Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Venetian Contract, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 9 гласа)
Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Марина Фиорато

Заглавие: Венецианският договор

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Печат Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 1, 2013

Редактор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Художник: Иван Тодоров Домузчиев

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-316-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/401


На Айлийн Мейзъл, която ми даде идеята да напиша книга за Андреа Паладио.

„И когато Агнето отвори четвъртия печат, чух гласа на четвъртото живо същество, което казваше: «Дойди и виж!». И видях, и ето блед кон, и името на яздещия на него беше Смърт, и Хадес [адът] вървеше подире му. И даде им се власт над четвъртината от земята да умъртвяват с меч, с глад, с мор и чрез земните зверове.“

„Откровение на Йоана“, (6:7–8)[1]

Първа част
Черният кон 

Пролог
Венеция

Християнска година 1577

Себастиано Вениер, дож на Венеция, се взираше през каменния прозорец във форма на четирилистна детелина с поглед, изпълнен с безпокойство и вълнение като повърхността на ширналото се пред него море.

Воднистосините му очи, изострени до краен предел благодарение на годините, прекарани по море, бяха забелязали прииждането на бурята още преди три дена, фиксирайки с нарастваща тревога настъпващите и скупчващи се на хоризонта облаци, носещи се над аметистовите вълни. Сега бурята беше вече тук и бе донесла със себе си нещо много по-зловещо от обикновено лошо време.

С дългата си бяла брада и благородна осанка дожът бе обезсмъртен от четката на Тинторето и често бе сравняван с Нептун — също властник над морско царство. А понякога, макар и с приглушени гласове, бе сравняван от хората с Всемогъщия. Като силно набожен човек дожът би се притеснил от всяко едно от тези сравнения, макар и по различни причини. Ала днес би дал всичко на света да разполагаше с всемогъществото да спаси Венеция в нейния най-мрачен час.

Загледа се в шестте фигури на кея, скупчени един до друг срещу стихиите. Те бързаха да прекосят вече покритите с вода плочи, едва избягвайки прилива, който дърпаше неуморно ръбовете на черните им роби. Мантиите и качулките им придаваха монашески вид, но тези Шестима мъже не бяха хора на религията, а на науката. Боравеха с тайните на живота и смъртта. Те бяха лекари.

С приближаването им дожът различи ясно маските им — бели като кости клюнове, извиващи се хищнически изпод черните качулки. Сами по себе си маските бяха достатъчни, за да уплашат всекиго, но далеч по-злокобна бе причината за тяхното посещение.

Те бяха неговите медико делле пеете — чумните лекари.

Бяха шестима учени, образовани мъже от добри семейства, до един обучени в най-прочутите медицински академии, по един за всеки от шестте сеетиери — квартали на Венеция. Дожът си знаеше, че да видиш тези доктори заедно бе зла поличба. Себастиано Вениер подозираше, че те не се бяха срещали никога до този момент, а ето че сега го връхлитаха подобно на ято черни гарвани, спускащи се върху гроб. Може би собственият му гроб. За момент раменете му се отпуснаха. Почувства се много стар.

Загледа се в лекарите, които газеха през водите по несравнимата Рива дели Скиавони — една от най-прекрасните улици на света, знаейки, че всеки момент те ще прекрачат прага на неговия величествен бял дворец. По тялото на дожа преминаха студени тръпки, сякаш морските пръски бяха достигнали чак до него. Отпусна чело о хладните ромбовидни стъкла на прозореца и за един блажен миг си позволи да затвори очи. Ако не го беше сторил, щеше да види как една голяма венецианска тримачтова галера — един галеае, отплава бързо в мрачното, бушуващо море. Но той все пак затвори очи за два удара на сърцето, просто за да му даде глътка покой и да вдиша соления въздух.

Ароматът на Венеция.

По едно време Себастиано Вениер се изправи и изпъна гръб, напомняйки си кой е и къде се намира. Загледа се в деликатния каменен филигран на прозорците си — най-финото венецианско стъкло държеше далече от ушите му грохота на морето. После вдигна очи, извръщайки благородната си глава към тавана, откъдето го наблюдаваха безподобни фрески в червено и златно, рисувани в продължение на столетия от най-добрите венециански художници, фрески, които покриваха целия огромен свод над него. Но ето че и всички богатства и слава на този великолепен град не бяха в състояние да го спасят от чумата.

Дожът се отпусна в огромния си стол и зачака прислугата да обяви пристигането на лекарите. Те се появиха, един по един, черни и капещи, и се наредиха в полукръг около него като лешояди. Червените кристали, поставени вместо очи в маските им, проблясваха гладно, като че ли готвещи се да се заемат с изкълваването на плътта му. Но в мига, в който те заговориха, дожът престана да се страхува от тях.

