Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (13)

Глава 12

Беше началото на юни, а Лазурният бряг напълно отговаряше на репутацията си — бездънно ведро небе, спокойно ясносиньо море, ослепително слънце. Мили правилно бе предположила, че персоналът на хотел Кап ще я посрещне като стара приятелка. Тя с удоволствие се отдаде на турнири по бридж с новите си приятели, а Беа прекарваше следобедите, като мързелуваше край басейна с изглед към Средиземно море и придобиваше лек златист тен.

Когато, седмица по-късно, Беа внимателно се погледна в огледалото, тя си помисли, че изглежда по-различна: като нова жена. Тръсна глава, за да поразроши косата си, която, бухнала, заприлича на медночервена хризантема. Вече беше достатъчно дълга, за да пада над очите й и да образува малка опашчица на тила й, но тя реши да не я подстригва. Разсмя се на глас, докато й се възхищаваше. Беше толкова щастлива, че отново има коса, че кой знае дали изобщо щеше да я подстриже някога.

Докато Мили си поспиваше до късно в пищния си апартамент, Беа си запълваше сутрините с разходки из пазарните улички на Антиб и Ница. Тя с възхищение се скиташе между сергиите, обгърнати от омайния аромат на рози и лилии, отрупани със свежи, покрити с утринна роса, праскови и кайсии, патладжани и маслини. После се смесваше с елегантните жени, които обсъждаха достъпните цени на ленени костюми и поли с парижки етикети, на евтините бижута и нанизи с ярко оцветени стъклени мъниста.

След това сядаше на терасата на някое кафене, а страховете и притесненията й изчезваха подобно на прашинки, попаднали в ярък слънчев лъч. Поръчваше си cafe creme^[1] и кроасан и щастливо наблюдаваше света около себе си. Болницата, счупеният череп, мъжът, който се бе опитал да я убие, й се струваха отдалечени на светлинни години. Преследваше я единствено мрачният страх, че не си спомня миналото, понякога я навестяваше кошмарът с тъмния тунел, в който тя падаше и падаше, и падаше…

Имаше нощи, в които, цялата разтреперана, скачаше от леглото и се втурваше към отворения прозорец, за да погледне среднощното синьо небе, да усети свежия полъх на хладния ветрец върху пламналата си кожа, да изчака сърцето й да спре да блъска като обезумяло и отново да се почувства нормална. Или поне толкова нормална, колкото бе възможно в ситуацията й на млада жена, която не знае коя е. Понякога обаче спокойствието и красотата на нощите не успяваха да я успокоят. В такива моменти я връхлиташе отчаяние и тя ридаеше до разсъмване, когато, изтощена от умора, най-сетне се унасяше в сън. Никога не каза на Мили за тези ужасни нощи. Не искаше да я товари с проблемите си. А Мили, дори и да забелязваше пребледнялото лице и подпухналите очи на Беа, не казваше нито дума по въпроса.

Беа не желаеше да тревожи и Фил. Реши, че новата й приятелка вече е направила достатъчно за нея. Сега зависеше само от нея самата дали ще успее да се справи с новия си живот.

Мили бе взела под наем бял открит мерцедес, който Беа шофираше и с който двете обиколиха цялото крайбрежие и хълмовете зад него. Мили бе неизчерпаем източник на спомени за добрите стари дни, за времето на нейната младост, прекарано в забавления, вечери, танци, флиртове и хазарт.

— Тогава тези места все още не бяха покварени, скъпо момиче — говореше тя, изпълнена с носталгия. — Да можеше да видиш как изглеждаше тогава този бряг, осеян не със сегашните градове и високите сгради, а с малки рибарски селца. Предполагам, че и старостта си има своите предимства. Нещата, които човек е видял и направил, спомените. Тях никой не може да ти отнеме.

Мили се впусна в трескавия светски живот на Ривиерата. Издирваше старите си приятели, запознаваше се с нови, присъстваше на тържествени вечери и галаконцерти, забавляваше се от душа. И понеже беше жена, която може да си позволи да задоволява всичките си капризи и прищевки, тя изведнъж обяви, че възнамерява да си купи къща някъде по брега.

