Кол Бюканън
Чуждоземецът (10)

Изоставен

Нико се опита да свикне с новата си среда, макар че в началото не му беше лесно.

В манастира имаше девет други ученици и всички бяха от мъжки пол. Според учениците причината не беше в това, че жените не са допускани в ордена — тях просто никога не ги вербуваха, нито пък те самите изявяваха желание за това.

Не беше изненадващо, че младите мъже говорят на общия търговски език и в речта им се смесват различни думи и изрази от езиците на родните им страни. Нико беше доволен, когато почти най-първото нещо, което научи в манастира, бяха няколко отбрани псувни, които никога преди това не беше чувал.

Всяка сутрин младите мъже се събуждаха преди зазоряване и се миеха в умивалнята заедно с останалите мълчаливи рьошуни от ордена. Сядаха в столовата, осветена със свещи, защото слънцето още не беше изгряло над планините на изток, и ядяха овесена каша и сушени плодове с вода или чий по избор. Учениците хапваха колкото могат повече, защото единственото им друго хранене за деня беше вечерята. Често си лягаха гладни, защото храната едва задоволяваше апетита им. Сякаш рьошуните искаха да окуражават дребните кражби на хранителни продукти. Те не порицаваха никого, когато се случваха такива кражби. Правеха го единствено в случаите, когато учениците бяха толкова непохватни, че ги залавяха на местопрестъплението.

След закуска беше ред на урока, определен по график за съответната сутрин. На ранната светлина лицата на младите мъже се разведряваха и те най-сетне започваха да се закачат помежду си. За Нико остатъкът от деня беше неясна бъркотия от наставления, който бързо забравяше, и уроци, чийто смисъл му беше почти непонятен.

Когато най-сетне дойдеше ред за вечерното хранене, то беше истинско облекчение. Той сядаше и се хранеше вцепенен и изтощен и не мислеше за нищо друго, освен за леглото.

Самите ученици идваха от всевъзможни кътчета на империята. Беше изненадващо, че между тях няма напрежение, независимо от всички различия помежду им. Въпреки това Нико беше подготвен за най-лошото. Като момче никога не се бе славил като особено общителен. В детските си години известно време беше посещавал местното училище и добре си спомняше как се бяха отнасяли другарите му към самотния му нрав и язвителния му език.

Но тук сякаш не беше така. Онези, които беше най-вероятно да го предизвикат — едрият Сансе, който беше доста силен, и свирепият дребен Арадос, който имаше най-много какво да доказва пред останалите — се сдържаха по някаква причина. В началото Нико мислеше, че е заради строгата дисциплина в манастира. След около седмица той осъзна, че причината не е само тази. Даде си сметка, че изпитват своеобразно страхопочитание пред Аш и част от това уважение се пренася и към него — Нико, първия ученик, който Аш някога беше вземал.

Онези първи седмици от обучението се оказаха най-трудните. Донякъде блясъкът, който сякаш заобикаляше Аш, и по тази причина в някаква по-малка степен и Нико, започна да работи срещу него. Нико усещаше, че трябва да поддържа репутация, за спечелването, на която не беше сторил нищо (като изключим предположенията на останалите ученици, че в него трябва да има нещо специално, щом като Аш го е избрал). Въпреки това той не се чувстваше много специален. Не знаеше защо Аш го е избрал, макар да подозираше, че това няма нищо общо със способностите му.

Нико искаше да им каже всичко това — цялата истина, но всеки път, когато опиташе, откриваше, че някаква вътрешна съпротива го възпира. Беше започнал да се наслаждава на малката си слава. Останалите се отнасяха с уважение към него — нещо почти непознато за Нико, откакто живееше в лишения по улиците на Бар-Кхос, а дори и преди това, когато живееше в бедняшкия си дом с майка си и поредицата от безразличните й любовници. Той откри, че в присъствието на други хора стои по-изправен от преди. Гледаше ги в очите и не извръщаше бързо поглед.

