Кен Гримуд
Игра на живот (11)

11.

Къщата на Памела в Топанга каньон бе толкова изолирана и трудно достижима, колкото въобще може да бъде една къща в близост до голям град. Парцелът около нея бе обрасъл с бурени, лимонови дръвчета, лози, къпинови храсти… ширещи се на воля без всякакъв порядък.

— Трябва да се хванеш и да пооправиш малко тази градина — заяви Джеф, докато се провираха по криволичещия път с ландроувъра на Памела.

Тя се справяше с волана на джипа, без да си дава сметка или може би без да й пука, че изглежда абсурдно в него с елегантния си сив костюм и лакиран маникюр. Бе захвърлила сакото на задната седалка, а обувките й се търкаляха някъде по пода, за да може по-лесно да натиска педалите, но това не й пречеше да продължава да прилича повече на застрахователен агент в офиса си, отколкото на тръгнала из черните пътища жена.

— Това е естественото й състояние — повдигна рамене тя. — Ако исках зелена морава, щях да живея в Бевърли Хилс.

— Да, но така ще похабиш доста плодове.

— Плодовете си ги купувам от пазара.

Джеф реши да зареже темата. В крайна сметка тя можеше да прави каквото си поиска със собствената си земя, ако и той да се дразнеше, че плодородната почва стои занемарена. Все още знаеше твърде малко за жената на седалката до него. След като се бе уверил напълно, че Памела Филипс също е възвръщенец като него, тя бе настояла да чуе историята му от самото й начало, като често го прекъсваше за още подробности. Джеф си бе спестил доста от нещата, особено някои епизоди с Шарла, а освен това очакваше да чуе и какво е преживяла самата тя. Въпреки това бе ясно, че Памела Филипс е доста противоречива личност — също като него. Нима можеха да бъдат нещо по-различно?

Къщата бе обзаведена непретенциозно, но уютно. Имаше таван от дъбови греди и голям панорамен прозорец, през който се виждаше част от запуснатата й градина и парченце от синеещия се в далечината океан. Както и в офиса на „Старсий“, и тук по стените висяха мандали и стилизирани рисунки от различни цивилизации — индиански, на маите, индийски. До прозореца бе разположено масивно бюро, отрупано с книги и тетрадки, в средата на което се мъдреше зеленикавосиво устройство, съставено от видеоекран, клавиатура и принтер. Джеф се намръщи учудено и я изгледа. Какво търсеше персонален компютър в дома й по това време? Нямаше начин…

— Не е компютър — отгатна мислите му Памела. — Едно от първите текстообработващи устройства „Уанг 1200“. При него няма дискове, работи с касети и все пак е по-добро от пишеща машина. Искаш ли бира?

— С удоволствие.

Джеф все още бе малко зашеметен от бързината, с която тя бе отгатнала мислите му единствено с помощта на погледа, насочен към бюрото. Щеше да му е необходимо известно време, докато привикне с мисълта, че след всичките тези десетилетия най-сетне е в компанията на човек, който споделя и разбира невероятния му обем от знания и опит.

— Хладилникът е ей там — посочи тя и се отправи към задната част на къщата с обувки в ръка. — Извади една и за мен, докато се измъкна от този костюм.

Джеф намери кухнята и отвори две бутилки „Бекс“.

Докато я чакаше да се появи, огледа рафтовете й с книги и плочи. Не личеше домакинята му да чете много художествена литература или пък да слуша популярна музика. Книгите й бяха предимно биографии, научна литература и бизнес наръчници, въвеждащи в света на киноиндустрията, докато сред плочите преобладаваха произведения на Бах, Хендел и Вивалди.

Памела се появи, обута с протрити джинси и навлякла разпусната тениска, пое бирата от ръката му и се отпусна в един мек стол.

— Онази история, която ми разказа за самолета… Било е доста глупаво от твоя страна.

— Какво искаш да кажеш?

— В края на втория си цикъл, когато разбрах, че всичко може да се повтори отново, назубрих един списък със самолетните катастрофи, станали от 1963 насам. Запомних още имена на опожарени хотели, дерайлирали влакове, земетресения… с една дума, на всички по-значителни трагедии.

