Дж. М. Кутси
Позор (18)

Осемнайсета глава

Пьетрус е взел отнякъде трактор назаем — откъде, той няма никаква представа — прикачил е стария плуг с лемежите, ръждясвал зад конюшнята още отпреди Лусиното време. Само за няколко часа изорава цялата си земя. Всичко това — бързо и делово; напълно нетипично за Африка. Навремето, с други думи преди десет години, щяха да са му необходими дни и той щеше да оре с рало и вол.

Какви са шансовете на Луси срещу този нов Пьетрус? Пьетрус е пристигнал като копач, носач, поливач. Сега е прекалено зает за подобни дейности. Къде ще намери Луси копач, носач, поливач? Ако ставаше дума за шах, той би казал, че Луси е разбита по всички фронтове. Ако има малко разум, ще се оттегли: ще се обърне към Поземлената банка, ще сключи споразумение, ще даде фермата на Пьетрус на консигнация, ще се завърне в цивилизацията. Би могла да открие кучкарник в предградията; би могли да разшири бизнеса и с котки. Може дори да се върне към онова, което правеше с приятелите си хипита: етнически тъкани, етническо грънчарство, етническо кошничарство; може да продава гердани на туристите.

Победена. Не му е трудно да си представи Луси след десет години: натежала жена с набраздено от мъки лице и прекалено старомодни дрехи, която говори с животинките си и яде сама. Що за живот! Но по-добър от постоянния страх от следващо нападение, в което кучетата няма да успеят да я защитят и никой няма да вдигне телефона.

Той се приближава към площадката на възвишението срещу фермерската къща, която Пьетрус е определил за новия си дом. Земемерът вече е минал и колчетата са на място.

— Нали не възнамеряваш сам да строиш? — пита той.

Пьетрус се подсмихва.

— Не, строителството изисква умения. Та тухли, та хоросан, за тая работа си трябва умение. Не, аз само ще изкопая основите. Това го мога и сам. То не е чак толкова тънка работа, то е работа за копач. За да копаеш, трябва да си копач.

Пьетрус изговаря думата с истинско удоволствие. Навремето е бил копач, но сега вече не е. Сега може да си играе на копач, както Мария Антоанета си е играла на краварка.

Той минава на въпроса.

— Ако ние двамата с Луси се върнем в Кейптаун, ще се наемеш ли да се грижиш и за нейната част от фермата? Ще ти плащаме заплата, или пък може да се споразумеем за процент. Процент от печалбата.

— Трябва да се грижа за Лусината част от фермата — отзовава се Пьетрус. — Трябва да бъда управител на ферма — той произнася думите така, сякаш ги чува за първи път, сякаш са изскочили пред него като зайче от цилиндър.

— Да, ако искаш, можем да те наричаме управител на ферма.

— И Луси ще се върне някой ден.

— Убеден съм, че Луси ще се върне. Тя е привързана много към тази ферма. Няма намерение да се отказва от нея. Но напоследък изживя много. Има нужда да се откъсне. Има нужда от почивка.

— На море — казва Пьетрус и се усмихва, като показва пожълтели от тютюна зъби.

— И на море, ако желае.

Дразни го навикът на Пьетрус да изговаря недовършени фрази. Имаше време, когато смяташе, че може да се сприятели с Пьетрус. Сега го ненавижда. Разговорът с Пьетрус е като боксов мач с пясъчен чувал.

— Не смятам, че ти или аз имаме право да оспорваме желанието на Луси да си почине — казва той. — Нито ти, нито аз.

— Колко време трябва да бъда управител на ферма?

— Още не знам, Пьетрус. Не съм го обсъдил с Луси, просто проучвам възможностите, искам да видя съгласен ли си.

— И трябва да върша всичко — да храня кучетата, да засаждам зеленчуците, да ги нося на пазаря…

— Пьетрус, няма смисъл да правим списъци. Кучета няма да има. Освен това аз те питам по принцип, ако Луси си вземе почивка, готов ли си да се грижиш за фермата?

— Как ще ходя на пазар, като нямам комби?

— Това е подробност. Можем да обсъждаме подробностите по-късно. Аз просто искам принципен отговор, да или не.

Пьетрус клати глава.

— Много е работата, прекалено много.

