Ричард Касъл
Ледена жега (18)

Осемнадесет

Това беше един от редките случаи, когато Ники Хийт нарочно избегна срещата с Айрънс и се върна в участъка, след като приключи огледа на апартамента на Садена Кайл. Когато й се обади за последно, Фелър я уведоми, че капитанът е в кабинета си и се занимава с документация, но редовно поглежда към бюрото й в общия офис, за да провери дали не се е върнала. Каквото и да искаше, то щеше да почака. Ники имаше среща със своята кутия.

След като потвърди, че полицията търси Салена Кайл и се увери, че Малкъм и Рейнълдс наблюдават събирането на доказателствата от микробуса на Картър Деймън, тя си взе снимките и отиде с такси до Трибека, за да се срещне с Руук в апартамента му.

Той беше отишъл там час по-рано, за да спази срещата си с ключаря и когато Хийт пристигна, Руук й подаде един лъскав месингов ключ за новата си брава.

— Иска ми се да вярвам, че ще съм в безопасност с нова ключалка — каза той, — но както вървят нещата, може би просто трябва да оставя входната врата отворена и да налепя бележки къде се намира хубавата плячка.

— Ако излезе нещо добро от всичко това — рече тя, — то е, че щом знаем за Салена, няма нужда да се тревожим, че техниците не намериха никакви отпечатъци.

— Отпечатъци може да не са намерили, но откриха моя Скоти под дивана.

— Браво на тях.

— Сигурно е паднал от масата, когато Салена е оставила това.

Той й подаде малка черна кутия с висяща от нея жичка.

— Микрофон? Значи не само е имала достъп до дъската ни и е откраднала снимките, но и ни е подслушвала?

— Сега ме обзе параноя какво може да съм казал — рече той, а после добави с хитра усмивка, — когато ме масажираше.

— Знам как звучиш в екстаз, Руук. На твое място и мен щеше да ме обземе параноя.

Хийт се настани на масата в трапезарията, отвори кутията и заразглежда снимките.

На първия оглед търсеше бижута. Ако гривната с цифричките 1 и 9 имаше някакъв скрит смисъл, то майка й или някой друг от фотографираните щеше да носи нещо подобно. Но след като разгледа всяка от тях, Хийт не видя никакви подобни гривни или каквито и да е необичайни бижута.

После подреди снимките в отделни купчини. Руук не откри логика в подредбата и каза:

— Извинявай, ако използвам редовната ти фраза, но какво правиш? Търсиш самотен чорап ли?

— Не, всъщност правя точно обратното. Пробвам с различни подредби и конфигурации, за да видя дали си подхождат, или не. Оставям инстинктът да ме води. Тези тук например се оказаха снимки на семействата на спонсори и ще отидат в една обща купчина.

— Ясно — каза той. — А тези тук… те какви са? Снимки на майка ти до пиано в различни домове?

— Да, точно така.

Ники продължи да ги подрежда и преподрежда — снимки на Тайлър Уин с майка й, снимки на чичо Тайлър с Никол, Тайлър с други хора, и една купчинка за онези, които с нищо не си подхождаха. В нея влизаха всички солови снимки на членовете на мрежата на бавачките, застанали в комични пози или жестикулиращи като модели от някоя реклама.

Руук отиде до кухненския плот, за да направи кафе и я остави да реди последната купчина по масата. Интересът й към нея бе предизвикан по-скоро от инстинкт, отколкото от логика. Какво й казваха тези снимки? Опита се да ги подреди по датите, изписани на гърбовете им. Това не й каза нищо ново. Подреди ги по географски произход. Вглежда се в тях известно време и не видя нищо. Тогава пробва нещо, което й беше неприятно: спря да мисли като ченге и потъна в личните си емоции.

Позволи на Ники, опитният следовател, да мисли като Ники, малкото момиченце. И щом направи това, си спомни как майка й обичаше да я кара да се смее, като заемаше същите пози като моделите от „Това е цената!“ у дома. Или за огромно неудобство на Ники — в магазина. Тя наричаше това „стилиране“ и Ники или се кикотеше, или изръмжаваше от неудобство, в зависимост от това къде майка й правеше тези номера. Най-забавното място беше у дома, далеч от очите на съучениците й — далеч от очите на всички, ако става дума. Синтия разтваряше грациозните си ръце, застанала пред фурната, а после отваряше врата, за да „стилира“ вътрешността й. Правеше същото й при хладилника — отваряше го и „стилираше“ някоя маруля.

