Кори Доктороу
Малкия брат (19)

19.

Ето писмото, което тръгна на следващата сутрин, докато с Анджи пишехме „ВАМП ИГРА КМЕТСТВО -> ->“ на стратегически места.

ПРАВИЛА ЗА ВАМП ИГРАТА

Вие сте клан дневни вампири. Открили сте тайната да оцелявате под ужасяващото слънце. Тайната е в канибализма. Кръвта на друг вампир може да ви даде сила да бродите между живите.

За да останете в играта, трябва да ухапете колкото се може повече други вампири. Ако мине една минута, без да ухапете някого, изгаряте. Ако изгорите, обърнете фланелките си наобратно и станете съдии. Гледайте дали останалите спазват правилата.

За да ухапете вампир, трябва да кажете „Хапя!“ пет пъти преди него. Заставате пред някого, поглеждате го в очите и викате: „Хапя, хапя, хапя, хапя, хапя!“ и ако успеете, той се разпада на прах.

Останалите вампири, с които сте на сборния пункт, са от вашия отбор. Те са вашият клан. Не може да се храните от тях.

Може да станете невидими, като скръстите ръце на гърдите. Докато сте невидими, не можете да хапете и не могат да ви хапят.

Играйте почтено. Целта е да се забавлявате, а не да спечелите.

Ще има финална игра, за която ще оповестим от ухо на ухо, когато се видят победителите. Организаторите ще пуснат новината и целта е да я разпространите възможно най-бързо и да чакате сигнала.

Мики.

Хапя, хапя, хапя, хапя, хапя!

Надявахме се да привлечем поне стотина души. Бяхме изпратили по около двеста покани всеки. Но когато станах в четири и пуснах ексбокса, имаше четиристотин отговора. Четиристотин.

Нагласих адресите в бота и се изнизах от къщи. Докато слизах по стълбите, чух как баща ми хърка. Заключих вратата след себе си.

В четири и петнайсет Потреро Хил беше тих като провинцията. Само една кола мина покрай мен. Спрях до банкомат и изтеглих 320 долара в двайсетачки. Стегнах банкнотите с ластик и ги мушнах в джоба на вампирските си панталони.

Носех наметало, надиплена риза и панталони от смокинг, които имаха доста пришити джобове. Обувките ми бяха с остри върхове и черепи на закопчалките. Анджи щеше да донесе грим и да лакира ноктите ми в черно. Защо не, по дяволите? Кога друг път щях да имам възможност за такава игра?

Тя ме чакаше пред къщата си. Беше облечена с готическа рокля на прислужница и мрежести чорапогащи. Имаше и силен грим и беше накичена със сребърни бижута.

Казахме си едновременно, че изглеждаме страхотно, и се засмяхме. След това тръгнахме по улицата, а спрейовете издуваха джобовете ни.

 

 

Представих си как ще изглежда площадът с четиристотин играчи. Очаквах да се появят след десетина минути. Мястото вече гъмжеше от костюмари, които заобикаляха внимателно бездомните просяци.

Винаги съм мразил този район. Там е пълно с многоетажни постройки, музеи, съдилища и общински сгради, боядисани в бяло. В туристическите справочници са докарали мястото като много модерно и футуристично.

Но всъщност е мрачно и гадно. По пейките спят бездомници. Кварталът се опразва към шест часа, защото няма къде да се мотаеш след работно време. Повече прилича на мол. Работят само бюрата за гаранции и магазините за алкохол, които обслужват пияниците.

Осъзнах тези неща, когато прочетох интервю с една стара архитектка на име Джейн Джейкъбс. Тя обясняваше защо не е добре да се строят магистрали в градовете и всички да живеят в предградията, попадайки под стриктен зонален контрол.

Според нея истинските градове са органични и разнообразни — в тях живеят черни, бели, англо- и испаноговорящи, собственици и наематели, има дори индустриални зони. Подобни квартали са непрекъснато оживени и има магазини, които задоволяват всички нужди на хората.

