Джеймс Мичънър
Хаваи (2)

I. От безбрежната дълбина

Преди милиони и милиони години, когато континентите вече били оформени и основните очертания на земята установени, в света съществувала една реалност — тогава, както и сега — доминираща над всички останали. Това бил могъщ, неспокоен океан на изток от най-големия континент: непокорна и вечно променяща се, гигантска водна маса, която по-късно щели да нарекат Тихи океан.

Над мрачната му повърхност се носели страховити ветрове, които издигали водите му в огромни вълни и ги разбивали върху крайбрежията на света, откъртвали скали и подкопавали земята. В тъмната утроба на океана вече се зараждали странни форми на живот — най-напред миниатюрни, после по-големи и сложни, но за тях не е запазен никакъв спомен. По най-отдалечените брегове на океана кацали за отдих птици с грамадни криле и сетне отново продължавали полета си.

Подвластни на лунното притегляне, тогава по-силно, отколкото сега, мощни приливи и отливи раздирали огромния океан и не му давали покой. Още не били натрупани големи пясъчни наноси, затова водите, които стигали до брега, били непрогледно тъмни, черни като нощта и заплашителни.

Милиони години преди момента, в който на брега на океана се възправил човек, за да обгърне с взор неговото величие и да се осмели да навлезе сред бурните му вълни, това предвечно море съществувало, по-голямо от всички други океани, взети заедно, диво, ужасяващо със своите невероятни размери и повелително във всемирното си въздействие.

Какъв необозрим простор! Какви нестихващи вълнения, променящи самото равновесие на земята! В каква неописуема самота съществувал океанът, скрит в мрака на нощта или изгарящ под ослепителната сила на слънцето, което било по-младо, отколкото е сега.

През определени периоди океанът изстивал. По краищата му се натрупвал лед, който изсмуквал огромни количества вода, и тогава променливата брегова линия на континентите се издавала много по-напред. После неуморният океан сто хиляди години разрушавал открития континентален шелф, стривал скалите на пясък и зачевал нов живот.

По-късно фантастичните ледени натрупвания се стопявали, освобождавали студени води, които се връщали в бушуващия океан и заливали бреговете на континентите. Тогава неизтощимата морска енергия засипвала дъното на океана с пластове от тиня, скелети и сол. В течение на милион години океанът образувал почва, а после ледовете отново се връщали; водите се отдръпвали назад; земята лежала оголена. Ветрове от Севера и Юга виели зловещо над пустите морета и разпенвали изумителни вълни върху разпадащия се бряг. Така океанът продължавал ту да изгражда, ту да руши.

Господар на живота, пазител на бреговете, регулатор на температурите и скулптор, изваял планините, великият океан съществувал и властвал.

 

 

Милиони и милиони години, преди човешки крак да стъпи на брега му, централните пространства на този огромен океан пустеели и там, където днес се намират прочути острови, нищо не се издигало над бушуващите вълни. Разбира се, първични форми на живот понякога раздвижвали дълбините, но основното в океана били мощните вълни, които се издигали по волята на луната и ветровете. Те се носели мрачни по повърхността на пустото море и се спускали надолу върху собствените си пропасти — ужасяващи, властни и самотни.

После, един ден, по протежение на три хиляди километра откъм северозапад на югоизток, в базалтовата скала, която образувала дъното на океана, се появила пукнатина. От някакво гигантско разчупване на основната земна структура започнала да излиза нажежена до бяло, разтопена скала. Изплъзнала се от вътрешния си затвор, тя влязла в съприкосновение с мократа и тежка океанска грамада. Скалата мигновено експлодирала и хвърлила стълбове от освободена пара нагоре през шестте хиляди метра вода, която я притискала.

Нагоре и все нагоре се носели обезумелите въздушни мехури, изминали почти шест километра и най-сетне се разпръснали върху водната повърхност във формата на облак. В този миг океанът възвестил, че започва да се образува нов остров. След време той може би щял да се превърне в микроскопична точица земя сред великата пустота. Но още нямало хора, които да отпразнуват мига на раждането. Възможно е някакво странно и отдавна изчезнало летящо създание да е забелязало изригващата пара и да е снишило полета си, за да я огледа, но по-вероятно е бъдещият остров да се е родил сред мрак, шеметно високи вълни и предначалното нищо.