 

 

Напълно неочаквано се обаждат от полицията, сержант Естерхайз от Порт Елизабет. Намерили са колата му. Сега е в двора на полицейския участък в Ню Брайтън, където може да дойде да си я разпознае и да си я прибере. Арестувани са двама мъже.

— Чудесно. Почти се бях отчаял.

— Защо, сър, жалбата има срок от две години.

— В какво състояние е колата? Може ли да се кара?

— Да, можете да я карате.

В необичайно приповдигнато настроение той заминава заедно с Луси за Порт Елизабет и оттам — за Ню Брайтън, където следват указанията за „Ван Девентер стрийт“ и стигат до ниската, прилична на укрепление сграда на полицейския участък, оградена от двуметрова ограда, над която има бодлива тел. Повелителни надписи забраняват паркирането пред участъка.

Паркират надолу по улицата.

— Ще чакам в колата — казва Луси.

— Сигурна ли си?

— Не ми харесва това място. Ще чакам.

Той се представя в отдела за жалби, упътват го да мине през лабиринт от коридори, за да стигне до отдела за кражби на коли. Сержант Естерхайз, кръгло русо човече, прелиства папките, след това го води в един двор, където десетки автомобили са паркирани калник до калник. Започват да обикалят.

— Къде я намерихте? — пита той Естерхайз.

— Тук, в Ню Брайтън. Късметлия сте. Обикновено кретените демонтират старите короли, за да ги продават на части.

— Казахте, че сте извършили арести.

— Двамина. По сигнал. Цялата им къща пълна с крадени стоки. Телевизори, видео, хладилници, какво ли не.

— Къде са мъжете сега?

— Освободихме ги под гаранция.

— Нямаше ли да бъде по-разумно да ме извикате, преди да ги освободите и да ме заведете да ги идентифицирам? Сега, като са под гаранция, те просто ще изчезнат. Знаете това.

Сержантът надуто мълчи.

Спират пред бяла корола.

— Това не е моята кола — казва той. — Моята кола има кейптаунска регистрация. Така пише и в жалбата — той показва отбелязания в документите номер: СА 507644.

— Те ги пребоядисват и им слагат нови регистрации. Разменят регистрациите.

— Дори и така да е, това не е моята кола. Може ли да я отворите?

Сержантът отваря колата. Вътрешността мирише на мокри вестници и пържено пиле.

— Аз нямам радио. Това не е моята кола. Сигурен ли сте, че колата ми не е някъде другаде?

Двамата обикалят паркинга. Колата му я няма. Естерхайз се чеше по главата.

— Ще проверя. Станала е грешка. Оставете ми телефонния си номер, ще ви се обадя.

Луси седи зад волана на комбито, затворила очи. Той почуква по стъклото и тя отключва вратата.

— Грешка — казва той влизайки. — Имат корола, но не моята.

— Видя ли мъжете?

— Какви мъже?

— Нали каза, че са арестували двама мъже?

— Пуснали ги под гаранция. Както и да е, колата не е моята, така че когото и да са арестували, не може да са крадците на моята кола.

Настъпва дълго мълчание.

— Логичен ли е твоят извод? — пита тя.

Пали колата, бясно извива волана.

— Не бях разбрал, че толкова искаш да ги хванат — казва той. Долавя раздразнението в гласа си, но не се старае да го прикрие. — Ако ги хванат, това означава процес и всичко останало. Ще трябва да свидетелстваш. Готова ли си за това?

Луси изключва мотора. Лицето й е напрегнато, бори се със сълзите си.

— Вече няма значение, следата е студена. Нашите приятели няма да ги хванат, като имам предвид в какво състояние е полицията. Да забравим цялата история.

Той се стяга. Става мрънкало, досадник, но няма друг начин.

— Луси, дойде времето да си помислиш какво ще избереш. Или ще останеш в дома, пълен с грозни спомени и ще продължаваш да се терзаеш за случилото се, или ще загърбиш цялата история и ще започнеш нова глава на друго място. Такива алтернативи виждам. Знам, че би искала да останеш, но не трябва ли поне да си помислиш и за другата възможност? Не можем ли двамата да говорим за това разумно?

Тя клати глава.