Виждали сте такива места. Старите центрове на градовете, пълни с малки магазинчета, семейни ресторанти, тук-там по някое кино. Хора с костюми и с модни парцали. Естествено има и „Старбъкс“, но до него ще намерите открит зеленчуков пазар и цветарница, в която тристагодишната продавачка подрежда букети на витрината. Точно обратното на планираното строителство. Прилича на дива градина, все едно кварталът е израснал от земята.

Нашият граждански център е абсолютно различен. В интервюто Джейкъбс казваше, че за да го построят, са съборили страхотен стар квартал, в който нещата се случвали без изрично разрешително.

Според нея след няколко години това ще е един от най-лошите квартали в града. Запустял нощно време, само с магазини за алкохол и въшкави мотели. Сякаш описваше покоен приятел.

В момента бе пиков час и площадът беше препълнен. Освен това тук има станция на влака и спирка на тролеите, така че е добро място за прекачване. В осем часа имаше хиляди хора, които слизаха и се качваха по стълбите. Нареждаха се край контролните пунктове на СВС пред обществените сгради и минаваха проверките. Хората миришеха на шампоан и одеколон, носеха костюмите си като брони и стискаха лаптопи и куфарчета. Това беше средище на бизнеса.

Ето ги и вампирите. Две дузина се появиха от „Ван Нес“. Още от „Маркет“. Трета група идваше от другата страна на улицата. Придържаха се близо до сградите. Носеха грим, черни дрехи, кожени якета и големи ботуши. Някои имаха мрежести ръкавици без пръсти.

Започнаха да пълнят площада. Минувачите ги поглеждаха и извръщаха очи. Не искаха да ги допуснат в личната си реалност, мислеха за глупостите, които щяха да правят през следващите осем часа. Вампирите се трупаха, несигурни дали играта е започнала. Бяха се събрали на групи, като черни нефтени петна. Носеха старовремски шапки, а момичетата бяха с високи обувки и готически одежди.

Някой ме стисна за задника. Обърнах се и видях Анджи. Смееше се така, че чак се превиваше.

— Виж ги, човече. Виж ги! — Площадът беше два пъти по-пълен от преди малко. Нямах представа колко са, но сякаш поне хиляда души бяха откликнали на поканата ми. Боже!

Започнаха да прииждат полицаи, които говореха по радиостанциите си. В далечината се чу сирена.

— Добре — казах аз и дръпнах Анджи. — Да почваме.

Разделихме се в тълпата. Насочих се към най-близкия вампир и извиках: „Хапя, хапя, хапя, хапя, хапя!“ Жертвата ми беше смаяно, но симпатично момиче с изрисувана паяжина по ръцете и кървави сълзи по бузите. Тя изпсува и се отдалечи, признавайки поражението си.

Викът „Хапя, хапя, хапя, хапя, хапя!“ беше задействал вампирите. Някои се атакуваха, а други търсеха убежище. Имах цяла минута, така че се задвижих, използвайки простосмъртните за прикритие. Навсякъде се носеха викове, проклятия и смях.

Звукът се разпространи като вирус в тълпата. Всички вампири бяха разбрали, че играта е започнала, и тези, които бяха в групи, падаха като мухи. Смееха се и викаха, разчиствайки място за още живите. Междувременно продължаваха да прииждат играчи.

8:16. Беше време за ново ухапване. Клекнах и запълзях покрай краката на хората към стълбите на станцията. Минувачите отскачаха изненадано и се опитваха да ме заобиколят. Бях се съсредоточил върху два крака в обувки с огромни платформи и стоманени дракони на носовете. Не очаквах да се сблъскам с друг вампир. Беше на 15 или 16 години с гелосана коса, яке като на Мерилин Менсън и огърлица от фалшиви бивни с интересни символи.