Близо четиридесет милиона години — необозримо дълъг, необхватен за разума период от време — единствено океанът знаел, че върху гръдта му се изгражда остров, защото нямало друга земя над водната повърхност. Близо четиридесет милиона години през дългата пукнатина в океанското дъно избликвала разтопена скала, проправяйки си път през по-рано изригналата, и всеки нов изблик допринасял по нещичко за образуванието, възникващо от морското дъно. Понякога хиляда или може би десет хиляди години минавали тихо, преди да изригне нов градивен материал. Друг път под пукнатината се оформяло огромно налягане и се изплъзвало с невъобразима ярост през съществуващите отвърстия, изхвърляло облаци от пара на километри над повърхността на океана. Това пораждало вълни, които заобикаляли цялото земно кълбо и се разбивали върху собствените си гребени на хиляди километри разстояние. Такава неописуемо яростна експлозия най-накрая увеличавала височината на подводния остров с няколко педи.

Но изтичането на разтопена скала най-често било бавно и неспирно, без мощни и драматични изблици. От сърцевината на земята нагоре се изтръгвали пласт подир пласт, съскали страшно при допира със студената вода и се плъзгали по склоновете на образуващите се малки планини. Изграждането било по-успешно, когато разтопената скала не изригвала разбита на прашинки, а се стичала и залепвала по склоновете; така тя се споявала с вече избликнали потоци и създавала основа за бъдещите.

Колко дълго, безкрайно дълго траело това изграждане! Близо четиридесет милиона години първият остров се борел да се издигне от утробата на океана, да се превърне във видим къс земя. Близо четиридесет милиона години островът съществувал под водата, а подземният вулкан съскал, давел се, бълвал и изригвал скала, но тя оставала все така скрита под тъмните, неспокойни вълни на океана, за който това било незначителна неприятност, дребен амбициозен израстък без никакви последствия.

Най-сетне в северозападния край на подводната пукнатина се получило изригване на разтопена скала, различно от предишните. Скалата била същата, избликнала със същата ярост и през същите отвори в земните недра. Но този път изхвърленият нагоре поток стигнал до повърхността на водата. Получила се невероятна експлозия, когато втечнената скала се ударила едновременно във водата и във въздуха. Облаци пара се издигнали на много километри във въздуха. Върху високите вълни падала и съскала пепел. Детонации раздрали въздуха и ехото им се понесло през огромните празни пространства.

Най-сетне над повърхността на океана се появила скала. Остров — видим, ако е имало очи да го съзрат, осезаем, ако е имало пръсти да го докоснат — изникнал от дълбините.

Когато човешкият ум се връща назад към това събитие — особено ако принадлежи на лице, стъпвало на този остров — е склонен да му отдаде по-голямо значение, отколкото всъщност то заслужава. Наистина, родило се парче земя. Наистина, усилията, продължавали четиридесет милиона години, най-сетне се увенчали с появата на купчина скали, не по-голяма от тялото на човек. Но събитието фактически нямало трайно значение, защото в дългата история на океана множество подобни купчини изниквали за миг над повърхността, после изчезвали, обречени и забравени. Значимостта на появата на този първи остров над пукнатината в земните недра се свеждала единствено до факта, че той устоял и започнал да расте. Уголемявал се упорито и мъчително, сантиметър по сантиметър. Несигурността на оцеляването и болезненият растеж му придавали истинската значимост.

Случайната поява на острова не била важна. Запомнете това. Тя съвсем не била важна. Важно било оцеляването и търпеливото му изграждане. Островът завоювал правото си на съществуване с безконечни усилия. През първите десет хиляди години от раждането й малката купчина скали сред огромния мъртъв океан се люшкала между живота и смъртта като преследвана от зли сили. От време на време разтопена лава се надигала през вътрешните канали и изригвала от процеп само на няколко сантиметра над вълните. Нагоре се понасяли тонове лава и с безумно съскане падали обратно в океана. За щастие част от лавата се задържала върху новородения остров и увеличавала височината му с няколко метра. Тогава изглеждало, че островът наистина е в безопасност.

После на юг, там, където бурите се зараждат в невероятните дълбини, възниквала и се втурвала през света мощна вълна. Приближаването й се долавяло отдалеч; с гигантска тътнеща сила, с вой и свистене тя се нахвърляла върху малката купчина скали и продължавала безумния си бяг.

През следващите десет хиляди години нямало видим остров, но под вълните, готов да се върне към живот, оставал огромният планински връх, извисен на шест хиляди метра от дъното на океана; и когато нови вулканични изригвания се понасяли нагоре през отворите, планината отново се съграждала в търпелив опит да оцелее. Раздирана, съскаща, изхвърляща стълбове от пепел, масивът й се гърчел в конвулсии. Пробивал вълните. Нейният остров пак се раждал.

Това било неукротимото вълнение на вселената, яростното раждане, хладното откъсване от смъртта; и все пак колко обещания се криели в стълкновението на стихиите, докато един остров се борел за своя живот, изчезвал печално и отново победоносно се издигал. Вие, хората, които по-късно ще дойдете да заселите тези острови, не забравяйте колко пуст е бил океанът, когато бури рутели скалите, нито как е триумфирала планината, издигайки нагоре нови скали.

