Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Day in the Afternoon of the World, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Уилям Сароян

Заглавие: Един ден от залеза на света

Преводач: Людмил Люцканов

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК ФАМА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: УНИСКОРП

Технически редактор: Олга Стоянова

ISBN: 978-954-597-372-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9050

История

  1. — Добавяне

Докато стигнаха Бауъри, Йеп съвсем грохна.

— Добре, Зак — рече той, — сега сме на Бауъри. Престани да бъдеш голям бизнесмен. Поукроти се малко.

— Не мога. Ако бях разорен, в пълна безизходица и гладен като вълк, пак щях да вървя по този начин.

— Не е учтиво.

— Защо трябва да бъда учтив с многото нюйоркски безделници?

— Учтиво е да бъдеш учтив.

— Нека безделниците да бъдат учтиви с мен.

— Какво искаш да направят? Да отидат в Юта и да намерят уран в тамошните камъни?

— Да намерят уран в камъните, които имат в главите си — отвърна Зак през смях. — Лентяите са глупави.

— Не непременно.

— Глупави са. Хайде да не ги изкарваме герои. Как е зъбът?

— Чувствам се скапан. Всичко ме боли.

— Ще спрем в Китайския квартал — рече Зак. — Ще изядеш една вкусна супичка, ще се откажеш от алкохола и цигарите, ще хванем такси до хотела, ти ще се качиш в стаята си и ще се потопиш във ваната, после ще си легнеш, ще почетеш — почети някоя кримка — сетне ще ти се доспи, ще заспиш и на сутринта ще се събудиш нов човек.

— Мама.

— Така го произнася Карп — и си тананика.

— Горкият човек.

— Той е добре. Все трябва да се връща в хубавата болница, с всичките хубави лекари, с всичките им хубави лекарства и електрически апарати. Погрижи се за себе си. Не го мисли Карп. Ти при какво трябва да се върнеш?

— Мама.

— Добре де, при какво трябва да се върнеш?

— При мама и татко? При тях ли трябва да се върна? При горката ми стара майка и бедния ми млад баща? През хиляда деветстотин и пета, когато пристигнал в този град и вървял по тези улици, той е бил едва на трийсет и една години. Шест години по-късно починал в Калифорния, един човек, с когото никога не се срещнах. Трябва да се върна в хотел „Грейт Нодън“, това е.

— Той не е изискана болница за съмнителни луди.

— Той е занемарен хотел за истински луди. Те просто не знаят, че са луди. И ти не знаеш, че си луд, докато търчиш из Юта като породист заек — в двуреден син костюм от шевиот.

— О, аз знам, че съм луд — рече Зак. — Луд за успеха, който най-сетне постигнах, за успеха, който съм заслужил… който заслужавам, на който имам право, за който работих. Само аз и малкият брат на жена ми в бараката ни някъде там. Редуваме се в готвенето и чистенето. Доволен съм, че не ми провървя в града. Радвам се, че съм там, с гърмящите змии. Разбирам ги. Предпочитам ги.

Зак посочи хората по Бауъри, които стояха на групи и си говореха.

— Ти смяташ ли ги тия за хора? — попита той. — Те са отрепки. Те са мръсни — в очите, устата, червата, в душите си, мръсен е начинът им на мислене, начинът им на живот. Те са боклуци. Но те дори не са чист боклук, като боклука в Юта. Тия са хора от клоаките. И не забравяй, че съм бил беден през по-голямата част от живота си. Някога да си ме виждал мръсен? Наистина съм луд. Луд съм за Господ.

— За кого?

— Чу ме правилно. Нима мислиш, че бих могъл да успея, ако не вярвах?

— Тези хора също вярват.

— Те вярват във виното. Вярват в евтината бира. Вярват в ментетата. Вярват в бягството. Вярват в смъртта. Аз вярвам в живота. На този свят съм с една цел — да живея. Да живея като човек, не като червей.

— Мама.

Зак внезапно подскочи — раз, два.

— Не съм те виждал да правиш това от трийсет и пет години — рече Йеп.

Зак пак подскочи — раз, два — един добър скок и после две крачки във въздуха.

— Какво те кара да правиш това?

