Ричард Касъл
Ледена жега (8)

Осем

Обаждаха се от 20-то управление. Ники се дръпна от касата, позволи на клиента зад нея да заеме мястото й и вдигна телефона.

— Хийт.

— Роуч — в хор отвърнаха Роули и Очоа.

— И то стерео. Здравейте.

— Всъщност — каза Роули, — ще минат години, преди тази технология да навлезе. За съжаление слушалката ти е само за едно ухо.

— Ей, че си — каза Очоа. — Детектив Шон Роули, специалист по заливането с ледена вода.

— За да се правите на интересни в ранните часове ли се обадихте? Защото имам новина за вас, Хауърд Стърн още не се е пенсионирал.

— Обаждаме се, за да ти кажем новините за таксито, по което стреля вчера — отвърна Очоа. — Решихме, че ни е позволено да те държим в течение. В подходящ момент ли те хващаме?

— Разбира се, купувах си нов килим за коридора.

— Слушай — отвърна Очоа, — имаш ли нужда от помощ при почистването? Защото Роули няма абсолютно никакъв личен живот. — Двамата се засмяха и той продължи: — Сериозно, може да наминем, след като ни свърши смяната.

— Благодаря ви, но цял следобед метох и мих, няма нужда. Какво ново?

От съдебна медицина им бяха пратили предварителните резултати и Роуч искаха да й съобщят, че са получили най-различни отпечатъци и в момента ги проучват. За да ускори нещата, Фелър откара един мобилен комплект за вземане на отпечатъци в дома на шофьора, така че да изключат неговите.

Роуч не хранеха особени надежди за останалите.

— Допускам, че много от тях ще са на хората, които са разглобили таксито за части — каза Очоа. — Нахвърлили са му се като ято пирани.

— Взели са дори камерата и хард диска, така че нямаме запис на стрелеца.

— Колко кръв има по седалките? — с надежда попита Хийт.

— Какви седалки? — отвърна Роули.

— Той още е на свобода, шефе. Пази си гърба.

Когато затвори, продавачът вече беше опаковал покупката й — турски килим, 90 на 210 сантиметра и сходен на цвят и шарки с онзи, който беше изхвърлила. Ники плати, а мъжът попита:

— Искате ли да ви го доставим? Затваряме за вечерта, но може да ви го донесем рано утре.

Хийт се усмихна и нарами пакета.

— Живея на три пресечки от тук.

 

 

Беше осем вечерта и по небето западно от 20-то управление се плъзгаха зеленикавите остатъци от отиващия си ден. Витрината на един магазин за вещи втора ръка светна и тя спря да се полюбува на една лампа, като реши, че на следващата сутрин ще се върне да я огледа по-подробно. В лъскавата месингова повърхност на поставката се отрази някакво движение и Хийт рязко се извърна. Нищо. Когато пак се обърна към витрината, килимът на рамото й едва не удари един раздавач на брошури, който рекламираше мъжки костюми. Доволна, че е избягнала конфузен момент ала „Тримата глупаци“, Хийт зави и тръгна към дома. Дали заради предупреждението на Очоа, че стрелецът още е на свобода, дали заради някаква първична предпазливост, щом по улицата започнаха да се редят жилищни сгради вместо магазини, а светлините от витрините изчезнаха, тя реши да си извика такси. Вдигна свободната си ръка, но единствените две, които минаха край нея, бяха заети, така че тя се отказа от идеята, докато наближаваше 22-ра улица. Оставаха й само две пресечки.

На половината път до 21-ва зад нея изсвириха гуми и някаква жена ядно извика:

— Пише „Не вървете по улицата“, задник такъв!

