Саймън Бекет
Гробовни тайни (11)

10

Тук-там все още се забелязваше лилавият цвят на пирена, но есента до голяма степен вече го бе заличила от пейзажа и бе покрила тресавището с мъртвото зелено и кафяво на зимата. Тресавището се простираше докъдето ми стигаше погледът, мрачно и брулено от вятъра. Орловата папрат, образувала големи острови, също бе започнала да умира и монотонността на пейзажа се нарушаваше само от огромните скали и непроходимите храсталаци.

Предишната година се бях озовал на отдалечен остров в Шотландия, който бе по-изолиран дори и от това самотно място, но природата там беше величествена и впечатляваща. Тази част на Дартмур беше мрачна и потискаща, макар че, да си призная, не бях обективен. Нямах хубави спомени от това място.

Небето обещаваше дъжд, но все още не беше заваляло. Слънцето пробиваше от време на време ниските облаци, осветяваше ярко пирена и храсталаците и след това отново изчезваше. Успях да пристигна от Лондон навреме, попаднах в задръстване само веднъж, когато влизах в магистрала номер пет. От много години не бях пътувал в този край, но си спомнях част от пътя, разпознавах селата, които бях забравил. След това стигнах до тресавището и като че ли се върнах обратно във времето.

Минах покрай пътни табели, на които бяха изписани имената на полузабравени селища, които извикваха в съзнанието ми стари, откъслечни спомени. Видях обраслите с трева останки на водното колело на старата калаена мина, където двойникът на Монк бе отвлякъл вниманието на медиите. Беше по-обрасло с растителност и по-малко, отколкото си го спомнях. Усетих как миналото ме обгръщаше, после пътят зави и в далечината се показа Черната скала.

Намалих скоростта и се загледах в нея. Въпреки че очаквах да я видя, тази гледка ме накара да си спомня за студените мъгли и полицейската лента, която плющеше на вятъра. След като отминах разклона, се отърсих от спомените си и продължих към мястото на срещата със Софи.

Олдуич се намира в края на тренировъчния полигон на Министерството на отбраната, който заема значителна част от националния парк. Военните използват мястото да се упражняват в стрелба и бойни действия. По-голямата част от него все още е достъпна за обществеността, освен в дните, когато се провеждат учения.

Днес не беше такъв ден. Минах покрай един предупредителен знак, но на него нямаше закачен червен флаг, който да сигнализира, че преминаването е забранено. Олдуич беше странно място, нещо средно между град и село. Не се беше променило много, в покрайнините му се забелязваха някои нови къщи, но центърът бе все така сив и непривлекателен. Покритите с дребни камъчета къщи създаваха у мен усещането, че се намирам в някой крайморски град, който гледаше към празното пространство на тресавището, напомнящо на неподвижно, зелено море.

Край мен бавно премина влак с два вагона, който се влачеше през тресавището, все едно бе останал без сили. Странноприемницата „При Лакомника“ се намираше недалеч от малката гара. Последния път, когато бях тук, кръчмата изглеждаше запусната и потискаща, но сега сламеният покрив беше сменен, а стените — прясно варосани. Поне някои неща се бяха променили към по-добро.

В задната част на странноприемницата имаше малък паркинг. Странно защо, но когато спрях и загасих мотора, се почувствах доста нервен. Казах си, че няма причина, и се отправих към входа. Вратата на кръчмата беше ниска, трябваше да се наведа, за да не си ударя главата. Вътре беше тъмно, но когато очите ми привикнаха с мрака, видях, че не само покривът е подновен. Голите каменни плочи стояха много по-добре от лепкавия килим, който си спомнях, а стените на стаите, които някога бяха покрити с грапави тапети, бяха наскоро боядисани.

Някои от масите бяха заети от туристи, които привършваха късния си обяд, но повечето бяха свободни. Един поглед ми беше достатъчен, за да се убедя, че Софи не е тук, но пък аз бях подранил. Спокойно, сигурно вече е на път.

