Дженифър Грейсън
Всичко, което искам за Коледа (10)

Глава 10

Шон се суетеше с вратовръзката си пред огледалото в тоалетната. Исусе, мразеше костюми. Тази сутрин се беше подстригал, карайки непокорната си коса да се държи малко по-прилично, и се беше избръснал. Беше избрал най-хубавия си костюм, черно „Армани“, и весела вратовръзка в нюанси на сиво, черно и червено. Обичаше начина, по който очите на Каси бяха светнали, когато го видя издокаран и това почти бе накарало всичко да си струва. Но въпреки това мразеше да носи такива ограничаващи, превзети дрехи.

Вече бяха минали през първия час от партито. Някои от колегите й бяха любезни, дружелюбни и разговорливи. Някои бяха просто скучни или претенциозни. Това беше очаквал и с това се бе сблъскал. Но Каси му бе казала, че няма нужда да стоят дълго. Че няма търпение да се приберат у дома, за да свали костюма му. Устата му се изви, когато си спомни погледа в очите й, когато го каза. Той имаше подобни фантазии през цялата вечер; тя изглеждаше абсолютно възхитително в дългата й, черна, кадифена рокля. Ръцете му обхождаха гърба й цяла вечер, наслаждавайки се на усещането за тялото й, обгърнато от меката, плюшена тъкан.

Вратата на мъжката тоалетна се отвори и влезе един висок, кльощав мъж. Тъмната му коса беше прошарена и беше облечен във военноморско син костюм с папийонка. Шон му кимна с брадичка, любезен жест на внимание, преди да се върне обратно към огледалото за последен оглед.

— Не мисля, че сме се срещали — каза непознатият. — Оливър Потсън, ръководител на катедрата. А вие сте…?

Аха. Онзи, за когото му беше разказала Каси. Беше голяма работа, личеше му.

— Шон Маккинън. — Той подаде ръка и Потсън я стисна. — Тук съм с Касандра Байнс. Приятелката ми.

— О. Ясно. — Бледите зелени очи на Потсън се плъзнаха по Шон, открито преценявайки го. Съдейки по гримасата му, Шон прецени, че мъжът не харесваше онова, което вижда. — Не те е споменавала.

Нещо се раздвижи вътре в Шон, но той го игнорира.

— Наскоро се събрахме отново.

— Събрахте се? Като че сте излизали и преди?

— Точно така. — Шон се обърна изцяло с лице към него. Мъжът беше само с няколко сантиметра по-висок от него, но изглеждаше така, сякаш някой по-силен вятър може да го издуха. Целият излъчваше претенциозност и изглеждаше просто гадно, с остри черти на намръщеното си лице и подъл блясък в очите. Изведнъж на Шон му се прииска да му вземе папийонката и да му я навре в задника. — Знаете ли, господин Потсън, не знаех, че ръководителите на катедри следят личния живот на професорите си.

— Е, всъщност тя е само асистент-професор — поправи го Потсън. — И съм доктор Потсън.

Шон остави мързелива усмивка да се плъзне на лицето му. „Надуто копеле. Какво ще кажеш за чекиджията Потсън?“

— Знам, че Каси е асистент-професор. Само на двадесет и девет е. Дяволски впечатляваща е, ако ме питате. Но е малко млада за вас, не е ли така?

Веждите на Потсън се повдигнаха надменно.

— Мисля, че госпожица Байнс е невероятно впечатляваща. Но млада за мен? Какво точно намеквате, господин Маккендрик?

— Маккинън — каза просто Шон. — И намеквам, че за ръководител на катедрата й, изглежда, сте крайно заинтересован от личния й живот.

— Прекалявате — тросна се Потсън. — Държа я под око, защото, като ръководител на катедрата, съм инвестирал в професионалното й бъдеще. Мисля, че имам право да бъда загрижен, ако ще бъде разсейвана от бурен личен живот. Аз съм… ами… леко изненадан, че е довела придружител на партито тази вечер. Мислех, че единствената й връзка е тази с кариерата. Отдавна ли сте заедно?

