Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Маккинън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All I Want for Christmas, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 34 гласа)

Информация

Форматиране
asayva (2018)

Издание:

Автор: Дженифър Грейсън

Заглавие: Всичко, което искам за Коледа

Преводач: Zaharka

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9168

История

  1. — Добавяне

Глава 5

— И ето я Коледа… — Гласът на Джон Ленън се носеше от малките колони в офиса на Касандра. — А какво направи ти…

Тя се усмихна на себе си, но не вдигна очи и продължи да чете. Още една писмена работа, която да оцени, и щеше да приключи със семестриалните изпити на втория си курс. Два курса отпаднаха, един остава.

Поне празничната музикална станция на Пандора я поддържаше в добро настроение. Беше прекарала сутрешните лекции замаяна. От момента, в който се събуди, умът й бе изпълнен със срещата й с Шон предната вечер. За щастие лекцията беше обобщителна, тъй като писмените работи бяха предадени, така че тя имаше лукса да се остави на автопилот. Което беше добре; беше напълно разсеяна.

Трябваше ли той да изглежда толкова добре? И да бъде сладък и чаровен, както винаги? И да се извинява така чистосърдечно за болката, която й бе причинил? И да стои толкова близо, привличайки я като пеперуда към пламък?

Очите му. Тези дълбоки, изпълнени с чувства сини очи. Беше заспала с техния образ в ума си; те бяха първото, за което си беше помислила, когато се събуди и не бе успяла да спре да мисли за тях цяла сутрин.

— Щастлива Коледа! — Джон, Йоко и останалите извикаха весело. Касандра се стресна, осъзнавайки, че се бе отнесла по време на цялата песен. И не беше довършила последната страница. Проклятие. Тя изпука кокалчетата си и се насили да се фокусира. Когато приключи с последното изречение на последната страница, стомахът й изкъркори. Един поглед към часовника й каза, че скоро трябва да отиде да обядва, ако иска да има достатъчно време, за да си сдъвче храната преди да почнат следобедните занятия.

Телефонът й иззвъня със съобщение и тя го погледна. Кара беше написала: „Видяла си се с Шон и не ми се обади?!? Как можа? Слава богу, че Бри ме обича повече от теб. ТРЯБВА ДА ЗНАМ ВСИЧКО!“.

Касандра се засмя и изпрати отговор: „Съжалявам! Имах сутрешни лекции, сега работя — семестриалните изпити започват следващата седмица. После ще имам още лекции следобеда.“

„Мъртва си за мен“, написа в отговор Кара.

„LOL[1]! Съжалявам, съжалявам! Ще ти се обадя довечера. Обещавам.“

„По-добре го направи.“

„Ще го направя. Как се чувстваш иначе?“.

„Като слон, отговори Кара. Толкова съм готова това бебе да се роди.“

„Може да стане във всеки момент, написа Касандра. Внимавай какво си пожелаваш!“.

„Хубаво! Не мога да чакам още три седмици. Огромна съм и ми е неудобно. И сега като трябва да пазя леглото, съм отегчена до побъркване.“

„Елена не ти ли прави компания?“.

„Сестра ми има нужда от хапчета за развеселяване, отговори Кара. Малко е нацупена.“

Касандра се засмя, докато пишеше: „Съжалявам. Вечеря скоро, ние трите? Може би ще успея да домъкна Бри обратно в града и да станем 4.“

„Ще го обсъдим по-късно, когато ми се обадиш да ми кажеш всеки един детайл от срещата с Шон снощи, написа Кара. Не хитрувай. Обади ми се по-късно!“.

„LOL, ще го направя! Обичам те. Дръж се.“

„И аз те обичам. Чао.“

Стомахът на Касандра изкъркори отново, този път по-силно.

— Обяд — каза тя на глас и остави дебелата писмена работа. По-късно щеше да напише коментарите и корекциите си. Беше прекалено гладна. Музиката замлъкна и офисът потъна в тишина за три секунди, когато интеркомът в офиса й избръмча. — Ало?

— Здравей, Касандра — каза Тина, секретарката на катедрата по английски. — Тук има един мъж с обяда ти.

Касандра смръщи вежди.

— Какво? Не съм поръчвала обяд. Всъщност се канех да изляза и да си взема обяд. Трябва да има грешка.

— Ъм… не мисля така — каза Тина. — Той казва, че е за теб. Изглежда непреклонен.