И така, можеше да се каже, че в онези първи дни на обучение се опитваше твърде много да впечатли останалите и по тази причина се държеше неуместно.

Зае се не особено успешно с уроците си по „кали“ — стила за водене на бой с меч, практикуван от рьошуните. Стил, създаден за справяне с множество противници, при който ударението се поставяше върху това никога да не се движиш назад, а неизменно да напредваш. Задъхваше се при тичането по планинския склон и му се налагаше да спре, като повръщаше от претоварването. Счупи си два пръста при боя без оръжие (и плака по-скоро от шока на гледката на неестествено извитите си пръсти, отколкото от болката). Изпита странно, гневно чувство на безсилие при практикуването на „они-они“ — изпитанието лице в лице за бързина на рефлексите, при което двама души се опитват да си ударят един на друг шамар по лицето всеки път, когато прозвучи удар на гонг. Непрекъснато губеше самообладание. Дори падна по време на ездата на зел, и то неведнъж, а два пъти, и насмалко не си счупи врата.

Но Нико се отличаваше в други занимания, поне дотолкова, че да спаси репутацията си пред останалите. В класовете по акробатика той подскачаше и се катереше с вроден талант. Представяше се особено добре в играенето на роли, хитруването и дегизирането, бързо схвана основите на проникването с взлом, с часове не можеше да бъде открит в заниманията по промъкване и прикриване, справяше се отлично в стрелбата с лък, тъй като беше надарен с остро зрение и имаше много опит от стрелбата по птици за храна от времето, когато живееше в къщата на майка си, и най-много от всичко го биваше в комбинативното изкуство на измъкването — познато също и като бягство, в което той се оказа особено талантлив.

При други обстоятелства Нико сигурно щеше да бъде измъчван от носталгия по познатите улици на Бар-Кхос, по времето, прекарвано с Буун и дори с майка му у дома. Но като обучаващ се рьошун имаше твърде много неща за учене и упражняване, за да има време да мисли за това. Единствено нощем понякога се чувстваше изолиран, но дори това не траеше дълго. Обикновено беше толкова уморен, че заспиваше почти веднага.

Свободното време, което им оставаше през сутрините, следващи дългите нощни обучения, или вечер, след като приключеха с ежедневната досадна работа в манастира, използваха най-вече за своите собствени нужди. Кърпеха се и перяха дрехите си, почистваха спалното помещение, подстригваха се, клюкарстваха, караха се, играеха карти (често залозите им бяха плодовете и парчетата хляб, които бяха успели да откраднат) или четяха книги от малката библиотека на манастира (макар че Нико не попадаше в тази група, тъй като не го биваше много в четенето).

През това време рядко се виждаше с Аш. Старецът не обучаваше учениците като неколцината други чуждоземци заедно с онези ветерани от ордена, които бяха считани за майстори в избраните от тях дисциплини. Може би просто отказваше да го прави. Нито пък обучаваше лично своя ученик, понеже както от всички рьошуни с ученици от него се очакваше да обучава Нико най-вече по време на битките, където ученето приключваше и започваше познанието.

Като цяло възрастният чуждоземец се държеше на разстояние и рядко търсеше младия си ученик. Сякаш при първата разкрила се възможност се беше отървал от Нико.

Това, че го бе изоставил по този начин, огорчаваше младежа много повече, отколкото беше готов да си признае.

 

 

— Наточете ножовете си! — заповяда Холт на деветимата ученици, събрали се на площада.

Те мигновено се заеха с тази задача.

Нико не беше сред тях. Вместо това известно време той наблюдаваше какво правят другите. Особено внимателно следеше Алеас, за когото беше забелязал, че обикновено прави всички неща добре още от първия път. След това и той се наведе. Хвана дървения тренировъчен нож в едната си ръка и стоманения резбарски нож в другата и започна да прави нов остър ръб на извитото дърво, което все още беше затъпено от последното му използване. Наричаха този вид тренировъчен нож „гупи“ може би защото приличаше на тънка рибка. Оръжието нямаше връх и беше направено от парче зимна лоза — рядкото твърдо дърво, което расте само върху най-отвесните брулени от вятъра скали (и което по някаква неизвестна причина цъфти само посред зима).