Беа направи всичко възможно, за да я разубеди, изтъквайки, че това вероятно е поредният каприз, за който по-късно горчиво ще се разкайва, но Мили бе непреклонна. Вече бе решила, че иска да прекарва летата на Ривиерата.

— Също като в старите дни.

Същата тази сутрин смятаха да поогледат някои къщи, опитвайки се да открият най-подходящата за себе си, и Мили бе облечена според случая. С ефирната си рокля в зелено и розово, със златистите си къдрици, които се подаваха изпод голямата розова сламена шапка, тя приличаше на пухкава тропическа птица.

Огледа критично Беа, облечена съвсем семпло с тъмносини копринени шорти и бяла тениска.

— Винаги трябва да носиш шапка, Беа — предупреди я тя. — Повярвай ми! В противен случай горчиво ще съжаляваш, когато станеш на четирийсет. Кожата ти ще се набръчка — Беа послушно измъкна една бейзболна шапка с емблемата на янките, а Мили се разсмя. — Е, не точно това имах предвид, скъпо момиче. Но на теб дори и тази шапка ти стои добре.

Беа ги откара до една елегантна кантора за продажба на недвижими имоти в Кан и Мили заяви на раболепния, претенциозно облечен агент, че желае нещо, което да притежава класа.

— Не си правете труда да ми показвате от ония, приличащи на бели кутийки, къщи, целите облицовани с мрамор, с плъзгащи се стъклени врати и двор с размерите на пощенска марка — предупреди го тя. — Аз искам просторни тераси и балюстради, истински френски врати, арки и колони. И гледка към Средиземно море. Класа, мили човече. Това е, което искам. — Агентът надменно повдигнал едната си вежда, я информира, че тяхната фирма предлага само най-доброто.

Няколко дни по-късно обаче, след като бяха огледали няколко дузини къщи, и тя, и агентът, бяха изтощени и започваха да губят търпение.

— Ще поверя тази задача на теб, Беа — заяви Мили и се върна към удобствата на хотела и удоволствията около масата за бридж. — Ти чудесно знаеш какво искам, мило момиче. Намери ни нещо красиво.

Беа прекара следващите няколко дни, кръстосвайки щастливо крайбрежието, и макар че огледа доста имоти, все още не бе намерила онова, което търсеше. Обикаляше из хълмовете край Венс, когато забеляза буреносните облаци, които се събираха застрашително над билото на планината. Температурата и влажността на въздуха се покачваха и тя реши да спре в някое кафене и да изпие нещо разхладително.

Площадът на малкото селце беше безлюден и единственият друг посетител в кафенето беше някакъв млад мъж, изцяло погълнат от онова, което пишеше.

Беа отпиваше от чашата си и го наблюдаваше, заинтригувана от онова, което бе обсебило цялото му внимание. Беше почти красавец, призна си тя. Не беше много висок и имаше разрошена къдрава кестенява коса, която изглеждаше така, сякаш той твърде често прекарваше пръсти през нея.

Лицето му, с изпъкнали скули, беше интересно, а устните му сигурно щяха да бъдат описани като изящно оформени в някой любовен роман. Беа предположи, че е на около трийсет години, реши, че вероятно е писател, и се зачуди дали е известен и дали би трябвало да го познава.

Тя подскочи, когато една светкавица внезапно раздра притъмнялото небе. Последва тътенът на гръмотевица и веднага заваля. Изведнъж се изви вятър, който разпиля листите на мъжа, и тя се втурна да ги събере, преди да са се намокрили. Той й благодари на френски, но по акцента му Беа разбра, че е англичанин.

Последва нова светкавица и дъждът заваля като из ведро. Двамата побягнаха от терасата, за да се скрият в кафенето.

— По-добре да изчакаме тук, докато бурята премине — каза той и се усмихна. — Позволете ми да ви почерпя едно питие. Така ще ви се отблагодаря, че спасихте безценния ми ръкопис.