Зад бара стоеше усмихната леко пълна жена. Предположих, че предишният сърдит собственик си беше отишъл заедно с грапавите тапети и изцапания от бира килим. Поръчах си кафе и седнах на една от голите чамови маси до камината. Тя не беше запалена, но в нея имаше подредени цепеници, а пепелта на дъното й показваше, че не се използва само за украса.

Отпих от кафето и отново се зачудих защо Софи ме бе повикала. Вероятно имаше връзка с бягството на Джером Монк от затвора, но нямах ни най-малка представа каква може да е тя. Нито пък защо Софи се бе обадила на мен. В миналото се разбирахме добре, но не бих казал, че бяхме приятели, нито пък бяхме направили опит да поддържаме връзка.

Защо й трябваше да ми се обажда след толкова време?

Кафето ми беше изстинало. Погледнах часовника си и видях, че бе почти един и половина. Намръщих се — след тревогата в гласа й вчера последното, което очаквах, бе да закъснее. Не бях сигурен от колко далече идваше, може би бе попаднала в задръстване. Взех менюто и започнах разсеяно да го разгръщам, като от време на време хвърлях поглед към входа.

Изчаках още петнайсет минути и след това набрах номера на мобилния й телефон. Поне даваше сигнал, което тук, в близост до тресавището, не беше гарантирано. Включи се гласовата й поща и чух гласа й: „Здравейте, аз съм Софи. Моля, оставете съобщение.“

Помолих я да ми се обади и затворих. Казах си, че може би съм объркал часа на срещата или тя е решила, че уговорката ни е за след час.

Но после мина два часът, а от нея нямаше и следа. Отново погледнах часовника си с тревога. Дори и нещо да я беше задържало, трябваше да ми се обади и да ме предупреди. Освен ако не беше решила да дойде с влака. Предположих, че ще пристигне с кола, но не я бях попитал. Бутнах настрани чашата с изстиналото кафе и отидох до бара.

— Можете ли да ми кажете кога пристига следващият влак?

Барманката погледна часовника, който висеше на стената зад гърба й.

— Следващият е чак след два часа — каза тя и ме се усмихна. — Дамата май закъснява.

Усмихнах й се любезно и отново се върнах на масата. Беше безсмислено да стоя тук и да чакам повече. Грабнах палтото си и излязох.

Докато вървях към гарата, която бе на стотина метра, слънцето се скри зад дебела пелена облаци, която излъчваше млечнобяла, разсеяна светлина. Гарата беше толкова малка, че нямаше дори каса, само два открити перона, свързани с мостче. Наоколо не се виждаше никого, но на една табела беше закачено разписание. Барманката беше права — в следващите два часа оттук нямаше да мине нито един влак. Явно единственият беше този, който бях забелязал, когато пристигнах. Очевидно Софи не бе дошла с него.

Но къде беше?

Наоколо беше съвсем тихо, само една гарга изграчи и се изви над главата ми. Стоях на края на перона, загледан в релсите. Бяха покрити с ръжда, само най-горните им части блестяха — доказателство за това, колко малко влакове минават оттук. Релсите бяха съвсем прави, извиваха се чак на хоризонта малко преди да изчезнат от погледа ми.

Ами сега?

Нямах представа какво да правя. Дори не знаех със сигурност защо съм тук. Пропътувах повече от триста километра, за да се срещна с жена, която не бях виждал от десет години, и ето че тя ми върза тенекия. Опитвах се да си внуша, че има някакво съвсем просто обяснение на случилото се, но не се получаваше. Когато ми се обади, Софи беше отчаяна. Ако знаеше, че ще закъснее, със сигурност щеше да ме предупреди.

Нещо не беше наред.

Върнах се обратно в колата и извадих от жабката атласа с пътните карти. Имах джипиес, но картата щеше да ми даде по-добра представа за географията на това място. Софи ми беше казала, че живее в селце на име Падбъри, което трябваше да се намира на няколко километра оттук. Нямах адреса й, но селцето не беше голямо. Трябваше просто да поразпитам местните хора, докато открия някой, който я познава. По-добре, отколкото да стоя тук и да не правя нищо.

