Марина Фиорато
Венецианският договор (48)

Четирийсет и седма глава

Фейра видя архитекта още веднъж — месец след освещаването на неговата църква.

Той пристигна на острова, докато докторът все още беше на легло. Фейра го посрещна сама, но щастлива, защото Анибале с всеки изминал ден ставаше все по-добре.

Докато не се появи Паладио, тя изобщо не се косеше от мисли за външния свят. Вярно, че се бе чудила кога ли Републиката ще си поиска обратно острова, но вече дори и това нямаше значение. Вече двамата с Анибале можеха да отидат навсякъде, точно както си бе представяла — във всеки един от великите медицински центрове на познатия свят: Болоня, Салерно, Дамаск, Аскалон.

По време на съзнателната си изолация от света тя изобщо не се бе интересувала от войната, която се водеше в далечни води. Бе изпълнила своята мисия и бе предала предупреждението на майка си до дожа. Бе видяла как корабите отплават, след това ги бе видяла да се връщат, но нямаше никаква представа от събитията, чието начало бе положила. Венеция и Константинопол можеха да си се обстрелват, колкото си искат — за нея вече нищо нямаше значение сега, след като Анибале оживя.

Но при появата на архитекта тя не можа да не се запита какъв е бил изходът от морската битка и какво се е случило със стареца, който носеше отблясъците на хоризонта в очите си. Лятото вече беше в разгара си, затова тя поведе Паладио към падналата колона на моравата, под шарената сянка на черничевите дървета.

— Дойдох при теб, скъпа Фейра — започна старият й приятел, — както по мое лично желание, така и с две съобщения от дожа.

— Значи се е върнал?

— Точно така. И ми заповяда да ти кажа, че османците са победени за пореден път! Благодарение на информацията, която той получи от теб, те все още се събирали в протоците, когато венецианската флота връхлетяла върху тях. Корабите им били превърнати на трески от венецианските оръдия и в края на деня моряците вече трябвало да плуват, за да се върнат в Константинопол — като същински скумрии! — довърши с усмивка, но после бързо се овладя, спомняйки си с кого говори.

Фейра мълчеше и съзерцаваше ръцете си. Заради нейното предупреждение съвсем скоро е била пролята кръвта на стотици нейни сънародници. „Но ти си Вениер! — сети се внезапно. — И вече и венецианците са твой народ!“ Шарената сянка на черниците над главата й изпъстряше ръцете й със странни петна като рани.

— Както споменах, съобщенията от дожа са две — продължи архитектът, за да я развесели. — И за второто идвам в професионалния си капацитет. Дожът ти подарява острова, за да го ръководиш като болница! — усмихна й се и разпери ръце. — И тъй като в момента нямам никакви поръчки, той предположи, че ще имаш нужда от архитект — удивлението, което се изписа по лицето й, му достави огромно удоволствие.

— Но… нали щеше да възстановяваш града? — извика тя.

Той поклати глава и отвърна:

— Ще го възстановявам чрез работата си тук. Изпълних договора си с Бога и сега нямам търпение да подпиша такъв и с човеците!

* * *

Освен изолационна болница, с помощта на новите сгради на Паладио и със съдействието на дожа Фейра и Анибале имаха възможността да открият и изследователска клиника. От време на време дожът викаше лекаря на Паладио, за да прегледа и него, не пропускайки да изиска и присъствието на неговата колежка. Всъщност Анибале така и не зърна нито веднъж своя височайши пациент — просто оставяше двамата Вениер насаме, за да се опитат да компенсират изгубеното време и да се сближат. И докато те разговаряха, Анибале се разхождаше из Джудека, задължително вдигаше глава, когато минаваше покрай църквата на Паладио, но нито веднъж не влезе в нея.

Имаше си особена причина.

Един ден по време на възстановяването му, когато заякна достатъчно, за да може да прави кратки разходки навън в компанията на Фейра, той бе спрял за почивка край кладенеца с лъва и книгата. Когато двамата се бяха облегнали на стената на кладенеца, Фейра бе погалила гривата на лъва и бе казала тихичко:

— Благодаря ти!

Анибале я погледна.

— Казваш, че оживяването ми било чудо — рече. — Но как тогава обясняваш чудесата на кладенците?

— Чудесата на кладенците ли?