— Стилирането — обясняваше майка й, — се прави, когато не е учтиво да ги сочиш с пръст.

Благодарение на този стар спомен й хрумна нова идея. Тя погледна една снимка, после друга. Това можеше да е просто шега, споделена от членовете на кликата, тогавашната версия на снимките, които хората си пращаха, където храната бе оформена като някой президент, или снимки с пресилена перспектива, на които се преструваха, че крепят арката „Гейтуей“ или държат надписа „Холивуд“ в дланта си.

Ами ако не беше шега?

Ами ако майка й, Никол Бернарден, Юджийн Съмърс и всичките им приятели не се правеха на палячовци, а правеха нещо съвсем различно? Ами ако това, което приличаше на детинска глупост, беше нещо много по-сериозно?

Ако „стилирането“ се правеше, когато е неприлично да сочиш с пръст, дали те не сочеха към нещо?

Тя повика Руук до масата и му обясни идеята си.

— Проследи мисълта ми — каза тя и посочи първата снимка. — Виж тук. Това е нашият иконом, Юджийн, застанал пред виенското колело Райзенрад във Виена през 1977. В едната си ръка държи камера, за да се снима сам, а с другата прави маймунджилъци към будката с туристически брошури. — Тя продължи към следващата. — Това е младата Никол през 1980 в Ница. Тук е на открития пазар за цветя, но жестикулира към сервизното шкафче близо до входа. И дори на тази… — тя взе една снимка на Синтия в Париж, същата, която тя самата бе използвала при възстановката, за да последва стъпките на майка си, — на тази мама жестикулира към дървения павилион за книги. Виждаш ли го, в другия край на площада близо до Сена. — Тя внимателно остави снимките на масата. — Мисля, че това са сигнали.

— Ей — каза Руук, — определено смятам, че си на вярната следа, но обикновено аз съм човекът с невероятните теории. Как може да сме сигурни?

— Знам как. — Ники отвори тефтера си и прелисти страниците му, докато намери номера, който й трябваше.

Юджийн Съмърс беше студен, явно все още обиден от поведението на Руук по време на обяда. В крайна сметка обаче икономът беше добре възпитан човек. Спря за момент снимките край Бел Еър и намери тихо място, за да отговори на въпроса й. Този път дори не си играха на „ами ако“.

— Дешифрирахте кода, така че защо да не ви кажа. Така или иначе този протокол вече не съществува. Абсолютно сте права. Превърнахме тези пози в наш таен език. Всъщност, точно на майка ви й хрумна тази идея. Тя казваше „Стилирането е нещо, което правиш…“

— „… когато не е учтиво да сочиш“ — довърши Ники. — Кажете ми още нещо. Към какво сочехте?

Ники смяташе, че се е сетила и сама, но искаше да го чуе от него и то без да го насочва.

— Помните ли какво ви казах за скривалищата за съобщения? Ползвахме тези снимки, за да си кажем един на друг къде се намират.

Обзе я въодушевление, тя благодари на Съмърс и затвори телефона точно когато Руук се върна с голямото увеличително стъкло, което на бюрото му служеше за преспапие.

— Знаех си аз, че някой ден ще свърши работа за нещо.

Той го насочи към снимката на Никол Бернарден.

— Тази вече съм я виждала. Правена е някъде в Ню Йорк, нали?

— Погледни по-внимателно и виж къде.

Ники се наведе и погледна през лупата. Руук я придвижи от образа на Никол и я фокусира върху фона. Когато Ники видя уголемената табела, тя погледна Руук и каза:

— Да вървим.

* * *

Когато стигнаха до Горен Ийст Сайт и двамата си спомниха за случая, когато бяха в катедралата „Нотр Дам“ в Париж. Ники сложи крак върху месинговия маркер на Нулевата точка, а Руук я снима. Това обаче не беше сантиментална възстановка на позата на майка й. Правеха го отново, за да разгадаят съобщението на Никол и с надеждата да намерят един убиец.

