Юстайн Гордер
Светът на Софи (26) (Роман за историята на философията)

Романтизмът

… тайнственият път насочва се навътре…

Хилде отпусна дебелата папка на коленете си. После я остави да се плъзне на пода.

В стаята бе по-светло, отколкото когато си беше легнала. Погледна часовника — наближаваше три. Обърна се и затвори очи. Заспивайки, се запита, защо ли баща й извади на сцената Червената шапчица и Мечо Пух.

Спа до единадесет преди обяд. После с цялото си тяло усети, че през нощта е сънувала безспир, ала не успя да си припомни нищо.

Слезе и си приготви закуска. Майка й бе облякла синия работен комбинезон. Смяташе да слезе до навеса за лодки, за да се погрижи за платноходката. Макар че нямаше да я пуснат на вода, тя трябваше да е готова, когато баща й се прибере от Ливан.

— Идваш ли да помагаш?

— Първо трябва да почета още малко. Да ти донеса ли чай и закуска?

— Закуска ли каза?

След като се нахрани, Хилде се върна в стаята си, оправи леглото и се настани удобно с голямата папка на колене.

 

 

Софи се промъкна през храсталака и скоро се озова в големия двор, който веднъж бе сравнила с Райската градина…

Забеляза, че след снощната буря навсякъде бяха изпопадали клони и листа. Изглежда съществуваше връзка между бурята и клоните, от една страна, и срещите й с Червената шапчица и Мечо Пух — от друга.

Софи измете боровите иглички и клоните от градинската люлка. Добре че подложките бяха пластмасови и не се налагаше да ги прибират при всеки дъжд. После влезе вкъщи. Личеше, че майка й току-що се бе върнала. Прибираше лимонадени шишета в хладилника, а на кухненската маса бе оставила сладкиш с яйчен крем и кръгъл многопластов кекс.

— Да не чакаш гости? — попита Софи, която почти бе забравила за рождения си ден.

— Помислих си, че въпреки градинското парти в петък можем да празнуваме и днес.

— Как?

— Поканих Юрун и родителите й.

Софи сви рамене.

— От мен да мине.

Гостите пристигнаха малко преди седем и половина. Атмосферата бе скована, защото двете семейства не се събираха често.

Скоро момичетата се качиха в стаята на Софи, за да напишат поканите за градинското парти. Тъй като щяха да канят и Алберто Кнокс, на Софи й хрумна да обяви „философско градинско парти“. Юрун не възрази — в крайна сметка тържеството си беше на Софи, а и без това в момента тематичните купони бяха модерни.

Цели два часа момичетата съчиняваха текста на поканата и едва не изпоприпадаха от смях.

Скъпа/Скъпи…

Каним те на философски градински празник в събота, 23 юни в 19 часа на Кльовервейен 3. Надяваме се в течение на вечерта да разрешим мистерията на живота. Вземи си топла дреха и умни идеи, които да допринесат за бързо разрешаване на философските загадки. За жалост, поради голямата опасност от горски пожар, няма да можем да запалим огън. За сметка на това пък свободно ще лумнат пламъците на въображението. Сред поканените ще бъде поне един истински философ. Затова празникът ще премине при закрити врата. (Журналистите са нежелани!)

Сърдечни поздрави от

Юрун Ингебиргтсен (Инициативен комитет)

и Софи Амундсен (домакиня)

После слязоха при възрастните, които междувременно разговаряха по-свободно. Софи подаде на майка си поканата, която бе преписала красиво с мастило.

— Осемнайсет копия, моля — поръча тя. Майка й често копираше неща за Софи в службата си.

Тя плъзна поглед по поканата и после я подаде на господин финансовия съветник Ингебиргтсен.

— Ето го черно на бяло. Тя напълно си е изгубила ума!

— Но това изглежда необикновено крайно интересно — каза финансовият съветник, докато подаваше листа на своята съпруга.

— Нямам думи! — възкликна тя. — Можем ли да дойдем и ние, Софи?

