Кон Игълдън
Смъртта на царете (41)

Глава 40

Александрия стоеше на стената. Дъждът тупкаше по камъните. Факли светеха из целия Рим, пращяха и съскаха, и озаряваха с мътна светлина лицата на защитниците. Щом бяха чули предупредителните сигнали на роговете, всички граждани се бяха стекли на стените, грабнали кой каквото му падне, за да защитят града от мълчаливата армия, която се точеше през калта на Марсово поле.

Табик държеше здраво железния си чук, лицето му беше изопнато и бледо. Беше безпощаден, както и останалите, съзнаваше много добре Александрия. Ако робите ги нападнеха, гражданите трябваше да се бият също толкова свирепо, както и самите легиони. Тя се обърна наляво и надясно по линията защитници — огледа светлините, огледа лицата, взиращи се в тъмното — и се учуди на царящото спокойствие. Семейства стояха заедно, безмълвни, дори децата не вдигаха шум пред лицето на армията, която минаваше покрай тях. Светлината беше оскъдна, но достатъчна, за да виждат белите лица на робите, когато поглеждаха нагоре към стените на града, осъдил армията им на смърт. Колоната като че ли нямаше край.

Пратеници, дошли от легионите, бяха съобщили, че робите наближават града, и сенаторите бяха наредили на гражданите да стоят на стените, докато опасността не отмине; дадоха пример, като заеха места на големите порти, понесли мечовете на бащите и дедите си.

Накрая и последните роби се стопиха в нощта и Александрия вдиша дълбоко. Дъждът беше започнал да отслабва и Рим беше оцелял. Внезапни усмивки и смях около нея й показаха, че всички са го почувствали, и за миг тя разбра, че в мрака са се свързали с неразрушима връзка. Но вътрешно се разкъсваше. Някога беше робиня, също като тези роби, и бленуваше да се издигне, за да разруши скъпоценните къщи на господарите.

— Всички ли ще ги убият? — измърмори тя почти на себе си.

Табик се обърна към нея.

— Да. Сенаторите се уплашиха и няма да простят на нито един. Легионите ще се окъпят в кръв.

 

 

Помпей четеше съобщенията от Рим. Дъждът барабанеше по платнището на командирската палатка и на места прокапваше вътре. Храната седеше недокосната на масата. Помпей четеше и препрочиташе всяко съобщение. Трябваше да каже на Крас.

След малко стана и закрачи нервно. Взе една факла и се приближи до картата, която покриваше едната стена на палатката. Тъмни петна влага личаха по пергамента и Помпей си помисли, че трябва да я свали, ако продължи да вали все така силно. Рим представляваше малко кръгче на дебелата кожа, някъде на юг от него робите вървяха към морето. Той се взря в символа на града — знаеше, че трябва да вземе решение, преди Крас да е дошъл. Само часовите се движеха в мълчаливия лагер, унили и измокрени до кости. Сенатът им беше изпратил припаси веднага щом армията на Спартак се беше насочила на юг.

Помпей се гордееше със своя народ, гордееше се, че стари и млади, жени и лоялни роби бяха излезли по стените, готови да се бият. Дори сенаторите се бяха въоръжили, защото имаха свои центурии, които да защитят града с цената на живота си. Това беше дало надежда на гражданите.

Тихи гласове отвън оповестиха приближаването на Крас. След миг той влезе и се огледа в полутъмната палатка. Носеше тежко кожено наметало над бронята си. Рязко свали качулката и пръсна навсякъде капки вода.

— Невъзможна нощ.

— Някои от новините са… ужасни — отвърна Помпей, — но трябва да почакат. На брега има четири легиона, току-що пристигнали от Гърция. Ще се срещна с тях и ще ги накарам да тръгнат с нас.

— Защо ти? Можеш да пратиш екстраординарии с нашите печати на заповедите. Защо да отиваш лично?

Помпей направи гримаса.

— Намерили са човека, който уби дъщеря ми. Хората, които пратих да го търсят, го наблюдават. Ще се отбия в града, преди да се срещна с вървящите на запад легиони. Трябва да продължиш без мене.

Крас седна и го загледа. После каза:

— Ако се обърнат и влязат в бой, няма да мога да те изчакам.

Помпей поклати глава.

— Тогава не ги карай да се обръщат. Остави им място да бягат и след няколко дни, след една седмица ще се върна със свежи подкрепления и ще свършим с този лов. Не рискувай да загубиш всичко, приятелю. Колкото и да си изкусен в сената, не си пълководец. Знаеш го много добре.