Ники се обърна, за да се огледа, но видя само отдалечаващите се на запад фарове и сребристата светлина, разпръсквана от сградата на „Крайслер“ около километър по-нагоре. Тя продължи напред, но не можа да блокира спомена за предишната нощ, който неспирно се въртеше в главата й. Стъпките на стрелеца с качулката, които тропаха по покрива; стъпките му по дъските на скелето; стъпките му по асфалта на Парк авеню. Дали беше твърде изнервена поради липсата на сън, или нещата се повтаряха? Нормално е постоянно да мислиш за това, когато знаеш, че някой иска да те убие и изчаква поредната възможност. Какво търсеше посред нощ сама на улицата? 900-те грама сигурност на бедрото доста й липсваха, откакто капитан Айрънс й отне оръжието. Резервният й пистолет, Берета 950, лежеше в едно чекмедже в апартамента й, напълно безполезно. Ники ускори ход.

Докато пресичаше 20-та на червено, определено чу стъпки, които съвпадаха с нейните, но щом спря, те също спряха. Тя се обърна, но на тротоара нямаше никой. Хрумна й да хвърли килима, но вече виждаше своята сграда от отсрещната страна на площада, така че хукна да бяга на запад, следвайки декоративната ограда с шипове на върха, която обграждаше Грамърси Парк.

Мина й през ум, че й готвят засада. Ако мъжът имаше съучастник, който я причакваше край стълбите, беше напълно възможно да тича право към капана. Хийт прецени, че „един срещу един“ е по-добре за нея, особено ако го изненадаше, като неочаквано обърне посоката. На ъгъла на парка оградата не описваше остър ъгъл, а плавна дъга. Щом я заобиколи, Хийт спря и приклекна, вслуша се и зачака.

Стъпките се приближиха, но звукът спря на няколко крачки от нея. Храстите, които я криеха, й пречеха да види преследвача си, но тя чуваше задъханото му дишане. После някой тихо се прокашля. Като опря ръка на паважа, тя се наклони вляво и зърна изкривеното му отражение във витрината на ресторанта от другата страна на улицата. Бледата светлина от парка очертаваше само тъмен силует, но тя успя да различи качулката и черната му козирка. Изгуби го едва когато той продължи напред, за да я догони, и се приготви да го посрещне.

Той изникна зад ъгъла в лек тръс. Тогава Ники подскочи нагоре, готова да използва навития на руло килим като бухалка, но в същия момент си даде сметка, че преследвачът й е Руук. Успя да овладее замаха си и не го удари, но той се стресна, извика „Не, недей!“, размаха ръце и загуби равновесие. Наклони се и залитна напред, като отчаяно се бореше с гравитацията без изгледи за успех. Приземи се на плочите с шумно „Уф!“, като поне успя да предпази лицето си с едната си ръка.

— Господи, Руук, какво си въобразяваш, че правиш?

— Пазя те — приглушено отвърна той, обърна се и седна. И от двете му ноздри течеше кръв.

* * *

Щом влязоха в апартамента й, тя каза:

— Недей да кървиш на пода, ако обичаш, току-що почистих.

— Искрено съм трогнат от съчувствието ти. Не се тревожи за мен, нищо ми няма.

Тя го накара да седне на един бар стол и почисти лицето му с хартиените кърпички, които Лорън Пари й беше дала предишната вечер. Докато попиваше засъхналата кръв по носа и горната му устна, Хийт каза:

— Руук, през изминалата година не се ли научи да не ме следиш?

— Очевидно не. Ау!

— Извинявай.

— А ти очевидно не си разбрала, че ако някой те следи, може да става дума за кавалерията. Тоест, за мен. — Той извади парченце салфетка от носа си, за да провери дали има прясна кръв, а после, доволен, го метна в кошчето. — Какво не е наред между нас, Ники? Защо не можем да бъдем като герои във филм на Уди Алън? Две стари гаджета с неуредени сметки се натъкват един на друг на нюйоркски тротоар?

— Вместо да се спънат в него, така ли?

— Носът ми счупен ли е?

— Да видим — каза тя и посегна, но Руук се отдръпна.

— Не, достатъчно ме боли и без това. — Той се изправи и се огледа в чайника. — Отражението ми е твърде криво, нищо не виждам. Е, ако съм го счупил, ще ми придаде твърдост. И без това съм сурово-привлекателен — сега ще изглеждам още по-суров.