— Безчет поклонници, които вадят вода от свещените кладенци, като например онзи в стария женски манастир „Санта Кроче“, се кълнат, че водата ги предпазвала от чумата. Е, как си го обясняваш?

Фейра се замисли за кладенеца, където лежеше баща й, погребан завинаги под една черна звезда в мраморния под на църквата на Паладио. Усети погледа на Анибале върху себе си и изрече внимателно:

— Мисля, че по време на последната епидемия водата някак си е била заразена. Плъх, пор, куче — нещо такова е паднало в нея. Някаква инфектирана материя.

— А този път?

Без да смее да го погледне в очите, тя отговори:

— Този път съм сигурна, че е станало точно така.

— Тогава защо поклонниците не умират от тази вода? — не се предаваше той.

Тя не каза нищо. Той хвана нежно ръката й и продължи:

— Е, при мен наистина ли настъпи чудо?

Тя се усмихна на кладенеца и отговори:

— Да.

— А ти давала ли си ми от твоята отвара — онази териака, когато бях на смъртно легло?

Тя се вгледа още по-дълбоко в шахтата на кладенеца, търсейки онзи кръг светлина, който сочеше нивото на водата, и отговори:

— Не — обърна се към него. С всеки изминал ден той заякваше все повече и повече, кухините в бузите му и под очите му се изпълваха, слънцето превръщаше болнавата му бледност в здрав тен. — И знаеш ли защо? — попита.

— Позволи ми да обобщя наученото до момента — отсече той и приготви пръстите си, за да отброява. — Ти си оцеляла от чумата, но баща ти не е успял. Чрез опити си установила, че случаите с разразила се чума в тедзона умират, но в семействата, където си раздала от отварата си, никой повече не се е разболял. Така болницата се изпразни и всички се прибраха по домовете си. Дала си от отварата си на сина на пазача, но не и на самия пазач. Даде една стъкленица от териаката на архитекта, но не и на мен. А току-що предположи, че в кладенеца на свети Себастиан може да има заразена материя, може би дори труп на жертва на чумата.

Тя нито посмя да си поеме дъх, нито да го погледне в очите. Налагаше се да продължи да се взира в кладенеца.

— И какво означават всички тези открития? — попита тихо.

Той я обърна към себе си, погледна я право в очите и отсече:

— Ти използваш ваксинация! Ваксинираш пациентите си против тази страшна болест!

Тя задържа зеления му поглед и рече:

— И ти нямаш нищо против, така ли? Преди време доста спорехме по този въпрос, в случай че си забравил.

— Разговаряхме — поправи я с усмивка Анибале.

— Спорехме! — отсече тя, но също се усмихна.

— Допускам, че си добавила към твоята териака и миниатюрно количество инфектирана материя.

— Така е.

— А останалите съставки?

— Нито ще те убият, нито ще те излекуват — отговори му тя с една от собствените му любими фрази.

— И какво използва за главната съставка — кръв или материал от бубоните?

— Второто. Материалът бе изсушен, а след това ситно стрит.

— От баща ти ли беше?

Усмивката й застина. И за момент тя загуби ума и дума.

— Именно той е бил трупът в кладенеца — изрече Анибале. Но тъй като това не беше въпрос, реши да не задълбава в тази тема и продължи: — Интуицията ти не те е подвела. Убеден съм, че в случаи като този за изграждането на имунитет е необходимо мострата да бъде взета от източник, максимално близък до първичния — загледа се към морето, на изток и допълни: — Болестта е била донесена от баща ти, може би той е донесъл също и лекарството срещу нея — погледна я косо. — Не беше ли вашият Пророк онзи, който казва, че Бог не е създал нито една болест на този свят, за която да не е измислил и съответния цяр?

Вече дошла на себе си, Фейра възкликна:

— Да не би да си си променил мнението по този въпрос?

— Може би — изсумтя Анибале. — Не мога да ти отрека, че имаш голям успех, но смятам, че предстоят още много проучвания — пое ръцете й в своите. — Но сега, след като каза на мен, трябва да кажеш също така и на Здравния съвет. Дожът ни подари този остров — по-скоро заради теб, отколкото заради мен, естествено, — но въпреки това трябва да играем тази игра според правилата. Той няма да остане завинаги дож на Венеция, затова намекна, че няма да е зле да действаме съобразно изискванията на венецианския закон. Поради това смятам, че вече дойде моментът да регистрираме твоята териака като официално лекарство!