Крас скри гнева си. Винаги гледаха на него като на търговец, като на заемодавец, сякаш легионите криеха някаква голяма тайна, която само малцина избрани можеха да разберат. Сякаш в неговото богатство имаше нещо срамно. Виждаше с какво отчаяние Помпей се мъчи да не загуби тази победа. Колко ужасно щеше да е, ако презреният Крас му я открадне изпод носа! Който съкрушеше въстанието, щеше да стане следващият консул, той беше сигурен в това. Как би могъл сенатът да устои пред волята на хората, пред толкова много месеци страх? Не за първи път Крас усети съжаление за великодушието си, за това, че бе предпочел Помпей в сенатските дебати. Ако беше знаел как ще тръгне кампанията, щеше да потегли сам.

— Ще ги подгоня на юг — каза той и Помпей кимна доволен.

Взе друго послание от масата и го подаде на Крас. Когато той почна да чете, стана и посочи картата.

— Тези съобщения за флота могат да са само във връзка с робите. Бих останал, ако не бях сигурен, че ще продължат напред, но стига да не ги предизвикваш, те трябва да се насочат на юг, за да се срещнат с корабите. Ще повикам галери срещу тях. Няма да избягат по море, кълна се.

— Ако имат такова намерение — измърмори Крас, без да спира да чете.

— Не могат да бягат вечно. Ще започнат да гладуват, независимо какво са намерили да ограбват. Всеки ден отнема от силите им. Не, те се опитват да избягат и тези съобщения са ключът към това.

— А когато видят нашите галери да се събират, за да предотвратят бягството, ти ще настъпиш заедно с гръцките легиони, за да ги довършиш? — попита Крас и в тона му се промъкна жлъчна нотка.

— Точно така — отвърна остро Помпей. — Не приемай леко тази заплаха, Крас. Ако загубим сега, губим всичко. Трябват ни допълнителните легиони, които ще докарам. Не влизай в битка, докато не видиш моите знамена. По-скоро бих искал да те видя да се оттегляш, отколкото да узная, че са те победили, преди да се върна.

— Добре — отвърна Крас, ужилен от небрежното подценяване на способностите му.

Ако Спартак нападнеше в отсъствието на Помпей, моментът щеше да е негов и той щеше да го сграбчи, и славата заедно с него.

— Знам, че ще дойдеш колкото може по-бързо — добави на глас.

Помпей се поотпусна и опря юмруци на масата.

— Има още нещо. Заминавам веднага за града и не знам дали трябва да го пазя в тайна, докато не сме свършили тук.

— Кажи ми — тихо промълви Крас.

 

 

Палатките бяха натежали от дъжда. Мъжете спяха дълбоко. Юлий сънуваше имението. Цял ден легионите бяха вървели усилено към Рим и когато беше дошла заповед да разпънат палатките, легионерите едва бяха успели да свалят броните си, преди да заспят. Онези, които бяха издържали форсираните походи, бяха по-здрави от когато и да било — стегната кожа над яки мускули. Бяха видели приятели да изостават в похода, просто да падат край пътя с треперещи крака. Някои се бяха присъединили към края на колоната, но много от ранените бяха умрели — губеха кръв с всяка стъпка, накрая изтощените им сърца просто спираха и те рухваха там, където ги надвиеше слабостта.

Легионите обаче бяха станали по-здрави в похода и вървяха напред с гордо вдигнати глави. На третата седмица Помпей беше наложил още по-бърз ход по Виа Фламиния и те се бяха подчинили без протест.

Юлий измърмори раздразнено, защото някой го побутна по рамото.

— Дойде пратеник от Помпей. Събуди се. Бързо.

Той моментално скочи и разтърси глава, за да прогони съня. Надникна навън към пратеника, носещ бронзовия печат на Помпей, бързо се облече и излезе под дъжда.

 

 

Юлий влезе и отдаде чест на Крас и Помпей. Имаше нещо странно в израженията им.

— Седни, Юлий — каза Крас.

Възрастният мъж избягваше да срещне погледа му и Юлий леко се намръщи, докато сядаше на една пейка до масата. Крас и Помпей продължиха да мълчат и неясна тревога сви стомаха му. Помпей наля чаша вино и я побутна към младия трибун.

— Получих… лоши новини, Юлий. Дойдоха съобщения от града — започна той.

Пое си бавно дъх и продължи:

— Нападнали са имението ти. Жена ти е убита.

Юлий скочи.

— Не! Това не е вярно!

— Съжалявам, Юлий. Получихме го заедно с военните съобщения.