— Аз не… знаеш ли какво, просто ще дойда. Идвам веднага. — Тя грабна ключовете си, тикна мобилния си телефон в джоба на сивия си панталон, бързо прокара пръсти през косата си и заключи вратата на офиса зад себе си.

Не си беше поръчала обяд. Абсолютно щеше да си спомня, ако си беше поръчала обяд. Когато излезе отпред, тя видя, че откакто се бе заключила в офиса си само преди два часа, Тина бе опънала коледни лампички и гирлянди из стаята и дори имаше малка елха със светлини и играчки на пода до бюрото й.

Но онова, което изпълни зрителното поле на Касандра, бе изненадващият гост, който стоеше там. Стомахът й се преобърна.

— Шон? Какво… какво правиш тук?

— Здрасти! — Той се ухили с убийствената си усмивка и вдигна голямата бяла пластмасова торба, която държеше. — Донесох ти обяд.

Тя зяпна, а очите й отскочиха за кратко към Тина, преди да се върнат обратно към него.

— Откъде знаеш къде да ме намериш?

— Не беше много трудно, любима — каза той.

— Сериозно. — Тя го огледа, когато попита: — И какво… сега да не ме следиш?

— Може би малко — каза весело той, без следа от срам. — Мисля си, че момичето трябва да яде. Така че ти донесох обяд. На нас всъщност. Достатъчно за двама. Къде трябва да го изядем?

— Не съм се съгласила — изтъкна тя. — Дори не съм те молила да…

— Но трябва да ядеш, нали? — Очите му проблеснаха с комбинация от пакостливост и напереност… и още нещо.

Стомахът й изкъркори като по сигнал, достатъчно силно, че да могат той и Тина да го чуят. Усмивката му стана победоносна.

— Виждаш ли, гладна си! Донесох хубава храна. Все още харесваш суши, нали? ’Айде, Каси.

Погледът на Тина отскочи към Касандра.

— Каси? — Тя опита да прикрие веселието си и се провали. — Никога не съм чувала някой да те нарича така.

— И има добра причина — изтъкна Касандра. Раздразнена и малко смутена от публиката, тя погледна обратно към Шон. Голям, великолепен кретен, стоящ ухилен там и много секси. В кралско син пуловер с качулка под палтото си и с дънки. Пуловерът подчертаваше невероятните му очи. Той не играеше честно. Никога не го беше правил. — Хубаво, ела. Ще ядем в офиса ми.

— Великолепно — каза той с блестяща усмивка. Тина се опита да сдържи кикота си, но се провали.

* * *

Шон последва Касандра надолу по коридора, хвърляйки погледи към затворените врати на другите факултативни преподаватели. Той усети странно, почти притеснено трепване в гърдите си и се учуди на факта, че щеше да стане на тридесет и три след няколко месеца, но все още изпитваше смущение от академичната обстановка. Училището никога не е било приветливо място за него като дете. Подобни спомени оставаха дълбоко заровени в човешката психика и не можеха да бъдат извадени.

Сега, той ги изтика настрани и се остави да бъде хипнотизиран от полюшването на бедрата й, докато вървеше пред него. Облечена в проста черна блуза, черен панталон и кафяви кожени обувки, тя бе образа на младата професионалистка. Толкова различна от момичето с дива коса, която обикаляше града с него, облечена с дънки и кецове.

Тя все още го възбуждаше, нямаше съмнение в това. Ако бе наддала някакви килограми от времето, когато бяха двойка, той не можеше да каже. Единствената ярка физическа разлика бе по-късата й коса, която в момента бе прибрана на опашка, разкривайки тила й. Той бе прекарвал часове, хапейки тази сладка, гладка извивка, карайки я да мърка и да се гуши в него като доволно коте… кръвта му се разпалваше само като си спомняше.

В края на коридора, втората врата вдясно преди последната, беше офисът й. Той забеляза упорито стиснатата й челюст и зачервените петна на бузите й, докато вадеше ключовете си и трябваше да се ухили. Беше я изненадал, а тя се бореше да запази хладнокръвие. Можеше да го види изписано по нея. И това го гъделичкаше.

— Защо заключваш вратата? — попита той, лениво облягайки се на стената.

— Ъм, за да не бъде откраднато нещо — каза тя, сякаш бе очевидно.

— Но тук няма никой.