— Животът, човече. Животът в мен. Светият Божи живот в мен.

— Направи го, защото искаше да стане весело.

— Разбира се, че го направих затова. Не мислиш ли, че смехът е част от светия Божи живот?

— Може би е трябвало да се пробваш в балета вместо в операта.

— Най-големите тенори са винаги ниски мъже, като мен. Аз съм певец, не танцьор. Просто обичам да правя това.

Зак пак подскочи.

Много от хората на Бауъри гледаха и един от тях направи опит да подскочи: той скочи, понечи да закрачи във въздуха и падна. Но се разсмя и не побърза да стане. Никой не се притече да му помогне да се изправи на крака. На Бауъри това просто не се случи. Човекът махна с ръка и Зак кимна замислен.

— Продължавай да се опитваш — рече той на падналия човек.

— Мама — каза Йеп.

— Човекът поне се опита. Никога не е късно да опиташ.

— Защо?

— За да покажеш мъжество.

— Тази дума не е била употребявана в никое благоприлично литературно произведение в продължение на един век.

— Това ви е проблемът на вас, писателите. Не знаете каква ви е работата.

— Каква е?

— Да помагате на мъжете да бъдат мъже, ето каква.

— Ами жените?

— И да помагате на жените да бъдат жени.

— А децата?

— Децата знаят как да бъдат деца. Те изобщо не се нуждаят от помощта на писателите. Нуждаят се само от родителите си и вашата работа е да помагате на мъжете да бъдат добри съпрузи и добри бащи, а на жените — да бъдат добри съпруги и добри майки.

— А мишките?

— Те пък въобще не се нуждаят от писателите. Само мъжете и жените се нуждаят от тях, главно мъжете. Мислиш ли, че ако имаше истински мъже по света, горките ни жени щяха така да беснеят.

— Да, мисля.

— Ти си луд. Ние сме виновни, че беснеят.

— Какво трябва да направим?

— Трябва да ги обичаме мъжки.

— Да им трошим главите?

— От любов — да.

— Ти правил ли си го — от любов? С Хуанита? С Дови?

— Да, и претърпях провал. Не знам защо, но се провалих. Вероятно защото бащите им не са били мъже. Просто вече няма мъже. Нямам предвид войници или ченгета, гангстери или мошеници — тези са фалшиви. Говоря за мъже, които не се насилват да бъдат мъже, а са такива по природа, но особено с жените. Когато бях в Дакар преди много време, приятелят ми на кораба ме заведе да видя красивите тамошни жени, черни като въглен, с дълъг шиш, прекаран през горната устна. Видях ги. Бях хлапак, още не бях навършил двайсет и три. Няма други жени като тези. Те имаха бащи. Ако не бяха тези шишове, щях да остана там.

— Взел си се в ръце?

— Нямам предвид женкарите — онези, които сменят жените като носни кърпи. Това може би е добре за младежите. Аз говоря за мъжете.

— Мама. Сигурно си бил похотлив в Африка, а?

— Разбира се, че бях и все още съм. Нямам слабост към повърхностните флиртове. Това е отегчително и безцелно. Има само една причина мъжа да бъде с жена — да й направи деца.

— Значи имаш син в Дакар, който сега е млад мъж на двайсет и три-четири години.

— Може би имам, а също и дъщеря някъде другаде.

— В Австралия може би, но никога не си ги виждал?

— Сродих се с погрешните племена, това е. С хитрите. С тези, които знаят как да се предпазват от нежелани потомци.

— Направи пак подскока. Боли ме челюстта.

— Може би е по-добре да изпиеш още едно хапче.

— По едно на четири часа, така каза зъболекарят. Направи подскока.

Зак подскочи.

— Едно хапче в повече няма да ти навреди — каза той. — Глътни едно. Няма смисъл да се гърчиш от болка.

— Мразя лекарствата.

— Като ги мразиш, защо не се грижиш за себе си така, че да не са ти необходими?

— Какво искаш сега, да ми преподаваш още малко за физическото здраве?

— Болката е физическа, нали? Ти живееш в тялото си, нали? Какво лошо има в това да го поддържаш така, че да бъде жилище, годно за обитаване?

— То е годно за обитаване, винаги е било годно.