— Хапя, хапя, хапя… — започна момчето, но в този момент един простосмъртен се препъна в него и двамата паднаха на земята. Скочих до хлапето и извиках: „Хапя, хапя, хапя, хапя, хапя!“, преди да се е опомнило.

Продължаваха да прииждат вампири. Костюмарите започнаха да откачат. Играта се разпростираше по „Ван Нес“ към „Маркет“. Коли и автобуси надуха клаксони. Чуваха се още сирени, но вече се бе образувало задръстване.

Страхотно!

ХАПЯ, ХАПЯ, ХАПЯ, ХАПЯ, ХАПЯ!

Викът се носеше навсякъде. Имаше толкова много запалени играчи, че звучеше като рев. Рискувах и се надигнах. Бях в средата на голяма тълпа вампири.

ХАПЯ, ХАПЯ, ХАПЯ, ХАПЯ, ХАПЯ!

Беше по-яко и от концерта в Долорес Парк. Тогава бяхме възбудени и ядосани, а сега беше забавно. Все едно отново се намирахме на детската площадка и играехме на гоненица. Това, че сега имаше възрастни и коли, само правеше нещата по-забавни.

Точно това беше: забавно. Всички се смеехме.

Полицията се мобилизираше сериозно. Чувах хеликоптери. Беше време за финалната игра.

Сграбчих един вампир и му казах:

— Финална игра: когато ченгетата наредят да се разпръснем, се преструваме на обгазени. Предай нататък. Повтори какво казах.

Беше момиче, толкова дребно, че реших, че е малко, но ако се съдеше по усмивката и лицето й, беше поне на седемнайсет.

— Това е изродско — каза тя.

— Повтори какво ти казах.

— Финална игра: когато ченгетата наредят да се разпръснем, се преструваме на обгазени. Предай нататък.

— Точно така. Давай.

Тя изчезна в тълпата. Дръпнах нов играч. Казах му същото. Той тръгна да предаде на останалите.

Някъде сред хората Анджи правеше същото. Може би сред играчите имаше шпиони на СВС, но какво можеха да сторят с информацията? Ченгетата нямаха избор. Щяха да ни наредят да се разпръснем. Това беше сигурно.

Трябваше да стигна до Анджи. Планът беше да се срещнем пред статуята на площада, но трудно щях да стигна дотам. Тълпата вече не се движеше, всички се блъскаха като в деня, когато избухнаха бомбите. Опитах да си пробия път, но в този момент прогърмяха говорителите на един хеликоптер.

— ГОВОРИ СЛУЖБАТА ЗА ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ. РАЗПРЪСНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО.

Стотици вампири около мен се свлякоха на земята и започнаха да кашлят, сякаш се задушаваха. Не беше трудно да се преструваме на обгазени. Всички бяхме разучили материалите от нападението в Долорес Парк.

— РАЗПРЪСНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО.

Паднах на земята и измъкнах смачканата червена бейзболна шапка, която носех в джоба на панталоните си. Нахлупих я на главата си и започнах да издавам звуци, сякаш се задушавах.

Само простосмъртните бяха останали на крака. Огледах обстановката, доколкото можах.

— ГОВОРИ СЛУЖБАТА ЗА ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ. РАЗПРЪСНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО. РАЗПРЪСНЕТЕ СЕ НЕЗАБАВНО. — Звукът направо разтърси вътрешностите ми. По гръбнака ми пропълзяха тръпки.

Възрастните бяха изплашени. Движеха се бързо, но без посока. Хеликоптерите сякаш висяха над теб, където и да застанеш. По края на тълпата се появиха полицаи. Някои носеха шлемове и щитове. Други имаха противогази. Задишах още по-тежко.

Нормалните хора се разбягаха. Предполагам, че и аз бих го направил. Видях как един тип съдра скъсаното си сако и закри лицето си, но се спъна и падна. Псувните му се смесиха с кашлянето на тълпата.

