Кол Бюканън
Чуждоземецът (30)

Ритуали

Хъркането му я събуди рано сутринта. Светлината, идваща отвън през цепнатините на завесите на единствения малък прозорец в спалнята, беше още сивкава. Въздухът беше спарен и миришеше на секс. Рийс лежеше в полумрака и наблюдаваше как Лос спи. Гледаше тънките следи върху бузата му от пухената възглавница, по момчешки намусената му физиономия и русите му мигли. Зачуди се дали да не го събуди, като сложи ръка в скута му. Имаше нужда от малко любовна игра, за да уталожи стягането в гърдите си и страха в кръвта си. Въпреки това не помръдна. Вместо това започна да изучава гредите на тавана и се опита да открие някакъв смисъл в сънищата, които беше сънувала за сина си, докато в стаята не се промъкнаха първите топли цветове на слънцето. Тогава тя тихо се изправи.

Отвори задната врата и пусна котките в кухнята, просто за да изпълни къщата с някакъв живот. Престори се, че й е досадно, когато те започнаха да се галят в голите й глезени, докато тя се миеше и подготвяше за предстоящия ден. Лос вече беше станал. Тя взе дрехите му, които миришеха на вино, парфюм и дим, отиде в двора и ги хвърли във ведрото до голямото каменно корито. То беше пълно с дъждовна вода, която по-късно щеше да използва, за да ги изпере.

Птиците чуруликаха своите хубави трели на фона на глупавото кудкудякане на кокошките. В небето на изток, над дърветата и камъшите, които не помръдваха в безветреното утро, се разстилаше ветрило от светлина. Рийс се изправи с ръка на кръста и погледна към всичко това. Опита се да не мисли за нищо. Искаше й се само да диша под меката чистота на света, която се беше надигнала от спомена за нощта, и с помощта на тази чистота да прогони безименната скръб, споходила я под формата на сън. Чувстваше се напрегната, сякаш всеки момент ще се разплаче, стига да си позволи.

Вътре Рийс се зае с ежедневната си работа, докато не стигна до стаята на Нико. Отвори хлопащата врата с бледи драскотини на височината на кръста й и огледа пода на празната стая, за да види дали няма нещо, което да вдигне, да прибере или да оправи. Внезапно спря, отново сложи ръка на кръста си и се зачуди какво прави.

Станах като майката на Кол — раздразнено си помисли тя, — която нощно време удря с бастун по мълчаливите стени, за да подплаши мишките, които никой друг, освен нея самата не може да чуе и да види.

Рийс не можеше да си спомни кога за последен път беше влизала в тази стая. Не знаеше какво да прави с нея, откакто Нико беше избягал, за да живее в града. Чудеше се дали да я остави и да си позволи да се надява, че някой ден той ще се завърне, макар и за кратко посещение, или да се изправи пред суровата действителност, която Лос се опитваше да я накара да приеме, откакто Нико беше тръгнал с чуждоземеца — че синът й е заминал завинаги. Сега и собствените й сънища сякаш й подсказваха същото.

Стаята изглеждаше гола, и то не просто заради отсъствието на вещите на Нико. Докато той живееше тук, тя никога не беше така чиста и спретната, макар че трябваше да признае, че той беше достатъчно подреден. Някои негови неща все пак бяха останали — калаената свирка за птици върху перваза на прозореца, която синът й отдавна беше загубил и тя беше намерила, след като той си отиде; до нея имаше няколко гладки ъгловати шарени камъчета от коритото на някой поток; рибарската му въдица, заедно с такъмите, подпряна в ъгъла и увита в платно. Леглото беше оправено така, както самият Нико го беше оставил толкова отдавна. Краищата на чаршафите бяха подпъхнати под сламения матрак и препънати над възглавницата.

Когато обаче огледа както трябва, тя видя, че навсякъде има прах.

Рийс бързо излезе навън и напълни едно ведро с вода и оцет, върна се в стаята на сина си и започна да забърсва всичко. Работи, докато челото й не се покри с пот и слънцето не се издигна високо над линията на дърветата, която се виждаше през размазаното стъкло на прозореца. От време на време отново я обземаше желание да се разплаче и тя работеше още по-упорито, докато то не отминеше. Коленете я боляха от миенето на скърцащите дъски на пода, а гърбът й започна да се обажда, когато се протегна, за да стигне гредите на ниския таван. Остави метенето за накрая, защото вдигаше малкото вещи на Нико, за да забърше под тях. Внимаваше да ги върне точно на мястото, където са били преди.