Един милион години островът — дете на яростта — пазел несигурното си равновесие. Но в края на краищата, след неописуемо търпеливо изграждане, успял да се установи. Сега всеки нов поток от лава намирал твърда основа, върху която да гради. Сантиметър по сантиметър отломките се слепвали, докато островът станал достатъчно голям, за да го виждат птиците отдалеч. Това наистина било земя, която можело да бъде обитавана, ако е имало хора, земя с навеси за лодките, ако е имало лодки, с камъни, от които биха могли да се построят къщи и храмове. Сега тук се издигал остров в истинския смисъл на думата, който заемал полагащото му се място насред великия океан.

Ала преди да стане възможен животът на този остров, необходима била почва, каквато още не съществувала. Когато изригвала във въздуха, разтопената лава обикновено се превръщала в пепел, но понякога се спускала като лепкава течност по склоновете на планината и образувала големи плоски скали. И в двата случая вятърът, дъждът и хладните нощи започнали да стриват на прах новата лава и да я превръщат в почва. Когато се насъбрала достатъчно почва, островът бил готов.

Първите форми на живот, стигнали дотук, били незабележими, почти невидими — лишеи и нисши видове мъх. Донасяли ги вълните и ветровете, кръстосвали с рев океаните. С упоритост, равна на упоритостта на самия остров, тези частици живот се установявали тук, а израствайки, отчупвали нови късчета скала и образували още почва.

По това време в далечните континенти, до които стигал океанът, вече съществувал растителен и животински свят, съставен от дървета, трудолюбиви животни и насекоми. Новият остров бил подходящо място за някои от тях, но те не можели да растат и да се заселят там, защото ги делели две хиляди мили открит океан.

Започнала ужасяваща борба. Дълго преди появата на човека по далечните брегове имало живот и той се отправял на нови проучвателни пътешествия като онези, чрез които вече съществуващата земя била заселена с твари и растения. Но срещу тези живи създания се изправяли две хиляди мили размирен океан — бурен, солен и неумолим.

То се знае, първи стигнали до острова рибите, защото се движели на воля из океана. Но не може да се каже, че те станали част от острова. Първото не-океанско същество, което го посетило, било птица. Тя навярно долетяла от север с проучвателна мисия — търсела храна. Кацнала върху още топлите скали, не намерила нищо за ядене и отлетяла, за да загине може би в южните морета.

Минали хиляда години, без да долетят други птици. Един ден силна буря изхвърлила на брега кокосов орех. Обвивката му позволявала дълго да се задържи върху вълните, идвал от югозапад и изминал повече от три хиляди мили с удивително упорство. Ала на брега, плискан от солена вода, нямало почва и кокосовият орех загинал; обвивката и черупката му обаче допринесли за образуване на почва за по-сетнешни пришълци.

Годините се нижели. Слънцето правело своите величествени кръговрати. Луната ту едреела, ту се смалявала, приливи и отливи къпели лицето на земята. От север се спускал лед, който покривал островите за десет хиляди години, тежестта и силата му разчупвали скали и образували земя.

Годините се нижели — празни, безконечни, значими години. Веднъж друга птица долетяла до острова да си търси храна. Този път тя намерила няколко мъртви риби на брега. Сякаш от благодарност изпразнила стомахчето си и изхвърлила малко семенце, погълнато от нея на далечен остров. Семенцето покълнало и пораснало. Така след цяла вечност на скалистия остров се появил растителен живот.

Невъзможно е да се разбере колко време изминало оттогава. Между долитането на първата птица, останало безрезултатно, и идването на втората, която донесла семенцето, изтекли повече от двадесет хиляди години. Подир още двадесет хиляди пристигнала нова живинка — женско насекомо, оплодено на далечен остров преди страшна буря. Понесено от стихийните ветрове, зародили се на юг, насекомото било издигнато високо, на три хиляди метра над повърхността, и носено цели три хиляди километра на север, преди да падне върху новия остров, където дало живот. Появили се насекоми.

Годините се нижели. Долитали и други птици, но не носели семенца. Ветровете довели и други насекоми, но те не били женски или не били оплодени. Ала на всеки двадесет или тридесет хиляди години — време по-дълго от съществуването на човешкия род — до острова стигала, по волята на случайността, някаква живинка; и по волята на случайността тя се внедрявала там. Така за период от време, който умът не може да обхване, по волята на случайността островът бил заселен.