— Тогава двадесет копия — съгласи се Софи.

— Ти не си добре! — възрази Юрун.

Вечерта, преди да си легне, Софи дълго гледа през прозореца. Спомни си как веднъж бе забелязала сянката на Алберто в мрака. Беше преди повече от месец. И сега бе късна нощ, само че различна — светла и лятна.

Алберто се обади чак във вторник сутринта. Телефонът иззвъня веднага след като майката на Софи тръгна на работа.

— Софи Амундсен.

— И Алберто Кнокс.

— Така си и мислех.

— Съжалявам, че се обаждам едва сега, но усилено работих върху нашия план. Само ако майорът се съсредоточи изцяло върху теб, ще мога да се трудя необезпокояван.

— Странно.

— Така мога да се скрия, разбираш ли? И най-доброто разузнаване в света би се затруднило, ако разчита само на един агент… Получих картичка от теб.

— Искаш да кажеш — покана.

— Наистина ли ще се престрашиш?

— Защо не?

— Човек никога не знае какво може да се случи на подобно тържество.

— Ще дойдеш ли?

— Разбира се, че ще дойда. Но има и нещо друго. Нали ти е ясно, че същия ден майорът се връща от Ливан?

— Май не бях помислила за това.

— Не е възможно случайно да те е накарал да устроиш философски градински празник точно този ден.

— Както вече казах, не помислих за това.

— За разлика от него. Е, ще обсъдим въпроса. Можеш ли да прескочиш до Майорската хижа днес преди обяд?

— Всъщност имам поръчение да оплевя няколко цветни лехи.

— Тогава в два. Ще успееш ли?

— Ще дойда.

Когато Софи пристигна, Алберто Кнокс отново седеше на прага.

— Седни тук — покани я той и веднага пристъпи към темата. — Досега говорихме за Ренесанса, Барока и Просвещението. Днес ще разговаряме за Романтизма — последната голяма европейска културна епоха. Наближаваме края на една дълга история, дете мое.

— Толкова продължителен ли бил Романтизмът?

— Започва в края на осемнайсети век и продължава до средата на миналия. След 1850 година вече няма смисъл да говорим за епохи, които обхващат едновременно литературата, философията, изкуството, науката и музиката.

— Романтизмът обаче бил точно такава епоха?

— Да, и както казахме, последната в Европа. Породил се в Германия като реакция срещу едностранчивото възвеличаване на разума в епохата на Просвещението. След Кант и неговата хладна философия, залагаща на разума, младите хора в Германия сякаш въздъхнали облекчено.

— И с какво заменили разума?

— Новите лозунги били думите чувство, въображение, изживяване, копнеж. Някои от мислителите просветители също защитавали чувствата — не на последно място Русо — и критикували едностранчивото изтъкване на разума. Но сега това незначително на пръв поглед течение се превърнало в основен поток на германския културен живот.

— Значи Кант не останал популярен задълго?

— Да и не. Много романтици се смятали дори за негови наследници. Нали Кант заявява, че съществуват граници на познаваемостта за „нещата в себе си“. От друга страна, той сочи колко важен е приносът на Аз-а за познанието. А в епохата на Романтизма отделният индивид, така да се каже, получава зелена светлина да тълкува напълно лично своето съществувание. Романтиците безмерно възвеличавали Аз-а. Това довело до преклонение пред творческия гений.

— Много ли гении имало по онова време?

— Да речем Бетовен. По музиката му съдим, че е бил личност, която изразява собствените си чувства и копнежи. Затова Бетовен бил свободен творец — противно на бароковите майстори Бах и Хендел, които композирали творбите си в чест на Бога по строги канони.

— Познавам само Лунната соната и Симфонията на съдбата.

— Но разбираш колко романтична е Лунната соната и колко драматично се изразява Бетовен в Симфонията на съдбата.

— Ренесансовите хуманисти също са били индивидуалисти, каза самият ти.