— Докато хората разберат как е станало. — Тези думи го накараха отново да се огледа в чайника. Докато се въртеше, опитвайки се да установи щетите, тя каза: — Благодаря ти, че се опитваше да ме пазиш. — После добави: — Явно не си чак толкова бесен.

Той се изправи и се обърна с лице към нея.

— Да се обзаложим ли?

Тонът му обаче й подсказа, че се е поуспокоил малко.

— Не те обвинявам, знам, че се почувства предаден.

— Защо? Защото ме заряза и два часа по-късно открих гол мъртвец в апартамента ти, а когато дръзнах да попитам кой е, реши, че ако ми кажеш, че е сложно и ме изриташ, номерът ще мине?

— Добре, явно още си ядосан.

— Ами ако аз бях на твое място? Какво щеше да стане, ако ти беше открила Там Швайда гола в апартамента ми с пръснат мозък? Добре, де, тя няма много мозък, но разбираш накъде бия.

В бездната помежду им се намести невидима токсична мъгла. Ники знаеше, че от нея зависи дали мълчанието ще бъде нарушено, или не и можеше да разпознае кога моментът е критичен, така че побърза да се намеси.

— Може би ще възразиш заради… унизителния епизод с носа — започна тя, — но това всъщност беше доста подходящ момент за неочакваната ни среща тази вечер. Днес психологът ми предложи да се свържа с теб.

— В края на краищата тази ситуация започна да звучи като филм на Уди Алън. Отишла си на психолог? — попита той и натърти: — Ти?

— Накараха ме. Дълга история, свързано е с капитан Айрънс, но така или иначе, видях се с професионалист. — Ники си пое дъх и го задържа. До момента винаги се беше справяла, делейки нещата, така че сега навлизаше в непозната, страховита територия. Уязвимостта я излагаше на риск, но тя му се довери, сваляйки бронята. — Искам да ти обясня, стига да имаш желание да ме изслушаш.

Тогава онова, което считаше за негова същност, с което се разбираше най-добре и което се изпречваше на пътя на куршуми, за да я защити, го накара да омекне още малко. Съчувствието му надделя, той й протегна ръка и каза:

— Вероятно ще ни е по-удобно на дивана.

Както става с повечето страхове, включително въображаемите чудовища, заключени зад дебели врати, тези на Ники придобиха напълно реалистичен размер, щом се изправи срещу тях. Желанието на Руук да слуша, вместо да я прекъсва, за да я съди, да се защитава или дори да остроумничи, много й помогна, докато му разказваше сагата за Дон. След като му каза, че не са правили секс, откакто се беше запознала с него предишното лято, той кимна, приемайки го за факт и дори прояви добрия вкус да не попита дали предишната нощ са спали заедно. Щом Хийт приключи разказа си, той отвърна с едно изречение — най-подходящото, което би могло да му дойде на ум.

— Сигурно ти е ужасно тежко да преживяваш това сама.

Ники избухна в сълзи и се хвърли в ръцете му, позволявайки на емоциите си да се разкрият без задръжки. Хлиповете й извираха от дълбок, наглед бездънен източник, от който се лееше не просто болката от изминалите двайсет и четири часа, но от цяло десетилетие, пълно с потисната скръб, гняв, раздразнение, самота и страх, които — до този момент — бяха старателно скрити в заключена с катинар кутия. Той я прегърна, люлеейки я на рамото си, давайки си сметка, че мълчанието му им дава сила и че това, че я е обгърнал с ръце, й внушава надежда и непоколебимо приятелство, докато изживява своя катарзис.

Когато след известно време сълзите й секнаха, Ники се отдръпна и те се взряха един в друг, а погледите им излъчваха безкрайно доверие. Целунаха се леко и се отделиха един от друг, без да се изпускат от очи. Също както не бяха заявявали открито, че не се виждат с други хора, двамата никога не бяха говорили за любов. Именно този миг, споделен в интимната прегръдка на новото убежище, което си бяха изградили, бе подходящ за това, но в онзи крехък, уязвим миг нито единият, нито другият си даде сметка какво мисли. Подходящият момент дойде и отмина, отложен за някой друг ден — ако такъв изобщо настъпеше.