Накрая се изправи и отметна кичурите коса, паднали върху лицето й, с опакото на ръцете си. Огледа внимателно лъснатите повърхности, докато не остана доволна, че стаята е чиста.

Прозорецът пред нея беше изпълнен със слънчева светлина.

Рийс махна резето и отвори прозореца, след което се отдръпна назад със сключени ръце, сякаш очакваше някой да влезе през него. Миг по-късно в стаята повя внезапен бриз и Рийс вдъхна дълбоко и продължително, докато утринният въздух докосваше лицето й и изпълни дробовете й.

— Сине мой — прошепна тя и необяснимо по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

 

 

Върху мраморния олтар лежеше голо тяло с ръце, прилежно прибрани към гърдите. Очите му бяха затворени.

Трупът беше ритуално почистен от мрачните мълчаливи жреци на Мортарус, тайния култ към смъртта на манианския орден. В продължение на един час те внимателно триеха тялото с кърпи, избелени от жлъчката на живи пясъчни змиорки — същата жлъчка, с която избелваха и своите жречески роби, маските си и знамената на Ман, окачени на високите стени около тях. В тишината на храма ярките платове бяха накиснати във вода, топла като кръв. Вълничките в нея полюшваха свежите цветя, които се носеха по края. После кърпите, от които капеше вода, бяха вдигнати във въздуха и изстискани, след което жреците се захванаха да ги прокарват по безжизнената кожа, докато шепнеха някакви думи.

Когато приключиха, жреците на Мортарус потеглиха в бавна церемония, като напяваха. Робите им шумоляха, а от телата им се носеше уханието на див лотос.

Раната в шията на мъртвия беше зашита и под умело поставените пудра и лепило от нея беше останала едва видима черна линия. Ала не бяха успели да сторят нищо за изражението, застинало на лицето му.

Точно това Сашийн най-трудно можеше да понесе.

— Какви са заповедите ви, матриарх? — прозвуча тих глас зад гърба й.

Жрецът Хийлас, личният уредник на Сашийн, стоеше мирно и със сведена глава на десетина крачки от олтара. Очите му бяха вперени в мраморния под — не смееше да погледне към коленичилата фигура на матриарха или към майка й, която седеше на дървен стол до нея.

Сашийн не го чу, макар ехото от гласа му все още да отекваше в стаята. То постепенно утихна и шепотът му най-сетне достигна до изпълненото й с мъка съзнание.

— Какво? — хладно попита тя.

— Викали сте ме, матриарх.

Сашийн избърса очите си с ръка. Погледът й се проясни за момент. Тя погледна към неподвижното тяло на сина си, сякаш го виждаше за първи път. Сега то беше просто празна, лишена от смисъл обвивка. Успя само за момент да задържи погледа си върху лицето му. На него беше застинала разкривена гримаса на ужас.

Нещо в нея се раздвижи. Гърбът й видимо се стегна.

— Спри всичко — студено каза тя.

— Всичко ли, матриарх?

— Всичко — повтори тя и в думите й се появи сила, която контрастираше със слабостта на сълзите й. — Пристанищата, мостовете, транспорта, фонтаните, храмовете, търговията… И обикновен просяк да поиска пари, отрежете му и двете ръце. Искам всичко да спре, разбра ли ме?

Сашийн пое треперливо дъх и усети уханието на лотоса във въздуха.

— Синът ми е мъртъв — каза тя. — И всички трябва да засвидетелстват уважението си към него.

Уредникът Хийлас стисна ръце и изчака няколко удара на сърцето, преди да заговори.

— А какво ще стане с Аугере, матриарх? — предпазливо попита той.

Тя беше забравила за предстоящия ден за тържества.

— Да — мрачно отвърна Сашийн. — Това също — спри всичко. Ще отпразнуваме този ден в по-подходящо време.

Шокиран, уредникът млъкна. Въпреки това възвърна самообладанието си и се поклони ниско със зачервено лице.