— Да, много прилики съществуват между Ренесанса и Романтизма. И двете епохи изтъквали ролята на изкуството за човешкото познание. В това отношение Кант подготвил почвата за Романтизма. В своята естетика той изследва какво точно се случва, когато ни завладее нещо красиво, например произведение на изкуството. Ако се насочим към едно произведение на изкуството без други цели, освен с намерението за художествено преживяване, то ние се доближаваме към преживяването на „нещата в себе си“.

— Значи творецът може да ни разкрие нещо, което философите не са в състояние да ни разкрият?

— Така смятал Кант, а заедно с него и романтиците. Според Кант творецът свободно си играе със своята способност да получава познание. Поетът Фридрих Шилер доразвил това мислене. Според него творчеството напомня игра и само ако играе, човек е свободен, защото създава свои собствени закони. Романтиците пък вярвали, че само изкуството може да ни доближи до „неизречимото“. Някои довели тази идея до крайност и сравнявали твореца с бог.

— Защото творецът създава своя собствена действителност, точно както Бог е сътворил света.

— Казвали, че творецът притежава един вид светосъздаваща сила на въображението. В творческия си екстаз той заличава границата между блян и действителност. Поетът Новалис, един от младите гении на Романтизма, написал: „Мечтата става свят, светът — мечта“. Той създал средновековен роман, озаглавен „Хайнрих фон Офтердинген“, който още не бил завършен, когато през 1801 година авторът му починал, но въпреки това изиграл важна роля. В него се разказва как младият Хайнрих търсел Синьото цвете, което веднъж видял насън и по което оттогава закопнял. Английският романтик Коулридж изразил подобна мисъл по следния начин:

„What if you slept? And what if in your sleep you dreamt? And what if, in your dream, you went to heaven and there plucked a strange and beautiful flower? And what if, when you awoke, you had the flower in your hand? Ah, what then?“^[1]

— Красиво е.

— Копнежът към нещо далечно и непостижимо бил типичен за романтиците. Те често копнеели за отминали времена — например за Средновековието, което по време на Просвещението било смятано за мракобесна ера, ала сега разпалено възхвалявали. Или копнеели за далечни култури, например за Изтока — „страната на изгрева“ — с неговата мистика. Привличали ги и нощта, здрачът, древните развалини и свръхестествените явления. Занимавали се с онези страни на живота, които наричаме тъмни — мрака, ужасното, мистичното.

— Изглежда е било интересно време. Но кои били романтиците?

— Романтиката е предимно градско явление. През първата половина на миналия век градската култура претърпяла разцвет в много райони на Европа и не на последно място в Германия. Типичните романтици били млади хора, често студенти — макар невинаги да проявявали особено усърдие в науките. Изразявали категорично антибуржоазни настроения и провъзгласявали за еснафи и свои врагове обикновените смъртни, например полицията или своите хазяйки.

— В такъв случай не бих дала стая под наем на някой романтик.

— Първото поколение романтици, около 1810 година, били твърде млади. Така погледнато, можем да определим романтическото движение като първия младежки бунт в Европа. Наблюдаваме дори твърде близки прилики с културата на хипитата сто и петдесет години по-късно.

— Цветя, дълги коси, дрънкане на китара и безделие?

— Да, казвали, че леността е идеалът на гения, а мудността е първата романтическа добродетел. Дълг на романтика било да изживее живота си — или да избяга от него върху крилете на мечтите. Грижата за всекидневните дела оставяли на еснафите.

— Имало ли е романтици в Норвегия?

— Нашите поети Вергелан и Велхавен например. Вергелан застъпвал и редица просветителски идеали, ала животът му бил на типичен романтик. Мечтаел, бил влюбен, но — и това е типично романтическа черта — любимата Стела, на която посвещавал любовните си стихове, била толкова далечна и недостижима, колкото и Синьото цвете на Новалис. Самият Новалис между другото се сгодил за едва четиринадесетгодишна девойка. Тя починала четири дни след петнадесетия си рожден ден, а Новалис я обичал цял живот.

— Наистина ли починала четири дни след петнадесетия си рожден ден?