— Трябва да застанем някъде тук — каза тя, въртейки се по тротоара близо до ъгъла на улицата. Приближи се до телефонната кабина, като се водеше от старата снимка. — Така ли?

Руук стоеше на около метър от нея и гледаше образа й на екрана на айфона си. Разпери пръстите на лявата си ръка, за да я насочи няколко сантиметра встрани и тя го направи.

— Да, така — каза той. Тогава Ники се завъртя и видя зад себе си малката зелена табела, която Руук беше увеличил с лупата на фона на снимката на Никол: 91-ва улица.

— Значи цифрите на гривната са били на обратно — девет и едно, а не едно и девет — каза той. — Но как мислиш, какво е сочела мадмоазел Бернарден?

Тя разгледа снимката отново и застана в позата на Никол.

— Това. — Ники посочи решетка с размерите на масичка за кафе, потънала в бетона.

— Защо ще сочи натам? — попита Руук. — Това е вентилационна решетка.

Изпод земята се разнесе грохот и струя топъл въздух обля лицата им, когато отдолу мина влак и продължи по пътя си.

— Неговата ма… знам какво е! — Той се наведе и се опита да погледне през решетката. — Не е било решетката, Ники, а това под нея! О, това е страхотно — той засия. — Невероятно страхотно!

— Руук. Спри се и ми обясни.

— Долу има изоставена метро станция. Леле, та аз писах статия за нея, когато работех на свободна практика след журналистическия факултет. Преди петдесет години градът затворил станцията, защото станала излишна, когато продължението на метрото от 96-та улица стигнало до 93-та. Просто запечатали станцията и я оставили да събира ръжда. Ако гледаш през прозорците, когато влакът минава оттам, още може да видиш будката за билети и портите. Малко е зловещо, сякаш е застинала във времето. Старите служители на метрото още й викат „Призрачната станция“. — Руук замълча, докато под тях мина друг влак и разтресе всичко. — „Призрачната станция“. Ако питаш мен, това е прилично място за оставяне на съобщения.

Вместо да му се подиграе за поредната безумна теория, Ники си спомни резултатите от изследванията на Никол Бернарден, според които по обувките и коленете на панталоните й имаше мръсотия, каквато се събираше на железопътните линии. Така че вместо да се заяжда с него, тя му зададе един-единствен въпрос:

— Как да слезем там?

— Идея си нямам. Човекът от „Връзки с обществеността“ на метрото, който ме водеше, каза, че демонтирали входа и затворили стълбищата с бетонни плочи. Предполагам, че пак те са сложили тези отдушници.

Ники коленичи на един крак и се опита да отвори решетката.

— Не поддава.

Тя се изправи, огледа се и посочи към средата на Бродуей.

— Виж, зад онази ограда има друга решетка. — Хийт стъпи на улицата, без да се оглежда за коли. Някой наду клаксона си, Руук я сграбчи за ръката и я дръпна — за малко да я отнесе едно такси.

— Добре ли си?

— Да. За малко да стане беля.

— Не, имам предвид, наистина ли си добре?

Той се вгледа в нея и тя разбра какво иска да й каже. Не й беше присъщо да е толкова безразсъдна. Не й беше в кръвта да се поддава на нетърпението.

— Да, добре съм — успокои го тя. — Сега знаем къде трябва да отидем. Ела.

Без да го изчака, тя бързо се запъти към междинната зона, разделяща движението в двете посоки по Бродуей. Когато Руук я настигна, тя го поведе между вечнозелените храсти и лалетата към кованата желязна ограда около решетката, която беше доста по-голяма от тази на тротоара.

Руук протегна ръце през прътите на оградата и се опита да я повдигне. Тя също не се помръдна. Долу мина друг влак, още по-шумен от предишния, и направи още повече вятър.

— Тази ще да е точно над релсите, които са в употреба. — Той се обърна към нея и каза: — Онази на тротоара трябва да е над самата станция.

Но Ники вече се връщаше, криволичейки между колите.

Когато Руук се присъедини към нея, тя стоеше на колене на паважа и бе навела глава, взирайки се през дупка в решетката.

— Ела да видиш. Уличната лампа свети достатъчно ярко, за да се видят стълбите.

