Кори Доктороу
Малкия брат (1)

1.

Аз уча последна година в гимназия „Сезар Чавес“^[1] в слънчевия квартал Мишън в Сан Франциско и това ме прави един от най-наблюдаваните хора на света. Казвам се Маркъс Ялоу, но когато тази история започна, се подвизавах като w1n5t0n. Произнася се „Уинстън“.

А не „дабълю-едно-ен-пет-те-нула-ен“ — освен ако не си невеж служител на училището, толкова изостанал, че още да наричаш Интернет „информационната магистрала“.

Познавам точно такъв човек и името му е Фред Бенсън, един от тримата заместник-директори на „Сезар Чавес“. Той е наистина голям досадник. Но пък ако ще си имаш тъмничар, по-добре да е невеж, отколкото истински разбирач.

— Маркъс Ялоу — каза той по високоговорителя една петъчна сутрин. Принципно уредбата не е много добра и като прибавим хроничното мрънкане на Бенсън, се получава по-скоро звук от храносмилателни проблеми, а не училищно съобщение. Но хората са добри в различаването на имената си в звукова суматоха — въпрос на оцеляване.

Грабнах си чантата, затворих лаптопа само на три четвърти, защото не исках да си прецаквам даунлоуда, и се приготвих за неизбежното.

— Явете се незабавно в администрацията.

Учителката ми по социални науки, мис Галвес, извъртя очи и аз й отвърнах със същото. Бенсън непрекъснато ме тормозеше само защото нямах проблем с училищния файъруол и прецаквах разпознавателния софтуер на входа и гадните чипове, с които ни следяха. Галвес е печена и никога не ми се сърди, особено когато й помагам с компютъра, за да може да говори с брат си, който служи в Ирак.

Моят човек, Дарил, ме перна по задника, когато минавах край него. Двамата се познаваме от времето, когато бяхме с памперси, и бягахме от забавачката. Оттогава непрекъснато го забърквам в неприятности и го измъквам от тях. Вдигнах ръце над главата като професионален боксьор, излизащ на ринга, и се отправих към кабинета.

По средата на пътя телефонът ми изписука. Това е поредното нарушение. Телефоните са „муй проибидо“^[2] в гимназия „Чавес“, но нима това трябва да ме спира? Кривнах към тоалетната и се скатах в средната кабинка. Най-далечната винаги е най-гадна, защото повечето хора автоматично се насочват към нея, с надеждата да избегнат мизерията. Правилният ход и добрата хигиена е винаги в средата. Проверих си телефона. Домашният компютър ми беше изпратил мейл, че е излязло нещо ново в „Хараджуку Фън Меднес“, най-яката игра на света.

Ухилих се. Петъците в училище и без това бяха тъпи, а сега поне имах повод за бягство.

Довлачих се до кабинета на Бенсън и му махнах на влизане.

— И това ако не е Дабълю-едно-ен-пет-те-нула-ен — каза той.

Фредрик Бенсън — осигурителен номер 5450302343, дата на раждане 15 август 1962, по майчино име Ди Бона, роден в Петалума — е доста по-висок от мен. Аз съм около един и седемдесет и пет, а той към два метра. Дните, в който е играл баскетбол в колежа, са безвъзвратно отминали, а мускулите на гърдите му са провиснали почти като цици и се виждат през евтинките ризи, които носи. Изглежда така, сякаш непрекъснато се готви да ти нарита задника, и обича да повишава глас за драматичен ефект. И двете започват да губят сила, когато се използват постоянно.

— Съжалявам — отвърнах аз. — Не съм чувал за този R2D2^[3].

— W1n5t0n — повтори той отново буква по буква. Изгледа ме изпод рошавите си вежди, очаквайки да потръпна. Разбира се, това беше моят ник и го ползвах от години. Под това име пишех в няколко форума, където давах своя принос в областта на приложните системи за сигурност. Нали се сещате, неща като измъкване от училище и обезвреждане на проследяващите устройства в телефона. Но той не знаеше, че това съм аз. Много малко хора бяха наясно, а на тях вярвах безгранично.

