Кен Гримуд
Игра на живот (16)

16.

Този път нямаше нужда да използват публикации във вестници и списания от целия свят, както бяха постъпили с предното си съобщение. Освен това уклончивият текст и анонимността вече също не им вършеха работа. „Ню Йорк Таймс“ отказа да пусне еднократна публикация на цяла страница на съобщението им, но за сметка на това то излезе в „Ню Йорк Дейли Трибюн“, в „Чикаго Таймс“ и „Лос Анджелис Таймс“.

ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ ДВАНАДЕСЕТ МЕСЕЦА

Американската атомна подводница „Скорпион“ ще потъне в края на месец май.

Голяма трагедия ще смути президентската предизборна кампания в Америка през юни.

Убиецът на Мартин Лутър Кинг — Младши ще бъде арестуван в чужбина.

Председателят на Върховния съд Ърл Уорън ще подаде оставка на 26 юни и ще бъде заместен от съдията Ейб Фортас.

Съветският съюз ще оглави въоръжената намеса на Варшавския договор във вътрешните работи на Чехословакия на 21 август.

Петнадесет хиляди души ще загинат при земетресение в Иран на първи септември.

Съветски космически кораб без екипаж ще направи обиколка на Луната и ще бъде изваден от Индийския океан на 22 септември.

През октомври в Панама и Перу ще бъдат извършени военни преврати.

Ричард Никсън ще победи с незначителна преднина Хюбърт Хъмфри в надпреварата за Белия дом.

Около Коледа трима американски астронавти ще обиколят Луната с космически кораб и ще се завърнат на земята без произшествия.

През януари 1969 ще бъде направен неуспешен опит за убийството на съветския ръководител Леонид Брежнев.

През февруари крайбрежието на Калифорния ще бъде замърсено от голямо разливане на петрол.

В края април френският президент Шарл дьо Гол ще подаде оставка.

 

Няма да коментираме гореизброените събития до първи май 1969. На тази дата ще се срещнем с представители на медиите на място, което ще обявим точно след една година.

 

Джеф Уинстън и Памела Филипс

Ню Йорк, 19 април 1968

В залата на нюйоркския „Хилтън“, наета от Джеф и Памела, нямаше свободни места. Тези, които не бяха успели да седнат, се трупаха по пътеките и внимаваха да не се спънат в гъстата плетеница от кабели на камери и микрофони, покрила пода.

Точно в 15:00 Джеф и Памела влязоха в залата и застанаха рамо до рамо на ораторското място. Тя се усмихна нервно, когато заслепяващите прожектори на камерите се включиха, а Джеф незабелязано стисна ръката й за кураж. От самия момент на появяването им в залата се възцари невъобразима какофония от зададени на висок глас въпроси. Всички журналисти едновременно се опитваха да привлекат вниманието им. Джеф на няколко пъти трябваше да призовава за тишина и най-сетне успя да сведе шума до нивото на тихо бучене.

— Ще отговорим на всичките ви въпроси — обяви той на всеослушание, — но нека първо установим някакви правила. Защо не започнем от най-задния ред, от ляво на дясно, по един въпрос на човек. После ще се придвижваме напред в същия порядък.

— Ами който не е седнал? — извика един от журналистите, притиснати до стената.

— Закъснелите ще задават въпросите си последни в същия ред — от дъното на залата насам и от ляво на дясно — обясни Джеф. — А сега предлагам да започнем от дамата със синята рокля. Няма нужда да се представяте, просто питайте каквото искате.

Жената се изправи, стиснала бележник и молив в ръка.

— Най-очевидният въпрос според мен е: как успяхте с такава точност да предскажете толкова различни по характер събития? Да не би да искате да кажете, че сте медиуми?

Джеф си пое дълбоко въздух и заговори колкото можеше по-спокойно:

— Моля ви, задавайте само по един въпрос. За дамата ще направя изключение, но то ще бъде първо и последно. Не, не претендираме да сме медиуми, поне в широкото, общоприето значение на думата. Аз и госпожица Филипс сме облагодетелствани, или наказани, многократно да се сблъскваме с един феномен, на който в началото не можехме да повярваме, също както това сигурно ще се случи с вас. С две думи, всеки от нас преживява живота си или част от него отново. И двамата умряхме — и ще умрем — през октомври 1988 и се върнахме към живота няколко последователни пъти.

Врявата, посрещнала появата им в залата, бе нищо в сравнение с грохота, който предизвика изявлението на Джеф. Подигравателната нотка на реакциите бе вън от съмнение. Един от телевизионните екипи изгаси прожекторите и започна да стяга багажа си, а няколко журналисти демонстративно напуснаха залата с обидни жестове. Имаше много други обаче, които с готовност заеха освободените места. Джеф направи знак, за да въдвори тишина, и посочи следващия журналист.

