Юстайн Гордер
Светът на Софи (1) (Роман за историята на философията)

Райската градина

… в крайна сметка все някога нещо трябва да е произлязло от нищото…

Софи Амундсен се връщаше от училище. Отначало повървя с Юрун. Разговаряха за роботи. Юрун смяташе, че човешкият мозък е сложен компютър. Софи не беше съвсем сигурна дали е съгласна с това. Та нали човекът е много повече от машина?

Разделиха се при супермаркета. Софи живееше в покрайнините на обширен вилен квартал и пътят й до училище бе двойно по-дълъг, отколкото на Юрун. Домът й сякаш бе накрай света, зад градината им нямаше други къщи. Оттук започваше гъста гора.

Софи сви по „Кльовервейен“, която завършваше с остър завой, наречен „Капитанския“. С изключение на събота и неделя тук рядко се мяркаха хора.

Беше в началото на май. Гъсто засадени лехи с нарциси цъфтяха под овошките в градините. Брезите бяха забулени с ефирни воали от зелен креп.

Не е ли странно, че през този сезон всичко се налива и расте? Коя е причината талази зелена целулоза да набъбват изпод безжизнената земя веднага щом времето се позатопли и изчезнат последните снежни петна?

Докато отваряше градинската порта, Софи надникна в пощенската кутия. Обикновено там я очакваха цял куп рекламни брошури и няколко големи плика за майка й. Преди да се качи в стаята си, за да се заеме с домашните, Софи винаги оставяше купчината върху кухненската маса.

Понякога пристигаха банкови извлечения за баща й. А той не беше обикновен баща — беше капитан на петролен танкер и пътуваше почти през цялата година. Прибираше се за няколко седмици у дома, тътреше пантофите си из къщата и трогателно се грижеше за Софи и майка й. Но когато бе на път, разстоянието си казваше думата.

Този ден в голямата пощенска кутия се мъдреше едно-едничко писъмце и то бе за Софи.

„Софи Амундсен, Кльовервейен 3“ — пишеше върху малкия плик. Това бе всичко, подател нямаше. Липсваше дори пощенска марка.

Щом хлопна портата, Софи отвори писмото. Вътре намери само мъничка бележка, не по-голяма от плика. На бележката пишеше: „Коя си ти?“.

Нищо повече. Без обръщение, без подпис, само трите думи, изписани на ръка, и накрая голяма въпросителна.

Тя още веднъж огледа плика. Никакво съмнение — писмото бе за нея. Но кой го беше пуснал в пощенската кутия?

Софи бързо отключи вратата на червената къща. Както обикновено, котката Шерекан се показа иззад храстите, скочи на стъпалото и се промуши вътре преди момичето да затвори вратата след себе си.

„Мац, пис-пис!“

 

 

Когато майката на Софи се вкиснеше за нещо, наричаше дома им менажерия. Менажерията е сбирка от различни животни, и така си беше — Софи бе твърде доволна от своята колекция. Първо й подариха стъкленица със златните рибки: Златната къдрица, Червената шапчица и Черния Петър. После се появиха вълнистите папагалчета Том и Джери, костенурката Говинда и накрая жълто-кафявата тигрова котка Шерекан. Всички те бяха своеобразна компенсация за това, че майка й се връщаше късно от работа, а баща й все обикаляше света.

Софи запрати чантата си в ъгъла и сипа в паничката на Шерекан от котешката храна. После с тайнственото писмо в ръка се отпусна върху кухненската табуретка.

Коя си ти?

А знаеше ли? Естествено, тя беше Софи Амундсен, ала коя бе всъщност? На този въпрос досега не бе намерила задоволителен отговор.

Ами ако се казваше другояче? Например Ане Кнютсен. Друга ли би била тогава?

Изведнъж си спомни, че отначало баща й искал да я кръсти Сюньове. Софи се запита какво ли би било, ако протегне ръка и се представи като Сюньове Амундсен — не, не се получаваше. През цялото време се представяше съвсем друго момиче.

Тогава скочи от столчето и със странното писъмце в ръка влезе в банята. Застана пред огледалото и впери поглед в собствените си очи.

— Аз съм Софи Амундсен — каза тя.

В отговор момичето в огледалото не си позволи дори намек за гримаса. Каквото и да направеше Софи, същото повтаряше и то. Софи се опита да изпревари огледалния образ със светкавично движение, ала другата бе точно толкова бърза.

— Коя си ти? — запита Софи.

Отново не получи отговор, ала за миг се замисли коя бе задала въпроса — тя или огледалният образ.

Софи лепна показалеца си върху носа в огледалото и рече:

— Ти си аз.

А като не получи отговор, обърна изречението и каза:

— Аз съм ти.