— Да…

— Днес аз съм на петнайсет години и четири дни.

— Така е.

— Как се казвала?

— Името й било Софи.

— Какво?

— Да, така се наричала…

— Плашиш ме! Може ли да е случайно?

— Нямам понятие, Софи. Но тя се казвала Софи.

— Разказвай нататък!

— Самият Новалис живял едва 29 години. Бил един от „младите мъртъвци“. Много романтици умирали млади, често от туберкулоза. Някои се самоубили…

— Олеле!

— А повечето от онези, които остарели, не останали романтици. Като минели тридесетте, се отказвали. По-късно някои дори станали изключително консервативни буржоа.

— Значи преминали на страната на врага.

— Да, може би. Но понеже споменахме за романтичната влюбеност: най-великата книга за несподелената любов е епистоларният роман на Гьоте „Страданията на младия Вертер“, излязъл през 1774 година. Завършва с това, че младият Вертер се застрелва, защото обича момиче, което не може да му принадлежи…

— Не е ли попрекалил?

— Но съвременниците му изглежда добре го разбирали. Във всеки случай навсякъде, където излизал романът, процентът на самоубийствата рязко се повишавал. Затова в Норвегия и Дания книгата дори била забранена за известно време. Не било безопасно да си романтик. Намесвали се мощни чувства.

— Когато говориш за романтиците, в съзнанието ми изплуват големи маслени пейзажи. Виждам пред себе си тайнствени гори и дива природа… често забулена в мъгла.

— Сред най-важните черти на Романтизма наистина са копнеж към природата и природната мистика. Както казахме, Романтизмът бил градско явление — подобно нещо не се ражда на село. Може би си спомняш, че лозунгът „Назад към природата“ принадлежи на Русо. Едва сега, в епохата на Романтизма, вятърът издул платната му докрай. Романтизмът бил своеобразна реакция срещу механистичната картина за света, проповядвана през епохата на Просвещението. С право се твърди, че Романтизмът възродил древното универсално мислене.

— Обясни ми това!

— Преди всичко това означава, че природата отново се разглежда като едно цяло. Романтиците се позовавали на Спиноза, но и на Плотин, и на ренесансови философи като Якоб Бьоме и Джордано Бруно. Всички те виждали в природата божествения Аз.

— Били са пантеисти.

— Декарт и Хюм ясно разграничили Аз-а от протяжността. Кант също правел категорична разлика между познаващия Аз и природата „сама по себе си“. Сега обаче на природата се гледало като на един-единствен голям Аз. Романтиците употребявали понятия като световна душа или световен дух.

— Разбирам.

— Най-забележителният философ бил Фридрих Вилхелм Шелинг, живял от 1775 до 1854 година. Опитвал се да унищожи разделението между „духа“ и „материята“. Цялата природа — както човешката душа, така и физическата действителност — според него е израз на един бог или световен дух.

— Да, това напомня Спиноза.

— Природата е видимият дух, а духът — невидимата природа, учел Шелинг. Защото навсякъде в природата ние долавяме един подреждащ, структуриращ дух. Шелинг смятал материята за един вид дремещ интелект.

— Трябва да ми го обясниш по-подробно.

— Шелинг виждал природата като световен дух, но същия световен дух съзирал и в човешкото съзнание. Така погледнато, природата и човешкото съзнание са израз на едно и също нещо.

— Да, защо не?

— Можем да търсим световния дух както в природата, така и в собствената си душевност. Затова Новалис казвал, че е поел „по тайнствения път“ навътре. По негово мнение човек носи цялата вселена в себе си и затова ще изживее световните загадки най-добре, като се вглъби.

— Красива мисъл.

— За много романтици философията, естествознанието и поезията се сливат във висше единение. Независимо дали седиш в кабинетчето си и пишеш вдъхновени стихове, или изследваш живота на цветята и състава на скалите — това са само две страни на един и същ медал, при положение че природата не е мъртъв механизъм, а жив световен дух.

— Ако продължаваш да разказваш, тутакси ще се превърна в романтичка.