Седнаха на малкия, олющен дървен бар, поръчаха си вино розе и той й каза, че името му е Ник Ласел. После я попита откъде е.

Беа го изгледа безизразно. Толкова обикновен въпрос, толкова лесен. За всеки друг.

— От Сан Франциско, предполагам — най-сетне отвърна тя.

Той я изгледа с любопитство.

— Не ми изглеждате много убедена.

— О, напротив — бързо заяви тя, смутена от случилото се. — Разбира се, че съм оттам.

— Сигурно прекарвате ваканцията си тук.

— Нещо такова. Предполага се, че съм на работа, макар че онова, което върша, по-скоро прилича на ваканционно безделие. — Разказа му за Мили и за нескончаемите партии бридж в хотел Кап. После му обясни, че Мили иска да си купи вила и че от нея се очаква да открие къщата, която да задоволи всичките й изисквания.

— А вие какво правите тук? — най-накрая попита тя.

— Събирам материал за книгата си. За престъпленията по Ривиерата от началото на века до наши дни. Престъпления от страст, насилие, крупни кражби, убийства. Разрешени и неразрешени. — Той се усмихна. — Ще се изненадате, ако разберете колко много са неразгаданите престъпления.

Застрашителният тътен на гръмотевиците продължаваше, той погледна часовника си, а след това я изгледа с надежда.

— Бурята няма да спре скоро. Искате ли да обядваме заедно?

Кафенето се бе напълнило и те се сместиха на една малка масичка до прозореца. Беа се взираше в дъжда, който се лееше върху калдъръмения площад, когато внезапно осъзна, че истински се забавлява. Ник Ласел беше приятен, беше млад и привлекателен и не спря да говори по време на обилния обяд, който заведението предлагаше само за седемдесет и пет франка.

По време на супата я осведоми, че майка му е французойка, а баща му — англичанин.

Произхождаше от едно от онези стари семейства с име, но без пари с усмивка поясни той.

— Аз бях най-бедният в училището за богати момчета в Швейцария, в което ме изпратиха да уча. Никакви хеликоптери, които да ме закарат до семейната яхта за уикенда, никакви частни самолети, които да ме отведат у дома за ваканциите.

Докато ядеше омлета, й разказа, че от някога огромната семейна собственост, сега била останала само старата фамилна къща и няколко акра земя в Глостършир, които брат му бил наследил. И старо, западнало лозе, близо до Бордо, с най-красивата къщичка на света, което той получил в наследство и което се опитвал да съживи и модернизира според изискванията на двайсети век.

— Но в действителност съм писател — най-сетне заключи той, докато похапваше пържола. — Започнах като репортер в местен вестник и след години на къртовски труд, през които отразявах селските изложби на цветя и църковните празници, най-после успях да се вредя в един от националните ежедневници. После се отклоних от вестникарството и написах първата си книга за вината. Издадох пътеводител на Франция. А след това се залових да пиша статии за американските лъскави издания, в които описвах европейския начин на живот. Ей такива неща.

Сервираха им толкова много храна, че Беа не можа да се справи дори със сиренето и салатата и с изумление го наблюдаваше как лакомо поглъща всичко, което поставяха пред него, докато й обясняваше, че печели достатъчно и би могъл да си осигури доста приличен живот, ако не влагаше всичко за финансиране на проекта Благотворителност — така наричаше лозето си — за нов покрив за къщата, за нови стоманени ферментационни цистерни, за ново оборудване.

Топлите му сиви очи сериозно се вгледаха в нейните.

— Чувствам се задължен да го направя. В края на краищата, това лозе принадлежи на семейството ми вече почти двеста години. Трябва да го стегна и да го предам на следващите поколения, трябва да се погрижа за наследството им. — Той се засмя и продължи: — Естествено, покривът всеки момент ще се срути, дъските на пода са изгнили, а гредите са проядени от червеи. Трийсетте хектара лозе не се обработват вече няколко десетилетия. Но моята амбиция е да му възвърна предишната слава. Искам да започна да произвеждам маркови вина с добро качество и да прекарам остатъка от живота си в истински разкош.

