Джон Банвил
Мефисто (6)

Един ден срещнах Феликс в града. Шляеше се по Оул Стрийт и си свирукаше с ръце в джобовете. Щом го зърнах, се сепнах уплашено, сгърчих се в същия спазъм от вълнение, който бях усетил и онзи път, когато го видях в горичката над ливадата. Първата ми мисъл беше да свърна назад, но той вече ме бе забелязал. Уличката беше тясна, стръмна и прорязваше напряко издигащия се над пристанището хълм. Кулата на църквата „Успение Богородично“ стърчеше над покривите и изглеждаше като литнала във въздуха. Миришеше на морски водорасли, но и на дивеч — вонята се носеше откъм горната част на уличката, където живееше търговец на домашни и диви птици.

— Здравей, лебедче — подвикна ми той. — В моята посока ли си?

— Не — отвърнах, — аз…

— Добре тогава, аз ще съм в твоята. — И се изсмя.

Тръгнахме надолу към пристанището. Слънцето огряваше само единия тротоар и се бе вклинило в основата на дълбок конус от сянка. Хора почти не се виждаха. Дрипав старец пресичаше пътя с помощта на патерица. При всяка мъчителна крачка опираше лявото си ходило на асфалта с гневно почукване. Спря в канавката и зачака съсредоточено и задъхано, докато отминем. От това високо място се виждаше целият град — сгушени къщи и неясна геометрия, ширнала се в летния зной. Феликс спря, извади угарка от табакерата, повъртя я между пръстите си умислено и изчопли няколко овъглени тютюнчета от изгорелия й край.

— Говорих с леля ти — рече той. — Тя вика, че си цар на сметките. — Драсна клечка, вдигна пламъка й във въздуха и се обърна да ме погледне. — Така ли е?

Долу в пристанището предупредителната камбана биеше тревожно. Усетих как лицето ми пламва. Забързах напред, но Феликс ме последва. Зад мен сакатият пак почука с копитото си и, освен ако не си въобразявам, се изсмя.

Влязохме в малката Гоут Стрийт. Тук Феликс плуваше в свои води, добре познаваше тези задни улички. Поведе ме през огрян от слънцето двор зад магазина за риба и после надолу по тесни и покрити с лепкава кал каменни стъпала. Един плъх пробяга отпред и ни пресече пътя, стиснал рибена глава между зъбите си. Отведнъж излязохме право на вълнолома. Морето беше бурно и всяка вълна се полюшваше като гладката белезникава гърбица на нещо живо. Пазачът на пътната бариера, изгорял от слънцето и пламнал под лъчите му, стоеше с протегната напред ръка, покрита с изпъкнали като въжета вени, и сочеше към гарата. Поехме по изкорубените дъски на кея. Под нас глухо бучеше ритмичният плисък на прилива, Феликс хвърли допушената си угарка във водата и тя изсъска. Под ярката морска светлина бялото на очите му изглеждаше мръсно, а кожата около тях бе изпъната като изгоряла и набраздена от тънки бръчици подобно пукнатини в гладък емайл. От повея усетих дъха му, натежал от цигарен мирис, долових металното потракване на развалените му зъби. Подуших и миризмата на напечените му от слънцето дрехи — лъсналото от носене раирано сако с продънени джобове и увиснали ревери, намачканите му като хармоника панталони и обувките като лодки.

— Мистър Касперл разпитваше за теб — обади се отново той. — Искаше да знае кой си. Казах му. Казах му: момчето е истинско чудо, феномен. И това го заинтересува.

— Защо? — попитах. — Защо разпитва за мен?

— Откъде да знам. Просто стана дума. А този чувал ли си го? Как жената се пази? Като си отваря ушите. Ха-ха-ха.

Вървяхме. Стъпките ни отекваха глухо по насмолените дъски, морето се плискаше под нас. Феликс не спираше да говори. Правеше физиономии, разиграваше скечове, измисляше смешни истории. Разказваше за войната, за германците и японците, за пуснатите над Дрезден серни бомби. Знаеше страшно много факти и цифри. Изведнъж се спря на място, зае поза с ръка на сърцето, а другата вдигната към небето, и запя с весел глас:

Евреите Исуса на кръста разпнаха,

а той пък им го върна

и тях ги преебаха!

После взе да философства за последната тайна на Фатима, която била толкова ужасна, че папата я скрил дълбоко в подземния трезор на Ватикана. Сигурно, рече той, в нея се говори за трите черни дни, които ще възвестят края на света, когато нищо няма да свети освен светите свещи, направени от пчелен восък. Той плесна с ръце и се изкикоти.

— Духни свещта! — извика и додаде: — Казала игуменката на младата калугерка.