— Това ли е… всичко?

— Всичко? Не, изобщо не е всичко, Хийлас. Искам този град да бъде обърнат с главата надолу. Искам тези хора да бъдат открити и да бъдат доведени при мен живи. Обясни на Бушрали, че ако неговите регулатори не свършат онова, което съм поискала от тях, той ще трябва да си търси нова работа — като евнух в някой от харемите на чувстващите. Ясно ли е?

— Напълно, матриарх.

— Тогава върви.

Мъжът си тръгна с необичайна за него бързина.

Сашийн осъзна, че юмруците й треперят. Тя ги стисна силно.

— Успокой се, дете. Успокой се.

Матриарх Сашийн се обърна към майка си.

— Да се успокоя? Синът ми лежи мъртъв, а ти ми казваш да се успокоя? За тези думи трябва да заповядам да те извлекат от тук и да те изгорят жива.

Старата вещица седеше на обикновен дървен стол, скръстила ръце. Кожата им изглеждаше полупрозрачна от възрастта.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, скъпа, направи го.

За един кратък миг Сашийн наистина се замисли дали да не го направи.

Ръката й се отпусна вяло до тялото. Тя се обърна отново към сина си, който лежеше пред нея върху олтара — последното му място, преди да бъде погребан в сухите подземни гробници на Хиперморум.

Сашийн забеляза нещо върху гърдите му. Пресегна се да го вземе. Дългите й нокти надвиснаха над него за миг, преди тя внимателно да вдигне нещо от кожата му, закачайки късите косми на гърдите му. Хвана го между пръстите си и го разгледа. Беше мигла.

Тя потрепери под дъха й и се понесе във въздуха.

Синът ми е мъртъв — помисли си Сашийн.

Матриархът никога преди не беше изпитвала такава мъка. Беше своеобразна лудост като присвиването в стомаха, когато осъзнаеш, че си забравил нещо жизненоважно, но вече е твърде късно да промениш това — само че сега усещането беше продължително и непрекъснато и я поглъщаше във всеки миг, докато беше будна или спеше. Беше като разкъсваща я животинска паника, която заплашва да я задуши, ако не намери някакъв начин да се освободи от нея.

Влажните й длани я сърбяха. Ноктите й се забиваха до кръв в собствената й плът.

— Успокой се, дете — разнесе се древният и сух глас на старата вещица до нея. — Ти си матриархът. Ти си най-висшето въплъщение на Ман. Не можеш да си позволиш да се държиш по този начин.

Сашийн се отдръпна от съсухрената ръка, която докосна рамото й.

— Той беше мой син. Единственото ми дете.

— Беше слаб.

Думите я зашлевиха като плесница.

— Дъще, ела, седни до мен за малко — успокоително й каза старицата с тон, който звучеше извинително, но всъщност не беше.

Сашийн огледа залата. В нея не се виждаше никой друг, освен жреците воини, които пазеха далечния вход. Всички те бяха обърнати с гръб към нея.

Тя бавно отиде при майка си и седна срещу нея.

— И аз го обичах — каза старицата. — Той беше мой внук, моя кръв. Но ти не оплакваш Киркус, Сашийн. Той умря бързо и вече не страда. Ти оплакваш себе си.

Матриархът погледна надолу към дланите си. Не можеше да разтвори пръстите си.

— Трябва да свикнеш с това, дете мое — намръщи се старицата. — Дори зверовете скърбят за загубата на своите малки. Но както животните, и ти трябва да се приспособиш към тази загуба и да продължиш напред. Можеш да имаш друго дете. Можеш да родиш отново. Тази скръб е моментна слабост, а ти си матриархът. Трябва да си силна заради всички нас.

— Синът ми не беше слаб.

— Беше, Сашийн, беше. Как иначе би загинал, без дори да се опита да се бори? Двете, аз и ти, го разглезихме прекалено. През всички тези години мислехме, че го учим да бъде силен, докато всъщност той се е научил как да крие слабостите си от нас. Ако не бяхме толкова заслепени от обичта си към него, щяхме да видим това и може би да го поправим. — Тя вдигна ръка, преди Сашийн да успее да възрази. — Трябва да използваме това както можем. Всеки от нас е разглезен по някакъв начин, дъще. В края на краищата ние сме властелините на света. Но за наше добро трябва да възприемем това като предупреждение. Във всеки момент от живота си сме заобиколени от врагове и ще паднем от ръката им по същия начин — от нож или отрова — ако не съумеем да им покажем силата си. Искаш ли и ти да се провалиш като сина си?