— И аз започнах да си мисля дали да не го направя.

— Трябваше вече да си го сторил. Както и да е. Какво стана после? Какво си правил оттогава досега?

— Чакай малко, не ми се струва много честно аз постоянно да дърдоря, а ти да мълчиш. На мен също ми е любопитно.

— Нека първо свършим с твоята история и после ще чуеш моята.

Джеф се настани на канапето срещу нея и се опита да й обясни причините за доброволното си заточение през последните девет години: естетическото удоволствие от единението с плодовете на земята, завладяващата им симетрия във времето, живите растения, увяхващи, за да могат да разцъфнат отново, цветовете и гроздовете, появяващи се година след година от сбръчкалите се предната есен лози.

Памела кимна замислено и се загледа в преплетените линии на мандалите.

— Чел ли си свещените книги на индусите? — попита тя. — Ригведа, Упанишадите?

— Само Бхагавадгита. Преди много, много време.

— „Аз съм се раждал толкова пъти!/ И ти неведнъж си се раждал, Арджуна“ — цитира тя с лекота. — „Но аз си спомням своите раждания./ Ти, Парамтапа, не помниш своите.“^[1] — В погледа й проблеснаха искри. — Понякога си мисля, че там всъщност става въпрос за нас. Не за прераждането като еднопосочен процес, движещ се само напред, а за малки късчета от световната история, които се повтарят отново и отново… докато разберем какво всъщност се случва и върнем събитията в нормалното им русло.

— Но ние вече сме разбрали и въпреки това продължаваме да се лутаме в един и същи кръг.

— Може би процесът продължава, докато всички го осъзнаят — отвърна тихо Памела.

— Не мисля. И двамата с теб сме го разбрали веднага, а човек явно или го разбира, или не. Останалите просто преживяват събитията отново, без това да им прави впечатление.

— Освен хората, до чийто живот се докосваме. Тях можем да променим.

Джеф се усмихна цинично.

— Значи според теб сме пророци, спасители, така ли?

Памела извърна очи към океана.

— Може и да сме.

Джеф изпъна гръб и я изгледа втренчено.

— Чакай, чакай малко, в твоя филм се разказва за нещо друго. Или се лъжа? С него не възнамеряваш да подготвиш хората… Нямаш намерение да…

— Не знам какви намерения имам. Все още не знам. Твоята поява преобърна всичко наопаки. Въобще не съм очаквала това да се случи.

— И какво предлагаш, да станем родоначалници на някакъв култ ли? Не си ли даваш сметка каква катастрофа…

— Нищо не знам! — прекъсна го гневно тя. — Защо си мислиш, че съм по-малко объркана от теб или пък че не искам да поставя ред в живота си. Да не би да твърдиш, че просто ще зарежеш всичко, без дори да се опиташ да разбереш какво, по дяволите, означава. Давай тогава! Прав ти път! Тичай обратно в ранчото при царевицата, но само не се опитвай да ме учиш какво трябва да правя аз.

— Просто се опитвах да ти дам съвет. Сещаш ли се за някой друг, от когото можеш да го поискаш при тези обстоятелства?

Тя се намръщи, неспособна отведнъж да укроти гнева си.

— Добре, да оставим този въпрос за по-късно. Искаш ли да чуеш какво се случи с мен, или не?

Джеф се отпусна обратно в мекото канапе и я изгледа предпазливо.

— Разбира се, че искам — отвърна с равен тон той. Нямаше представа какво може отново да я разгневи. Е, в крайна сметка й влизаше в положението и бе готов на компромиси.

Памела кимна отривисто.

— Добре, ще донеса по още една бира.

 

 

Джеф научи, че Памела Филипс се родила в Уестпорт, Кънектикът, през 1949 в семейството на заможен брокер на недвижими имоти. Имала нормално детство, прекарала обичайните болести, преживяла типичните радости и скърби на юношеството. Учила история на изкуството в колежа „Бард“, пушила доста трева, протестирала във Вашингтон, спала с момчета не повече от останалите си връстнички. Вярна на своето поколение, тя все пак „влязла в правия път“ малко след оставката на Никсън. Омъжила се за адвокат и се преместила в Ню Рошел. Имали две деца — момче и момиче. Предпочитала да чете любовни романи, в свободното си време рисувала, а когато имала възможност, отделяла време и средства за благотворителност. Потискала се, че не прави кариера, от време на време си позволявала скришом по цигара с марихуана и играела аеробика, за да поддържа фигурата си.