Напуснахме кея и поехме към града. Главната улица беше оживена, Феликс се усмихваше така, сякаш всичко наоколо — улиците, хората, витрините с корсети и дърводелски инструменти, — бе специално аранжирано, за да го забавлява. Домакините, които бяха излезли на пазар, ни оглеждаха с интерес. Те всички познаваха Феликс. Той ги поздравяваше любезно, на едни махваше с ръка, на други се покланяше, пред трети сваляше въображаемата си шапка, като през цялото време не спираше да подхвърля през зъби злъчни забележки по техен адрес. Отминахме пивоварната и мястото, където Конската река изчезва под пътя, след което излязохме на нашия площад. Спряхме под дърветата до коритото за водопой, което представляваше метална вана, над нея — железен лебед, боядисан в бяло, а от ръждясалата му човка едва църцореше вода.

— Лебед — рече Феликс и го посочи. — Ха-ха-ха!

Точно тук преди години джуджето обичаше да седи върху триколката си и да разговаря с мен, като току приглаждаше напомадената си коса и не спираше да плещи своите небивалици, Феликс се подпря върху коритото, с кръстосани ръце и глезени. Изведнъж ми се прииска да му кажа нещо, каквото и да е, да споделя нещо с него, и желанието ми беше толкова силно, че за миг сълзи опариха клепачите ми и в гърлото ми заседна бучка. Той ме наблюдаваше леко усмихнат с присвити срещу слънцето очи.

— Знаеш ли, ние двамата доста си приличаме — рече той, — ти и аз.

Ято скорци изхвръкна от близките дървета и прелетя над главите ни с шумно размахани криле, от които за миг денят помрачня. Майка ми цъфна пред външната врата на къщата с навити до лактите ръкави и се вторачи в нас. Феликс устоя на враждебния й поглед, посрещна го с леко подигравателна, снизходителна усмивка. Аз се обърнах с гръб към нея. Тя влезе обратно в къщата и затръшна вратата след себе си. Феликс се протегна, прозя се, после се загледа в небето, покривите и свежата зеленина на дърветата.

— Съвсем сериозно — продължи, — значи си на „ти“ с числата. Това е много интересно. Мистър Касперл наистина е заинтригуван.

Когато се прибрах у дома, майка ми не каза нищо. Качих се в стаята си. Книгите, листовете и моливите лежаха върху масата до прозореца и ме гледаха многозначително.

Започнах редовно да отскачам в Ашбърн. Присъствието ми там се приемаше без забележки, като нещо естествено, сякаш винаги съм бил част от къщата. Двамата с Феликс играехме карти на кухненската маса, а Софи ни гощаваше с нейните манджи. Често се разхождах с нея наоколо или пък двамата обикаляхме стаите на къщата. Мистър Касперл не ми обръщаше абсолютно никакво внимание, само понякога, когато се случеше съвсем неочаквано да се изправим лице в лице, той ме поглеждаше разсеяно и тъпо, след което се намръщваше, сякаш не можеше да се сети откъде ме познава.

Майка ми искаше да знае къде се губя по цял ден. Вече предпочиташе да ме гледа как стоя затворен в стаята си, защото онази тишина над главата й не я тревожеше толкова, колкото сегашните ми загадъчни отсъствия. Но напоследък у дома се чувствах като изгнаник по време на кратко и отегчително завръщане. Всичко ми се струваше някак малко, дребно и ограничено в сравнение с безбрежния хоризонт в Ашбърн. Там сякаш живеех в друга среда — един наситен, сребрист свят, който грееше и блещукаше, ала не като въздуха, а като някаква кристално чиста течност, в която нещата бяха ясно установени и само от време на време трепкаха като игривите пръски на воден фонтан.