— Моят въпрос също е очевиден — заяви пълничък намръщен мъж. — Защо, по дяволите, си мислите, че някой от нас ще повярва на тези измишльотини?

Джеф запази самообладание, усмихна се насърчително на Памела и спокойно се обърна към презрително настроените журналисти:

— Вече споменах, че думите ни без съмнение ще изглеждат невероятни. Като доказателство за обратното мога да изтъкна единствено факта, че всичките ни „предсказания“, направени преди година, се сбъднаха. За нас те бяха просто спомени. Молбата ни е една: да изчакате с изводите си поне докато ни изслушате.

— Днес ще правите ли нови предсказания? — поинтересува се следващият журналист.

— Да — отвърна Джеф и заплашителният грохот отново се надигна. — Но само след като отговорим на всичките ви въпроси и решим, че сме казали онова, което имаме за казване.

През следващия час успяха в общи линии да опишат преживяното от тях през годините или поне да кажат основните неща: кои са били в началото, какво значимо са направили през риплеите, как са се открили един друг и смущаващото ги намаляване продължителността на живота им. Джеф и Памела се бяха уговорили предварително да премълчат голяма част от личния си живот, както и всичко, което можеше да е опасно или неуместно за разкриване. Тогава обаче дойде въпросът, който очакваха и на който не бяха измислили как да отговорят:

— Знаете ли за някой друг, който… повтаря живота си, както вие се изразявате? — обади се един циничен глас от третия ред.

Памела хвърли поглед към Джеф и заговори разпалено, преди още той да е имал възможност да реагира:

— Да — отвърна тя. — Името на този човек е Стюарт Маккауан и той е от Сиатъл, Вашингтон.

Последва кратко затишие, в което се чуваше само скърцането на стотици писалки по хартията, върху която се появяваше името на Стюарт. Джеф изгледа Памела намръщено, но тя не му обърна внимание.

— Доколкото знаем, единствено той прилича на нас — продължи тя. — Прекарахме почти един цял живот в търсене на други, но се убедихме само в съществуването на Маккауан. Позволете ми обаче да отбележа, че той има някои идеи, на които ние категорично се противопоставяме. Точно затова и днес не е с нас. Но лично аз смятам, че интервюто с него ще ви се стори доста интересно. Нещо повече — не е зле да следите отблизо постъпките му, за да разберете как той се справя със ситуацията, в която сме изпаднали и тримата. Най-малкото, което мога да ви кажа за него, е, че е необикновен човек.

Памела отново се извърна към Джеф и той я възнагради с одобрителна усмивка. Не бе казала нищо клеветническо или оскърбително за Маккауан, но бе накарала журналистите добре да се поровят в битието му и внимателно да следят всяка негова стъпка отсега нататък. Стюърт вече нямаше да има възможност да убива. Не и в този живот.

— И какво очаквате да постигнете с целия този шум? — попита друг журналист. — Да спечелите пари или да основете някакъв култ, какво?

— Никога не сме си поставяли подобни цели — отвърна твърдо Джеф. — Можем да спечелим достатъчно пари с помощта на обикновени инвестиции. Освен това ни се искаше да ви помолим изрично да споменете в публикациите си, че молим никой да не ни праща пари, колкото и да са те и по какъвто и да е повод. Ще върнем веднага всички дарения. Единственото, което искаме, е информация, вероятно обяснение за това, което преживяваме и как евентуално ще завърши то. Искаме да уведомим научните среди — преди всичко физици и астрономи — за случилото се с нас и да изслушаме мненията им за проблемите ни. Това е единственият мотив, с който разкриваме пред обществото необичайното си положение. Никога преди не сме предприемали подобни стъпки и ако не бяха споменатите вече причини, нямаше да го направим и сега.

Залата се изпълни с недоверчиви подмятания и забележки. Както Памела бе забелязала навремето, всеки продава нещо. За закоравелите журналисти пред тях бе трудно да повярват, че Джеф и Памела не се опитват да извъртят някой номер без значение по каква причина. Дори очевидната им искреност и неопровержимите доказателства, с които подкрепяха твърденията си, че знаят какво ще се случи в бъдеще, не успяваха да наклонят везните в тяхна полза.

— Щом не се опитвате да извлечете дивиденти от твърденията си, какво възнамерявате да правите? — обади се поредният журналист.

— Зависи какъв обществен отзвук ще получим в резултат на разкритията си — отвърна Джеф. — Известно време ще изчакваме, за да видим реакциите от публикациите ви. Е, имате ли още въпроси? Ако не, то ще ви предложа списък на най-новите ни… предсказания, както ги наричате вие.

Настана невъобразима блъсканица от тела, които се опитваха да си пробият път напред, и протегнати към наръча от листи ръце. От всички страни полетяха нови въпроси:

— Ще има ли ядрена война?