Умряла от сърдечен удар на тридесет и девет години. През октомври 1988 година.

— Кой ден? — прекъсна я Джеф.

— Осемнадесети. Също както и ти, само че в един и петнадесет.

— Девет минути по-късно — усмихна се той. — Видяла си повече от мен, видяла си бъдещето.

Това почти я накара да се усмихне.

— Бяха доста скучни девет минути — продължи Памела. — Като не броим смъртта.

— Къде беше, когато се събуди?

— В хола на къщата на родителите ми. Телевизорът работеше и повтаряха „Моята малка Марджи“. Бях на четиринадесет години.

— Божичко, и какво направи… Вкъщи ли си бяха родителите ти?

— Майка ми бе излязла по магазините, а баща ми беше още на работа. Не бях на себе си. Обикалях около час из къщата, рових из дрехите си в гардероба, прелиствах дневника си, изгубен в колежа… гледах се в огледалото. Не спрях да плача. Мислех си, че съм мъртва и това е някакъв странен начин, по който Бог е решил да ми даде последна възможност да се сбогувам с живота. Последният удар дойде на вратата. Искрено вярвах, че ако прекрача прага, ще се озова в рая или в ада или в преддверието, въобще където и да е, но не и на земята.

— Значи си вярваща?

— Не, умът ми просто се луташе из всички тези неясни образи и страхове. Забвение може би е по-точна дума. Сигурно съм очаквала да изпадна в забвение в мига, в който прекрача прага. Мъгла, пустош… просто смърт. И когато майка ми се прибра и мина през същата тази врата, изпаднах в ужас. Помислих я за предрешено привидение, дошло да ме замъкне в пъкъла, и неистово се разпищях.

Доста време й трябваше да ме успокои. Обади се на семейния ни лекар, който пристигна и ми би инжекция — вероятно демерол, — от която заспах. Когато отново се събудих и видях баща си до леглото с много притеснено изражение, започнах да осъзнавам, че не съм мъртва. Той не искаше да ставам, но аз скочих от леглото и изтърчах през входната врата на двора, както си бях по нощница… и, естествено, нищо не се случи. Околните къщи си стояха точно както ги помнех. Кучето на съседите доприпка при мен и приятелски облиза ръката ми. И кой знае защо това отново ме разплака.

Следващата седмица си останах у дома. Преструвах се на болна, не ходех на училище, лежах по цял ден из стаята си и мислех.

… В началото се опитвах да си обясня какво се е случило, но не след дълго разбрах, че съм се захванала с непосилна задача. И тъй като дните си минаваха, без нищо да се промени, започнах да размишлявам какво ще правя занапред.

Не забравяй, че нямах възможностите, с които си разполагал ти. Бях на четиринадесет, учех в прогимназията и живеех с родителите си. Нямаше как да залагам на коне или да отида в Париж. Бях заклещена отвсякъде.

— Не ще да ти е било леко — забеляза съчувствено Джеф.

— Беше ужасно, но някак си се справих. Просто нямах друг избор. Станах… Принудих се отново да се превърна в малко момиче и да забравя всичко преживяно през първия си живот: колеж, брак, деца…

Тя млъкна и заби поглед в пода. Джеф си спомни Гретхен и протегна ръка към рамото на Памела, за да я успокои по някакъв начин, но тя се отдръпна.

— Както и да е — продължи домакинята му, — след няколко седмици или месеци първото ми съществуване започна да избледнява и да ми прилича на дълъг сън. Тръгнах отново на училище и започнах да уча уроците си, сякаш никога преди това не съм го правила. Станах много срамежлива, по цял ден висях над книгите и въобще — пълна противоположност на първото съществуване. Не ходех на срещи с момчета и спрях да се мъкна с тайфата, с която излизах преди. Не можех да понасям спомените за възрастните, в които щяха да се превърнат след години приятелите ми от детинство. Исках да се изключа, да се престоря дори пред себе си, че такива спомени не съществуват.