Учениците и техните учители се бяха събрали на широкия площад на манастира. Денят беше слънчев и ветровит. До Нико стоеше Аш с кожена чаша чий в ръка. Старецът го наблюдаваше как работи, присвил едното си око срещу поривите на вятъра от лявата му страна, от които робата плющеше около глезените му. Лицето му беше измършавяло.

До всеки от останалите ученици беше застанал неговият учител. Беше денят на сценариите — измислени ситуации, които трябваше да имитират по някакъв опростен начин възможните условия на битките. Присъствието на учителите им беше задължително на тези занятия, провеждащи се веднъж на всеки две седмици, затова, естествено, учениците искаха да се представят добре пред тях. Днес учителите бяха напрегнати и необичайно сериозни.

Нико не беше говорил с Аш от шест дни. Старецът сякаш се бе превърнал в призрак, когото понякога зърваше през прозорците или пък в съня си. Дори останалите младежи започнаха да забелязват това негово доброволно отдръпване от живота в манастира и липсата на внимание към неговия ученик. Всички те бяха очаровани от най-известния рьошун на ордена и започнаха да си шушукат за случващото се, като хвърляха странни погледи на Нико, когато се появеше сред тях.

— Побързайте, няма цяла седмица да се занимаваме с това — подкани ги Холт с вдигната брадичка, докато ги наблюдаваше внимателно.

Нико прокара палец по ръба на дървото. Беше достатъчно остър, за да се пореже, и той засмука пръста си, докато чакаше. Не погледна към Аш.

Холт тръгна между тях — проверяваше остриетата и прибираше стоманените ножове.

— Сега, мои млади щитоносци — започна русокосият патиянец, — днешният сценарий ще бъде котка и мишка. Да, Пантуш, знам колко го обичаш. Сега всеки от вас да си избере партньор, за да можем да започнем.

Партньор, замисли се Нико и отчаяно се огледа наоколо, докато другите младежи бързо се разпределяха по двойки с приятелите си. За секунди тълпата се беше разделила на две. Срещу Нико сред бавно слягащия се прах стоеше Алеас, който беше твърде опитен, за да посмее някой да го избере за партньор точно в днешния ден.

Сърцето на Нико се сви.

Младият мъж му се усмихна. Зад Алеас стърчеше Барача, който гледаше към Аш и примигваше.

— Котка, мишка, приземният етаж на западното крило… — каза Холт и потупа първо едното момче по главата, а после и другото. — Котка, мишка, западно крило, първият етаж…

Той се доближи до Нико и Алеас. Усмихна се. Всички се усмихваха, с изключение на двете двойки, застанали една срещу друга.

— Котка — натърти Холт и сложи длан върху главата на Нико, после посочи Алеас. — Мишка. — Сетне се обърна към двамата им учители: — Таванът на западното крило. Внимавайте да не счупите нещо там, господа.

Плесна с ръце и се отдалечи.

— Имате време до следващата камбана. Единият трябва да се крие, а другият да го намери. Първият, който пусне кръв на другия, печели. Ако останете скрити до звъна на камбаната, също печелите. Това е. Мишките могат да тръгват!

Алеас вече беше тръгнал и тичаше с големи крачки към вратите на западното крило. Бягаше като атлет, който загрява на пистата, напълно уверен във физическите си възможности.

Първа кръв, помисли си Нико с ръка, която вече лепнеше върху дръжката на дървения нож. Устата му беше пресъхнала. Запита се каква ли рана може да нанесе това нещо. Какво беше позволено? Типично за рьошуните — казват ти колкото се може по-малко и след това те хвърлят с главата надолу.

Барача остана отзад със скръстени ръце. В очите му се четеше презрение и предчувствие за лесна победа.