— Очаквахме подобно развитие, милорд — започна един. — В ботаническите градини на йезуитите напоследък бе забелязан необичайно голям брой пеперуди — стотици, даже хиляди.

Дожът повдигна белите си като сняг вежди и възкликна:

— Пеперуди ли?

Пропуснал да долови стоманата, изтракала в гласа на дожа, докторът продължи да бърбори:

— Разбира се, милорд! Пеперудите са добре известни като предвестници на чумата!

— Вярно говори — вметна втори. — Имаше и други знаци, милорд. В Арсенала има една пекарна. Казват, че когато наскоро там разчупили самун хляб, от него потекла кръв!

Дожът забарабани нетърпеливо с пръсти по дръжката на стола си и рече:

— Фактът, че чумата е пристигнала във Венеция, не е обект на ничие съмнение. Въпросът по-скоро е как да се преборим с нея!

И така бе залят с порой от безполезни приказки. Един искаше да се пребори с чумата, като каже на пациентите си да носят умрели крастави жаби на вратовете си. Следващият препоръча да сложат по един жив гълъб в подутите лимфни жлези в слабините и под мишниците на пациентите, за да могат с пърхането на опашките си птиците да изтеглят отровата. Накрая шестимата започнаха да се надпреварват да дават съвет след съвет, като всеки се опитваше да надприказва останалите. Настана една абсурдна борба с човки, придружена от още по-абсурдното поклащане на маските. Образованите, изнежени гласове на докторите се издигнаха, докато накрая залата се изпълни сякаш с кряскане на гъски.

Крайно раздразнен от това сборище, дожът установи, че мисълта му започва да се рее в други посоки. Тези лекари не бяха нищо друго, освен шарлатани и клоуни, всеки от които по-надут от следващия. Погледът му се плъзна към сенките край завесите, където един мъж, стар колкото него, стоеше и чакаше търпеливо мига, когато господарят на Венеция щеше да го повика, за да му съобщи повелята си.

* * *

Старецът в сенките, който между другото беше архитект, също не си правеше труда да слуша докторите. Както винаги повече заинтригуван от сградите, отколкото от хората, той се възхищаваше на начина, по който кръстосаните каменни греди над главата му описваха извивката на тавана, и на изяществото, с което пропорциите на колоните се съчетаваше с огромните панели на фреските.

Подобно на дожа, той също бе почувствал бодването на страха, когато лекарите бяха влезли в залата. Всеки в този град — от дожа до най-окаяния просяк — знаеше какво означават тези маски. Означаваха, че чумата е в града. Но архитектът не се притесняваше особено от този факт. Преди две години чумата пак ги бе навестила, макар и за кратко, затова сега той възнамеряваше да направи онова, което бе сторил тогава. Ще напусне града и ще замине към вътрешността на региона Венето, може би в стария си дом — Виченца. Там, сред хълмовете, ще планира и ще чертае чертежи, пийвайки вино, докато чака чумата да се навърлува и отмине. С една по-бърза лодка до Местре и още по-бърз кон до Тревизо той можеше до залез-слънце да стигне до Мазер и до дома на добрите си приятели братята Барбаро. В къщата им нямаше начин да не се намери стая за него — знаеше го, защото в крайна сметка именно той я беше строил. Веднага, щом разбере какво толкова иска от него дожът, щеше да изчезне оттук.

* * *

Търпението на дожа преля. Тези доктори не бяха в състояние да помогнат на Венеция. Щяха да раздават отварите и илачите си, междувременно трупайки злато, и някои граждани просто щяха да оживеят, а други — не. Стисна дръжките на стола толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Сведе отчаяно очи. Гледката на собствените му ръце го депресираше — с разкривени пръсти, изпъкнали вени и кафяви петна. Как би могъл един старец да удържи чумата?!

Прочисти гърло. Налагаше се да действа, при това бързо. Нямаше да допусне да го запомнят като дожа, който бе позволил този град бижу да отиде по дяволите. Сърцето му се разтуптя. Стана на крака и кръвта му нахлу в главата.

— Свободни сте! — отсече с тон, малко по-висок от обичайния си. — Излезте! — и размаха ръце, все едно разпъждаше гарвани — не че лекарите не бяха точно такива. Изчака вратите зад гърбовете им да се затворят, а после изрече звънко: — Андреа Паладио!

Паладио излезе от сенките и се приближи към огромния стол на дожа. Вятърът виеше в прозорците, опитвайки се да влезе, водейки със себе си своя най-важен пътник — чумата. Паладио пристъпи тревожно от крак на крак, нетърпелив да се махне от този град, но дожът, чийто гняв вече бе преминал, бе заел отново мястото си и изглеждаше в съзерцателно настроение.

