Уилям Сароян
Един ден от залеза на света (5)

Допи уискито и влезе във фоайето. Видя Бърт да си бъбри с шкембестия човечец, който държеше вестникарската будка — вестници, списания, пури, цигари, бонбони, аспирин, Алка-Зелцер, ножчета за бръснене, кутии шоколадови бонбони.

— Не мога да пия повече — каза той.

— Аз мога — рече Бърт. — Вода. Не мога да си позволя нищо друго. Това е господин Акърс. Той държи вестникарската будка от десет години.

— Какво харесват най-много гостите на хотела, господин Акърс?

— Булевардни списания. По-рано харесваха списания за кино, а сега новите списания, в които пише всичко за сексуалния живот на известни личности.

— Да, това сигурно е страшно интересно.

Той тръгна по дългия коридор по посока на Петдесет и седма улица. Видя стенографките, две сестри, които седяха край две малки масички под нисък свод и пишеха бързо на машина. Какво пишеха? Писма? Доклади? Списъци? Пиеса? Роман?

Сега хотелът имаше портиер в морава униформа с червени кантове.

— Такси?

— Не, просто отивам до ресторанта.

— Кога се настанихте.

— Тази сутрин.

— Ще поостанете ли?

— Вероятно.

— В шоубизнеса ли сте?

— Писател съм.

— Простете за нахалството, но как се казвате?

— Йеп Мускат.

— Вие сте Йеп Мускат? Аз съм Дана. Стенли Дана. Казаха ми, че сте гостували в този хотел много отдавна, но не съм си и помислял, че ще ви срещна на излизане оттук. Най-големият ми син е пианист — гастролиращ пианист, но работи с оркестъра на Ен Би Си. Вторият ми син е крупен инвеститор на Уолстрийт. Но най-малкият ще се развълнува, когато разбере, че съм се запознал с вас. Той е писател. Тоест иска да стане писател. Не знам дали ще ми повярвате, но вие сте любимият му автор?

Остана и си поговори със Стенли Дана, после излезе на улицата и измина краткото разстояние до ресторанта за бързо хранене, седна там, хапна говежди пай и пи кафе. След това просто седеше и гледаше хората.

Годините минаваха, а те сякаш си оставаха все едни и същи. Тук винаги можеше да се види тромавият, набит руснак с черна брада, която около устата му беше оцветена в кафяво от цигарите. С него неизменно беше мършавият, учтив, неспокоен младеж, който носеше на по-възрастния храна и напитки. И около тях се въртяха винаги двете жени, по-младата и по-хубава говореше тихо и беше вежлива, а другата бе весела и засмяна, доста възрастна и безлична. Винаги когато отиваше до ресторанта, и те бяха там. Не бяха една и съща четворка всеки път. Обаче все бяха четирима и все говореха на чужд език, сякаш се намираха в любимото си кафене в Санкт Петербург, Варшава, Будапеща, Берлин или Париж. Всякога му беше приятно да ги види.

Тук вечно се намираше и елегантната негърка, която седеше сама и пиеше чай.

Винаги присъстваше и шишкото, непрекъснато ядящ нещо, от което не се пълнее, например извара.

Накрая излезе от хотела и тръгна нагоре по Шесто Авеню към парка. И в Сентръл Парк всичко си беше същото както някога: надвисналите скали на Манхатън, дърветата, тревата, хората, бебетата в количките. След разходката се качи в стаята си и се изтегна на леглото, тъй като рано или късно идва един ден, един момент от залеза на света, когато човек иска само да се изтегне на някое легло и да затвори очи.

Телефонът го събуди тъкмо когато наближаваше онова пространство на съня, в което неспокойният дух намира покой.

— Помислих си, че ако не си зает, може да поискаш не само да дойдеш по-рано, но и да вечеряме заедно. Искаш ли?

— Разбира се, че искам. По кое време?

— Сега.

— Ван вкъщи ли е?

— Не, но скоро ще си дойде. Какво става с „Доджърс“? Ако съвсем скоро не започнат да побеждават, ще подлудят това момче.

— Те са най-добрият отбор. Ще започнат да побеждават много скоро.

— Хайде ела. Ако дойдеш тук преди Ван, много приятно ще го изненадаш.

— Тръгвам веднага.

— Вземи такси, за Бога.

— Не. Нуждая се от раздвижване. А пък и вие сте наблизо. Идвам.

Той стана, протегна се, наплиска лицето си със студена вода, пооправи дрехите си и излезе от стаята.