— Норвежкият естествоизпитател Хенрик Стефенс, когото Вергелан нарекъл „обруления лавров лист на Норвегия“, пристигнал през 1801 в Копенхаген, за да чете лекции за немския Романтизъм. Той характеризирал романтическото движение с думите: „Уморени от вечните опити да си пробием път през суровата материя, избрахме друга посока и пожелахме да пресрещнем безкрайното. Вглъбихме се в себе си и създадохме нов свят“.

— Как е възможно да запомниш наизуст всичко това?

— Дреболия, Софи.

— Разказвай нататък!

— Шелинг също виждал природата като развитие от камъните чак до човешкото съзнание — и се позовавал на постепенните преходи от мъртва природа към по-сложни форми на живот. Романтическият възглед за природата изобщо я схващал като организъм, значи като цяло, което във времето развива присъщите му възможности. Природата е като цвете, което разтваря листа и цветове. Или като поет, който излива стиховете си.

— Това не напомня ли Аристотел?

— Да, с положителност. Романтическата философия носи както аристотеловски, така и неоплатонически черти. Аристотел имал по-органическо схващане за природните процеси, отколкото механистичните материалисти.

— Разбирам.

— Подобни мисли срещаме и в новия възглед за историята. За романтиците от голямо значение бил историкът философ Йохан Готфрид Хердер, живял от 1744 до 1803 година. Той смятал хода на историята за резултат от целенасочен процес. Точно затова наричаме неговата представа за историята „динамична“. Философите просветители най-често имали „статичен“ възглед за историята. За тях съществувал само универсален и общовалиден разум, който в различните епохи се проявявал по-силно или по-слабо. Хердер, напротив, заявил, че всяка историческа епоха има собствена стойност и всеки народ — специфична особеност, която нарекъл „народна душевност“. Въпросът бил само дали и как можем да се поставим на мястото на други култури и други епохи.

— Така, както трябва да се поставим на мястото на друг човек, за да го разберем по-добре, трябва да се поставяме на мястото на други култури, за да ги разбираме по-добре.

— Днес смятаме, че това е едва ли не естествено. Но в епохата на Романтизма този възглед бил нов. Романтизмът засилил чувството за собствена идентичност у отделните нации. Неслучайно и у нас, в Норвегия, борбата за национален суверенитет се разгоряла едва през 1814 година.

— Разбирам.

— Тъй като Романтизмът разкрил нови хоризонти в толкова много области, обичайно е да различаваме две негови форми. Първо, универсален Романтизъм. Към него числим романтиците, занимавали се с природата, световната душа и творческия гений. Тази форма на романтиката била първична и преживяла разцвет в град Йена около 1800 година.

— А другото проявление на Романтизма?

— То е така нареченият националромантизъм. Появил се малко по-късно и центърът му бил в Хайделберг. Националромантиците се интересували предимно от историята на народа, езика му и изобщо от цялата народностна култура. Защото и на народа гледали като на организъм, който развива присъщите си възможности — точно както природата или историята.

— Кажи ми къде живееш и аз ще ти кажа кой си.

— Онова, което свързвало двете романтически тоналности, било преди всичко понятието организъм. Всички романтици гледали както на растението, така и на народа, дори на произведението на поетичното изкуство, като на жив организъм. Затова и между двете форми няма рязка граница. Световният дух е толкова присъщ на народа и народната култура, колкото на природата и на изкуството.

— Разбирам.

— Още Хердер събирал народни песни от много страни и издал колекцията си под многозначителното заглавие „Гласовете на народите в песни“. Според него фолклорът всъщност бил „майчиният език на народите“. И ето че в Хайделберг започнали да събират народни песни и народни приказки. Сигурно си чувала за Братя Грим?