В един от най-знаменателните дни в неговата история от някаква далечна земя на югозапад дотук се добрала птица, в чиито оплетени пера се криело семето на дърво. Като кацнала на скалистия бряг, птицата започнала да чисти перата си с човка, семето паднало и от него израснало дърво. Минали още тридесет хиляди години и друг също тъй невероятен случай донесъл кълна на друго дърво. След пет милиона години на бушуващи бури, долитащи птици и довличани до брега мокри клони с полепнали по тях охлюви и личинки на острова се появила гора с цветя, птици и насекоми.

Нищо, нищо не стигало до острова лесно. Самите му скали били изхвърлени от километри дълбочина през огнени комини. Изсипвали се с невъобразима мъка върху повърхността на земята. Бури мъкнали лишеите. Птиците долитали със сковани криле. Урагани съпровождали насекомите, а кълновете на дървета стигали дотук в тъмната утроба на заблудена птица или сгушени в перушината й.

В безвремие, мъчително, в бури, глад и урагани на острова бил даден живот, а този живот се поддържал от неспирни вулканични изригвания, които сипели още лава, раздробявана на жизнено необходимата почва. Островът живеел сред стихии и в стихиите се родила невероятната му красота.

Бреговете на острова, подкопавани от океана, били покрити с изумителни канари, в които се отразявало вечерното слънце и ги превръщало в назъбени златни колони. Планините били високи и насечени, тъмнозелени дървета покривали полите им, а върховете били сковани в лед; в дълбоко врязаните в брега тихи заливи се оглеждали планините. Долини и красиви равнини, водопади и реки, поляни за разходка на влюбени, места, подходящи за бъдещи градове — прекрасният остров разполагал с всички тези привлекателни и подканящи цивилизацията достояния.

Но те не били видени от човек, по съблазнителните поляни не бродели влюбени, защото островът се сдобил с красотата си много, много преди ерата на хората. А щом достигнал най-голямото си съвършенство, започнал да умира. Роден от стихии, той бил обречен да загине сред стихии.

Земята внезапно се разтресла, цели нейни пластове пропаднали и се свлекли, а когато отново се уталожила след период от хиляди години, островът се бил смъкнал в океана с около четиристотин метра и по върховете му вече никога не се образувал лед. Вулканите спрели да изригват, не се изсипвала нова лава, от която да се създаде нова почва на мястото на потъналата. Един милион години ветрове виели срещу хълмовете, океанът изгризвал насипите. Година след година островът се свивал и намалявал. Започнал да се руши, да се разбива и да се връща в океана, от който бил изникнал.

Изнизали се един милион години и после още един, а островът, който бил израснал така търпеливо в северозападния край на голямата пукнатина върху дъното на океана, бавно, бавно изчезнал. Птиците, намирали храна по хълмовете му, отлетели другаде, отнасяйки нови семена. Оплодени по бреговете му насекоми били ответи от бурите към други острови и животът продължавал. На всеки двадесет или тридесет хиляди години някаква частица от природата на острова се отскубвала и животът продължавал.

Докато островът ставал все по-малък, друга форма на живот се активизирала. В топлите, бистри и хранителни води около бреговете започнали да виреят коралови полипи; след смъртта им, няколко педи под водната повърхност, бавно се натрупвали дребничките им порести скелети. Подир хиляда години те изградили около острова подводен пръстен. Продължили да го издигат още хиляда години и с течение на времето миниатюрните животинки построили коралов риф.

На север се топели ледове и коралите потъвали под огромната тежест на неочаквано нахлулите води. Температурата на океана се променяла и животинките измирали. Поройни дъждове обливали хълмовете, затрупвали бреговете с тиня и задушавали дребничките корали. Нови ледени грамади се образували на север и на юг, изтегляли водата от загиващия остров. Тогава коралите умирали тутакси.

През цялото време, като всичко, свързано с този остров в предългата му история, коралите живеели сред заплахи и катаклизми. Но в промеждутъците те изграждали. И така, миниатюрните животни, деца на стихиите, построили нов остров на мястото на стария, който постепенно се смалил и потънал в океана.

Какъв ужасен преход от живота към смъртта! Какво безсмислие — островът, роден от мощни сили и сблъсъци, за да разцъфне с невероятна красота върху гръдта на океана, богат на дървета, обичан от птиците, готов да посрещне човека, стига той да пристигне… Какво безсмислие, че този остров, възникнал така мъчително, е трябвало да загине не по-малко мъчително, преди човешко око да е видяло великолепието му!

