен, почернял и навъсен.

Мръсна и кална, мръсна и кална

край пристана, в тинести вади, канална.

Все по-черна и мазна от тръби и улуци,

все по-гадна и смрадна, пълна с боклуци.

Ще се топне ли някой във мръсни води?

От мен се дръпнете и се отвърнете,

майки, деца и бащи.

 

Силна, свободна, силна, свободна

към морето се втурвам — стихията родна.

Свободна и силна, свободна и силна,

бързоструйна тека, все по-чиста, обилна

към златния пясък и вълните скокливи.

Там, далеч, ме очаква най-прозрачния прилив.

И се губя, и тъй се разливам в безкрая

като грешна душа опростена накрая.

За чистите — чиста.

Топни се и ти —

играйте със мен и се плискайте в мене,

майки, деца и бащи.

И така, Том се спусна долу, като през цялото време не забелязваше вървящата подире му жена.