Софи Амундсен никога не бе харесвала особено външния си вид. Често й повтаряха, че има красиви бадемови очи, но сигурно го казваха заради прекалено малкия й нос и твърде голямата уста. Освен това ушите й бяха много близко до очите. Най-лошото обаче бяха правите коси, които изобщо не се поддаваха на никаква прическа. Понякога баща й ги галеше и шеговито я наричаше „момичето с ленените коси“, по една пиеса на Клод Дебюси. Лесно му беше на него, нали не бе осъден цял живот да притежава черни увиснали клечки! Пред косата на Софи капитулираха всякакви спрейове и гелове.

Понякога намираше външния си вид толкова странен, че се питаше дали не е увредена по рождение. Нали понякога майка й разказваше за тежкото раждане. Но може ли раждането да определи външния вид?

Не беше ли странно, че не знае коя е? Че не е в състояние да определи собствения си външен вид? Просто бе орисана с него. Можеше да избира приятелите си, но не и самата себе си. Дори не бе взела тя решението да бъде човек.

Какво е човекът?

Софи отново погледна момичето в огледалото.

— Я по-добре да си напиша домашното по биология — каза си като извинение. В следващия миг вече беше в коридора.

Не, по-добре да изляза в градината, помисли си тя.

— Мац, пис-пис-пис!

Софи примами котката навън и затвори вратата зад себе си.

Докато стоеше на покритата с чакъл алея с тайнственото писмо в ръка, изведнъж изпита странно усещане. Стори й се, че е кукла, оживяла благодарение на магия.

Не беше ли необичайно, че живее и се движи из чудата приказка?

Шерекан елегантно прескочи чакълената пътека и потъна в гъстите храсти френско грозде. Жива котка, преливаща от жизнена сила — от белите си мустаци до края на опашката, шибаща като камшик. И тя се намираше в градината, но едва ли го съзнаваше така, както Софи.

След като поразсъждава над факта, че съществува, Софи стигна до мисълта, че няма вечно да е така.

Сега съм тук, сред света, помисли тя. Но ще дойде ден, когато ще съм изчезнала.

Има ли живот след смъртта? Котката нямаше понятие и от този проблем.

Неотдавна бе починала бабата на Софи. Вече половин година Софи всеки ден си мислеше колко й липсва тя. Не е ли несправедливо, че животът все някога свършва?

Софи спря на чакълената алея и потъна в размисъл. Доколкото можа, се опита да си наложи мисълта, че съществува, за да забрави, че няма да е вечно тук. Напълно безуспешно. Щом се съсредоточеше върху факта, че съществува, се явяваше и мисълта за края на живота. И обратното — щом с пълна сила осъзнаеше, че един ден ще изчезне без следа, усещаше колко безкрайно ценен е животът. Сякаш съзерцаваше две страни на монета, която постоянно обръщаше. Колкото по-голяма и ясна ставаше едната страна на монетата, толкова по-голяма и ясна ставаше и обратната. Животът и смъртта се оказваха две страни на едно и също нещо.

Човек не може да усети, че съществува, без да почувства, че ще умре, помисли си тя. Също толкова невъзможно е да размишляваш, че трябва да умреш, без да осъзнаваш безценността на живота.

Софи си спомни, че в деня, когато баба й разбра за болестта си, каза нещо подобно: „Едва сега разбирам колко богат е животът!“.

Не е ли тъжно, че повечето хора трябва да се разболеят, за да осъзнаят колко е хубав животът? Или пък да намерят тайнствено писмо в пощенската си кутия.

Не би било лошо да погледне дали не са се появили още писма. Софи изтича до портата и повдигна зеления капак на кутията. Стресна се, когато съзря точно същия плик. Та нали когато извади първото писмо, се увери, че пощенската кутия остава празна?

И на този плик бе написано името й. Разкъса го и извади бяло листче точно като първото.

Как е произлязъл светът? — пишеше там.

Нямам понятие, отговори наум Софи. Че кой може да знае това? И все пак въпросът бе основателен. За първи път в живота си Софи помисли, че е почти невъзможно да живееш в един свят, без поне да се запиташ как е произлязъл.

Направо й се зави свят от тайнствените писма и тя реши да поседне в „пещерата“. Това бе тайното й скривалище. Идваше тук само когато бе много разгневена, тъжна или весела. Днес бе объркана.

 

 

Червената къща се издигаше в средата на голяма градина. Имаше много цветни лехи, храсти френско грозде, различни овошки, просторна морава с градинска люлка и дори малка беседка, построена от дядото за баба й, след като първото им дете починало едва на няколко седмици. Клетото момиченце се казвало Мари. Върху надгробната му плоча пишеше: „Радост ни донесе малката Мари, после ни напусна, в скръб ни потопи“.

В единия край на градината, зад малините, растяха гъсти храсти, които не цъфтяха и не даваха плодове. Всъщност те отделяха градината от гората, но през последните двадесет години никой не се бе грижил за тях и те се бяха превърнали в непроходим шубрак. Бабата на Софи разказваше, че през войната, когато из градината свободно щъкали кокошки, храсталакът ги пазел от ловуващите лисици.