— Ще изпреварим ли руснаците на Луната?

— Ще открием ли лек против рака?

— Съжалявам — извика Джеф, — но няма да отговаряме на въпроси, свързани с бъдещето. Всичко, което можем да ви кажем за него, е в листовете, които раздадохме.

— Последен въпрос — надвика колегите си един очилат журналист с нагъната на хармоника мека шапка. — Кой ще спечели дербито на Кентъки в неделя?

Джеф се усмихна и за пръв път от началото на тази изморителна и нервна пресконференция се отпусна.

— За този господин ще направя единственото изключение — каза той. — Великолепния принц ще спечели дербито в Прийкнес, но Вулкан ще го лиши от Тройната корона. Мисля, че с това току-що обезсмислих собствения си залог.

 

 

Великолепния принц стартира при залог 1:10 и на заложилите на него бе изплатена печалба от $2,10 — най-ниската възможна печалба по закон. След като историята на Джеф и Памела бе широко разгласена в печата и телевизията, почти никой не бе заложил на останалите коне в състезанието. Щатската комисия по конни състезания в Кентъки нареди да се направи пълно разследване на случая, а в Мериленд и Ню Йорк тръгнаха слухове за отмяна на предстоящите стартове „Прийкнес“ и „Белмонт“.

Телефоните в новия им офис, разположен в сградата на „ПанАм“, започнаха да звънят от шест сутринта в понеделника след дербито на Кентъки. До обяд Джеф и Памела вече бяха наели временно две секретарки, които да се занимават с обажданията и телеграмите, както и да посрещат всички любопитни, дошли, без да имат някаква предварителна уговорка.

— Това е списъкът от последния час, господин Уинстън — каза изуменото младо момиче, облечено в къса плетена рокля. Пръстите й нервно попипваха мънистата на дългия гердан.

— Опитай да ми кажеш най-главното — отвърна уморено Джеф и хвърли настрани броя на „Ню Йорк Таймс“. Уводната статия на всекидневника призоваваше за „разумен скептицизъм към новоизникналите съвременни нострадамовци и към опита им да манипулират случайностите“.

— Да, господин Уинстън. Имаме четиридесет и две молби от частни лица за консултации — това са предимно сериозно болни хора, родители на изчезнали деца и тъй нататък. Следват предложения от девет брокерски къщи да станете техни клиенти с отстъпка в комисионата. Получихме също дванадесет обаждания и осем телеграми от хора, склонни да вложат пари в различни хазартни начинания; единадесет послания от други екстрасенси, които искат да споделят…

— Ние не сме екстрасенси, госпожице… Кендъл бяхте, нали?

— Да, господин Уинстън. Можете да ми викате Илейн.

— Чудесно. Значи нека се изясним, Илейн. Памела и аз не претендираме да обладаваме никакви свръхестествени способности и хората, които си мислят, че е така, трябва да бъдат разубедени. Става въпрос за нещо съвсем различно и ако ще работите при нас, е нужно да знаете как искаме да бъдем представяни.

— Разбирам, господин Уинстън. Просто…

— Просто ти е трудно да го приемеш. Сигурно е така. Не казвам, че е нужно да ни вярваш, от теб се иска да представяш основните елементи в правилна светлина, когато говориш пред външни хора, това е. А сега давай нататък по списъка.

Момичето поприглади роклята си и зашари с поглед по листа, който държеше.

— Получихме единадесет… предполагам, че ще ги наречете ядосани обаждания, някои от които с доста обидни фрази.

— Не сте длъжни да търпите подобни хора. Моля те, предай и на другите момичета да се чувстват свободни да затварят телефона на всеки, който се държи нелюбезно. Ако някой от грубияните продължи да нахалства, звънете в полицията.

— Благодаря, господин Уинстън. Приехме и няколко обаждания от футуристка група от Калифорния, която ви кани да присъствате на конференцията им.

Джеф любопитно повдигна вежди.

— Корпорацията „Ранд“ ли?

Госпожица Кендъл се консултира с листа си.

— Не, господин Уинстън, тези се казват „Група Прозрение“.

— Дай им името на адвоката ни и го помоли да провери дали са официално регистрирани.

Илейн прилежно записа указанията му и продължи:

— Щом ще разговарям с господин Уейд, тогава да му кажа и за обажданията от авиолиниите, които ни заплашват със съд: „Аеронавс де Мехико“, „Алегени Еърлайнс“, „Филипин Еърлайнс“ „Еър Франс“, „Олимпик Еъруейс“… а освен тях и комисиите по туризма на щатите Мисисипи и Охайо. Адвокатите им се обаждаха и въобще не изглеждаха в добро настроение, господин Уинстън. Просто си помислих, че трябва да ви предупредя.