Ужасът на младия мъж събуди собствения му спомен — как беше намерил дъщеря си в градината. Подаде пергамента на Юлий и мълчаливо загледа как той на няколко пъти започва да го чете със замъглени очи. Младият мъж дишаше тежко, ръцете му трепереха.

— О, богове, не! — прошепна той. — Ами Тубрук? Октавиан? За дъщеря ми не се казва нищо. Нищо, само няколко думи. Корнелия…

Не можа да довърши.

— Това е официално съобщение, Юлий — каза Помпей. — Възможно е да са живи. Ще има и други писма. — Спря за миг и взе решение. — Тъй като сме близо до града, ще те разбера, ако отсъстваш за малко, за да видиш какво става в дома ти.

Юлий като че ли не го чу. Крас се приближи към младия мъж, който беше видял толкова много мъка в живота си.

— Ако искаш да се върнеш в имението си, ще подпиша заповедите. Чуваш ли ме?

Юлий вдигна глава и двамата мъже отместиха очи — не можеха да гледат страданието му.

— Моля за разрешение да взема Десети с мене — каза Юлий с треперещ глас.

— Не мога да позволя това, Юлий — отвърна Помпей. — Дори ако можехме да се лишим от тях, не мога да ти дам цял легион.

— Само петдесет, само десет души… — замоли се Юлий.

Помпей поклати глава.

— Аз самият също се връщам в града. Ще има правосъдие, кълна ти се, но ще бъде по правилата на Пакс Романа, по римския закон. Всичко, за което работеше Марий. Ти ще се върнеш с мене тук след няколко дни, за да сложим край на въстанието. Това е твой дълг, както и мой.

Юлий стана, за да излезе. Помпей положи ръка на рамото му.

— Не можем да отхвърлим републиката, понеже не ни харесват ограниченията, Юлий. Когато дъщеря ми умря, аз се заставих да чакам. Самият Марий казваше, че републиката си струва един живот. Не помниш ли?

— Не и нейния живот — отговори Юлий и избухна в хлипове. — Тя не беше част от това…

Двамата пълководци се спогледаха.

— Върви у дома си, Юлий — каза тихо Крас. — Отвън те чака кон. Брут ще командва Десети, докато те няма.

Юлий си пое дълбоко дъх, за да си възвърне някакво подобие на самообладание.

— Благодаря ви — изрече тихо и се опита да отдаде чест.

Още стискаше съобщението в ръка и като забеляза това, го остави на пейката, преди да излезе и да яхне коня. Искаше просто да забие пети в хълбоците на животното и да се отдалечи в галоп от лагера, но вместо това го подкара към Десети легион.

 

 

— Отивам в Рим, Брут. Корнелия е мъртва.

— О, Юлий, не! — смаяно възкликна Брут.

Прегърна го и сълзите на Юлий най-накрая потекоха.

— Тръгваме ли? — прошепна Брут.

— Помпей забрани.

— Въпреки това, тръгваме ли? Дай ми заповед.

Юлий затвори очи за миг — мислеше за думите на Помпей. Той също беше понесъл мъчителна загуба. Можеше ли да се покаже по-слаб от него? Смъртта на Корнелия го беше освободила от задръжки. Сега нищо не можеше да го спре да хвърли цяла армия срещу Катон и да го изтръгне от плътта на Рим. Част от него отчаяно искаше да види пламъци да се извисяват над града, да заличат завинаги това име и спомена за привържениците на Сула. Катул, Бибул, Пранд, самият Катон — те имаха семейства, които можеха да платят с кръвта си за онова, което му бяха отнели.

Но оставаше дъщеря му Юлия. В съобщението не се казваше дали е жива — нито една дума.

Щом помисли за нея, връзките на живота, който беше избрал, го обгърнаха като успокояващо наметало и някак си заглушиха мъката му. Брут го гледаше в напрегнато очакване.

— Не, Брут, още не. Ще чакам. Но има един кръвен дълг, който трябва да се плати. Предвождай Десети, докато се върна.

— Сам ли тръгваш? Нека дойда с тебе.

— Не бива. Ти трябва да поемеш командването. Помпей ми забрани да взема хора от Десети. Доведи ми Кабера. Трябва ми.

Брут изтича да събуди стария лечител. Когато разбра какво е станало, старецът забърза въпреки явното си изтощение.

Брут се върна при Цезар и го погледна в очите.

— Помпей не знае за войниците, които оставихме в имението, Юлий. Те са готови да умрат за тебе.

— Стига да са живи — отвърна Юлий.

Беше ослепял от сълзи под неспирния дъжд.