— Разбира се — „Снежанка“, „Червената шапчица“, „Пепеляшка“, „Хензел и Гретел“…

— И много, много други. В Норвегия Асбьорнсен и Му обикаляли страната, за да събират „народно творчество“. Сякаш изведнъж открили изобилие от вкусни, хранителни и сочни плодове. Крайно време било да ги оберат — плодовете вече капели от дърветата. Ландста събирал народни песни, а пък Ивар Осен превърнал в предмет на колекцията си самия норвежки език. В средата на деветнайсети век преоткрили митовете и божествените саги от езическо време. Композитори от цяла Европа използвали народните песни в своите творби. Така се опитвали да прехвърлят нов мост между художествената и народната музика.

— Художествената музика?

— Под това понятие разбираме музика, създадена от определен човек — например от Бетовен. Нали народната музика не била създадена от определена личност, а така да се каже — от самия народ. Затова и не знаем точно кога са създадени отделните народни песни. По същия начин различаваме народни и художествени приказки.

— Какво е художествена приказка?

— Приказка, измислена от писател, например Ханс Кристиан Андерсен. Романтиците страстно обичали да творят в приказния жанр. Един от немските майстори бил Е. Т. А. Хофман.

— Мисля, че съм чувала за „Хофманови разкази“.

— Приказката била литературният идеал на романтиците — точно както театърът бил изкуството на Барока. Тя позволявала на поета възможност да играе със собствената си творческа сила.

— В измисления си свят той можел да се прави на бог.

— Точно така. Може би сега е моментът да направим нещо като обобщение.

— Моля.

— Философите романтици възприемали онова, което наричали световна душа, като Аз-а, който повече или по-малко в унес твори нещата в света, философът Йохан Готлиб Фихте заявява, че природата е плод на висше, несъзнателно въображение. Шелинг направо твърди, че светът е „в Бога“. Има неща, които Бог съзнава, ала в природата има и страни, които изразяват несъзнателното у него. Защото и Бог притежава „тъмна половина“.

— Тази мисъл е ужасяваща и същевременно възхитителна. Напомня ми за Бъркли.

— Приблизително така се оценявало отношението между поета и неговата творба. Приказката давала на поета възможност да си играе със силата на своето въображение, способна да създава светове. А творческият акт невинаги се извършвал съзнателно. Понякога поетът имал чувството, че историята, която пише, блика от скрита у него сила. Можел да пише сякаш под хипноза.

— Наистина?

— Но можел и неочаквано да разруши илюзията. Намесвал се в разказа с кратки иронични коментари, предназначени да напомнят на читателя, че приказката е само приказка.

— Разбирам.

— По този начин поетът напомнял на читателя, че приказно е и собственото му съществуване. Тази форма на разбиване на илюзията наричаме романтична ирония. Норвежкият писател Хенрик Ибсен например влага следните думи в устата на един от героите в своята пиеса „Пер Гюнт“: „Не е прието да се умира в средата на пето действие“.

— Май разбирам защо тази реплика е смешна. Защото всъщност ни съобщава, че всичко е само измислица.

— Това изказване е толкова парадоксално, че най-добре е да приключим този откъс с него.

— Какво искаш да кажеш с „този откъс“?

— Нищо, Софи. Спомняш ли си, че любимата на Новалис се наричала Софи като теб и освен това починала на петнадесет години и четири дни?

— Сигурно разбираш защо се уплаших.

Погледът на Алберто стана суров. Той продължи:

— Ти нямаш причина да се боиш, че ще те постигне съдбата на любимата на Новалис.

— Защо не?

— Защото ни остават още много глави.

— Какво казваш?

— Казвам, че всички, които четат историята на Софи и Алберто, чувстват до мозъка на костите си, че остават още много страници от разказа. Стигнали сме едва до Романтизма.

— Свят ми се завива от твоите думи.

— В действителност майорът се опитва да смае Хилде. Не е честно, нали, Софи? Нов откъс!

Алберто още не бе свършил изречението, когато от гората излезе момче. Носеше арабски дрехи и чалма. В ръката си държеше лампа.

Софи улови ръката на Алберто.

— Кой е този? — попита тя.

Отговори самото момче.

— Казвам се Аладин и идвам от Ливан.