— Половината ти зъби са опадали. Другата половина са пробити и пломбирани, разядени до венците от киселините и отровите на тютюна и алкохола. Пуснал си шкембе. Тъжен и навъсен си. — Зак отстъпи няколко крачки и го разгледа внимателно. — Но изглеждаш доста добре за състоянието, в което си.

— Често главоболие. Не забравяй и него — каза Йеп. — Дясното ми ухо е почти глухо. Очите ми сълзят. Без очила не виждам на повече от десет метра.

— Носът ти обаче е все още добре, нали?

— Носът ми се чувства чудесно.

— Имаш хетски нос, семитски нос, голям орлов нос, за да ти напомня кой си. Направи своя дом годен за обитаване. Изкарай от белите си дробове катрана на трийсетте години пушене. Снабди кръвта си с кислород, не с отрова. За какво са ти стимуланти? Чистият въздух и слънчевата светлина са единствените ценни и необходими стимуланти.

— Ах, ти не живееш в този свят, Зак.

— Ако имаш предвид гробището, което светът е според някои — не, не живея в него. Но и вие не живеете там. Вие просто се лутате из гробището и търсите гроб, който не е твърде претъпкан, за да легнете в него. Първо, аз живея в чисто тяло и, второ, живея в цялата вселена. Предпочитам да се смеся със звездите на небето, които все още мога да виждам също така ясно, както в детството си, отколкото с многото неудачници по улиците на градовете.

— Мама. Ти си последният мъж в света. Нали?

Зак подскочи — раз, два.

— Ето ме! — И се захили гръмогласно. — Да не мислиш, че ми е зле и че съм уморен от здравето си? Не знам какво да правя с мускулите и с енергията в тях. Исках да пея, човече. Исках животът да бъде песен.

— Каква песен?

— Знаеш ли песента „Торна“? Такава песен.

— Изпей я.

— Знаеш ли я?

— Не, но искам да я чуя.

— Имам я на грамофонна плоча в онази барака в Юта. Имаме грамофон с батерии. Нямаме електричество. Върна ли се у дома, включвам грамофона и пея заедно с певеца. Пея в една барака в пустинята, вместо от сцената на „Метрополитан“ в Ню Йорк или „Ла Скала“ в Милано. По-малкият брат на жена ми няма нищо против. Пея като Исус. Това е всичко, което винаги съм искал да правя.

— Добре, хайде, изпей я. Ще я изпееш, нали? Намираме се в забутан квартал, близо до складове. Няма да обезпокоиш никого.

Зак леко се изкашля, пое си дълбоко дъх и запя, отначало с кадифен глас, тук-там изпяваше гръмко някоя италианска дума, после гласът му отново стана мек при думата торна, ала миг по-късно се засили при същата дума и после високо и силно повтори три пъти същата дума, последвана от някакъв брътвеж на италиански, изпят все пак прочувствено. Зак спря и плю.

— Това е истинската ми работа, Стар нос. Истинският ми живот. Истинската ми същност. Искаш ли да изпея песента до края?

— Да, искам.

Зак изпя цялата песен. Той пя като най-големия певец на света, най-големия на всички времена.

После спря и само погледна, сякаш да попита: „Какво стана? Какво правя аз?“

Извади носна кърпа от задния джоб на панталона си и издуха носа си.

Стария нос беше изминал наполовина разстоянието до следващата пресечка, когато чу, че Зак отново запя.

Вече се беше стъмнило и бяха сами на улицата. Зак запя, застанал пред склад за стоки, с табела „Кърли и Синове“. Стария нос се облегна на витрината на някой си Чарлс Мургенхавър, търгуващ на едро с галантерия.

Зак изпя песента отначало докрай. След това направи три крачки напред и се поклони. Стария нос го аплодира. Зак пак се поклони. Стария нос пак го аплодира. Зак подскочи — раз, два. Той взе на спринт разстоянието до мястото, където се беше облегнал Стария нос, но не спря.

— Ти гониш — извика той, когато премина край него. Стария нос изправи старото си тяло и хукна след Зак, настигна го, задмина го и продължи тичешком, а Зак викаше подире му:

— Ти си болен. Не тичай така.