Хийт се дръпна назад, за да му направи място. Той затвори едното си око, погледна и видя разбитите стълби, покрити с фасове, пластмасови сламки и дъвки в най-различни цветове, които бяха падали през решетката с течение на годините.

— Да, това е. — Руук огледа решетката. — Нямаше да има панти, ако целта беше да не се отваря. Виж, ето как е заключена.

Той посочи една дупка с размерите на монета в решетката, през която минаваше винт.

— Ясно. — Тя пъхна пръсти през дупката и се опита да го развие. — Здраво е заседнал. Ако успеем да го развинтим, ще влезем.

— Не говориш сериозно — каза той. — Наистина ли смяташ да отвориш това нещо и да слезеш там долу още тази вечер?

— И още как.

— Обичам начина ти на мислене, но не може ли да се обадим на управата на метрото или в отдел „Паркове“ и да видим дали те не могат да я отворят?

— След работно време? — Ники поклати глава. — Освен това мисля, че докато се оправим с цялата бумащина и подпишем, че застрахователните компании няма да ни дължат нищо, ако стане инцидент, вече ще ходим с бастуни. — После тя добави: — Ти кога стана толкова предпазлив?

— Може би когато започна да ме плашиш. Тази вечер изглеждаш така, сякаш трябва да ти сложат каишка на врата.

— Омръзна ми да чакам. Десет години чакам, Руук. И сега чувствам, че съм близо. — Тя отново се опита да развие болта с пръсти, макар че знаеше, че няма да стане. — Не искам да изпусна този шанс.

Руук усети страстта в нея и каза:

— За това нещо ще ни трябва инструмент.

— Сега вече звучиш като себе си.

Той се огледа, надявайки се по чудо да намери нещо подходящо, което да пригоди за целта, но чудото не стана. Ники посочи към Бродуей и каза:

— Каква жестока ирония. — Само на стотина метра имаше ключар, но работилницата не работеше. — Затворили са за през нощта.

— Можем да им се обадим — каза Руук, усещайки колко е нетърпелива. — И не, няма да влизаме с взлом. Може понякога да не знам кога да спра, но кражбата ми се вижда подходящо граница.

Тя ритна решетката.

— Ако Никол е слизала долу, или е имала ключ, или е минавала от друго място.

— Трябва ни шестоъгълен гаечен ключ, за да развъртим болта. Или, ако не можем да го помръднем, една от онези преносими ротационни фрези, за да прережем главата му. Непрекъснато ги показват по телевизията. Прерязват катинари като масло — рече Руук.

— Дали ще намерим отворена железария по това време?

— Не, но има и друг вариант. Помниш ли Джей Джей? — попита той, имайки предвид управителя на сградата, където живееше убитата таблоидна журналистка, чийто случай бяха разрешили.

— Джей Джей, който работеше за Касиди Таун?

— На 78-ма улица е. И разполага с всички инструменти, за които можеш да се сетиш.

Макар че това означаваше да го чака половин час, Хийт се съгласи Руук да отскочи до дома на Джей Джей. Тя остана на място, за да огледа района за други възможни входове. Руук влезе в таксито и каза:

— Имаме напредък, а?

Тя просто сви рамене и се загледа след отдалечаващото се такси. Много пъти й се беше случвало да има напредък, само за да се окаже пак в начална позиция.

Този път обаче чувството наистина беше различно. Не само заради всички следи, които бяха открили в последно време — имаше и нещо друго. Детектив Хийт, която беше предпазлива, спокойна и не обичаше да бърза, имаше чувството, че я тегли някаква невидима ръка. И преди бе изпитвала наченки на това чувство, докато разследваше този случай. Както когато влезе през отвора на пода в дневната в Бейсайд. Или когато преследваше убиеца на Дон по онова стълбище, без възможност за прикритие и подкрепления. Или когато влезе в капана при онази среща под Хай Лайн. Подобна непредпазливост й беше чужда и обикновено я смущаваше — достатъчно, за да я игнорира.

Кое беше различното сега, почуди се тя. Дали все пак посттравматичният стрес влияеше на преценката й? Или беше започнала да гледа на разделното си мислене като на пречка, вместо помощник и беше започнала повече да се доверява на инстинктите си? Или наистина я водеше някаква невидима сила?