В течение на милион години, на десет милиона години островът съществувал мълчаливо в неизвестния океан, после умрял, оставяйки само един пръстен от коралови рифове, където можели да си почиват морските птици и да си играят гигантските вълни на неспокойния океан. Безконечен живот и безконечна смърт, безкрайно погубване на красота и възможности, неуморни приливи и отливи, прииждане и оттегляне на океана. Настъпва нощ, после зноен ден, островът чака, но не се появява човек. Нижат се дни и нощи, загива неземната красота на тучни долини и на водопади, без да ги е видял човек. Остава само кораловият риф, един варовиков венец върху повърхността на великия океан, дал живот на острова; паметник, изграден от скелетите на милиарди и милиарди дребни животинки.

 

 

Докато първият остров се издигал и отново се връщал в небитието, други бъдещи острови на югоизток от него също се борели за кратко съществуване, следвано от сигурна смърт. Някои започнали своя цикъл почти едновременно с първия. Други се забавили. Те изниквали над повърхността на океана едва когато първият се гърчел в предсмъртни мъки, така че във всеки миг след началната му агония човекът, ако тогава съществуваше, би могъл да наблюдава стъпка по стъпка процесите на живота и смъртта на островите, наредени във верига, дълга три хиляди километра. Като прииждаща вълна на самия океан, скалистите острови се издигали и пропадали, но докато цикълът на океанската вълна трае няколко минути, възникването и изчезването на тези острови продължавано близо шестдесет милиона години.

В дадено време всеки остров съществувал спокойно в своя цикъл — той или се издигал и разцъфтявал, или загивал. Не искам да кажа, че човекът, ако би могъл да наблюдава цикъла, би успял да определи точно в кой етап от този цикъл се намира даден остров; навярно е имало периоди от милиони години, когато никой не би могъл да различи етапите. Но безличният, разтопен център на земята сигурно неслучайно изпращал на този или онзи остров нови количества лава. Чакащият океан също знаел, защото чувствал кога скалистите брегове падат по-лесно в обятията му. Знаели и кораловите полипи, защото усещали, че е време да започнат изграждането на паметник на онзи остров, който скоро щял да бъде мъртъв… тоест до двадесет или тридесет милиона години.

Безкрайни цикли, безкрайно раждане и умиране, безкрайно появяване и изчезване. Спрат ли ужасяващите вулканични изригвания, островът е вече обречен. Спокойствието, тихият океан, долитането на птици, които носят семенца, са приятни явления, но създадената красота предварително е осъдена на разрушение. Едно нощно жужене на насекоми, едно нежно плискане на прибоя върху пясъка — и ето че започва нов ледников период, който ще смрази напълно живота. Безграничен цикъл, безконечни промени.

 

 

Към края на основния цикъл, когато западните острови вече умирали, а източните се изграждали, нов вулкан издигнал конуса си над повърхността на океана и в серия от титанични експлозии изригнал достатъчно разтопена скала, за да се създаде спокойно нов остров, който след безброй години щял да бъде избран от хората за главен остров в групата. По-нататъшната му вулканична история била паметна с това, че обитаемата му земя се образувала от свързването на две отделни вериги от вулкани.

След като първоначалният вулкан успял да създаде остров, по мощните му склонове се появили допълнителни кратери, от които изтичала лава. Сред океана изникнал по-голям вулкан, отдалечен не много от първия, и изградил собствена величествена структура. Тя породила подобна верига от събития.

Няколко ери двете големи вулканични системи се издигали сред океана в огнено съревнование. После, това било неизбежно, първата започнала да отмира и пламъците й да загасват, докато втората продължавала да сипе милиони тонове лава по стръмните си склонове. Със съскане, експлозии и трясък в океана падали скали и се събирали огромни натрупвания, които изграждали следващия вулкан все по-бързо и с все по-солидни основи върху океанското дъно.

След време потъващата лава от втория голям вулкан пропълзяла до основите на първия, после се заизкачвала по скатовете му и накрая потекла върху замръзналите потоци от лава, образували предишния остров. Сега празното водно пространство, което разделяло двата вулкана, се запълнило и те се слели. Вплели огнените си ръце, споени от преплитащи се потоци разтопена скала, двата вулкана встъпили в брак и съюзът им родил общ плодоносен и растящ остров.

Почвата му била образувана от десетки по-малки вулкани, които изригвали в продължение на неколкостотин хиляди години, после замлъквали и изгасвали. Един от тях изригнал с невиждано великолепие и оставил кратер, подобен на дълбока купа. Друг, в самия край на острова, откъдето контролирал подстъпите откъм океана, оставил за спомен висок нос, подобен на диамант.