Тя се извини и отиде до банята, за да наплиска подутите си очи с хладка вода. Щом се върна, той й помогна да разопакова новия килим за антрето. След като го постлаха, Руук застана върху завитите краища, за да ги изправи и се огледа.

— Някой май е чистил.

— Беше много упорито петно — каза Ники. — Домоуправителят закачи нова врата и измаза дупките, утре ще боядиса. Скоро всичко ще бъде както преди.

— Сякаш нищо не е станало.

— Само че стана. Ще го преживеем.

Лицето на Руук се помрачи.

— Цял ден си мислех, че можеше да бъде много по-лошо. Можеше да убие теб.

— Знам.

— Или мен, което е още по-лошо.

— Още по-лошо?

— За теб. По-лошо ще е, ако ме няма, за да ти дърпам опашките и да си треса задника. — Той изтанцува несръчен танц, който действително подчерта чудесния му задник. Завърши със „Зън!“, а Хийт се разсмя. Определено умееше да я накара да се усмихне, когато нямаше никаква причина за това.

И двамата бяха гладни, но предпочитаха да излязат, вместо да останат в апартамента точно в този момент. „Грифу“ във Вилидж работеше до късно и не беше шумен, така че потеглиха към 9-та улица. Преди да тръгнат, Ники пъхна беретата в джоба си, заедно с резервен пълнител.

В този късен час можеха да си изберат който искат от четирите салона в бившия пансион от деветнайсети век, който един блогър бе описал като място, „което излъчва скрит разкош“. Руук избра библиотеката заради спокойствието и уютната компания на книгите. След като опитаха коктейлите си, той огледа стаята, в която навремето бяха седели Едгар Алън По, Марк Твен и Една Сейнт Винсънт Милей, и се зачуди кога ли книгите и тук ще бъдат изместени от електронни четци.

Ники си поръча голяма салата, а той — печен октопод. Докато се хранеха, Руук каза:

— Нали те принудиха да излезеш в отпуск? Замисляла ли се да нанесеш някои щети?

— На Уоли Айрънс ли? — попита тя. — Между нас казано, да, но само си фантазирах.

— Нямам предвид да го набиеш. Говоря ти за политика. Централата има страшна сила, Ники. Точно така уредих да ми позволят да те придружавам, за да си напиша статията. Трябва да надуеш главата на оная невестулка на „Полис Плаза“ 1. Как му беше името?

— Зак Хамнър.

— Не е нужно да ти е симпатичен, за да използваш връзките му. А и той е роден за такива неща, сама каза, че сигурно мастурбира пред снимки на Рам Иманюъл.

— Не съм казвала такова нещо.

— О. Явно съм се увлякъл, препоръчай ми някой психоаналитик.

— Няма да се обадя на Чука, изключено. — Тя поклати глава, колкото заради него, толкова и за да убеди себе си. — Отказах повишението точно за да избегна това политическо блато.

— Хрумвало ли ти е, че ако не беше отказала, сега нямаше да се намираш от външната страна на желязната порта на капитан Уоли?

— Разбира се, но отговорът ми все още е „не“. Не си струва услугата, която рано или късно ще ми поиска. Можеш да бъдеш сигурен, че точно Зак Хамнър няма да пропусне такава възможност. Не — повтори тя. — Не.

— Мисля, че разбирам — отвърна той. — В такъв случай предлагам алтернативно решение.

— Трябваше да те халосам с онзи килим.

— Изслушай ме. Познавам те, знам, че мразиш да не си на работа, но след като така и така се налага, използвай възможността да се отпуснеш.

— Няма да ходим в Мауи.

— Не, имам предвид да продължим със случая. Заедно, разбира се. Стига, нали не мислиш, че бих очаквал да се отпуснеш на Хаваите? Няма да ходим там.

Тя остави вилицата.

— Да ходим? Ние? Къде?