— Не и този път. Но преди, първият път, да. Имахме много сериозна връзка преди няколко години. Късметлия съм, че отново се намерихме. — Шон наклони глава. — Но трябва да попитам отново, как това е ваша работа?

Потсън прочисти гърлото си.

— Просто завързвах разговор.

— Аха. — „Ти си кретен, помисли си Шон. Помпозен задник. Гледай моята жена колкото си искаш. Сега отново е с мен.“ — Да искате да ме питате още нещо, преди да се върна при приятелката си?

Бледите очи на Потсън се присвиха, като на акула, готвеща се да убива.

— Върнал сте се в живота й от колко, няколко седмици, доколкото разбирам?

— Да.

— Знаете ли с кого излизаше преди вас, господин Маккинън? — попита Потсън с копринен гласец. — С някого, когото притежава достатъчно имущество, че да заеме цял квартал. Той я заведе в Европа, пращаше й цветя всяка седмица. Интересно сравнение между двама ви.

Нещо като ужас се разпъна в Шон, усуквайки вътрешностите му на възел, докато студенина се прокрадваше в сърцето му. Но процеди през стиснати зъби:

— Върви по дяволите.

Потсън се засмя меко. Шон толкова много искаше да го удари, че му беше трудно да се въздържи.

— Нямаш представа какво значим един за друг двамата с Каси — изръмжа Шон. — Можеш да ме нападаш колкото си искаш. Не значи нищо. На крачка си от това да бъдеш преследвач, ако продължаваш да я държиш така изкъсо под око. — Ръцете на Шон се свиха в юмруци.

— Не съм преследвач, господин Маккинън. Но очевидно познавам професор Байнс малко по-добре от вас. Тя бързо ще се отегчи от някой като вас. И после ще намери някого, който ще й даде онова, което търси. Мисля, че дълбоко в себе си знаете, че съм прав. — Гъстите му вежди се повдигнаха, сякаш да подчертаят изказването му, и после напусна тоалетната.

Кръвта на Шон препускаше във вените и бучеше в ушите му. Остана неподвижен, затвори очи и си пое дълбок, успокояващ дъх. „Копеле. Това проклето, отвратително копеле. Трябваше да го спукам от бой.“

Но не можеше да не си спомни едно подобно парти преди години. Как острите думи на една крастава жаба бяха подействали на Шон, пускайки на свобода съмненията му и пращайки го на пътя към нещастието. Не можеше да позволи това да се случи отново. Но, Исусе… имаше нужда от питие. Блъскайки силно вратата, той се изстреля от тоалетната и обратно надолу по коридора.

Тъмната, облицована с дърво зала в „Клуба на изследователите“ беше пълна с говорещи хора, чаши, лека музика. Шон грабна две чаши с шампанско от подноса на минаващия покрай него сервитьор. Запалените свещи и гирляндите създаваха усещането за почти старомодна Коледа; караха го да си спомня за малката къща на баба и дядо в графство Корк. Той и семейството му живееха в графство Килдеър, но всяка Коледа, докато беше малък, ходеха при родителите на майка му. Сладката му баба обичаше гирлянди и червени панделки. Къщата беше пълна с тях.

Шон огледа сцената пред него. Доста приятно. Не мразеше, че беше тук, както си мислеше, че ще се случи. Или поне не беше така, преди разговора с Потсън. Пресуши съдържанието на едната чаша, после я остави на близката маса. През високите, тесни прозорци можеше да види, че навън бе започнало леко да вали сняг, кристалните снежинки се носеха по вятъра. Беше хубаво, живописно. „Последният й приятел притежаваше достатъчно имущество за цял квартал…“. Раздразнено потърка свободната си ръка по лицето си.

Оглеждайки се наоколо, забеляза Каси в другия край на стаята, говорейки с друга жена и трима мъже в малък кръг до камината. Припукващите пламъци танцуваха по бледата й кожа, осветявайки я, докато се смееше на нещо, което някой бе казал. Привързаност и гордост се завъртяха в него: тя беше неговата жена. Ако… можеше да я задържи. Дребните мушици на съмненията забръмчаха в главата му. Опита се да се отърси от тях, докато прекосяваше стаята, за да се присъедини към нея.