— А каза ли… на някого?

Тя отпи от бирата си и кимна.

— Веднага щом се разкрещях след първото си събуждане, родителите ми ме пратиха на психиатър. Проведохме няколко сеанса и аз реших, че мога да й се доверя, така че започнах да й обяснявам какво ми се е случило. Тя се усмихваше, издаваше окуражителни възклицания и въобще проявяваше огромно разбиране, но аз си знаех, че мисли думите ми за измишльотини. На мен също ми се искаше да разсъждавам като нея… така че, общо взето, постигнахме единомислие. Докато не й разказах за убийството на Кенеди седмица преди да го застрелят.

Това страшно я изнерви. Тя много се ядоса и отказа да ме вижда повече. Не успя да преглътне факта, че й описах убийството с такива подробности, че тази моя „измишльотина“ внезапно се е превърнала в действителност, и то по най-ужасяващия, най-опустошителен начин.

Памела мълчаливо изгледа Джеф в продължение на няколко секунди.

— Аз също се уплаших — продължи тя. — Не само защото знаех, че ще застрелят Кенеди, но и защото бях убедена, че убиецът е Лий Харви Осуалд. Не бях и чувала дори за този Нелсън Бенет и, разбира се, не можех да знам, че ти си ходил в Далас и си се опитвал да предотвратиш убийството. Оттогава цялото ми чувство за реалност се промени. В един момент знаех всичко за бъдещето, а в следващия — нищо. Бях в друг свят, с други правила. Всичко можеше да ми се случи — да умрат родителите ми, да избухне ядрена война… или най-простото: да се превърна в напълно различен човек от този, който съм била или поне съм си представяла, че съм била.

Вместо в „Бард“ влязох в „Колумбия“ и специализирах биология, след което започнах да уча медицина. Беше ми доста трудно. Преди това не се бях интересувала много от наука и в първото ми съществуване ме занимаваше единствено изкуството. Но, от друга страна, животът ми стана по-привлекателен, тъй като вече не повтарях като папагал неща, учени преди. Навлизах в съвсем друга област, пред очите ми се разкриваше нов свят, който да приюти новото ми съществуване.

Нямах много време за приятели и нови запознанства, но по време на стажа си в колумбийската клиника срещнах един млад ортопед, който… е, не мога да кажа, че ми напомняше за първия ми съпруг, но у него открих същата енергичност, същата душевност. Само че този път имахме нещо общо помежду си — интересът ни към медицината. Преди почти не знаех с какво се занимава съпругът ми по цял ден, а той смяташе, че не ме и интересува, така че никога не обсъждаше клиентите или случаите си с мен. Но с Дейвид — така се казваше ортопедът — нещата стояха точно обратно. Говорехме си за всичко.

Джеф я изгледа въпросително.

— Нали не искаш да кажеш…

— Не, не, никога не съм му споменавала какво съм преживяла. Щеше да ме помисли за луда. Все още се опитвах да не мисля за предишния си живот, да изгоня спомените от съзнанието си, да се преструвам, че никога не ги е имало.

Двамата с Дейвид се оженихме скоро след като приключих практиката си. Той беше от Чикаго, така че се преместихме там. Съпругът ми откри частен кабинет, а аз постъпих в спешното отделение на детската болница. След като невъзвратимо бях изгубила децата си — ти поне знаеш какво е чувството, — постоянно отлагах да имам нови, като междувременно разполагах с цяла болница синове и дъщери, които отчаяно се нуждаеха от мен и… Както и да е, много обичах работата си там. Занимавах се точно с онова, за което мечтаех през цялото си съществуване на домакиня без работа в Ню Рошел, използвах ума си, вършех добро, спасявах животи…

Гласът й секна. Памела затвори очи и се прокашля.

— И после умря — обади се тихо Джеф.

— Да. Отново умрях. И пак бях на четиринадесет години, напълно безпомощна да променя дори едно скапано нещо.

Прииска му се да й каже колко добре я разбира, как знае, че най-много я е боляло заради онези болни и умиращи деца, обречени отново да изпитат същите страдания, заради изтритите й с един замах опити да им помогне; но нямаше нужда от думи. Болката бе изписана по лицето й и Джеф бе единственият човек на света, който можеше да разбере какво е загубила Памела.

