Сам Грийн
Полет 103 (21)

20.

16 ноември

Лондон

Личеше си, че Орла е капнала. Очите й бяха зачервени, а синята ленена рокля измачкана. Под мишница носеше черна ленена торба, а в ръката — плик с емблемата на безмитните магазини, в който подрънкваха две бутилки ирландско уиски.

— Май един душ ще ти дойде добре — подхвърли Сам.

— И около седмица сън — отговори тя.

Беше към три и магазинът не беше по-пълен от обичайното. Сам не очакваше да види Орла по-рано от няколко дни или може би дори седмица. Полетът от Лондон до Сейнт Луис траеше девет часа. Да отиде и веднага да се върне означаваше, че е прекарала в страната само десет часа, преди да поеме обратно. Тоест че е прекарала по-голямата част от последните тридесет и шест часа във въздуха.

— Качи се горе и ако искаш се изкъпи — предложи й Сам и плъзна ключовете от апартамента по бюрото към нея. Входът към жилището беше точно до магазина и трябваше да се изкачат само двадесетина стъпала. Орла още не го беше виждала, защото я познаваше само от няколко дни. Тя живееше в пансион, където плащаше на седмица. Намираше се някъде оттатък реката, в Батърси, но Сам дори не знаеше адреса и нямаше представа дали е далече, или не. „По-добре да се изкъпе тук — помисли си. — А после искам да разбера успяла ли е да намери този Линке. Но хайде да не проявяваме нетърпение.“

— Благодаря — каза Орла и взе ключовете.

— Ще се кача след малко — каза Сам.

В магазина имаше само един клиент: жена, която попита за цената на огледалото в позлатена рамка. Сам отговори, че струва 750 лири. Жената попита дали няма възможност за някаква отстъпка, но Сам не беше в настроение да се пазари и каза, че е платил 700 и не може да слезе по-надолу. Клиентката пък каза, че ще се посъветва със съпруга си. Сам се усмихна, каза, че това е чудесно, и щом тя излезе, обърна табелката на „затворено“ и забърза към апартамента.

Жилището беше хубаво, но Сам така и не беше намерил време да го обзаведе както трябва. Беше го взел като част от прикритието си, когато все още работеше за Мосад. И петимата мъже, които бяха в неговия екип, трябваше да имат дискретно място за живеене, когато пътуваха из Европа, за да преследват терористите, които трябваше да елиминират. През това време Елена и децата живееха във Франкфурт и прекараха само няколко месеца тук, след като Сам напусна Мосад и преди бракът им да се разпадне. Ако бяха останали заедно в Лондон, щяха да си намерят по-голямо жилище някъде в предградията. Но сега, когато беше отново сам, апартаментът беше идеален. Състоеше се от две спални, кухня и хол, достатъчно голям, за да може да складира там част от мебелите, за които нямаше място в магазина долу. Имаше телефон, телевизор и душ — това бяха единствените неща, които му трябваха през повечето време.

Сам влезе, чу Орла да си пее в банята и влезе в кухнята. Направи омлет със сирене, препече няколко филийки, свари кафе, наля й чисто, както го обичаше, и зачака.

Орла излезе от банята със синя хавлия и още мокра коса. Беше наметнала на раменете си една хавлиена кърпа и се решеше. Погледна Сам и му се усмихна и той остана поразен, защото за пръв път забеляза колко прилича на Елена. Имаше същата черна коса, мека кожа, изваян нос и очи. Напомни му за девойката, с която ходеше преди петнадесет години, когато и двамата още живееха в Тел Авив.

„Може би тъкмо това намирам привлекателно у нея.“

— Благодаря — каза тя, когато погледна подноса. — Мразя храната, която дават в самолетите. Мисля, че през последните два дни не успях да сложа нищо хубаво в устата си.

Взе си препечена филийка, намаза я дебело с масло, бодна си два пъти от омлета и поля залъка с горе-долу половин чаша черно кафе. Сам забеляза, че бузите й вече възвръщат цвета си. „Това момиче е жилаво като дрян“, помисли си.

В някой друг живот от нея щеше да излезе чудесен агент.

— Е, как беше в Сейнт Луис?

— Влажно. Направо не знам как хората могат да живеят на такива места.

— Намери ли нещо?

Орла кимна и продължи с омлета и препечената филийка, без да отмества очи от Сам. Накрая преглътна и почна:

— Наех кола и отидох право в жилището на жената. Госпожица Пени Щраус, както се казва сега, внучка на онзи Мартин Уд, за когото смятаме, че е откраднал мебелите. Трябваше да пия наистина ужасно кафе и да изслушам историята на цялото семейство. Беше ужасно досадно…

— И какво стана?

— Уд влиза в затвора и умира там, както вече знаехме. Жена му се омъжва наново и мошеникът, когото взима, трябва да е бил малко по-кадърен, защото къщата е доста голяма. Нещо напомнящо постколониалната архитектура на собствен парцел в град Фрийбург. Намира се на двайсетина километра източно от Сейнт Луис. В момента е бунище, но преди е имало фабрика за гуми и вероятно хората са били доста заможни. Та значи двамата имали две дъщери: Елинор и Луиз. Последната се омъжила за някой си Джок, убит в Корейската война, но не и преди тя да забременее с Пени. Самата Пени е стара мома и е наследила къщата с всичко в нея. Така че всичко й принадлежи.

— И ти намери… истински Линке?

— Седи си в трапезарията, макар че според мен там вече не влиза никой. Не мога да си представя, че Пени вдига купони. И значи вътре има голяма полирана маса и мрачен стоящ часовник. Предполагам, че не струват кой знае колко. А до тях това красиво класическо странично писалище, покрито с орнаменти и златни инкрустации. Отрупано с черно-бели семейни снимки и разни други джунджурии, както се полага, но щом ги разчистиш, веднага ти става ясно какво е. Истински Линке…

Сам усети как пулсът му се ускори. Ако беше права, а не виждаше причина да се съмнява в думите й, това писалище струваше цяло състояние.