Отвърна й мълчание и поглед, сведен към пода.

— Не, и аз така си мислех. Затова ще ти направя едно предложение. Ще обявим, че ще има ново пречистване. За нас самите и за ордена като цяло. Ще изчистим себе си от недостатъците си и същевременно ще отървем ордена от онези, които не заслужават да служат на Ман. Може би това някак си ще ти помогне да преодолееш тази загуба.

Сашийн примигна, почти не виждаше около себе си.

— Може би — отвърна тя със слаб глас и донякъде изпита облекчение, че отстъпва пред волята на майка си, макар и само за момент. — Може би — промълви тя отново, сви се на каменния под и заплака.

Старицата се изправи. Носеше тежко наметало върху робата си, което свали. Коленичи със скованите си крака до дъщеря си, сякаш за да я успокои. Но вместо това покри тялото и главата й с наметалото, превръщайки я в трепереща купчина върху пода.

Възрастната жена се намръщи.

 

 

Според камбаната, която иззвъня от манианския храм в южния край на огромния площад, беше станало четири часът. Точно в този момент на площада се появи патрул на градската стража, който носеше затъмнени фенери и дълги, покрити с гвоздеи, тояги. Капитанът им огледа района за някакви признаци за безредици, но по това време, след вечерния час, на Площада на наказанията не се виждаше никой. Всичко беше притихнало, дочуваше се само далечен кучешки лай.

По-надолу в уличката се появи сянка. Тя изчака патрулът да отмине и махна с ръка на някого да я последва напред. Двете фигури безшумно се отправиха към площада.

Затичаха се с боси крака по каменния плочник, без да издават почти никакъв звук. Спряха в самия център и вдигнаха ужасени погледи към онова, което висеше там — обгореното тяло на млад мъж, приковано на ешафода. Върху него беше жигосана една-единствена дума, макар сега да беше твърде тъмно, за да я различат. Те вече знаеха коя е.

Рьошун.

Една от фигурите бързо повдигна другата върху ешафода. Фигурата, която се беше качила отгоре, извади нож и се захвана за работа. Тялото се смъкна надолу с няколко сантиметра. След още малко усилия то се освободи и падна тежко върху земята.

— По дяволите! — изсъска Алеас, който продължаваше да се мъчи да пази равновесие върху скелето. — Не можеше ли да го хванеш?

Сересе вдигна очи от тялото, лицето й беше изкривено в гримаса.

— Не разбираш ли, че това е трудно за мен? — прошепна тя.

— Хубаво — отвърна Алеас и се спусна обратно на земята, — сякаш за мен е най-лесното нещо на света.

Той се наведе, измъкна дъската отдолу, след което уви тялото в дебело платно. Изпъшка и го метна на рамото си.

Двамата побързаха да напуснат площада.

 

 

Патрулите бяха навсякъде. Беше обявен вечерен час и никой нямаше право да излиза на улиците след полунощ. По-рано през деня бяха чули хората да говорят, че всички пристанища са блокирани. Никой нямаше право да напуска града.

Трябваше им повече от час, за да се върнат в промишления район на Ку’ос на югоизточния бряг, където трябваше да се срещнат с Аш и Барача. Кварталът беше почти пуст. Под слабата светлина на звездите се простираха огромни порутени складове, които напомняха и на двама им зловещи входове на пещери. За да избягнат сградите, Алеас и Сересе минаха през ивица блатиста местност, като понякога газеха до колене в студената засмукваща ги вода. След като я преминаха, те се изкачиха с мъка по склона на покрита със сажди дюна.

Нощното море проблясваше пред тях с луминесцентната си светлина. В лицата им духаше силен и свеж бриз. Алеас се задъхваше, тежестта на тялото на Нико вече му се струваше толкова голяма, че едва успяваше да го носи. Сересе не му предложи помощта си.