— Ами, не стоплям. — Правил съм доста печени неща из училище под това име и ако успееха да ме свържат с тях, щях да загазя. Понякога ми се иска по-късно да не бях избрал нещо толкова близко до истинското ми име, но никой не ме е наричал Мики. Дори родителите ми. Винаги съм бил само Маркъс.

Бенсън се облегна назад и започна да почуква с пръстен по бюрото. Винаги прави така, когато нещата не му се получават. В покера наричат подобни жестове „знак“. Те ти показват какво минава в главата на опонента. А аз знаех „знаците“ на Бенсън наизуст.

— Маркъс, надявам се, разбираш колко е сериозно.

— Ще разбера веднага щом ми обясните, сър. — Винаги казвам „сър“ на хората, когато се занасям с тях. Това е собственият ми знак.

Той поклати глава и погледна надолу. Още един издайнически знак. Всеки момент щеше да се разкрещи.

— Слушай, хлапе! Време е да осъзнаеш, че знаем какви ги вършиш и повече няма да го търпим. Ще имаш късмет, ако не те изключа още сега. Искаш ли да завършиш?

— Мистър Бенсън, още не сте ми казали какъв е проблемът.

Той удари по бюрото и ме посочи с пръст.

— Проблемът, мистър Ялоу, е, че вие се замесен в криминална конспирация за преодоляване на училищната система за сигурност и предоставяте мерки за заобикалянето й на своите съученици. Знаете, че изключихме Габриела Уриарте миналата седмица заради едно от вашите устройства. — Уриарте се беше издънила. Беше си купила радиозаглушител от един магазин до спирката на влака на 16-а улица, който бе задействал училищните системи в коридора. Не беше мое дело, но все пак й съчувствах.

— И вие мислите, че съм замесен в това?

— Имаме достоверна информация, че ти си w1n5t0n. — Той отново го спелува и започнах да се чудя дали наистина не разбира, че 1 е „И“, а 3 е „Е“. — Знаем, че това лице е отговорно за кражбата на миналогодишните тестове. — Всъщност и това не беше моя работа, но ми стана приятно, че ми приписват подобно майсторско хакване. — Такова престъпление се наказва със затвор, освен ако не сътрудничиш.

— Имате достоверна информация? Бих искал да я видя.

Той се намръщи.

— Това поведение няма да ти помогне.

— Сър, ако имате доказателства, извикайте полиция и ме предайте. Това звучи като сериозно престъпление и не бих искал да преча на разследването на компетентните органи.

— Искаш да повикам полиция?

— Да. Както и родителите ми. Така ще е най-добре.

Двамата се взряхме един в друг над бюрото. Очевидно очакваше да се огъна, щом ми стовари обвиненията, но аз не го направих. Имам си номер, когато се гледаме с хора като Бенсън. Гледам малко вляво от лицето му и си мисля за текстовете на старите ирландски песни. От онези с по триста стиха. Така изглеждам абсолютно спокоен и уверен.

„Крилото беше, на птицата, птицата мътеше яйцето, яйцето беше в гнездото, гнездото беше в листата, листата бяха на клоните, клоните бяха на дънера, дънерът беше в блатото, блатото долу в долината — ой! Хей-хой блатото, блатото долу в долината, хой…“

— Може да се върнеш в клас — каза той. — Ще те извикам, когато полицаите са готови да те разпитат.

— Няма ли да им се обадите сега?

— Процедурата не е никак проста. Надявах се да се разберем честно и почтено, но щом настояваш…

— Мога да изчакам — отвърнах аз. — Няма проблем.

Той почука отново с пръстена си и аз се приготвих за избухването.

— Махай се! Марш от кабинета ми, нещастен малък…

Изнесох се, запазвайки неутрално изражение. Нямаше да повика полиция. Ако имаше достатъчно сериозни доказателства, щеше да ги е извикал още в началото. Той ме мразеше и в червата. Сигурно бе дочул някой слух и се надяваше да ме сплаши, за да си призная.

Движех се по коридора с равномерна крачка, за да може камерите да разпознаят походката ми. Те бяха инсталирани миналата година и аз ги обичах заради абсолютната идиотщина, която представляваха. Преди това имахме опознавателна система за лица на всеки ъгъл, но съдът реши, че е противоконституционна. Затова Бенсън и останалите параноидни администратори похарчиха парите за учебници за тези глупави камери, които можели да разпознаят човек по походката. Да бе.