— Хей — каза той до нея, подавайки й чашата с шампанско.

— Ето те и теб! — Усмивката й, когато се обърна към него, можеше да освети стаята. — О, благодаря ти. Чашата ми беше празна, как разбра? — Тя го целуна по бузата, преди да отпие от шампанското.

— Трябва да поговоря с теб, когато имаш минутка — прошепна той в ухото й.

Тя се отдръпна, за да го погледне, а веждите й се смръщиха.

— Всичко наред ли е?

— Да, разбира се. Само казвам. Може да почака.

— Не. Сега, любопитна съм. — Обърна се към колегите си и се усмихна сладко. — Ще ни извините ли? — И с това, тя хвана ръката на Шон и го измъкна от партито, надолу по коридора към малко, но впечатляващо лоби. Високи тавани, мраморни подове, произведения на изкуството по стените и безценни артефакти в стъклени кутии… различен свят от онзи, с който беше свикнал, това беше сигурно. Той й хвърли поглед, когато застана пред него. „Мястото й е тук. Виж откъде съм аз… и виж коя е тя.“ Мразеше да мисли, че Потсън може да е прав.

— Говори с мен — каза тя. — Какво има?

Проклятие. Не искаше да го прави там.

— Красива си тази вечер, да знаеш.

— Благодаря ти. Ти също. Сега спри да отлагаш.

— Аз, ъм… — Как би могъл да изрази това правилно? Да й каже, че току-що е имал сходно преживяване с онова преди, и да я предупреди за онзи задник шефа й, и да я попита какво значи той за нея, и всичко това, без да прозвучи като задник?

— Шон? — Тя се взираше очаквателно в него.

— Съжалявам, просто… — Той прокара ръка по тила си, опитвайки се да оформи правилните изречения. Хващайки ръката й, той я дръпна да седне до него на кадифеното канапе. — Ти… не знаеш колко си желана, Каси. Не знаеш. Никога не си знаела. Но има история за това как си била около мъже, които са помпозни и ревниви. Които очевидно мислят, че мъж като мен не трябва да има претенции към теб.

Устата на Касандра буквално увисна, когато зяпна насреща му.

— К-какво? За какво, за бога, говориш?

— Вярно е, любима. Един от тези образи се добра до мен преди, влезе в главата ми, преди години. А аз послушах него, вместо теб, и провалих всичко — каза Шон рязко. — Тази вечер при мен дойде някакъв кретен, който, изглежда, си мисли, че има права над теб.

— Кой?

— Онзи мъж Потсън. Проклет чекиджия.

Тя се смръщи при споменаването на името му.

— О, боже. Какво стана?

— Той те иска — каза равно Шон. — Това беше явно.

— Нямаш за какво да се тревожиш. Никога не бих… — Гласът й пресекна, така че не довърши. — Боже, Шон, казах ти, той ме отвращава.

Шон трябваше да се ухили на това.

— Би трябвало. Отвратителен е.

— Но той е ръководителят на катедрата ми. Може да направи нещата много трудни за мен, ако реши. Така че просто се опитвам да бъда любезна, гледам леко на нещата и не се бунтувам.

— Това е сексуален тормоз — процеди Шон.

— Това е реалният живот — каза равно Касандра. — Йерархия, политика — случва се постоянно.

— Майтапиш ли се с мен? — примигна Шон. — Знаеш ли какво? Може да нямам лъскава диплома, но ръководя бизнес и за мен сексуалния тормоз над служителите не е нещо нормално. Виждал съм го в барове и клубове, на други места. Мислиш си, че понеже Потсън има купчина букви пред името си, това някак си го прави по-приемливо? Не е така, Каси.

— Не знаеш как е — каза тя с остър тон в гласа. — Не знаеш какво се случва в академичния живот, не знаеш…

— Не навлизай там — предупреди Шон, усещайки как възелът се връща в стомаха му. — Знам достатъчно, за да съм наясно, че сексуалният тормоз никога не е реден. Не ме третирай като идиот, понеже не се придържам към тия лайна. И недей да звучиш като такава като ме обиждаш.