— Искам да кажа, че аз лично не си падам по тия весели късновикториански боклуци — продължи Орла, — но когато го видиш отблизо, наистина е много впечатляващо.

— Ще го продаде ли?

— Двадесет и пет хиляди долара — потвърди Орла.

Лицето й сияеше. Усмивката й беше толкова лъчезарна, че осветяваше всичко наоколо.

— Както ти самата каза, било е откраднато — измърмори Сам. — Така че няма причина да не бъде откраднато отново.

— И аз си помислих същото — каза Орла, — затова използвах кредитната ти карта, за да уредя парите в брой, и след това извиках една транспортна фирма да дойдат да го приберат и да го качат на кораб. След това се обадих на Марчиони. Той изпадна във възторг. И колко смяташ, че предложи за…

— Сто?

— И петдесет — засмя се Орла. — Лири. Естествено, казах му, че ме ограбва, но заради паричните потоци и т.н. съм готова да приема предложението му. Ще плати в брой при доставката.

— Която ще бъде на?…

— Освен това му казах, че след като съм свалила цената, очаквам от него да плати и транспортните разходи — продължи Орла. — Той ще плати превоза с първия товарен полет, който ще излети от Сейнт Луис. Според моите проучвания самолетът е излетял преди половин час, което означава, че в момента се намира някъде над Атлантическия океан. Когато кацне на Хийтроу, трябва да уредим транспорт, който да го прибере, и после да го закараме в офиса на Марчиони.

Довърши омлета на няколко енергични хапки и продължи:

— Доста добра печалба, нали? Делим седемдесет и пет на двадесет и пет.

Човек не може да пренебрегне талант, като го види, а Орла имаше предостатъчно талант. Можеше да открие наистина всичко и по най-малката следа.

Заедно с нея Сам може би щеше да успее да започне да печели сериозни пари от търговията с антики.

— Вече ти казах, че моят дял е твърде голям — каза той. — Би трябвало да прибереш цялата сума. Аз не свърших нищо.

— Направи чудесен омлет — възрази Орла.

— Говоря сериозно.

Орла замълча, допи си кафето и накрая каза:

— Сделката си остава, както е. Седемдесет и пет процента за твоя магазин и двадесет и пет за мен.

Сам поклати глава.

— Както вече казах, това е твърде щедро. Караш ме да се чувствам неудобно.

Орла стана и се приближи към него. Можеше да подуши чистия мирис на сапун от кожата й. За малко не посегна да я докосне, защото усети, че и тя го иска, но тя се обърна и се върна на мястото си.

— За мен това е идеално, защото си човек със съвест — обясни му. — И рано или късно тази съвест ще ти каже, че след като аз съм ти помогнала, трябва да ми помогнеш и ти.

— Нямаш нищо против хората да вършат разни неща от чувство за вина, а?

Орла се засмя.

— Отгледана съм от Ватикана. Защо, по дяволите, да имам нещо против?

Сам знаеше, че губи спора. Може би наистина трябваше да й помогне. Обмислял беше това през тридесет и шестте часа, докато я нямаше. Ами ако историята й беше вярна? Ами ако църквата се преструваше на фалирала само за да не плати компенсации на хората, чийто живот беше унищожила? Ако беше така, може би трябваше да се направи нещо.

— Не мога да разбера за какво съм ти — каза той. — Ти можеш да намериш каквото си поискаш.

Орла отхвърли думите му с махване на ръка.

— Антики! Глупости, които нямат нищо общо с детективската работа.

Тя се наведе и очите на Сам се спряха на вдлъбнатината между гърдите й, там, където халатът се прихлупваше около тялото й.

— Говорим за откриване на скритите богатства на Ватикана. За това е нужен истински талант.

— Може би повече, отколкото имам…

— Ти си бил в Мосад — прекъсна го Орла. — Сам каза, че ме бива да откривам разни неща. Това е моето умение. Аз пък имам нужда от най-добрия в разкриването на тайни и това ме доведе при теб. Докато си работил за Мосад, си намирал терористи, които са вярвали, че са изчезнали завинаги. Ти разкри какво се е случило с милиардера Макс Робъртсън, след като пада от яхтата и се удавя. Можеш да откриеш и къде Ватиканът е скрил авоарите си.

Спря и го погледна в очите.

— Само ти можеш да го направиш.

Думите й го впечатлиха. Никога не се беше хвалил с постиженията си, защото не му се бе налагало. Знаеше, че в този занаят има повече късмет, отколкото способности. Попадаш на разни неща, след това правиш връзките и съзираш неща, които до този момент са оставали скрити. Не се отказваш и непрекъснато се надяваш да направиш пробив. В тази работа нямаше методи и планове, а просто постоянство, решимост и много ходене.

Въпреки това беше имал повече подобни пробиви от колегите си. Знаеше къде да търси, как да задава подходящите въпроси, как да се окаже на най-подходящото място, така че да попадне на важна информация. Освен това знаеше и как да оцелява.

Тогава защо да не й помогне?

„Причината не е в това, че каузата не е добра.

Ако си откровен…

Не е като да не искаш…“

— Сама можеш да изкараш доста пари — каза Сам.

— Ти си родена търговка. Това винаги се изплаща. Няма защо да търсиш парите на Ватикана. Можеш да ги спечелиш сама.

— Но тук не става дума за пари! — възкликна Орла. — Искам отмъщение. Отмъщение за брат ми.

Гласът й спадна до шепот.

— Не можеш ли да разбереш?