Джеф кимна разсеяно.

— Има ли друго?

— Не, като не броим няколкото списания, които се опитват да вземат интервю от вас, от госпожица Филипс или от двамата заедно.

— Да не би между тях да има представители на научни издания?

Илейн поклати глава.

— „Нешънъл Инкуайърър“, „Фейт“… Така като гледам, най-сериозното от тях е „Ескуайър“.

— И все още не сте получили обаждания от никакви университети? Не са се обаждали никакви изследователи, без да броим онази група от Калифорния, каквато и да е тя?

— Не, господин Уинстън, това е всичко.

— Добре — въздъхна Джеф. — Благодаря ти, Илейн. Дръж ме в течение.

— Да, господин Уинстън. — Тя сгъна листа и се обърна към вратата, но се поколеба. — Господин Уинстън… питах се…

— Да?

— Мислите ли, че трябва да се омъжа? Искам да кажа, че от известно време мисля по въпроса, а и приятелят ми вече два пъти ми предлага, но все пак ми се иска да знам… дали ще излезе нещо, или не.

Джеф се усмихна доброжелателно на отчаяното усилие в очите на секретарката си да прозре в бъдещето.

— Наистина ми се иска да можех да ти помогна — отвърна той, — но се опасявам, че сама ще трябва да откриеш отговора на въпроса си.

 

 

„Аеронавс де Мехико“ оттеглиха иска си на пети юни. Предният ден един от пътническите им самолети се бе разбил в планински склон край Монтерей точно според предсказанието на Джеф и Памела. Мексиканският политически лидер Карлос Мадразо и тенис звездата Рафаел Осуна не бяха на борда на самолета, в който загиваха пет пъти преди това. Този път само единадесет, а не седемдесет и девет души, бяха преценили, че могат да поемат риска и да летят с обречения самолет.

След това от всички предупредени единствено Алжирската авиокомпания и Кралските непалски авиолинии решиха да пренебрегнат „предсказанията“ и да не отменят въпросните полети. Именно те останаха въздухоплавателните компании, записали катастрофи в историята на гражданските полети до края на 1969.

Американският военноморски флот взе решение да не се вслуша в думите на Джеф и Памела, окачествени от министъра на отбраната Лайърд като „празни суеверия“, и разрушителят „Евънс“ продължи по предначертания си курс в Южнокитайско море. За сметка на това обаче австралийското правителство тихомълком нареди на самолетоносача „Мелбърн“ да остане на котва през първата седмица на юни, така че катастрофата, разрязала „Евънс“ наполовина, бе избягната.

Жертвите на наводненията от четвърти юли в североизточната част на Охайо намаляха от четиридесет и една на пет, тъй като населението се вслуша в широко разгласените предупреждения и се изнесе във вътрешността, преди бурята да предизвика гигантски вълни в езерото Ери. Подобна бе и реакцията по бреговете на Мисисипи. През средата на август броят на кандидат-туристите за курортите Гълфпорт и Билокси на брега на Мексиканския залив, рязко спадна. Жителите на двете градчета пък масово предпочетоха по-безопасни територии — реакция, която не бе предизвиквало нито едно от предупрежденията на гражданската защита дотогава.

Когато ураганът „Камила“ връхлетя почти обезлюдялото крайбрежие, 138 от предишните му 149 жертви оцеляха.

Променяха се съдби. Хора оживяваха там, където винаги преди това бяха намирали смъртта си. И светът забеляза промяната.

 

 

— Искам съдебна заповед още сега, Мичъл! Още тази седмица или най-късно до средата на другата.

Адвокатът съсредоточено търкаше дебелите стъкла на очилата си с памучно парцалче и влагаше в заниманието си старание, достойно за астроном, наведен над прецизен телескоп.

— Не знам, Джеф — отвърна той. — Не съм много сигурен, че е възможно.

— Тогава в какъв срок можем да я получим? — попита Памела.

— Не е сигурно, че въобще ще успеем да я получим — призна Уейд.

— Искаш да кажеш никога, така ли? Излиза, че хората имат право да тръбят невероятните си измислици по наш адрес наляво и надясно, а ние не можем да се защитим?

Адвокатът откри почти незабележимо петънце върху лещата и побърза грижливо да го премахне с памучната си кърпичка.

— Не е изключено просто да се ползват с правата, гарантирани им от Първата поправка.

— Та те ни смучат като пиявици! — избухна Джеф и размаха памфлета, станал повод за тази среща. Неговата снимка заемаше централно място върху първата страница на брошурата, а до нея се мъдреше по-малка снимка на Памела. — Трупат пари от имената и изявленията ни, без да имат никакво разрешение за това, като междувременно правят за смях всичките ни усилия.