Не спирах да мисля за Софи като за някоя от по-трудните задачи на мистър Пендър. Но все не успявах да я реша. Имаше нещо сбъркано в нея, някаква непропорционалност, която пречеше на уравнението ми да излезе, и тя се виждаше в отпуснатите й рамене, в нежното й продълговато и вечно килнато на една страна лице. Вървеше с бързи крачки, сякаш плуваше във въздуха. Изглежда, имаше предпочитание към лявата си страна, защото с всяка крачка завиваше непреодолимо все по-надясно, сякаш оттам нещо безмълвно се мъчеше да й грабне вниманието. Тя не спираше да се движи винаги пред мен, така че вече до болка познавах всяка нейна вдлъбнатина от задната страна на глезените, всяка вена, прорязваща порцелана на белите й крака, и синкопирания ритъм в който като криле се поклащаха раменните й лопатки. Като че в тялото й нямаше кости, а скелетът й бе направен от друг, далеч по-гъвкав материал. Палците й бяха толкова подвижни, че се огъваха и в двете посоки. Умееше да вдига предмети с пръстите на краката си. Често изпадаше в изблици на закачливо насилие. Ненадейно се обръщаше към мен, ухилваше се в лицето ми и ме блъсваше или пък започваше да ме удря по гърдите с малкото си кокалесто юмруче. Или пък изведнъж се заковаваше на място като вцепенена, ахваше, обвиваше ръце около себе си и така ги стискаше, сякаш се държеше да не експлодира. Дори когато изглеждаше съвсем спокойна, по тялото й пробягваха тръпки на възбуда като ловджийка, която дебне жертвата си с опънат лък. Беше същински запечатан съд, опасна, изменчива, избухлива, сякаш още миг, и ще се пръсне от всичко онова, което имаше да каже. Сякаш не беше няма, а само изчакваше подходящия момент със затаен дъх. Глухотата й беше като бдителност. Вторачваше се в най-обикновени неща и така се прехласваше по тях, като че очакваше да й проговорят и да чуе глас откъм онова огромно, безбурно и безмълвно море, което обитаваше по принуда. Общуваше с помощта на лек и въздушен език, който се състоеше не от думи, а от движещи се форми, ефирни, ала точни и отчетливи като стъклени статуетки на светлина. Не знаех какво върши, когато не бяхме заедно, нито как се оправя в живота. Рядко използваше азбуката на глухонемите, а когато й се налагаше, го правеше с отегчена кисела физиономия, сякаш й идеше да кресне. Обаче тези нейни бързи и чевръсти изпълнения винаги ме изумяваха. Приличаха ми на някакво фокусничество — изкусно, ловко и победоносно. Мистър Касперл, който май й разбираше всичко, не си даваше труд да й отговаря, само седеше пред нея с наведена глава и я гледаше безизразно изпод вежди, докато мистериозните му мисли се рееха другаде, Феликс пък се изсмиваше в лицето й и размахваше ръце, уж да се предпази от нейните безсмислици.

— Чуй я само! — провикваше се весело. — Та тя е луда, луда!

На което тя също се изсмиваше и уж вбесена, закачливо размахваше юмрук в лицето му.

Феликс беше винаги зает, ала по един странен, някак разхвърлян начин. Той като че ли никога не свършваше нищо докрай, нито пък започваше нещо по собствена инициатива, ала все намираше какво да човърка. Ключовете, които подреждаше, когато за пръв път отидох в къщата, останаха да лежат върху кухненската маса още седмици наред. Влизаше, заставаше до масата с пъхнати в джобовете ръце и забита в гърдите брадичка, поглеждаше ги, въздъхваше тежко и превзето, после тръгваше по някаква си друга работа. С часове киснеше на горния етаж, тършуваше из килерите, под леглата или в гардеробите, които стърчаха като просторни саркофази, ровеше се в спалните и будоарите, все още натъпкани с дрехи, с изядените от молци реликви на цели поколения Ашбърновци. Издирваше всякакви стари и ненужни вехтории — карирани панталони за голф, плесенясал смокинг, широката шапка на някой съдия по крикет — и ги носеше из къщата с невъзмутим апломб. Един ден го срещнах навън, мотаеше се между дърветата с торбести спортни панталони от туид и сако с колан на кръста, а в ръката си държеше ръждясала ловджийска пушка.

— Реших, че мога да гръмна някое пиле, ти кво ще кажеш? — подметна. — Искаш ли да дойдеш с мен и да ми зареждаш пушката?

Беше валяло, а сега слънцето блестеше с кристална бистрота. Прогизналата гора блещукаше. Поехме по една криволичеща пътечка. Навсякъде беше хлъзгаво от мократа трева и изпопадалата шума. Продължавах да се чувствам някак неловко в присъствието на Феликс. Винаги отвръщах на забележките му притеснително, винаги бързах пръв да се усмихна на шегите му, сякаш само така можех да го държа на разстояние. Той се подиграваше на всичко. Правеше гримаси зад гърба на мистър Касперл или пък имитираше тежката му умислена походка. Понякога отмяташе назад глава, уж се смее гръмогласно, сякаш някой е казал нещо страхотно духовито, докато Софи с типичната за всички глухи лековерност, прихваше да му приглася, след което той скриваше лицето си в шепи и започваше да хихика, като намигваше на нас с мистър Касперл. И все пак не от подигравките му се страхувах. Излязохме на една зелена поляна. Злачният листак шумеше и блещукаше. Няколко сърнички пасяха наоколо, но щом ни зърнаха, избягаха безшумно в близкия шубрак. Спряхме и Феликс се огледа, целият сияеше.

— Обаче какъв рай е тук! — рече той. — Понякога се чудя дали изобщо го заслужаваме този свят. Ти какво ще кажеш, а, лебедче?