— Не мога да го обсъждам повече, Давид, просто не мога — тя говори тихо, бързо, сякаш се бои, че думите й ще пресъхнат. — Знам, че не се изразявам ясно. Ще ми се да можех да обясня. Но не мога. Заради това, което си ти и което съм аз, не мога. Съжалявам. Съжалявам и за колата ти. Съжалявам за разочарованието.

Тя полага глава на ръцете си; раменете й щръкват, сякаш се предава.

Завладява го отново същото чувство: апатия, безразличие, но и безтегловност, сякаш нещо го е прояло отвътре, останала е само празната черупка на сърцето му. Как, мисли си той, как да намериш думи в такова състояние, как да извлечеш музиката, която ще възкреси мъртвите?

Седнала на тротоара на някакви си пет метра от тях, една жена по чехли и опърпана рокля ги фиксира яростно. Той обвива покровителствено раменете на Луси с ръка. „Дъщеря ми — мисли той, — скъпоценната ми дъщеря. Писано ми е да я насочвам. След време тя ще насочва пък мен.“

Способна ли е тя да надушва мисли?

На връщане шофира той. За негова изненада, на половината на пътя Луси проговаря.

— Толкова беше лично. Беше извършено с такава лична омраза. Това ме зашемети повече от всичко. Останалото… се очакваше. Но защо ме мразеха така? В живота си не съм ги виждала.

Той чака, но за момента не чува нищо повече.

— Чрез тях се прояви историята — дръзва той накрая. — История, пълна с несправедливост. Ако ти помага, приеми го от тази гледна точка. Може да ти се е сторило лично отношение, но не е било. Наследство от прадедите.

— От това не ми става по-леко. Шокът просто не може да премине. Искам да кажа шокът, че те мразят. Когато го правят.

„Когато го правят.“ Дали има предвид това, което и той?

— Още ли се боиш?

— Да.

— Боиш се, че ще се върнат?

— Да.

— Ти смяташе, че ако не повдигнеш обвинения срещу тях, те няма да се върнат, така ли? Така ли си казваше?

— Не.

— Тогава какво?

Тя мълчи.

— Луси, нещата могат да бъдат толкова прости. Затвори кучкарника. Направи го веднага. Заключи къщата, плати на Пьетрус да я охранява. Махни се оттук за шест месеца или за година, докато положението в страната се оправи. Иди в чужбина. Иди в Холандия. Ще ти поема разноските. Като се върнеш, ще видиш как стоят нещата, ще започнеш отначало.

— Ако си замина сега, Давид, няма да се върна. Благодаря ти за предложението, но няма да стане. Всичко, което би ми предложил, съм го обмисляла хиляди пъти.

— Тогава какво смяташ да правиш?

— Не знам. Но каквото и да реша, искам да го реша сама, без да ме притесняват. Има неща, които не разбираш.

— Какво не разбирам?

— Първо на първо, не разбираш какво ми се случи в онзи ден. Тревожиш се за мен, което ценя, смяташ, че ме разбираш, но в крайна сметка не ме разбираш. Защото не можеш.

Той намалява и отбива от пътя.

— Недей. Не тук. Това е лош участък, много е рисковано да спираме.

Той ускорява.

— Точно обратното, твърде добре разбирам. Ще произнеса думата, която досега избягвахме. Ти беше изнасилена. Многократно. От трима мъже.

— И?

— Бояла си се за живота си. Бояла си се, че след като те използват, ще те убият. Ще се отърват от теб. Защото за тях си нищо.

— И? — гласът й е спаднал до шепот.

— А аз не сторих нищо. Не те спасих.

Това е собствената му изповед.

Тя нетърпеливо бръсва въздуха с ръка.

— Не вини себе си, Давид. Не можеше да се очаква да ме спасиш. Ако бяха дошли седмица по-рано, щях да бъда сама в къщата. Но си прав, аз нищо не означавах за тях, нищо. Усещах го.

Мълчание.

— Мисля, че са го вършили и преди — подема тя, вече с укрепнал глас. — Поне двамата по-стари мъже. Мисля, че са преди всичко изнасилвачи. Кражбите бяха просто случайни. Странични. Мисля, че работата им е да изнасилват.

— И смяташ, че ще се върнат?