— Какво? — слиса се Фейра. — Много добре знаеш, че Съветът ще я лицензира и ще обложи всички нейни продажби с данък десятък!

— Нека. Все пак могат да приготвят отварата единствено по спецификациите, които им дадем ние. Ще изискат от теб да изброиш съставките.

Фейра долови дяволитостта в гласа му и попита:

— Всичките ли?

— Почти всичките.

* * *

Фейра застана пред Трибунала на Консилио дела санита.

Анибале отиде с нея, но седна при чиновниците на дългите дървени пейки в дъното на залата. Един игрив сноп светлина улови Фейра насред мрачните фрески и тя блесна в цялото великолепие на своята изумителна смарагдова рокля. Тя беше млада, здрава и стоеше изпъната като върбова пръчка — за разлика от тримата старци, които седяха срещу нея и се готвеха да отсъдят.

Анибале не бе единственият лекар, присъстващ на събитието. През трима човека от него седеше Валнети, сумтящ и пуфтящ под клюна си, а дребните му като мъниста птичи очички се стрелкаха от време на време към младия му колега. Анибале старателно се правеше, че не го забелязва.

— Предполагам знаете — започна първият трибун със скърцащ глас, обръщайки се към Фейра, — че във Венецианската република на жените не е позволено да практикуват медицина?

— В такъв случай, ваша чест — отвърна Фейра, — се питам защо изобщо сте си направили труда да ме извикате тук.

Анибале се усмихна под новата си птича маска.

Заговори вторият старец:

— Както разбираме, вие имате тук спонсор, с медицинско разрешително, ратифицирано от Съвета!

Анибале се изправи.

Заговори третият трибун:

— Тази жена работи за вас, така ли?

— Не за мен, а с мен. Да.

Първият трибун, който до момента бе острил перото си, отсече:

— Стига любезности! Да се захващаме за работа!

Фейра заговори ясно и отчетливо:

— Регистрационно име: териака — гласът й звънна в огромната зала, вече почти изгубил стария си акцент. Тя започна да изброява съставките: — Розмарин и градински чай, седефче, мента, лавандула, тръстика, индийско орехче. Чесън, канела и карамфил. Бял оцет, камфор. И обикновен или бял пелин и горчив пелин!

Валнети скочи на крака, очевидно извън кожата си. Бастунът му издрънча грозно на дървения под.

— Но това е Оцетът на четиримата крадци! — изрева. — Трябва да има и нещо друго! Тя е длъжна да изброи всички основни съставки! Прочетете й правилото, трибуне!

Анибале също се изправи и рече:

— В интерес на истината, доторе Валнети, в изработването на едно лекарство винаги има известни вариации. Законът постановява, че в една стотна част от него са допустими и вариации в количествата. Прочетете му това правило, трибуне!

— Е — обърна се трибунът към Фейра, — има ли нещо друго в тази бутилчица?

Анибале измести поглед от нея към бутилчицата върху бюрото на старците, която блестеше в зелено под същия сноп светлина, който осветяваше и Фейра. На дъното на бутилчицата имаше лека утайка, не повече от няколко прашинки смъртна пепел. Анибале затаи дъх, но после бързо издиша, когато чу Фейра спокойно да отговаря:

— Има, естествено, остатъчни съставки и неразтворени елементи, които са неизбежни при приготвянето на всяка отвара. Но те със сигурност са в количество, което не подлежи на определяне в една стотна от лекарството.

Валнети напусна залата с гръм и трясък. Първият трибун предаде документа на втория, който го подписа и го подаде на третия, който вдигна очи и попита:

— Носите ли задължителния дукат, за да регистрирате официално лекарството си?

Анибале потупа пелерината си за своята кожена кесия, но преди да успее да я напипа, Фейра вече бе бръкнала в пазвата си и бе извадила оттам една монета, която постави тържествено на масата пред Трибунала и отстъпи усмихнато крачка назад. Монетата му намигна под лъчите на слънцето.

Той нямаше никаква представа как се бе сдобила Фейра с тази монета, но без никакво съмнение това беше златен дукат.