— В Париж, естествено — заяви той и допи своя „Манхатън“. — Аз черпя. Всичко измислих, докато пътувахме насам.

— О, така ли?

— Аха. Звездите се подредиха идеално, Ники Хийт. Първо, и без друго те избутаха встрани. Второ, може би няма да е лоша идея да се разкараш от този град, след като онова приятелче с пушката е още на свобода.

— Нямам намерение да бягам нито от него, нито от когото и да било друг.

— И трето — продължи той, — докато Роуч и останалите работят тук, може да разследваме самотния чорап в живота на майка ти, заради който се е отказала от мечтата си през лятото на 1971.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Така каза и за Бостън, а видя ли какво стана? — Той забеляза реакцията й и продължи: — Ники, уликите не са много, като повечето или са студени, или Железния човек ги блокира. Придвижваме се напред единствено когато се връщаме назад. Прав ли съм?

— Да…

— Точно затова ти говоря за постоянните усилия. Може да не съм ченге, но и аз разследвам и опитът ме е научил, че невинаги може да насилиш нещата да се случат. Резултатите сами решават кога да дойдат. Понякога, когато дълго време си бил много търпелив, отговорът е да проявиш още търпение.

Възраженията на Хийт започнаха да избледняват. Тя взе вилицата си и загреба фенел, бадеми и късчета ябълка и круша.

— Сега остава да кажеш, че само печелим от това, че ме отстраниха.

— Тази фраза все едно е излязла от осемдесетте години — отвърна той и заядливо добави: — Също като Стинг. — После набучи едно пипало и продължи: — Не, бих казал, че просто правим лимонада от наличните лимони.

* * *

Първият самолет за Париж, за който успяха да купят билети, излиташе в 4:30 на следващия ден, което устройваше Ники. Ужасно й се спеше. Травмата от ужасното убийство на Дон, преследването — или преследванията, ако броеше това с Руук, — стресът заради баща й, Айрънс, наложеният й насила отпуск, неразрешеният случай и емоционалното виенско колело с Руук. Всичко това й се отразяваше, особено след като беше работила цяла нощ в управлението, така че заспа в мига, в който главата й докосна възглавницата, и се събуди от гръмотевиците и трополенето на дъжда по прозореца на спалнята.

Руук вече се беше облякъл и резервираше стаи в хотела, докато уреждаше среща с родителите на Никол Бернарден в Париж.

— Да ти кажа ли къде ще отседнем?

— Не — отвърна тя и го прегърна откъм гърба. — Оставям се в твоите ръце, изненадай ме.

— Добре, но няма да е лесно да надмина изненадата, която ми сервира миналата вечер. — Тя го перна по рамото и си наля кафе, докато набираше Роуч, за да научи новините за случая.

— Какво стана със задачата, която възложих на Раймър и Фелър? Да разпитат съседите на Никол Бернарден за камионетката за почистване на килими?

— Първо нищо не излезе — отговори Очоа. — Съседите не я бяха видели.

— Но тъй като къщата й гледа към Инууд Хил Парк — добави Роули, — на Раймър му хрумна, че кучкарите и бегачите може да са минавали редовно оттам и остана, за да види какво ще открие. Повечето хора нищо не знаеха, но накрая се появила жена, която всеки ден тренира спортно ходене по Пейсън авеню. Тя не само забелязала камионетката, но се опитала да ги наеме да дойдат да изчистят и нейните килими. Живеела зад ъгъла.

Очоа довърши историята.

— Почукала, за да поиска брошура, но онзи се вкиснал и й казал, че има прекалено много клиенти.

— Успя ли да го опише? — попита Ники.

— Не — отвърна Роули. — Той изобщо не й отворил.

— Много странно. Помни ли името на компанията или номера?

— Не — каза Очоа. — Не си направила труда да ги запомни, била прекалено ядосана.

На Хийт й хрумна нещо.

— Каза ли какъв цвят е била камионетката?

— Кафяв — отговориха Роуч в един глас.

— Една такава се опита да ни прегази с Руук онзи ден сутринта.

— Това не си го споменавала — отбеляза Роули.