— Не, в момента не… — Тя отвори вратата.

— Значи сме сами? — Каза го лековато, за да я подразни.

Но лицето й пламна.

Сърцето му затанцува. Първа точка за мен.

Тя влезе в офиса и се тръшна в кожения си стол.

— Помниш ли, че ставам раздразнителна, когато съм наистина гладна?

— Сега вече да. — Той затвори вратата и седна в единствения друг стол, по-малък и с възглавници, до бюрото й. Като остави торбата върху плота, той се пошегува: — Тогава по-добре да те нахраня бързо. Ставаш все по-раздразнителна с всяка секунда.

— Е, освен това не обичам изненади — измърмори тя.

— Дори и когато е суши? Доставено директно в офиса ти от елегантен ирландец?

— Особено тогава.

Той се изсмя и извади стиропорените кутии от торбата.

Когато извади и две бутилки вода и й подаде едната, устата й се изви. Опитваше се да не се ухили, но тъмните й очи светеха от веселие. Той й намигна.

— И какво ми донесе? — попита тя, облягайки се в стола си.

— Рискувах. Не знам какво харесваш сега, но ако паметта не ме лъже… — Той отвори кутията, която бе оставил пред нея. — Рулца със змиорка и краставица, пикантни рулца с риба тон, жълтопереста риба тон. Това добре ли е?

Очите й се ококориха, когато погледна сушито, а после и него.

— Да. Да, това харесвам. — Тя посегна към чифт пръчици и ги раздели. — Брой ме за впечатлена.

Той се усмихна, чувствайки се така, сякаш бе спечелил малка победа.

— Страхотно. — Отвори собствената си кутия. — Наздраве. Наслаждавай се.

— Колко ти дължа? — попита тя.

Очите му литнаха към нейните.

— Какво? Не ме обиждай, любима.

— Но…

— Но нищо. Купих ти и ти донесох обяд. Аз черпя. Край на историята.

Тя кимна и каза:

— Благодаря ти.

Той я наблюдаваше как лапна първото парче. Очите й се затвориха в екстаз и изпусна съвсем слаб стон, докато ядеше. Това накара кръвта му да се разбушува и усети раздвижване в дънките си.

— Умирах от глад — призна тя, взимайки си друго парче. — Благодаря ти, Шон. Това беше… мило от твоя страна.

— Пак заповядай. Радвам се, че те уцелих в подходящия момент. — Той раздели собствените си пръчки, за кратко ги разтърка една в друга и се зае с обяда си.

Големите й, кафяви очи го приковаха, когато настоя:

— Сега ми кажи как ме намери. Наистина.

— Както казах, не беше трудно. Каза ми, че преподаваш английска литература в Нюйоркския университет… ’айде де, любима, има те на проклетия уеб сайт. Обадих се в катедрата, говорих със секретарката и се уверих, че ще бъдеш тук.

Тя кимна, приемайки обяснението. Храниха се в тишина няколко минути. Не изглеждаше да му е ядосана, което беше добре. Но когато той открадваше по някой поглед измежду хапките, не можеше да я разчете. Очите й си оставаха върху храната. Дали се радваше, че той бе дошъл или не?

— Трябваше да те видя отново, Каси — промърмори накрая той. — И искам да те видя пак. Вечеряй с мен утре. Позволи ми да те изведа.

Тя застина на място. Дори устата й започна да дъвче по-бавно.

При реакцията й, той също застина. Вълна от тревога премина през него и той попита:

— Наистина ли не искаш да ме виждаш повече след днес? Истината.

Тя преглътна с усилие, играейки си с пръчиците. След това изрече тихо:

— Донякъде искам. Там е проблемът.

— Защо да е проблем?

Тя не отговори. Взе си ново парче суши с пръчиците и го доближи до устата си.

Сърцето му беше като заседнало в гърдите.

— Просто те каня на вечеря, Каси. Нищо повече. Действам бавно. — На лицето му трепна усмивка. — Поне се опитвам. Трудно е, когато си така дяволски красива. Кара ме да те желая.

— Ти си опасен — прошепна тя, очите й вече бяха насочени към него. Той видя колебанието в тях. Дори и частица страх, може би. — Искаш истината? Ето я истината: умът ми крещи повече да не те допускам близо до себе си.

Устата му пресъхна. Грабна бутилката си и преглътна малко вода.

— Това го разбирам. Но… какво казва сърцето ти?