Това не биваше да се случва. Фалшивото обгазяване трябваше да обърка хората, а не да предизвика паника.

Вече се чуваха писъци, които познавах от нощта в парка. Писъците на безумно изплашени хора, готови да се изпогазят, но да избягат.

След това завиха сирените за въздушно нападение.

Не бях чувал този звук от деня на взривовете, но никога няма да го забравя. Преряза ме чак до топките и превърна краката ми в желе. Паникьосах се. Изправих се, придърпвайки шапката на главата си. Мислех само за едно: Анджи. Анджи при статуята на площада.

Всички се изправиха и се разбягаха с писъци. Разбутвах хората по пътя си, като държах торбата и шапката си. Маша сигурно ме търсеше, но аз търсех Анджи, която беше някъде до статуята.

Бутах хората и псувах. Ударих някого с лакът, някой ме настъпи и ходилото ми каза „пук“. Блъснах човека и той падна. Опита се да стане, но някой стъпи отгоре му. Продължих напред.

Опитах да избутам следващия и в този момент някой изви силно ръката ми зад гърба. Имах чувството, че рамото ми ще излезе от ставата. Превих се и извиках, но викът ми беше заглушен от тълпата, рева на хеликоптерите и виенето на сирените.

Силните ръце ме изправиха, сякаш бях марионетка. Хватката беше толкова здрава, че дори не можех да мръдна. Тръгнах покорно натам, накъдето ме водеше похитителят ми. Завъртя ме и аз видях кой е.

Беше момичето с остро като на гризач лице и огромни слънчеви очила. Косата й беше яркорозова и стърчеше във всички посоки.

— Ти! — възкликнах. Познавах я. Беше ни снимала и заплаши да ни издаде пет минути преди атентатите. Грубата и коварна мацка. И двамата бяхме побягнали през Тендърлоин и бяхме заловени от ченгетата. Аз се бях държал враждебно и се превърнах във враг.

А Маша беше станала техен съюзник.

— Здрасти, Мики — изсъска в ухото ми, като любовница. По гърба ми полазиха тръпки. Тя ме пусна и аз започнах да разтривам ръката си.

— Боже, ти!

— Да, аз. След две минути ще пуснат газ. Да се омитаме.

— Приятелката ми Анджи е при статуята.

Маша плъзна поглед над тълпата и каза:

— Няма шанс. Обречени сме, ако опитаме да стигнем дотам. Нали ти казах, след две минути ще пуснат газ.

Заковах на място.

— Не тръгвам никъде без Анджи.

Тя сви рамене и извика в ухото ми.

— Както искаш. Това си е твоето погребение.

Започна да разбутва тълпата на север, към центъра, а аз тръгнах към статуята. След секунда ръката ми отново беше извита и заключена в ужасяваща хватка.

— Знаеш твърде много, смотаняко — каза Маша. — Видя лицето ми. Идваш с мен.

Изпищях и започнах да се съпротивлявам, въпреки че ръката ми щеше да се счупи. Маша ме буташе напред. Контузеният ми крак предизвикваше агония при всяка крачка и имах чувството, че рамото ми ще се извади.

Маша ме използваше като таран и напредвахме бързо през тълпата. Бръмченето на хеликоптерите се промени и Маша ме блъсна напред.

— ТИЧАЙ! Пускат газ!

Шумът на тълпата също се промени. Звуците от задушаване станаха много по-силни. Все едно бяхме пак в парка и валеше сълзотворен газ. Затаих дъх и побягнах.

Изтръгнахме се от тълпата и Маша ме пусна. Разтърках ръката си. Куцуках по тротоара, а тълпата ставаше все по-рехава. Вървяхме към група агенти на СВС, с щитове, шлемове и противогази. Те ни препречиха пътя, но Маша показа някаква значка и ни пуснаха. Сякаш беше Оби Уан Кеноби и казваше: „Това не са дроидите, които търсите.“

— Проклета кучка — извиках, докато бързахме по Маркет Стрийт. — Трябва да се върнем за Анджи.