— Смятам, че съм в тяхната територия. Белязали са ме. Ще се върнат за мен.

— Именно заради това не можеш да останеш.

— Защо не?

— Защото така ги каниш да се върнат.

Тя размишлява дълго, преди да отговори:

— Не може ли това да се погледне и от друга страна, Давид? Ами ако… ами ако онова е било цената, която е трябвало да заплатя, за да остана? Може би те така разсъждават; може би и аз трябва така да разсъждавам. Те смятат, че им дължа нещо. Схващат се като бирници, като данъчни. От къде на къде ще ми се позволява да живея тук безплатно? Може би така си казват.

— Убеден съм, че си казват много неща. Заинтересовани са да си съчиняват оправдания. Но вярвай на чувствата си. Казваш, че у тях си усетила само омраза.

— Омраза… Когато става дума за мъже и за секс, Давид, вече нищо не ме изненадва. Може би омразата към жената, с която правят секс, възбужда мъжете още повече. Ти си мъж, би трябвало да знаеш. Когато правиш секс с непозната — когато я впримчиш, събориш, покриеш, натиснеш — нали малко прилича на убийство? Като да забиеш ножа; възбуждащо е и след това, като оставиш окървавеното тяло — не ти ли прилича на убийство, за което избягваш възмездието?

„Ти си мъж, би трябвало да знаеш“ — така ли се говори на баща? Едно и също ли са той и тя?

— Може би — казва той. — Понякога. За някои мъже. — След това добавя бързо, без да мисли: — И с двамата ли чувстваше това? Като да се бориш със смъртта?

— Те се насъскват един друг. Може би затова го правят заедно. Като глутница кучета.

— А третият, хлапакът?

— Той гледаше и се учеше.

Вече са минали покрай надписа за палмите. Почти няма време.

— Ако бяха бели, нямаше да говориш за тях по този начин. Например, ако бяха бели гадове от Диспач.

— Нима?

— Нямаше. Не те обвинявам, не е там въпросът. Но ти говориш за нещо ново. Робство. Те те желаят за своя робиня.

— Не робство. Подчинение. Покорство.

Той клати глава.

— Прекалено е, Луси. Продай мястото. Продай фермата на Пьетрус и се махни.

— Не.

С това разговорът приключва. Но думите на Луси заучат в главата му. „Окървавеното“ — какво има предвид? Дали в крайна сметка не беше прав, когато сънува окървавено легло, потоци кръв?

„Работата им е да изнасилват.“ Той мисли за тримата посетители, бягащи в неговата не чак толкова стара тойота, струпали на задната седалка домашни потреби, за пенисите им, техните оръжия, сгушени на топло и доволни — идва му наум думата „мъркащи“ — между краката им. Имали са всички основания да са доволни от следобедната си работа; сигурно са били щастливи от призванието си.

Спомня си как като дете е чел думата „изнасилване“ във вестникарските съобщения и се е опитвал да отгатне какво точно означава, чудил се е защо буквата „н“, обикновено тъй нежна, е използвана в средата на дума тъй ужасяваща, че никой не се съгласява да я изрече гласно. В една книга за изкуството в библиотеката беше видял картина, наречена „Отвличането на сабинянките“: конници с римски оръжия, жени, забулени в прозрачни тъкани, с вопли простират ръце към небето. Какво общо имат тези позьорки с онова, което според него представлява изнасилването: мъж, легнал върху жена, насила вкарва члена си в нея?

Спомня си Байрон. Несъмнено измежду безбройните графини и прислужнички, с които Байрон е постъпвал по този начин, са се намирали някои, които са говорили за изнасилване. Но също така несъмнено никоя от тях не се е бояла, че след акта ще й прережат гърлото. От негова гледна точка, от гледна точка на Луси, Байрон изглежда прекалено старомоден.

Луси е била изплашена, изплашена до смърт. Гласът й се е задавил, не е можела да диша, крайниците й са се вкаменили. „Не може да бъде — казвала си е, докато мъжете са я натискали надолу, — просто сънувам, имам кошмар.“ А мъжете в това време са се опи вали от страха й, тържествували са, правили са всичко възможно да я наранят, да я заплашат, да засилят ужаса й. „Що не извикаш кучетата си — казвали са й. Хайде де, извикай кучетата. Няма кучета? Ние ще ти покажем едни кучета!“

„Ти не разбираш, не си бил там“, казва Бев Шо. Греши обаче. В крайна сметка Лусината интуиция е правата: той разбира, може, ако се съсредоточи, ако се проектира, да се озове там, да се превърне в мъжете, да ги обсеби, да ги изпълни със собствения си дух. Въпросът е, сроден ли е той на жените?