Тя трепна, сякаш я бе зашлевил.

— Не беше обида!

— Наистина ли? Помисли си какво ми каза току-що, мила. Снизходителна си с мен.

— Не съм! — проплака тя. — Просто не разбираш… — Тя скочи на крака и се взря надолу към него. Той бавно се изправи, взирайки се в отговор.

— Давай. Кажи го отново — промърмори той с опасен тон. — Кажи на тъпия собственик на бар, че не е достатъчно умен.

Червенина изби на бузите й.

— Не това имах предвид. Какво ти каза той? Ще ми кажеш ли какво се случи, моля?

Шон не можеше да откъсне поглед от нейния. Тя осъзнаваше ли какво се случваше тук? Защото изведнъж той със сигурност го разбираше и никак не му харесваше.

— Информира ме, че в сравнение с всичките ти предишни приятели — богатите, образовани и могъщи, — играчка като мен няма да се задържи дълго. Ще се умориш от мен. Наблюдавал е, така че знае.

— Какво е казал? — Лицето й пребледня, ярко розовото се отцеди от бузите й.

— Да. Обаче не се тревожи. Разясних му.

— Така ли? О, боже, какво му каза? — попита разтревожено тя. — Не си направил нищо… казал нещо… което може, ами…

Той я погледна намръщено.

— Което може какво? Да те предпази? Да те защити? Той е кретен.

— Знам това, но, Шон, той ми е шеф. Не можеш… искам да кажа, че аз трябва…

— Ти трябва, Каси. Не и аз. Не търпя тъпотии от никого. И не мога да повярвам, че чувам, че ти би търпяла. — Шон прокара ръка през косата си, изруга под нос и започна да крачи.

— Не е така! Но и не трябва да разклащам лодката — каза тя. — Има средно положение.

— Не, няма. Не и за такова нещо.

— Този човек ми е шеф, а аз искам някой ден да бъда назначена на постоянно място — каза грубо тя. — Така че, ако каже нещо, което…

— Беше груб, снизходителен, сводничещ и противен. Мисли си, че има права над теб. Късметлия е, че не го вградих в стената. — Той спря да крачи и я прониза с поглед. — Каси, ядосана си на Потсън или на мен? Защото точно сега не съм сигурен.

— Ако нападнеш шефа ми, имам право да съм загрижена — каза Касандра.

— Аха. Това е просто страхотно. — Изведнъж се почувства като на ускоряващ се влак и не знаеше как да го спре. Не знаеше къде е педалът на спирачката. Прокара ръка през косата си изтерзано. — Знаеш ли какво? Той беше задник, аз му отвърнах и се застъпих за нас, а изведнъж имам чувството, че аз съм подложен на разпит.

— Какво? Я чакай малко…

— Потсън е проклет кретен. Също като онази змия в Колумбийския преди години, онзи, който се добра до мен — продължи Шон, излизайки от контрол. — Но тогава нещата бяха различни. Бях несигурен, млад и глупав и не можех да го превъзмогна. Той направи така, че да звучи сякаш съм тъп загубеняк, който ще те дърпа назад, ако остана с теб. Мислех, че накрая някак ще те изложа. Затова скъсах с теб, както знаеш.

— Майтапиш ли се с мен? — Касандра усещаше сърцето си като студен камък в гърдите й, в съчетание с буцата в гърлото й. Тя преглътна, но буцата не помръдна. Най-накрая успя да изграчи: — Толкова малко ли си вярвал в нас? В мен? — Догади й се. — Затова напусна, преди да успея да те уволня.

Той трепна, но промърмори:

— Като го казваш така…

— О, боже мой — просъска Касандра. Сърцето й препускаше и усещаше лицето си горещо. — Взел си решения вместо мен.

Шон кимна, но не каза нищо. Неподвижен като камък, болката в очите му говореше ясно.

Главата й се въртеше. Не знаеше дали да се смее, крещи или плаче. Поразена, тя вдигна ръце и ги стовари върху гърдите му, силен удар, който го запрати назад.