Или пък просто бе обсебена от този случай?

Каквато и да беше причината, Ники обикаляше в кръг посред нощ на Бродуей, буквално търсейки врата към миналото, обзета от чувството, че се приближава до целта си, и гласът на здравия разум беше замлъкнал. По тази причина, когато слезе надолу по стълбите на метрото на 96-та улица и се оказа сама в него, тя тръгна на юг по перона, за да разбере доколко може да се приближи до „Призрачната станция“ на 91-ва. Хвана се за парапета от неръждаема стомана и се наведе възможно най-ниско над линията, за да погледне в тунела. Освен двете предупредителни червени светлини насреща й, той беше тъмен. Не можеше да види „Призрачната станция“, но перонът й трябваше да е на една, една и половина пресечки по-надолу от нея. Тя се заслуша и тъй като не чу тътен, се зачуди дали щеше да стигне дотам пеша, преди да мине влакът.

Внезапно Хийт спря да се чуди и скочи на релсите.

Движеше се по средата между двете главни линии и се придържаше възможно най-далеч от третата релса, която захранваше влака с шестстотин и петдесет смъртоносни волта. Светлината от станцията зад нея помръкваше с всяка стъпка и скоро Ники щеше да потъне в пълен мрак. Далеч от перона щеше да има по-малко боклук и счупени бутилки, по които да стъпи, но все пак й беше необходимо да вижда къде върви, за да забелязва неравности по пътя и препятствия, които можеха да я препънат. Тук не беше подходящо място за падане или още по-лошо — за счупен глезен или заклещен крак. При тази мисъл я побиха тръпки. Здравият разум изискваше да се откаже и да се върне, да си свърши работата както трябва, да накара управата на метрото да спре влаковете и да я закара до станцията на другата сутрин. На Ники обаче й се струваше, че до сутринта има цяла вечност. Извади телефона си и включи фенерчето. Представи си как би се шегувал Руук: „Бродене из тунелите? За това си има приложение!“^[1]. Руук. Трябваше да му се обади и да му каже къде е. Но щеше да изчака, докато стигне. Ако имаше сигнал под земята.

Телефонът й излъчваше достатъчно светлина, за да върви спокойно, но в момента, в който го включи, чу гласове от перона на станцията зад нея. Бързо го изключи и се притисна към стената с надеждата, че някой добър самарянин няма да рискува живота си, за да тръгне да я спасява.

Ники усети повей на вятъра на врата си и погледна нагоре, за да провери дали има друга вентилационна шахта, но там нямаше нищо. Тогава разбра, че движението по врата й не е вятър, а козина. Замахна и усети как плъхът изпълни цялата й длан, когато го събори. Не можа да види как тупва на земята, но го чу как топурка, докато се отдалечаваше. Отдръпна се от стената, включи пак фенерчето и отново се запъти към 91-ва улица.

Движейки се възможно най-бързо, Ники прескачаше локви и траверси, които й се струваха все по-издадени, защото пръстта между тях бе все по-слегната. Заради слабата светлина, струяща някъде пред нея, й се струваше, че наближава изоставената станция, в която, може би, имаше включени сервизни светлини. За неин ужас обаче светлината ставаше все по-ярка и земята започна леко да се тресе. Далече напред един фар проряза мрака в тунела и релсите заблестяха като две ярки нишки, водещи към нея. Ники се оказа на възможно най-лошото място — между две платформи, насаме с влак, който се носеше към нея.

Тя се приготви да прескочи третата релса, за да стигне до централната линия, но точно когато се сети за това, по нея забуча влакът в другата посока и й отряза пътя за бягство. Ники не знаеше къде точно се намира перонът отпред, но този зад нея й се струваше далеч, така че тя се затича в посоката на идващия влак, прескачайки траверсите като атлет в тренировъчен лагер на Националната футболна лига. Фарът ставаше все по-голям и по-ярък. Лекото потреперване се превърна в оглушителен тътен. Вятър повя по лицето й, предизвикан от идващия влак.

Фарът огря приближаващата „Призрачна станция“ отляво. Беше ли тя достатъчно близо, за да може Ники да изпревари влака?