Тя сви устни и поклати глава.

— Съчувствам ти, приятел. И аз не съм виждала гаджето си от месеци. Сигурно ме мисли за мъртва. Съдбата на войника. Ако се върнем за твоята Анджи, сме мъртви. Ако продължим, имаме шанс. Докато ние имаме шанс, и тя има. Не всички хлапета ще отидат в Гитмо. Вероятно ще приберат няколкостотин за разпит и ще изпратят останалите по домовете им.

Продължих по „Маркет“, покрай стипклубовете и сборищата на клошари, които смърдяха на кенеф. Маша ме придърпа до един свод. Свали якето си и го обърна наобратно. Сега беше раирано. Извади вълнена шапка и скри розовата си коса. След това започна да трие грима от лицето си. След минута изглеждаше съвсем различно.

— Време е за промяна. Твой ред е. Разкарай обувките, якето и шапката. — Имаше логика. Ченгетата щяха да търсят всеки, който прилича на играч във вампирската игра. И без това не обичах бейзболни шапки. Набутах якето си в торбата и измъкнах тениска с дълги ръкави и снимка на Роза Люксембург. Маша изтри грима ми и след миг бях чист.

— Изключи си телефона. Носиш ли някакви чипове?

Имах лична, дебитна и транзитна карта. Отидоха в сребриста торбичка, която беше радиопоглъщащ джоб на Фарадей. Осъзнах, че съм й дал всичките си документи. Ако беше на противниковата страна…

Започнах да осъзнавам какво се случва. По план Анджи трябваше да е с мен. Така щяхме да сме двама срещу един. Щеше да ми помогне да надуша, ако нещо не е наред, ако Маша не е тази, за която се представя.

— Сложи тези камъчета в обувките си…

— Спокойно, навехнах си крака. Камерите за походка няма да ме разпознаят.

Тя кимна и метна раницата си на рамо. Аз взех моята торба и я последвах. Цялото дегизиране беше отнело само минута. Вече изглеждахме като двама съвсем различни човека.

Маша си погледна часовника и поклати глава.

— Хайде, трябва да стигнем до мястото на срещата. Не опитвай да бягаш. Избирай: или мен, или затвора. Ще анализират снимките от тълпата с дни, но щом приключат, ще вкарат всяко лице в базата данни. Бягството ни ще бъде забелязано. Вече и двамата сме търсени престъпници.

 

 

На следващата пресечка зарязахме „Маркет“ и завихме към Тендърлоин. Точно по тези места търсехме сигнала от „Хараджуку Фън Меднес“ в деня, когато гръмнаха бомбите.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Ще си намерим транспорт. Млъкни и ме остави да се концентрирам.

Движехме се бързо и потта се стичаше по гърба ми към цепката на задника. Кракът наистина ме болеше. Може би виждах улиците на Сан Франциско за последен път.

Това, че вървяхме нагоре по хълма, никак не ми помагаше. Тендърлоин отстъпи място на по-скъпарски квартал. Дишах накъсано. Минавахме по страничните алейки и избягвахме големите улици.

Тъкмо навлязохме в една подобна алея, Сабин Плейс, когато зад нас прозвуча глас.

— Спрете на място. — Беше наситен със злобна насмешка. Спряхме и се обърнахме.

На входа на алеята стоеше Чарлз, облечен със зле скалъпена маскировка за вамп играта.

— Здравей, Маркъс. Отиваш ли някъде? — Той се усмихна широко. — Кое е гаджето ти?

— Какво искаш, Чарлз?

— Вися в предателския Екснет, откакто те видях да раздаваш дисковете в училище. Като чух за вампирската игра, реших да се завъртя по края и да видя какво ще направиш. Знаеш ли какво видях?

Не казах нищо. Беше извадил телефона си и го държеше насочен към нас. Записваше. Може би се готвеше да набере 911. Маша беше замръзнала до мен.