Той се ухили и продължи:

— Подозирам, обаче, че през следващите двайсет години ще си бъда непрекъснато разорен. Ето защо съм нарекъл лозето Благотворителност — защото гълта всичките ми пари.

Беа се засмя заедно с него. Той беше толкова весел и оптимистично настроен, толкова сигурен в онова, което иска да постигне, че дълбоко в душата си тя изпита желание да притежава силата и увереността му.

Бяха изпили кафето си и времето бе напреднало, но тя го покани тази вечер в хотела им, за да пийнат по нещо заедно.

— Ще те запозная с Мили — каза му тя. — Мисля, че ще си допаднете.

Точно в седем и трийсет, облякла най-хубавия си тоалет — къса ленена рокля, кехлибареният цвят на която се сливаше със златистия й тен — тя излезе, за да го посрещне. Меката й медноруса коса бе сресана на бретон, а очите й светнаха от радост, когато го видя да се приближава уверено.

Къдравата коса на Ник бе старателно сресана, облечен бе в поомачкано, кремаво на цвят, ленено сако, бяла риза и дънки. Беа реши, че изглежда страхотно, макар че забеляза критичния оглед, на който го подложи Мили, преди да му нареди да й разкаже всичко за себе си.

— Ник не носи автобиография със себе си, Мили — опита се да протестира Беа. — Той просто дойде да пийне с нас. Не може ли да поговорим за времето или нещо подобно?

— Аз никога не разговарям за времето — нетърпеливо заяви Мили. — То е или лошо, или хубаво. И край на разговора. Аз се интересувам от хората. Беа ми разказа за книгата ти, мило момче. Останах с ужасното чувство, че може да ти се наложи да пишеш за някои от старите ми приятели. Те всичките бяха мошеници. Има нещо толкова очарователно в престъпленията — допълни тя и потрепери от удоволствие. — Макар че бедничката Беа не смята така.

Беа й хвърли предупредителен поглед — не искаше Ник Ласел да научи какво се бе случило с нея. Не още.

Мили реши, че Ник е изключително забавен, и го покани на вечеря.

— За Беа е много хубаво, че си намери млад приятел — заяви тя, а Беа смутено завъртя очи.

Мили обаче говореше напълно сериозно. Наблюдаваше двамата млади с одобрение, мислеше си, че Беа изглежда изключително одухотворена и красива в простичката си ленена рокля и с наниза от зелени и сребристи мъниста, които си бе купила за няколко франка от някакъв пазар в Антиб. Момиче като Беа не се нуждаеше от ярки дрехи, тя притежаваше вродена елегантност, придаваше класа на всичко, което обличаше.

— Покани Ник отново, мило момиче. — Тя цялата сияеше, докато се сбогуваше с него по-късно вечерта. — Харесва ми да го виждам наоколо.

Беа изразително погледна Ник.

— Боя се, че току-що получи заповедите си — закачливо му рече тя и го изпрати до колата му.

— За мен е удоволствие — радостно отвърна той. Те се спряха и се изгледаха несигурно. После той се наведе напред и я целуна леко по двете бузи.

— По същото време утре вечер?

Тя кимна и му махна с ръка. Той се качи в малката си червена спортна Алфа и потегли. Беа си помисли, че бе прекарала един приятен ден — най-приятния от злополуката насам.

На следващия ден агентът й спомена за някаква друга вила, стара и занемарена, в която от години не живеел никой.

— Но тя има всичко, което иска мадам Ренуик — допълни той. — Вилата притежава характер, елегантна изтънченост и изглед към морето. Била е построена през 1920 година и оттогава насам е собственост на едно и също семейство. Необитаема е от десетилетия, но едва сега я обявиха за продан. Истинско бижу е, сгушено сред хълмовете. Но ви предупреждавам, че ще се нуждае от ремонт. — Той я изгледа високомерно и продължи: — Естествено, ще имаме това предвид при определяне на цената. Можете да кажете на мадам Ренуик, че сделката е много изгодна.