Двамата заедно се спуснаха от другата страна на дюната и се отправиха към уединено и скрито от погледа заливче. Барача седеше до малък огън и дъвчеше смолиста трева, придържайки превързания чукан на ръката си. Когато приближиха, той вдигна меча си.

— Ние сме — успокои го Алеас и учителят му се отпусна и върна меча в скута си.

Пристигането им накара една тъмна фигура да се размърда. Аш лежеше от другата страна на огъня с глава, подпряна върху раницата. Той изсумтя и се насили да стане.

През деня бяха събрали плавен, които бяха натрупали на купчина върху пясъка на заливчето — или поне Алеас и Сересе го бяха направили, защото двамата възрастни рьошуни едва се държаха на краката си. Алеас внимателно положи тялото на Нико на върха на купчината. Няколко загладени от морето парчета дърво се претърколиха надолу. Аш се приближи, накуцвайки. Старият чуждоземец се захвана непохватно да сваля платното.

— Мисля, че може би е по-добре да го оставим на спокойствие — каза Алеас, като сложи ръка върху рамото на Аш.

Възрастният рьошун се отдръпна от ръката му. Спря едва когато разкри цялото тяло и можеше да го погледне на светлината на огъня.

Старецът рязко си пое въздух. Олюля се за момент и Алеас побърза да го подкрепи.

Пръстите на Аш нежно докоснаха почернялата плът. Закачиха края на стрелата от арбалет, забита в гърдите на момчето. В продължение на много минути Аш не помръдна.

Барача се препъна в една горяща цепеница. Без много церемонии той я пъхна в подножието на купчината дърва. Кладата запуши. Двамата се отдръпнаха от нея. След известно време забелязаха първите припламвания на огъня.

Барача взе шепа пясък. Той я хвърли в новородените пламъци и започна да рецитира под нос някакви думи. Алеас утешаваше Сересе. Сега и двамата плачеха, без да се крият — за пръв път този ден. Пламъците пропукваха и се издигаха по-високо, извивайки се, пълзяха нагоре по кръстосаните цепеници, за да се доберат до тялото на върха. В тях танцуваха цветове — яркосиньо, жълто и зелено от морските минерали, покриващи дървата. Мазнините започнаха да цвърчат. Повеят на бриза разнесе миризмата на горящо месо.

След малко кладата се сгромоляса и погълна Нико в себе си.

В далечината, навътре в морето, първите лъчи на слънцето озариха ранното небе. Над хоризонта се носеха сенки, хвърляни от невидими облаци.

Аш изрече нещо на езика на чуждоземците. Повтори го на търговски — може би беше предназначено за младия му ученик.

Очите му бяха в сянка, оживели като две огнени остриета. Той каза:

— Макар този свят да не е нищо повече от капка роса… Дори да е така… Дори да е така…

Аш настоя да намерят глинена делва, обвита в кожа, за да сложат пепелта в нея. Уморено, но с присъствие на духа, той загреба сивия прах, докато не го събра на равна купчинка върху обгорения пясък. Спря за момент и известно време наблюдава прашинките, които се носеха във въздуха над топлината, останала от огъня.

„За майка му“ — помисли си той и загреба пепелта в делвата с помощта на една пръчка. В нея лежаха разпръснати парченца кост. Той събра и най-малките от тях. Когато напълни делвата, запуши я и я прибра в брезентовата си раница.

Имаше и една по-малка делвичка, която по-скоро приличаше на шишенце с дължината и дебелината на палец, която беше закачена на примка от кожен ремък. В нея Аш сложи малко от пепелта и я затвори с дървена запушалка. Окачи я на врата си, така че да виси на гърдите му като Клеймо. Усещаше топлината й върху кожата си.

Както стоеше, главата му беше прорязана от внезапна болка. Той се олюля. Някой му говореше, макар че не можеше да види на кого принадлежи гласът. Той залитна назад и падна.

Лежеше проснат на земята и едва успяваше да си поеме въздух. Нечии ръце го дърпаха. Един глас го попита дали е добре и дали ги чува. Болката го прониза отново по-дълбоко от всякога. Аш скръцна със зъби и изкрещя нещо на острия език на чуждоземците. След това изпадна в безсъзнание.