— Видях, че ти водиш цялата работа. И те записах. Сега ще извикам полицаите и ще ги изчакаме. Ще хвърлят задника ти в пандиза за много, много дълго време.

Маша пристъпи напред.

— Стой на място, маце. Видях как го измъкна. Видях всичко.

Тя направи още една крачка, изтръгна телефона му с една ръка, а с другата размаха портфейла си.

— СВС, глупако — извика тя. — Аз съм от СВС. Бягах с този смотаняк, за да видя дали ще ме заведе до шефовете си. Ти провали всичко. Знаеш ли как се казва това? Застрашаване на националната сигурност. Ще чуваш тази фраза доста често отсега нататък.

Чарлз отстъпи назад и вдигна ръце. Беше станал бял като платно.

— Какво? Не знаех! Само исках да помогна!

— Последното, от което имаме нужда, са гимназисти, играещи си на полицаи. Запази си обясненията за съдията.

Той отстъпи отново, но Маша беше бърза. Изви ръката му със същата джудо хватка, с която бе озаптила и мен. Извади от джоба си пластмасови белезници и бързо омота китките му.

Това беше последното, което видях, преди да побягна.

 

 

Стигнах почти до края на алеята, преди Маша да ме събори. Не бях много бърз заради контузения крак и тежестта на торбата. Паднах по лице и си одрах бузата на асфалта.

— Исусе! Наистина си голям идиот. Нали не повярва на онова, което му надрънках?

Сърцето ми биеше лудо. Тя стана бавно от мен и ми позволи да се изправя.

— Трябва ли да те оковавам, Маркъс?

Всичко ме болеше. Исках да умра.

— Хайде — каза Маша. — Не е далече.

 

 

Оказа се, че търсим камион с шестнайсет колела, подобен на тези на СВС, които обикаляха кварталите, окичени с антени.

Този обаче имаше надпис „Трима мъже и камион“. Тримата мъже действително присъстваха. Влизаха и излизаха от висока сграда със зелен сенник. Изнасяха покъщнина в сандъци и внимателно ги товареха в камиона.

Маша обиколи улицата веднъж, очевидно недоволна от нещо. На второто минаване установи контакт с възрастен чернокож мъж с добродушно лице, който надзираваше товаренето. Той ни се усмихна и ни поведе към стъпалата на камиона.

— Скрийте се под масата. Оставили сме място.

Камионът беше натоварен наполовина, но имаше тясно проходче към голяма маса, покрита с кувертюра.

Маша ме придърпа под масата. Беше тясно и прашно и едва потиснах напиращата кихавица. Практически бяхме един върху друг. Не мисля, че щяхме да се съберем с Анджи.

— Кучка — казах аз и погледнах Маша.

— Млъкни. Трябва да ми целуваш краката от благодарност. Щеше да си в затвора след седмица, най-много две. Не в Гитмо в Залива. Може би в Сирия. Мисля, че там пращат онези, които трябва да изчезнат.

Сложих глава между коленете си и задишах дълбоко.

— Защо изобщо направи нещо толкова глупаво, като това да обявиш война на СВС?

Разказах й как ме арестуваха и какво се случи с Дарил.

Тя прерови джобовете си и извади телефон. Оказа се, че е на Чарлз.

— Грешка. — Порови още и извади друг. Включи екрана, поигра си малко и ми го показа.

Беше снимката от момента преди бомбите да избухнат. На нея бяхме аз, Хулу, Ван и…

Дарил.

Държеше доказателство, че Дарил е бил с нас малко преди от СВС да ни задържат. Доказателство, че е бил жив и здрав в нашата компания.

— Искам копие — казах аз. — Трябва ми.

— Като стигнем в Ел Ей. — Прибра телефона. — Когато се научиш как да се укриваш. Не искам да ни спипат и да ни заточат в Сирия. Да не ти хрумнат идеи за спасяване на твоя човек. Той е на достатъчно безопасно място… засега.