— Сдружението им е с идеална цел — напомни му Уейд. — Освен това са освободени от данъци като религиозна организация. Подобни противници са доста костеливи, борбата с тях се проточва с години, а шансовете за успех са незначителни.

— А не можем ли да ги съдим за клевета? — настоя Памела.

— Вие се ползвате с широка обществена известност и това ви прави трудно уязвими за клевета. Пък и не съм сигурен, че думите им по ваш адрес могат да се квалифицират като такава. Тези хора ви обожават. Според тях сте Божието превъплъщение на земята. Според мен най-добре е да не им обръщате внимание. Предприемането на евентуални съдебни действия срещу организацията им само ще я направи по-популярна.

Джеф махна отчаяно с ръка, смачка брошурата на топка и в безсилието си замери отсрещната стена.

— Точно това се опитвахме да избегнем — разпени се той. — Дори и да пуснем опровержение или да се опитаме да не им обръщаме внимание, хората отново ще ни свързват с тях. Кажи ми коя уважаваща себе си научна организация ще поиска да има нещо общо с нас след тази история?

Адвокатът сложи очилата обратно и ги намести на носа си с дебел показалец.

— Прекрасно разбирам дилемата ви — увери ги той, — но поне засега…

Вътрешният телефон на бюрото на Джеф измърка три пъти — два пъти дълго и веднъж късо — уговореният сигнал за спешни съобщения.

— Слушам те, Илейн?

— Един господин желае да се срещне с вас. Твърди, че работи за правителството във Вашингтон.

— Къде по-точно? Във военното министерство, във фонда за научни изследвания?

— В Държавния департамент, господин Уинстън. Настоява да говори лично с вас. Всъщност с вас и с госпожица Филипс.

— Джеф? — намръщи се Уейд. — Искаш ли да присъствам?

— Може би — отвърна Джеф. — Нека да видим какво иска.

Джеф натисна копчето на вътрешния телефон.

— Покани го при нас, Илейн.

Човекът, когото госпожица Кендъл въведе при тях, бе около четиридесет и пет годишен, с оредяла коса и пожълтели от цигарите пръсти. Той измери Джеф с бърз, прозорлив поглед, стори същото с Памела и насочи вниманието си към Мичъл Уейд.

— Предпочитам да поговорим насаме — заяви посетителят. Уейд стана и се представи:

— Аз съм адвокатът на господин Уинстън. Освен това представлявам и госпожица Филипс.

Мъжът измъкна тънък портфейл от джоба си, изтегли една визитка отвътре и я подаде на Джеф и Уейд.

— Името ми е Ръсел Хеджес и работя за Държавния департамент на Съединените щати. Опасявам се, че естеството на разговора ни ще е поверително. Ще възразите ли, ако ви помоля да ни оставите насаме, господин Уейд?

— Да, ще възразя. Клиентът ми има право…

— Клиентът ви няма да се нуждае от юридическа консултация — прекъсна го Хеджес. — Ще обсъждаме въпроси, касаещи националната сигурност.

Адвокатът отново отвори уста да протестира, но Джеф го спря:

— Всичко е наред, Мичъл. Ще изслушам господина. Помисли още веднъж върху това, за което говорихме, и ми се обади, ако откриеш изход от ситуацията. Утре ще се чуем по телефона.

— Ако се наложи, обади ми се още днес — каза Уейд и кимна недвусмислено към Хеджес. — Тази вечер ще бъда в офиса си до късно, поне до шест, шест и половина.

— Да, добре, ако стане нужда, ще се чуем.

— Имате ли нещо против да запаля? — попита Хеджес и извади пакет „Кемъл“, след като Уейд затвори вратата зад гърба си.

— Пушете спокойно.

Джеф го покани с жест в едно от креслата срещу бюрото си и побутна към него близкия пепелник. Хеджес намери кибрит в джоба си и запали. Остави клечката да изгори и пусна овъглената треска в пепелника, без да вдига поглед от него.

— Разбира се, че знаем за вас — започна той издалеко. — А и няма как да е другояче, при положение че през последните четири месеца журналистите се занимават само с вас. И въпреки това признавам, че мнозинството от колегите смятаха предсказанията ви за чиста проба шарлатанство… до тази седмица.

— За Либия ли става въпрос? — попита Джеф, макар да знаеше отговора.

Хеджес кимна и дръпна здраво от цигарата си.

— Всички в близкоизточния отдел ходят като ударени с мокър парцал. Дори и най-доверените ни източници съобщаваха, че режимът на крал Идрис е непоклатим. А ето че вие не само предсказахте точната дата на преврата, а и познахте, че хунтата ще принадлежи към средния ешелон на либийската армия. Искам да ми обясните откъде сте разбрали всичко това.

— Вече съм го обяснявал неведнъж, и то възможно най-разбрано.