— Защо не починем малко — предложи той. — Да отидем някъде да хапнем, а? Останалото ще ми го разкажеш след вечеря.

— Става — съгласи се Памела, благодарна за отсрочката. — Всъщност мога и тук да спретна нещо.

— Няма нужда, ще идем да седнем в някое от малките ресторантчета край океана, които подминахме на път за насам.

— Но аз нямам нищо против да сготвя…

Джеф поклати глава.

— Настоявам. Искам да те почерпя една вечеря.

— В такъв случай… ще трябва отново да се преоблека.

— Така си добре. Обуй само едни обувки, и готово. Ако нямаш нищо против да идеш на вечеря в неофициално облекло, разбира се.

За пръв път, откакто се бяха срещнали, Памела се усмихна.

 

 

Вечеряха навън, на самотна маса с изглед към океана. Когато приключиха и им поднесоха кафе с коняк, луната вече се издигаше над Пасифика. Продълговатото й отражение, продължаващо в прозорците зад гърба им, разцепваше като с меч синьо-черната вода.

— Виж — каза Джеф и посочи лунната пътека пред тях. — Също като…

— … плаката на „Звездно море“. Знам. Откъде, мислиш, съм взела идеята?

— За великите мозъци — усмихна се Джеф и вдигна чаша.

Памела се поколеба, но после вдигна чашата си с коняк и леко я чукна в неговата.

— Кажи ми, наистина ли ти хареса филма — попита тя, — или той бе само претекст да разбереш коя съм всъщност.

— Нямаше нужда да задаваш този въпрос — отвърна искрено той. — Много добре знаеш колко е хубав. Развълнувах се, както и всички останали, макар че със сигурност бях единственият шокиран от появата му по екраните.

— Сега, надявам се, знаеш как се почувствах първия път, когато някакъв съвсем неизвестен човек застреля Кенеди. Какво според теб означава това? Защо все пак го убиха, въпреки всичко, което си направил, за да го предотвратиш?

Джеф повдигна рамене.

— Възможностите са две. Първо, може би наистина е съществувал добре организиран заговор за убийството на Кенеди, и в него Осуалд е бил просто пионка. Човекът, който евентуално е планирал операцията, е разполагал с Бенет в запас, ако с първия стрелец се случи нещо. Не е изключено да е имало и други подкрепления. Цялата работа е била изпипана до етапа, в който Джек Руби убива непосредствения извършител. Премахването на Осуалд от играта е било просто малко неудобство за хората зад кулисите. Кенеди е бил обречен да умре независимо от усилията ми просто защото убийците му, които и да са те, са били отлично организирани, за да ги спре нещо. Това е едната възможност. Другата е по-неясна, но има много по-голяма връзка с нас двамата и именно на нея съм склонен да вярвам.

— И коя е тя?

— Каквото и да правим, не сме в състояние да използваме знанията си за бъдещето, за да предизвикаме някаква значителна промяна в историята на света. Възможностите ни са ограничени. Не знам докъде се простират тези граници или пък по какъв начин са наложени, но мисля, че съществуват.

— Но ти си създал международен конгломерат. Притежавал си големи компании, които никога преди това не са били свързани една с друга…

— И въпреки това не съм спънал по никакъв начин естествения ход на нещата — отвърна Джеф. — Компаниите са продължили да съществуват както винаги, произвеждали са същите стоки, наемали са същите хора. Единственото ми постижение е, че съм отклонил част от печалбата към себе си. Промените в личния ми живот бяха фундаментални, но погледнато в едър план, постиженията ми не са променили нищо особено. Вън от финансовите среди голямата част от хората, включително и ти, дори не са подозирали за съществуването ми.

Памела замислено се заигра с една салфетка.

— А какво ще кажеш за „Звездно море?“ Половината от населението на планетата знае за него. Аз пропагандирах нови възгледи, нов начин за възприемане на човечеството като част от вселената.

— Артър Найт във „Варайъти“^[2], ако не се лъжа.

Памела се изчерви и вдигна ръка, за да го прикрие.