— Май беше по-добре твоето момче да е мишката? Чувам, че се криел добре.

Аш се изправи. Имаше вид на човек, на когото му е омръзнало да сдържа думите, които се готви да изрече.

— Може би ако ти самият беше малко по-добър в криенето, щяхме да си спестим доста неприятности в миналото.

От рьошуните, които стояха достатъчно близо до Аш, за да го чуят, се разнесе силен смях. Барача се прокашля шумно и се изплю в праха.

Тези думи донякъде окуражиха Нико — старецът се беше застъпил за него. Но от друга страна, разбираше, че зад това се крие нещо повече. Между двамата рьошуни имаше съперничество или поне от страната на Барача беше така.

Долови тихо дихание до ухото си, почти изгубено сред вятъра.

— Знай, че Алеас няма да се крие като плъх. Ще застане в позиция за нападение, както прави хищникът. Бъди внимателен, момче!

— Котките могат да тръгват!

Останалите ученици се затичаха с всички сили към различни врати в манастира. Нико се поколеба. Той най-сетне срещна погледа на чуждоземеца. Онова, което видя, го накара да примигне от изненада.

Той мисли, че ще изгубя!

Старецът кимна съвсем леко, правейки знак на Нико да тръгва.

Младежът се отправи към далечната врата на западното крило. Той незабавно се съсредоточи върху онова, което трябва да направи. Изпитваше почти непреодолимо желание да докаже, че всички те грешат.

Поне беше приятно да не е навън на вятъра.

Манастирът беше по-тих от обикновено сега, когато обитателите му бяха опразнили по-голямата част от сградата заради сценария този следобед. В западното крило бяха библиотеката, читалните и голямата зала чачен, използвана за медитациите на закрито. Стаите бяха ярко осветени от широките прозорци и миришеха на полирано дърво и стар прах.

Вятърът нахлу вътре, когато Барача и Аш влязоха в коридора, все още с чаши в ръка. Носеха бели ленти около ръцете си и следваха учениците от разстояние само като наблюдатели, тъй като по време на изпитанието не беше позволено да се дават наставления. Целта беше учениците да се обучават практически и да бъдат научени да се доверяват на собствените си инстинкти.

Холт беше казал да отиде на тавана. Нико откри стълбището и се качи на първия етаж. Един млад рьошун притича покрай него и се отправи надолу. Той се държеше така, сякаш Нико го няма.

Стълбите към тавана бяха в края на коридор, по протежението, на който бяха подредени врати. Стаите бяха предимно спални помещения. Един прозорец гледаше към скалистата долина и стръмния склон от черни скали отвъд нея. Над долината бързо се носеха няколко парцаливи бели облака. Нико спря и започна да изучава отвора на върха на стълбището. Там, горе, беше тъмно. Може би първо трябваше да намери фенер.

Не, помисли си той. Идеята беше глупава, така само щеше да се превърне в по-лесна мишена.

Аш и Барача чакаха в другия край на коридора. Те го наблюдаваха, докато си свали сандалите и внимателно ги остави от едната страна.

Нико си пое дълбоко дъх и започна да се изкачва нагоре възможно най-бавно, като стъпваше на ръба на стъпалата, за да издават те възможно най-малко шум под тежестта му. Той приклекна, когато наближи отвора. Мястото беше доста подходящо Алеас да го чака в засада. Незащитен, Нико надникна вътре и мракът го заслепи.

Минаха няколко мига, без да му хрумне никаква идея.

Можеше да направи само едно нещо.

Той бързо изтича нагоре, скочи през отвора и се претърколи по скърцащия под на тавана. Остана да лежи по гръб с ножа пред себе си в очакване на нападение.

Нищо не се случи. Нико продължаваше да лежи, опитвайки се да овладее дишането си. Беше вдигнал доста шум. Минутите отминаваха, а той оставаше неподвижен, докато очите му не привикнаха към тъмнината и той не започна да забелязва сенките на предметите около себе си.