— Как смееш да имаш толкова малко вяра в мен! Как смееш да взимаш решения вместо мен и да ме нараняваш така! — Опитваше се да не крещи, но бе подивяла. — С години имах чувството, че не съм била достойна, сякаш съм направила нещо, с което съм те накарала да поискаш да си тръгнеш от мен… а през цялото това време си бил ти. Ти не си се чувствал достоен.

Той я погледна в очите и каза с тъга:

— Така е. Права си. — Признанието му бе така кротко, че разкъса сърцето й. — Само дето никога не съм искал да се чувстваш така.

— Как бих могла да не се чувствам така? — проплака тя. — Ти ме заряза! Без никаква основателна причина, с дразнещи баналности за това как било по-добре за мен и как по-късно ще ти благодаря.

— Каси… — Той се взираше печално в нея. — Онази нощ ти ми каза да си простя, а аз ти казах, че ми е много трудно да го направя. Сега знаеш защо.

Тя прокара треперещата си ръка през косата си. Някъде в замъгления й ум осъзна, че не само ръката й трепереше, а и цялото й тяло.

— И докато сме на темата — продължи той — ти каза, че си ми простила задето те нараних. Но точно сега не ми звучи така. Звучи така, сякаш си ми много ядосана.

— Е, точно сега съм, да! — Тя усети как самоконтролът й се изплъзваше със скоростта на светлината. — Ако тогава ми беше казал което и да е от тези неща, скъсването ти с мен щеше да има някакъв смисъл. Щях да разбера какво те е накарало. Можехме да поговорим по въпроса, аз щях… — Искаше й се да го удари. Искаше да плаче. — Знаеш ли какво? Сега не мога да мисля за това. Не мога. Така че просто ми кажи, направи ли нещо на Оливър тази вечер, за което трябва да знам?

— Като какво например? — попита обидено Шон.

— Не знам. Нещо, което може да застраши позицията ми тук? Или кариерата ми?

— Само за това ли те е грижа? — просъска той с ококорени очи.

— Не! Но, Шон, работих дяволски много, за да стигна дотук. С години. Ти се върна в живота ми от няколко седмици. Така че съжалявам, но имам право да знам или да бъда разстроена, ако си казал или направил нещо…

— Не мога да повярвам! — извика той. — Повече те е грижа за работата ти, отколкото за нас!

— Не — каза тя, — но ме е грижа и за двете неща. Не е нужно да се извинявам за това.

Сините му очи проблеснаха възмутено, потресено.

— След всичко, което направихме, за да стигнем дотук, да бъдем заедно, да си вярваме отново…

— Сега искаш да говорим за доверие? Сигурен ли си? Защото след онова, което ми каза току-що, ако поначало ми вярваше, тогава щеше да дойдеш при мен. Щях да успея да ти покажа, че онзи тип е кретен, щяхме добре да се посмеем и това щеше да е всичко.

— Добре да се посмеем? — Той я изгледа вторачено.

— Никой нямаше да може да ме вземе от теб. С твое изключение. И ти го направи. Ти го направи.

Той се завъртя, търкайки лицето си с ръце, преди да се обърне отново към нея.

— Тогава си мислех, че не те заслужавам, не го ли разбираш? Не виждах какво може да предложи някой като мен на някого като теб, що се отнася до бъдещето. Тогава не бях достоен за теб. Просто… искам да си сигурна, че сега съм достоен. — Той преглътна с усилие, наситено сините му очи я умоляваха. — Как изобщо стигнахме дотук? Исках само да ти кажа, че на Потсън много му знае устата, че си пада по теб, и че е влечуго, а ти се ядоса на мен! И се караме за миналото, за доверието и за всичко останало — какво по дяволите… — Той стоеше, взирайки се в нея, търсейки. — Би ли предпочела да бъдеш с някого другиго? За това ли става въпрос в действителност? Защото Бог знае, че Потсън и всички онези мъже могат да ти дадат неща, които аз не мога.

С туптящо сърце, тя зяпна насреща му със смесица от ужас и тъга.