Той показа на Беа по картата как да стигне дотам и я уведоми, че във вилата има gardien^[2], който ще я разведе из собствеността.

Утринният въздух беше свеж и уханен след бурята от предишния ден. Беа свали гюрука на мерцедеса и пое по крайбрежния път, а после се заизкачва между хълмовете. Наслаждаваше се на приятната разходка и си мислеше повече за Ник Ласел, отколкото за къщата, която отиваше да разгледа. Не се и съмняваше, че това ще се окаже поредната й безрезултатна експедиция. Изобщо не разбираше защо Мили толкова държи да купи вила по тези места и едва ли не се надяваше къщата да се окаже неподходяща, за да може да приключи със задълженията си за деня. И бездруго това беше поредният каприз, за който Мили със сигурност щеше да се разкайва след време.

Тя отби по прашен път, който водеше към върха на хълма и минаваше край олющена розова ограда, цялата обрасла с рози и тропически храсти. Спря колата пред голямата желязна порта и дръпна старомодното бронзово звънче, поставено в ниша на каменната ограда. Чу го да звъни и се загледа към алеята, която криволичеше между дърветата в далечината. Никой не се появи и тя позвъни още веднъж, като се ослушваше в жегата. Наоколо като че ли нямаше никого — не се чуваха никакви звуци, никаква човешка реч, бръмчене на коли, боботене на машини. Докато чакаше, тя се подпря на розовата стена. Усети топлината й върху гърба си, затвори очи и се заслуша в песента на щурците, в слабата въздишка на вятъра, който люлееше върховете на високите стари кедрови дървета, в безспирното жужене на пчелите. Слънцето жареше голите й ръце, наоколо се носеше аромат на див розмарин… Мястото беше толкова безлюдно и тихо, толкова уединено… Имаше чувството, че е единственият обитател на тази прекрасна земя…

— Госпожице, предупредиха ме, че ще дойдете. — Тя рязко отвори очи и се вгледа в пазача. Беше стар и слаб, облечен в светлосини работни дрехи. Ръкавите на ризата му бяха навити нагоре, откривайки жилести ръце и длани, загрубели от десетилетен физически труд. Лицето му беше дълбоко набраздено, а сините му очи излъчваха старомодната вече невинност на една друга, по-спокойна и мирна епоха. Той свали изпокъсаната си сламена шапка и се поклони учтиво.

— За мен е истинско удоволствие отново да видя посетител тук, госпожице — продължи той, докато крачеха заедно по алеята. Като че ли остана доволен, когато тя му отговори на френски. — Много време мина, откакто никой не е влизал тук. Прекалено много. — Той въздъхна дълбоко. — Като се замисля… цял един живот.

Стъпките им скърцаха по чакъла. Алеята зави за последен път и къщата се изправи пред погледа им.

Беа замръзна на мястото си. Краката й отказваха да се движат, очите й отказваха да повярват на онова, което виждаше, сърцето й внезапно заблъска толкова силно в гърдите, че тя изпита физическа болка. Стоеше неподвижно и се взираше в красивата розова вила: във високите прозорци и избелелите зелени жалузи, в голямата двойна входна врата, която зееше отворена и разкриваше част от сенчестото антре, в галерията с внушителни колони и широко мраморно стълбище.

Напълно забрави за слънчевия ден, усети, че трепери.

Усещаше призрачния аромат на мимози, макар те да не цъфтяха през този сезон. Ушите й чуваха песента на пойни птички, макар че никъде наоколо не се виждаха никакви птици. Нима това беше deja vu^[3]? Комбинация от всички вили, които бе видяла през последните седмици, въплъщение на собствените й копнежи и блянове? А може би просто стоеше и се взираше в къщата от съня си?