— А какво имаш в лампата си, момче?

Момчето потърка лампата и от нея изригна гъст дим, а от дима израсна мъжка фигура. Имаше черна брада като на Алберто и носеше синя барета. Зарея се във въздуха над лампата и рече:

— Чуваш ли ме, Хилде. Сигурно съм закъснял с поредната честитка. Искам само да ти кажа, че Бяркели и южна Норвегия ми се струват почти като приказка. Ще се видим там след няколко дни.

Фигурата отново се скри в дима и лампата всмука обратно целия облак. Момчето с чалмата я стисна под мишница, затича се и изчезна в гората.

— Това… е просто невероятно! — заекна Софи.

— Дреболия, детето ми.

— Духът говореше, сякаш е бащата на Хилде.

— Нали беше духът му…

— Но…

— Ти, и аз, и всичко, което се случва около нас — всичко това се разиграва дълбоко в съзнанието на майора. Сега е късно през нощта, сряда, 28 април. Всички сини каски спят дълбоко около будуващия майор, но и неговите клепачи се затварят. Ала той трябва да завърши книгата, която иска да подари за петнадесетия рожден ден на Хилде. Затова трябва да работи, Софи, затова клетият човек не намира покой.

— Аз май че се предавам.

— Нов откъс!

Софи и Алберто се бяха втренчили в малкото езеро. Алберто сякаш се бе вкаменил. След малко Софи се престраши да го потупа по рамото.

— Да не си онемял?

— Той се намеси пряко. Последните няколко откъса ми бяха внушени от него буква по буква. Не го е срам! Но така сам се издаде, разкри се напълно. Сега знаем, че живеем живота си в книга, която майорът ще изпрати на дъщеря си за рождения й ден. Нали чу какво казах? Макар че всъщност не „аз“ казах това.

— Ако е вярно, ще се опитам да избягам от книгата и да поема по свой път.

— Точно такъв е и моят таен план. Преди това обаче трябва да накараме Хилде да заговори. Тя чете всяка дума, която изричаме. А избягаме ли веднъж оттук, ще бъде много по-трудно да установим връзка с нея.

— Какво да й кажем?

— Мисля, че майорът всеки миг ще заспи над пишещата си машина. Нищо че пръстите му още чукат с трескава бързина по клавиатурата…

— Странна мисъл.

— Точно сега обаче може да напише неща, за които по-късно да съжалява. А той няма коригиращо белило, Софи. Това е важна част от моя план. Тежко и горко на онзи, който даде на майор Алберт Кнаг шишенце с коректор!

— От мен няма да получи дори късче коригираща лента!

— Тук и сега призовавам това клето момиче да се противопостави на своя баща! Би трябвало да се засрами, че се забавлява от неговия глупав театър на сенките! Само да беше тук господин майорът, щяхме да му дадем да разбере!

— Но него го няма.

— Духът и душата му са тук, той обаче сигурно си е в Ливан. Само че всичко, което виждаме около нас, е Аз-ът на майора.

— Той е и нещо повече от това.

— Защото ние сме само сенки на неговата душа. А за една сянка не е лесно да нападне господаря си, Софи. Нужни са смелост и задълбочен размисъл. Имаме обаче възможност да въздействаме на Хилде. Срещу един бог може да се разбунтува само един ангел.

— Можем да помолим Хилде да му поиска сметка веднага след като майорът се прибере у дома. Да му каже, че го смята за нахалник. Да повреди лодката му — или поне да счупи фенера.

Алберто кимна. После каза:

— Или да избяга от него. За нея е по-лесно, отколкото за нас. Може да напусне дома на майора и никога повече да не се вести там. Друго майорът и не заслужава, задето за наша сметка си играе със светосъздаващото си въображение.

— Представи си: майорът обикаля из широкия свят и търси Хилде, но Хилде е изчезнала, защото не желае да живее с баща, който се подиграва със Софи и Алберто.

— Подиграва се, да. Това имах предвид, когато казах, че ни използва като развлечение на рожденичка. Но той би трябвало да внимава, Софи. И Хилде също.

