Сам Грийн
Полет 103 (2)

1.

10 ноември

Лондон

Сам Улфман остави картичката. Веднага беше познал почерка на дъщеря си Саманта, вече почти на седем. Наклонът на буквите й беше същият като неговия, както и леко вълнообразните ченгелчета. Странно как нашите деца наследяват случайни части от нас, помисли си той. Дори когато не сме край тях, за да ги учим на каквото и да било.

Загледа през прозореца ловките движения на работника, който окачваше елегантните бели наподобяващи свещи лампи, които се точеха над улицата в навечерието на Коледа. Бяха минали повече от шест месеца, откакто я видя, и то само за няколко дни, когато мина през Тел Авив в опит да открие дирите на едно ценно писалище от Гийом Гро — смяташе, че е занесено там от руски колекционер. Саманта беше жизнена, здрава и преливаше от радост, че го вижда, братчето й Люк също. Това обаче трудно би могло да се каже за майка им, Елена. Изглежда, изобщо не й липсваше. Когато Сам напусна Мосад и реши да опита с антикварния бизнес, който първоначално изгради като прикритие, тя прекара няколко месеца в Лондон: полагаше усилия да се приспособи към живота тук, но сметна, че е невъзможно. Бракът им се беше разпаднал на поредица дребнави караници. В интерес на истината те така и не бяха женени като хората. Той изкара дълго време под прикритие за Мосад и това ги лиши от общо развитие.

Беше се омъжила за израелски воин, мъж, който воюва за родината си, помисли си Сам, докато се връщаше към летището, след като я видя последния път. А бе получила един не твърде успешен търговец на антики в Лондон, човек, който още се опитваше да се отърси от миналото си. Не беше изненадващо, че се чувстваше измамена.

Мина в задната част на магазина. Не беше кой знае каква търговия. Мосад му отпусна парите, за да я разработи, защото „търговец на антики“ беше отлично прикритие: пътуваш много, плащаш в брой и се прибираш по странни часове. Магазинът беше деветдесет квадрата и претъпкан с вещи, които Сам бе накупил през последната година. Клиентите бяха малко, но от друга страна, в антикварната търговия това няма голямо значение. Не е важно кой влиза в магазина ти, а какво търси.

Той се усмихна. Много често имаше хора, които търсеха бившия агент на Мосад, а не търговеца на антики. Но в този магазин тази стока вече не се продаваше. В предната част стояха няколко неща, които беше купил наскоро. Елегантно писалище, направено в парижката работилница на Пол Зормани в средата на 1850-те години, и една малка маса, изработена от Алфонс Тан, мебелист, доставял на Наполеон III много от най-хубавите му вещи. Когато Съветският съюз започна бавно да се пука по шевовете, Сам използва някои от връзките си в тази страна, за да закупи евтино няколко чудесни антики. Някои от най-изящните произведения на изкуството в Западна Европа бяха задигнати първо от нацистите, а после от комунягите и сега бавно започваха да се връщат в обращение. В този занаят можеше да се направят пари, стига да знаеш как да проникнеш в съответните кръгове.

Тефтерчето с връзките от времето на Мосад лесно осигуряваше нужните познанства.

В онази страна имаше предостатъчно шпиони, които бързаха да си измислят нови фасади.

„Точно като мен.

Може би затова можем да въртим заедно търговия.“

Една жена проучваше прелестните шарки на писалището от Зормани. Сам я забеляза още в мига, когато влезе, но после вниманието му отвлече друга, петдесетинагодишна брюнетка, която от няколко дни се колебаеше за едно огледало. Вече беше идвала три пъти да го гледа, взе и мерките му, но Сам започна да губи надежда, че наистина ще го купи. Много хора купуваха при второто си идване, но твърде малко при третото. Въпреки всичко трябваше да опита. През последните три седмици търговията вървеше слабо. Беше продал няколко неща в началото на ноември, но оттогава продажбите направо замряха. За британската икономика 1992 година беше тежка, а когато времената са трудни, никой не си пилее парите по антики. Това са вещи на лукса, произведени през времена на лукс, а точно сега нямаше много купувачи.

— Решихте ли вече, госпожо Босанти?

Тя си свали очилата, погледна отново към огледалото и видя застаналия точно зад нея Сам. На устните й играеше бледа усмивка. Беше по-скоро симпатична, отколкото красива, с безупречно подстригана лъскава черна коса и бледозелени очи, сгушени в останалата част от лицето й.

— Мисля…

Сам вече знаеше какво ще последва. Държеше магазина от почти четири години, макар да се занимаваше с истински бизнес по-малко от две, но беше научил много за това кога хората са готови да купят нещо и кога не. А това колебание му подсказа, че огледалото ще продължи да си виси на стената чак до Нова година.

— Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Може би — отговори тя и се обърна. — Ако мога да намеря… — Тя се поколеба, сякаш се опитваше да налучка как да произнесе необичайното име. — Мебел от Албер-Ернест Карие дьо Белюз.

Сам кимна.

— Колко сте готова да платите?

— Не мога да дам повече от 100000 долара. — Тя се засмя. — Разбира се, това е смешно.

— Ще видя…

— Изобщо не си го слагайте на сърце — настоя тя. — Това е нещо невъзможно.