Тя се разсея, докато преценяваше разстоянието до перона, спъна се в една от траверсите, чиято издатина беше пропуснала и залитна напред. Зачуди се дали пръстта се е слегнала достатъчно, за да се побере между двете и да остави влака да мине над нея, в случай че падне.

Така и не й се наложи да разбере. Тя възстанови равновесието си и задъхано се хвърли към ръба на перона. Той се оказа твърде висок, за да скочи на него, а влакът беше на няколко секунди от нея. Ярката светлина на фара му огря тунела като слънце. Тогава Ники съзря металната обслужваща стълба, спускаща се от бетона, скочи към нея и се хвана за перилата.

Хийт се изтърколи по перона на изоставената станция точно когато влакът профуча покрай нея, обвит в ураган от вятър и дрънчене, по-оглушително от всичко друго, което бе чувала през годините, прекарани в Ню Йорк. Ники се претърколи и седна, за да си поеме въздух след болезнения удар по коляното, получен при отчаяното й катерене по стълбата. Тя го опипа и реши, че не е счупено, но болката й подсказа, че е охлузено. На светлината на телефона тя огледа панталона си за кръв, но не откри нищо. Само петно от железопътна мръсотия, също като по Никол Бернарден.

Тя се изправи, разгледа „Призрачната станция“ на светлината на телефона и откри всякакви контрасти. От една страна, архитектурата и оборудването от първата половина на миналия век бяха останали непокътнати от деня на затварянето на станцията: будка за билети в стил арт деко; машина за унищожаване на билети от същия период; индивидуални полилеи, вместо флуоресцентни тръби; редици орнаменти във формата на мидени черупки по тавана; богато украсен парапет на стълбището, което водеше от затворения изход до повърхността; резбована желязна врата, която управителят на станцията беше отварял пред излизащите от влаковете пътници; вградена в стената теракотена плоча с релефен надпис 91, указващ местонахождението на станцията. Романсът на спрялото време обаче бе заглушен от собственото си осквернение.

Почти всяка свободна повърхност в станцията беше покрита с графити: плочките по стените, парапетите, поддържащите колони. Земята бе осеяна с кутии от безалкохолни напитки, както и счупени бутилки от вино и бира, а в ъглите и до пластмасовия хладилник на разбитите стълби имаше цели купчинки. Вратите и на двете тоалетни бяха избити и отнесени. Ники не влезе в никоя от тях, но можеше да види и помирише вонята от изстъпленията в разбитите и омазани кабини.

Тя предположи, че това беше работа на Къртиците. Според градските легенди на Ню Йорк, Къртиците бяха цели племена от аутсайдери със своя собствена субкултура, които живееха под земята и се бяха организирали, за да управляват тези тунели. В действителност обаче те бяха просто художници на графити или бездомници, които оцеляваха в плесенясалия мрак. Когато беше в основното училище, Ники гледа един сериал на име „Красавицата и Звярът“, в който се разказваше за човек-лъв, живеещ под земята, но нито веднъж не беше видяла милия, изтънчен Винсънт със спрей с боя и бутилка вино в ръцете.

Шум зад гърба й я накара да се обърне и да изключи фенерчето. Когато очите й привикнаха със слабата светлина, процеждаща се през решетката, която бяха разглеждали с Руук, Ники реши, че е чула приближаването на друг влак. Този идваше от другата страна на тунела и тя го изчака да премине, преди отново да включи фенерчето. Не искаше някой да съобщи за нея. Имаше работа за вършене.

Ники започна да работи по методите на старата школа — съвсем подходящо за тази станция. Потърси следи от стъпки. Всичко беше покрито с дебел слой прах и сажди и ако Никол Бернаден бе минала от тук, преди да бъде убита, то може би Хийт щеше да намери нейните. Тя клекна и приближи телефона към пода. Прокара лъча светлина по земята бавно и внимателно, търсейки всякакви неравности или издайнически промени в очертанията, които щяха да я отведат до скривалището. Проблемът беше в многото Къртици, използвали перона — те бяха оставили безброй следи. Тя направи още един оглед, обхождайки пода на станцията приведена, за да провери дали пък няма да намери дребните стъпки на жена, но не откри нищо.