— Чували ли сте някога за чудото на свети Себастиан от Джудека? — изрече внезапно.

Андреа Паладио се смръщи. Въпреки че никога досега не се бе срещал с дожа, го познаваше достатъчно — морски вълк от четиридесет години, дълбоко набожен, уважаван и достатъчно интелигентен, за да избегне ужасяващите затвори на Републиката въпреки множеството смени в Съвета на Десетимата. Възможно ли бе обаче Себастиано Вениер да е встъпил в тази върховна длъжност прекалено късно? Възможно ли бе мозъкът му вече да е размътен? През прозорците се виждаше остров Джудека, заливан от проливния дъжд, но все така един от най-красивите сестиери на Венеция, извиващ се около гърба на стария град като гръбнак.

— Да, разбира се — отговори предпазливо архитектът, опитвайки се да отгатне посоката на разговора.

Дожът заговори отново, сякаш редеше балада или проповядваше притча:

— В разгара на последната голяма чума от 1464 година пред портите на манастира „Санта Кроче“ на остров Джудека се появил млад войник и помолил за вода. Всички сестри били в манастира, покосени от чумата, начело със самата абатеса. Отвътре към портите се приближила ла портонера — портиерката сестра Сколастика. Когато погледнала войника през процепа, видяла, че доспехите му са от блестящо сребро, косата му е като златист огън, а очите му са сапфиреносини. Изпълнена с благоговение, тя му подала чаша вода, слагайки я на колелото на вратата, и той пил. Накрая чудното видение благодарило на Сколастика и заръчало на нея и на останалите сестри да се молят ден и нощ на свети Себастиан и да пият само от водата на кладенеца. Изтъкнало, че ако сторят, както им се казва, чумата ще ги пощади. Накрая войникът ударил меча си о земята и изчезнал като дихание на вятър.

Паладио, който до този момент се чудеше как да стигне по-бързо до Местре, след като дожът свърши проповедта си, се стресна от внезапно настъпилата тишина в залата и попита:

— После какво е станало?

— Още същата нощ абатесата оздравяла, както и всички останали болни монахини — продължи Себастиано Вениер. — Нито една от останалите сестри не била докосната от чумата и всички, които пили от кладенеца, били спасени — с тези заключителни думи дожът се изправи и слезе от подиума си. Приближи се до Паладио и сведе към него очи от висотата на своя ръст. — Манастирът се превърнал в място за поклонение в продължение на десетки години. Хората се тълпели да си наливат вода от кладенеца, борейки се с чумата, а после и като защита срещу други заболявания. Когато съм се родил в двореца Вениер, който е през четири врати от манастира „Санта Кроче“, съм бил кръстен Себастиано именно на това чудо. Но сега манастирът е в руини — завърши и се умълча.

В залата се възцари тишина, в която се чуваше единствено свистенето на вятъра. Паладио разбра какво точно се иска от него и сърцето му се сви. Години наред си бе мечтал да строи на Джудека — остров с добри, солидни скални основи и с една от най-добрите гледки към лагуната. Години наред бе отправял петиции към Съвета на Десетимата да му разрешат да строи там, но напразно. И ето че сега, когато единственото, което желаеше, бе да напусне града, онова, за което бе копнял от години, му се поднасяше на тепсия. По устните на Паладио пробяга болезнена усмивка. Да, Всемогъщият действително имаше странно чувство за хумор.

— И сега искате от мен да построя наново манастира „Санта Кроче“, така ли? — попита.

— Не точно — отговори дожът и се насочи пак към прозореца. — Погледнете ги, Андреа!

И с един замах на съсухрената си ръка той подкани Паладио да погледне към ширналия се пред очите им площад „Сан Марко“. Под прозореца преминаха две проститутки в традиционните си жълти и червени цветове — въпреки пороя, който се сипеше над тях, гърдите им бяха голи и се поклащаха, докато те вървяха.

Паладио, вече твърде стар, за да се впечатлява от подобни гледки, зърна един мъж, който очевидно не се чувстваше стар за тези работи. Мъжът наблюдаваше проститутките изпод арките на Прокуратие Векие, а ръката му с отблъскващ и гнусен жест работеше върху слабините му. Накрая наблюдателят подкани проститутките при себе си и в мига, в който задължителната монета размени собствениците си, той натисна една от тях срещу най-близката колона, вдигна й безцеремонно полите и проникна веднага в нея. Другата проститутка плъзна ръка по задницата му, за да увеличи удоволствието на общия им клиент.