Засмя се и отново пое, прихванал двуцевката в сгъвката на ръката си. Крачехме покрай полето, докато стигнахме висок жив плет и път, който вървеше покрай плета. Оттук къщата изглеждаше много красива с лумналото в прозорците й слънце. Птици прехвърчаха в измития от дъжда въздух, а големите дървета стояха като заслушани. За миг изпитах чисто, пронизващо ме щастие, необяснимо и мимолетно като внезапно заструила светлина. Едно момче-разносвач се появи зад нас по пътя на колело, въртеше педалите лениво, държеше кормилото само с една ръка, а коленете му стърчаха встрани. Познавах го. Казваше се Кланси — нисък набит хлапак с остра като четина черна коса, с уродлива челюст и силно кривогледство в едното око. Носеше големи обувки с връзки и дълга раирана престилка. Преди години двамата учехме в един клас. Той беше пълен тъпанар и обикновено седеше сам на чин в ъгъла на стаята. Учителите обичаха да му се присмиват, като показваха на целия клас тетрадките му със зацапани домашни, докато той се свиваше на чина и гледаше кръвнишки с кривото си око. Понякога в такива моменти не издържаше, ревваше и тогава ни стряскаше, защото плачът му звучеше като на възрастен, пропит с обида и гняв, после започваше да кашля на пристъпи или да хлипа сподавено, като през цялото време безпомощно стискаше в скута оцапаните си с мастило юмруци. Сега, като ме зърна пред себе си, изведнъж спря да си свирука, а предното колело на велосипеда му закриволичи, Феликс пък се закова на място, реши да го изчака, без да откъсва очи от него. Той слезе от колелото, пресече пътя и мина от другата страна, като буташе колелото ниско приведен над него, крачеше бавно и замислено, сякаш току-що го бе осенила велика мисъл. Колелото представляваше здрава черна машина с дебели гуми, а отпред се мъдреше огромна плетена кошница, пълна с пакети.

— Ей, ти! — провикна се Феликс заповеднически. — Кой си?

Кланси спря, огледа се наоколо с пресилено недоумение, уж не разбира кого викат. Навремето обичаше да ме причаква, когато се връщах от училище, събаряше ме на земята, възсядаше ме и започваше да ме налага с юмруци по гърдите, а аз усещах единствено тежкия му дивашки дъх в лицето си. Гневът му винаги приличаше повече на страдание. Между нас се породи някаква силна и страшна близост. Сега, обзети от неудобство, и двамата избягвахме да се погледнем в очите, сякаш навремето сме били съучастници в грях. Той се бе вторачил в пушката на Феликс.

— От „Уолкърс“ съм, сър — дрезгаво се представи той. — Изпълнявам поръчки.

— Поръчки ли? — попита Феликс. — Какви поръчки?

Кланси се обля в пот. Облиза устни и посочи пакетите в кошницата.

— Тези, сър. Заявените поръчки.

Феликс се обърна към мен.

— За какво говори този тип? — рече той. — Имаш ли представа?

— Поръчките от бакалията — додаде Кланси и повиши глас. — Тези, които…

— О, покупки — поправи го Феликс и се изсмя отривисто. — О, да, сега разбирам. Тогава къде ти е списъкът?

— Какво, сър?

Феликс забели очи към небето и въздъхна.

— Списъкът бе, сър! Списъкът, който са ти дали от бакалията. Носиш ли го?

Кланси леко премигна и изтри нос с опакото на ръката си.

— Май че да, нося го — отвърна му предпазливо. Ритна подпорката на колелото и пусна кормилото, след което извади от джоба на престилката си шепа изпоцапани листове, наплюнчи дебелия си палец и взе да ги прелиства с крайно нещастен израз на лицето.

— Хайде сега ми изчети списъка — подвикна му Феликс. — Чети на глас!

Покритото с капчици пот чело на Кланси поморавя. Той пак облиза устни и се наведе над листовете хартия, като се взираше с нищо невиждащ отчаян поглед, Феликс изпъшка раздразнено.

— Хайде, момче! — подкани го той. — Какво ти става?

Най-накрая Кланси вдигна пламналото си лице към мен и ме погледна като ранено животно — ядно и умолително. Не можеше да чете. Моментът отмина. Извърнах поглед от тези умоляващи ме очи. Феликс изхихика.

— О, я се разкарай — пощади го той. — Вдигай си партакешите и да те няма.

Кланси напъха листовете в джоба си, скочи на колелото и пое към къщата, ниско приведен над кормилото, сякаш караше срещу силен вятър, Феликс се изсмя и поклати глава. Най-ненадейно ми подхвърли двуцевката. Улових я и тежестта й ме изненада.

— Давай, Барабас! — подвикна ми. — Опушкай всичко!