— Et voila.^[4] Вила Мимоза — гордо обяви старият човек. Той я погледна загрижено. — Да не ви е зле, госпожице? Моля ви, моля ви влезте вътре. Слънцето е по-силно, отколкото си мислите. Не е благоразумно да излизате без шапка… — Той забързано излезе, за да й донесе чаша вода.

Беа остана сама в антрето, разтърсена от вълнение.

Тя познаваше тази къща. Знаеше точното разположение на стаите: вляво беше трапезарията, вдясно се намираше големият салон, а в дъното на къщата имаше дълга стая с много прозорци, през които се излизаше на терасата с изглед към морето. Подовете бяха от хладен мрамор с розови жилки, а пред къщата имаше елегантно, извито стълбище, което отвеждаше към широка галерия.

— Парапетът на стълбището е направен от много рядко дърво — обясни пазачът и й подаде чаша вода — донесено някъде от тропиците. Специална изработка. — Той като че ли искрено желаеше тя да хареса къщата: — Както и сама можете да видите, госпожице, всичко е от най-високо качество.

Беа бавно обиколи вилата. Имаше чувството, че внезапно се е озовала в къщата от хипнотичния си сън. Макар че гипсът се ронеше, а старите тапети бяха покрити с петна, къщата беше точно толкова красива, колкото я бе видяла в съня си. Тя потрепери, докато се питаше защо познава тази вила. Какъв каприз на съдбата я бе довел точно тук? Възможно ли е онзи неин сън да се е отнасял до бъдещето?

— Работя тук, откакто бях съвсем малко момче — син на тогавашния пазач — продължи да разказва старият човек. — Работех за мадам Льоконт. Скоро след това тя се омъжи за Чужденеца и те заминаха да живеят в чужбина. — Той се поколеба, опитвайки се да си спомни, но вече беше много стар, а спомените му бяха избледнели. — Когато мадам се върна — най-сетне додаде той — тя беше бременна. Искаше детето да се роди тук, във Франция, в тази къща, която тя обичаше толкова много. И в която намери смъртта си. — Той въздъхна дълбоко, потънал в спомени.

— Съпругът й я обожаваше. Никога не съм виждал друг мъж да се държи по този начин. Отнасяше се към нея като към скъпоценен порцелан от Лимож^[5]. Но всичко беше напразно. Две седмици след раждането на бебето тя вече бе мъртва.

Тръпка на ужас пробяга по гръбнака на Беа.

— Мъртва? Как?

— Тя падна, госпожице. По това скъпоценно стълбище, което той бе построил заради нея. Съпругът й, Чужденеца, си тръгна веднага след погребението. Никога повече не се върна тук.

Беа потрепери, загледана във фаталното стълбище. Представи си жената, която се търкаля по него, за да се стовари върху мраморния под в основата му.

Но независимо от трагичната история, Беа не изпитваше страх в тази къща. Тя й приличаше на омагьосаната вила от приказките, закриляна от високия зид, вековните кедри и борове, от розовите храсти и мимозите, които бяха дали името й. Помисли си, че този дом е като заспал замък, който очаква своя принц да го открие и да го върне отново към живот.

Тя излезе навън и приседна на мраморните стълби, затвори очи, опитвайки се да си припомни съня си, представяйки си, че отново е дете…

Усети хладния допир на мраморните стълби под босите си крака… Тъмен облак застрашително закри небето, тя сдържа дъха си в очакване на зловещите стъпки по чакъла.

Но когато отвори очи, видя, че слънцето просто се бе скрило зад голям облак. Приближаваше друга буря. Тя уплашено вдигна поглед, когато над главата й прелетя ято кряскащи чайки. Тогава си припомни песента на стотиците птички от съня си. Нетърпеливо се обърна към стария пазач:

— Господине, къде са пойните птички?

Той я погледна с изненада.

— Но откъде, госпожице, знаете за тях? Тук не е имало пойни птички от 1930 година, когато клетките им бяха разрушени.

Кафявите очи на Беа потъмняха от страх.

— Щом няма никакви пойни птички — уплашено прошепна тя — как бих могла да си спомням за тях?