— Признавам, че прегледах отзивите на критиката, преди да дойда при теб. Филмът е прекрасен, честна дума, но в крайна сметка си остава просто развлечение и нищо повече.

Очите й станаха стъклени и в тях заиграха гняв и наранена гордост.

— Все пак може би е нещо повече. Може би е началото на… — Тя спря и се овладя. — Няма значение. Не споделям песимизма ти за нашите възможности, но нека засега оставим темата настрана. Искаш ли да чуеш какво преживях през втория си „риплей“… Нали така наричаш циклите?

— Не знам защо, но така започнах да мисля за тях. Име като всички други. А ти готова ли си да ми разкажеш?

— Щом съм чула твоите преживявания, би трябвало да те осведомя и за моите.

— А после какво?

— Не знам — отвърна тя. — Изглежда, имаме доста различно отношение към това, което преживяваме.

— Но в края на краищата няма с кого другиго да го обсъдим, нали?

— Нека първо ти разкажа историята докрай, става ли?

Тя бе накъсала салфетката си на ивици, които сега мачкаше една по една и хвърляше топчетата в пепелника.

— Давай — съгласи се Джеф. — Искаш ли още един коняк, или друга салфетка?

Тя го изгледа гневно и затърси сарказъм в тона му, но когато не откри, просто кимна. Джеф завъртя пръст във въздуха над главата си, за да покаже на келнерката, че искат по още едно.

— Когато умрях за втори път — започна Памела, — бях просто бясна. Веднага щом започнах да идвам на себе си в къщата на родителите ми, отново на четиринадесет години, разбрах точно какво става, макар и да не знаех защо. Искаше ми се да строша нещо, да пищя от гняв, а не от страх. По същия начин си се чувствал и ти по време на третия ти… риплей. Всичко ми се струваше толкова безсмислено — медицинското образование, болницата, децата, лекувани от мен… все едно никога не са били.

Станах крайно невъздържана и агресивна дори със собственото си семейство. Бях живяла повече години като възрастен, отколкото майка ми и баща ми, взети заедно. Да не говорим пък за двата брака, децата, лекарската практика. И изведнъж отново бях дете без каквито и да е права или възможности. Откраднах малко пари от родителите си и избягах от къщи. Беше отвратително — никой не искаше да ми даде апартамент под наем, не успях да си намеря работа… Едно самотно момиче на тази възраст не може да направи нищо без чужда помощ, освен да застане на някой ъгъл, а аз не възнамерявах да мина и през този ад. Така че се върнах в Уестпорт с подвита опашка, опустошена и невероятно самотна. Пак тръгнах на училище, където всяка минута ме изпълваше с омерзение. Не можех да си представя, че ще изтърпя за трети път да зубря онези проклети алгебрични формули, така че пропусках половината часове.

Изпратиха ме при същата психиатърка, с която вече бях минала един курс и която направо ми се обиди, когато й казах за убийството на Кенеди. Този път й наговорих куп лъжи за себе си. Дотогава знаех почти наизуст огромна част от стандартните разработки по детска психология и развитие, така че просто й казах онова, което искаше да чуе, за да може да ме изкара „девойка с тежък пубертет“, но в рамките на нормалното.

Памела млъкна, докато келнерката слагаше чашите пред тях, и отвори уста отново едва когато в близост до масата им нямаше никой.

— За да запазя поне част от разсъдъка си трезв, се върнах при първата си любов — рисуването. Родителите ми купуваха всякакви материали, каквито пожелая, а аз не ги щадях. Но за сметка на това се гордееха с изкуството ми. Беше единственото съзидателно нещо, извършено от детето им. Затваряха си очите за факта, че крада джин от домашното барче и вися до среднощ по заведенията с двадесетгодишни младежи. Опитваха се да не обръщат внимание на това, че всеки срок ми правеха последно предупреждение за изключване. Родителите ми почти бяха вдигнали ръце от възпитанието и поведението ми. Изглежда, разбираха, че зад лошото ми държание се крие нещо прекалено силно и упорито, за да могат да се преборят с него. Но за сметка на това имах талант, който си личеше отдалеч, и влагах в него всички сили, също както бях правила и с лекарската си професия. Те не можеха да не се съобразяват с това. Всички се съобразяваха.