Сам й даде възможност още няколко минути да оглежда останалите вещи и очите му се насочиха към момичето, което бе влязло в магазина след нея. Различаваше се доста от средния любител на антики, но Сам вече знаеше, че в тази търговия няма стереотипи. Хората, които влизаха, понякога имаха същите странни форми и размери като нещата, които продаваше. Но тази жена определено бе твърде млада, за да се захваща с антики. Нямаше повече от двадесет и три или двадесет и четири. Косата й беше къса и черна, подстригана на бретон, а очите й бяха разположени косо спрямо красиво оформения нос. Носеше тесни джинси и торбест суичър, който по-скоро скриваше тялото й, отколкото да го очертае.

— Харесва ли ви писалището? — попита Сам. Никога не беше сигурен дали да заговаря клиента. Някои хора обичаха да съзерцават изложените неща в самота, други искаха да обсъдят произхода и историята им и дали са много ценни, или не. След като разбра всичко това, той избягваше да се обажда. Истинските любители на антиките бяха интровертни и вършеха работата си в мълчание. Може би затова ги харесваше.

Този случай беше изключение. Младата жена беше гледала писалището толкова дълго, че беше напълно възможно наистина да го купи.

— Зормани? — попита тя.

Сам кимна и попита:

— Запозната ли сте с работите му?

Тя повдигна брадичка съвсем леко. Очите й се стрелнаха, за да срещнат неговите, и за секунда той изпита усещането, че я е виждал някъде. Имаше отлична памет за лица. Това и способността му да стреля точно го бяха направили способен изпълнител на мокри поръчки за Мосад. Започна да рови из картотеката в паметта си — там се съхраняваха буквално хиляди имена на хора, някои вече мъртви, за да я открие, но не можа.

— Не съвсем — отговори тя небрежно.

— Но достатъчно, за да разпознаете нещо, изработено от него.

— Е, не съм сигурна, че е Зормани…

— Как може да се определи?

Момичето се поколеба за секунда и бръсна една къдрица от бретона си.

— Той обикновено гравира името си върху вътрешната страна на бравата. Разбира се, зависи от периода. Пол Зормани открива работилницата си за шкафове на Рю Шарлот №10 в Париж през 1847 г. Започва главно с репродукции на вещи в стил Луи XV и Луи XVI. Доста хубавки, ако си падаш по такива неща.

— Искате ли да го купите?

Момичето се засмя и едва сега Сам долови ирландския акцент. Кикотът й беше гърлен, малко наподобяващ кашлица, какъвто може да се чуе само в Дъблин.

— Аз ли? Не.

Сам кимна, но не каза нищо.

Тя го погледна право в очите.

— Вас търся.

— За какво?

Момичето се обърна и загледа госпожа Босанти, която тъкмо излизаше от магазина. После каза:

— Трябва ми помощ.

— За да намерите антика?

Момичето се нацупи.

— Не. Нямам никакви пари, но дори да имах, не бих ги харчила за такива глупости. Аз обичам новите неща. Искам… вашата помощ.

— Аз съм…

— Трябва да говорим насаме — продължи тя. — Нося препоръчително писмо.

Сам го погледна. Беше от адвокатска кантора, „Фолкън & Аркелия“, със седалище в Бостън. Никога не беше чувал за нея, но не беше чувал и за много други неща. Знаеше, че трябва да я изхвърли. Разговори, започнали като този, никога не свършваха добре. Не би могъл да каже какво търси, но беше сигурен, че я интересуват старите му умения като агент на Мосад, а не новият му живот като търговец на антики.

А този живот вече беше зад гърба му. Завинаги.

Обаче имаше нещо в очите й. Виждаше нещо в тях: някаква тайна и страх, като на подгонено зверче.

Нямаше да навреди, ако я изслуша.

„Освен ако не се самозалъгвам.“

— Добре — отговори той.

Магазинът така или иначе беше празен, а той щеше да чуе на секундата, ако влезе някой клиент. Поведе я към кабинета си в задната част — обикновено помещение с бюро, електрическа печка и купчини справочници и търговски списания. Тя взе чашата чай, която й наля, разбърка две бучки захар и седна срещу него.

— Благодаря, че ми отделяте време за разговор.

— И какво искате? — попита Сам направо.

— Трябва да намеря едни пари.

Сам се засмя.

— Всички искаме пари. Опитай в някоя банка.

— Щях да го направя, ако можеше да помогне — отвърна тя.

Усмихна се и Сам чак сега забеляза колко е красива. Кожата й беше бяла като сметана, а устните пълни и гневни, като пръски от яростно червено върху бяло платно. Очите й бяха много тъмносини, а косата лъскавочерна, което превръщаше лицето й в буря от цветове, които едва в последния миг успяват да се успокоят. „Дали знае колко е красива?“, зачуди се Сам. Носеше безформени дрехи и почти никакъв грим, като жена, която не я е много грижа за външния й вид. А може би това беше просто маска, някакъв сексуален двоен блъф? Вероятно много добре знаеше колко е красива, но го маскираше, така че мъжете да си мислят, че откриват някаква тайна. „Забрави това — рязко си нареди той. — Крачил си твърде дълго сред огледалата и сенките на шпионажа. Тя е просто едно младо момиче, което се нуждае от помощ.“

— Онова, което искам да направя — каза Орла и усмивката изчезна от лицето й също толкова бързо, както се беше появила, — е да ти разкажа една история.