— Какво искаш да кажеш?

— Удобно ли си седнала?

— Да, ако не продължи нашествието на духове, обитаващи лампи.

— Опитай се да си представиш, че всичко, което преживяваме, се разиграва в съзнанието на друг. Ние сме това съзнание. Следователно ние не притежаваме душа, а сме нечия чужда душа. Досега се намираме върху позната философска почва. Бъркли и Шелинг биха наострили уши.

— Да?

— Представи си още, че тази душа е бащата на Хилде Мьолер Кнаг. Стои си в Ливан и пише книга за философията, предназначена за петнадесетия рожден ден на дъщеря му. Когато на 15 юни Хилде се събуди, ще намери книгата върху нощната си масичка, а после и други хора ще четат за нас. Нали отдавна се намеква, че „подаръкът“ можел да бъде споделян с други.

— Спомням си.

— И това, което сега ти казвам, го чете Хилде, след като баща й някога си е стоял в Ливан и си е въобразявал, че аз ти разказвам, че си стоял в Ливан… и си въобразявал, че аз ти разказвам, че си стоял в Ливан…

Изведнъж всичко в главата на Софи се обърка. Тя се опита да си припомни какво бе слушала за Бъркли и романтиците. А Алберто Кнокс продължи:

— Но те не би трябвало да се възгордяват. А преди всичко не бива да се смеят, защото този смях лесно може да ги задави.

— Кого?

— Хилде и баща й. Не говорим ли за тях?

— Но защо да не се възгордяват?

— Защото не е твърде нереално да се предположи, че и те са само въображение.

— Как е възможно?

— Щом е било възможно за Бъркли и романтиците, трябва да е възможно и за тях. Може би майорът е сянка в книга, която разказва за Хилде и за него, но разбира се, и за нас, които сме малка част от техния живот.

— Това би било още по-лошо. Тогава сме само сенки на сенки.

— Мислимо е обаче, че някакъв друг автор си стои някъде и пише книга, която разказва за Алберт Кнаг, майор от корпуса на ООН, който пише книга за дъщеря си Хилде. В тази книга пък се разказва за някой си Алберто Кнокс, който изведнъж започва да изпраща скромните си лекции по философия на Софи Амундсен от Кльовервейен 3.

— Ти вярваш ли го?

— Казвам само, че е възможно. За нас този автор би бил непознат бог, Софи. Макар всичко, което казваме и вършим, да произтича от него, защото ние сме той, ние никога няма да научим нищичко за него. Ние сме скрити в най-вътрешната кутийка.

Двамата дълго мълчаха. Накрая Софи наруши безмълвието:

— Но ако наистина съществува писател, който си измисля историята за Хилдиния баща в Ливан така, както той си измисля историята за нас…

— Да?

— … тогава вероятно и той не бива да се възгордява, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Той значи си стои и някъде дълбоко в главата му сме аз и Хилде. Възможно е обаче и той да живее в нечие по-висше съзнание?

Алберто кимна.

— Разбира се, Софи. И това е възможно. И ако е така, то той ни накара да водим този философски разговор, за да намекне за тази възможност. Така иска да подчертае, че и той е беззащитна сянка и че тази книга, в която Хилде и Софи живеят живота си, в действителност е учебник по философия.

— Учебник ли?

— Защото всички разговори, които водихме, всички диалози, Софи…

— Да?

— В действителност са монолози.

— Вече имам чувството, че всичко се превърна в съзнание и дух. Радвам се, че остават още неколцина философи. Нима е възможно философията, започнала толкова внушително с Талес, Емпедокъл и Демокрит, да попадне в задънена улица?

— Разбира се, че не. Ще ти разкажа за Хегел. Той бил първият философ, опитал да спаси философията, след като Романтизмът превърнал всичко в духовна мъгла.

— Чакам с нетърпение.

— За да не ни прекъсват нови духове и сенки, да влезем вътре, а?

— И без това става хладничко.

— Нов откъс!