— Досега не бях правила връзка. Отбележете го на дъската. Надявам се, че са оставили поне една.

— Оставиха. Спокойно, пазим ти гърба.

После Очоа добави:

— В тази връзка те молим да имаш предвид, че правим всичко възможно, за да напреднем със случая.

Роули продължи:

— Не се вълнувай прекалено, но преди да отидем на смяна, с Мигел се видяхме с Малкъм и Рейнълдс. Решихме, че може да се поразходим около „Брукнър“, където са открили таксито, отвлечено от твоя стрелец.

— В отточната яма нагоре по улицата открихме купчина стари гуми и кутии от боя. Нощес валя, така че решихме да погледнем, в случай че водата е домъкнала нещо. Открих мъжка ръкавица.

Хийт се заразхожда из стаята.

— Какъв цвят?

— Кафява, кожена.

— Такива носеше — каза тя и си спомни ръцете, стиснали пушката.

— Шансовете не са големи — отбеляза Роули, — защото водата я е съсипала, а някакво куче я е дъвкало, но по нея определено има следи от кръв и остатъци от барут. В момента я обработват за отпечатъци, както и ДНК.

— Добра работа, Роуч. Похвалете и Малкъм и Рейнълдс.

— Не — каза Очоа. — Смятаме да си присвоим заслугите.

Когато излезе от кабинета си, Руук забеляза промяната у нея.

— Нали заминаваме? — попита той. Когато Ники му разказа за ръкавицата, отговорът му беше: — Въпреки това заминаваме.

— Чувствам се безотговорна, сякаш трябва да остана, в случай че изникне нещо.

— Ти си в отпуск. А и какво смяташ да правиш — ще къмпингуваш пред Съдебна медицина и ще им подвикваш „По-бързичко!“ на всеки половин час? — Тя задъвка долната си устна, все още несигурна. — Ники, снощи обсъдихме това. Забрави ли за Бостън? Открихме коя е Никол и я свързахме с майка ти!

— Добре — каза тя. — Заминаваме.

— Отлично. Защото истинската причина да настоявам е, че няма как да върна билетите.

* * *

Пристигнаха на летище „Шарл де Гол“ в шест часа на следващата сутрин. И двамата си починаха в самолета, но Руук беше резервирал стая от предишната вечер, за да могат — ако се наложи — да си отспят и да се нагодят към часовата разлика, без да чакат до следобеда, за да ги пуснат в хотела.

— Браво — каза Ники, докато пътуваха нагоре.

— Знам, че не е „Жорж Пети“, а името „Вашингтонската опера“ не звучи особено френско, но за бутиков хотел е страхотна находка.

Руук й разказа, че навремето елегантната сграда е била дом на мадам Помпадур и Ники се замисли за работата на баща й, когато е бил на двайсет години и е търсел имоти, които работодателите му да купят и преустроят. Тази мисъл й носеше комфорт, но и безпокойство. Замисли се за заръката на психоаналитика да възстанови връзката си с миналото, което избягва толкова отдавна и реши, че смесените чувства, които изпитва по повод на това пътуване, ще й бъдат от полза.

Щом се качиха в стаята, Руук отвори капаците на прозорците и й показа най-старата пекарна в Париж, която се намираше от другата страна на улицата и им обещаваше топли кроасани с шоколад всяка сутрин.

— Лувърът е на няколко пресечки в тази посока — каза той, сочейки наляво. — Операта е отдясно, зад хотела са градините на Пале Роял. Озапти се, моля те.

— Всичко това би било чудесно, ако бяхме дошли да разглеждаме — каза тя. — Или и в този случай става дума за романтично пътешествие, докато работим по случая?

— Какъв романс, докато сме в Париж?! Имаме работа да вършим. Нали взе номера на родителите на Никол — щом стане девет часът, ще им се обадим.

— Дотогава остава половин час.

— Предлагам да се съблечем и да му ударим един бърз секс.

— Колко романтично.

— В Париж сме — каза той и двамата се надбягваха голи до леглото.