Изправи се безшумно и бавно се отдалечи от светлината, идваща през отвора. Таванът беше топъл и по-голям, отколкото беше очаквал. Продължаваше десет и повече стъпки във всички посоки, преди да потъне под завесата от чернота. Но по ехото и усещането за движението му във въздуха той добиваше представа за размера на мястото. Навсякъде имаше складирани вещи — щайги, сандъци, купища платове, мебели, оръжия. За да се скриеш тук, беше достатъчно да избереш някое място и просто да не помръдваш.

Нико пристъпи крачка напред, като изпробва дали дъските на пода ще издадат шум, след това направи още една крачка. Вятърът отвън повдигаше керемидите на покрива над главата му. Някои бяха достатъчно хлабави, за да тропат, и звукът, който издаваха, беше зловещ. От време на време хорът от потропването им се сливаше с острите стенания на вятъра.

Той спря на самия ръб на светлината, процеждаща се през отвора. Тук също беше подходящо място за засада. Нико се виждаше, докато онзи, който чакаше в засада, щеше да остане в тъмното.

Алеас беше наблизо. Можеше да го почувства.

Нико присви очи и се огледа. Вдясно от него от наклонения покрив висеше паяжина, която проблясваше в призрачно бяло. Очертанията под нея едва се различаваха. От лявата му страна мракът беше по-плътен, вероятно светлината беше блокирана от нещо. Нико отстъпи крачка назад. Той се приведе ниско и се огледа от ляво надясно. Отвори уста, за да чува по-добре, и зачака.

Осъзна колко абсурдна е ситуацията — детска игра на криеница, при която са въоръжени с дървени ножове. Но после се замисли за ножа в ръката на Алеас някъде наблизо, който беше също толкова остър, колкото и неговият, и можеше да го пореже до кръв. Нико усети туптенето на сърцето си чак в ушите.

За момент светлината зад него намаля и той потъна в мрак. Завъртя глава и видя силуетите на Аш и Барача, които пристъпваха през отвора. И двамата не издаваха и звук.

Нико им направи знак да се махнат от пътя, те приклекнаха от двете страни на отвора и оскъдната светлина се появи отново.

Сега — каза си той. — Мисли!

Паяжината до него помръдна. Нико имаше време само колкото да се наведе назад, когато една фигура се нахвърли върху му отдясно. Той почувства как въздухът пред лицето му се раздвижи и видя смътно движение. Нико нанесе разсичащ удар напред с ножа си. Острието изсвистя в празния въздух и в следващия миг той усети пареща болка по лявата си буза, последвана от друга по дясната.

Беше толкова изненадан, че тупна назад върху задника си. Остана да седи така, с ръка, притисната към лицето си. Между пръстите му се стичаше кръв.

— Ох! — извика той.

Алеас пристъпи на светлината пред него. Младият мъж беше намазал лицето си с мръсотия. Само кожата на мястото, където започваше косата му, беше все още бяла. В таванското помещение се разнесе смях. По плътния звук личеше, че това е Барача. Смехът затихваше, докато той трополеше надолу по стълбите.

Аш изчака Нико да се изправи на крака и се обърна към него. Младежът не можа да прочете нищо в изражението на възрастния мъж.

Аш отпи от чашата си с чий и облиза устни.

— Продължавай да се стараеш — каза той. — Трябва да си готов, когато следващия път те взема със себе си на мисия.

Той се завъртя, замятайки робата си, и също си тръгна.

Алеас кимна към нараненото лице на Нико.

— Наложи го с пчелен восък — предложи той. — Така ще останат малки белези. Ела, ще ти помогна.

За момент Нико остана сам на влажния таван. Кръвта се процеждаше през пръстите му все по-бавно. С трепереща дясна ръка той затърси хладната сигурност на дървения под и отново се отпусна на него. Краката му се провесиха над стълбите, той изпусна дълга въздишка и зачака сърцето си да се успокои.