Когато островът бил вече оформен — божествено красив, очарователен — някаква природна сила, сякаш по таен план, скрила в недрата му огромно богатство. То не би могло да е диаманти, защото на острова не му стигали двеста и петдесет милиона години, за да успее да събере въгленосната растителност, от която се образуват диамантите. По същата причина богатството не би могло да бъде петрол или каменни въглища. Не би могло да е и злато, защото островът не притежавал нито необходимата възраст, нито необходимите условия за създаването на този метал. Не би могло да бъде никое от тези общоприети съкровища, но било по-голямо от тях.

Вулканичният базалт, от който се изградил островът, бил порест. Когато яростните океански бури връхлитали острова, част от водите, с които го обливали, се връщали в океана чрез течащи на повърхността реки, а друга част се просмуквала до самото сърце на острова. Така милиарди тонове вода се промъкнали в скрити подземни резервоари.

Водата, разбира се, не оставала там, защото в порестата скала имало пролуки, които я отвеждали обратно в океана, и след време водата се изгубила. Но ако някое животно или човек имали възможност да проникнат в скалите, биха могли да използват тази вода, тъй като целият остров представлявал подземен басейн; цялата му сърцевина била просмукана от животворната вода.

Но не това било изключителното съкровище на острова, защото човекът би могъл да пробие всяка пореста скала на който и да е остров и да хване вода. Тук, на този остров, имало допълнителна ценност, получена като по чудо.

Когато ледовете се появявали и изчезвали, предизвиквайки покачването на великия океан, когато самият остров бавно потъвал и пак се съграждал от нова лава, когато се извършвали тези титанични конвулсии, южният бряг на острова бил ту изложен на слънцето, ту дълбоко потопен в океана. В първия случай брегът бил прорязван от планински потоци, които пръскали наноса си в равнината, разстилали глинеста почва и стрита на прах лава. Понякога океанът изхвърлял парченца от черупки, силни бури разчупвали канари и изсипвали отломъците им върху брега. Малко по малко, в течение на сто хиляди години, брегът събирал всички тези наноси.

После, щом океанът отново се покачвал, той стоварвал огромната си тежест върху брега, който оставал да лежи с векове под тонове тъмнозелена вода. Но безмилостният океан оказвал не само хидравличен натиск, той същевременно бил носител и на живот; от вълните му се сцеждали тиня, мъртви тела, влачени от водата раздробени дървета и пясък. Всички тези земни и морски дарове се свързвали в твърда скала под огромната тежест на океана.

При катаклизмите островът се издигал над морската повърхност и прибирал нови дарове, свлечени от хълмовете, после потъвал под вълните, за да се обогати с още запаси от животворяща тиня. Но винаги, когато чудовищният океан блъскал брега неспирно в течение на десет хиляди години, се образувала нова скала, непромокаем щит, който покривал ниските части на предпланините и навлизал в океана. Тази скала похлупак затваряла в гигантски подземен резервоар всичко, което лежало под нея.

А това, което лежало отдолу, естествено, било вода. Дълбоко под видимата повърхност на острова, под скалата похлупак, била затворена най-чистата, най-сладката, най-изобилната вода в земите покрай или сред великия океан. Водата стояла там под огромно налягане, достъпна за човека, който би открил скривалището й. Нещо повече, водата била готова да изхвърчи нагоре пет, десет, петнадесет метра и да облее с животворната си сладост всеки, който би проникнал през скалата похлупак, за да я освободи. Животворната вода в почти неизчерпаемо количество чакала. Скрита под скалата похлупак, тя чакала. Чакала.

 

 

Любопитните растения и животни, попаднали някога на първия северозападен остров, имали предостатъчно време, за да стигнат до новопоявилите се земи. За определен вид трева навярно били нужни милион години, за да завърши пътешествието си по цялата верига. Но нямало защо да се бърза. Бавно, с невероятно търпение, дървета, лози и пълзящи растения се промъквали до островите, докато в друга част на света едно ново и много по-властно животно се изправяло и се готвело за нашествие на островите.

Преди да спре да расте островът, образуван от два вулкана, със скрито съкровище от вода, в далечни места се бил развил човекът. Преди последният остров да е добил завършените си очертания, хора издигнали в Египет величествени паметници и създали стабилна форма на управление. Те вече имали писмо и можели да записват спомените си.

Докато вулканите от тази верига все още продължавали играта си, Китай развил сложна философска система, Япония изработила принципи на изкуството, които по-късно щели да обогатят света. Докато островите добивали завършената си форма, Христос говорел в Ерусалим, а Мохамед дошъл от горещата пустиня с ново виждане за рая. Но хората още не знаели за този, който ги очаквал тук на островите, които били най-младата част от огромната видима повърхност на земята. Били нови. Били диви. Били пусти. Очаквали. Книги, които четем и до днес, били написани, преди някой, освен прелетните птици, да е знаел за тези острови. Песни, които пеем и до днес, били сътворени и записани, докато островите продължавали да са необитаеми. Библията вече била съставена, също и Коранът.