— Тази работа с прераждането… — Студеният му поглед измери Памела. — … И на двама ви. Нали не очаквате да ви повярваме?

— Струва ми се, че нямате друг избор — отвърна Джеф. — Ние сме в същото положение. Знаем единствено, че на определена дата умираме и започваме живота си отново. Единствената причина, поради която се забъркахме в целия този цирк, е, че искаме да си обясним нещата, както вече неведнъж изтъквах.

— Очаквах да чуя нещо подобно.

Памела напрегнато се наведе към Хеджес.

— Сигурна съм, че съществуват държавни служби, които могат да изследват този феномен. Помогнете ни да намерим отговорите, които търсим.

— Това не е по моята част.

— Но поне можете да ги насочите към нас, да им дадете да разберат, че ни вземате на сериозно. Има учени, които са в състояние…

— Какво предлагате в замяна? — прекъсна я Хеджес и изтръска пепелта от цигарата си.

— Моля?

— Искането ви е свързано с пари, ангажиране на хора, използване на скъпа лабораторна техника… Какво ще получим в замяна на това?

Памела присви устни и хвърли поглед към Джеф.

— Информация — отвърна тя след кратка пауза. — Сведения за събития, които ще объркат световната икономика и ще доведат до смъртта на хиляди невинни хора.

Хеджес смачка цигарата си и лакомите му сини очи се вкопчиха в нейните.

— Например?

Памела отново погледна Джеф. Лицето му бе като маска — не изразяваше нито одобрение, нито укор.

— Тази история в Либия — обърна се тя отново към госта им — ще има катастрофални и дълготрайни последици. В началото на следващата година полковник Кадафи — офицерът, който е начело на хунтата — ще се самоназначи за министър-председател. Той е ужасен човек и ще стане най-зловещата политическа фигура на следващите двадесет години. Ще превърне Либия в тренировъчна база и рай за всякакви терористи. Ще предизвика трагични събития, каквито дори не можете да си представите.

— Звучи ми ужасно мъгляво — повдигна рамене Хеджес. — Може да минат години, преди предположенията ви да бъдат доказани или опровергани. Освен това повече ни интересуват събитията в Югоизточна Азия, а не възходите и сгромолясванията на разните му там арабски държавици.

Памела решително поклати глава.

— Много бъркате. Виетнам е бита карта. Точно Близкият изток ще бъде център на световните събития през следващите две десетилетия.

Посетителят им я изгледа замислено и издърпа нова цигара от смачкания си пакет.

— В Държавния департамент наистина има малка групичка служители, които защитават тази теза — каза Хеджес. — Но щом твърдите, че каузата ни във Виетнам е загубена… Тогава какво ще кажете за смъртта на Хо Ши Мин онзи ден, а? Тя няма ли да отслаби съпротивата на комунистите? Аналитиците ни твърдят…

— Ако от смъртта на Хо въобще има някакъв резултат — намеси се Джеф, — то той ще се изрази в затягане на редиците им. Хо Ши Мин ще бъде канонизиран, ще го превърнат в мъченик. Дори ще преименуват Сайгон на негово име през… когато превземат града.

— Щяхте да назовете някаква дата? — обади се Хеджес през обграждащата го пелена от мъгла.

— Според мен трябва да действаме избирателно спрямо информацията, която ви поверяваме — отвърна Джеф предпазливо и хвърли предупредителен поглед към Памела. — Не искаме да предизвикваме нови нещастия, а само да помогнем за избягването на най-очевидните провали.

— Направо не знам… В Департамента все още има някои неверници и ако всичко, което можете да ни предоставите, са неясни обобщения, то тогава…

— Косигин^[1] и Чжоу Енлай^[2] — заяви ядосано Джеф. — Следващата седмица ще се срещнат в Пекин и в началото на идущия месец Съветският съюз и Китай ще се договорят да проведат официални разговори за решаване на граничните си спорове.

Хеджес се намръщи невярващо.

— Косигин никога няма да стъпи в Китай.

— Ще стъпи — усмихна се мрачно Джеф. — Нещо повече — не след дълго ще го последва и Ричард Никсън.

 

 

Мартенският вятър откъм залива Чесапийк превърна лекия дъждец във фина студена мъгла. Спрени посред полета си, капките хукваха на всички страни и образуваха млечнобяла пелена, която увисваше над гребените на вълните. Шушляковата качулка на Джеф лъщеше от всепроникващата влага, а студените капчици неуморно го удряха по лицето и се стичаха надолу по бузите му.

— А какво ще кажеш за Алиенде? — попита Хеджес, който безуспешно се опитваше да запали подгизналата си цигара. — Той има ли някакви шансове?

— Искаш да кажеш има ли някакви шансове въпреки непрестанното ровичкане на вашите хора в чилийския политически живот ли?