— На улицата, Андреа! — отбеляза дожът, като се обърна отново към госта си. — На самата улица! Тази великолепна колона, изградена от твоя събрат, архитекта Сансовино, за да направи този площад най-красивия на света, днес е превърната в стълб на разврата! — въздъхна дълбоко като контрапункт на вятъра. — Този град се изпълни с безнравственост и разруха и нещата стават все по-зле. Някога подобно поведение можеше да се срещне само по време на Карнавала, само за две седмици през годината. А днес гледки от този вид са нещо съвсем обичайно. И за тях знае целият свят. Присмива ни се. Презира ни. Хората по света не говорят за колоните на Сансовино, не говорят дори за вашите вили и църкви. Говорят само за проститутките, които въртят занаята си право на улицата — дожът постави ръка върху дръжката на прозореца, сякаш го пробваше на здравина, за да се увери, че държи надалече миазмите на града. — А след като се разбере, че в града ни се е настанила чумата, ще стане още по-зле. Сянката на смъртта върши странни неща с човеците — забравят напълно за закона и се чувстват длъжни да обладават всяка, която срещнат, да крадат и да лъжат безнаказано, и да трупат пари по всички възможни начини!

Паладио полагаше усилия да свърже разпокъсаните фрагменти от мисълта на Себастиано Вениер, да намери общото между чудесата и уличниците.

— Само един човек може да спаси тези разпътни, но прекрасни хора и от чумата, и от тях самите. И този човек не съм аз!

Паладио си помисли за шестимата лекари на шестте квартала, ала никой от тях не му се струваше достоен за мисията на спасител. И тогава осъзна, че дожът всъщност говори за Исус Христос, което го накара автоматично да пренареди чертите на лицето си в изражение на покорна набожност. Дожът насочи воднистосините си очи към него. Бледи и сълзливи, те изглеждаха стари и победени от живота.

Вие, Андреа, вие сте този човек!

Набожността от лицето на Паладио се изпари в мига, в който той зяпна.

— Не виждате ли какво става? Господ наказва Венеция! Значи се нуждаем от приношение, от дар, който да е толкова голям, че да обърнем посоката на Божия гняв и да спрем ръката Му, така щото да не покоси окончателно този град! И щом медицината не може да ни помогне, значи трябва да се обърнем към молитвата! Вие, Андреа, вие ще построите църква върху руините на манастира „Санта Кроче“! Ще поемете по стъпките на свети Себастиан и ще изградите църква, която да е толкова прекрасна и толкова достойна за Божията слава, че да съперничи дори на Неговото творение! А когато я завършите, хората ще започнат да прииждат със стотици и хиляди, за да се обърнат към Бога. Ще Го възхваляват с гласовете си и ще Му благодарят, паднали на колене. Така силата на молитвата ще спаси всички нас!

Неспособен да скрие неохотата си, Паладио запелтечи:

— Ама аз… мислех си… разбира се, за мен това ще бъде огромна чест, но си мислех… може би бих могъл да ръководя работата от Виченца или може би Тревизо…

Неловката му реч заглъхна под строгия поглед на дожа. Вятърът подсвирна подигравателно. Себастиано Вениер помълча още миг, след което заговори:

— Андреа, ние с вас вече сме старци. Времето ни на тази земя изтича. Затова ще останете във Венеция, както ще остана и аз. Няма по-добър начин, по който можете да се отблагодарите на този град. Не разбирате ли? — стисна изненадващо силно раменете на Паладио, разтърси го и поясни: — Та сега влизате в контакт със самия Господ Бог!

Паладио си спомни, че когато беше млад зидар, редовно намираше вкаменелости в камъка, с който работеше. Не минаваше и ден, без да открие най-малко един наутилус, фосилизиран в неговата съвършена витрувианска спирала, приклещен от стотици хиляди години в мрамора от Карера. Сега той се почувства приклещен по същия начин — призванието му го задължаваше, превръщаше камъка в негов пръв и последен затвор.

Долови безкрайната набожност в очите на дожа и разбра, че Себастиано Вениер няма да приеме отказ. Как бе могъл да си помисли, че очите на дожа са старчески?! Та сега те искряха със синия огън на фанатика, с огъня на свети Себастиан! А дори и да притежаваше куража да откаже, близостта на венецианските затвори много бързо разреши дилемата му. Паладио склони глава в мълчаливо съгласие.

Себастиано Вениер, който изобщо не бе очаквал отказ, извика управителя на двореца си и отсече:

Камерленго[2], придружете синьор Паладио до дома му и му осигурете всичко, от което има нужда!

Камерленго се поклони почтително и в мига, в който се обърна след архитекта, за да го изпрати, дожът отново подвикна:

— И, камерленго, след това ми намерете истински лекар!

Бележки

[1] Библия, Библейско дружество, 1990 г. — Б.пр.

[2] Камерленго — италианска дворцова длъжност, равняваща се на старши управител или старши иконом, даряваща приносителя с почти неограничената власт на личен представител, съветник и доверено лице на съответния управник. — Б.пр.