Дивите, пусти млади острови, галени от слънцето и брулени от вятъра, очаквали.

Понеже им било съдено, когато най-сетне бъдат открити, да ги приветстват като късчета от рая, заслужава да се вгледаме внимателно в техните последни минути на изчакване, в онези тъжни, сладки и мъчителни дни, преди първите канута да стигнат до тях.

Островите били красиви, това е вярно. Залесените им планини били прелестни. Хилядите им хладни водопади били изумителни. Стръмните им скали, там, където неспокойният океан бил издълбал скатовете на големите планини, се спускали на стотици метри право в морската вода, а между отвесните скали гнездели птици. Реките били пълноводни. Бреговете на островите били бели, а вълните, които ги миели — кристално сини. Нощем звездите висели ниско като едри, блестящи огнени точки и сочели местоположението на островите, образували величествени пътеки за луната и за слънцето.

Колко красиви били островите! Колко наситени с хармония и покой! Трудно е дори да си представим първичното им ненарушимо величие. Ако раят се състои само от красота, тези острови били най-прекрасният рай, достиган от човека, защото земята и морето били великолепни, а климатът приятен.

Но ако представата за рая включва и способността да се поддържа животът, тогава тези острови по времето, когато били в очакване, в дните на Христос и Мохамед, съвсем не били божествени. На тях почти нямало храна. По прекрасните им склонове виреели много растения, но нито едно от тях не можело да поддържа живота. Имало отделни панданови дървета с немногобройни, горчиви и трудни за дъвкане плодове. Срещали се папратови дървета с не особено вкусна сърцевина, имало също и някои корени. Имало риба и птици, ако някой можел да ги улови. Но нищо друго.

Вън от тази група рядко се срещат тъй негостоприемни големи острови. Ето какво нямали те: кокошки, прасета, добитък или кучета, които могат да се ядат; нямали банани, сладки картофи или хлебно дърво; нито пъпеши, манго или какъвто и да е плод; нямали палми, от които да се получи захар; там нямало храна. Островите дори не притежавали основния, чудодеен плод за поддържане на живота в тропиците — кокосовия орех. Отделни орехи достигали бреговете, но не можели да виреят на солената крайбрежна почва.

Човекът, дошъл на островите, трябвало да си носи храна, за да живее. Би постъпил умно, ако си донесял и различни строителни материали, за да живее цивилизовано, защото на острова нямало бамбук за украса на дома, нямало черничева кора, от която да си направи платно за дрехи и постелки, нямало свещниково дърво, чиито плодове да използва за свещи. Нямало и много цветя: нито ясмин, нито хибискус, нито разноцветни орхидеи. Вместо тези носещи радост и поддържащи живота растения имало едно странно дърво, което е безполезно, но когато се изсуши, непрекъснато излъчва аромат — дървото на смъртта, или сандаловото дърво. То самото не било нито отровно, нито вредно, но начините, по които щяло да се употребява по-късно на тези острови, му създали незавидна слава.

Почвата на островите не била много добра. Не приличала на богатия чернозем, който руските селяни вече обработвали, нито била глинеста и плодородна като земята на индианските племена в Дакота и Айова. Тук почвата пила червена и подобна на пясък; очевидно съдържала желязо, защото била образувана от разпаднал се базалт, но й липсвали други необходими съставки. Ако някой земеделец би добавил към тази почва недостигащите й минерали и би я напоявал, тя би станала много плодородна. Но сама по себе си била бедна на минерали и вода.

Наистина върху островите се изливал обилен дъжд, ала не както трябва. От североизток постоянно духали пасати и довеждали ниски облаци, наситени със сладка вода. Но по североизточните брегове на всеки от островите се издигали високи зъбери и планини, на които облаците се натъквали и изпускали водата си в порой там, където не била полезна, и никога не стигали до югозападните равнини, където се намирала червената почва. От равнинните земи, които биха могли да се обработват, три четвърти били всъщност пустинни. Ако някой уловял водата, която се стичала без полза по стръмните планински склонове и падала в морето, и я прехвърлел отвъд планинските върхове към равнините, тогава би могло да се прибира и реколта. Или ако някой откриел тайните резервоари в бъбреците на острова, тогава и водата, и храната биха били изобилни. Но докато не станело това, хората по тези острови никога нямало да имат достатъчно вода и храна.

И така, красивите негостоприемни острови очаквали да бъдат завладени от смели люде с храна и решителност. Най-доброто, което би могло да се каже за островите по онова време е, че там нямало отровни змии, лоши трески, комари, обезобразяващи болести или чума.