Тя си пое рязко въздух.

— Последният път, когато послушах сърцето си, що се касаеше до теб, накрая бях съсипана.

Той въздъхна измъчено.

— Знам. Но това беше тогава… — Той се приведе напред и покри ръката й със своята. — Дай ми нов шанс. Само това искам. Шанс.

— Шанс да ме нараниш отново — промърмори тя, погледът й не трепваше.

Той се сви.

— Не. Шанс да опитаме отново. Да започнем с нещо малко, като вечеря.

— Защо да го правя? — попита тя. Всичко у нея изглежда целеше да я предпази — позата, изражението, тонът. — Защо да те пускам обратно в живота си на което и да е ниво?

— Да се надяваме, защото усещаш, че връзката помежду ни е все още там — каза той. — Също както я усещам и аз, и е така от момента, в който те видях снощи. — Той стисна ръката й, галейки опакото й със загрубелия си палец. Очите й се навлажниха. — Почти не съм спал, защото мислих за теб. Да те видя отново беше… не знам, признание? Все още сме свързани. Знаеш, че съм прав.

Тя се намръщи, колебанието й бе очевидно, когато затвори очи.

Той отново стисна ръката й и каза нежно:

— Погледни ме в очите и кажи, че не го усещаш, а когато приключим с обяда, ще изляза през тази врата и ще те оставя на мира.

Очите й се отвориха, оглеждайки го внимателно. Той едва можеше да диша.

— Дай ми шанс, Каси — каза той. — И ще те скъсам от романтика.

— Не искам фалшиви, празни жестове — отвърна тя, в гласа й се долавяше следа от раздразнение. — Това не е романтика, това не е впечатляващо — това е манипулация.

— Не се опитвам да те манипулирам. Така че няма да са фалшиви — каза твърдо той. — Ще бъдат демонстрации, за да ти покажа, че съм готов на каквото е необходимо, за да те опозная отново. — Гърдите го стегнаха. — Просто искам да те опозная отново.

И въпреки това тя само се взираше насреща му, тези топли, тъмни очи го поглъщаха. Щеше му се да знае какво си мислеше тя. Разбираше колебанието й, но това го убиваше.

— Знам, че те нараних — прошепна той. — Имаш всяко право да ме накараш да пълзя. Сега го правя. Защото искам да те видя отново, Касандра.

Лицето й пребледня, най-сетне измъкна ръката си от неговата и взе пръчиците си. Нямаше да го погледне; всъщност сега очите й отбягваха неговите. Сърцето му потъна.

Е, беше дал всичко от себе си. Не можеше да я вини. Когато беше скъсал с нея, тя се бе опитала да ги задържи заедно. Беше се борила за тях с всички сили. И това само правеше нещата по-лоши за него, защото истината бе, че той поначало не искаше да я губи. Беше го умолявала да не си тръгва, а той си бе тръгнал. Сега той я умоляваше за още един шанс, а тя не му го даваше.

Той трябваше да го приеме и да я остави на мира занапред. Да знае, че тя бе някъде там, в града, живеейки живота си без него, по свой избор. Той свали поглед към обяда си и стомахът му се разбунтува; апетитът му бе изчезнал. Преглъщайки с усилие, той остана мълчалив. Какво трябваше да направи сега? Да стане и да си тръгне, докато все още имаше някакво останало достойнство? Нямаше представа. Погледът му се спусна към пода.

— По кое време искаш да вечеряме утре? — попита тя, докато внимателно капваше соев сос върху парче жълтопереста риба тон.

Очите му се стрелнаха обратно към лицето й. Въодушевление се втурна през него като приливна вълна и не можа да спре усмивката си.

— Как ти звучи шест часа?

Тя надникна към него изпод дългите си, тъмни мигли, намек за усмивка повдигаше устните й.

— Звучи ми добре.

— Фантастично. — Той се облегна в стола си и й се усмихна. — Отлично. — Възелът, който се бе образувал в гърдите му, се отпусна, стомахът му се успокои и той си пое дълбок, пречистващ въздух. Тя му даваше искания шанс. Докато не си тръгна снощи от офиса му, той не осъзнаваше колко бе отчаян да опита отново с нея.

Среща? Една възможност? Беше решен да не го пропилее.

Бележки

[1] LOL = laugh out loud = голям смях; смея се на глас — Б.пр.