— Ти все още не схващаш — прошепна разгорещено тя, клатейки глава. — Не ме е грижа какво можете да ми „предложите“ ти, или който и да е друг мъж. Нямам нужда от нищо. Сама се грижа за себе си. — Тъпа, пулсираща болка започна да блъска в главата й, но тя устоя. — Нямам нужда от теб. Но те искам. Винаги си ми бил достатъчен, и преди, и сега. — Очите й пареха и се напълниха със сълзи, дори като виждаше мрачния израз на лицето му. — Затова те допуснах обратно в живота си. Но ако все още не го знаеш, ако все още не си сигурен в това, дори сега? Не мога да кажа нищо, което да те накара да повярваш. Това е изгубена битка. — Сълзите потекоха по бузите й.

— Каси… — Той посегна към нея, но тя се отдръпна. — Съжалявам, но след онова, което каза…

— Не. Просто спри. — Притиснат докрай, умът й започна да изключва. Искаше да избяга. Отърсвайки се от ръцете му, тя се отдръпна. — Не мога да го направя отново — изграчи тя. — Не мога да продължавам да се боря за нас… и не мога да градя бъдеще с мъж, който ми няма достатъчно доверие, за да ме допусне до себе си. А ти го нямаш.

— Вярвам ти! Затова ти казах всички тези неща! Няма да те оставя отново. Това ли чакаш, да си тръгна?

Долната й устна потрепери.

— Може би все още не знам със сигурност. Може би си прав, не съм ти простила наистина.

Отчаяният блясък в очите му излъчваше раздразнение и намек за страх.

— Да знаеш, мисля, че този разговор излезе от релси. Може ли, моля те, да отидем на някое по-усамотено място и да поговорим?

Тя поклати глава, потискайки ридание.

— Приключих с приказките. Аз… приключих. Не мога да мина през това отново. В края на краищата това беше грешка. — Обръщайки му гръб, тя понечи да си тръгне.

Той я настигна с няколко широки крачки и я сграбчи за ръката, завъртайки я, за да го погледне.

— Не смей да си тръгваш така — каза той, дъхът му излизаше тежко. — Не си тръгвай, Каси. Нека поговорим.

— Чух достатъчно за една нощ. — Клатейки буйно глава, процеди тя. — Пусни ми ръката.

— Моля те, Каси. Искаш да те моля? Ще го направя. Не ме оставяй така, моля те. Ние…

— Всичко ли е наред тук? — Сивокос мъж в костюм стоеше и гледаше загрижено Касандра. Двама охранители стояха на няколко крачки зад него и наблюдаваха.

Шон пусна ръката й.

— Добре сме. Тя е добре.

Избърсвайки влагата от бузите си, Касандра бързо каза:

— Добре сме. Трябва да се върна вътре на коледното парти на факултета.

— Не отивай — помоли Шон с разгорещен шепот.

— Защо не? Ти го направи. Мой ред е.

Очите му се разшириха, сякаш го беше ударила.

— Моля те… и двамата бяхме съсипани, когато избягах уплашен. Не го прави сега.

— Не бягам уплашена — възкликна тя.

Погледът му се изостри.

— Правиш го, по дяволите. Точно това правиш.

Дъхът й секна и тя примига насреща му. Вече не можеше да мисли трезво.

— Довиждане, Шон. Весела Коледа — избъбри тя и на практика избяга обратно в залата с партито.

Шон остана като вкоренен на мястото си, взирайки се невярващо след нея.

— Имате ли нужда да ви извикам такси? — Гласът на сивокосия мъж бе по-мек от преди. Шон обърна глава към него и видя симпатия в очите на стареца.

— Не — прошепна той. — Имам нужда само от палтото си и ще си вървя.

Три минути по-късно той беше навън, крачейки през снега с официалните си обувки. Знаеше, че трябва да си хване такси, но в снежната петъчна вечер щеше да има същия късмет, както ако вървеше пеша. Не го беше грижа, че пътят бе дълъг от центъра до Вилидж. Не го беше грижа за нищо. Снегът се сипеше около него, коледните лампички светеха във всеки прозорец, хора минаваха забързано покрай него, а него не го беше грижа.