Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (37)

Глава 36

Махони пристигна във вила Мимоза рано на следващата сутрин. Всички седнаха на терасата. Отпиваха лимонада и се взираха в стръмните морави, във високите кедри, в съвършено правите кипариси, забили корони в ясното синьо небе, после отместваха поглед към спокойното Средиземно море, възхищаваха се на цвета му, който навремето бе накарал Джони Льоконт да се опита да дефинира наново думата лазурен.

Скот и Джули бяха поуплашени, но изобщо не бяха наранени. Намериха ги заключени в багажника на колата на Брад. Махони обаче бе сигурен, че е възнамерявал да убие и тях. Брад не би допуснал никакви живи свидетели.

Беа — или Мари-Лаура, както трябваше да я наричат сега — отново бе с превързана глава и кисело бе отбелязала, че започва да се харесва повече с обръсната глава. Имаше няколко лоши порязвания и натъртвания, но това беше нищо на фона на огромното облекчение, което изпитваше сега, когато знаеше коя е и когато съзнаваше, че няма от какво повече да се бои. Радваше се, че не й се налага да носи твърда вратна шина като Рошльо. Бяха се принудили да му я сложат, за да не може да дърпа шевовете в задната част на обръснатата си глава. Той лежеше щастливо в краката й. Бяха го нахранили с пържоли и той се бе натъпкал до пръсване. А Ник седеше до нея и държеше ръката й. Тя им разказваше за случилото се в Даймънд хед през онзи ден, за начина, по който Брад я бе причакал на летището в Сан Франциско.

— Вече всичко свърши — успокояващо каза Фил, докато всички наблюдаваха децата, които игриво се затичаха през моравата към басейна. — Трябва да се опиташ да забравиш, да продължиш живота си.

Мари-Лаура й се усмихна с любов и признателност.

— Благодарение на теб все още съм жива. И смятам да живея още дълго. — Огледа се наоколо. Видя къщата си, децата си, мъжа, когото обичаше, приятелите си. — В края на краищата — продължи тя — имам толкова много неща, заради които да живея.

Фил се облегна назад. Очите й все още бяха подути от сълзите, които бе проляла, изглеждаше бледа и изтощена.

— Малко червило би ти се отразило добре — усмихнато рече Махони, придърпа стола си по-близо до нея и си сипа чаша лимонада.

Тя го погледна ядосано, но той забеляза, че този път гневът й не бе искрен.

— Американската полиция се притича на помощ — саркастично отбеляза тя. — Само дето малко закъсня.

— Да. Даже и конкордът не се оказа достатъчно бърз. А все още не са изнамерили начин да ни телепортират по света. Но пък компютрите на ФБР и Интерпол ни позволиха да поддържаме връзка през цялото време. Важното е, че полицаите все пак стигнаха навреме. — Погледна я сериозно и тихо додаде: — И слава богу…

— И как все пак се досети, че става дума за Брад?

— Като събрах две и две. Трябваше да се сетя по-рано, още когато стана дума за Хавай. Частен самолет, пилотиран от Брад Кейн, е кацнал в Сан Франциско през същата онази нощ. — Той сви рамене. — Трябваше да се досетя.

— Никой не е безгрешен — ласкаво отвърна Фил. Не искаше той да се чувства виновен.

— Никой, наистина — отвърна той и я погледна в очите. — Може би трябва да запомниш това.

Дълго не отклони очи от нейните. Тя знаеше, че той говори за случилото се с бебето й, с Мари-Лаура, с Брад. Тя не можеше да продължава да се вини за всичко, което се случва около нея. Не беше съвършена. Трябваше просто да си остане Фил Фостър, жената, която се опитва да си върши работата възможно най-добре.

И да продължи живота си.

Махони се наведе и прошепна в ухото й:

— Знаеш ли какво?

Тя се облегна назад и го погледна.

— Какво?

— Тази вечер направих резервация в ресторант Мулен дьо Мужен. Нали помниш, че ти бях обещал да те заведа там някой път — да проверим дали тяхното пиле е толкова вкусно, колкото моето.

Тя отметна глава назад и се разсмя, а после го целуна. Щастлива целувка.

— Мъжът, който мисли в дългосрочен план — отбеляза тя, припомнила си разговора им.

Той се усмихна широко, около очите му се появиха малки бръчици.

— Това съм аз — съгласи се Махони, хвана я за ръката и я целуна в отговор.