Имаше достатъчно табели, които сочеха пътя към Падбъри, но всяка една от тях като че ли ме отвеждаше все по-далече от цивилизацията. Пътят ставаше все по-тесен, докато накрая карах по еднолентово шосе, обградено от двете страни с къпинаци. Храстите бяха голи, само тук-там се забелязваше по някое листо, и се извисяваха над колата, така че имах чувството, че се движа в лабиринт. Сигурно през зимата мястото беше напълно откъснато. Докато за пореден път превключвах на по-ниска предавка, за да взема един остър завой, се попитах какво ли бе накарало Софи да се премести тук. Но пък аз точно не бях в позиция да задавам подобен въпрос, тъй като преди време и аз бях предприел такова нещо.

Изминах още една-две мили и на мястото на къпините се появиха изсъхнали дъбови горички. Те като че ли поглъщаха остатъка от дневната светлина и въпреки че все още беше рано следобед, трябваше да запаля фаровете. Тъкмо започнах да се питам дали все пак не бях пропуснал Падбъри, когато завих и се озовах в него.

А в следващия момент го подминах. Приличаше по-скоро на махала, отколкото на село, и излязох от него преди още да разбера, че съм пристигнал. Трябваше да измина още около половин миля, за да намеря достатъчно широко място, където да мога да обърна.

Върнах се обратно, обхванат от някакво лошо предчувствие. Надявах се, че ще намеря поне кръчма или поща, за да попитам къде живее Софи, но наоколо имаше само няколко каменни къщи и една черква встрани от пътя. Спрях пред нея, но не излязох от колата. Сега, след като вече бях тук, цялата ситуация ми се стори ужасно глупава. Дори и да успеех да намеря къщата, неочакваната ми поява на вратата на Софи щеше да изглежда съвсем неуместна.

Но така или иначе вече бях пристигнал. Въздъхнах, излязох от колата и тръгнах по пътеката към църквата. От двете й страни имаше стари надгробни паметници, много от които бяха разположени върху затревения торф. Надписите по тях бяха станали почти нечетливи. Вратата на църквата беше от дърво, почерняло от времето и твърдо като стомана. Освен това беше заключена.

— Мога ли да ви помогна?

Гласът, който зададе този въпрос, имаше чист девънски акцент и сякаш идваше от една отминала, по-спокойна епоха. Обърнах се и видях възрастна жена, застанала до портата на черковния двор. Беше облечена е яке и вълнена пола, а изражението на лицето й беше едновременно любезно и бдително.

— Търся Софи Келър. Мисля, че живее в това село.

Тя се замисли и бавно поклати глава.

— Не, няма такъв човек.

— Това е Падбъри, нали така? — попитах аз, помислих си, че може да съм сбъркал селото.

— Да, но тук не живее никаква Софи Келър. — Изведнъж лицето й просветна. — Но има една Софи Траск. Да не би да сте сбъркали името?

Възможно беше Софи да си е сменила името или да се е омъжила, но по телефона тя не спомена подобно нещо. Нямаше да е лошо да проверя. Казах на жената, че може би съм се объркал, и попитах как да стигна до къщата.

— Няма как да я пропуснете — извика жената подире ми, докато се качвах в колата. — Търсете пещта.

Пещ? Това въобще не ми напомняше за онази Софи, която познавах, но скоро разбрах какво е имала предвид жената. Излязох от селото, отминах мястото, където преди малко бях обърнал, и на около четвърт километър пред мен, през клоните на голите дървета, видях извитата форма на пещта. Тя представляваше нисък, обърнат конус и бе построена от същите ръждиви на цвят тухли, от които беше изградена и къщата до нея. Изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да рухне. От едната й страна имаше паянтово скеле, което или е било използвано при ремонта й, или имаше за цел да я подпира.

Спрях пред обраслата с растителност ограда. Наоколо вече се здрачаваше, но прозорците на къщата не светеха. Който и да живееше тук, явно не си беше вкъщи. На един от дървените стълбове на вратата беше закачена съвременна табела с надпис Керамика „Траск“.