Върнах се в клас и си седнах, а мис Галвес ме посрещна топло. Извадих стандартния училищен лаптоп и го пуснах. Тези машинки са сред най-големите доносници. Записват всеки удар по клавиатурата и преглеждат целия трафик за съмнителни думи. Следят всяка прелитаща мисъл, която оставяш в нета. Раздадоха ни ги предната година, но много бързо спряхме да им се радваме. Щом разбрахме, че всъщност са системи за следене и показват безспирен поток от досадни реклами, тези „безплатни“ лаптопи започнаха да ни се струват голямо бреме.

Поне не беше никак трудно да си го кракна. Кракът се появи в мрежата само месец след машината и беше много прост. Трябваше да се свали едно дивиди, да се запише и след това да стартираш лаптопа, задържайки няколко клавиша. Дивидито вършеше останалото, инсталирайки купчина програми, които оставаха скрити за дистанционните проверки на Образователния борд. Софтуерът трябваше да се ъпдейтва от време на време, за да е в крак с мерките на Борда, но това беше малка цена за получаването на контрол над машината.

Стартирах IMParanoid, тайната комуникационна програма, която използвах, когато исках да говоря по време на час. Дарил вече беше влязъл в нея.

— Играта започна! Пич, задава се нещо голямо в „Хараджуку фън Меднес“. Участваш ли?

— Няма. Начин. Човече, ако ме спипат да бягам за трети път, ще ме изключат. Ще отидем след даскало.

— Трябва да обядваме, а след това имаме занималия, нали? Това са два часа. Може да проверим следата и да се върнем, преди да усетят, че ни няма. Аз ще събера отбора.

„Хараджуку Фън Меднес“ е възможно най-яката игра. Знам, че вече го казах, но трябва да повторя. Тя е АРИ, или Игра в Алтернативна Реалност. Според историята група японски тийнейджъри откриват чудотворен диамант в храма на Хараджуку, мястото, където японските хлапета измислиха всяка важна субкултура през последните години. Те са преследвани от зли монаси, Якудза, извънземни, данъчни, родители и побъркан изкуствен интелект. Изпращат на играчите кодирани съобщения, които трябва да се разшифроват, за да се намерят следващите указания и кодове.

Представете си най-готиния следобед с размотаване из целия град, търсейки забутани магазинчета и всякакви шемети. Прибавете издирване на съкровище, което изисква сериозно проучване на стари филми и песни, и на тийнкултурата на целия свят. Отгоре на всичко това е състезание и четворката победител ще прекара десет дни в Токио. Ще може да се помотаеш в Акихабара, на моста „Хараджуку“ и да помъкнеш колкото си искаш сувенири на Астро Бой. Макар че в Япония го наричат „Атом Бой“.

Това е „Хараджуку Фън Меднес“ и след като решите два-три пъзела, няма отърване от крастата.

— Не мога, човече. Не. Не ме врънкай.

— Трябваш ми, Ди. Ти си най-добрият. Кълна се, че ще ни измъкна, без да усетят. Знаеш, че мога, нали?

— Знам.

— Значи си навит?

— Не, по дяволите.

— Стига, Дарил. Нима на смъртния си одър ще съжаляваш, че не си висял повече в училище?

— Определено няма да съжалявам, че не съм играл повече АРИ.

— Но със сигурност ще съжаляваш, че не си прекарал повече време с Ванеса Пак, нали?

Ван е част от моя отбор. Тя учи в частно девическо училище в Ист Бей, но знаех, че ще избяга, за да минем новата мисия. Дарил си пада по нея от години. Още преди пубертетът да я окичи с някои щедри дарове. Той е влюбен в ума й. Наистина тъжна работа.

— Да го духаш.

— Идваш ли?

Той ме погледна и поклати глава. След това кимна. Намигнах му и се заех да издиря останалите от отбора.