Изключиха ме от гимназията на седемнадесет и родителите ми откриха някаква художествена школа в Бостън, където се съгласиха да ме вземат единствено заради способностите ми, без да обръщат внимание на ужасяващите ми резултати в училище. Там най-после отново разцъфнах; можех да живея като възрастен. Делях квартирата си с едно момиче от горните курсове, започнах да излизам с преподавателя си по композиция, рисувах ден и нощ. Платната ми преливаха от странни, понякога жестоки изображения: осакатени деца, падащи в черни пропасти, фотореалистични образи на гигантски мравки, изпълзяващи от направения със скалпел разрез… и други подобни съвсем нехарактерни за момиче на моята възраст. Никой не знаеше какво да мисли за мен. Първата ми изложба бе в Ню Йорк, когато станах на двадесет. Тогава и срещнах Дъстин. Той купи две от платната, а когато галерията затвори, ме покани да пийнем по нещо. Каза ми, че…

— Дъстин ли? — прекъсна я Джеф.

— Да, Дъстин Хофман.

— Актьорът?

— Същият. Както и да е, той хареса картините ми, а и аз винаги съм се впечатлявала от играта му. „Среднощен каубой“ бе излязъл същата година, а аз постоянно трябваше да си напомням да не споменавам нищо за „Крамър срещу Крамър“ или пък „Тутси“. Тръгнахме още същата вечер и започнахме да се виждаме всеки път, щом той имаше идване в Ню Йорк. Година по-късно се оженихме.

Джеф не успя да скрие изумлението си.

— Омъжила си се за Дъстин Хофман?

— През един от животите си, да — отвърна тя леко раздразнено. — Той е прекрасен човек, и при това много умен. Сега, разбира се, ме познава само като сценарист и продуцент. Няма си и понятие, че сме прекарали цели седем години заедно. Миналия месец го срещнах на един коктейл. Много особено се чувстваш, когато в очите на човек, с когото си бил толкова интимен, не откриваш и най-малки признаци на близост или поне на спомен.

С една дума, бракът ни беше добър, откъдето и да го погледнеш — уважавахме се взаимно, помагахме си, окуражавахме се един друг… Аз продължих да рисувам с умерен успех. Най-известната ми работа е един триптих, наречен „Отзвуци от миналото и бъдещето на личността“. Беше…

— Божичко, ама разбира се! Виждал съм го в „Уитни“, когато веднъж с третата ми жена, Джуди, ходихме в Ню Йорк! На нея безспорно й хареса, но така и не успя да проумее защо съм така обладан от картината ти. По дяволите, та аз дори си купих репродукция, сложих я в рамка и я поставих на бюрото в кабинета си! Ето къде съм чувал името ти.

— Е, това бе последната ми значителна работа. После… просто нещо пресъхна вътре у мен и аз не знам защо. Имаше толкова много неща, които исках да изразя, но или не смеех да го сторя, или пък не успявах да ги пренеса върху платното. Не мога да кажа дали талантът ми ме изостави, или стана обратното, но към 1975 вече бях спряла да рисувам. През същата година двамата с Дъстин се разделихме. Не е имало някакво голямо скарване или пък драми, просто всичко бе свършило и двамата го знаехме. Също както стана с рисуването.

Предполагам, фактът, че вече бях в средата на този риплей и си давах сметка как само след няколко години всичко постигнато ще бъде заличено, също изигра своята роля. И така заприличах на някаква пеперуда, която пърха където й скимне и кисне с хора от рода на Роман Полански, Лорън Хътън и Сам Шепърд. С тях имаш чувството, че се намираш в някакъв преходен период… попадаш в мрежа от интересни приятелства, които никога не се задълбочават особено и могат да бъдат прекъснати или възобновени по всяко време в зависимост примерно от настроението ти или страната, в която си в момента. Приятелства, на които не придаваш голямо значение.

— „Нищо няма значение“ — обади се Джеф. — И аз неведнъж съм се чувствал така.

— Доста потискащ начин на живот — продължи Памела. — Живееш с илюзията за свобода и необятни пространства пред очите ти, но след време всичко се размива. Хора, градове, идеи, лица… превръщат се в част от променящата се около теб реалност, която все не можеш да фокусираш и която в крайна сметка не води доникъде.