Когато я видях, бях готов веднага да си тръгна. Очевидно тук живееше някой друг. Но Софи ми бе казала, че живее в Падбъри, а според картата, в Дартмур имаше само едно село с това име. Тъй и тъй дойде чак до тук…

През обрасналата с растителност градина минаваше застлана с каменни плочи пътека, която водеше към къщата. От едната страна имаше овошки; клоните на ниските ябълкови дървета бяха съвсем голи. От другата се издигаше пещта, висока и някак зловеща. Бутнах портата и влязох в градината. Във въздуха се носеше мирис на есен и дим. Чувствах се като натрапник, беше ми неудобно, че съм дошъл. Още веднъж си казах, че цялата ситуация е изключително нелепа, но имах някакво мрачно усещане за дежа вю. И преди бях изпадал в подобно положение, когато отидох при един приятел, за да се убедя, че няма за какво да се притеснявам.

Надявах се, че историята няма да се повтори.

Сухите листа шумоляха под краката ми, докато вървях по пътеката. В къщата все така не се забелязваха никакви признаци на живот, прозорците бяха съвсем тъмни. Ако вътре имаше някой, просто щях да се извиня. Ако ли не… Добре, да караме поред. Протегнах ръка, за да почукам на вратата.

И тогава видях прясно откъртеното дърво там, където е била разбита ключалката.

Цялото ми колебание изчезна за миг. Вратата бе леко открехната, но аз не я отворих. Мина ми през ума, че все пак е къщата може да е на някой непознат и вратата да е разбита по съвсем невинна причина, но отхвърлих тази мисъл. Озърнах се, очаквайки едва ли не да видя някого зад гърба ми, но около мен нямаше друго присъствие, освен това на тъмната пътека и шумолящите клони на дърветата.

Бутнах вратата с върха на пръстите си. Тя изскърца, отвори се и се показа тъмно преддверие.

— Има ли някой тук?

Тишината беше оглушителна. Ако влезех вътре, можех да се забъркам в какви ли не неприятности, но вече нямах избор. Какво щях да кажа на полицията, ако им се обадех? Че има следи от влизане с взлом в къща, която може да е на мой познат, а може и да не е?

Ще изглеждаш ужасно глупаво, ако някой просто си е загубил ключа, помислих си аз и влязох във вестибюла. В първия момент всичко ми се стори нормално, но след това забелязах при стълбите стар чамов шкаф, чиито чекмеджета бяха отворени, а съдържанието им изпразнено. До него на пода лежеше счупена ваза, чиито разпилени парчета ми заприличаха на кости.

— Софи!

Влязох бързо вътре и запалих лампите. Никой не ми отговори. Знаех, че трябва да се обадя на полицията, но ако го направех, щяха да ми кажат да изчакам навън, докато пристигне полицейската кола.

Тогава можеше да бъде прекалено късно.

Погледнах набързо в стаите на долния етаж. Били са претърсени, чекмеджетата на шкафовете бяха извадени и обърнати, възглавниците бяха свалени от диваните и столовете. Тук нямаше следа от човешко присъствие, затова изтичах на горния стаж. Забелязах, че по килима има мокри петна, но установих, че това е вода, и не им обърнах повече внимание. Всички врати горе бяха затворени, освен тази на банята. Тя беше леко открехната.

През процепа, на пода се виждаха голи крака.

Спуснах се напред. Зад вратата лежеше женско тяло, което я блокираше така, че едва успях да се провра. Жената лежеше по гръб, хавлията й бе разтворена. Едната й ръка бе прехвърлена през лицето, закрито от кичури мокра коса.

Няма кръв. Това беше първата ми мисъл, но когато коленичих до нея, видях, че едната страна на лицето й е подута и синьо-морава на цвят.

Но въпреки това и въпреки че не я бях виждал цели десет години, нямаше никакво съмнение, че това е Софи.

Отмахнах кичурите коса и сложих пръсти на гърлото й. Кожата й бе студена, но пулсът й бе равномерен. Слава богу! Наместих я да легне настрана и внимателно я завих с хавлията. Мобилният ми телефон нямаше обхват, затова изтичах долу при домашния, който бях забелязал в кухнята. Гласът ми трепереше, когато позвъних на полицията.

Качих се бързо горе и взех едно одеяло от спалнята. Завих Софи, след това седнах до нея на твърдия под, взех ръката й в своята и зачаках да пристигне линейката.