Невинаги съм харесвал АРИ. Всъщност имам мрачна тайна. Едно време се занимавах с ЛАРП — Лайв Екшън Роул Плей, или ролева игра на живо. Представлява точно това: търчиш, облечен с костюм, говориш с акцент и се представяш за таен агент, вампир или рицар. Нещо като „Плени знамето“ с малко театрална самодейност. Най-добрите игри ставаха по време на скаутските лагери в Сонома или долу на полуострова. Тези тридневни мероприятия включваха дълги походи, епични битки с пластмасови мечове и хвърляне на магии чрез кесийки с боб и крещене: „Файърбол!“. Отлично забавление, макар да звучи глуповато. По-малко малоумно е, отколкото да стоиш над масата с миниатюрните фигурки и да обсъждаш какво ще направи твоят елф, и физически по-активно от това да изпаднеш в кома пред компа, цъкайки някоя от масив мултиплейър игрите вкъщи.

Това, което ме вкара в беля, бяха миниигрите в хотелите. Когато в града имаше научнофантастична конвенция, някой убеждаваше организаторите да ни позволят шестчасова сесия, която влизаше в наема на хотела. Ентусиазираните хлапета в костюми придаваха колорит на събитието, а ние пък се забавлявахме сред хора, които бяха по-откачени дори от нас.

Проблемът на хотелите е, че в тях има не само играчи. Има нормални хора, които не четат фантастика и идват от щати, които започват и завършват с гласни. На почивка.

И някои от тях не разбират естеството на играта.

Но по-добре да спрем дотук, ОК?

 

 

Часът щеше да свърши след десетина минути и нямах много време за подготовка. Първо трябваше да се справя с камерите. Както ви казах, тези за разпознаване на лице бяха обявени за противоконституционни. Доколкото знам, съдът не беше обявил разпознаващите походката за по-легални, но докато не се произнесеше по въпроса, трябваше да ги търпим.

Походката всъщност е начинът, по който ходите. Хората са доста добри в разпознаването му. Пробвайте другия път, когато отидете на екскурзия. Загледайте се в светлината от фенерчето на някой приятел, който се приближава. Има шанс да го познаете само по движението на светлината, характерното клатене на фенерчето издава на маймунските ни мозъци, че приближава човек.

Опознавателният софтуер снима движението, опитва се да изолира силуета ви и да ви разпознае сред базата данни. Това е биометричен идентификатор, като отпечатъците и сканирането на ретината, само че има доста повече съвпадения. Биометрично съвпадение е когато данните съвпадат с повече от един човек. Например пръстовите отпечатъци са уникални, но походката ти съвпада с множество други.

Не напълно, разбира се. Твоята походка, сантиметър по сантиметър си е уникална. Проблемът е, че тя се променя непрекъснато в зависимост от умората, настилката на пода, от смяната на обувките или от това дали си навехнал глезена си на баскетбол. Системата ти прави профил и търси хора, които ходят приблизително по този начин.

Такива има много. Освен това е съвсем лесно да не ходиш като себе си. Просто трябва да махнеш едната си обувка. Разбира се, ако го правиш постоянно, камерите ще създадат профил и рано или късно пак ще те познаят. Затова аз предпочитам да вкарвам повече вариативност в атаките над системата. Слагам си по няколко камъчета във всяка обувка. Евтино и ефективно. Няма да направите две еднакви крачки. Освен това получавате рефлексологичен масаж. (Шегувам се. Рефлексологията е научно полезна, колкото и разпознаването на походката.)

Системата се задействаше всеки път, когато някой неразпознат се появи на територията на училището.

Това, разбира се, не работеше.

Алармата се включваше през десет минути: когато мине пощаджията; когато дойде някой родител; когато от поддръжката дойдат да оправят баскетболното игрище; когато някой ученик си купи нови обувки.

Затова системата сега просто следи кой къде се намира. Ако някой опита да излезе по време на час, се проверява дали походката му съвпада с тази на ученик от гимназията и пиу-пиу, зазвучава аларма!

Гимназия „Чавес“ има пътечки, настлани с чакъл. Винаги си държа две-три шепи камъчета в раницата. Мълчаливо подадох на Даръл десетина по-остри и двамата заредихме обувките си.

Часът щеше да свърши и осъзнах, че не съм проверил сайта на „Хараджуку Фън Меднес“ за новите указания! Бях се съсредоточил над бягството и още не знаех накъде всъщност ще бягаме.

Обърнах се към училищния лаптоп. Машината имаше инсталиран браузър. Орязана шпионска версия на „Интернет Експлорър“ — бъгливото лайно на „Майкрософт“, което никой под 40 години не използва доброволно.