— Знам какво искаш да кажеш — прекъсна я отново Джеф и в главата му изплуваха спомените за годините, прекарани в безразборен, случаен секс заедно с Шарла. — На пръв поглед подобен начин на живот е подходящ за нашето положение, но само привидно. На практика нещата някак си се объркват.

— Така е. Живях така в продължение на няколко години и когато му дойде времето, си наех тиха малка виличка на остров Майорка. Останах там цял месец сама в очакване на смъртта. И си обещах… през този месец реших, че следващия път, сиреч този, ще бъде по-различно. Че трябва да въздействам по някакъв начин на света, да променя нещо.

Джеф я изгледа скептично.

— Когато си била лекар, си постигнала целта си. Още в следващия риплей обаче децата, които си излекувала, отново са изживели болките си. Нищо не се е променило.

Памела нетърпеливо поклати глава.

— Извърташ нещата. Като лекар просто скърпвах положението, така да се каже „ремонтирах“ отделни хора. И то в чисто физически смисъл и с ограничен обхват. Намеренията ми бяха добри, но усилията — напразни.

— А сега искаш да спасиш душата на света, така ли?

— Искам да отворя очите на човечеството за онова, което се случва. Да ги предупредя за тези цикли, също както ние с теб знаем за тях. Това е единственият начин, по който всеки от нас или всички ние можем да разкъсаме омагьосания кръг, не разбираш ли?

— Не — въздъхна Джеф, — не разбирам. Какво точно те кара да мислиш, че хората могат да бъдат научени да пренасят знанията си от един риплей в друг? Двамата с теб сме преминали цикъла вече три пъти, като от самото начало сме били наясно какво ни се случва. Никой не е трябвало да ни обяснява или предупреждава.

— Аз вярвам, че сме определени да водим останалите. Поне що се отнася до мен, съм убедена, че е така. Честно казано, въобще не съм очаквала появата ти. Не можеш ли да проумееш каква отговорна задача ни е поверена?

— От кого, от какво? От Бог ли? Всичките тези години още повече ме убедиха колко е вярна мисълта на Камю: „Ако Бог съществува, то аз го презирам.“

— Можеш да го наричаш както ти харесва — Бог или пък Атман. Спомни си какво пише в Бхагавадгита:

Който подчини сетивата на атмана

той ще получи мир и блаженство.

Където е нощ за същества,

уравновесеният се пробужда.

Това, в което са будни всички,

е тъмна нощ за зрящия мъдър.

— Ние можем да разкъсаме този мрак — заяви тя внезапно разпалена. — Можем…

— Виж какво, нека за малко да оставим спиритическите сеанси настрана. Защо не довършиш разказа си? Какво си правила през този риплей? Как успя да заснемеш филма си?

— Не беше трудно — повдигна рамене Памела. — Повечето от парите събрах сама. Този път си изкарах училището нормално и кроях планове. Киното ми се стори най-очевидния начин да предам идеите си на широк кръг от хора, а и познавах механизмите на филмовата индустрия благодарение на Дъстин и хората, с които общувах през последния си цикъл. Щом навърших осемнадесет, започнах с някои от инвестициите, за които говореше ти: „Ай Би Ем“ взаимоспомагателните фондове, „Полароид“… Знаеш какво представляваше борсата през шестдесетте, нали? Човек трудно можеше да загуби пари дори и ако купува със затворени очи, а за хора с нашите знания за бъдещето няколко хиляди долара лесно се превръщаха в няколко милиона само за три-четири години. Гордея се със сценария, който написах, но, от друга страна, разполагах с доста години, за да го обмисля добре. След като беше готов, основах продуцентската си къща и оставаше само да наема подходящите хора. Знаех кои са те, кои са силните и слабите им страни. Всичко се получи точно както го бях планирала.

— И сега…

— Сега е време за следващата стъпка. Време е да се промени съзнанието на света и аз съм в състояние да го направя. — Тя се наведе напред и го изгледа настойчиво. — Ние сме в състояние да го направим… ако тръгнеш с мен.