Замислих се дали да й отнема телефона, но вече беше демонстрирала физическото си превъзходство. Сигурно имаше черен колан или нещо подобно.

Седяхме в тъмното и слушахме как мъжете товарят камиона. Опитах да заспя, но не се получаваше. Маша нямаше такива проблеми. Направо захърка.

През тясното коридорче още се процеждаше малко светлина. Гледах натам и мислех за Анджи.

Моята Анджи. Виждах как косата й пада по раменете, докато се смее на нещо, което съм направил. Бях я зърнал за последно, когато падна сред тълпата. Всички хора от вамп играта кашляха и плюеха. Мъжете от СВС пристъпваха с палки.

Дарил, заключен в Трежър Айланд. Извеждан от килията за безкрайни разпити за терористите.

Баща му, впиянчен и смазан от мъка, се появява с униформа „за снимките“. Плаче като дете.

Моят баща и начинът, по който се беше променил след изчезването ми. Беше почти толкова разбит, колкото и бащата на Дарил. Изражението му, когато разбра къде съм бил.

В този момент осъзнах, че не мога да избягам.

В този момент осъзнах, че трябва да остана и да се боря.

 

 

Маша дишаше дълбоко и равномерно, но когато посегнах бавно към джоба й, изсумтя и се размърда. Замръзнах и затаих дъх за две минути. Броях, един хипопотам, два хипопотама.

Тя постепенно се успокои. Извадих телефона й милиметър по милиметър, а ръката ми трепереше от усилието.

Обърнах го към светлината и се сетих как Чарлз ни снимаше с телефона си и ни се подиграваше. Държеше сребрист апарат с лого на десетина компании. От онези, при които трябва да слушаш реклама всеки път, преди да се обадиш.

Беше тъмно, но напипах рекламните стикери. Бях откраднал телефона на Чарлз.

Обърнах се и съвсем бавно посегнах към джоба на Маша. Нейният телефон беше по-обемист, с по-добра камера и кой знае какви екстри.

Вече бях успял веднъж, така че втория път беше по-лесно. Измъкнах го милиметър по милиметър, спирайки на два пъти, защото тя се размърдваше.

Отдръпнах се назад, но ръката й се изстреля като змия и ме сграбчи за китката. Костите ми изпукаха.

Изпъшках и се взрях в широко отворените й очи.

— Голям идиот си. — Тя взе телефона си и започна да натиска копчетата с другата ръка. — Как точно смяташе да го отключиш?

Преглътнах. Усещах как костите в китката ми се търкат една в друга. Стиснах зъби, за да не изпищя.

— С това ли мислеше да се измъкнеш? — Тя показа снимката с Дарил, Хулу и Ван. — Тази снимка?

Не казах нищо. Имах чувството, че ще ми счупи ръката.

— Ще взема да я изтрия, за да премахна изкушението. — Натисна копчетата, телефонът я попита дали е сигурна и тя трябваше да погледне за правилния бутон.

В този момент се задействах. Все още държах телефона на Чарлз. Ударих с него ръката, която ме стискаше, и си ожулих кокалчетата в масата. Ударът беше толкова як, че телефонът се счупи. Маша изпищя и ме пусна, а аз посегнах към нейния телефон.

Залазих по тясното проходче. Маша се опитваше да хване краката ми и аз избутах някои от кутиите, които ограждаха фараонската ни гробница. Няколко паднаха зад мен и чух, че Маша изръмжа.

Вратата на камиона беше отворена съвсем леко. Бяха махнали стълбите и аз се изсипах по очи на асфалта. Ударих си главата и ушите ми запищяха. Хванах се за бронята, надигнах се и отчаяно тръшнах вратата. Маша изпищя. Сигурно бях притиснал пръстите й. За момент ми прилоша, но се овладях.

Изправих се и залостих вратата на камиона.