 

 

Не бива да се забравя още едно нещо. От всички растения на островите по времето на Христос деветдесет и пет на сто не се срещали никъде другаде по света. Островите били уникални, самотни, особени, вън от главния поток на живота, програмирани като отделен клон на природата… или, ако предпочитате, истински природен рай, където всеки поникнал стрък имал възможност да се развива по свой начин, по волята и до пределите на собствените си заложби.

Споменах за търсещата приключения птица, която донесла първото семенце в утробата си. То било семе от трева, може би от трева, чиито братя и сестри (ако тези понятия могат да се използват за тревите) останали на родните си острови и се развивали така, както се развивало семейството им през милиони поколения. На първоначалното си място тревата запазвала своите обичайни характеристики, без да търси рисковани изменения; ако пък се появели такива изменения, нормалните, здрави стръкове бързо ги задушавали и тревният вид се запазвал.

Но на новите острови същата трева, оставена сама сред красота, слънце и дъжд, се превърнала в друга трева, уникална и пригодена за тази среда. Хората, които ще я видят след милиони години, ще могат да познаят, че това е трева и че е произлязла от познатите им стръкове, които продължават да съществуват другаде; но също така ще забележат, че това е нов вид трева, с други качества, различна по жизненост и обещаваща нещо ново.

Долитало ли е някакво насекомо от далечен голям континент до тези острови? Ако е така, тук то е станало различно насекомо, с по-дълги крачка или с хоботче, което пробива по-дълбоко. Птици, цветя, червеи, дървета и охлюви — всички придобили на тези острови несъществуващи другаде форми и качества.

Тогава, както и сега, не било известно място на земята, което би могло да се състезава с тези острови по способността си да поощрява растенията и животните да се развиват свободно и смело, за да осъществят напълно собствените си възможности. Девет от всеки десет вида, израснали тук, не са се срещали другаде по земята.

Защо е станало така, остава мистерия. Възможно е това чудо да се дължи на щастлива комбинация от дъждове, климат, слънчева светлина и почва. Възможно е обяснението да се крие във факта, че тук в течение на милиони години всичко растящо е било оставено да се развива необезпокоявано и само да определя съдбата си. Или в обстоятелството, че тревата, стигнала до тези острови, е трябвало да разчита единствено на себе си, защото не би могла да бъде оплодена вече от други треви от собствения й вид. Но каквато и да е била причината, фактът си остава — тук се появили нови видове, виреели добре, заяквали и се размножавали. Защото тези острови били лаборатория за опити и развитие.

И тъй, надарени с подобни качества, островите чакали. Христос бил разпнат, а те чакали. Англия била заселена от смесени, но мощни раси, а островите чакали своите заселници. Могъщи владетели управлявали в Индия, в Китай и в Япония, а островите продължавали да чакат.

Негостоприемните острови били потенциален рай; на тях почти не се намирала храна, но огромни богатства можели да бъдат разработени; островите чакали. Вулканите, които още издигали валове с нови потоци от лава, окачвали фенери в небето, та ако някой човек в кану се загуби върху огромната тъмна гръд на океана и се скита без посока, да забележи заревото под далечния облак и то да му послужи за пътеводна звезда.

Бели рибояди и речни рибарки се стрелкали над водната повърхност към земята, дългокрили морски птици очертавали сигурни навигационни линии от бурната океанска пустош до самото сърце на островите, където гнездели. Ако човек в кану би проследил в здрача някоя от едрите птици, цепещи въздуха с раздвоената си опашка, би разбрал, че птицата се е устремила към земя.

Красивите острови, чакащи в слънце и буря, напомняли красиви жени, които очакват в настъпващата вечер мъжете си с отворени обятия, с топла плът и утеха. Всичко, което предстояло да бъде заченато на островите, както и в утробите на тези жени, щяло да стане само по волята и чрез силата на мъже. Мисля, че островите винаги са знаели това.

Затова мъжете от Полинезия, от Бостън и Китай, от планината Фуджи и от Филипините няма да дойдат на тези острови с празни ръце, малодушни и уплашени, че ще загинат от глад. Тук няма храна. На тези острови не ще намерите сигурност. Донесете си храна, донесете своите богове, своите цветя и плодове, своите представи. Защото в противен случай ще загинете.

Но ако дойдете със зърна, които да покълнат, с добра храна и добри идеи, ако дойдете с богове, които да поддържат духа ви, с готовност да работите, докато главата ви клюмне и ръцете ви отмалеят, тогава ще получите достъп до тази чудодейна лаборатория, където всяко творение на природата е свободно да се развива според собствените си възможности и желание.

В тези сурови условия островите чакали.