За Джеф и Памела отдавна бе станало ясно от какво естество са връзките на Ръсел Хеджес с Държавния департамент. Не им бе ясно само дали е служител на ЦРУ, Агенцията за национална сигурност или друго някое ведомство. Но в крайна сметка това нямаше особено значение — резултатът бе същият.

Хеджес пусна една от многозначителните си усмивчици и все пак успя да запали.

— Няма нужда да ми казваш дали ще го изберат, или не. Просто искам да знам има ли някакви реални шансове.

— И ако ти кажа, какво? Алиенде ще поеме по пътя на Кадафи ли?

— Колко пъти да ти повтарям, че нашата страна няма нищо общо с убийството на Кадафи. То си беше чисто либийска работа. Много добре знаеш какви междуособици царят в държавите от третия свят.

Нямаше никакъв смисъл отново да спори с Хеджес. Джеф знаеше много добре, че Кадафи бе убит още преди да оглави страната, и то единствено заради онова, което двамата с Памела бяха разказали на събеседника му за бъдещата политика и действия на диктатора. Не че скърбеше за смъртта на онзи кръвожаден маниак, но слуховете и предположенията за предизвикването й недвусмислено водеха към ЦРУ. Това от своя страна бе довело до създаването на несъществуващата преди терористична организация „Ноемврийски отряд“, под ръководството на малкия брат на Кадафи. Групата се бе заклела да мъсти за убийството на водача си. В Либийската пустиня, южно от Триполи, вече бушуваше неудържим пожар от подпалените нефтени инсталации на „Мобил Ойл“. Нападението бе придружено от убийството на единадесет американци и двадесет и трима либийски служители.

Салвадор Алиенде нямаше нищо общо с Кадафи. Той бе почтен и добронамерен човек, първият свободно избран президент на Чили с марксистки възгледи. Алиенде и без това скоро щеше да бъде убит, най-вероятно под давление на Америка. Джеф нямаше намерение да ускорява настъпването на този срамен ден.

— Нямам какво повече да ти кажа за Алиенде. Запомни само, че той не представлява непосредствена заплаха за Съединените щати, и нека повече не разискваме темата.

Хеджес се опита да дръпне от мократа си цигара, но тя отново го бе изоставила и хартията й вече се разлепваше. Той раздразнено я изхвърли в разпенените води зад вълнолома.

— Доколкото си спомням, нямаше подобни скрупули, когато ни каза, че Хийт^[3] ще спечели изборите в Англия това лято.

Джеф го изгледа саркастично.

— Може би просто съм искал да бъда сигурен, че няма да ви хрумне да застреляте Харолд Уилсън^[4].

— По дяволите — избухна Хеджес, — кой те е назначил за морален съдник на външната ни политика? Твоята работа е да ни снабдяваш с предварителна информация за развоя на събитията и точка. Остави на хората отгоре да преценяват какво е важно, какво не и как да се справим със ситуацията.

— Вече видях до какво доведоха някои от решенията им — забеляза Джеф. — Точно затова предпочитам да ви разкривам само избрани части от това, което знам. Освен това — добави той — ми се струва, че договорихме някаква размяна. Какво стана с вашата част от сделката? Някакъв напредък?

Хеджес се закашля и се обърна с гръб към духащия откъм залива вятър.

— Хайде да влезем вътре и да пийнем по нещо топло.

— Тук ми е добре — възрази Джеф. — Чувствам се жив.

— А аз пък чувствам как ще умра от пневмония, ако поседя още няколко минути на този вятър. Хайде, дай да се прибираме и ще ти разкажа докъде са я докарали учените по вашия въпрос.

Джеф склони и двамата тръгнаха обратно към купената от държавата къща на западния бряг на Мериленд, южно от Анаполис. Прекарваха тук вече шеста седмица, като обсъждаха ту последствията от обявената независимост на Родезия, ту предстоящото сваляне на камбоджанския принц Сианук. В началото двамата с Памела възприемаха престоя си като почивка или ваканция, но Джеф все повече се тревожеше от подробните разпити на Хеджес, който очевидно бе прикрепен към тях за постоянно. Много внимаваха да не изпуснат нещо, което може да се превърне в опасно оръжие в ръцете на Никсъновата администрация, но с напредването на времето усещаха, че става все по-трудно да открият границата. Дори и уж неутралният отказ на Джеф да обсъжда изборите в Чили през идущата есен можеше да бъде разтълкуван правилно от Хеджес и началниците му. Ами ако наистина отгатнат, че Алиенде ще спечели, какви действия щеше да предприеме правителството на Съединените щати? Той чувстваше как навлизат във все по-опасна територия и до известна степен вече съжаляваше, че въобще се е съгласил да сътрудничи.