В самотата на стаята си той пише на дъщеря си писмо:

„Скъпа моя Луси, колкото и да те обичам, трябва да ти кажа следното: на път си да направиш опасна грешка. Искаш да се снижиш пред историята. Но си поела по погрешен път. Той ще ти отнеме достойнството и няма да ти позволи да живееш спокойно. Умолявам те, чуй ме. Баща ти.“

След половин час под вратата му пъхват плик.

„Скъпи Давид, ти не искаш да ме чуеш. Аз не съм човекът, когото познаваш. Аз съм мъртвец и още не знам какво може да ме възкреси. Единственото, което знам, е, че не мога да си отида.

Не разбираш това и не знам какво още да направя, за да го разбереш. Все едно че нарочно си избран да седиш в ъгъла, където слънчевите лъчи не достигат. Приличаш ми на една от трите маймунки, онази, която си е сложила лапките върху очите.

Да, пътят, който съм поела, може и да е погрешен. Но ако напусна фермата сега, ще я напусна победена и ще усещам вкуса на поражението до края на живота си.

Не мога вечно да бъда дете. Не можеш вечно да ми бъдеш баща. Знам, че имаш добри намерения, но не ти си наставникът, от когото имам нужда, поне в конкретния случай. Луси.“

Това е техният разговор. Това е последната дума на Луси.

 

 

Убийството на кучетата е приключило за деня, черните чували са струпани на прага, във всеки от тях са затворени тяло и душа. Двамата с Бев Шо лежат в обятията си на пода на кабинета. След половин час Бев ще се върне при своя Бил, а той ще започне да товари чувалите.

— Никога не си ми разказвал за първата си съпруга — казва Бев Шо. — Нито Луси говори за нея.

— Лусината майка беше холандка. Луси сигурно ти е казала. Евелина. Еви. След развода се върна в Холандия. По-късно се омъжи повторно. Луси не се спогоди с втория си баща. Поиска да се върне в Южноафриканската република.

— Значи е избрала теб.

— В известен смисъл. Избра и някаква среда, някакъв хоризонт. Сега се опитвам да я накарам да напусне и тях, да се махне, поне за известно време. Тя има роднини в Холандия, приятели. В Холандия може да не се живее ужасно интересно, но няма и кошмари.

— И?

Той свива рамене.

— Луси не е склонна да се вслушва в моите съвети, поне засега. Казва, че не съм добър наставник.

— Но ти си учител.

— По случайност. Преподаването никога не ми е било призвание. Във всеки случай никога не съм се опитвал да уча хората как да живеят. Навремето такива като мен ги наричаха „учени“. Пишех книги за вече умрели хора. Там ми беше интересно. Преподавах само, за да се прехранвам.

Тя го чака да продължи, но той не е в настроение.

Слънцето залязва, застудява. Не са се любили; всъщност престанали са да се преструват, че това, което правят заедно, е любене.

Във въображението му Байрон, сам на сцената, си поема дъх, за да запее. Скоро ще замине за Гърция. На трийсет и пет години е започнал да разбира ценността на живота.

„Sunt lacrimae rerum, et mentem mortalia tangent^[1].“ Така ще пее Байрон, той е сигурен. Що се отнася до музиката, тя пърха нейде на хоризонта, но не се е появила още.

— Не се тревожи — казва Бев Шо. Главата й е на гърдите му; сигурно чува сърцето му, което бие в хекзаметри. — Двамата с Бил ще се грижим за нея. Ще посещаваме фермата често. Пък и Пьетрус. Пьетрус ще се грижи за нея.

— Както бащица.

— Да.

— Луси казва, че не мога вечно да й бъда баща. В своя живот не мога да си представя как няма да бъда неин баща.

Тя прокарва пръсти по остриганата му глава.

— Всичко ще бъде наред — прошепва. — Ще видиш.