Според другите в семейството старият шубрак бе точно толкова безполезен, колкото и изоставените зайчарници в другия край на градината. Откакто Софи се помнеше, в храстите имаше тесен проход. Промъкваше се през него и се озоваваше в просторна кухина, подобна на колиба. Това бе нейната пещера. Сигурна бе, че тук никой няма да я намери.

С двата плика в ръка Софи прекоси тичешком градината и пролази през храстите на четири крака. Пещерата бе толкова просторна, че можеше да се изправи, но тя приседна на дебело коренище. Оттук през две дупчици между клоните и листата можеше да наблюдава какво става навън. Макар че пролуките не бяха по-големи от монета от пет крони, пред погледа й се разкриваше цялата градина. Като малка обичаше да гледа как майка й и баща й обикалят между дърветата и я търсят.

Софи винаги бе смятала градината за свой собствен свят. Винаги когато слушаше за Райската градина от Сътворението, си спомняше за пещерата, как седеше вътре и наблюдаваше собствения си малък рай.

Как е произлязъл светът?

Не, Софи не знаеше това. Естествено, беше наясно, че светът е само малка планета в огромния космос. Но как е произлязъл космосът?

Възможно е, разбира се, космосът да си е съществувал винаги — в такъв случай не беше нужно да отговаря на въпроса откъде се е взел. Но може ли нещо да е вечно? Дълбоко в себе си се бунтуваше срещу това твърдение. Всичко съществуващо трябва да има начало. Значи и космосът все някога трябва да е възникнал от нещо друго.

Ако обаче космосът е произлязъл от нещо друго, на свой ред и то някога трябва да е произлязло от нещо. Софи разбра, че така само избягва проблема. В крайна сметка все някога нещо трябваше да е произлязло от нищото. Възможно ли бе това? Не беше ли тази представа също толкова невъзможна, колкото и другата — че светът винаги е съществувал?

В училище учеха, че Бог е създал света, и сега Софи се опита да убеди самата себе си, че въпреки всичко именно това е най-добрият отговор на този въпрос. Но после пак се замисли. Ако приемем, че Бог е създал космоса, как тогава стои въпросът със самия Бог? Сам ли се е създал от нищото? Отново нещо у нея се възпротиви. Дори Бог да е бил в състояние да създаде каквото си пожелае, едва ли би могъл да създаде себе си, преди да разполага с един „Аз“, с чиято помощ да създава. При това положение имаше само една възможност: Бог винаги е съществувал. Тази възможност обаче Софи вече бе отхвърлила. Всичко съществуващо трябваше да има начало.

— Ама че работа!

Тя пак отвори двата плика.

„Коя си ти?“

„Как е произлязъл светът?“

Що за подлички въпроси! И всъщност откъде идваха двете писма? Това бе не по-малко загадъчно.

Кой бе изтръгнал Софи от делника й, за да я изправи пред големите загадки на вселената?

 

 

За трети път Софи се отправи към пощенската кутия.

Едва сега раздавачът бе пуснал обичайните пратки. Софи измъкна купчина рекламни материали, вестници и две писма до майка й. Имаше и една пощенска картичка със снимка на южен плаж. Обърна я. Марките бяха норвежки, с печат „Корпус на ООН“. Възможно ли бе картичката да е от баща й? Та той се намираше на съвсем друго място. И почеркът му не бе същият.

Пулсът на Софи се ускори, когато прочете адреса на картичката. „Хилде Мьолер Кнаг, чрез Софи Амундсен, Кльовервейен 3…“ Останалото беше вярно. На картичката пишеше:

Мила Хилде! Честит петнадесети рожден ден! Сигурно разбираш, че бих желал да ти направя подарък, който ще ти помогне да пораснеш. Прости ми, че изпращам картичката до Софи. Така беше най-лесно.

Сърдечни поздрави, татко

Софи се върна тичешком вкъщи и влетя в кухнята. В душата й бушуваше буря. Какво става? Коя е тази Хилде, навършваща петнайсет години само месец преди петнайсетия рожден ден на Софи?

Софи грабна телефонния указател от коридора. Мнозина се казваха Мьолер, неколцина и Кнаг. Но никой не се именуваше Мьолер Кнаг.

Отново огледа тайнствената картичка. Без съмнение истинска беше, с пощенска марка и печат.

Защо обаче един баща ще пусне честитка с адреса на Софи, когато очевидно е предназначена за другаде? Кой баща ще изпрати картичката да се лута и ще лиши дъщеря си от поздрав за рождения ден? От къде на къде така да е „по-лесно“? И най-вече — как изобщо да открие тази Хилде?

Ето че Софи се сдоби с още един проблем, над който да си блъска главата. Опита се да подреди мислите си.

Само за няколко часа този следобед се бе изправила пред три загадки. Първата бе кой е оставил двата плика в пощенската й кутия. Втората загадка бяха трудните въпроси в двете писма. Третата беше: коя е Хилде Мьолер Кнаг и защо Софи получи картичката за рождения ден на непознатото момиче.

Сигурна беше, че между трите загадки съществува някаква връзка, защото досега бе водила съвсем обикновен живот.