— Е? — попита Джеф, когато наближиха къщата със здраво залостени капаци на прозорците и приветливи кълбета дим, издигащи се от червения комин. — Какви са новините?

— От Бетесда^[5] все още не се чува нищо определено — измърмори Хеджес във вдигнатата яка на шлифера си. — Искат да направят нови изследвания, преди да се произнесат.

— Но ние вече сме си правили всички възможни изследвания — възрази нетърпеливо Джеф. — И то още преди твоите хора да се намесят. Това няма нищо общо с телесното ни здраве, то е нещо вън от нас, на космическо ниво или на ниво атоми. Какво казват физиците?

Хеджес стъпи на дървената веранда и разтърси тяло като престаряло псе, за да падне водата от шлифера и шапката му.

— Продължават да работят — отвърна уклончиво той. — Бергет и Кампаня от Калифорнийския технологичен например смятат, че трябва да е нещо свързано с пулсарите или пък с огромни формации неутрино… но са им нужни още сведения.

Памела ги чакаше в облицованата с дървена ламперия гостна, свита на канапето пред буйния огън в камината.

— Греяно вино? — попита тя и вдигна чашата си.

— С удоволствие — отвърна Джеф, а Хеджес се задоволи да кимне одобрително.

— Аз ще се погрижа, госпожице Филипс — отзова се един от младите мъже в черно, които денонощно бдяха над усамотеното имение.

Памела равнодушно повдигна рамене, скри длани в ръкавите на пуловера си и отпи глътка от димящата течност в чашата.

— Ръсел твърди, че при физиците се забелязвали признаци на прогрес — осведоми я Джеф.

Лицето на Памела се озари. Зачервените й от огъня бузи контрастираха на фона на синия вълнен пуловер и на лененорусата й коса.

— А споменали ли са нещо за закъснението? — оживи се тя. — Успели ли са да направят поне приблизителни заключения?

Хеджес изкриви устни около филтъра на току-що лапнатата цигара и сведе клепачи, за да прикрие циничния си поглед. Джеф вече бе разбрал, че „сянката“ им в последните седмици не питаеше особено доверие към твърденията, че са живели преди и ще живеят отново. Но това нямаше значение. Хеджес и останалите имаха право да си мислят каквото им се прииска, стига другите, учените, със своите проницателни и настоятелни умове да разсъждават върху феномена, в чието съществуване Джеф нямаше как да се съмнява.

— Казват, че датите, които сте им дали, са прекалено несигурни — отвърна Хеджес. — Най-доброто, на което са способни, е да определят някакъв приблизителен период.

— И какъв е той? — попита тихо Памела. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели да стискат сгорещената чаша.

— От две до пет години за Джеф и от пет до десет в твоя случай. Обясниха ми, че долната граница надали ще падне, но горната може да се отвори, ако прогресията е по-голяма.

— Колко може да се отвори? — поиска да знае Джеф.

— Няма начин да се определи.

Памела въздъхна, а дишането й се ускори и започна да наподобява поривите на вятъра отвън.

— Що за заключение е това — каза тя. — Ние и сами можехме да се досетим за него.

— Предполагам, че допълнителните изследвания…

— По дяволите допълнителните изследвания! — тросна се ядно Джеф. — Те ще бъдат също толкова „непълни“, колкото и тези, нали?

Мълчаливият млад мъж в черен костюм се върна в стаята, понесъл две чаши, от които се вдигаше пара. Джеф пое своята и разбърка греяното вино с ароматна канелена пръчица.

— От Бетесда искат да им изпратим нови проби от епидермиса ви — осведоми ги Хеджес, след като внимателно отпи от чашата си. — Един от екипите смята, че структурата на клетките може…

— Няма да се връщаме в Бетесда — заяви твърдо Джеф. — И без това вече имат достатъчно материал.

— Няма нужда да ходите до болницата — обясни Хеджес. — Те искат само няколко кожички. Ще изпратят лаборант и той ще свърши цялата работа тук, на място.

— Връщаме се в Ню Йорк. За цял месец сигурно се е натрупала камара съобщения, които дори не съм виждал. Не е изключено между тях да има нещо полезно. Можеш ли да ни осигуриш самолет от „Андрюс“ тази вечер?

— Съжалявам…

— Е, ако няма държавен транспорт на разположение, ще се задоволим с обикновен полет. Памела, обади се на „Ийстърн Еърлайнз“. Попитай ги в колко часа…

Младият мъж, донесъл чашите с вино, пристъпи напред и недвусмислено пъхна ръка под сакото си. В рамката на вратата се появи втори бодигард, сякаш някой тайно му бе сигнализирал, а на стълбището изникна трети.

— Нямах предвид това — каза внимателно Хеджес. — Страхувам се… че не можем да ви позволим да си тръгнете. Никога.