После претърси будката за билети, което отне само няколко секунди. Тя отдавна беше разбита и окрадена. Както можеше да се очаква, и в двете тоалетни не откри скривалища, когато ги претърси. Хладилникът на стълбите беше празен, както и машината за унищожаване на билети, чиято вратичка беше изтръгната и хвърлена на земята. Разгледа дори долната част на тротоарната решетка, в случай че Никол беше сочила буквално към нея. Не беше.

Неспособна да се предаде, Ники пренебрегна раздразнението си и се замисли. Отново си представи, че е майка си и се запита какво би направила на мястото на Синтия Хийт, ако някой я беше насочил към скривалището си? Никол щеше ли да очаква от нея да търси стъпки в прахта?

Не.

Тогава какво? Как би й показала къде да търси?

Като й даде подсказка.

И го беше направила — гривната с медальоните цифри.

Ники погледна табелата с 9 и 1, вградена в стената.

Нима беше възможно?

Бяха твърде високо, за да ги достигне, така че се огледа, търсейки върху какво да стъпи. Качи се по стълбите, върна се с пластмасовия хладилник и го постави на земята като столче.

Телефона на Ники избръмча в ръката й и я стресна. Беше Руук. По дяволите, беше забравила да му се обади. Тя прие обаждането и каза:

— Ей, познай какво? Успях да сляза долу и…

Последва сигналът за отказано обаждане.

Опита се да се свърже отново, но единствената чертичка на скалата за покритието изчезна и се появи съобщение, че няма сигнал.

Като внимателно пазеше равновесие върху хладилника, Хийт се протегна и прокара пръсти по екстравагантно изрязаните ръбове на плочката с числото 91. Поддаваше.

Раздвижи се.

Ники остави телефона си на земята, така че да осветява стената и се върна върху хладилника, като продължи да се протяга, докато върховете на пръстите й опипаха всяка страна на плочката. Ръцете я боляха от неудобната поза, но тя продължи да се опитва, усещайки как благодарение на нейните усилия плочката се разхлабва.

Докато се напъваше, дърпайки я в двете посоки, тя си представи как майка й прави същото десет години по-рано. Какво беше намерила Синтия Хийт, запита се тя, което я беше обрекло на смърт? И каква беше ролята на Никол Бернаден? Ако Никол бе оставила нещо в скривалището след толкова години, какво можеше да е то? И за кого го беше оставила? Защо си струваше да я убият за него?

Точно тогава плочката се измъкна от стената, Ники падна от хладилника, като още я стискаше в ръце.

— От тук нататък продължавам аз — каза мъжки глас зад нея.

Ники се претърколи на колене и посегна към оръжието си, но преди да стигне до кобура, бе заслепена от ярката светлина на фенер и чу прещракването на пистолет.

— Докоснете го и ще умрете на място — каза Тайлър Уин.

Ники отпусна ръка.

— Ръцете зад врата, ако обичате.

Тя се подчини и присви очи срещу светлината, за да различи възрастния мъж, който слизаше от върха на стълбата на перона.

— Добра си, точно като майка си, Ники. Дори си по-добра.

Той отклони фенера от очите й и освети стената, където една светло кафява кожена чанта лежеше в нишата, открита от Хийт.

— Благодаря ви, че открихте това вместо мен. През много перипетии минах, за да го открия.

— Като това да инсценирате смъртта си?

— Оправих се като по чудо, не смятате ли? Знаете ли, дори платих на онзи доктор да използва нисък волтаж, само и само да е убедително. — Той пак вдигна лъча към лицето й. — Не изглеждайте толкова разочарована. Човек научава едно нещо в ЦРУ — никой не е мъртъв със сигурност.

— Познавам една жена, която е. И вие сте я убили.

— Не лично. Наех някой да ми помогне. Всъщност, мисля, че се познавате.

Той се обърна към някой, който Ники не можеше да види.

— По-добре се качи тук, ако не искаш влакът да те прегази. Следващият ще мине всеки момент.

Тя чу стъпки по металните стъпала и един силует изплува откъм релсите зад Тайлър Уин, който каза:

— Вземи й оръжието.

Когато другият мъж излезе на светло и Ники видя кой е, сърцето й се качи в гърлото.