Имах „Файърфокс“ на USB-то на часовника ми, но това не беше достатъчно. Училищните лаптопи бяха с „Уиндоус Виста фор Скулс“, антична операционна система, която създаваше илюзия на администрацията, че контролира достъпа на учениците до програмите.

Но самата „Виста фор Скулс“ е най-лошият си враг. Има множество програми, които не ви дава да изключите — кийлогове, цензура и други. Тези програми вървят в специален режим и са невидими. Не може да ги спрете, защото не ги виждате.

Всяка програма, която започва със $SYS$, е скрита за операционната система. Не се показва при преглеждане на текущите процеси. Затова съм кръстил моя браузър $SYS$Firefox и когато го стартирам, той остава скрит зад „Уиндоус“ и за шпионските програми в мрежата.

След като разполагам с независим браузър, имам нужда и от независима мрежа. Училищната отчита всичко, влизащо и излизащо от системата, което е лоша новина, ако се опитваш да отвориш „Хараджуку Фън Меднес“ за малко извънкласни забавления.

Отговорът е в нещо, наречено ЛУР — Луков Рутер. Луковият рутер е интернет сайт, който приема заявки за отваряне на уебстраници и ги предава на поредица от други лукови рутери, докато един от тях не отвори страницата и не я върне през слоевете на лука обратно до теб. Трафикът през луковите рутери е кодиран и училището не може да види какво искаш да отвориш, а отделните слоеве не знаят за кого работят. Има милиони разклонения. Програмата е разработена от Военноморското разузнаване, за да помогне на агентите в страни като Сирия и Китай да заобикалят цензурата. Това значи, че е напълно пригодна за ограниченията на средностатистическа американска гимназия.

Тази схема работи, защото училището има определен списък от забранени сайтове, но адресите на рутерите се променят непрекъснато и няма как да бъдат следени постоянно. Така с помощта на „Файърфокс“ станах невидим за Образователния борд и можех спокойно да проверя какво се случва в „Хараджуку Фън Меднес“.

Ето го и новото указание. Както обикновено имаше три компонента: физически, онлайн и умствен. Онлайн компонентът представлява решаване на пъзел, като за целта трябва да се отговори на множество неясни въпроси. Специално този беше свързан със сюжетите на доджинши — японски комикси, направени от феновете на манга. Често се случва да са по-големи от оригиналния комикс, който ги е вдъхновил, и винаги са по-странни. Има множество пресичания с други истории, глуповати песни и екшън. Както и любовни истории, разбира се. Всички обичат да гледат как любимите рисувани герои се свалят.

Щях да реша тези загадки вкъщи. Доста лесни са, когато целият отбор се хване да сваля комикси и да търси отговорите.

Привършвах със записването на указанията, когато звънецът прозвуча и ние започнахме бягството си. Наместих камъчетата в австралийските си полуботи. Бяха удобни за бягане и катерене и нямаха връзки, което ги правеше идеални за металните детектори, дебнещи отвсякъде.

Трябваше да се измъкнем и от реалното наблюдение, но това ставаше все по-лесно с напредването на технологиите. Всичките звънци и аларми създаваха фалшиво чувство за сигурност в училищната управа. Понесохме се с тълпата към любимия ми страничен изход. Бяхме почти по средата на пътя, когато Дарил се сепна.

— Мамка му! Забравих, че нося книга от библиотеката.

— Не се ебавай. — Набутах го в най-близката тоалетна. Книгите от библиотеката бяха лоша новина. Всяка от тях има радиочестотен идентификатор, вграден в обшивката. Така библиотекарите знаят на кого дават книгите и кога те не са на мястото си. Освен това той позволява на училището да те следи през цялото време. Още една от правните дупки. Съдът не би им позволил да следят нас с радиоизлъчватели, но могат да следят книгите си и да сверяват в регистъра коя при кого е.

Разполагах с малък джоб на Фарадей, нещо като портмоне с обшивка от медни жици, която да блокира радиосигналите. Но те са направени за неутрализиране на идентификационни карти, а не на книги като…

— „Въведение във физиката“? — изстенах аз.

Учебникът беше с размерите на речник.